Уилям Дийл
Машината на Шарки (16)

13

Барни Фриско влезе като хала във фоайето на Ланкастър тауърс Уест, докато Папа подтичваше до него. Мъжът от охраната ги видя и излезе от офиса си с извити във въпросителна вежди.

Папа успя да изстиска някаква полуусмивка на устните си.

— Общинският контрол — каза той, като посочи към Фриско, чието лице приличаше на вулкан, готов да изригне.

— Нещо не е наред ли? — запита охраната с лека паника в гласа си.

— Всичко е наред — отвърна Папа. — Нищо сериозно. Рутинна проверка.

Те се качиха в асансьора. Мъжът от охраната проследи как вратите се затварят, сви рамене и се върна при телевизора си.

— Какви бяха тия идиотщини за общинския контрол? — излая Фриско.

— Той си мисли, че сме асансьорни техници от общината — каза Папа.

— Асансьорни техници? Господи Боже мой, Папа, дано това тук да е нещо сериозно, защото иначе не знам дали ще мога да преживея факта, че ме извадиха по средата на концерта — точно по средата на симфонията. Прокофиев! Най-големият ми син свири първа цигулка тази вечер, разбираш ли какво значи това?

Папа мълчеше.

— Фантастична програма: Брамс, Шуберт и Прокофиев! И аз съм там, на третия ред по средата — Фриско, който бе с фрак, разхлаби папионката си и откопча горното копче на ризата си, когато асансьорът спря.

— Надясно, първата врата вдясно — каза Папа.

Фриско закрачи по коридора, като мърмореше тихо:

— Дано да е нещо важно. Защото, ако някой се ебава… — той удари с юмрук вратата на 10-А.

— Кой е? — запита Ливингстън отвътре.

— Червената шапчица, кой, по дяволите, си мислиш, че може да е? Отвори таз проклета врата.

Веригата издрънча и Ливингстън отвори леко вратата. Фриско се втурна напред, без да погледне встрани от себе си. Изправи се лице в лице с Шарки и Гризача. Застана пред тях с ръце на кръста и увиснала от яката му папийонка.

— Така — изръмжа той. — Какво толкова се е случило, че ченгета да ме вадят от залата по средата на концерта, когато десет минути по-късно щях да мога спокойно да се изнижа в паузата? Наложи се да настъпя мазолите на половината висше общество в Атланта…

Ливингстън го потупа по рамото, а Шарки посочи с пръст към вратата зад себе си.

— Какво, по дяволите, си… — каза той и не довърши.

Видя кървавите точки под тавана, петното от кръв на стената, където силният изстрел я бе приковал, струйките, стекли се до долу върху свития труп на земята.

Някакъв изпит мъж, слаб и кокалест като паяк, се бе навел и преглеждаше тялото.

— Не е добре за кръвното налягане да избухваш така, Барни: — каза мъжът тихо.

— Исусе Христе! — едва промълви Фриско. Направи две крачки към трупа и спря. Лицето му се сгърчи. Преглътна трудно, потрепери, погледна първо към Ливингстън, после към Шарки и после пак към трупа.

— Какво, по дяволите… кой… Какво е станало тук?

Шарки се опита да заговори, но гласът му се бе изгубил и той само се опита да се изкашля. Ливингстън започна вместо него:

— Това е тази жена — Домино.

Думите се врязаха в стомаха на Шарки, когато ги чу, казани на глас.

— Домино! — повтори Фриско.

— Да.

Очите на Фриско се разшириха.

— И как стана?

Изпитият мъж, с ръце в окървавени гумени хирургически ръкавици, погледна към него.

— Някой й е видял сметката — каза той с уморен глас.

— Не съм сляп — изрева Фриско. — Искам да знам как е станало.

— Ето как — започна Ливингстън. — Шарки е горе на покрива и следи подслушвателната уредба. Бе излязла рано сутринта и я нямаше през по-голямата част от деня. В седем и четирийсет някой си Пийт се обажда и казва, че ще закъснее, но пак ще позвъни. Тя се прибра в седем и четирийсет и четири. Две минути по-късно телефонът пак звъни. Онзи отсреща обаче затваря, след като тя вдига. В седем и петдесет и осем вече се звъни на вратата, тя отваря и… — той махна с глава към трупа. — Още нещо. Събирала си е куфара, преди да бъде очистена. Оттатък на леглото е. После, след около още петнайсет минути… имаше още едно телефонно обаждане. Оставихме телефонния секретар да се включи. Пак беше Пийт. Прекъснах го по средата, но той затвори веднага щом чу гласа ми.

Слабият мъж свали ръкавиците си, подпря се на коляно и се надигна. Нагоре. И още нагоре. Бе над един и деветдесет и пет, слаб като върлина. Дрехите му висяха като парцали по бостанско плашило. Кожата му бе с цвят на овесена каша, а косата му — или каквото бе останало от нея — напомняше за канела. Скулите на дългото му, продълговато лице опъваха тънка като оризова хартия кожа. Дългите му като игли пръсти изглеждаха крехки като клонките на изсъхнал храст. Арт Харис, един от най-добрите репортери в града, веднъж бе писал в статия, посветена на него: „Макс Грим, лекарят следовател на Фултън каунти, е един тънък вързоп от вейки, който изглежда по-зле от много от обектите на своите дисекции…“ Това описание му бе донесло и прякора, Вейката. На шейсет и седем години той бе събрал четирийсетгодишен стаж в разнищване съдбата на труповете в областта и бе успял да отклони искането за задължително пенсиониране две години по-рано под неясния предлог, че боледува от някакво неизличимо заболяване и иска да продължи да върши работата, която бе запълнила близо две трети от живота му. Никой не бе взел това оправдание на сериозно, но никой и не го направи на въпрос. И без това бе твърде добър, за да се пенсионира.

