Уилям Дийл
Еврика (9)

5.

На път за клон „Запад“ на Националната банка в Лос Анджелис минах покрай отбивката за Пасифик Медоус. Отстрани на пътя имаше малка табела, на която пишеше:

В надписа се съдържаше едва загатнато предупреждение, каквото обикновено откриваме в снобските квартали с много цветя при входната врата и частни полицаи, които патрулират с необозначени автомобили и по Коледа изкарват от бакшиши повече, отколкото аз за цяла година. След отбивката имаше няколко магазина: за бонбони и вестници, химическо чистене, аптека, „Плод и зеленчук“, месарница — Върна Виленски вероятно е купувала тъкмо оттук кокалите за Розичка, — обущарница и в края опожарен магазин и до него празен парцел.

След няколко отбивки изникна малко безименно селище, което очевидно бележеше възход. Току-що боядисаните магазини се редуваха с помещения със спуснати кепенци, още чакащи наемателя, стъпили си на краката след Голямата депресия.

Клон „Запад“ на Националната банка се помещаваше в приземния етаж на триетажна сграда — по горните етажи имаше кантори. Входът се падаше в средата на сградата в беше с обточени с месинг врати от матово стъкло, отстрани на табелката пишеше, че банката е основана през 1920 година от Ездра Съдърланд. Изглеждаше по-ведро от повечето стари банки, в които бях влизал. Касите бяха от махагов. Високите стъклени прегради, излезли на мода, бяха махнати. Насред помещението имаше дълга маса с ваза с току-що откъснати цветя, на която хората си попълваха бележките. Вдясно, зад резбованите перила, се виждаха няколко бюра, където чиновничките отпускаха заеми и вършеха другите неща, които се вършат в една банка. На всяко писалище се мъдреше ваза с цветя. На стените имаше четири високи като в катедрала прозореца, през които в огромното помещение проникваше топла слънчева светлина. От тавана величествено висеше голям стъклен полилей.

В дъното се виждаше каса от огнеупорна стомана с отворени врати. Отсреща имаше врата, която, както предположих, водеше към кабинета на директора, и още една — сигурно на секретарката. Пред кабинета на шефа имаше голямо писалище, на което седеше миловидна женица някъде на трийсет и пет — четирийсет години. В края на писалището, във висока тънка ваза бе натопена една-единствена червена роза, разцъфнала в цялото си великолепие. Помещението беше уютно за разлика от повечето банки.

Свалих си бомбето и отидох в дъното, при жената с червената роза. На картончето с името и пишеше, че се казва Ейми Шийн и е изпълнителен секретар, а на вратата зад нея се мъдреше табела, от която разбрах, че това е кабинетът на Руфъс Съдърлаад, директор.

— Добро утро, госпожо Шийн — поздравих аз и и показах полицейската значка. — Сержант Банън от Полицейското управление на Лос Анджелис. Господин Съдърланд свободен ли е?

Щом видя значката, жената трепна разтревожена, но бързо се окопити и се усмихна.

— Какво да му предам, защо го търсите? — попита ме любезно.

— По рутинен въпрос — отвърнах и аз. — Нищо сериозно. Не е извършено престъпление.

— Слава Богу! — възкликна тя и влезе в кабинета.

Стоя вътре около минута, после отново се появи и както стоеше на прага, ми махна да вляза.

— Господин Съдърланд, това е лейтенант Банън от Полицейското управление.

— Сержант съм — поправих я аз. — Все пак благодаря за повишението.

Съдърланд се усмихна иззад писалището от тиково дърво, което по размери не беше чак колкото баскетболно игрище, затова пък бе точно толкова празно: кожена поставка за попивателни, писалка и молив и телефон. Зад бюрото имаше две големи оригинални рисунки на Одъбон^[1], сложени в рамки. На едната беше изобразен орел. Другата птица не познах, но беше червено-черна и значително по-дребна. Зад директора, на шкафа в същия стил, както и писалището, имаше десетииа снимки в рамки с какви ли не размери — все семейни. Ако не броим тях, помещението беше безлично като формуляр.

