Уилям Дийл
Машината на Шарки (26)

23

Остатъчната воня на смърт, острата миризма на дезинфекциращата смес, която, изглежда, упорито витаеше във въздуха, стипчивият, солен дъх на изсъхнала кръв, както и цялата потиснатост в запечатания апартамент, бяха нетърпими. Шарки се облегна на вратата, впил поглед в напомнящите на пръсната мозайка белези по стената и в кафявите струйки, стекли се надолу към пода. Спомени изскочиха пак в съзнанието му като накъсани картини — картини, които той искаше да забрави, но сега трябваше да възстанови.

Бе на прага на пълното изтощение. Костите го боляха, дробовете му едва се разширяваха, като поемеше дъх, зрението му се замъгляваше, устата бе пресъхнала и гореща. Той отиде в кухнята, намери една кола в хладилника и седна на масата, за да я изпие. Реши да започне от кухнята, след като и без това бе отишъл дотам.

Извади блок листа и флумастер от малкото куфарче, което бе взел със себе си, и написа „кухня“ на първия ред. Под това заглавие щеше да изброи всичко, което изглеждаше не на място в това помещение.

Стаята бе добре обзаведена, подредена, и блестеше от чистота. По плотовете на шкафовете нямаше нищо освен една антична полица за вино в ъгъла, няколко електродомакински уреда, една кесия и две винени чаши с тирбушон пред мивката. Той провери и кошчето за боклук. Вътрешността му бе достатъчно чиста, за да се сготви обяд в него. После погледна в кесията, като я разтвори с флумастера. Вътре имаше бутилка вино и касова бележка. Виното бе закупено предния ден. Струваше осемнайсет долара.

Той положи началото на списъка си:

Плот: кесия.

Бутилка вино „Лафит-Ротшилд“, цена $18

Две винени чаши.

Тирбушон.

През следващите два часа Шарки внимателно проанализира всяка от стаите в апартамента. С нарастването на списъка адреналинът отново започна да напира в кръвта му, стопли измъчените му крайници и сякаш му даде нови сили. Щом завърши, се върна в кухнята и започна нов списък под заглавието „Важно“. Когато завърши и него, седна и се усмихна. Очите му бяха загубили притъпения, мътен блясък на умората. Той плесна с ръце и каза: „Мамка му!“ на висок глас, при което вдигна телефона и закрачи из стаята, доколкото му позволяваше дължината на кабела, набра номера и зачака. Телефонът отсреща звънна пет-шест пъти.

— Да — каза Ливингстън с дрезгав глас. За момент се почувства като паднал от небето. Не можеше да си спомни какъв ден бе, нито къде се намираше.

— Шарки е.

Ливингстън премигна няколко пъти, после се изкашля.

— Да?

— Можеш ли да дойдеш при мен?

— Къде е това, бе човече?

— Апартаментът на Домино.

— А, да. Хм, колко е часът?

— Откъде да знам, по дяволите… шест без петнайсет.

— Господи, само два часа съм спал.

— Арч, ела тук, и то бързо.

— Имаш нещо ново ли?

— Достатъчно, за да те разбуди като с топ. Довлечи се тук, колкото можеш по-бързо.

Ливингстън вече бе буден.

— Тръгвам, скъпа моя, тръгвам.

Той подскочи от леглото. Беше с гащета и фланелка. Навлече си едни кадифени панталони, дебела, вълнена риза и закопча кобура на кръста си. На излизане смъкна и коженото си яке от закачалката. След петнайсет минути бе при апартамента на Домино.

— Добре — каза той, докато Шарки отваряше вратата. — Да видим сега какво си ми приготвил.

Шарки го заведе в кухнята. Бе направил кана кафе и след като бутна Ливингстън в един стол, сложи пред него една чаша кафе и седна срещу него с блока си.

— Огледал съм всеки сантиметър от всяка вещ в тази къща и съм приготвил списък на всичко, което изглеждаше дори леко не на място. Неща като ключове на масата в дневната, куфар на пода, бутилка вино на плота в кухнята, всичко. После почнах отначало и направих още един списък, само че този път на нещата, които изглеждаха съвсем на място.

