Уилям Дийл
Машината на Шарки (31)

28

Възбудата от бягството и студеният вятър държаха Шарки нащрек. Ориентирайки се по брега на езерото, той трескаво обикаляше многобройните му заливи, като се стараеше да избягва плитчините. Мина близо час, преди да забележи мигащата светлина на дока.

Спря успоредно на кея, излезе от лодката и я завърза за халката. Лесно бе да се намери колата на дебелия — по това време на годината на паркинга имаше само пет-шест автомобила. Той я отключи и седна зад волана. Зави му се свят. По дяволите, дотук стигнах, сега остава да припадна. Вълната премина, той включи нагряването, запали двигателя и залепи педала на газта за пода. Колата изхвръкна с писък от паркинга.

Взе сто и двайсетте километра до Атланта за по-малко от час.

В бунгалото, изглежда, нямаше лампа, която да не свети. Ливингстън бе отворил предната врата и стоеше на прага с изваден пистолет, когато Шарки излезе от колата.

— Стой на място — изкрещя той.

— Аз съм, Шарки.

— Шарки! Къде беше по дяволите? Къде е Гризача? Какво…

Шарки се олюля на светлината на входната лампа и Ливингстън преглътна остатъка от изречението си.

— Божичко, какво е станало с теб?

— Няма да повярваш, като ти кажа. Тя тук ли е?

— Разбира се, че е…

Шарки нахълта покрай него в къщата. Домино излизаше от спалнята с подпухнали от безсъние очи.

— О, слава Богу — каза тя и чак тогава забеляза пламналите очи на Шарки, искрящи от болка и ярост, хлътналите му бузи, небръснати от два дни, разкъсаното му, кървящо рамо и кървавия парцал, който висеше от китката му.

Той застана пред нея, треперещ от свръхнапрежение, умора и яд.

Ливингстън затвори вратата с шут и прибра пистолета си.

— Какво, по дяволите, се случи, Шарк?

— Гризача е мъртъв — каза Шарки. — Очистиха го както и Тифани. С рязана пушка.

— Трябва да се обадя на Фриско. Вас двамата ви търсят вече цяла нощ.

— Не се обаждай никъде още.

— Къде беше? — попита Домино. В очите й бяха започнали да се събират сълзи.

— Къде съм бил ли? Ще ти кажа къде съм бил, мила госпожице. Най-добрият ми приятел бе застрелян от засада. Аз бях пребит, отвлечен, хвърлен в една яхта насред езерото, а трима ненормални китайци ми отрязаха пръста на ръката. Убих четирима души, взривих яхтата и откраднах кола. С две думи, прекрасна нощ изкарах. А знаеш ли защо? Защото всички търсят теб, затова.

Очите му святкаха лудо от посивялото му лице.

— Трябва да те закараме в болница — каза тя.

— Болница? В никаква болница не искам да ходя. Искам отговори! Кой от твоите познати има китайска яхта? Кой от тях има азиатски убийци, които да му вършат мръсната работа? Кой прави китайски оргии? Твоето приятелче, Конфуций, ето кой! Ти ме излъга. Каза ми, че копелето заминало за Европа. Защо? Не разбираш ли, че той е зад всичко това, че той се опитва да те убие!

Той смъкна кървавата превръзка от ръката си и вдигна обгореното чуканче на кутрето си на педя от лицето й.

— Ето, виж. И това е негова работа.

Тя изстена и извърна очи към стената. Той я грабна за рамото и я завъртя обратно.

— Виж го добре. Не обръщай глава. Защото толкова струва животът ти. Това плюс моя малък приятел, който цял живот и муха не бе убил, а умря като куче във воняща комунална квартира, гръмнат в лицето. А Тифани, защо забравяш за Тифани?

— Спри, моля ти се — проплака тя.

— Аз да спра? Та ти прикриваш точно тези копелета.

— Успокой топката, Шарк — каза Ливингстън и се приближи до него.