Съдърланд беше висок, снажен мъж в син летен костюм с бяла кърпичка в горното външно джобче. Прошарената му коса бе въздълга за банкер, мъжът беше със загар, какъвто имат хората, играещи често тенис, безупречно поддържани нокти и кафяви очи, носеше очила с телени рамки.

— Руфъс Съдърланд — представи се той и ми протегна ръка.

Здрависахме се и аз седнах на стола, който банкерът ми посочи. От ръкостискането усетих, че мъжът срещу мен е притеснен.

— Дано не е нещо сериозно — подхвана той. — Дъщеря ми… — Не, не се притеснявайте, няма нищо общо с нея — прекъснах го аз. — Става дума за една ваша клиентка, Върна Виленски.

Като че ли му поолекна. После:

— Да не й се е случило нещо?

Новината очевидно още не бе стигнала в банката.

— Неприятно ми е да ви го съобщя — подхванах аз, — но госпожа Виленски е мъртва. Битова злополука.

— Божичко! — възкликна банкерът и изправи гръб, както седеше на стола. — Какво е станало?

Съобщих му точно толкова, колкото бе нужно, без да се впускам в зловещи подробности от рода на издути лица под водата в пълната вана. Личеше си, че мъжът се е разстроил от вестта.

— Беше сред най-надеждните ни вложители, наистина бе много вярна на банката — натърти Съдърланд. — Отбиваше се един път месечно да си прегледа извлечението. Веднъж не се е оплакала. Мила жена, но ето, ней върви. Сигурно сте чули за мъжа й.

Кимнах.

— Запознат ли сте със сметката й, господин Съдърланд?

— Не бих казал. Точно толкова, колкото и със сметките на другите клиенти. С нея се занимаваха касиерките и секретарките. Но Върна не пропускаше да се отбие, за да ме поздрави. Винаги идваше с кучето си, едро такова. — Той се наведе напред, в ъгълчетата на устните му заигра усмивка. — Казва се Розичка, представяте ли си!

— Познаваме се с псето — усмихнах се аз.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Вдигнах куфарчето, сложих го на ъгъла на масивното бюро и го отворих с рязко движение.

— Намерихме в писалището й тези книжа. Предимно банкови документи. Притежавала е доста голяма сума на влог, а не успяхме да открием завещание.

— Божичко! — възкликна банкерът. — Направо не мога да повярвам.

— Както личи, и тя, и Франк Виленски са били единствени деца. Ще ми се да открия някакви наследници, докато щатът не е сложил ръка върху всичко, което тя е оставила: спестяванията, които е правила през целия си живот, къщата, колата, всичко.

— Много мило от ваша страна.

— Доколкото разбрах, е дошла от Тексас.

— Не съм сигурен. По онова време директор на банката е бил баща ми. Било е някъде в началото на двайсетте. Баща ми почина преди няколко години и оттогава Мили… госпожица Харингтън… пое делата на Върна Виленски.

— Ето как стоят нещата—натъртих аз. — Покойната е натрупала доста голяма сума от банкови преводи по петстотин долара, постъпвали всеки месец. Не открихме обаче нищо, което да ни подскаже откъде са идвали парите. Дано банката ви помогне. Може дай ги е пращал някой роднина. Дали ще бъде възможно да прегледаме движението на сметката и да видим банковите преводи?

Банкерът започна да нервничи. Потърка брадичка и се прокашля.

— Това, разбира се, е поверително. Имате ли съдебна заповед? — попита той плахо, сякаш не беше сигурен в себе си.

— Бих могъл да извадя заповед, но предвид внезапната смърт на госпожа Виленски и съвсем реалната опасност щатът да предяви претенции към наследството се надявах да направим проверката още сега. Мисля, че е за предпочитане пред това онези приятелчета от щатската управа да ви се изтърсят и да размахат призовки под носа на всички служители. Не се славят като особено възпитани.

