Уилям Дийл
Машината на Шарки (17)

14

От масата до перилата на ресторанта „Тай Так“ Лоуентол видя как една красива китайка, облечена в червени копринени дрехи в мандарински стил, подскочи леко от сампана върху верандата на плаващия ресторант. Тя бе като тънко цвете, е почти идеално тяло и с черна коса, събрана в широка опашка и спусната по едното е рамо.

Уан Шу, майстор готвачът на ресторанта, й направи знак да се приближи до масата. Той бе почти жива пародия на типичния китаец, такъв, какъвто го рисуват по детските книжки — дебел, на вид като Буда, с тънки провиснали мустаци и вечно усмихнат.

— Това Хайда — каза той, когато момичето се приближи до Лоуентол и Де Лароза. — Идва Уанчай. Три седмици тука. Добре?

— Изборът ви е прекрасен, p’eng-yu — каза Де Лароза.

Уан Шу цял грейна в усмивка.

— Питие пред вечеря? — запита той.

Де Лароза кимна и се обърна към Лоуентол:

— Какво бихте искали да пиете?

— Дали ще е неуместно, ако в подобно обкръжение поискам един скоч?

— Едва ли. Забравяте, че Хонконг е колония на Обединеното кралство. Там вероятно се пие повече уиски, отколкото където и да е другаде по света.

Лоуентол се усмихна и Де Лароза даде поръчката си на Уан Шу на китайски. Той се втурна обратно, щракайки с пръсти, докато даваше команди на сервитьорите.

— Къде живеете в Уанчай? — обърна се Де Лароза към Хай да.

— На пътя Яфе, близо до О’Брайън. Живея с майка си, която е шивачка на Жао Пун в Кау-Луун.

— Познавам го добре — кимна Де Лароза. — Един от най-големите шивачи в града. Шил ми е много костюми. На колко сте години?

— На деветнайсет — отговори тя с висок, мелодичен глас. — Една година учих история в университет. Надявам се да работя тук също една година и да спестя пари, за да завърша образованието си.

— И какво ще правите, като завършите история? — запита Лоуентол.

— Надявам се да стана учителка, може би в британското селище в Цуен Уан.

— Много амбициозно — каза Де Лароза. — В такъв случай предполагам, че добре знаете легендата за Кау-Луун и Тун Хай?

— Hai. Баща ми много пъти ми е разказвал тази легенда, преди да умре. Тя бе нещо много скъпо и за двама ни.

— Мистър Лоуентол тук не знае легендата. Бихте ли ни оказали тази чест?

— Разбира се, nin. Това ще е чест за мен.

— Бихте ли желали да пиете нещо преди това?

— Um, dor jeh. Вече изпих няколко коли за днес. Ако не внимавам, ще стана като Цай-Шен.

— Кой е Цай-Шен? — запита Лоуентол.

— Богът на богатствата и щастието. Той е ей то-о-олкова дебел — каза тя, като събра ръце пред себе си в голям кръг.

— Не личи да ви се отразяват чак толкова зле — каза Де Лароза.

— Мога ли да започвам, тогава?

— Моля — каза Де Лароза.

Тя се поклони, притисна длани като за молитва и започна да рецитира митичната история с глас, който напомняше камбанка, като внасяше елементи на пантомима в разказа си, придвижвайки се бавно на място — всеки неин жест бе изящен като грациозен балет. Лоуентол не можеше да отлепи поглед от нея.

— В земята на моите бащи най-чудатото и най-старото от всички същества е драконът, защото той събира в себе си и земята и водата. Драконът е владетел на дъждовете, той изпраща пъстрите шарки по лицата на цветята. Той носи и добрата реколта ориз.

