Уилям Дийл
Машината на Шарки (19)

16

Луксозната бяла яхта дори не потрепваше върху гладката повърхност на морето. Тя се гушеше в утробата на топлата мъгла, която бе плъзнала от Гълфстрийм след полунощ и бе тъй гъста, че върхът на мачтата не можеше да се види от палубата. Хочинс навлече чифт изтъркани кадифени панталони и жълто шлиферно яке и излезе на кърмата, където седна и започна да разтрива прасеца на сакатия си крак. Понякога, под бремето на напрежение или тревоги, той почти чувстваше тежестта на липсващото си стъпало, болката бавно се качваше до коляното му, а протезата се превръщаше в оловна верига. Тези несгоди обаче той понасяше, без да се оплаква.

Бе пуснал котва в малко скалисто заливче от вътрешната страна на острова — безименно парче суша от пясък и водорасли, което той си спомняше от детските години, когато бе работил с баща си по плитчините край Джорджия и Южна Каролина. Вече рядко се сещаше за онова време. Годините бяха заличили всичко това; спомените за непосилния труд и тежката самота — каквото бе всекидневието на ловеца на скариди — бяха отстъпили място на други преживявания. Сега той изпитваше единствено обич към морето, което се бе превърнало в негов приятел, заемащ му малките си острови по крайбрежието от Брънсуик до Чарлстън, за да потърси там малко усамотение.

Седеше на кърмата и разтриваше крака си, сякаш събираше сили от изкуственото стъпало, което непрекъснато му напомняше за униженията от поражението, за слабостта на онази хорска маса, която понасяше безропотно загубите, мечтаеше на дребно и не бе готова да плати цената дори и на малките си мечти. Тоталното му презрение към всички, които просто се примиряваха със съдбата, се бе родило в Корея. Всяко нещо искаше жертви и колкото по-големи бяха те, толкова по-ценна бе победата след това.

В затворническия лагер, където той бе лежал почти година с разкъсан крак, докато го ампутират, Хочинс бе овладял изкуството да оцелява. Нужна бе висока цел, нещо повече от всекидневната борба за спасяване на кожата. Неговата цел, всепоглъщащата му мания да стане президент на Съединените щати, се бе родила между пристъпи от нечовешки болки и морфинови халюцинации, но тя си бе останала главната в живота му. Бе изобретил своеобразна гимнастика за мозъка си. Стараеше се да мисли като президент, да действа като президент, да възприема маниерите на един бъдещ президент.

Когато го бяха изписали от болницата и изпратили в лагера, той бе шокиран от средата, която намери там — разпусната, деморализирана и мръсна сган, която не зачиташе старшия си офицер, полковник на име Сакс — човек, превърнал се в слаба и празна черупка, измъчван от страхове и слабост, бавно унищожаван от собствените си кошмари. Хочинс виждаше как Сакс насърчава слабите да се пречупват пред севернокорейците, да им сътрудничат, да подписват признания и да правят всичко, само и само да останат живи. Той мразеше Сакс не заради слабостта му, а защото създаваше атмосфера, която в крайна сметка щеше да отрови и самия него.

Ако Хочинс искаше да оцелее, трябваше да елиминира Сакс. Затова той се превърна във вечния, тих вътрешен глас, който дълбаеше съвестта на полковника и унищожаваше последните остатъци от самоуважението му. Това бе грозна, подмолна и безжалостна кампания, така внимателно оркестрирана, че когато Сакс в крайна сметка се обеси, той не си даваше сметка, че е бил докаран дотам от човека, който щеше да поеме командването след него.

През следващите две години, през които бе начело на лагера, Хочинс създаде нови правила за живот и сам си изгради тесен котериен кръг сред най-твърдите от оцелелите войници. Възстанови военната дисциплина, изискваше от всички нужната лична хигиена и стегнат режим, който да поддържа духа им висок. На два пъти тайно бе наредил екзекуцията на хора, които бяха готови да подпишат самопризнания, че са участвали във военни престъпления. Той бе както страховит началник, така и вдъхновяващ пример за останалите затворници. Те оцеляха, защото му трябваха живи и в крайна сметка той преодоля унижението си с достойнство и излезе от лагера като герой.

Вече на свобода, той бе убеден, че един ден ще стане президент, независимо от жертвите, които трябваше да направи. Тази му страст бе ловко уловена, насърчавана, подхранвана и укрепвана от Де Лароза. И сега всичко се превръщаше в реалност. Нищо не можеше да го спре. В съзнанието си Хочинс бе обречен на успех от самата съдба.

Сега седеше в мъглата, подготвяйки се за тежките десет месеца, които го чакаха, за изтощението, което предстоеше да превъзмогне, и за новите жертви, които трябваше да направи.

Вече бе платил прескъпо с решението си да приключи връзката с Домино. Де Лароза бе прав. Тя представляваше постоянна опасност, и то глупава, сама по себе си. Освен това тя бе изпълнила предназначението си. Домино бе събудила нови страсти у Хочинс, възбудила бе латентни нужди, доскоро сподавяни от амбицията. Тя бе възпламенила похотта му и с невероятната си чувственост бе вляла в него нова жизненост. Това, че приключваше с нея, бе само една от многото жертви, които той знаеше, че трябва да направи.