— Ясно.

— Единственото, което искам, е да прегледам книжата и да видя дали там има имена, адреси, нещичко, за което да се заловим. Колкото до дискретността, не се безпокойте, гроб съм. Няма да отнеме повече от час — два.

Банкерът явно се притесняваше, че заобикаляме съда. За да го успокоя, извадих полицейската значка и документите си за самоличност и ги сложих пред него. Той им хвърли един поглед, сетне отметна рязко глава.

— Отдел „Убийства“ ли? — възкликна. Усмихнах му се възможно най-ведро.

— Такъв е редът, господин Съдърланд. Длъжни сме да разследваме всяка смърт, на която не е присъствал никой. Жената е била мъртва от близо денонощие, когато съседката я е открила.

— Ясно — повтори банкерът.

Свали очилата, сгъна ги и почука с тях по писалището, сетне се пресегна под плота и натисна някакъв бутон.

След миг през страничната врата влезе красива жена. Беше висока — към метър и шейсет и осем, някъде към трийсетте, с гарвановочерна коса до раменете, строги черни вежди, сиви очи и крака за милион долара, скрити под чиста коприна — най-малкото от коленете надолу. Беше облечена в скъпо антрацитеносиво сако с двуредно закопчаване, върху ревера на което проблясваше делфинче от диаманти и рубини, и седефенобяла блуза от коприна и дантела с висока яка. Беше изпъната като струна. Самото въплъщение на елегантността. И като шефа си имаше силен загар — и той за милион долара.

— Милисънт, това е сержант Баниън от полицейското управление. А това, сержанте, е нашата заместник-директорка. — Милисънт Харингтън.

— Казвам се Банън, без „и“ — поправих го аз и поех ръката на жената.

Имаше желязна хватка, явно бе добра на тенис, и усмивка, за каквато повечето жени биха извършили убийство. Никога досега не бях стоял толкова близо до аристократка, ако не се брои оня случай отпреди година-две, когато на една премиера в „Громан“ докоснах случайно ръката на Катрин Хепбърн. Тя, беше звездата във филма. Аз пък бях охрана — колкото да си докарам допълнително след работа някой долар.

Ето, и сега умът ми заработи извънредно. Жената имаше същия загар, както Съдърланд, чорапите й струваха повече от всичките ми дрехи, взети заедно, а брошката върху ревера й очевидно беше от „Тифани“. Освен всичко друго беше и заместник — директорка. Понякога ми ставаше неприятно да съм ченге.

— Имам лоши новини — подхвана Съдърланд. — Починала е Върна Виленски.

Жената реагира мигновено — беше потресена. Ахна от изненада и долепи пръстите на едната си ръка до устните. Очите й се разшириха, сетне в тях избиха сълзи. Жената седна, допряла колене, и сякаш се смали в дрехите. Съдърланд извади от горния джоб на сакото си носна кърпа и и я подаде.

— Извинявай, че бях толкова рязък — пророни той и седна на стола зад писалището.

Жената пак изправи гръб.

— Какво се е случило? — попита, след като си избърса очите.

— Подхлъзнала се е във ваната и се е удавила — обясних аз. — Сигурен съм, че не се е мъчила. Станало е мигновено.

— Клетата Върна — простена тя покрусена. — Много и се насъбра. Първо Франк, а сега и това.

— Не е оставила завещание — намеси се отново Съдърланд. — Сержант Баниън се надява да открием в документацията нещо, което да го отведе при роднини, при законен наследник. Помогни му, ако обичаш. Направи всичко, каквото трябва.

Не го поправих — щом толкова настояваше да произнася името ми с „и“, така да бъде.

— Разбира се — отвърна жената и остави в края на писалището носната кърпа на Съдърланд.

— Благодаря ви много — рекох, сетне му стиснах ръката и отидох о госпожица Харингтън в нейния кабинет.