Но ако драконът се обиди от лошите и безчестни дела на императорите, той много се разгневява. Тогава не изпраща дъждове. Настава време, когато земята прилича на набръчканото лице на пророка. Посевите умират в земята, реките стават като прашни пътеки. Жътвата се превръща във време на мъка и плач. И затова всяка година министрите и знатните люде в империята отдават чест на Чанг-Юан, Дракона на десетте пръста, и това става по време на огромно празненство, наречено „Пирът при вратата на дракона“, когато всички украсяват чиниите, от които ядат, дрехите, които носят, дори столовете, на които седят, с образа на Чанг-Юан. По времето на Фу Хси, за когото легендите разказват, че бил първият от всички велики китайски императори, от Жълтата река се появил дракон и отишъл при императора. Бил изпратен от Ю-Хуанг-Шанг-Ти, Августейшия император на Джейд и бог на всички богове, за да служи на Фу Хси и да го дари с мъдростта на боговете. На гърба на дракона имало тайнствена карта, от която била взета цялата китайска писменост. И по времето на Фу Хси на земята имало мир и благоденствие. Оттогава насам Дракона на десетте пръста е кралският символ на всички императори. Неговият враг бил Тун Хай, двуглавата кървавочервена змия от света на мрака, защото преданията говорят, че именно змията разкъсвала душите на мъртвите и ги хвърляла в океана. Само Чанг-Юан можел да ги спаси и да ги отведе да почиват в мир в кралството на император Джейд. И така, това станало по времето на момчето император Пинг, преди осемстотин години. Младият крал обичал Чанг-Юан и вярвал, че когато императорът умре, душата му се вселява в тяло на дракон. Той още вярвал, че в осемте планински върхове около Хонконг живеели осем дракона, във всеки от които се била вселила душата на един от прадедите на Пинг. Неговият премиер-министър му казал, че когато той умре, ще се появи още един дракон от западната страна на Хонконг и той ще се нарича Кау-Луун, което означава „Девети дракон“ и душата на Пинг ще заживее в това могъщо тяло и ще защитава пристанището и душите на мъртвите от Тун Хай. Когато Пинг починал, драконът Кау-Луун се появил на западния връх и душата му била вече душата на Пинг и Кау-Луун тръгнал из острова да търси Тун Хай. В областта, известна сега като Градините на тигъра, той намерил змията на изгубените души в една пещера. Тун Хай излязла от пещерата и нападнала Кау-Луун и те се били двайсет и три дни и нощи, докато земята се опърлила от огнения дъх на Кау-Луун, била цялата разорана от битката им, а хълмовете се срутили в морето. Върховете треперели. Силно земетресение разлюляло острова и хората избягали в сампаните си и зачакали, докато битката свърши. Накрая Тун Хай се плъзнала в морето и никой повече не я видял. Оттогава насам Кау-Луун покровителства Хонконг и много хора още живеят на сампани, така че да са в безопасност, ако Тун Хай се завърне някога и земята пак затрепери от великата битка.

Хайда притвори очи и се поклони. Разказът й бе завършил.

— Благодаря ви — каза тя.

Лоуентол се облегна назад в стола си, вперил поглед в младата китайка, омагьосан от разказа й и от артистичното й изпълнение.

— Не — каза той, — аз съм този, който трябва да ви благодари. Вашият разказ много ме развълнува. Разказвате легендата е много чувство.

— Това е така, само защото баща ми я бе разказвал с много чувство, тъй като той вярваше в нея, също както вярваше в това, че като умре, ще се качи на гърба на дракона, за да бъде отведен в царството на Августейшия император Джейд.

— А вие вярвате ли в легендата? — запита Лоуентол.

По устните й заигра усмивка.

— Hai. Разбира се. Вярвам в нея, защото това е една от легендите, които звучат с гласа на истината. — Тя докосна блузата около шията си и извади оттам тънка златна верижка със златен медальон, окачен на нея. Върху него бе гравирана малката фигура на дракон, кръвожадно озъбен, навел глава между петопръстите си лапи. — Винаги я нося на врата си — каза тя, — дори когато спя. Тя ме пази от Тун Хай.

Де Лароза й благодари, тя се поклони и изчезна.

— Трябва да си призная, че сте успели да направите всичко това много истинско — каза Лоуентол. — Чудя се дали източните народи нямат много по-интригуващи и драматични богове от нас, на Запад.

