Уилям Дийл
Машината на Шарки (21)

18

Пътуването до Форт Макферсън им отне трийсет минути. Фортът представляваше обширен, но подреден военен оазис в рамките на града и в него се помещаваше щабът на Трета армия. Сержант Джером Уайнсток ги чакаше пред снежнобялата сграда на командуването — висок, изпит мъж в изрядна униформа, превърнал във вечно мръщене ангелската невинност, с която Шарки бе запомнил лицето му. За осемте години, откакто Шарки бе напуснал военното разузнаване, офицерът бе сложил около десет килограма и изгубил голяма част от косата си.

— На теб май ти харесва да играеш на стражари и апаши, а, Шарки? — каза Уайнсток, докато вървяха по дългия, хладен коридор на сградата към офисите на военното разузнаване.

— Има и интересни моменти — отговори Шарки. — А ти защо все се мръщиш, Джери? Представях си те все същия приятен и усмихнат Джери Уайнсток, гордостта на Джърси.

— Издигнах се — изръмжа Уайнсток. — Това е част от новата униформа. Сега вече се усмихвам само като ходя в клозета. — Той погледна към Шарки и смигна: — Е, какъв ти е проблемът? Не съм те виждал от осем години и не щеш ли, в събота призори ме вдигаш по тревога.

Шарки му подаде фотокопие на двата отпечатъка.

— Трябва ми лице за тези картинки. Може да са в архива, вероятно към Втората световна.

— Работиш по интуиция, нали? Какво друго може да е. Изобщо не си се променил, дявол те взел. И не можеш да почакаш до понеделник? Веднага ти трябва, та да свариш мошеника по бели гащи.

— В понеделник ще съм погребан.

— С него винаги е едно и също — рипа, не трае — Уайнсток погледна към Ливингстън. — Ще ти стопи лагерите, да знаеш.

— Започвам да се убеждавам, че наистина ще е тъй — каза Ливингстън.

Притеснен новобранец, който сякаш се бе обличал в просъница, ги чакаше в стаята с телексите. Уайнсток му подаде двете снимки.

— Изпрати ги на сержант Скидмор. И ни повикай от кафенето, като получиш отговор.

— Да, сър — каза младежът. — Нужно ли е да слагам гриф „спешно“?

— Уилъби, дълбоко се съмнявам, че някой друг луд също ще тръгне да ползва архива преди девет часа в събота сутрин. Просто ги изпрати. Скидмор ги чака във Форт Дикс.

— Да, сър.

Уайнсток се обърна и излезе от стаята, следван от двамата детективи.

— Скидмор? Това да не е старият Джоко Скидмор? — запита Шарки.

— Същият — отвърна Уайнсток. — И него трябваше да извадя от леглото. Право да ти кажа, Шарк, ако не те помнеше — и ако не му се бе харесал на времето — щяхме да сме я загазили. Знаеш ли какво ми рече? Каза: „Този луд кучи син никога не е вършил нещо по нормалните часове“. На което аз казвам „амин“.

— И аз вдигам тост за това — каза Ливингстън. — Не съм помирисвал легло, откакто се запознахме с Шарки.

Пиха кафе в барчето в сутерена и се отдаваха на спомени за минали времена почти четирийсет и пет минути, когато най-после Уилъби се появи на вратата.

— Тече в момента, сержант — каза той.

Шарки изхвръкна от стола си и запрескача стълбите по две наведнъж. Сърцето му биеше лудо. Това трябваше да даде резултат. Трябваше му нещо повече от Обущаря и бармана Арнолд, нещо по-сериозно, което да завърти машината на по-бързи обороти, да поддържа нивото на адреналина високо. Щом влезе в стаята и видя телетипното съобщение, почувства как в гърдите му се разля разочарование. Съобщението бе само няколко реда. Ливингстън се втурна зад него и скъса листа от машината, след което зачете на глас странния военен жаргон от съкращения:

ПОЛ ИД, ДВА ОТПЕЧАТЪКА, АНДЖЕЛО ДОМИНИК СКАРДИ, РОД. СИРАКУЗА, СИЦИЛИЯ, 1916, ЕМИГР САЩ 1935, ДБРВОЛ ЦИВ СЪВ СВЪР СИЦИ ЧАСТ 1943, СВ ДЖЕЛА-ПАЧИНО-КАЛТАГИРОНЕ, ЮЛИ 43 — МАРТ 44, КРВН ФИРЕНЦЕ, ИТАЛИЯ, ВР\ОСС ОПСТИЧ (СТ СЕК), МАРТ 44 — ОКТ 44, ЗПС ОКТ УВО ОКТ 21 1944. СКИД.