— Ъ-хъ — каза Ливингстън.

— Добре, слушай сега: Първо: Бутилка вино за осемнайсет долара на плота в кухнята, още в кесията, две винени чаши и тирбушон. Виното е било купено вчера. В същото време има още шест бутилки вино на полицата в кухнята, включително и една „Лафит-Ротшилд“. Второ: Ключове на масичката за кафе в дневната. Два за кола на „Дженерал мотърс“, два обикновени, домашни и един за сейф. Последният бе свален от връзката и ставаше за входната врата. Трето: Очукан куфар „Самсонайт“ на пода до леглото, избутан леко към стената. Вътре има рокля за тенис, чорапи, бельо, без тоалетни принадлежности, без грим. Четвърто: Всички куфари и чанти в гардероба са „Гучи“. Струват цяло състояние. Без една драскотина по тях.

Ливингстън вдигна умолително очи към тавана, забравил за чашата кафе в ръката си. Шарки продължи.

— Пето: Синьо-бял анорак, окачен в гардероба на антрето. Шесто: Една жълта камизола на леглото, много прилежно постлана. Седмо: Малка кожена кутия с грим на масата и една дамска самобръсначка „Лейди Шик“. В банята има още една самобръсначка, „Остерман“, също дамска. Осмо: В къщата няма никакво портмоне, няма банкова книжка, нито бележник с телефони или адреси.

Ливингстън запали тънка пура „Шимелпенинк“ и завъртя блока към себе си, така че да може да прочете сам написаното.

— Ами, добра работа си свършил, имайки предвид, че си писал насън. Какво искаше да ми кажеш с всичко това?

Шарки се засмя:

— Добре, следвай ми мисълта сега. Ако Домино е тръгвала за някъде, защо й е да излиза и да купува вино за осемнайсет долара, след като вече си има от същото на полицата? И защо ще трябва да се приготвя да го отваря? Човек не отваря такова вино, ако няма намерение да го пие. Така че, защо й е да го отваря? На второ място, куфарът. Погледни в гардероба. Там има три страхотни чанти. Защо ще носи този очукан сандък навън? Освен това, огледай се наоколо, Арч. Мястото е чисто, чисто, та излизано. Погледни в куфара. Всички дрехи са на куп, на една страна. Но камизолата е постлана много внимателно. Както и кутията с грим и електрическата самобръсначка. Защо й са две самобръсначки? А аноракът в гардероба на антрето? Това е единствената дреха там. Всичко останало е в гардероба на дневната. Арч, не виждаш ли? Тя не си е събирала багажа, за да отиде някъде, тя го е разопаковала. Извадила е кутията с грима и самобръсначката от куфара, затова дрехите са разхвърляни. И си е оставила анорака в гардероба на антрето. Смятала е да облече камизолата, не да я сложи в куфара. Ключът от апартамента не бе на връзката, защото не му е мястото там. Той й е бил даден на заем… от Домино. Домино има мерцедес, тези ключове са от кола на „Дженеръл Мотърс“. Не разбираш ли, Арч, че Домино е била извън града, а убитата само е ползвала апартамента й. Скарди е убил друга.

Ливингстън погледна към списъка. Той все още бе скептично настроен:

— Има нещо, мили мой, но… искам да кажа, част от всичко това е така, но…

— Няма портмоне, няма банкова книжка, няма бележник. Къде са? Няма ги, защото Домино ги е взела със себе си, а жената, която Скарди е убил, не си е донесла своите.

— Много бързаш, не мога да ти следя мисълта.

— Трябваше да се убедя, че съм прав, Арч, затова слязох долу до паркинга и започнах да пробвам тези ключове на всяка кола производство на „Дженеръл мотърс“. На петнайсетата кола паснаха — „Ривиера“, модел от седемдесет и пета година. Това бе под седалката. Сигурно го е забравила.