Решението да прекрати връзката си с нея той взе бързо, щом се оказа изправен пред проблема. Хочинс се бе обучил да взема решения бързо. Той просто подреждаше плюсовете и минусите в съзнанието си — трик, който бе научил от Виктор. Емоциите нямаха нищо общо с крайния резултат.

Това вече бе минало. Време бе да се гледа напред.

Той започна да мисли за новата си политическа машина. Ядрото й бе вече налице, макар да осъзнаваше, че неговата сила крие опасност. Де Лароза, Роун, Лоуентол — всеки от тях бе хитър и изпитан стратег, но всеки искаше да задоволи и собствените си нужди. Нямаше да е лесно да се балансира между егото на всеки от тях, а машината да се поддържа добре смазана и в пълен ход.

Той не чу как тя отвори люка на кабината зад него.

— Речта си по встъпване в длъжност ли съчиняваш?

Той се обърна, стреснат, без да обръща внимание на думите, които може би и не бе чул. Наместо това той впери поглед в нея, както бе застанала пред вратата, сгушена в зеленото яке, с вълшебни черти, оградени от разрошена черна коса, сънени зелени очи, дълги, съвършено оформени крака, голи под дебелото яке.

— Господи, не се среща често жена като теб — каза той. — Не знам дали изобщо може да има друга.

Тя се засмя.

— Започваш да си променяш решението ли?

Лицето му се натъжи и той извърна поглед встрани към мъглата, като поклати отрицателно глава.

— Нека не драматизираме излишно — каза тя. — Не е нужно. Имаме още един-два много ценни часа, преди слънцето да изгрее.

Без да се замисля, той започна да милва крака й. Тя седна до него, положи глава до врата му и леко разроши косата му с пръсти.

— Имаш ли нещо против?

— Какво говориш?!

— Чу ли какво казах? Не е нужно да го правим с тъга. Тя е за текстовете на песни.

— Няма нищо. Просто малко омекнах, като те видях там. Как казват французите? „С всяка раздяла нещо в нас умира“.

Тя въздъхна:

— На път си да се разчувстваш. Отсега виждам.

— Да, майка ми често казваше, че съм твърде емоционален. „Доналд, бяха думите й, не приемай всичко така драматично“.

Тя се сгуши в него. Той я прегърна.

— Е, поне заради мен не се отдавай на чувствата си. Запази ги за данъкоплатците.

Хочинс се засмя.

— И това си забелязала, значи, а?

— Как иначе. Когато гласът ти започне да трепери, а очите ти се възпламенят, мога само да ти се възхищавам. Ти ще спечелиш, Хоч. Ти си прям и честен, а това се харесва на хората.

— Какво искаш да кажеш с това „прям и честен“? Звучи надуто.

— А не е. Там ти е… чарът. Ти караш направо, без заобиколки. Вземи това дори — повечето мъже, ако ме доведат тук, биха ме наливали с вино, щедра вечеря, след това бихме се любили цяла нощ, за да изнесат на сутринта прощалната си реч, две минути преди да акостираме. С теб започнахме преди още да сме излезли от пристанището. И точно това ми харесва у теб. Единственият проблем е, че откакто тръгнахме, се държиш като малко момче, което е направило голяма беля.

— Ами…

— Не говоря за чувство на вина. Това не е твоя черта.

— Да. Глождеше ме това, че когато човек затваря вратата след себе си, не е честно да се връща, за да гледа пак през прозореца.

— А аз? Мислиш ли как се чувствам аз в този момент?

Той я притегли към себе си, ръката му обиколи якето, докато намери голотата под него. Спомни си как някога във Виржиния тя бе събудила в него усещания, които той смяташе, че е загубил завинаги. Ръката му я погали нагоре, докато намери извивката на гърдата й и тя се обърна леко, за да я намести в дланта му.

Отвъд залива корабен рог нададе мрачния си рев в мъглата, който завърши с грозно изкривяване.

— Това е влекачът на Джери Стилмън — каза Хочинс. — Този рог има рак на гърлото още откак кръстосвах тези места като дете.

— Знаеш ли какво, Хоч? Знаех си, че си добър в леглото още в първия момент, когато те видях.

— О?

Думите й го изненадаха. Лишените й от предразсъдъци разсъждения винаги го сварваха неподготвен. Той се засмя и каза:

— Значи още на първата ни среща си мислеше как ще си легнем? Там, на онзи коктейл?

Тя си спомни въпросната нощ. Бе виждала снимката му по вестниците, помнеше го от телевизията и се бе питала що за мъж е той, така, както всяка жена се пита, когато си мисли за известни мъже. Виктор ги бе запознал.

— Искаш ли да те представя на следващия президент? — бе казал той.

— Президент на какво?

— На Съединените щати.

Е, кой би могъл да устои на подобна покана? Разбира се, че искаше да се запознае с него. Вечерята се даваше за събиране на средства за спасяването на историческия театър „Фокс“.

— Той е самотен човек — й бе казал Де Лароза небрежно.

— Личи ли му?