— Не е особено много — каза Уайнсток.

Но Ливингстън бе вперил горящи от вълнение очи в първия ред. Ето го. Името.

Анджело Доминик Скарди.

Име, и то какво.

— По дяволите, всичко, което ни трябва, е тук, още на първия ред — каза той. — Анджело Скарди. Не си ли спомняш, Шарки?

— Не, трябва ли да си спомням нещо?

— Анджело, погребалният агент. Една от най-сигурните пружини на Геновезе, на Лучано, Костело, на всички големи. Когато Валачи изплю камъчето пред Сената, това име, Скарди, беше навсякъде. После, една-две години по-късно, кой мислиш, е започнал да върши същите услуги на Бюрото? Анджело Скарди.

— Какво стана с него?

— Умря от рак, шест месеца след като даде показанията си.

— Много подходящо — каза Шарки. — Хайде да се обзаложим, че Хауърд Бърнс е изникнал в Небраска точно по това време.

— Нямам пари за хвърляне. Всичко съвпада. По калъп — полицаят пак се съсредоточи в телекса. — На какъв език пишат тези хора?

Уайнсток взе листа от него.

— Нека аз да превеждам — каза той. — Значи този Скарди е роден в Сиракуза, Сицилия през 1916 г. Дошъл е тук през 35-а. През юни 43-а отива доброволец като цивилен съветник по свръзките на частите, навлезли с десанта в Сицилия, после работи в пехотата на фронта Джела-Пачино-Калтагироне до март 1944 г. Командирован във Фиренце, Италия и прикрепен към някаква съвместна операция на Военното разузнаване и ОСС, нещо, наречено Опстич, до връщането му в Щатите през октомври 44-а. Приключва с армията още същия месец.

— Какво, по дяволите, е правил там? — каза Шарки.

— Убий ме, не мога да ти кажа — отвърна Уайнсток. — Това е годината, когато съм роден.

— Арч?

— Помня само, че бе чистач номер едно на Коза Ностра и после им духна под опашката.

— Точно така, това е, дявол да го вземе! — извика Шарки.

— Какво толкова важно има около този човек, след като вече е мъртъв от седем-осем години? — запита Уайнсток.

— Джери, когато всичко това свърши, ще дойда тук и цяла нощ ще те черпя в любимия ти бар, докато ти разкажа тази история. А какво е това Опстич, какво може да бъде?

— Това значи операция „Стич“. След като и ОСС са там, трябва да е било нещо мътно. СТ СЕК значи строго секретно.

— Искаш да кажеш, че още е секретно, трийсет години след края на войната?

— Може да е било някаква грандиозна издънка. Никой в армията не иска да си признае, че е сгафил, затова го държат под похлупака. А може и просто да не са я разсекретили още. Знаеш как е.

— Какво ни е грижа? — каза Ливингстън. — Имаме името, това е важно.

— Операцията може да е свързана и с нашата работа, Арч. Откъде можем да научим нещо за нея, Джери?

— Не си губи времето. Сигурно трябва да минеш през съвета на началник-щабовете във Вашингтон, а може би и през ЦРУ, за да стигнеш до документите — с две думи, работа до живот.

— Някой все трябва да си спомня нещо за нея — каза Шарки.

— Времето ни гони по петите, Шарк — напомни му Ливингстън.

— Да, но след като сме дошли дотук, защо да не проверим и това?

— Ако питаш мен, пак има пристъп на интуиция — Уайнсток кимна към Шарки.