Той се обърна към партньора си и каза:

— А най-невероятното, Арч, е, че всичко бяхме разнищили. Бяхме точно на следата. Онзи макарони, изкормвачът, Скарди, той е връзката тук. Точно го бяхме хванали за топките каза той и се обърна към Домино — и а-ха да ги откъснем, и ти ме излъга.

— Не…

— Глупости. Каза ми, че онзи тип заминал за Европа, че нямал нищо общо с това. Ако ми бе казала името му, ако бе играла честно, както аз имах глупостта да направя, Гризача сега щеше да е жив. Можехме да го спипаме този кучи син още снощи. Но аз ти повярвах. Каза ми… Повярвах ти. Откъде можех да предполагам? Трябваше да се сетя… По дяволите, толкова ли си хлътнала по него, че да искаш…

Гневът му избухна като бомба и той замахна към нея със здравата си ръка и я удари през лицето така силно, че я залепи на стената. Ливингстън го сграбчи за ръката.

— Спри, Шарк, по дяволите. Държиш се като ревнив любовник.

Шарки се облегна на него. Ръката му пулсираше, а главата го цепеше непоносимо. Така ли бе наистина, ревнуваше ли? Той поклати енергично глава.

— Нищо подобно, няма такова нещо. Твърде много лъжи се събраха. Няма вече честна игра. Само лъжи.

— Шарк, успокой се. Трябва ти…

— Скарди ми трябва. И онова проклето копеле, което го е извикало. Искам ги, а ако не мога да ги докопам по закон, с голи ръце сам ще им изтръгна сърцата. Трябва да им го върна!

Той се обърна пак към Домино и я изгледа свирепо. Пред нея стоеше един друг Шарки, какъвто тя никога не бе виждала. Нямаше и помен от дяволитата усмивка, от грубичкия чар. На тяхно място бе дошла сурова сила, която я плашеше — без капка елегантност, финес, разум или предпазливост.

Той се облегна на стената. Коленете му трепереха, целият омекваше като кал, тялото му подскачаше, полазено от трънки, разсъдъкът му бе на ръба на лудостта и съсредоточен само в едно — да унищожава. Сега събираше последни сили от почти нагонната си нужда за мъст. Стаята заплува пред очите му.

Той погледна към Домино.

— На кого се обади?

— К-к-какво?

— На кого каза? Казала си на някого за мен. От теб са разбрали. Затова ме подгониха, мамка им. Нищо ли не разбираш? Подмамиха ме, като устроиха засада на най-добрия ми приятел. Казали му, че само аз мога да отида с него. Не Арч, не Папа или Фриско. А аз.

Той вдигна сакатата си ръка към нея.

— Ти си ми окачила мишената на врата. Казала си на някого името ми. — Той не можеше да спре тремора. Отново го обля пот. — Щяха да ги отрежат всичките. Тези шибани маймуни искаха да ми режат пръстите един по един, докато им кажа къде си. Не ти се вярва, а? Без пръстчета. Кой е той?

— Моля ти се — каза тя. Вече плачеше неудържимо. — Остави ни да ти помогнем.

— Само ти можеш да ми помогнеш. Името му. Просто ми го кажи.

Пръстите му се впиха в рамото й.

— Де Лароза — прошепна тя. — Виктор Де Лароза.

Всичко ставаше твърде бързо. Можеше ли и Доналд да е част от това? Разбира се — нямаше как да не е. Нали точно на Доналд бе дала името на Шарки, не на Де Лароза. И въпреки това можеше ли да се намери друго обяснение? Трябваше й време, за да осмисли всичко.

Шарки започна да се олюлява като мъртво пиян. След върховното напрягане сега чувстваше как потъва.

— По дяволите — каза той с празен глас. — Как да не се сетим? Никога не съм чувал шибаното му име. — Той погледна към Ливингстън. — Обещай ми, Арч, обещай ми, че няма да тръгнете след тях без мен. Кажи на Фриско, кажи му този път никой да не си пълни кошницата с моите яйца.

— Разбира се, Шарк, само се успокой.

— Обещай ми, по дяволите.

— Обещавам.

— И не му давай да бие отбой утре сутрин. Накарай го да продължи, чу ли?