Той плъзна един женски портфейл по масата към Ливингстън, който го отвори и зяпна в шофьорската книжка зад пластмасовото прозорче.

— Исусе Христе — каза Ливингстън тихо.

— Никога не съм я виждал преди, но съм сигурен, че ти си я виждал.

Ливингстън погледна снимката на шофьорската книжка и кимна.

— Тифани Парис — каза той.

— Скарди е убил друга жена, Арч.

— Може би. Но може и да е искал да убие самата Тифани.

— Възможно е, но не и ако не бе слухтял дни наред наоколо. Трябвало му е време, за да се намести в апартамента на Джаковиц. Тифани трябва доста отдавна да си е планирала да прекара петък вечер тук, за да знае той, че ще я намери. А ако не е знаел, че точно тя ще е тук, значи е бил нает за Домино.

Ливингстън подскочи и закрачи из стаята.

— Разбира се, така всичко съвпада. Домино излезе оттук вчера сутринта. После Скарди отива в апартамента на Джаковиц и започва да гледа насам. Когато Тифани идва, той слиза и я гръмва само две минути, след като е пристигнала. Стреля в мига, когато тя отваря. Светлината идва откъм гърба й. А тя и Домино са горе-долу на един ръст.

— И един цвят.

— А ако Скарди е ударил друга жена, значи ще се върне, когато разбере. Ще иска да си довърши работата. Искам да кажа, тези от неговия сой, ако сгафят нещо, после не го зарязват току-така.

— Нали помниш кутията с ушите, която дал на Лъки Лучано?

— Трябва да намерим жената и да я скрием някъде на сигурно място, така че да не могат да я намерят. После правим една засада тук и да се надяваме, че ще се върне.

— Освен ако не го открием преди това.

И двамата едновременно чуха звук от стържене на метал в метал. Някой пъхаше ключ в бравата. Шарки изхвърча от стола, извади пистолета от под мишницата си и се втурна през вратата на кухнята. Ливингстън бе на сантиметри зад него, разкопчавайки своя 38-и калибър. Шарки бе на два метра от вратата, когато тя се люшна навътре. Той се спря, приклекна на пода и се прицели с две ръце.

Вратата се отвори и той се оказа лице в лице с Домино Бритън.

Тя погледна първо него, после пистолета, после прехвърли поглед върху сплескания му нос и повдигна вежди.

— Асансьорът ми нещо не е в ред ли? — каза тя.

 

 

Шарки отпусна пистолета си и въздъхна облекчено. Тя не се помръдна от мястото си. Прехвърляше поглед от единия на другия детектив, докато Шарки не извади портфейла. Остави го да се отвори на полицейската му значка и личната карта.

Тя го погледна, наведе се, за да се увери в написаното, после впери поглед над портфейла към него.

— Ченге? — каза тя.

Шарки кимна.

— Ти си ченге?

Шарки пак кимна.

— Истинско… живо… ченге.

— Детектив — каза той с известно неудобство.

— Детектив.

— Ъ-хъ.

Тя погледна към Ливингстън.

— И той ли?

— Това е Арч Ливингстън, моят партньор.

— Радвам се да се запознаем — каза Ливингстън, но тя вече бе извърнала поглед обратно към Шарки. Поклати глава.

Ливингстън се доближи до Шарки.

— Вие двамата май се познавате, а? — каза той сериозно изненадан.

— Запознахме се.

— Нима?

— Ще поговорим по-късно за това.

— Ще говорим и още как.

Домино влезе в стаята, но без още да види стената, прикривана от отворената врата.

— Някой от вас, господа, би ли ми помогнал с чантата? — каза тя. — А след това може да поговорим за това, какво търсите в апартамента ми с тази игра на стражари и апаши.

Ливингстън взе чантата и доближавайки Шарки, каза:

— Много е нахакана, Шарк. Но ти знаеш това сигурно много по-добре от мен, нали?

— Казах, по-късно — измърмори Шарки със стиснати зъби.