— Хайде, Джери, това тук е щабът на цялата Трета армия. Помисли! Сигурно има поне десетина души в базата, които могат да ни помогнат.

Уайнсток погали брадичката си за момент.

— Е, най-добрият ти шанс, предполагам, е генерал Бурк. Самият Харди В. Бурк. Бил е в Италия през войната. Ако самият той не знае нищо, може да те насочи към друг.

— Можеш ли да му се обадиш, да разбереш дали ще ни приеме?

— Кога, сега ли?

Шарки го потупа приятелски по бузата.

— Джери, това нашето е битка с малката стрелка на часовника. А ти си моят принц.

Уайнсток му се ухили:

— По-добре ти се приготви да станеш принц, защото тази операция тук ще ти струва поне два литра „Чивас Рийгъл“.

Шарки кимна:

— Имаш ги. Давай.

Уайнсток пак се ухили.

— Няма нужда от телефон. Ще го намериш на игрището за голф — каза той и погледна часовника си. — Предполагам, че вече е някъде около третата дупка. Наслука. Надявам се да не те цапардоса със стика още от първата дума.

 

 

Генерал Харди В. Бурк имаше телосложение на гардероб и лице на разярен орел. Шарки се бе облегнал на едно дърво встрани от игрището, когато генералът мина край него с малкия си автомобил за голф, спря и стъпи на тревата. Бе силен мъж с леко дълга бяла коса.

Шарки прекоси тревната площ, докато стегнатия, набит офицер се наведе и приготви топката си за удар.

— Извинете, сър, вие ли сте генерал Бурк?

Генералът го изгледа студено.

— Да. Какво има?

Шарки му показа значката си.

— Казвам се Шарки. Полицейско управление, Атланта.

Генералът погледна първо значката, после косата на Шарки и измърмори:

— Виждам — каза той. — Нещо не е наред ли? Какво се е случило?

Партньорът му, висок, слаб мъж, чието кепе прикриваше плешив череп отдолу, излезе крачка напред до Бурк.

— Може би аз мога да поговоря с господина, генерале? — каза той.

— Няма нищо, Джеси. От полицията е.

— Полиция?

— Съжалявам, че трябва да прекъсна играта ви, сър, но е нещо важно. Разследваме убийство и…

— Убийство! Господи, сър, да не е някой от моите момчета?

— Не, сър. Съвсем не, тоест, свързано е с една военна операция в Италия през войната и…

— Аа-а — въздъхна Бурк, видимо успокоен, — е, тогава, това не може ли да почака, млади момко? След няколко часа ще сме в клуба. А тук вече ни чакат да свършваме, както виждате — посочи той към четирима, току-що пристигнали мъже.

Бурк пристъпи напред и застана срещу топката така, сякаш тя бе някой провалил се младши офицер.

— Времето ни е много малко, сър — каза Шарки.

Бурк се прицелваше в топката.

— Тази работа е чакала трийсет години, ще почака и докато си свърша играта — отряза той. Стикът му отскочи назад и свирна във въздуха. Топката изхвърча от подложката, издигна се на десетина метра във въздуха и падна в разораната ивица на около сто метра от генерала. Той се извърна към Шарки и впи поглед в него с лице, изкривено от отвращение.

— Видяхте ли? — измуча той.

— Съжалявам сър, аз…

— Триста дяволи! — изкрещя генералът. После цели трийсет секунди оглеждаше стика си, докато лицето му придоби цвета на морков. Накрая го хвърли с погнуса.

— Добре — отсече той. — Имате на разположение две минути. Влезте в автомобила. Ще ми помогнете да намеря топката. Ти ела пеш дотам, Джери.

Колата запърпори тихо по тревата на игрището.

— Хайде, за какво е цялата тази врява?

— Интересува ни една операция, проведена през декември 1944 г. край…

— Каква операция? — изръмжа Бурк.

— Съвместна с ОСС, сър. Било е…

— Млади момко, аз командвах полк към дивизията на Омар Брадли. Не мога да помня всичките им проклети шпионски операции отпреди трийсет години. За какво ме вземаш, за военна енциклопедия ли?