— Тук е малко задушно — рече тя. — Дали да не отворим прозореца?

Плъзвах едното крило и погледнах към паркинга зад сградата. При задния вход бяха спрени два автомобила, сребрист ролс-ройс и жълт кабриолет „Пиърс-Ароу“ с кожени седалки с цвета на небето в ясен ден.

Това допълваше картинката, както всъщност и кабинетът с бледожълтите копринени завеси и небесносиния килим, толкова дебел, че ме гъделичкаше по глезените. Много тежкарско, помислих си. Страхотна мацка, кабинет за един милион долара, кабриолет „Пиърс-Ароу“. Съдърланд не се скъпеше за тази жена, осигуряваше й стил.

Огледах картините по стените, старинните мебели, вградения радиопарат марка „Мюлер“. Върху писалището имаше голяма снимка в рамка от чисто сребро, обърната с опакото към мен, и рисувана на ръка изискана купа за моливи, сякаш дар не от друг, а от самия крал на Англия.

— Много внушително — отбелязах аз.

Жената беше и умна. Присви едва доловимо очи и в крайчеца на устните й се мярна нещо като подигравателна усмивчица.

„Досети се — рекох си аз. — Надуши, че я оглеждам. Я да не се отплесвам и да си гледам работата!“

Жената вдигна слушалката на белия телефон, набра някакъв номер и каза:

— Джейн, донеси ми, ако обичаш, папката на Виленски… да, всичко. — Сетне затвори. — И така, сержант Банън, какво точно търсите?

Реших да не увъртам.

— Както знаете, щатът ще прибере всичко, ако не успеем да открием законен наследник. Госпожа Виленски е имала в спестовната си книжка близо сто бон… сто хиляди долара, почти цялата сума се е натрупала от банкови преводи, постъпвали всеки месец.

В кабинета влезе Джейн, плаха млада жена с мръсноруса коса — носеше обемиста папка, която остави в края на писалището, после си излезе, без да каже дума.

— Петстотин долара — кимва заместник-директорката.

— Надявах се банковите преводи да ни наведат на някаква следа. Пазите ги, нали?

— Не, след като ги осребрим, се връщат в другата банка. Е, правим фотокопия, но се съмнявам, че те ще ви помогнат.

— Защо?

— Защото на тях няма имена, посочена е само банката, която е направила превода.

Бях видимо разочарован.

— Може ли все пак да ги погледнем? — попитах аз.

— Всичките ли?

— Извинявайте, знам, че сте ужасно заета, но понякога и най-дребното нещо… — млъкнах аз насред изречението и свих рамене.

— Още от самото начало ли? Кимнах.

— Мисля, че са започнали да постъпват през двайсет и четвърта.

Наведох се да взема куфарчето и сакото ми се разтвори. Докато сядах, забелязах, че жената е вперила поглед в лугера под мишницата ми.

— По-спокойна ли ще се чувствате, ако го прибера в джоба?

— Извинявайте. Свикнала съм с оръжия, членувам в стрелкови клуб „Бел Еър“. Ала съм виждала да носят оръжие така само по гангстерските филми. Не е необходимо да го прибирате заради мен.

Отворих куфарчето и и показах съдържанието.

— Книжата бяха в каса в къщата на Виленски. Банкови извлечения и преводи още от средата на двайсетте. Имаше и други документи — за колата и къщата, квитанцията от продажбата на автосервиза на Франк Виленски, но не и акт за раждане и завещание. Вижда ми се странно за човек, който е толкова…

— Толкова подреден ли?

— Точно така, подреден.

— Значи искате да видите копията на оригиналните банкови преводи и вносни бележки.

— Да, ако може.

През следващия час — час и нещо преглеждахме книжата и аз си водех бележки. След като приключихме, разполагах със списък на всички банкови преводи и вносни бележки чак до първата вноска от четири хиляди долара. По едно време мастилото в писалката ми „Паркер“ свърши и жената ми подаде златната си писалка, на която не бе отбелязана марка. Чак ме досрамя, задето оставям отпечатъци по нея.

