Уилям Дийл
Еврика (6)

2.

Беше си свалил сакото, беше разхлабил вратовръзката и бе смъкнал тирантите от раменете си. Беше плувнал в пот, затова бе подпъхнал отзад под яката на ризата носната си кърпа. Капакът на голямата огнеупорна каса още беше отворен, по писалището бяха струпали купчини книжа, прихванати с ластик.

— В какъв смисъл? — сепнах се аз.

— Надявах се да се натъкна на нещо, което да ни подскаже откъде е дошла — поясни колегата, без да ме поглежда. — За да издирим роднините.

— Е, и?

— Виж ей това.

Скай отдели голяма връзка писма — поне приличаха на писма. Оказа се, че са спестовни книжки. Много спестовни книжки.

— Хвърли им едно око.

Отвори една от книжките и взе да отгръща страниците.

— Доколкото разбирам, заплатата й е била четирийсет долара на седмица, тази цифра се появява всеки петък, затова реших, че са й плащали на седмица. Нищо друго не бие на очи… освен нотариалният акт за къщата, платена е наведнъж още през март 1924 година, четири бона. Има регистрации на четири автомобила, всички платени наведнъж още при покупката, последният е марка „Десото“, взела го е през септември 1939 година. Сменяла си е колите на три — четири години. И винаги е плащала в брой. Открих обичайните квитанции за вода, ток и данъци. Но я погледни тук. В спестовните й книжки на трето число всеки месец като по часовник са внасяни петстотин долара. С тях тя си е плащала къщата, колите, обзавеждането и почти нищо друго. Пет стотачки всеки месец, Зийк, вносните бележки са тук, но не се споменава откъде са дошли парите. Върнах се десет, че и повече години назад. Всеки месец, като по часовник, на трето число. Точно това ме озадачава — спестовните книжки.

Той сложи последната пред мен. В нея Върна Хикс имаше деветдесет и осем хиляди и четиристотин долара.

— Божичко! — възкликнах аз.

— Точно така, Божичко! И всичко това беше в касата, която дори не беше заключена. Документите за къщата и за автомобила, всичко, дори кръщелното свидетелство и смъртният акт на съпруга и, както и застраховката му „Живот“. Броили са и пет бона. Има и разписка за продажбата на автосервиза на Виленски. Преди две години вдовицата го е продала. Спазарила го е за седем хиляди и малко. Никъде обаче не се споменава и дума за петстотинте долара. За инвестиция — не е инвестиция. Все щеше да има някакви книжа.

— Ами ако е имала женен любовник?

Скай продължи да разлиства спестовните книжки. По едно време подсвирна през зъби.

— Има и много стари, някои са издадени през… чакай да видя, през двайсет и шеста, не, още през двайсет и пета… и всеки месец в тях са вписвани тия петстотин долара. Дявол го взел, Зийк, от книжките се вижда, че е получавала парите още от двайсет и четвърта. Първата книжка е открита с четири хилядарки в брой. Значи е получавала тия петстотин долара на месец от колко… от седемнайсет години! Дори през Голямата депресия! — Скай извади документите на колата и ги прегледа. — За последния автомобил — „Десото“, е платила хиляда и двеста долара в брой. — Той ме погледна, — Да го вземат мътните! С толкова мангизи е могла да живее преспокойно и в центъра на града.

— Може да ги е пестяла за нещо. Агаси вдигна рамене.

— За какво?

Отново бръкна в касата, извади зелено пликче и изтръска от него в дланта си малък ключ.

— От банков сейф е — вметнах аз. — Може би там има нещо. В коя банка е?

— „Национална“, клон „Запад“, в Лос Анджелис. Странно е, че липсват важни неща — натърти колегата. — Няма акт за раждане. Няма и завещание.

— Деветдесет и осем бона и няма завещание? Ама че работа!

— Да, бе. А инак е била много подредена жена. Всички квитанции, всички документи, които е получавала, са тук. Но няма завещание и акт за раждане.

— Видя ли в дамската чанта?

— Изпразних я. Обичайните женски дрънкулки, портмоне, ключове от кола. В портмонето имаше осемнайсет долара. Ако се вярва на шофьорската й книжка, е родена на 14 април 1894 година. Току-що е навършила четирийсет и седем години. Толкоз, нищо повече.

Извадих кесията с тютюна, свих си цигара, запалих я, дръпнах дълбоко от дима и чак тогава казах:

— Знаеш ли кой ще прилапа всичко това тук заедно със спестяванията в книжката, ако наистина няма наследник?

— Щатът.

— Точно така.

— Не е справедливо.

— Кой е казал, че животът е справедлив?

Скай ми връчи изрезка от вестник „Таймс“. Снимка върху две колонки, забутана върху икономическата страница — на нея се виждаха няколко жени и един мъж, наобиколили нисичка възпълна брюнетка, която се усмихваше плахо. От краткия текст към нея се разбираше, че госпожа Виленски е ознаменувала щестнаисетгодишния си юбилей в данъчната служба на Лос Анджелис. Беше отпреди месец и три седмици.

— Друго няма ли? Агаси поклати глава.

— В цялата къща няма нищо лично освен това. Докато беше у съседите, претършувах всички дрешници и чекмеджета. Нищо.

— Изплатени къща и кола, близо сто бона в банката, а няма завещание.

Известно време мълчах, само пушех и наведен назад, запращах кълбетата дим към тавана. После преместих поглед надолу, към вносните банкови бележки, прихванати с кламер, и ги взех. Точно тогава ми хрумна нещо. Скочих и отидох в спалнята.