— Не, сър, но…

— Докато бях в Италия, сигурно са се провели сто операции на ОСС. Честно казано, нас повече ни интересуваше как да спечелим войната на самия фронт, за да си губим времето с разиграването на шпионските им романи.

— Да, сър. Но може би, ако ви разкажа…

— Да не повярваш! Ето я там. Точно под хълма. Какъв късмет — той слезе от колата и погледна към съседния отрязък от зелената поляна. — Право до знаменцето. Виж само. Доста добър удар все пак — каза той и смигна на Шарки. — Трябва да си подаря стика на артилеристите, да си го сложат за мерник на гаубиците, а? Хе, хе.

— Генерале, има ли изобщо някой в тази база, който би могъл да си спомни за този случай?

Бурк задържа погледа си върху него още няколко секунди, после се обърна към адютанта си.

— Дай ми пети номер — каза той. После протегна длан и изчака, докато адютантът му положи в нея дръжката на стика. — Мартланд. Мартланд ти трябва. Ако някой изобщо може да ти помогне, Мартланд ще е.

— Мартланд?

— Полковник Мартланд. Изчаква генералската си звезда, за да излезе в пенсия. Бе в разузнаването по време на войната, в Италия. Струва ми се, че живее на улица „Кей“.

— Благодаря ви, сър. Много ви благодаря.

— Младежо?

— Да, сър?

— Полковник Мартланд има ум като бръснач, особено що се отнася до Втората война. Дори често става невероятно досаден на тази тема. Има обаче още нещо. Малко не е в крак, ако разбираш какво имам предвид. Жена му почина преди около две години и оттогава не е съвсем с всичкия си.

— О!

— Има и моменти на просветление. Не казвам, че е откачил. Просто е малко… неадекватен. Така че, синко, бъди търпелив. И любезен. Ясно?

— Да, сър.

— И не се изпречвай на пътя на топките ми за голф. Не искам после да ме съди полицията.

 

 

Улицата бе чиста и подредена, с приветливи дворчета и спретнати вили зад тях; всяка къща бе точно копие на съседната и всички — строени на равно разстояние от тротоара. Жилищата се различаваха единствено по храстите и дръвчетата в дворовете — амбициозен опит от страна на техните наематели офицери да придадат известна индивидуалност на домовете си.

Бял кадилак, неколкогодишен, но в добро състояние, бе паркиран в алеята край къщата. Изчакаха няколко минути, след като натиснаха звънеца. Отвори някакъв сух, дребен мъж, стегнат и изправен, със съвсем побеляла коса и мустаци, които биха изглеждали елегантно, ако лявата им половина не бе по-къса от дясната. Носеше тесен костюм в армейски стил с бяла копринена кърпа на врата. Носеше бейзболна шапка, маратонки и държеше камшик за езда в едната си ръка.

— Да? — каза той, присвил очи към непознатите си гости.

— Полковник Мартланд? — запита Шарки.

— Аз съм полковник Мартланд.

— Да, сър. Детектив Шарки и сержант Ливингстън.

Мартланд погледна първо единия, после другия.

— Да?

— От полицейското управление в Атланта, сър. Сержант Уайнсток се обади за нас.

— А, да, Уайнсток, разбира се. Заповядайте.

Отвори вратата и те влязоха в къщата. Първото нещо, което правеше впечатление, бе, че по стените нямаше окачена нито една картина или снимка. В помещенията проникваше малко светлина. Той ги поведе към дневната — стая толкова хладна и мрачна, че Шарки веднага се почувства обременен от тъгата в нея. Над камината бе облегната картина с маслени бои на жена в дрехи за езда на фона на димящ зад нея вулкан. Тази картина и диванът бяха единствените мебели в помещението. Нямаше нито лампи, нито маси, нито столове — само затворени сандъци по ъглите.

Мартланд посочи към дивана, после седна на ръба на един от сандъците със събрани колене, хванал камшика за двата края.