— От вас, на Запад — каза Де Лароза с усмивка. — Аз съм будист. Но както и да е. Нека поговорим за кампанията. Не е нужно да споменавам, че съм изключително радостен от решението ви да се присъедините към нас.

— До момента, изглежда, доста добре се справяте и без мен.

— До момента сме играли само на собствен терен.

Уан Шу пристигна с първото от многото ястия, което приличаше на малки пилешки крилца в някакъв бистър сос.

— Изглежда великолепно — каза Лоуентол. — Какво е всъщност?

— Не бих казал, че това е, както ние казваме — chia-ch’ang-pien-fan — или ежедневната китайска кухня. Изяжда се всичко, заедно с костите. Това са крилца от лястовици.

Лоуентол застина на първата си хапка и изглежда за момент се запита дали да продължи, или да остави храната си.

— Моля ви, не се отказвайте — каза Де Лароза. — Хайда спомена пира на вратата на дракона. Уан Шу ни е приготвил вечеря като онази, която са сервирали тогава. Ще има някои редки деликатеси, като тези крилца от лястовици. Както и пъдпъдък, слонски бут, чревца от есетра, меча лапа, еленска опашка и част от традиционната кухня. Вечерята за всичките двеста гости в понеделник ще струва десет хиляди долара.

— Но това прави по петстотин долара на човек?

— Точно така. Банкетите датират от времето император Ци Цу от династията Сунг, преди около седемстотин години. Тогава те са продължавали дни наред. Нарочно изпуснах някои от най-екзотичните ястия, като езици от фазани, маймунски мозък или устни от горила.

— Устни от горила?

— Един от най-редките китайски деликатеси. Но не бих искал да обезсърчавам никой от гостите си.

— Слонският бут и еленската опашка може да се окажат достатъчни за тази цел.

Де Лароза се наведе напред и смигна.

— Ще им кажем чак след като са ги опитали.

Лястовичите крилца всъщност бяха изключително вкусни и Лоуентол ги изяде с истинска наслада. Накрая той се облегна назад и запита:

— Кажете ми, какво ви заведе от Бразилия в Хонконг? Виждам, че сте ме проучвали.

Лоуентол сви рамене:

— Всъщност няма много материал за проучване.

— Да, винаги съм избягвал да съм в центъра на общественото внимание. Това е една от немалкото ми чудатости.

— Скромността едва ли ще ви подхожда — каза Лоуентол, като посочи с глава към спектакъла, наречен Пачинко!

— Да, предстои да променя имиджа си — усмихна се Де Лароза и усмивката му бавно прерасна в сърдечен смях. — Съдбата ме насочи към Хонконг. Бях на почивка на Изток и посетих завода на един джентълмен, на име Луу, който произвеждаше радиоапарати — това, което правех и аз на времето. Мистър Луу бе закъсал. Фирмата му изпитваше остра нужда от капитал и един британски концерн се готвеше да я изкупи. Но британците се оказаха глупави. Те искаха да го погълнат и да го смелят. Силата на Луу бе в способността му да произвежда евтини компоненти. В монтажа им и в маркетинга беше слаб. Така че направих с него съвместно предприятие. Той произвеждаше частите, аз ги монтирах и ги продавах. Оказахме се високо конкурентоспособни и предприятието преуспя. Ако бях погълнал Луу, както се готвеха да сторят британците, щях да се лиша от предимствата му. Човек винаги работи по-добре за себе си, отколкото за останалите.

— И как се оказахте в бизнеса с играчките?

— Пак с пръста на съдбата, който този път се намеси под формата на природно бедствие. Луу имаше малък страничен бизнес за евтини играчки, предназначени за по-бедните туристи. Тайфунът през 1961 г. повреди сериозно завода ни за електронни компоненти, но фирмата за играчки остана почти невредима. Докато траеше ремонтът, реших да се концентрираме върху играчките. Не след дълго, вече… как бе поговорката?

— Опашката въртеше кучето, а не кучето — опашката.