Негов партньор бе Джордж Барет, началник на лабораторията по съдебна медицина. Заедно те се превръщаха в най-неразбиваемия тандем на патологията, за който в моргата нямаше тайни. Барет бе най-много метър и шейсет и бе с поне десет килограма по-тежък от Грим. Носеше очила без рамки и сресваше червената си коса на прав път като прилежен чиновник от началото на века. Бе стриктен баптист, който освен че не докосваше цигари и алкохол, никога не ругаеше и постоянно се обиждаше от тесните връзки на Грим с вечната му малка бутилка, пълна с коняк „Наполеон“. Барет дойде откъм голямата спалня с една от онези антични лекарски кожени чанти, които баща му, провинциален лекар, някога му бе завещал. В нея бе събрал всички тайнствени инструменти на своя тънък занаят.

С мекия си южняшки глас, почти лишен от интонация, той събра всичко, което имаше да казва в едно дълго изречение:

— Нищо особено не открих тук, направих нужните измервания и снимки, а, здравей, Барни, между другото, смятам, че от записа определено можем да предположим — по-точно, дори да заключим — че убиецът изобщо не е прекрачил прага на апартамента.

Фриско бе вече човек, борещ се отчаяно с някакво смътно предчувствие. Едри капки пот бяха избили по челото му.

— Къде са всички останали? — запита той.

— Какво искаш да кажеш? — отговори с въпрос Ливингстън.

— Каквото и казвам, дявол го взел. Къде е отдел „Убийства“? Тук виждам медицинското освидетелстване и лабораторията. Къде са всички останали? Как така вече час и пет минути, откакто е станало, няма нито един от „Убийства“?

— Никой не ги е викал — каза Ливингстън.

Фриско облещи очи:

— Никой не ги е викал?

— Никой не ги е викал.

— А… хм, защо никой не е позвънил? Да не би всички телефонни линии между този блок и полицейското управление да са прекъснати, или какво?

Шарки бе забил поглед в пода. Не бе проронил и дума, откакто Фриско бе пристигнал. Все още усещаше, че няма да може да събере мислите си в някакво разбираемо изречение. Ако имаше нещо, което Фриско нямаше да разбере и нямаше да приеме, това бяха личните чувства на Шарки, а той знаеше, че ще му е трудно, дори невъзможно, да сдържи гнева си, ако заговори. Трябваше да действа предпазливо и именно тази необходимост го накара да замълчи. Фриско се обърна към Ливингстън.

— Арч?

— Да… — започна Ливингстън, но думите изведнъж се изгубиха и от неговите уста. В крайна сметка Папа се намеси в накъсания на пресекулки разговор.

— Искаме да си го довършим сами — каза той.

— Да довършите какво? — попита Фриско.

— Случая.

— Кой случай?

— Искаме ние да разнищим тази история, Барни — каза Ливингстън. — Знаем повече от…

— Чакай! Спри, че май ме хващат дяволите — каза Фриско и гласът му потрепери. Вдигна пръст нагоре: — Всички вие знаете, сигурен съм, онова златно правило, закон номер едно от десетте божи заповеди на Прилепа, че при внезапен, необяснен, подозрителен смъртен случай, че при всякакъв смъртен случай, отдел „Убийства“ е първият, който трябва да се уведоми. Преди дори някой да е отишъл да пусне една вода, по дяволите. Това е библията, момчета.

— Чакай малко — помоли го Ливингстън.

— Не! Не вярвам на ушите си. И дано мощният хор на Прокофиев да ми е повредил нещо ушите, защото, ако наистина казвате това, което ми се струва, че чувам, сигурно не сте с всичкия си. Вие сте просто опасни, ако биете натам. Опасните сте като кривоглед бръснар, мамка му, ако наистина си мислите нещо такова — лицето на Фриско бе почервеняло от яд.

— Виж, само не го приемай лично — каза Ливингстън.

— Не, наистина го приемам лично. Точно така. Цялата тази глупост я вземам съвсем на лична основа. Цялата тази идиотщина.

— Виж — каза Ливингстън, — всички малко сме излезли от релси в момента.

— А, това добре го виждам. Всички сте превъртели, това е ясно. Ти — ти си Ейбръмс, нали?

Гризача кимна.

— И ти ли си с тях?

Гризача отново кимна.

— Господи, тук всички сте луди като отбор еднокраки танцьори. Казвам ви го в очите, ако изобщо ви интересува.

Гризача се усмихна.

— Нищо смешно няма в това, Ейбръмс — изрева Фриско. — Нямате представа в какъв казан с лайна сте нагазили. Какво мислиш, че ще направи Д’Агастино, като разбере? Да не мислиш, че само на мен ще си го изкара? Ха! Този смахнат ще вдигне такава врява, че чак в Афганистан ще се чуе. Та той крещи повече от евангелист, да го вземат дяволите дано.

— Ще ме изслушаш ли само за мо… — опита се да каже Ливингстън.

— Луди! — прекъсна го лейтенантът. — Л-у-дии — каза той и запуши уши с дланите си.

Ливингстън погледна към Шарки и сви рамене.

— Какво ти казах? — рече той.

— Какво си казал на кого? — попита Фриско, все още с ръце на ушите.

— Казах му, че ще ни вземеш за луди.

— Ама, вие наистина сте луди. Абсолютно ненормални. Всичките. Луди!

— Мислех, че поне ще… — започна Ливингстън, но не довърши.

— Какво си мислеше? Какво? — каза Фриско. Гласът му отново започна да се надига заплашително.

— Мислех, че ще ни изслушаш.

— Какви ми ги сервираш, Арч? Какви са тези сцени с разбити сърца? Господи, точно в този момент всичките сте нагазили до кръста в едно блато, което гъмжи от крокодили. Та чак и аз съм с вас. Не знам даже какво става, а съм вътре до гуша. Хей, момчета, Прилепа така ще разлае кучетата, че вече ги чувам как се облизват. Десет скалпа на шибания му пояс. И ти си вътре, Вейка, както и ти, Джордж. Знаете процедурата.