— Простете, че ви каня в подобна обстановка. Вече рядко приемам гости. Откакто жена ми, Мириам… — той се обърна към картината и се усмихна — се помина. Наистина… трябва да направя нещо тук… — той огледа потискащата стая. После се обърна към Шарки и се втренчи в него.

— Полковник — започна Шарки, — ако имате на разположение няколко минути, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Той продължи да гледа втренчено в Шарки и се намръщи.

— Нещо за колата ли? Някой да не е ударил колата?

— О, не, сър, няма нищо общо с това, става въпрос за друго. В момента водим едно разследване.

Изражението на лицето на Мартланд не се промени. Той продължаваше да гледа втренчено Шарки.

— Ами, думата ни е, сър, за някои неща, които са станали през войната в Италия.

Мартланд мълчеше.

— Вие бяхте в Италия през войната, нали, сър?

— Искате да кажете Втората световна война.

— Да, сър, Втората световна война.

— А, да — той пак спря и впери смръщен поглед някъде зад Шарки в продължение на цяла минута, докато накрая лицето му се разтегна в усмивка.

— Северна Африка, Сицилия, Италия — 1942 до 1945 г. После бяхме в Западна Германия три години и после в казармите Шофийлд, в Хонолулу. Десет славни години прекарахме там аз и жена ми. — Той погледна към картината и пак се усмихна. — Тези години в Хавай бяха най-хубавите през целия ни живот.

После замълча и пак се втренчи пред себе си.

— Помните ли, докато бяхте в Италия, да сте срещали човек на име Скарди? Анджело Скарди? Бил е цивилен, нещо като съветник.

Последва ново смръщване. Нов празен поглед. Мартланд разглеждаше тъмния ъгъл на стаята зад Шарки. Цяла минута бавно се изниза, докато накрая той внезапно се пробуди:

— Американският рекетьор! — извика той и се засмя. — Дом, така искаше да го наричаме. Съкратено от Доминик, второто му име. Ха! От години не съм се сещал за този негодник. Страшен беше. Много опасен. И куражлия, да, особено, ако имаме предвид, че не бе военен. Добре го познавах. Разказвал ни е разни неща за мафията, които ни шокираха. Зачислен бе към разузнавателен отряд, командван от един от моите младши офицери. Лейтенант Макреди. Джон Сисън Макреди от Виржиния. Загина при Касино. Мир на праха му. Но по онова време…

Той спря по средата на изречението си също така внезапно, както го бе започнал, докато съзнанието му прехвърляше все по-стари и по-стари спомени.

— Какво правеше този Скарди? В Сицилия, искам да кажа?

Още една, после втора минута бавно се заточиха, докато Мартланд гледаше безизразно намръщен, пробивайки в мислите си масата от минало време и пространство. После изведнъж думите му пак рукнаха като водопад.

— Беше родом от Сицилия. Момент… да, Сиракуза, малък град в югоизточната част на острова. По време на десанта направихме лагер там. Скарди познаваше района като петте си пръста. Всяко шосе, всяка пътека, всяка стена. Бе отишъл там около месец преди десанта, проверил бе целия район, предаваше информация с радиостанцията всяка нощ. Бе създал и няколко огнища на партизанска съпротива, за да помогне на Джери.

Толкова. Сякаш някакъв бутон се включваше и изключваше в мозъка му.

— Какво бе… хм, Джела-Пачино-Калта… Калтагироне. Градове в Южна Италия. Малък триъгълник. След като Сицилия падна, Дом Скарди бе цивилната свръзка между военното правителство и местното население. Целта ни бе да завземем повече територия, господа. Цел географска, а не хуманна. Колкото по-бързо се върнеха към самоуправление, толкова по-добре. Това правеше Скарди, помагаше им пак да започнат да живеят сами. И ги държеше настрани от нас.

Мартланд пак спря, но този път, докато Шарки се готвеше да му зададе друг въпрос, той го изпревари. В гласа имаше гняв, когато заговори:

— Искаха да го депортират, от Министерството на правосъдието, знаете ли? Бил нежелан чужденец на американска територия. Е, той обаче добре се представи. Мисля, че след войната стана и американски гражданин, ако не греша.