— Да. Китайците сигурно биха се изразили по-поетично, но американците в случая са по-точни. Това стана скоро след като срещнах Никое Аркуриус. Сега опашката върти много кучета.

— А в кой момент Хочинс излезе на сцената?

— Бях вече решил да се местя в САЩ. Тук е пазарът, както и мястото, където се монтират и продават стоките. Моята фирма първа се реши на подобен ход. По това време Доналд бе в щатския… Конгрес?

— Щатския законодателен орган… — поправи го Лоуентол.

— Така. Готвеше се да се кандидатира за губернатор. Беше се обявил в подкрепа на един закон, който правеше щата му привлекателен за нашия бизнес. Сприятелихме се и му предложих своя опит в бизнеса в полза на неговата кампания.

— Изглеждате доста обигран в американската политика за един… — Лоуентол се поколеба как да довърши изречението си.

— Чужденец ли? — каза Де Лароза. — Не се обиждам от тази дума, въпреки че вече съм американски гражданин. Цял живот съм изучавал политиката. Това не е хоби, а призвание. И не само американската политика, а и британската, френската, китайската, германската.

— И какво ви привлече у Хочинс?

Де Лароза помисли малко, преди да отговори.

— Аристотел някога е писал, че законът това е здравият разум, изчистен от всякакви страсти. Хоч е както човек на закона, така и на страстта. Не можах да устоя на подобна комбинация. Наред с това той е и много честен. Дори остър на моменти.

— Доста добър отговор.

— А вие как бихте отговорили на същия въпрос?

Лоуентол започна да върти чашата с вино в ръцете си, като описваше малки кръгове по масата.

— Много неща ме привлякоха в него. Той е роден, за да побеждава. Това може би най-напред. Такъв човек ни е адски нужен. Сам се е издигнал в живота. Юрист и бизнесмен. И е твърд. Всеки, който може да оцелее четири години в корейски затвор с отнесен от бомба крак, трябва да е твърд. За момента не изглежда да дължи успеха си на някой друг. Някой веднъж бе казал: „Капитализмът дава на всички ни големия шанс, остава само да съумеем да го уловим с две ръце и да го запазим за себе си“. Струва ми се, че човекът на улицата има нужда отново да повярва в това.

— Интересна мисъл. Чия е?

— На Ал Капоне — каза Лоуентол и двамата се засмяха. Искам да съм сто процента сигурен в някои неща за него — продължи Лоуентол.

— Всичко, с което мога да ви бъда полезен — каза Де Лароза.

— Чист ли е той, Виктор? Искам да кажа съвсем чист ли е?

Образът на Домино блесна за миг пред Де Лароза и после изчезна. Опасност, която, както се надяваше той, вече не съществуваше.

— Може ли някой да е чак толкова чист, мистър Лоуентол? Ришельо веднъж казал на един от своите епископи: „Дай ми шест изречения, написани и от най-невинния човек и в тях ще намеря достатъчно доказателства, за да го обеся“. Уверявам ви, Доналд би излязъл с чест дори от подобно изпитание.

— Отлично. Ще може ли жена му да се представи добре в кампанията?

Де Лароза кимна утвърдително.

— Също както и в Белия дом.

Лоуентол кимна, но изражението на лицето му все още издаваше някакво съмнение.

— Какво още? — запита Де Лароза.

— Притеснявам ме това тъй ранно откриване на кампанията. Зная, че много внимателно сте планирали стратегията му, но това просто противоречи на кампанийната логика — да се излиза на състезателната писта толкова от рано. Най-малкото, цената на усилията по една толкова дълга кампания ще бъде зашеметяваща.

— Цената в случая не е фактор. Можем да си го позволим.

— Едно ранно начало ще го направи мишена на критики и нападки за много по-дълго време.

Де Лароза повдигна вежди:

— В този момент той е почти непознат в национален мащаб. Дори не е известен като потенциален кандидат. Това ще е тайното ни оръжие. Затова и ще открием кампанията тук, в понеделник вечерта. Вече имаме подкрепата на някои политически фигури. Осигурена ни е огромна трибуна от медиите. Хоч ще има шанса да стане толкова популярен, колкото и паркът, а и ще влезе във всеки дом заедно с кадрите от това място.