— Аз работя за областната управа — каза Вейката тихо. — Капитан Джаспърс може да духа супата.

— Чиста работа — каза Фриско. — Ами ти, Джордж?

— Той ми дължи услуга — каза Ливингстън. — Сега си я поисках.

— Джаспърс не ме бърка — отговори Барет. — Помня го още като младши стажант. Едва си връзваше обувките по това време.

— Той още е така — каза Вейката. — А, между другото, Барни, преди да дойдеш, Арч бе най-старшият тук. От мен се иска само да направя на място предварителен оглед на трупа, преди да се премине към аутопсия. Този, който поеме случая, той и ще получи резултатите. Досега, струва ми се, че сержант Ливингстън бе най-старшият измежду нас.

Барет се усмихна.

— И аз следвам същите правила. Длъжен съм да рапортувам на Ливингстън. Ако оттам нататък той наруши процедурата, това си е негов проблем, не мой.

Фриско седна на дивана.

— Да-а-а — каза той. Поклати бавно глава няколко пъти и накрая каза: — Добре, ясно. Всички сме малко изнервени. Разбирам. Но аз ще се оправя, оставете всичко на мен. Ще извикам Прилепа и ще изгладя всичко.

— Дай ни само почивните дни, Барни. Шейсет часа. Какво, по дяволите, са шейсет часа? До понеделник сутринта — каза Ливингстън.

— Това е лудост — каза Фриско, — формена лудост. Казах, за кашата дотук ще мога се оправя. Но вече е време да извикаме някой от отдел „Убийства“, и то бързо.

По ирония на съдбата в този момент Папа избухна. Папа — който по принцип почти не продумваше, а ако отвореше уста, обикновено събираше цялата Конституция заедно с поправките в една-единствена сричка; Папа, който никога не издаваше никаква емоция — сега подскочи като ранен бик.

— Майната им! — изрева той разярен, като викът му накара измъчения Фриско да подскочи. — Майната им на всички! И Прилепа, и „Убийства“, и прокурора, всичките могат да го духат. Седим с Арч заврени в тази кофа с боклук, в „Смута“, вече шест години. Ти си там от още по-рано, Фриско. Всеки в „Къщата“ си мисли, че ставаме само за това да събираме курви и извратени, а акълът ни стига колкото да си избършем кучешко лайно от обувката. А не сме банда кретени, сам го знаеш. Заедно с теб и Арч имаме петдесет години служба. Това тук си е наш случай. Ние го надушихме. Аз разхождах онази проклета Мейбъл по конспекта чак докато краката ме заболяха и оттам тръгна всичко, това ни докара дотук, ако вече си го забравил. А сега знаете ли какво ни чака заради това? Казанът с лайната, това ни чака. Цялата Къща ще се изсипе отгоре ни с подмятанията и с обидите си. Аз обаче няма да кажа „майната му“ на това, че Шарки е бил горе, когато това тук е станало. Няма да кажа „майната му“ и за това, че ние разровихме всичко и стигнахме дотук. Няма и толкоз! Щото ще слушам само дрънкане как сме били на покрива, докато на момичето тук му натикали мозъка в шепите. Ще ви го кажа направо — омръзна ми вечно аз да съм глупакът на цялото това полицейско управление. Да го духат всичките, Барни. Дай да тръгнем сами след този кучи син, а като го спипаме, да му окачим топките на вратата на Джаспърс. Омръзна ми вечно да ми серат отгоре — Папа отвори френските прозорци и излезе на балкона с лице, розово като на саламандър.

Фриско бе слисан.

— Какво е станало с всички тука? С Папа се знаем от десет години. Работим заедно от шест. Току-що на един дъх го чух да казва повече, отколкото през цялото това време досега. Какво толкова има? Имаме една курва, заподозряна в изнудване, която е била очистена. Голяма работа. За първи път ли някой затваря с олово устата на някоя проститутка?

— Тя бе една хубава дама — каза Гризачът.

— Хубава дама? — повтори Фриско.

Шарки бе седял умълчан на дивана през цялото време. Сега трябваше да каже нещо. Но какво? Как изобщо би могъл да обясни, че се е запознал с Домино, и то при тези странни обстоятелства? Или как е усетил нейната уязвимост, как това го е привлякло. Как в резултат на всичко това безумната касапница, взела живота на Домино, му се струваше насочена към самия него.

— Не разбираш ли — каза той най-после, — че се чувствам отговорен за това? Дали има, или няма защо не знам, но се чувствам отговорен.

Фриско впери очи в Шарки и гневът му започна да се охлажда.

— Да, мога да те разбера. Но, работата е там, че никой тук не е отговорен. Вършил си точно това, което е трябвало да вършиш. Хайде, нека всеки — всеки — да каже: Имаше ли някой представа, че тя може да бъде очистена?

Мълчание.

— Никой ли нямаше представа?

Отговор не последва.

— Никой, разбира се. Никой не е отговорен за това. Никой не е знаел какво ще стане. Сега, ако докторът беше малко попрекалил с чувствата, разбирам. Не може цял живот да газиш проклетия формалдехид и да не ти се отрази по някакъв начин. Но на вас, какво ви става на вас, дявол го взел? Слушайте, каквото и да сторим, дори да приключим по случая до закуска, смятайте, че всички сме в черния списък на Прилепа. Разбере ли, свършени сме. А той ще разбере, тук няма съмнение. Някой може ли да оспори това? Не, не може. А дори и Джаспърс да оглушее, ослепее и онемее за трийсет секунди, насреща ни излиза не някой друг, а Джей Филип Райли. Сигурен съм, помните, че лейтенант Райли е началник на отдел „Убийства“, но може би не знаете, че когато Господ е раздавал акъл на хората, същият този Джей Филип Райли е бил първи на опашката. А може би също не знаете, че ако този Джей Филип Райли избухне, и Прилепа и Д’Агастино пред него ще са като от хора на детско училище. Искам да кажа, че Райли изобщо няма да вземе присърце факта, че една банда шегаджии от „Смута“ са го оставили ей така в девета глуха и са му измъкнали случая. Това, като начало. Вместо край искам само да посоча, че същият този Джей Филип Райли за лош късмет ми е приятел и заедно с това е много добро ченге и в този момент изобщо не съм склонен да си вкарам оная работа в месомелачката само защото Шарки се чувства отговорен за станалото.