— Добре.

— Трябва ми само… трябва да поспя… час-два…

Той пристъпи към Ливингстън и краката му се подгънаха. Потъна в силните ръце на чернокожия полицай.

— Къде тръгнахте всички? — каза той и изгуби съзнание.

 

 

Когато Шарки се събуди първия път, Вейката седеше на леглото до него, отворил голямата си черна чанта, и мереше кръвното му. Шарки огледа стаята — цялата бе в мъгла. Някакви лица ту се появяваха, ту изчезваха в маранята.

— Какво по дяволите търсиш тук, Вейка? — каза Шарки. — Умрях ли?

— Не съвсем. Но не помня друг да се е опитвал така упорито.

— Нищо ми няма. Само… само съм…

— Уморен?

— Да, това е.

— Колко му е, лека умора. Тотален шок. Кръвно налягане като баскетболен резултат. Дребна работа.

Той извади спринцовка от чантата си.

— Какво си решил да правиш? — запита Шарки уплашен.

— Антибиотик. И малко приспивателно.

— Недей… трябвада… сбуде…

— Среща ли имаш в пет сутринта?

— Никоданемипипа…

— Няма.

— Арш…

— Тук съм, момчето ми.

— Нишо… непрайте… бесме…

— Няма.

— Ще се оправи ли? — каза Домино.

— Има кондиция като на кон. Предполагах, че е загубил повече кръв. Дръжте го на топло, за да не изпадне пак в шок. Ако преживее до обяд, ще живее цяла вечност.

— Аз ще го топля — каза тя.

Той усети иглата в ръката си и топлината от течността изпълни тялото му. Стаята се олюля и той пак изпадна в безсъзнание.

 

 

Сънуваше. Несвързан сън, без смисъл или послание. Лица изплуваха пред него, размиваха се и изчезваха. Гризача. Дебелият мъж на яхтата. И над всички сякаш през димна завеса гледаше Домино. Гореше. После изведнъж му стана студено и затрепери.

— Няма нищо, няма нищо — каза тя, щом той отвори очи. В стаята имаше само една лампа, някъде в ъгъла. Трудно му се удаваше да отдели светлината от сянката. Още една тръпка го полази.

— Спокойно — каза тя. Говореше тихо и той усети как ръцете й разтриват леко тялото му.

— Студено — каза той.

— Това е спирт — каза тя. — Опитвам се да ти пресека треската.

Устните му бяха като опърлени, а в гърлото сякаш имаше пепел. Изобщо не можеше да преглътне.

Тя подложи длан под главата му, повдигна го и поднесе чаша студена вода към устните му. Той жадно отпи на големи глътки.

— По малко — каза тя. Протегна се към нощната масичка, където взе от купата една бучка лед, уви я в марля и я долепи до устните му.

— Можеш да я смучеш леко — каза тя и отпусна главата му към възглавницата.

Тя изля още спирт върху ръцете си и започна да разтрива гърдите му, прокарвайки леко пръсти по горещата му кожа.

Той затвори очи. Треската преминаваше. Той усещаше как напуска тялото му.

— Хей — каза той, без да отваря очи.

— Хей — повтори тя в отговор.

— Извинявай.

— За какво? Че ми спаси живота ли?

— Че те ударих. Тъпо беше.

— Моля те, няма нищо.

— Не, мисля, че…

Думите му заглъхнаха, сякаш пак бе заспал.

Тя докосна бузата му, после челото. Температурата, изглежда, бе спаднала. Приготви се да стане от леглото, но пръстите му стегнаха китката й.

— Мислех, че спиш.

— Не. Мисля си, че май това бе от ревност.

— Шарки, не трябва…

— Трябва да ти кажа за Гризача. Той изобщо не трябваше да е там…

Тя долепи показалец до устните му.

— Недей, моля те. Арч ми разказа всичко за него. Съжалявам. Безкрайно съжалявам.

Очите й се напълниха със сълзи и тя извърна лице от него. Буца заседна на гърлото й и тя разбра, че вече трудно ще може да каже нещо.