— С това съм съгласен. Но една непрестанна обиколка из страната в продължение на десет месеца? Страшничко ми се вижда.

— Помислете само. В понеделник той обявява кандидатурата си. Във вторник вие обявявате, че сте с нас. В сряда той ще е в Далас за откриването на новия търговски център там.

Лоуентол се усмихна:

— Вече виждам как Фиц пада на посинелия си от страх ирландски задник.

— И хвърля в паника конкуренцията. Кой ще поеме предизвикателството сега? Кой ще се мери с неговото начало? Старата гвардия не може да си позволи да е в центъра на вниманието прекалено дълго. Техните позиции са вече известни. Ще станат скучни и ще загинат.

— Проблемът с Фицджералд все пак остава.

— И за него сме подготвили изненада. Как според вас ще реагира този Фицджералд, като разбере, че не се нуждаем от парите му?

— Няма да повярва.

— Още по-добре. Когато се убеди, че е така, ще е вече твърде късно. — Де Лароза се наведе напред и сниши гласа си. — Планът е вече готов. Тотално компютъризиран. Всеки щат, всяка област, всеки град — с демографските му особености. Статистика от изборните му резултати за последните сто години. Представяне на партийните лидери досега. Пълни досиета на потенциалните кандидати. Отсега можем да кажем колко ще струва едно барбекю в Топека, Канзас, идната година. Градските зали с цените им. Ключови дати в местния политически календар. Всичко, което ви потрябва, ще е пред вас с натискането на един бутон.

Лоуентол изглеждаше впечатлен.

— Е, в такъв случай… — започна той и спря.

— А сега нека се обърнем към вас, сър. Китайците имат една поговорка: „Мъдростта се появява, когато нещата започнат да се назовават с истинските им имена“.

— С други думи, нека говорим открито.

— Точно така.

Ето го, задава се, помисли си Лоуентол. Сега е негов ред.

— Какво искате да получите от всичко това? — запита Де Лароза.

Ще му отбия атаките, помисли си Лоуентол. С красиви думи.

— Аз съм идеалист — каза Лоуентол. — Идеалистите никога не искат нещо за себе си.

— Хм. Винаги съм си мислил, че добрият идеалист, освен че постига идеалите си, го прави така, че хората да решат, че той им прави услуга с успеха си.

Лоуентол се засмя. После вдигна чашата си за поздрав към Де Лароза:

— Точен извод.

— Щяхме да говорим открито.

Добре, каза си Лоуентол, какво толкова мога да загубя.

— Искам да бъда главен прокурор.

Де Лароза се намести в стола си и плесна с ръце.

— Е, сър, това се казва начало на една мъдрост. Къде е проблемът?

— Не виждам някакви проблеми засега. Знам, че от мен ще излезе отличен главен прокурор.

— По това спор няма. А, както виждам, нямате и конкуренти. Така че, ще помислите ли отново по нашия план да обявим кандидатурата тук в понеделник? Размислете. Ще поговорим отново утре на закуска. Доналд ще се върне в късния следобед, надявам се с получената от сенатора Търстън подкрепа и, сигурен съм, това ще е първото нещо, което ще иска да научи.

Лоуентол кимна и вдигна отново чаша.

— За предстоящия размисъл — каза той с усмивка.

— Не, сър. За победата.

 

 

На шестнайсетия етаж на Мирър тауърс холдинг компанията на Де Лароза „Интернако“ държеше постоянно нает апартамент за гости — красиво обзаведено жилище с копринени пердета на прозорците, които гледаха към града. За апартамента имаше два ключа. Единият се даваше на госта, другият се държеше от охраната. След като отпрати Лоуентол обратно в хотела му с частната си лимузина, Де Лароза взе асансьора до апартамента. Остана пред вратата, наострил слух в продължение на няколко минути, и после тихо пъхна ключа на охраната в бравата и отвори вратата.