— Какво ще кажете за кратка почивка? — рече накрая тя. — Кафе?

— Ще ви бъда признателен.

Жената отиде при стената зад писалището и приплъзна една от вратичките. Отзад имаше включен на най-слабото котлон с кафеник върху него и хладилник. Заместник — директорката наля кафе в две чашки от костен порцелан и ги сложи върху чинийките към тях.

— Как го пиете?

— С две захарчета, калка мляко.

Тя пусна в една от чашите две бучки захар и извади от хладилника шиша истинска сметана.

— Нали не възразявате да ви сложа сметана? Не обичам мляко.

— Дайте ми направо сметаната, ще мина и без кафе. Младата жена се засмя от все сърце.

— Доста добре сте се уредили — подметнах аз. — Всички ли заместник — директори имат такива лъскави кабинети? Тя обърна към мен снимката в рамка. На нея беше заедно със Съдърланд, и двамата бяха в тенисекипи. Той я беше прегърнал през кръста.

— Само ако играеш тенис с шефа — вметна жената.

— O! — беше единственото, което се сетих да кажа.

— Е, не е зле и шефът да ти е баща. Замалко да си глътна езика.

— Доста се забавлявах, докато ви наблюдавах как си правите разни заключения — усмихна се жената и се облегна на стола. — Винаги ли сте толкова припрян с изводите?

Усетих как се изчервявам като рак.

— Надявам се, че не — отвърнах. — В противен случай доста невинни хора ще търкат сега наровете.

Тя понаведе глава.

— Вижте какво, извинявайте, задето си помислих разни работи. Никога не съм виждал началничка с такъв внушителен кабинет. Или с такива дрехи.

— Е, засега началничките се броят на пръсти. Но това ще се промени, така че свиквайте.

— Нямам нищо против началничките. — Кимнах към радиоприемника. — Каква музика харесвате, класическа ли?

— Да, класическа.

— Чайковски?

Тя се усмихна, при което отново се почувствах като в небрано лозе.

— Такова впечатление ли оставям? На човек, който слуша Чайковски?

— Кого тогава слушате?

— Всъщност предпочитам Томи Дорси, макар че според мен Милър по става за танци. Й Дюк Елингтън, ако ме свие шапката.

Този път дори не се опитах да прикрия изненадата си.

— Дорси ли? Сигурно сте почитателка и на Синатра?

— На Бъди Рич.

— Значи обичате ударните? — попитах все така, без да крия изумлението си.

— Да, открай време.

— Тогава знаете, че най-добър е Крупа. В сравнение с него Рич сякаш свири не с палки, а с пилешки кости.

Тя се свъси.

— Крупа е техничар. Докато Бъди притежава устрем и хъс и е далеч по-изобретателен.

— Никога не споря с жена, но не сте права.

— Аз пък никога не споря с полицай, но вие не сте прав. Пушеше ми се, та две не виждах, но никъде в помещението нямаше пепелник.

— Знаете ли, ще изляза за две-три минути да запаля една. Нали нямате нищо против?

Тя отвори едно от шкафчетата и извади порцеланова купа, сякаш взета назаем от музей.

— Наистина ли нямате нищо против да тръскам пепелта в тази чудесия? — попитах аз и извадих кесията с тютюна.

— Това е пепелник — поясни жената. — Заповядайте, опитайте една от моите.

Бяха „Шърман Селект“, с два-три сантиметра по-дълги от обикновените цигари и наполовина по-тънки, със златен филтър и светлосиня хартия. Доста скъпички. Златната табакера, в която бяха сложени, струваше повече от къщата на Върна Виленски.

Заместник-директорката се изправи, заобиколи писалището, извади златна запалка „Дънхил“ и ми запали цигарата. Тютюнът беше мек и дъхав, не беше серт като тютюна за лули „Принц Албърт“, от който пушех аз.

— Благодаря.

