Уилям Дийл
Машината на Шарки (4)

1

В 17:25 Шарки зави с раздрънкания си фолксваген в тясната уличка зад автогарата на две пресечки над Пийчтрий. Бе подранил с пет минути.

Студеният декемврийски вятър помиташе прахоляка по улицата и лепеше боклуците по стените на сградите. Температурата бе паднала с шест градуса от залез-слънце. Парното в колата на Шарки не работеше, а един от прозорците не се затваряше докрай. Започна да духа в шепите си.

В 17:30 излезе от колата и се облегна на вратата, потропвайки с крака. Закопча и горното копче на дебелото си вълнено яке. Разнасяният от вятъра прах го удари в очите и устата и се полепи по брадата му.

— Мамка му — промърмори той и се наведе напред, за да изтърси прахоляка от гъстата растителност по лицето си. Шарки бе нервен. Бръкна във вътрешния джоб на якето си и опипа кафявия плик, напъхан зад колана на дънките му.

От Мери Асото нямаше и следа.

Очите му продължаваха да играят във всички посоки. Ако Асото му погаждаше номер, моментът бе идеален. Бърз изстрел в главата, както си стоеше там като неподвижна мишена, и Асото щеше да забогатее с шестстотин долара. Което не оставяше на Шарки особено голям избор.

Вдясно от него, някъде в тъмнината до сградата, от срещуположната страна на уличката, Шарки усети, че нещо се раздвижи. После дочу и ниския, дебел кикот.

— Какво става, драги, студеничко ли ти е?

Кучият му син.

— Асо? — подвикна Шарки.

— Че кой друг чакаш, миличък? Носиш ли цената?

— А да не мислиш, че ще стоя тук да ми мръзне задникът? Да влезем в колата и да свършваме, изстинах на този проклет вятър.

— На мен пък ми харесва на чист въздух. Пък и ти, човече, ако вземеш да опиташ от това съкровище, дето съм ти донесъл, и пет пари няма да даваш за студа.

— Дрън-дрън. Аз влизам вътре на завет, а ти като искаш да ти измръзнат топките, дръж си съкровището вън на студа.

— Колко сме наперени тази вечер!

Шарки влезе на задната седалка на колата и включи осветлението в купето така, че Асото сам да се убеди, че е чисто. После запали тънка пура и задържа свитите си длани над тлеещия й връх.

Асото закрачи по уличката, пъхнал ръце в джобовете на скъпото си, дълго до земята, кожено палто. Носеше широкопола шапка тип „Борсалино“, нахлупена ниско над очите му, жълти лачени обувки и млечнобели широки панталони. Приближи се предпазливо до колата, заобиколи я от далечната страна и се наведе над прозореца, все още с ръце в джобовете. Златната обица, която му бе спечелила и прякора Мери, проблесна на светлината от купето. Най-накрая влезе вътре.

— Да не мислиш, че съм натоварил Джей Едгар Хувър на задната седалка?

— Помина се добрият човек.

— Но призракът му още витае.

— Загаси тези шибани светлини, шиле младо. Това не ти е концертен подиум.

Шарки завъртя ключа и светлината угасна.

— И да знаеш, скъпи, че втори път няма да си цапам палтото в тая кофа за смет.

— Може и да е кофа, но по бива, отколкото да вървиш пеш.

— Завъртиш ли както трябва това съкровище, човече, ще можеш да си докараш и за едни по-тузарски колела от тези.

— Къде е стоката? Изнервям се така, като чакам.

— Ааа, първо зеленото, бебчо. Без зелено всичко е развалено.

— И цент не ти показвам, докато не опитам за проба.

