Уилям Дийл
Еврика (15)

11.

Нямаше голямо движение и след като подминах Санта Барбара, почти не срещах автомобили. От време на време на юг профучаваше по някой камион, натоварен с хранителни продукти, и шофьорът ми махваше приятелски. Тъкмо излизах от Санта Барбара, когато ме изпревари жълт линкълн. Караше го тип, който седеше като глътнал бастун и се беше вкопчил във волана така, сякаш ако поразхлаби хватката, той ще му избяга. На задната седалка четири хлапета най-много на по шест години играеха на гоненица. Докато ме подминаваха, едно от момиченцата ме погледна през прозореца и ми се изплези. Усмихнах му се и то ме зяпна така, сякаш е заварило посред бял ден майка си и баща ся да се гушкат в леглото.

Мислех си за Мили, за работата и списъка, който Джейн от банката ми бе приготвила. Предишната вечер бях прегледал внимателно имената на банките в него. После написах на черната дъска банките, откъдето са изпратени най-много преводи, и отвесно под тях датите, на които са получени. Накрая получих четири банки в Сан Пиетро, една в Мендоса, градче малко по на юг, и няколко банки в близки градове — Сан Луис Обиспо и Чийно. Останалите банки бяха пръснати на различни места: две — три в Лос Анджелис, една-две в Сан Диего, една в Сан Франциско — все преводи, направени вероятно когато човекът е бил, да речем, в командировка. Накрая подредих отново банките — вече по дати, и направих схема.

Вече започваше да се очертава някаква закономерност. Нямаше преводи, които да са правени последователно от едно и също място. Бяха разпределени равномерно, ако не броим някои малки изключения. Като цяло обаче схемата бе следната: Банка А, Банка В, Банка В, Банка Г, Банка Д, Банка Е и така нататък. Преводите бяха правени в седем основни банки, от други три бяха постъпвали само от време на време, през осем — девет месеца, така, че в банката да не възникват съмнения.

Някой беше пращал много предпазливо всеки месец тези петстотин долара. И си беше водил сметка, бе хвърлил доста труд, за да осъществи плана си. Някой имаше тефтерче, където най-прилежно беше нанасял всички данни и бе разпределял датите за шест месеца или шест години напред. И така цели седемнайсет години, а може би и по-дълго, ако сложим в кюпа четирите бона в брой, с които Върна Виленски е открила книжката в клои „Запад“ на Националната банка в Лос Анджелис.

Ако ставаше дума за изнудване, бе почти невъзможно да се проследи откъде постъпват парите — освен ако изнудвачът не сн е водел старателно през годините списък на всички преводи. Ако през всичките тези годики Върна Виленски е шантажирала някого и ся е водела такъв списък, защо е пазела извлеченията не в банков сейф, а у тях, където всека е могъл да го намери? Каква всъщност е била, хитра или педантична?

Едно беше сигурно: който и да й е пращал парите през тези години, беше или богат, или корумпиран.

Или и двете.

Днес петстотин долара бяха много паря. А в разгара на Голямата депресия са си били цяло състояние. Въпреки това преводите са пристигали като по часовник всеки месец на трето число.

Защо ли? Ако Върна Виленски наистина е изнудвала този човек, с какво ли?

Сетих се за снимката и от вестника. Възниска пълничка брюнетка на средна възраст, облечена в басмена рокля и извърнала свенливо очи от фотоапарата. Не приличаше на жена, която преди две десетилетия е извършила нещо, осигурило и през всичките тези години безметежно съществувание.

Всъщност външният вид обикновено подвежда. Докато работех в отдел „Безследно изчезнали“, имах случай с банкер от Бевърли Хилс, чист като детска сълзица: четял проповеди в църквата, имал красива жена и три деца, пращял от здраве, бил председател на Ротарнанския клуб, никога не бил изневерявал, дори не бил флиртувал с друга. Казваше се Рупърт Арчман. Един прекрасен ден изчезвал яко дим, а заедно с него и петдесет хиляди на банката. Минаха три месеца. После един прекрасен следобед някаква кола се врязала с бясна скорост при Бърбанк в движещ се товарен влак. Шофьорът беше станал на пихтия. Наложи се да установяваме самоличността му по зъбите.