Дръпнах дълбоко два-три пъти и държах дълго-дълго дима в гърдите си, преди да го издишам.

— С такъв тютюн и три цигари няма да ме заситят — отбелязах аз.

Жената се подсмихна.

— И дядо ми предпочиташе да си свива сам цигарите.

— Аз също. Така имам повече време за мислене, ако разпитвам някой гангстер. Преди да го отведем в задната стаичка и да го наложим с гумения маркуч.

Тя пак се засмя, този път, без да сваля очи от моите.

— Ще се върна за малко към деловите въпроси — казах аз и извадих от джоба на жилетката ключа от банковия сейф. — Възможно ли е да го използваме?

Младата жена дълго гледа ключа. Банковите сейфове са неприкосновени, освен ако, разбира се, в тях не реши да над зърне някой агент на ФБР.

— Мога да извадя и съдебна заповед — допълних аз, — но единственото, което търся, е някаква следа. Надушат ли за какво става въпрос, ония приятелчета от щатската управа ще довтасат веднага.

— Доколкото разбирам, не се погаждате много — много с приятелчетата от щатската управа.

— А, защо, нямам нищо против тях освен в случаи като този. Все някой има право да наследи имуществото на Върна Виленски и си залагам главата, че това не е щат Калифорния.

— Дали не е завещала всичко на кучето? — предположи жената и се сепна. — Майчице, какво ли е станало с Розичка?

— Прибрал съм псето временно, докато издиря роднини на Върна, които да го вземат. Нямах друг избор. Или у нас, или в приюта за бездомни кучета.

— Прибрали сте Розичка?

— Кучето настоя. Предложих да му взема стая в хотел „Бевърли Хилс“, но то предпочете да се мъчи в теснотията при мен.

Тръгнахме по коридора към банковото хранилище. Униформеният от охраната седеше отпред на табуретка и се беше зачел в някакво списание. Щом зърна Милисънт Харингтън, подскочи, все едно го е ухапала бълха по задника.

— Джордж, приятелят ми иска да си види сейфа. Ти си седи и си чети, аз ще го придружа.

— Божичко, госпожице Харингтън, ужасно съжалявам. Днес е един такъв одряман ден…

— Няма да те издам, Джордж, ти също си трай — успокои го младата жена.

Заведе ме в дъното на помещението, където бяха сейфовете от неръждаема стомана, намери върху кукичките съответния ключ и тръгна покрай редиците сейфове, докато откри номера. Пъхна и двата ключа, отвори вратата и извади металния сейф. Беше от възможно най-малките.

— Тук няма нищо особено — отбеляза Милисънт, след като ме отведе в стаичка, за да разгледаме на спокойствие съдържанието.

Пак бях ударил на камък. Само няколко любовни писма, прихванати с червена панделка. Прехвърлих ги бавно. Всичките бяха от Франк, всичките бяха до „Върни, любов моя“: картички по случай рождения й ден, за Коледа, някои, на които просто пишеше, че през деня му е било много мъчно за нея. Франк е бил романтик по душа. Вече разбирах защо след катастрофата на Върна Виленски й е идело да умре.

Последното писмо беше по-различно.

Пликът се беше жлътнал от годините и не бе надписан. Вътре имаше потъмнял лист с излиняло, почти нечетливо мастило. Пишеше само: „Още два дни. Вече не издържам.“ Погледнах и откъм опаката страна, взрях се отново в плика. Нищо.

— Какво ще кажете? — попита жената.

— И аз не знам. Почеркът не е на Франк. Ако се съди по избелялото мастило и всичко останало, писмото е доста старо. Може би преди Франк Върна се е срещала с друг.

— Лорета Кларк сигурно знае. — Съседката ли?

— Идваше понякога заедно с Върна — поясни заместник — директорката. — Симпатична жена. Върна й викаше „сестро“.

— Лорета Кларк ми каза.

В сейфа нямаше нищо друго, което да представлява интерес.