Ливингстън заби поглед в пода и промърмори:

— Браво на него!

Шарки не му обърна внимание и продължи.

— После, след Сицилия, Скарди замина за Италия, нали?

Поредната дълга пауза. Още мръщене, последвано от обичайния взрив от информация.

— Работеше с партизаните зад германския тил. Те бяха комунисти, разбира се, бяха започнали да се бият с германците още преди началото на войната. Тотално дезорганизирани. Скарди им бе разузнавач, снабдител с продоволствия, пари, медикаменти. Бе решил да опита да ги обедини, за да станат по-ефективни в акциите си. А това бе опасно за цивилен, който действаше като шпионин. Ако германците го заловяха, „бум!“, ей така щяха да го застрелят. На място! — Той спря и след няколко минути повтори замислено името: — Доминик Скарди. — Двете думи увиснаха в мрачната стая като спомен от чума и Шарки усети как ядът му започна да прехвърля границите на контрола, сети се за Домино и за мъжа, унижен и след смъртта си, захвърлен на сметището без лице и ръце. Доминик Скарди. Как бе възможно това да е същият човек, който Мартланд смяташе за герой?

Най-после Шарки проговори:

— Помните ли нещо, наречено Опстич?

Мартланд реагира на мига, извърна се и впи поглед в Шарки.

— Мисля, че това е поверителна информация, сър — каза той.

— Полковник, оттогава са минали трийсет години.

— Въпреки това си остава поверителна.

— Става въпрос за нещо наистина важно, сър. Разследваме убийството на хора, които Скарди е познавал. Всичко, което ни разкажете, ще ни помогне изключително много.

Най-после и Ливингстън отвори уста:

— Това може да спаси живота на невинни хора.

— Хм — изсумтя Мартланд. Очевидно се бореше с поставения въпрос, оглеждаше го от различни страни. Накрая започна усилено да кима.

— Проклетата им бюрокрация!

— Простете, сър?

— Идиотската им бюрокрация. Пълна глупост. Нямаха никакво основание да засекретяват Опстич. Просто блъф. Нищо повече. Опстич бе „Операция Стич“. Не особено трудно да се досетиш, но и кой някога е обвинявал армията в особена изобретателност? Скарди й бе избрал това име. И за разлика от думата, идеята му бе брилянтна. Сигурен съм, че знаете много малко за италианската кампания. Бог ми е свидетел, че малцина разбраха за нея. Забравена война. А бе и жестока. През есента на 44-а войната в Италия бе тръгнала на зле. Ужасен терен. Непрекъснат дъжд. Невероятно скъпа поддръжка. Всеки сантиметър земя се плащаше скъпо и прескъпо. Тази есен американците и германците се бяха изправили лице в лице в долината на По. Пълен застой. Три месеца нито една от страните не отстъпи и метър. Скарди бе отишъл да разузнае северния сектор на езерото Ди Гарда. В района имаше и десетина партизански отряда. Най-добрият, според Скарди, бе командван от някой си Ла Волте. Лисицата. Бяха обявили награда за главата му. Скарди предложи да му осигурим нужните пари, за да събере всичките тези банди в една организирана част. За да удари заедно с Джери откъм гърба, докато американци и британци атакуват мощно фронтално в същото време. Това можеше да извади войската от обхваналата я апатия. Да… това бе Опстич.

Мартланд спря и се усмихна, сякаш бе горд от себе си. Прокара език по горната си устна, приглади мустаците си с ръка и погледна пак към портрета на Мириам Мартланд.

— И успя ли Скарди с тази операция?

— О, не, не, не. Не, сър. Скарди се разболя. Чревна малария или нещо такова бе диагнозата. През октомври или ноември. А акцията се проведе през декември. Две седмици преди Коледа, струва ми се. Бях в Рим през това време. Един майор, на име Халфърд, пое командването. Затворен човек. Убиха го в Далечния Изток преди няколко години. Бе изпратил един умен, млад офицер, Янгър, да се свърже с Ла Волте. Именно Янгър накрая взе мисията в свои ръце. Но по това време Скарди вече не бе в играта. Мисля, че се бе върнал в Щатите месец-два по-рано.