— Ех, че сме хитри! — Мери извади малка найлонова торбичка от джоба си и я вдигна, поклащайки я с пръсти. Белият прах вътре се разклати. — Виждаш ли, скъпи, а? К’во ще кажеш? И още петнайсет от същия сорт. Шестнайсет грамчета, човече, стабилен концентрат, чист като сняг. Билет за сто екскурзии до луната. Цепиш всяко поне на три дози. Четирийсет и осем кесийки по шейсет прави… чакай да видим…

— Две хиляди осемстотин и осемдесет. Зарежи тези трикове, Асо. Давай. Отвори я. — Той усещаше как напрежението в него нараства, докато плюнчеше средния си пръст, за да го топне в торбичката. После го извади с няколко полепнали по него зрънца и ги опита. Горчивият вкус стегна челюстта му. Здрава дрога.

Някаква кола зави в уличката от далечния и край и бавно се насочи към тях.

— Какви са тия шибани гости? — писна Асото. Очите му се облещиха, изпълнени с гневен страх. — Какво, по дяволите, става тук?

— За Бога, спокойно, Асо, моля те. Просто кола.

— Пали и да местим нанякъде. Тук взе да става задушно.

Колата ги подмина.

— Човече, ама ти наистина си на тръни — каза Шарки.

— Този шибан гостенин спира.

Колата спря, после тръгна назад и спря пред фолксвагена, като му затвори пътя. Масивен мъж излезе и тръгна към мястото на Шарки.

— Аз вдигам гарата, шиле — отряза Асото. Шарки усещаше как въздуха помежду им пращи от напрежение.

— Спокойно, аз ще се оправя.

— Ти си чист, човече. Аз държа всичко, само да ме духнат и падам.

Високият мъж се показа на прозореца на Шарки с прожектор в ръка. Светлината обгърна купето.

— По дяволите! — изстена Асото.

— Какво, по дяволите… — започна Шарки, после погледът му срещна очите на дебелия мъж от другата страна на прозореца.

Тъли! Исусе Христе, този ли глупак ми изпрати?

Очите на Тъли срещнаха погледа на Шарки.

— Шарки! — измуча той. — Боже мой, не знаех…

— Млък! — провикна се Шарки.

— Мамка ти! — кресна Асото. — Накисваш ме, така ли, шибана свиньо! — Найлоновото пликче изхвърча от ръката му. Белият прах се пръсна в облак в купето на колата. Мери вече излизаше през вратата. Шарки го сграбчи за яката, но негърът се изви, изплъзна се и скочи извън колата миг преди в ръката му да блесне малък пистолет 25-и калибър със седефена дръжка. Съскаше като змия. Очите му бяха почервенели от ярост.

Шарки блъсна своята врата с рамо и натисна силно с цялото си тяло. Вратата повали Тъли на улицата. Както бе седнал, Шарки се наведе навън от колата в мига, когато Мери даде първия си изстрел. Пистолетът гръмна като фойерверк и куршумът свирна край бузата на Шарки, преди да се удари в рамката на вратата и да отскочи надолу по улицата.

Мери бе вече преполовил пътя до ъгъла, когато Шарки се изправи на крака и бръкна под седалката, за да усети студената дръжка на своя 9-милиметров автоматичен маузер. Извади го и опря двете си ръце напряко на седалката.

— Мери, стой…

Твърде късно. Снажният негър се плъзна зад ъгъла и Шарки видя само как борсалиното му хвръкна от вятъра и падна в канавката. Той прескочи предната седалка, крещейки на Тъли зад себе си:

— Викай помощ, какво зяпаш… кретен такъв. Тръгва надолу по Спринг към Харис.

Тъли още се мъчеше да се изправи на крака, натъжен и объркан, когато Шарки стигна до ъгъла. Спря за секунда и подаде глава. Мери, вече преполовил пътя до следващата пресечка, забави темпото, вдигна своя 25-и калибър, после си даде сметка, че такъв изстрел не е по силите на пистолета и пресече улицата диагонално. Една кола закова на място, докато той бягаше пред бронята й. Шарки хукна след него, спирайки движението. Писък от спирачки екна навсякъде около него.