Пъхнах бележката обратно в плика, върнах връзката писма в сейфа, после го сложихме на мястото му.

— Между другото, как е малкото ви име?

— Зийк. Приятелите ме наричат Зий.

— Мен пък Мили.

— Мили Харингтън ли? — вдигнах аз вежди.

— Навремето бях омъжена — веднага след колежа. Сигурно беше нещо като бунт. Баща ми не понасяше мъжа ми. Неговата майка пък не понасяше мен. А и много скоро се оказа, че не сме чак толкова влюбени един в друг. След половин година решихме всеки да си продължи по пътя. Разделихме се като приятели. Не сме делили куклите и парцалките. В началото се срещахме от дъжд на вятър, после изгубихме всякакъв интерес един към друг. Не съм го виждала от две-три години.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Ами вие?

— Не съм си и помислял за брак.

— Радвам се, че се запознахме, Зий.

— И аз се радвам, Мили. Върнахме се в кабинета и.

— Жалко, че не открихме нищо — рече тя.

— Е, не бих казал — възразих. — Почти всички банкови записи са от района на Сан Пиетро. Сан Пиетро, Сан Луис Обиспо, Юка Спрингс, един от Мендоса.

Прокарах пръст по списъка и набързо преброих банките в района, откъдето са постъпвали пари. Преводите общо бяха сто деветдесет и шест, включително парите от продажбата на автосервиза на Виленски и първоначалната вноска от четири хиляди долара. Почти две трети от записите бяха изпратени именно от района на Сан Пиетро. Реших вечерта да направя точна сметка.

— Ще ви бъде ли от полза, ако възложа да съставят списък на всички банки в района и на директорите им?

— Ще ми помогнете много.

— Бих могла дори да звънна на някои от директорите и да ги помоля да ви съдействат.

Помислих и реших, че засега ще мина и без това.

— По-добре да ги изненадам.

Мили вдигна телефона, отново се свърза с Джейн и й каза да състави по щатския банков регистър списък на банките.

— Нещо друго? — попита тя.

— Да, има още нещо, което от снощи не ми дава мира. Често ли се случва някой да влезе в банката с четири хилядарки в брой?

— Не много често.

— Представяте ли си жена, донесла в куфара си такава сума чак от Тексас — Върна е разправяла на всички, че е родом оттам.

— Доста необичайно.

— Дори да предположим, че не е пристигнала от Тексас. Това са много пари, даже да ги пренасяш и от съседната улица.

— Така си е.

— Особено пък през двайсет и четвърта, когато жените не са били така…

— Така независими ли?

— Да, независими.

— И на какво ви навежда това?

— Върна може би изобщо не е стъпвала в Тексас. Възможно е да е живяла някъде наблизо, преди да се появи тук и да купи къща?

— Твърде любопитно. И как ще разберете дали е така?

— Нямам представа. Тя пак се засмя.

— Помислете само — подканих аз. — Това е било преди близо двайсет години, някъде по време на Голямата депресия. Банките са се разорявали, жилищните блокове са се опразвали, хората са мрели като мухи. Между другото, в къщата няма нито една снимка. Ако не се брои една изрезка от вестник отпреди няколко седмици. Логично погледнато, човек стига до мисълта, че Върна Хикс — Виленски се е родила именно в онзи ден на двайсет и четвърта година. Тръгна ли да издирвам какъв е бил животът й преди това, сигурно само ще си изгубя времето.

— Значи може просто да забравите за случая.

— Не бих казал, но ако реша да се откажа от разследването, щатът ще прибере цялото имущество.

— Ами Розичка?

— Едно е сигурно. Ония приятелчета от щатската управа ще проявят интерес към всичко друго, но не и към кучето.

— Ще го задържите ли при себе си?

— Хазяинът ми е дал под наем къщата с изричното условие да не вкарвам вътре домашни любимци.

— Защо ли ми се струва, че това не ви притеснява особено?

— Благодаря — рекох аз с усмивка. — Ще го приема като комплимент.