Домино бе застанала съвсем близо до Шарки, погледна го и каза:

— Какво бе това с работата по асансьорите?

— Извинявай.

— Добро представление беше.

Той предпочиташе да продължи лекия разговор. Харесваше му и бе благодарен, че е жива — благодарен, че може да е пак близо до нея. Знаеше, че тя е достатъчно умна, за да усети всичко това. Все пак, налагаше се да промени темата и се ужасяваше от това, което трябваше да й каже.

— Домино — каза той, — кой е бил тук снощи?

— Аха, ще ме въртите на шиш, нали така му казваха? — тя все още се опитваше да поддържа лекотата в разговора, а Шарки не успяваше да смени темата. Тя погледна зад него към отворената врата и започна да усеща, че нещо бе станало там. Той пристъпи напред, затвори вратата и тя видя размазаните петна от кръв, ситните като дребна шарка точки по стената, и всичко започна да изгрява първо в разширените й очи, а после и в сподавения й вик:

— Господи!

— Тифани Парис ли бе тук снощи? — запита Ливингстън.

— А-а-а-аз… — заекна тя.

— Спокойно — каза Шарки.

Тя захапа юмрук и извърна поглед от ужасяващата стена. За секунда лицето й се обезкърви и Шарки помисли, че ще припадне. Той я подкрепи с ръка и тя кимна леко с глава.

— Арч — каза Шарки, — в трапезарията има малко бренди.

— Добре.

— Съжалявам. Трябваше да те предупредя, но… не знаех как да го кажа. Тифани, значи, бе тук от снощи така ли?

— Д-д-а — погледна тя към него и лицето й започна да се изкривява. Тя се опита да зададе някакъв въпрос, но думите заседнаха в гърлото й. Ливингстън донесе бутилка курвоазие и й го подаде, но тя не го пое, а продължаваше да търси отговор в лицето на Шарки, надявайки се страховете й да се окажат неоправдани.

— Съжалявам — каза Шарки, — тя е мъртва.

Сълзите бликнаха от очите й и тя рухна с омекнали колене към него. Той й помогна да стигне до дивана и седна до нея. Тя прикри лице с ръцете си, притиснала очи с пръсти, докато се опитваше да се вземе в ръце. Накрая не издържа и зарида.

— Ка-как… стана?… — каза тя и спря. Шарки й подаде брендито.

— Вземи — каза той, — опитай.

Тя отпи една глътка и набърчи лице.

— М-м-мразя бренди — каза тя.

— Виж — каза Шарки, — знам как се чувстваш в момента, но това е много важно. Кога научи Тифани, че ще може да ползва апартамента?

Влажни, кървясали очи се появиха над треперещите й ръце.

— Реших… ненадейно да отида в Савана… да се видя с едни приятели… и й казах… че може да остане тук.

— Кога стана това?

— Вчера сутринта.

— По кое време?

— Имах ранен час за фризьор при „Реймъндс“ на улица „Пийдмън“ и й се обадих след това. Трябва да е било… към десет и половина. Обядвахме заедно и й дадох ключа. После трябваше да тръгвам, за да не си изтърва самолета.

— Значи до десет и половина тя е нямала представа, че ще заминаваш на някъде?

— Да.

— Ясно — каза Ливингстън. — Трябва да се измитаме оттук веднага. Преди това ще завъртя един телефон. — Той отиде до спалнята.

— Какви ги говори той?

— По-добре ли си вече?

— Предполагам. Не зная. Защо… стана това с Тиф?

— Тя е била застреляна. Към осем часа снощи.

Домино погледна пак към вратата, като целият ужас на станалото отново се изписа по лицето й.

— Какво точно стана? Грабеж ли е имало?

— Не, не е било грабеж и не е било случайно. Но според нас… убиецът е сбъркал.

Ужасът на лицето й се превърна в шок.

— Сбъркал?

— Според нас… почти сигурни сме, че… той е търсил теб.

— Мен?

— Тя е била застреляна от един бивш мафиот, на име Скарди. Анджело Скарди. Това име говори ли ти нещо?