Хауърд Бърнс стоеше пред прозорците с поглед зареян из студената мъгла, раздухвана от вятъра на града, омагьосан от гледката на светлините, напомняща за мъгливата прелест на калейдоскоп. Той чу как в бравата бе вкаран ключ и как вратата се отвори. Чашата вино звънна в ъгъла на стаята и като монета в ръката на фокусник на нейно място се появи „Уудсмън“ двайсет и втори калибър.

— Аз съм! — изкрещя Де Лароза, опрян на вратата.

Бърнс го изгледа с омраза и с треперещи ръце, докато показалецът му потръпваше на стоманения обръч пред спусъка. Остана така дълго време, а после бавно сгъна лакът и насочи оръжието си към тавана. Ръката му трепереше.

— За малко да отлетиш — кимна той към ръката си. — Да ми се провираш така откъм гърба, без да почукаш, без нищо, какво ти става? Да не си полудял?

— Мислех, че си заспал. Мислех, че след…

— Заспал? Кого се опитваш да преметнеш? Заспал. Като дрогиран съм, още летя някъде там високо в небето. Няма и час-два, откак отнесох главата на онази госпожичка. Как тъй ще мога да заспя?

— Извинявай. Не… не знаех…

— Хайде, нищо няма. Нали вечно някой ти е вършил черната работа. За да не си оцапаш чистите ръчички. По дяволите, гледай, разлял съм си виното заради теб. Няма да влизаш така откъм гърба ми!

— Добре, добре.

Бърнс отиде до бара и си наля още една чаша червено вино „Бертолучи“, пусна и едно кубче лед в него.

— Видях този цирк долу — каза той. — Хвърлих един поглед, като идвах насам.

Де Лароза влезе в стаята и затвори вратата след себе Избърса потта от челото си с опакото на ръката си.

— Заслужава си да се поизпотиш, след като вършиш такива идиотщини — каза Бърнс. — Трийсет години да се пазиш и сега изведнъж, ей така да влезеш в капана и сам да щракнеш вратата. Какво искаш, аз да ти сложа примката на врата ли?

— Вече няма никаква опасност. Чакам този момент от 45-а насам. Всички рискове са вече отстранени.

— Глупости.

— Чуй ме, Хауърд…

— Глупости. Очистих полковника в Хонконг, изникна Коригън. Очистих Коригън, дамата се появи. Сега и нея я няма. Кой е следващият, а? Кой е наред да изскочи от кутията? Все ще има някой някъде, който, като ти зърне лицето, да започне бавно-бавно да си припомня по нещо? Сега, ти ме чуй, партньоре. Живея така вече седем години. Ново име, нова работа, нов град. Трябваше да се откажа от всичко и да се преместя в Небраска. В Небраска, чуваш ли, за Бога? Там даже не приемат всички телевизионни канали, ако не ти е известно. Две години търсих, докато си намеря вратичка. И в цялата тази ситуация, докато федералните едва не ме хранеха с лъжичката в устата, всяка минута очаквах да се обърна и да видя някой зад себе си, някой от миналия си живот.

— За мен годините са трийсет — каза Де Лароза, — а не девет. И никой няма да ме познае. Вече дори не приличам на онзи мъж.

— Аз бих те познал на секундата, мой човек. Нито фалшивият ти акцент, нито червената ти брада, нито тлъстините ти могат да ме измамят — Бърнс отпи от виното си и после добави: — А сгафиш ли ти, с теб отивам и аз, това разбираш ли го добре?

— Няма никакъв шанс да открият връзката помежду ни.

— Нима? Ами онези китайци на лодката? Горилата, която ме взе с колата тази вечер? Охраната долу, когато влизах?

— Те нямат представа кой си.

— Но не са слепи, нали? Една снимка и „бум“! Вътре съм. А те ще ме намерят, в това можеш да си сигурен, без значение дали ще съм в Йокохама, Сингапур или чак на шибания Южен полюс, ако щеш. Стигне ли се дотам, ритам камбаната.