— Отлична реч, Барни — каза Барет с тихия си погребален глас. — Всичко, което тези момчета искат, са два дни — събота и неделя. Освен това, по стечение на обстоятелствата, знам, че Джаспърс сега е в Чикаго и ще държи реч пред конгреса на офицерите от полицията. Връща се чак в понеделник вечерта.

— Това няма никакво значение — отсече Фриско.

— Не мисля така — каза Вейката.

Фриско се отдръпна рязко от него, сякаш докторът бе чумав.

— Вейка, моля те, само ти не се бъркай в тази работа — отсече той.

— Защо? Това, което каза, само потвърждава, че и Шарки, и Ливингстън, и Папа са прави. Каквото и да сторите оттук нататък, Прилепа и Райли ще са като луди. Така че, какво може да загубите?

— Никога не нарушавам процедурата — това е единственото, което никога не правя. Това е самоубийство.

— Така е, Барни — каза Ливингстън. — И точно заради това си в „Смута“ от близо седем години, защото така държиш на процедурата. По дяволите, откак съм в „Смута“ веднъж дори не сме спазвали тази процедура.

— Не говоря за нещата вътре в отдела — каза Фриско.

Шарки стана и започна да крачи нагоре-надолу из стаята. Шокът бе започнал да се размива в съзнанието му и неговото място бавно се заемаше от гняв, от набъбващата дълбоко в него остра ярост.

— Да, може и да ти е харесало там, долу в Ада — каза той е треперлив глас. Може би си лежал с кучетата толкова дълго, че бълхите са ти харесали.

— За кой по дяволите се мислиш, че да ми приказваш такива работи? — каза Фриско, докато лицето му се наливаше с кръв.

— Просто се сетих за лекцията, която ми прочете, като застъпих при теб вчера — каза Шарки. — Всичко това само за самочувствие ли беше? Как и ти, и Арч, и Папа сте били там, защото не им цепите много-много басмата. Не сте били играели по правилата. Били сте отбор луди глави. Виж, лейтенант, ти ми даде тази машина в ръцете и сега и Арч, и Папа, и Гризача са готови да продължим. Само че ти искаш да я сервираш на Райли. Дяволите го взели, може и да си прав. Може би наистина трябва да си хващам пътя, още сега, но преди да си търся нова работа, първо ще хвана този кучи син със собствените си ръце.

— Посмей само и после лично аз ще ти взема значката. Лични отмъщения не ми трябват. Това е глупаво и сам го знаеш.

— Виж, с всяка минута, пропиляна тук в спорове, този кучи син се изнизва все по-надалеч — каза Ливингстън. — Защо не дадеш шанс на Джордж и Вейката да ни кажат какво са открили? Пет-десет минути. Както сам казваш, и без това сме вече при крокодилите.

Раменете на Фриско потънаха надолу. Победен, той махна с ръка към Вейката.

— Казвай, за Бога.

Вейката се усмихна.

— Не се тревожи за Райли. Той има седем кочана долу в хладилника, а двама от тях са накълцани като за салата. Сигурно даже в този момент би ти бил благодарен за услугата.

— Не ме разсмивай — каза Фриско. — Райли е доволен само ако дневният му отчет завършва като сводка за жертвите от Втората световна война.

— Можем ли да започваме? — запита Барет.

— Давай, к’во му е? — каза Фриско. — Просто няма да разберем как ще цъфнем като регулировчици на някое кръстовище в Айдахо с по едно дисциплинарно на гърба.

— Какво си спомняш от курса по балистика? — запита Барет.

— Не се шегувай с мен — каза Фриско. — От толкова отдавна съм в „Смута“, че помня как окошариха Сократ, задето щипел млади момчета по задника. Давай по-просто.

— Добре. Първо, очевидното. Оръжието е било пушка. Калибърът — дванайсет, ако съдим по броя на сачмите в патрона. И двамата мисля сме на мнение, че пушката е била с рязана цев. Защо? Защо скоростта при напускане на дулото е около 350 метра в секунда. На разстояние около метър изстрелът е компактен, като на единичен куршум. Но след това сачмите започват да се разпиляват. Ако целта е сачмите да се разпилеят по-бързо, най-добре е да се отреже цевта. Ефектът на рязаната цев на разстояние от един метър е същият като на обикновена пушка от разстояние десет метра. А сега да хвърлим един поглед към самата сцена на убийството. Мистър Грим?

— Благодаря, мистър Барет.

Слабият мъж извади молив от вътрешния си джоб и нарисува една точка на челото си точно под извивката на косата си.

— Опърлена коса по фронталния лоб на това място. Всъщност косата дори бе обгорена на някои места. Освен това малки обгорели парчета кожа са залепени по мазилката заедно със сачмите, които не са я ударили. Топлината от изстрела при тези пушки се разсейва много бързо. Следователно оръжието е било на разстояние деветдесет сантиметра до метър и двайсет от жертвата в момента на изстрела… Съдейки по раните, сачмите вече са били в сноп с диаметър седемнайсет до двайсет сантиметра. Там, където те удрят стената, снопът вече е с диаметър двайсет и пет сантиметра. Нормална пушка дава подобна разсейка от разстояние осем до десет метра. Затова, бих казал, че изстрелът е бил даден от самата врата и че пушката е била със силно отрязана цев, може би само на двайсет — двайсет и три сантиметра от ударната игла, докато при обикновените пушки това разстояние е около седемдесет — седемдесет и пет сантиметра. Мистър Барет?