— Важното е те да бъдат спрени, нали?

— Да — тя се наведе над него, а сълзите се стичаха по бузите й и падаха на гърдите му. Той отвори очи и я погледна. После протегна ръка и избърса сълзите й с палец.

— Недей.

— Искам да знаеш. Имаш право да знаеш. Беше като… — тя преглътна шумно и искаше да престане да плаче, но сълзите просто не спираха да бликат от очите й — … беше сякаш…

Той я придърпа нежно и тя склони глава на гърдите му. Сълзите й се стичаха по тях.

— Той бе много добър с мен. Дълго време. И мислех… не можех да допусна, че може да има… нещо…

— Единственото, което исках да знам, бе името му. Какво е било… между вас двамата… не е моя работа.

— Но аз искам да е.

— Не ме интересува, мила.

— Божичко — каза тя. — Само веднъж всичко да свърши. Искам да приключа с всички тях. Повече не искам да виждам нито Нийл, нито…

Той разтри врата й с отмалялата си ръка.

— Скоро и това ще стане.

И пак заспа.

 

 

Стаята бе тъмна. Тя бе изключила лампата. Той се обърна, усети, че Домино е до него и въздъхна.

— Имаш ли нужда от нещо? — запита тя.

— По-добре съм — каза той. — Малко съм замаян. Колко е часът?

Той почувства как ръцете й се увиват около гърдите му и тя се приближи до него. Разбра, че и двамата са голи. Бе сложил ръка върху нейната.

— Не мисли за времето.

— Хубаво е до теб. Меко. И топло.

Той усети студената й ръка върху челото си.

— Още имаш температура — каза тя. — Но спада.

— Да.

Тя сложи ръка върху неговата и я стисна. После приближи глава към него. Той почувства косата й до лицето и също се притисна до нея.

— Благодаря ти за грижите — каза той.

— Ъммм.

— Аз…

— Шшшщ.

— Няма.

— Заспивай.

— Искам да ти кажа нещо, преди… пак да заспя. За Гризача. Ти не беше виновна. Просто всичко отиде по дяволите.

— Моля ти се. Заспивай.

— Да. А онзи път в магазина, когато говорихме за първи път, ъъ…

Той приближи глава по-близо до нея и както лежеше в тъмното, започна пак да се унася и секунда преди да заспи, промълви:

— Обичам те.

 

 

Събуди го светлина — тънък сноп лъчи откъм банята. Той вдигна китка, за да види колко е часът, но часовникът му го нямаше. Някъде течеше вода. Той се раздвижи, протегна ръка към Домино, но мястото беше празно. После я видя, гола на вратата на банята, с мокро парче плат в ръка.

— Треската ти премина — каза тя. — Само трябваше да те подсушавам.

Тя се приближи, седна до него и постави влажния плат на челото му. Наведе се над него, притискайки гърди в неговите. Целуна го по шията, после по сухите устни. Мушна се в леглото до него.

Действието на приспивателното отминаваше. Шарки забрави за болката в ръката си, забрави за треската, за чудовищната умора. Прегърна я, целуна устните й, а тя протегна ръка, погали гърба и дупето му и го придърпа към себе си.

Усмихна се.

— Мисля, че се възстановяваш.

— Дори и да умра, това ще е хубава смърт.

— Много — каза тя.

Тя преметна крак през кръста му, прокара ръка между краката му, помилва го, изправи го към себе си и започна да се люлее напред-назад.

Този път Шарки не можа да заспи.

 

 

— Колко е часът?

— Четири и половина.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Не бих казала, че бе точно така през цялото време.

— Добре, колко време прекарах в нокаут?

— Близо дванайсет часа. Как се чувстваш?

— Струва ми се, че ще успея да се вдигна.

— Преди час доста добре се справи.

— Искам да кажа да стана на краката си.

— Да ти помогна ли?

— Трябва да взема душ.

— Аз те окъпах в спирт заради треската. Сега миришеш като бебе.

— Трябва да се обръсна.

— Обръснах те.

— Трябват ми някакви сносни дрехи.