— Виж, ти сам си живял живота си и аз нищо не мога да направя. Аз живях друг живот. Какво вършиш си е твоя работа, какво правя аз — моя.

Бърнс обърна гръб на Де Лароза и пак се вторачи през прозореца.

— Тази Домино — започна той, — която опърлих сега, тя бе проститутка, нали?

— Проститутка, и то от най-висока класа.

— И нямаше ли сводник?

— Е, предполагам, нещо като…

— Значи е имала сводник, така. И този тип не е знаел нищо за Хочинс, така ли?

— Да. Никой не знаеше.

— Но той знае за теб! Знае, че си я познавал и може да ви свърже веднага. Само името ти им трябва и вече можеш да очакваш почукването на вратата.

— Няма да стане. Преди мен ще трябва да ги прати при мнозина други.

— Мамка му. Не знам да се смея ли, или да плача — каза Бърнс и погледна през рамо към Де Лароза. — Отдавна съм в този занаят, партньоре. По едно време дори имах няколко десетки пружини на свое разположение. Знаеш ли какво е „пружина“, Де Лароза? Стрелец. Чистач. Винаги навит като пружина и готов само при дума да действа. Много верни хора. Но станеше ли нужда някой от тях да замълчи, изходът винаги е бил само един.

— Все някога трябва да спрем да убиваме.

— И аз точно това казвам. Един си отива, на негово място идва друг, после трети. Край няма. Чистим сводника, идва някой друг. Защо не зарежеш тази идея с политиката? Защо не останеш в сянка? Твоето си е твое. Цялата тази власт. Парите. Приятелчетата там, горе. Така всичко ще провалиш. Ще ни убиеш и двамата.

— Що за мелодрама чувам от твоите уста, приятелю? Това е смехотворно.

— Не, чуваш опитът да говори — опит, какъвто ти нямаш и това ми изправя косите от страх.

— Хауърд, ти си в безопасност. Повярвай ми.

— Не, ти ми повярвай, защото отдавна я върша тази работа. Знам как действа системата. Трябва да ударим сводника. Твои хора трябва да го очистят, не мога все аз да действам, щото, както е тръгнало, ще трябва да затрия половината китайски народ. Но сводникът трябва да изчезне. Може и да не ти харесва, но, съжалявам. В случая и аз трябва да си пазя кожата.

— Готов си да го направиш отново? — каза Де Лароза, шокиран и смаян от думите на Бърнс.

Бърнс се усмихна. Наля си още една чаша вино и пак пусна в нея парче лед.

— На теб ти се струва адски трудно, май, а? Странна работа — той затвори очи, потопен в спомена за стаята, за това как главата й, осветена от лампата зад нея, беше идеална мишена. — Бях забравил колко е хубаво — каза той. Ръцете на Де Лароза се вцепениха. Бърнс продължи: — Така, отблизо, пак бях Доминик Скарди, а не някакво име, което дори не мога да запомня. На теб сигурно ти капе мед на сърцето, когато си мислиш за всичките хора под твой контрол, за парите, за властта си. Е, и при мен е така, драги. Защото и аз имам власт и я държа ей тук, в ръката си, в този проклет показалец я пазя. Аз произнасям присъдата. Да, ще живее. Не, заминава. Ти си мислиш, че това не е власт ли? Ела да го видиш в погледа им, момент преди да умрат. Ще ти кажа нещо, партньоре. Като се върнах тук, трябваше да си сменя бельото. Да. Изпразних се в гащите. Винаги го правя. А вземеш ли едно малко хапче, става още по-добре. Действа в две посоки. Държи те нащрек, рефлексът ти е като на пружина. Но с него и изпразването е много по-хубаво.

Той бръкна в джоба си, за да вземе другото червено дяволче. Пръстите му обходиха ъглите на хастара. Нямаше го. Къде можеше да е? И двете бяха там по-рано, в апартамента. Опита се да си спомни кога точно бе видял хапчето за последен път.

— Нещо не е наред ли? — запита Де Лароза. — Не мина ли всичко чисто тази вечер?

— „Не мина ли чисто“?! Имало ли е някога случай нещо в работата ми да не е наред?