Тя поклати глава отрицателно и запита:

— Мафия?

— А чувала ли си името Хауърд Бърнс?

— Не, не. Нито едното, нито другото. Какво искаш да кажеш с това „мафия“?

— Този Скарди е бил платен убиец на мафията. Някой го е наел, за да убие и теб. Дошъл е тук снощи и по грешка се е натъкнал на Тифани.

Тя вече се бе съвзела, като шокът и ужасът от станалото бяха заместени от обърканост и съмнения.

— Защо?

— Надявахме се ти да ни кажеш защо.

— Е, отговорът не е у мен — каза тя и в гласа й започна да се прокрадва гняв. — А и вие не знаете… откъде знаете всичко това?

— Този Скарди е голям професионалист. Подготвял е удара няколко дни. Не разбираш ли? Ако Тифани не е знаела, че ще бъде тук до вчера, значи той е искал да убие теб, а не нея. И пак ще се опита. Той не е от онези, които се примиряват, когато сгрешат. Затова трябва да те изведем оттук.

Тя поклати енергично глава.

— Не, насила оттук няма да ме извадите.

— Насила? Никой не иска да те насилва, опитваме се да ти спасим живота.

Шарки разбираше дилемата, пред която бе изправена тя. Твърде много й се бе насъбрало за съвсем кратко време, за да може да го осъзнае или приеме.

— Само моля те, повярвай ни. Повярвай ми, всяка минута тук те излага на огромна опасност.

— Да ти повярвам ли? Ти вече ме излъга… с онази смехотворна история за асансьорите. А сега и всичко това.

— Съжалявам за лъжата. Но повече лъжи няма да има, повярвай ми. Сега моля те, сложи си малко чисти дрехи в чантата и да изчезваме.

— Искам да се обадя… — каза тя. — Искам да поговоря с някой, когото познавам. Теб не те познавам. Нито него. Сега ми се представяте за едни, после ми казвате, че сте други. А накрая искате и да ме закарате някъде. Защо и вие да не сте убили Тифани? А може дори и да не е мъртва. Господи, не знам какво да мисля вече.

Гордостта на Домино се връщаше на мястото си, заедно с нейната самоувереност. Вече бе изправила рамене, вдигнала бе глава, но при всичките усилия да изглежда спокойна в очите й още се четеше страх. А облекчението на Шарки при факта, че е жива, започна да се обръща на гняв. Той бе напрегнат и объркан, а нервите му трепереха от липсата на сън. Виждаше, че се оформя трудна ситуация и трябваше да действа бързо, за да я спре. Той стана, хвана я за ръката, отведе я до прозореца и посочи към отсрещния блок.

— Виждаш ли онзи апартамент в ъгъла? Ей там е чакал. Той е като кобра. Без съвест. Убил е поне петдесет души. Петдесет души! Уби един мъж и му отряза ръцете, за да не могат да вземат отпечатъците. Разбрал е, че хората отсреща са на почивка и е нахлул в апартамента им, седял е цял ден търпеливо пред прозореца, докато лампите тук светнат и тогава идва тук, звъни на врата и когато Тифани отваря, й отнася главата с двуцевната си пушка. Тя е умряла, преди още да падне на пода. Дори не можахме да я идентифицираме. Мислехме, че си ти. Сега съвсем скоро той ще разбере, че е направил грешка и тогава сто на сто ще се върне, защото това му е в кръвта. Някъде там, в тъмното той чака сега. Може и вече да е научил. Може и да е на покрива и да ни гледа в този момент. Или може би чака на задната седалка в колата ти. Или ей там пред вратата…

— Престани! — изкрещя тя.

— Достатъчно ясно ли се изразявам?

— Той е прав, уви — каза Ливингстън от вратата. — Останеш ли тук, все едно си окачаш мишена на челото и чакаш да те уцели.

— Оххх — потрепери тя.