— И какво стана тогава?

Мартланд забарабани нервно с пръсти по камшика си за езда. Челото му се набръчка и той разтърси глава няколко пъти, преди да отговори.

— Провал. Янгър и още трима от неговите хора скочиха с парашут в района. На следващата нощ ВВС спусна продоволствия, оръжие и четири милиона долара в златни кюлчета. Но германците нападнаха позицията, убиха Янгър и двама от неговите войници. Третият бе ранен и се кри в едно италианско село, докато дойде освобождението. След войната Янгър и хората му бяха намерени погребани край езерото. Златото така си и изчезна.

— А третият човек — този, който се е спасил? Помните ли името му?

Полковникът се загледа през прозореца, сякаш бе в транс, и каза:

— Някакво ирландско име беше… Лонигън… Харигън… а, сетих се: Коригън. Да, Коригън беше.

— Не знаете ли случайно къде може да е той сега, полковник? — запита Ливингстън.

Мартланд кимна бавно:

— В затвора. Федерален затвор. Хвърлен там от военен трибунал. Осъден по обвинения в убийство и кражба. Бях на процеса. Доказателствата бяха доста рехави. Предимно обстоятелствени. В граждански съд обвинението никога не би успяло. Но пред военния трибунал човек е виновен, докато не докаже невинността си, а не обратно.

— А златото на стойност четири милиона?

— Да?

— Какво стана с него?

— О, един Бог знае.

— Искате да кажете, че армията ей така го отписа?

— Беше война. Четири милиона… бяха всъщност нищо. Предполагам, че… хм… са били начислени към бюджета на ОСС, макар че и военното разузнаване може да е поело част от сумата. Вече не бях там, когато този въпрос се е уреждал.

В стаята настана тишина. Мартланд, изглежда, пак се отнасяше.

— Имам още един въпрос — каза Ливингстън, но Мартланд не отговори. — Полковник?

— А, да?

— Как успяхте да идентифицирате останалите американци след толкова време?

— Отличителни белези. Лични вещи. Няма място за съмнение. А, още нещо. Автомат „Томпсън“, лично оръжие на Коригън, бе намерен в гроба. Това бе най-тежкото доказателство в процеса срещу него.

— Можете ли да си спомните още нещо за Скарди? — каза Шарки.

Мартланд потъна в размишление за известно време и после каза:

— Да, вълнуващо бе да се живее с американски гангстер в частта. Много бе популярен. Много! — След тези думи той се умълча и този път погледът му сякаш стана стъклен.

Шарки се надигна от стола си.

— Благодаря ви, сър. Много ни помогнахте.

— Добре се представих, нали?

— Да, сър. Много добре.

Мартланд се обърна към портрета.

— Чуваш ли, Мириам? Паметта си е все тъй добра. Малко трудно тръгва, но в крайна сметка всичко пристига.

Той остана седнал на сандъка, отпуснал рамене и вторачен вече в други времена, докато спомените се отразяваха в избелелите му очи — спомени от години на обувки, лъснати с огледален блясък, на бели ръкавици и каишки под брадата, на строеви заповеди, ечащи в казармите и татуировки в свободните следобедни часове.

 

 

Десет минути пътуваха, без да разменят и дума. Най-после Шарки наруши тишината.

— Сякаш включваше магнитофон, за да си продиктува мемоарите. Ей така се изливаше, като за книга.

— През последните трийсет години сигурно хиляда пъти е разказвал тази история за чудесния американски гангстер.

— Да, и сигурно е била все същата дума по дума.

— Дожаля ми за стареца — каза Ливингстън. — Армията е единственото, което му е останало, а и тя го е зарязала. Оставили го да виси без работа, докато стане генерал, за още няколко долара в пенсията, които сигурно никога няма и да похарчи. По дяволите.

— Какво ще кажеш за Скарди? И операцията му „Стич“?

— Всеки, който реши, че Анджело Скарди е оставил четири милиона долара ей така да се изнижат между пръстите му, е луд за връзване.