— Не си ли забелязал нещо доста странно? — попитах аз Стай, когато се върнах в дневната.

— Ако не броим малкото състояние в банката ли?

— Снимки — натъртих аз. — Ако изключим изрезката от вестник, няма снимки на никого. На самата жена, на мъжа и, на семейството. Нищо.

Скай ме погледна недоумяващо.

— Дори снимката й във вестника е доста размазана и неясна. Жената не гледа към фотоапарата. Забила е надолу очи.

Върнах се в банята, погледнах откачената полица, представих си трупа.

Много притеснителна и свенлива жена. Жена без биография от близо двайсет години. Никакви семейни снимки, няма дори фотография на покойния й съпруг. Няма и сватбена снимка, снимки от излети до Големия каньон. За кого тогава е спестявала парите?

Присви ме под лъжичката.

— Ами семейство Кларк? — попитах аз. — Кой?

— Съседите.

— Какво съседите?

— Близко е до ума, че щом е нямала роднини, Върна ще остави нещичко на най-добрите си приятели.

Той помисли малко и кимна.

— Или на кучето — допълних аз.

— И куче ли има?

— В задния двор, гризе кокал.

— И какво ще стане с него?

— Отива в приют за бездомни псета.

— Гадна работа.

— Ти искаш ли куче?

— Имам три деца, златна рибка, две канарчета и дашхунд, който мрази непознатите. Ами ти?

— Живея сам, хазяинът ми е забранил да държа домашни любимци.

— Лошо, Значи кучето отива в приют. И какво ще правим сега?

— Виж, не знаем нищичко за жената до 1924 година, когато се е преместила тук — отвърнах аз. — Семейство Кларк твърди, че била дошла някъде от Тексас. На шофьорската и книжка пише, че е на четирийсет и седем години. Не се е пръкнала от нищото преди седемнайсет години. Къде, дявол го взел, е прекарала първите трийсет години от живота си?

— В тая къща не открих нищо, което да дава отговор на въпроса ти.

— Нека запечатат къщата. И никой да не влиза.

— Я не се занасяй, Зийк!

— Утре поемам банката — ще проверя кой е провеждал всеки месец парите, ще надзърна и в сейфа, може там да има завещание: Ти пък виж дали някой не знае нещичко за миналото й. Нищо чудно да открием все пак жив роднина. После отскочи и до Пътната полиция, може би там ще има някакви сведения за нея.

Скай поклати глава и завъртя очи.

— Какво те прихваща бе, човек?

— Нищо не ме прихваща. Просто съм предпазлив.

— Предпазлив бил — повтори той унило, — И защо?

— Такава ни е работата, Скай. Длъжни сме да бъдем предпазливи.

Той изръмжа и се изправи.

— Ще сложа човек пред вратата.

— До аутопсията.

— Дадено.

— Тази жена не е искала да се знае коя е била. Дай да проверим защо. Ще взема всичко, с което разполагаме, и щом се прибера, ще го прегледам и ще го обобщя.

— Ами съседите? Дали да не ги поразпитаме още веднъж?

— После. Нека първо да видим какво ще открием. То може би ще опресни паметта им. Ще заключа къщата. Ти отнеси сейфа в колата. Знам, не понасяш тая смрад.

— Зий, ти си истинско съкровище.

— Цена нямам.

— И ще спрем да похапнем някъде, нали? Умирам от глад.

— Ти вечно умираш от глад.

— Ям за трима.

Затворих и заключих прозорците, после отидох при задната врата и надзърнах навън. Още щом я отворих, и Розичка се вторачи в мен.

— Сигурно още е гладен — рече госпожа Кларк. Седеше на задната веранда и отпиваше от поредната чаша уиски с газирана вода. Мъжът и се беше разположил до нея на люлката и смучеше бира. — Купичката му е под стълбите. Върна я оставя там, в случай че през деня кучето огладнее.

— Да не сте му ангел пазител?

— Все някой трябва да се погрижи за него.

— Това псе яде повече и от мен. Между другото, намират ли ви се снимки на Върна?

— В това отношение си беше особнячка. Мразеше да я снимат.

Взех купичката, върнах се в кухнята, отворих консерва кучешка храна и я дадох на псето. То я изгьлта наведнъж. После погледна към вратата. На кукичката до нея бе окачена каишката.

— Хайде, от мен да мине — въздъхнах аз.

Вързах му каишката, извадих от хладилника останалите кокали, пъхнах в джобовете си две-три консерви кучешка храна, взех изпод изтривалката ключа от входната врата, заключих я и отидох при автомобила. Отворих вратата и кучето не чака да го каня — тутакси се метна на задната седалка. Седнах зад волана. Агаси не каза нищо, докато не стигнахме следващата пресечка.

— Това пък какво е?

— Кучешки кокали.

— Е, не съм чак толкова гладен.

— А аз си мислех, Агаси, че ще изядеш всичко, което ти се изпречи пред очите.

— „Оставих кокалите за Херни Джоунс, понеже Хенри месо не яде“ — затананика той един стар блус.

— „Месо не яде, яйца предпочита“ — довърших аз вместо него.

Известно време мълчахме. Агаси погледна кучето.

— Мислех, че ще го водим в приюта за бездомни псета.

— Ще оставим за утре. — Аха.

Отново мълчание.

— И как се казва проклетото куче?

— Мърляч — отвърнах аз.