— Арч отиде до вас и донесе.

— Очевидно станал съм на почит.

— Аха.

— Ами Фриско? Папа?

— Чакат те. В дневната.

— Продължаваме ли?

— Допускаш ли, че Арч ще наруши обещание, дадено на болен приятел?

— Кажи им, че след минута съм при тях.

 

 

Събраха се в дневната на Хейзъл. Всички изглеждаха по-добре. Бяха се измили и поспали. Първоначалният шок от смъртта на Гризача бе преодолян.

Шарки бе с единствения си костюм — от туид, с бежова риза и тъмнокафява вратовръзка.

— Защо си решил да донесеш точно неделния ми костюм? — запита той Ливингстън.

— Ще ходим на парти.

— Парти?

— Планът е готов — обади се Фриско.

— План?

— Нека ти разкажа това, което не знаеш, Шарки — каза Фриско. — Първо, този Де Лароза съвсем не е някаква дребна риба, разбираш ли? Човекът е голяма клечка. Искам да кажа, влиятелен. Държи половината свят за топките. Недосегаем е. И той е сиамският близнак на Доналд Хочинс.

— Сенаторът?

— Който ще оповести кандидатурата си за президент — каза Домино.

— Господи! В какво сме нагазили?

— Е — започна Фриско, — зависи. Можем да излезем с букет рози, можем и да потънем в казана с лайната, да ме извиняват дамите.

— Някой да ми обясни какво става — каза Шарки. Все още се чувстваше отпаднал, като човек, който е спал твърде дълго.

— Добре, на мен се пада честта — каза Фриско. — Най-напред, знаем, че можем да вържем Скарди за убийството на Тифани, ако го спипаме. Също и за Гризача. Макар че още не сме го намерили, мисля, ще можем да му го натресем заради оръжието. Между другото, снощи и аз забих няколко коша най-сетне. Оня педераст, артистът, правеше залаганията в клуба „Матадор“. И него спипах. Държах го под прожектора през цялата шибана нощ, да ме прощават дамите, и към девет часа тази сутрин пропя като Франк Синатра. Значи, правел залаганията на този Киршман, който работи за Де Лароза. Голяма клечка. Така че, ако спипаме този Киршман, може и да вържем тенекията за опашката на Де Лароза. Не щеш ли, има и друга връзка. Колата, която си свил, е регистрирана точно на името на Киршман.

— Имате ли описанието му? — каза Шарки. — Как изглежда?

Фриско отвори бележника си и разгърна няколко страници.

— Ето го. Метър и шейсет и седем — метър и седемдесет, започва да оплешивява, тлъст, според артиста. Същият този актьор, Донегън, обикаля гей баровете и води на Киршман свежа кръв, за което му плащат повече, отколкото на нас двамата с теб, взети заедно. Какво ще кажеш?

— Боя се, че може и да се окаже трудно да намерим този Киршман — каза Шарки. — Ако е същият, за когото си мисля, в момента лежи на дъното на езерото с дупка в главата.

— Той бе един от тях ли? — попита Ливингстън.

— Шефът им отговаря точно на описанието. Същинска свиня.

— Чиста работа — каза Фриско. — Работата е там, че в момента и с конец не можем да вържем този Де Лароза към някой от тях. Всичко, което имаме, са обстоятелства. Знаем, че са се познавали с Киршман — той е бил там, а другият тук, че притежава половината свят, но нищо от това не ни върши работа. Ако не сграбчим Скарди и той не пропее, Де Лароза си взема шапката и си отива по живо по здраво като момченце. Прекъснал е всички връзки с останалите.

— Яхтата чия собственост беше?

— На корпорацията на Де Лароза. Но той винаги може да прехвърли всичко на Киршман. Трябва ни някой отвътре.

— Ти на кого каза за мен? — обърна се Шарки към Домино.

За момент те впиха поглед един в друг. Домино усети как очите му стегнаха в обръч сърцето й.

— На Доналд Хочинс.

Шарки подсвирна.

— Значи и той е вътре. И ще се кандидатира за президент?