— Благодаря ви, мистър Грим. Що се отнася до оръжието — продължи Барет, ако чуете записа на Шарки, ще забележите, че двата изстрела са дадени почти едновременно. Всъщност те дори се застъпват леко. Но са твърде скоро един след друг, за да могат да бъдат дадени от автоматично оръжие, или след зареждане. Така че, в крайна сметка, имаме рязана, дванайсетмилиметрова двуцевна пушка, и то с много добър заглушител.

— Лупаба? — запита Ливингстън, изненадан.

— Какво е това лупаба? — каза Шарки.

— Това е сицилианското наименование на този вид пушки. Класическото средство за екзекуции в мафията — каза Барет. — Напълно е възможно.

— Искаш да кажеш, че това тук е работа на мафиот? — каза Фриско.

— Казвам само, че е използван същият тип оръжие. Казвам още, че това не е работа на аматьор. Никой аматьор няма да използва подобна пушка. Поне не със заглушител. Освен това всичко тук е било много добре планирано.

— Има още нещо — каза Вейката. Наведе се и вдигна с пинсети една сачма от найлоновата си торбичка, след което я поднесе към носа на Фриско.

— На какво ти мирише?

— На какво, на барут — каза Фриско.

— Нещо друго?

Фриско затвори очи и смръкна. После набръчка чело.

— Какво е това — чесън?

— Точно така — каза Вейката.

— Само не ми казвай, че пушката е вечеряла спагети — каза Фриско.

— Може и да е така — усмихна се Барет. — Това е още една мафиотска традиция. Така наречените капореджими, лейтенантите от мафията, понякога накисват патроните си в чесън. От това раните се инфектират, а болките стават много по-жестоки. Обикновено до чесън мафиотите прибягват при вендети или за официални екзекуции. Но не съм чувал никога в чесън да се киснат и сачмени патрони. Странно е.

— Значи не смяташ, че това може да е някаква официална акция на мафията? — каза Фриско.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Може да е било просто въпрос на навик — каза Шарки.

— Това ми изглежда по-вероятно — каза Барет. — Навик. Или дори отличителен белег.

— Значи това може да е бил някой бивш, стар капореджими — каза Ливингстън.

Барет кимна в отговор.

— И каква полза от всичко това? — започна Фриско. — Стеснихте кръга на заподозрените до няколкото хиляди професионални екзекутори, пръснати из цялата страна. Голяма работа!

— Плюс част от описанието им, Барни, не забравяй и това — каза Вейката. — Още няколко черти. Изстрелът е бил даден отдолу нагоре. Вижда се от начина, по който сачмите са ударили по стената. Жертвата е приблизително 176 сантиметра на ръст. Приемайки на базата на останалите следи, че убиецът е стоял на вратата, можем да прокараме хипотетичната линия от центъра на сачмения сноп през главата на жертвата до мястото, където е бил той. Спокойно можем да приемем, че не е стрелял от хълбок. Ако бе така, при втория изстрел, цевта щеше го удари по собствената му брадичка. Така че той е стрелял или с приклада на рамо, или под мишницата. От всичко това можем да стигнем до една добра хипотеза за ръста на убиеца. Мистър Барет?

Барет бе вече начертал схемата на лист хартия и чукаше цифрите на малък джобен калкулатор.

— Не повече от един и осемдесет. По-вероятно един и седемдесет и пет до един и седемдесет и осем. От разположението на двата изстрела още бих казал, че става въпрос за вертикална двуцевка, а не за хоризонтална от типа на ловджийските пушки.

— Доста често срещан модел, нали? — каза Фриско.

— Да — каза Барет. — Лично аз не бих губил време в търсене на оръжието. Важното е, че то се вписва в цялостния му облик.

— Колкото повече ви слушам, толкова повече се убеждавам, че най-добре ще е да извикаме Райли и неговия отбор тук, и то бързо — каза Фриско. — Нека от „Убийства“ и от „Организираната престъпност“ да си берат грижите — проблемът е техен.

— Ако Д’Агастино влезе в играта, този тук с рязаната пушка може да е спокоен — каза Гризача. — Преди още да са започнали, те двамата с Райли ще се издушат. Този Д’Агастино знае как да си крие доказателствата за себе си, така че само „Организираната престъпност“ да се прославя.

— Няма страшно. Някой ден Райли ще му вземе мярката. Ти просто не си виждал какво прави този щурав ирландец, като полудее.

Барни, Фил Райли си е на мястото, защото го заслужава. Д’Агастино е политик. Твоят опит какво казва — кое взема предимство в официалната йерархия, политиката или талантът? Райли ще трябва да се бори седмици с бюрокрацията и голям късмет ще извади, ако изобщо този случай остане в неговия отдел — Вейката извади тънка бутилка от вътрешния си джоб и отбеляза успешния си анализ с глътка коняк.

— Нека сега обобщим всичко, което знаем за убиеца — каза Барет. — Мисля, че имаме работа с някой от старата гвардия, човек с установен маниер и отдавнашни навици. Крайно предпазлив, внимателно изпипва плана си, достатъчно опитен, за да е самоуверен. Бих казал, че от доста години би трябвало да е в занаята. Младите избягват да си създават навици. Те променят техниката си непрекъснато, за да не бъдат открити по нея. По-старите са твърде консервативни. Те спазват традициите. Боят се от промените. Придържат се към това, което знаят, че е ефикасно. Така че тук имаме определено някой от старите вълци. Прехвърлил читирийсет и пет, може дори и над петдесетте. Един и седемдесет и пет до един и осемдесет. Твърде възможно е да е привърженик на близкия бой, да обича да убива от близко разстояние, като това може да стига дори до степен на психическо отклонение. Мафиот и дори може би екзекутор от високите етажи на йерархията в мафията заради използването на чесън. В наши дни използването на чесън може да е само нещо като ритуал, нещо, свързано с късмета или традицията.