— То си е комплимент.

— А, и още нещо — допълних аз и извадих служебната си визитна картичка. — Обадете ми се, ако ония типове от щатската управа се появят, моля ви! Времето ме притиска, бих искал да знам кога Хрътките са по петите ми.

— Според мен постъпвате много благородно — рече Мили. Пропуснах го покрай ушите си.

— А, да ви предупредя. Ако довтаса само един, на всяка цена поискайте да покаже документ. Опитайте се да запомните името и номера, написани са в горния десен ъгъл. По правилник трябва да се движат по двама. Къща, кола и сто бона — това не е шега работа. Виждал съм хора, извършили убийство за значително по-малко. Току — виж някой се полакомил, знае ли човек!

Драснах в горния край на картичката и домашния си телефон. И аз не знам защо. Всъщност знам. Вях се отдал на мечти.

Жената погледна картичката и почука по нея с нокът. После смени рязко темата.

— Любопитно ми е как се забавлява едно ченге? Ако не броим това, че подслонява бездомни кучета.

— Ходи на кино. От дъжд на вятър и на добър ресторант. Случва се и да поплува в океана. А вие как се забавлявате, ако не броим тениса?

— Обичам да танцувам — отвърна Мили.

— Без майтап! Джитърбъг^[2] ли?

Явно се шегуваше. Нещо не си я представях да се върти и да подскача по дансинга.

— Че какво друго? А вие танцувате ли? Наведох се през писалището и и прошепнах:

— Нали обещавате, че няма да казвате на никого онова, което ще ви призная?

— Гроб съм.

— Навремето спечелих първа награда на състезание по джитърбъг в „Палейдиъм“. Танцувахме на „Не бъди такава“ в изпълнение на Бени Гудман. Партньорка ми беше Джули Клует. Дадоха ни и по двайсет долара.

— Докато сте учели в гимназията ли? Поклатих глава.

— Преди четири години. Умирах си от страх някой от колегите да не научи. Сега, отида ли там, им казвам, че след работно време съм се хванал охрана.

— Често ли ходите?

— Всеки път, когато свири бигбенд. Рядко танцувам, просто стоя заедно с всички останали и слушам. Следващата седмица и той ще свири там.

— Кой?

— Томи Дорси.

— В „Палейдиъм“?

— Да, заедно с Бъди Рич, Синатра, „Пайд Пайпърс“ и всички останали.

— Никога не съм ходила в „Палейдиъм“ — отбеляза Мили. Прозвуча ми като покана за танц, но и аз не съм вчерашен — направих се на ударен.

— Става много задушно, пълно е с народ.

— Вие ще ходите ли? Усмихнах се.

— Хванал съм се охрана, няма как да не отида. Тя пак се засмя. Помълча и попита:

— А помощници трябват ли ви?

Виж я ти нея! Може да беше всякаква, но със сигурност не беше срамежлива. Сваляше ме жена, чиито цигари струваха повече от колата ми. Запитах се кога ли ще и втръсне.

— Вижте какво, дайте да не си правим илюзии — рекох. — Не мога да различа чиния черен хайвер от купа с овесена каша.

— И какво от това? За пръв път срещам човек, който праща гангстерите да трият наровете. Защо се притеснявате?

Не знаех какво да отговоря, затова просто се взрях в сивите й очи.

— Добре, ако решите, че ви трябва помощник, телефонът ми е В 2578. Ще ви го запиша, няма го в указателя.

— В 2578. Имам памет за такива неща.

— Чудо нечувано! Ченге, което обича кучета и танци и помни телефони.

Извадих кесията с тютюна.

— Искате ли да опитате една от моите? — попитах я. — Аз… всъщност да, защо не?

Свих две цигари, изчаках лепилото да изсъхне и подадох на Мили едната. Тя я запали със златния си „Дънхил“, аз пък запалих моята със „Зипо“-то.

Това е то — направо бяхме родени един за друг.