— Само за тези, които го познават. Останалите виждат само това, което той иска да видят.

— Несполучлив брак?

— Типичен. Ожени се за съвсем младо момиче от малък провинциален град, което не успя да се обиграе с годините. Сега се чувства неловко на политическата сцена.

— Това е самоубийство — каза тя. — По-добре да свиква, докато е време.

— Закъсняла е.

Тя бе пленена от чара му, от онази негова човечност, която телевизията не успяваше да улови адекватно. Той вдъхваше респект, но бе чаровен, излъчваше дружелюбност, но спазваше и дистанция. Тя го наблюдаваше от другия край на стаята. На няколко пъти го бе уловила, че се заглежда в нея.

Като се замислеше сега, разбираше, че не точно той самият я бе привлякъл тъй силно. Познавала бе внушителни, чаровни, дружелюбни и галантни мъже и преди това, но не и такива, които щяха да се кандидатират за президент. Това бе нещо като предизвикателство и за нея, спор не можеше да има. Да, действително, това също я бе привлякло.

Как точно бе казал Виктор? „Властта те влече“. Не, помисли си тя, оказва се, че не ме влече тъй силно. От самото начало тя знаеше, че ще бъде лишена от облагите, които властта носи. От самото начало тя бе тайна любовница. Нищо не би могло да се промени. А се бе привързала. Може би дори влюбила? Не, това бе било самоизмама.

Затова и тя се чувстваше облекчена, че всичко приключва.

— Хей — каза той, връщайки я към реалността.

— Хей…

— Казах, наистина ли мислеше как ще си легнем още на онзи коктейл?

— А ти?

— Какво аз?

— Не си ли помисли как да ме свалиш?

— Хм, не, но…

— Но сега си на друго мнение.

— Вече имам известна представа за това какво бих изпуснал.

— Хоч, без да се познаваме, ако в този миг ме видиш в някой ресторант, какво ще е първото нещо, което ще ти мине през ум?

— Печелиш.

— Мерси. Сега ще ме разбереш. Гледах от другия край на стаята и си казах: „Той ще е страшен в леглото.“

— Защо реши така?

— Усетих глада ти. Не по мен, или по някоя друга жена в стаята. Но ти имаше нужда от това. А силният и гладен мъж е страшно добър между чаршафите.

Той се обърна и я погледна. Якето се бе отворило и високите й гърди се виждаха.

— Разочаровах ли те?

— Не, разбира се. Бе интересно. Като да събудиш заспал тигър. Е, в началото бе малко свенлив, но… — тя се усмихна и остави изречението си да потъне недовършено в мъглата, но след миг добави: — Истината е, че бе невероятно добър любовник.

Отново замълчаха. Тя пак се раздвижи и той усети топлината на тялото й.

— Откога сме любовници? — запита той.

— Този четвъртък станаха седем месеца.

— Отбелязваш си на календара ли?

— Не забравям лесно хубавите неща. Това го научих от баща си. Ако не очакваш нищо от този свят, всичко хубаво, което те настигне, ще е приятна изненада. А наистина хубавите неща така стават още по-хубави.

— Бащи ти е бил мъдър човек.

— Не мисля. През целия си живот нито веднъж не удържа на думата си. Но приказваше красиво и ме научи да ценя мечтателството.

— Интересно. Що за човек беше той?

— Не искам да говоря за това.

— Не ти ли идва наум, че се познаваме от седем месеца, а не знам нищо за това, което правиш, когато не си с мен? Не знам дори истинското ти име.

— Домино не ти ли харесва?

— Е, всъщност, винаги ми се е струвало малко мелодраматично.

— Не „мелодраматично“, а заинтригуващо. „Интрига“ ми харесва. Хубава дума.

— Добре, заинтригуващо.

— Така. Тогава това име ти е достатъчно.

— Хм… чувствам се…

Тя почувства неловкостта в гласа му и сложи показалец върху устните му.

— Ш-ш-шт — каза тя. — Искам да се любим. Веднага. Защото това се харесва и на двама ни, а точно в момента много ме привличаш и адски ми се иска го направим точно тук, на това място.

Тя издаде някакъв гърлен звук и прокара ръка по крака му от вътрешната страна на бедрото му. Той се обърна към нея и я целуна, а тя вдигна ръка и леко стисна с два пръста устните му, те се разтвориха, езиците им се докоснаха, зафлиртуваха, а тя се притисна към него леко, колкото да усеща плътта й. Вдигна крак над скута му, отдели устата си от неговата и положи глава на гърдите му. После захапа ципа на якето му и бавно го свали надолу до кръста. Повдигна глава, целуна го, този път гърдите и на двамата бяха голи и те впиха устни, докато той усети докосването на твърдите й зърна.

Бе тотално пленен от нея, мисълта, че ще я обладае го замайваше. Усети как ръката й го докосва и почувства как на мига реагира. Погали лицето и шията й, постепенно разширявайки кръга, който ръката му описваше, докато докосна зърното й. Тогава разбра, че оргазмът в нея вече напираше и в този миг Хочинс най-после осъзна изцяло каква щеше да е цената на манията му да бъде президент на САЩ.