— Благодаря ви, мистър Барет — каза Вейката.

— Аз ви благодаря, мистър Грим — каза Барет.

Папа се намеси в разговора им от балкона.

— Знаете ли какво си мисля аз?

— Един Господ знае — каза Фриско.

— Нашият човек трябва да е държал апартамента под око. Няма как иначе. Не може да е чакал на стълбището дял ден докато тя се върне. Не може да е бил навън, твърде лесно биха го забелязали. Обаждането по телефона е било сигурно за да се убеди, че тя си е вкъщи. Трябва да е бил някъде, откъдето да види, че лампите светват. Гледал е насам. Сигурно оттам някъде — посочи той към източния блок.

Всички погледнаха към отсрещната сграда, по която блестеше безразборно подредената мозайка на светналите прозорци. Шарки внезапно потрепери. Космите на ръката му настръхнаха и той я разтри, като се опитваше да не привлича внимание. Може би убиецът бе прекарал цял ден там горе и е гледал, докато Шарки слушаше от гнездото си на покрива. Гняв започва да измества скръбта, която изпитваше за Домино, червеите на яда започнаха да пробуждат инстинкта му за отмъщение. Той си спомни как предния ден, когато бяха поставяли микрофоните в апартамента, Домино се бе върнала.

— Папа е прав — каза той. — Непременно трябва да е наблюдавал апартамента. Всичко стана твърде бързо, за да е било просто късмет или съвпадение. А и този апартамент не се вижда от улицата. Вчера Арч ни предупреди с Гризача, когато тя се прибра, докато зареждахме ушите. Не можехме да я видим как идва оттук.

— Не се вижда добре и от плувния басейн — каза Папа. — Остава северната страна на блока, запълнена изцяло от частни наематели, дърветата долу и… там, отсреща.

Всички бяха излезли на балкона и гледаха към източния блок.

— Той и сега може да е там и да ни гледа — каза Вейката.

— Шегуваш ли се? — каза Фриско. — Досега сигурно вече е преполовил пътя до Детройт.

— Напълно логично е да е наблюдавал — съгласи се Барет. — Може би от празен апартамент?

— Твърде рисковано е — каза Фриско. — Седи си там и някой изведнъж идва да огледа апартамента, евентуално да го наеме. Хоп, и е сгащен. Твърде хитър е за такъв ход.

— Може да е бил в жилището на някой, който е извън града — предположи Шарки.

— Това ми прилича на стрелба на посоки — каза Фриско.

— А не е — каза Вейката. — Това се казва дедукция. И само така ще може да се разбие този възел, независимо кой ще се заеме с него. Ти или Райли, или Д’Агастино, който и да е.

— На този етап няма достатъчно физически доказателства, съгласен съм — каза Барет.

— Мисля, че е време да си поприказваме с мъжа от охраната — каза Шарки.

— Вижте — започна Фриско, — ако наистина ще вземаме този случай в свои ръце, дори и от пресата не трябва да се научава, че тя е мъртва. Не можем да известим дори най-близките и роднини. Какво по дяволите ще кажеш на охраната долу?

Шарки се усмихна за първи път от убийството на Домино.

— Ще го забаламосам — каза той. — Как мислиш съм оцелял осемнайсет месеца на улицата?

 

 

Мъжът от охраната в малката си будка гледаше някакъв стар филм с Рандолф Скот по телевизията, когато Шарки се появи на вратата. Той се усмихна и каза:

— Здравей.

Охраната кимна в отговор.

— Всичко наред ли е горе? — попита мъжът.

— Да, няма проблеми — каза Шарки. После запали тънка пура. — Биваше си го старият Ранди, нали?

— Не могат да правят вече такива филми — каза мъжът от охраната, без да вдига очи от екрана.

Шарки пусна дим към тавана и реши, че е време да си опита късмета.

— Колко време си работил като ченге? — запита той.

Мъжът вдигна очи изненадан.

— Откъде разбра? — каза той.

Шарки извади портфейла си и го отвори на полицейската си значка.

— Да пукна дано — каза мъжът от охраната. — Знаеш ли, от самото начало си казвах, че има нещо гнило в тия приказки за асансьорите, ама нейсе. — Той се наведе към Шарки и запита много тихо: — А, какво става там горе, по дяволите?

— Мога ли да разчитам на теб? Това, което ще ти кажа, е строго поверително.

— Моля те, деветнайсет години съм бил в Колидж парк. И още щях да преследвам някое проклето тийнейджърче там, ако за малко не ми отнесоха крака веднъж. Трябваше да се пенсионирам преждевременно.

— Лоша работа — каза Шарки. — Как се казваш?

— Джери. Джери Санфорд.

— Това остава само между нас, нали?

— Да кажеш нещо на Джери Санфорд, е все едно да говориш на собствения си гроб.

— Добре. С момчетата горе сме от специалния отдел за борба с тежки грабежи. Три седмици вече се гоним с някакъв тип, ловък като коте, който е вдигнал половината ценности от луксозните апартаменти и тузарските къщи по „Пийчтрий“. Бива си го, направо ни взема здравето. Винаги знае идеално какво да вземе, къде да удари и къде не. Знае кои хора са извън града. Отваря двойна ключалка „Ла Гард“ по-лесно, отколкото ние с теб ще отворим бобена консерва. Досега през цялото време ни се изплъзва на крачка. Почти сме сигурни, че рано или късно ще удари и тук.