— Не, честно мога да призная, че такъв случай няма.

— Но ти ми се струваш кахърен. Нещо май те разстройва всеки път, като приключим някоя акция, а?

— Не.

— Кого се опитваш да преметнеш, Виктор? Не си направен ти за коравия занаят. Както и да е, то и без това не е твоя работа, нали? Ти прави парите, аз ще разчиствам терена.

Де Лароза се обърна към вратата:

— Мисля, че е време да се връщам долу.

— Не искаш ли да ти разкажа за случката?

— Не бих казал.

— Бум, бум, ей така. Първият изстрел й отнесе лицето. Разбра го секунда преди да стане. Вторият я засече, докато падаше. На метър, метър и двайсет…

Господи, колко го мразя, помисли си Де Лароза. Той бе презрян нарий, машина за убиване, потънал в смърт и пропит с мирис на мърша.

— … бързо и точно. Не съм от тези, които измъчват хората, Вик. Не е в мой стил. Но в мига, преди да го натисна, тогава ми бе най-добре. В момента, когато ги виждаш как увисват някъде между рая и ада. Да не мислиш, че това не е власт?

— Предполагам, че е — каза Де Лароза.

Устните на Бърнс се опънаха в усмивка и оголиха жълтите му зъби. Внезапно в очите му пламна омраза.

— Знаеш ли, Вик, старче, като се връщах насам с този твой приятел, китаеца, си мислех как през всичките тези години все съм слушал каква голяма клечка си бил. Мозък — като море. Дърпаш конците, въртиш си игрите по целия свят. И почти ме бе накарал да повярвам в тези глупости, знаеш ли? Но, ако не бях аз, ти щеше да си едно нищо. Просто поредният глупак, който целува някъде нечий задник заради едното повишение и пет долара по-голяма заплата. И когато започваше да избелваш очи от страх, когато ти трябваше някой, който да натисне спусъка, винаги идваше да скимтиш при мен. Когато яйцето опираше в задника, кой вършеше мръсната работа? Аз. Не забравяй това.

— Никога не съм…

— Не ми отговаряй, приятелю. Просто имай си го като едно наум. А, и още нещо, момчето ми. На мястото имаше ченге.

— Ченге?

— Спокойно. Без паника. Бе някъде в блока. Не знам точно къде. Слезе отгоре, ей така, отникъде. Не разбрах точно как стана. Изстрелите не биха могли да се чуят на повече от пет метра. Но тоя долетя по стълбите над мен като прилеп от пещера.

— Сигурен ли си, че не бе охраната?

— Може и да е бил, но той каза нещо друго. Каза: „Полиция“. „Стой, полиция!“ Така каза. И не бе с униформа. Още не мога да разбера как стана. Но викаше и тичаше подире ми и трябваше да се изнеса по терасата. Бях заредил отново, когато този кучи син пак излезе. По едно време беше на три метра от мен. Младо момче с кожено яке и е някакво деветмилиметрово украшение в ръка. Само да се бе обърнал настрани, там пред мен, и бум, отнасяше го право в червата. Но той бързаше за някъде. Измъкнах се, без да ме забележи. Никой нищо не чу, никой нищо не видя, само тази свиня шибана.

Червеи запълзяха дълбоко в корема на Де Лароза. Параноята на Бърнс сега се прехвърли върху него, полази го и го задуши като под одеяло.

— Пачинко! се открива в понеделник вечер. Във вторник отлитат за Ванкувър с моя самолет. Същата нощ заминаваш за Йокохама. Не се притеснявай за сводника. Аз ще се погрижа за него.

— Заложи ли, както ти бях казал, на онзи кон?

— Десет хиляди на Далас.

— А маржът?

— Седем точки.

— Добре. Това вино започва да ме замайва. И недей да висиш на ключалката друг път.

— Няма — каза Де Лароза. Излезе от апартамента и веднага трябваше да се облегне на стената в коридора. Затвори очи. Дишаше тежко като човек, бягал отдавна по стръмен път.