— Но защо и армията си е затворила очите?

— Нали чу какво каза старецът? Да хвърлиш четири милиона на вятъра през войната е било като да се изпикаеш в океана. Трябвала им е само изкупителна жертва, за да си оправят счетоводството. Господи!

Отминаха още един квартал и Ливингстън каза:

— Карай към „Стинг“ и завий по „Карнеги“.

— Къде отиваме?

— В градската библиотека. Струва ми се, че там има най-голям шанс да намерим снимка на Скарди.

Ливингстън влезе в сградата, а Шарки изчака в колата. Забави се почти половин час, но на връщане носеше голям кафяв плик в ръка. Влезе в колата, извади една снимка и я сложи в скута на Шарки.

— Ето го и лицето, което върви с името — каза той.

На фотокопието от вестникарската снимка се виждаше мъж, седнал на маса, обграден от репортери и фотографи и вдигнал ръце в жест на невинност. Но видът му не лъжеше — стоманеното лице, орловият нос, студените очи, безизразната усмивка, тънките устни, мазната черна коса. Не бе никак трудно да се намрази такова лице и Шарки усети как гневът пак се надига в него и разгаря желанието му за мъст до някаква почти извратена страст, която го възбуди, раздвижи слабините му и обърна соковете в стомаха му. В този момент Шарки бе готов да убие Скарди и с голи ръце.

Ливингстън извади от плика ксерокопията на няколко вестникарски изрезки.

— Няма да ти досаждам с много подробности — каза Ливингстън, — но ето, колкото да опиташ. Този тип има потекло като на пето поколение лорд от мафията. На четиринайсетгодишна възраст е трябвало да избяга от Сицилия, защото в някаква семейна кавга порнал гърлото на съседа си. После живял в Северна Италия пет години, преди да се прехвърли тук. Чичо му е Лупо Вълка, кучият син, който е основал движението Черната ръка… Дошъл тук през 35-а, на следващата година е арестуван за изнудване и отвличане… Господи, ето я и статията, където казват, че е заподозрян в убийството на над петдесет души. Знаеш ли откъде си е получил прякора? Погребален агент? Смята се, че той е изобретил ковчега с двойно дъно, за да може по-лесно да се отървава от труповете на жертвите си.

— И кога се смята, че е умрял?

Ливингстън прехвърли още няколко ксерокопирани статии.

— Ето му некролога. 16 февруари 1968 г. Рак.

— И Хауърд Бърнс изниква в Линкълн през 1968 г. Много удобно.

— Интересно дали ФБР си мисли, че си е заслужавал цената.

— Има ли още нещо там? Нещо за неговия… героизъм през войната?

Ливингстън продължи да рови из статиите.

— Чуй това. Тук пишат, че Скарди е бил първа пружина на Лъки Лучано и в първата си поръчка нещо сгафил, та Лучано се вкиснал и му казал, че не бил отишъл достатъчно близо до обекта. На следващия ден Скарди подава на Лучано кутия с панделка, а в нея — ушите на жертвата — и пита: „Толкова близо стига ли?“

Шарки стисна още по-силно волана в ръцете си.

— Има нещо и за годините му през войната — каза Ливингстън. — Потвърждават, че е щял да бъде депортиран през 44-а като нежелан чужденец, но делото било закрито след като той, цитирам: „самоотвержено дал своя ценен принос за успеха на десанта на Съюзническите сили в Италия“.

— Изнудване… отвличане… убийства… и пак се погаждат с него — каза Шарки. — Няма що, това е смелият герой от войната, на който Мартланд се възхищаваше.

— Да се чуди човек що за пазарлък е било това през 68-а — каза Ливингстън. — Сигурно е изпял тайните на половината мафия.

Този път пазарлъци няма да има, помисли си Шарки, просто защото правителството няма и да помирише от този случай. Този път ще извадим този кучи син от строя завинаги.

— Сега вече изобщо ще спре да пее — каза той на глас.

— Но първо трябва да се доберем до него — напомни му Ливингстън.