— Охраната е добра — каза Санфорд.

— И той удря не по-зле.

— Наистина?

— Повярвай ми, това момче е от класа. Върти ни трикове, за които никой не е чувал.

— Брей, виж ти. Как казваш ти беше името?

— Шарки.

— Виж, Шарки, „Охрана Реймънд“ наистина е здрава.

— Добре, чуй ме сега. Знаем, че добре си изпипва работата, преди да удари. Проверява наемателите. Може дори да е намерил някакъв достъп до данъчните им декларации. Обикновено се насочва към апартаменти или къщи, когато хората са извън града за известно време — по служба или на почивка. Имахме случай, когато дори отива сам на място, разпитва за живущите. Но всичко много хитро.

— Ние не казваме нищо на никого за хората тук.

— Но този е хитър, както ти казах. Може да се направи на доставчик или на търговски пътник, нещо такова.

— Живущите тук предварително се отказаха от такива посещения.

— Може да е носил нещо, което те сами да са си поръчали.

— Никой не минава през тази врата, без да проверим кого посещава и без разрешението на живущия там.

— По колко време си на пост? Каква ти е смяната?

— В момента карам от два до десет. „Гробаря“ застъпва от десет до шест сутринта и сутрешният е от шест до два. Всеки шест седмици се въртим. Вече давам само вечерни от един месец насам.

— А как са другите двама?

— Номер едно, казвам ти. „Охрана Реймънд“ е най-добрата.

— И никой не се е въртял наоколо, никакви телефонни обаждания, така ли?

— Да, така е.

— Някой подозрителен да е слухтял наоколо?

— Ако имаше нещо такова, най-напред за това щях да кажа. Идваха няколко души да оглеждат апартаменти, да питат за свободни места. И двата блока са сто процента заети. Имаме четирима души в списъка с резерви. Двата празни апартамента в момента се ремонтират. Но и двата са вече дадени под наем.

— Кои са те?

— Ами, да видим… 10-В в западния блок и 4-С в източния.

— 10-В в западния?

— Да. Там слагат нови мокети. Една стара дама го нае. Вдовица. Доста заможна. Другият е за едно младо семейство. Мъжът е лекар.

— Нещо временно освободено? Знаеш, хора още са по почивки, пътуващи и прочие.

— Имаме. Но чакай да видя в списъка. Семейство Клифордс, в 9-С в западното крило, са във Флорида за празниците. Ходят там всяка година. Той е пенсионер. И мисис Джаковиц. В момента е в Хавай с дъщеря си. Всяка година по това време ходят там. Дъщеря й е туроператор. Мистър Джаковиц се помина преди около две години.

— И в кой апартамент е тя?

— Тя се пада в 12-С в източния блок.

— Накъде гледа това?

— На запад. A и B са на източната страна на сградата. C и D са на западната. По четири апартамента на етаж.

— И Джаковиц е на дванайсетия етаж в източния блок с лице към западния, така ли?

— Така.

— А семейство Клифордс?

— В 9-С в източния.

— И двата апартамента гледат към другия блок, така ли?

— Да.

— И никой не е разпитвал за тях, никой не е търсил наемателите, нищо от род?

Мъжът поклати глава отрицателно.

— Добре, Джери, благодаря ти. Ще прескачаме напред-назад още няколко дни тук.

— Ако искаш да поставиш засада в празните стаи, нямам нищо против. Имам ключ за тях.

— Благодаря ти, можем и да ти се обадим за това. — Шарки тръгна да излиза от будката и без да иска, разклати с ръка висок филодендрон, чийто листа бяха започнали да изсъхват по края. — Много го поливаш — каза той на Станфорд. — Познава се, по кафявите ръбове на листата.

— Това е мой патент. Вече успях да удавя едно от цветята на Джаковиц горе и още две саксии тук.

— Ти ходиш в апартамента на Джаковиц?

— Да, тя ме помоли да й поливам цветята. Не обичам да го правя, не ми се удава, но…

— Разбирам. Кога за последен път си ходил горе, значи?

— В Джаковиц? Чакай, да видя… В неделя. Да, поливам ги всяка неделя.

Шарки бе вече на вратата, когато Санфорд изведнъж щракна с пръсти.

— Хей, сетих се нещо. Имаше едно обаждане. Като рече за цветята, се сетих. Беше… хм… завчера. Мъжки глас от някакъв цветарски магазин беше. Сега ще си спомня…

— Какво искаше?

— Предлагаше някаква нова услуга. „Цветландия“, така им се казваше фирмата. Нагоре по улицата. Поливали и наторявали всякакви цветя по домовете.

— Ти каза ли му нещо?

Санфорд захапа долната си устна.

— Ами, нали ти казах, както не обичам да поливам цветята горе, казах му да изпрати малко литература.

— На кого, на кого да я изпрати?

— На всички в блоковете. Мислех си, да не забрави, ако му кажа да изпрати само на мен.

— Спомена ли му, че Клифордс и Джаковиц отсъстват?

— Ами, хм, казах му, че имам проблеми с едни цветя горе. Мислех, че ще ме посъветва нещо.

— Но, каза ли му, че са извън града?

— Не му го казах така ясно, но споменах, че може и да му станат клиенти. Да им изпрати брошурите, но ще мине известно време, докато се върнат.

— И му даде имената и адресите им?

— Да, на четири-пет души, които доста пътуват, не само на тях.

— Но спомена все пак, че точно Клифордс и Джаковиц са извън града в момента?

— Ако се досети за това по думите ми, че може да се забавят, докато го потърсят, ако имат желание…

— Разбирам.

— Май сгафих, а?

— Не е задължително.

— По-добре веднага да им се обадя, а?

— Не — каза бързо Шарки. — На твое място не бих правил така. Просто бих ги предупредил в удобно време.

— Да, не се сетих за това.