Господи, помисли си Шарки, и всичко това в пет и половина. Точно в пиковия час. Чиста работа. Няма що.

Уличният наркотърговец стигна до следващия ъгъл и се насочи към улица „Пийчтрий“. Докато бягаше, изпрати назад през рамо неточен изстрел. Куршумът уцели един телефонен стълб на два метра от Шарки. Шарки набираше скорост, скъсяваше разстоянието до Мери, който трудно напредваше в твърдите си обувки.

След още половин пресечка основното кръстовище бе почти задръстено от коли и пешеходци, изчакващи зеления сигнал на светофара. Мери бе изпаднал в паника. Трябваше или да се изгуби в множеството, или да си намери някакъв транспорт, и то бързо. Насочи се към най-гъстата част от тълпата, докато Шарки се приближаваше все по-близо. Едва тръгнал да пресича „Пийчтрий“, някакъв черен кадилак профуча тъй близо пред него, че го отблъсна назад. Шарки изчака секунда и пак се втурна зад отминала кола. Хвърли се с главата напред през предния капак на черния буик, който му препречи пътя. Плъзна се нагоре по предното стъкло и се задържа на четири крака насред широкия капак. Изуменият шофьор наби спирачките, а Шарки седна на ламарината и се прехвърли от другата страна на колата.

Светофарът бе вече дал път на колоната и тя поемаше напред. На отсрещната страна на улицата градски автобус тръгваше по свободната лента пред себе си. Асото разбута с лакти хората, изтича пред автобуса като заби юмрук в решетката му и се изправи пред стъклената врата. Вдигна пистолета си и го насочи през стъклото към главата на шофьора.

— Отваряй бързо — извика той и шофьорът отвори вратата.

През стъклото от страната на шофьора Шарки видя как с подивял поглед търговецът на наркотици размаха пистолета си пред очите на шофьора. В този момент и Мери видя Шарки и изпрати нов изстрел на сантиметри от носа на шофьора. Куршумът разби прозореца и удари асфалта между краката на Шарки, преди да рикошира в радиатора на близката кола.

Шарки се прицели с автоматичното си оръжие към наркотърговеца и Мери се втурна към задната част на автобуса. Шарки размаха портфейла с полицейската си значка пред шофьора. После изтича до вратата, която със съскане се отвори.

— Всички на пода — изкрещя Шарки и скочи в автобуса. Шофьорът се смъкна от седалката си в мига, когато Мери стреля отново. Куршумът издрънча, рикошира от лоста за скоростите и проби предното стъкло на автобуса.

В самия автобус настана хаос. Жени и деца пищяха и се криеха зад предните седалки, чанти и пакети се изсипваха на пода. Възрастна жена седеше, изгубила ума и дума на мястото си, притиснала найлонов плик към гърдите си, вперила невиждащ поглед напред.

Шарки се облегна на парапета до стъпалата пред първата седалка и Мери даде нов изстрел. Не можеше да си поеме дъх. Всичко бе станало твърде бързо. Сега бе заключен в кутия. Очертаваше се сцена на мексиканска засада в препълнен автобус с един полудял на задната седалка. Асото приклекна зад преградата, отделяща задните стълби от седалките. Той заблъска вратата, но тя бе автоматично затворена от собствената му тежест върху стъпалата, въпреки че натискаше бутона за аварийно отваряне. Мери зарита отчаяно по вратата, после се обърна и изпрати още един изстрел напред. Нови писъци.

— Хей, ти, куко шибана, чуй ме добре — изкрещя Мери. — Сега ще си взема малко заложници. И ще си гръмна малко дечица тук отзад, ако веднага не отвориш вратата.