— Да — намеси се Фриско, — но в тази шибана мрежа, да ме простят дамите, всичко изтича като през китайска оризова хартия. Домино е била с Хочинс в нощта, когато гръмнаха Тифани. Той очевидно не е знаел какво става по това време. Трябва да са го намесили в цялата работа, след като се е върнал.

— Ти си била любовница на Хочинс? — обърна се Шарки към Домино.

— Нещо такова.

— Хубава компания си избираш.

— Самият ужас — каза тя.

— Разбрахте ли защо гонят нея през цялото време? — запита Шарки.

— Имаме една-две идеи. Възможно е Коригън да е вдигнал мерника на Де Лароза. Как, не знаем. Домино смята, че ударът може и да е станал пред къщата на Де Лароза и тя е видяла как Скарди натъпква трупа на Коригън в кола. Било е Празникът на вси светии, така че времето пасва.

— Мисля, че има още нещо — каза Домино. — Мисля, че са се страхували от мен заради връзката ми и с двамата.

— Добре, какво имаме тук?

— Нищо за Де Лароза. Скарди е вътре, но само ако успеем да се доберем до него. Хочинс? Засега той само е бил тревога по Домино, след като му е омръзнало да се чукат. Прощавай за израза, но разбираш какво имам предвид. Както и да е, засега не можем да спипаме Де Лароза и ако в този момент прехвърлим случая на онзи кретен Хенсън, отсега виждам как ще започне да сере тъмносини ябълки. Случаят е приключен, а Де Лароза и Хочинс са чисти. Трябва да вържем тези копелета един за друг, и то здраво.

— Ето го и плана — каза Ливингстън. — Всъщност Домино сама го предложи. Де Лароза има някакъв увеселителен парк в сградата си. Според приказките досега трябва да е нещо голямо. Цял ден само за това говорят по телевизията. Довечера е премиерата — с бал с маски и важни клечки от цял свят. И ако Домино се покаже там, а тя има покана, тъй че това няма да е трудно, и те я видят, сигурно ще решат да се насочат към нея.

— Ти ли даде идеята? — каза Шарки.

Домино кимна утвърдително.

— Твърде е рисковано.

— И ние това казахме.

— Работата е там — каза Фриско, — че ако Киршман е „капут“, както ти казваш, всички оставаме сами в лодката насред реката от лайна, и то без гребла. А ако са хитри и се отърват от Скарди, тогава няма да можем да ги пипнем дори за това, че не са спрели на знак „стоп“. Остава само да отидем при Джаспърс, да му постелем всичко, да прехвърли случая на Бюрото и да стискаме палци, че ще направят нещо.

— В никакъв случай! — отряза Шарки.

— Значи само нейната идея ни оставя някакъв шанс, Шарк — каза Фриско. — След тази нощ оставаме голи. Вече работим на вересия. Времето ни изтече. Ако намери някой нещо от яхтата, или ако трупът на Ейбръмс изникне, край.

— И какво ще правим — запита Шарки, — ще цъфнем там и ще чакаме да предприемат нещо?

— Ще ги подлудим — каза Ливингстън.

— Как?

— Ще ги оставя да ме видят, после ще се изгубя в тълпата — каза Домино. — Ще го направя на няколко пъти, така че да не им даваме мира. Аз ще съм маскирана, а ти ще си с костюм и също с малка маска. Ще бъде забавно.

— Забавно! Тези хора не се шегуват.

— Така е — каза Фриско. — А съдейки по някои техни ходове от последните дни, съвсем не се плашат да поемат сериозни рискове. Шарки, ти ще се залепиш за нея като кравешко лайно. Ще имаш микрофон с предавател, а ние с Арч ще сме във фоайето, ако някой реши да драсне. Папа ще се опита да разбие врата, ако се наложи. Ако нещо стане, там вътре ще сме като морски пехотинци.

— Не знам… — каза Шарки.

— Е, войска, нека решаваме какво ще става, защото до шоуто остават около два часа. След това или сервираме всичко на Джаспърс, или се нареждаме за помощите за безработни.