— Ние ще се оправим.

— Разбира се.

— И всичко си остава между нас.

— Хей, Шарки, благодаря ти за това. Оценявам го.

— Няма проблеми, Джери.

 

 

Четирийсет минути в апартамента на семейство Клифордс не донесоха нищо, освен натъртени колене. Барет бе фанатик. Проверяваше навсякъде. Под леглата, в шкафовете, зад тенджери и тигани, в боклука в кофите, по первазите на прозорците, под легла и столове.

Четирийсет минути по-късно той каза „Достатъчно“ и всички се отправиха към апартамента на Джаковиц на дванайсетия етаж. Барет предупреди Шарки и Гризача да останат навън, докато мине с прахосмукачката платчето пред прага и килима в антрето и свали праха от дръжката на вратата. Внимателно прокара четката си от камилски косъм по месинга на дръжката, вдигна очи и се ухили.

— Какво пък — каза той, — чиста е, сякаш току-що е била измита.

— Е, и? — каза Гризача.

— Колко от твоите познати си лъскат дръжката на вратата всеки път като влизат или излизат?

Шарки се приближи до Барет.

— Приключи ли тук? — запита той.

— Да.

— Защо тогава не се отместиш встрани, докато ние с Гризача превъртим ключалката и огледаме вътре за всеки случай?

— Прав си — каза Барет и се отдалечи на три метра от тях в коридора.

Гризача коленичи пред бравата и отключи вратата по-лесно, отколкото човек би отворил кутия кока-кола. Шарки извади автоматичния си пистолет, притисна го до гърдите си с дулото нагоре и натисна бравата. Гризача извади своя къс револвер трийсет и осми калибър и се облегна на стената от другата страна на вратата, стиснал пистолета си с две ръце.

— Готови — прошепна Шарки и Гризача кимна. Шарки блъсна вратата напред, скочи в антрето и се притисна плътно до стената в тъмното помещение. Миг по-късно Гризача влезе след него и затвори вратата след себе си с ритник. Изчакаха няколко секунди, докато изостреният им слух долавяше само учестеното им дишане.

— Винаги умирам от страх, като го правя това — каза Гризача най-после.

Шарки светна лампата. Апартаментът бе празен. Повикаха и Барет. Той си сложи чифт гумени хирургически ръкавици и се хвана на работа. Придвижваше се през апартамента бавно и методично. По дръжката от вътрешната страна на вратата също нямаше отпечатъци. Изсмука килима, като събираше праха от всяко петно в отделна торбичка, върху която малък план на стаята сочеше откъде точно идва сметта в нея. Легна на четири крака върху килима и с малък прожектор огледа килима. После каза на Шарки да изключи светлините.

— Ела тук, до мен — каза му той. Лъчът на светлината от прожектора кръстосваше бавно килима напред-назад. — Виждаш ли нещо? — попита той.

— Имаш предвид следите по пода ли?

— Аха.

По килима имаше четири силно вдлъбнати точки. Тогава Барет видя как още нещо блесна под лъчите на прожектора под стола. Той взе пинсетите си и го вдигна оттам. Беше малко продълговато червено хапче.

— Не ти ли се струва познато? — попита Барет.

— Прилича ми на червено дяволче — каза Шарки.

— Възможно е, напълно е възможно. Но може и да е нещо за ангина. Може би жената, която живее тук, го е изтървала — той пусна хапчето в малко пликче, после насочи вниманието си към стола. — Някой е преместил този стол пред прозореца — каза Барет. — А, виж тук, на перваза на прозореца, тези кръгове. Още са влажни. Изглежда, някой си е оставил чашата с вода тук. — Барет огледа перваза под лупата си. По ъглите на водните кръгове имаше леко размит червен цвят. — Кога за последен път някой е влизал тук? — запита Барет.

— Миналата неделя — каза Шарки.

— Хм.

Барет огледа дневната също до най-малки подробности, после мина и кухнята, и спалнята.

— Така — каза той накрая. — Ето какво имаме. Някой премества стола. Изпуска хапче на пода. Това може да е било преди седмица, може да е било вчера, а може и миналия месец. Но водните кръгове по перваза са отскоро. Не повече от няколко часа. Още са влажни. Има вода и по мивката в кухнята, а една от чашите е влажна. Всичко това е станало преди три, най-много четири часа. Иначе досега щяха да изсъхнат. Червеният цвят в следите по перваза би могъл да е от хапчето, което намерихме на пода. Взех проби. В лабораторията ще го потвърдят. В апартамента няма отпечатъци, по-точно няма пресни отпечатъци. Всичко е латентно. Както и би трябвало да бъде. Има и една следа от масло на килима пред прозореца. По миризмата прилича на машинно масло, но ще го проверя допълнително. Би могло да е от пушка, ако някой я остави на пода. Телефонът е чист. Има само стари отпечатъци и размазани петна. Бих предположил, че е бил ползван от човек с ръкавици. А и работи, между другото. — Барет отиде до прозореца и раздели с два пръста лентите от венецианските щори. — Пряка видимост към апартамента.

Той се спря и за известно време само гледаше втренчено, без да каже нищо. После заключи:

— Мисля, че тук е влизал някой. Някой е бил тук през последните няколко часа — той кимна сам на себе си, все още втренчен в пространството пред себе си.

— Сетих се за нещо — каза той.

Той все четката и черната си пудра и първо влезе в тоалетната за гости, като намаза дръжката на тоалетното казанче. После отиде в другата тоалетна и повтори операцията.

Кръгчетата и извивките отначало изглеждаха размазани.

После, когато Барет отстрани пудрата, те сякаш подскочиха към него.

— Проклет да остана — каза Барет ухилен. — Право в десетката. Намерихме си пресен отпечатък — той погледна към Шарки и Гризача и им смигна. — Запомнете, никой не обича да пикае с ръкавици.