Шарки погледна за миг зад парапета и отдръпна бързо глава. Пистолетът на Мери отново изрева и куршумът проби на още място предното стъкло. Всички пътници зад Мери бяха легнали на пода. Време за преговори нямаше. Мери бе готов да пролее кръв и трябваше да бъде спрян бързо. Патроните в пистолета на Шарки бяха с меки върхове. Малък бе шансът да пронижат наркотърговеца и да ударят някого зад него. Налагаше се да се рискува.

Шарки се протегна до билетната каса на шофьора и взе няколко монети от там. После коленичи и ги хвърли по седалката на шофьора. Мери се хвана на въдицата и стреля два пъти по седалката. В същия миг Шарки скочи, опря две ръце на преградата, и изпрати единичен изстрел. Куршумът удари Мери по бузата и дясната страна на лицето му зейна. Кръв шурна от главата към гърдите му. Изстрелът го прикова към преградата на седалките зад него.

Старицата, на около половин метър от него, продължаваше да стиска найлоновата си торба, втренчила поглед пред себе си.

Мери изглеждаше изненадан. Потрепери, докато кръвта се стичаше от лицето му. После започна да се изправя и да надига пак пистолета си.

Шарки се прицели няколко сантиметра по-надолу и даде два изстрела. Автоматичният пистолет подскочи в ръцете му. Нови две дупки се появиха на гърдите на Мери, раздалечени на по-малко от два пръста една от друга. Той изстена, обърна се настрани и падна на колене на долното стъпало, събрал ръце между коленете си, с опряно на вратата чело. Шарки прекрачи шофьора, който се бе свил на пода със запушени с длани уши, и натисна най-долния червен бутон. Задната врата се отвори и Мери падна на земята с главата напред.

Шарки отвори и предната врата и изскочи навън.

Две униформени ченгета го чакаха на по-малко от три метра от автобуса, облакътени на предния капак на един шевролет, с насочени към Шарки пистолети.

— Стой на място!

Шарки вдигна високо полицейската си значка и тръгна към задната част на автобуса.

— Шарки, Централен отдел за наркотици — извика той. — Извикайте линейка.

— Казах, стой на място — провикна се отново ченгето.

Шарки хвърли портфейла си към него. Той отскочи от капака на шевролета и се отвори на значката му.

— Казах, извикайте линейка — викна Шарки, без да спира. Стигна до замрялата фигура на Мери, проснат с лице към земята и застана над него с пистолет, насочен към тила му. Ритна малкия 25-и калибър надалеч от тялото, после пъхна крак под трупа и го обърна.

Наркотърговецът гледаше право нагоре в тъмното небе. От устата му се стичаше кръв. Очите му бяха облещени. Шарки пъхна пистолета в колана си, наведе се и притисна два пръста в гърлото на Мери. Нищо.

Едното от двете ченгета крещеше нещо в радиостанцията си. Другият полицай дойде до Шарки и му подаде портфейла.

— Какво, по дяволите, стана тук?

— Току-що отписах един наркотърговец. По-добре твоят колега да извика и нашия отдел.

Отвсякъде започнаха да надничат хора. От задръстеното движение се надуваха клаксони. В автобуса пътниците се трупаха по прозорците, притиснали лица към студените стъкла. Възрастната жена внезапно отвори уста и нададе писък, после още един и още един, натоварвайки до краен предел дробовете си. Отнякъде блесна фотографска светкавица, заслепявайки Шарки.

— Какво, по дяволите, бе това? — извика той.

— Някой ни направи снимка.

— Никакви снимки, по дяволите. Никакви снимки, чувате ли? — излая Шарки.

— Късно е — каза ченгето до него.

Още шум, още хаос. Наблизо писна сирена.

Шарки се облегна на автобуса. Внезапно се почувства уморен, отвратен, изпразнен, дори започна да му се повдига.

— По дяволите — промълви той.

Наведе се над Мери Асото и заопипва хастара на палтото му. Усети торбичките, после намери и ципа и го отвори. Вътре, в малки джобчета, пришити към хастара, се виждаха петнайсет пликчета с по един грам кокаин.