— Това не го правим за фасон — каза Шарки. — Трябваш ни жива, Домино, и не само защото това ни е работата. Харесваш ми. Мислехме… веднъж вече мислехме, че сме те изгубили. Не искаме това пак да се повтори. — Той се обърна към Ливингстън. — Готови ли сме?

Ливингстън кимна.

— Мястото е безопасно и удобно. И чисто. Чисто като опразнен сейф.

Тя вдигна ръка, за да поиска думата.

— Добре. Достатъчно. Нищо не разбирам от това, но успяхте да ме убедите.

Тя стана и се насочи към спалнята.

— Може ли да се преоблека? Цял ден съм с тези дрехи.

— И не се приближавай до прозорците — каза Шарки.

— Престани да говориш така!

— Не го казвам, за да те плаша — каза Шарки. — Говоря сериозно. Стой настрана от прозорците.

— Къде ще ме водите след това?

— Като стигнем, ще разбереш — каза Ливингстън. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Тя влезе в спалнята и затвори вратата. Облегна се на гардероба, видя куфара на Тифани и очите й пак се насълзиха. Но успя да се стегне. Погледна към прозореца и изведнъж той вече не бе просто парче стъкло, а злокобна заплаха. Чувството за опасност бързо я полази и изведнъж започна да диша тежко. Отвори куфара си, хвърли мръсните дрехи на пода и без да мисли, нахвърли чисти на тяхно място. После се преоблече в джинси, карирана риза и обу високи обувки. През цялото време въпросите не й даваха покой.

Кой? Защо?

Но това я накара само да се почувства в още по-голяма опасност. Тя прехвърли мислите си към Шарки и усети някакво странно спокойствие. Чувстваше се свързана с него, той бе нещо като спасителен пояс за нея. Нейното спасение. Опасността пред нея сега се бе превърнала и в опасност за него и поради това сега тя усети нови сили у него, нещо, което по-рано и бе убягнало. Ченге, помисли си тя. Това бе далеч по-привлекателно от асансьорен техник.

Какво знаеше той? За нея? За Тифани? За Доналд? За Виктор?

Трябваше да се обади на Доналд. Той със сигурност щеше да разбере за убийството и можеше да направи нещо глупаво. Способен бе на такива безсмислени жестове, а не можеше да си позволи да се въвлича в тази бъркотия. Можеше поне да му се обади, да му каже, че с нея всичко е наред и да не се меси в тази работа.

Тя се приближи към телефона и си спомни реакцията на Шарки, когато бе предупредила, че ще се обади на някой.

О, какво толкова, помисли си тя, нищо лошо няма в това да го успокоя малко. Достатъчно свои проблеми си има, няма нужда и от моите.

Тя вдигна слушалката и тихо набра номера на частния му телефон. Телефонът звънна няколко пъти, докато тя гледаше към вратата, притеснена, че Шарки или Ливингстън можеха да влязат.

Няма го, помисли си тя, и вече щеше да затвори, когато той отговори. Гласът му изглеждаше странно хладен и подозрителен.

— Ало?

— Чуй ме, нямам много време. Случило се е нещо ужасно. Някой е бил убит в апартамента ми.

Отсреща последва мълчание. После:

— Къде се намираш?

— Не се безпокой за мен и стой настрани от всичко това. Всичко ще се оправи при мен. Едно познато ченге, на име Шарки, ще се погрижи за мен.

— Къде отиваш?

— Не зная, но ще бъда в безопасност. Трябва да тръгвам. Довиждане.

Тя леко постави слушалката върху апарата.

 

 

В апартамента си Хочинс погледна към пиукащия телефон и бавно го затвори.

— Беше тя — каза той.

— Къде е? Вкъщи ли е? — запита Де Лароза изправен до него.

— Да, но полицията вече е вътре. Явно отвеждат Домино някъде на сигурно място.

— Кой я отвежда? Трябва ми име.

— Някакво ченге, на име Шарки.

Де Лароза въздъхна с облекчение и се усмихна.

— Чудесно. Сега можеш да се заемеш с речта си. Аз сам ще се справя с всичко това.