Оказа се Арчман. Накрая му хванахме дирите, които ни отведоха в Рино при някаква седемнайсетгодишна стрийптизьорка. Отвел я чак в Тихуана, профукал петдесетте бона за пиене, комар и трева и когато мангизите свършили, мацето духнало. Той се върнал в Лос Анджелис и се блъснал е автомобила във влака. Не беше оставил предсмъртно писмо нищо. Дори не носеше у себе си портфейл.

Много ми хареса как един от колегите реагира на случая „Поживял си е човекът цели три месеца със седемнайсетгодишно маце. За какво друго да живее човек?“

Защо ли го беше направил? Умът мм не го побираше. Пък и какво ли ми разбираше главата? По онова време бях на двайсет и четири, бях в полицията от три години. Трябва да си значително no-зрял, за да се напъхаш в нечие съзнание и да проследиш белезите в него. Не е изключено и да не достигнеш никога такава зрялост.

Дали при Върна нещата не стояха по-просто? Ами ако тя е имала незаконородено дете, за което не е могла да се грижи и затова го е продала на богато бездетно семейство? В началото на двайсетте, пък и по време на Депресията това не е било някакво чудо нечувано. Надявах се отговорът да е такъв, да съдържа сърцераздирателна нотка. Да разнежи сърцата и да даде повод за заглавие върху първа страница от рода на: „Майка, продала детето си, загива във ваната при странен нещастен случай.“

Ала дълбоко в себе си знаех, че не е така.

След няколко километра наближих паянтова крайпътна сергия за плодове и свърнах към изронения асфалт на отбивката, който се разлетя и затрополи като сачми отдолу по шевролета. Сергията изглеждаше така, сякаш е скована от изхвърлени от морето дъски. Намираше се в подножието на хълм, по чието било се виждаха редици портокалови дръвчета. До тезгяха имаше сгъваема масичка и продънени брезентови столове. Вях привлечен от написаната на ръка табела, от която разбрах, че срещу петаче ще получа прясно изстискан сок. Устата ми беше пресъхнала. Дребничка тантуреста мексиканка с мургаво лице седеше умърлушено на паянтова табуретка и четеше опърпано романче на испански, от чиято корица едрогьрдеста жена с разкъсана рокля гледа ококорена едър като бик мексиканец, намислил или да я убие, или да я люби — върви, че разбери. Зад продавачката имаше няколко рафта с ракитови кошници, пълни с ябълки, папая и доста анемични на вид ягодки.

Дребната женица ми се усмихна. Веднага разбрах, че петте цента са за малък сок — колкото побираше малката мукавена чашка. Испанският ми го нямаше никакъв, затова взех по-голямата чаша и посочих място някъде по средата.

— Quanto? — рекох.

— Петнайсет ли? — отвърна мексиканката с въпросителна интонация.

— Да, да, разбира се — занимах аз.

Жената избра от рафта пет от най-хубавите портокали, занесе ги на масичка отзад на сергията, разполови ги с мачете, което извади някъде отстрани на масата, и се зае да ги изстисква — сокът, златист, със сладка миризма, се застича на дъното на нзетисквачката, която мексиканката изпразни в чашата. Оставих на сергията две монети от по десет цента и казах на жената да задържи рестото.

Това го разбра без затруднения.

Седнах в края на сгъваемата масичка, под чадъра и отпивах сока на малки глътки. Бях се загледал в хълма. Малко под билото млада жена в бяла копринена риза и брич яздеше бяло пони. Жената яздеше добре. По едно време обърна понито, отправи се в тръс към билото на хълма и се скри в портокаловата горичка.

Бях много далеч от Лос Анджелис.

Допих си сока, метнах чашата в очукано кошче, пълно с вкиснати отпадъци, и се качих на колата.

На два-три километра от другата страна на Санта Мария видях тревистозелена табела, на която с яркожълти букви пишеше: САН ПИЕТРО — 2 КМ. Завих по щатски път номер седем. Беше тесен, но с добра настилка и минаваше по билото на хълм. От двете страни имаше борова гора, от която океанът не се виждаше. След около километър-два пътят хлътна в падинка и най-неочаквано пред мен изникна Сан Пиетро. Малък знак сочеше на юг, към Милтаун и Мендоса. Спрях, слязох от колата, облегнах се на предния калник и се взрях в гледката, разкрила се пред и под мен.

Имах чувството, че огромен пестник с размерите на планина се е стоварил върху хълма, спускащ се към морето, и е образувал нещо като откъсната от останалия свят чаша, където градът се е разположил като дланта на великан. На около километър и половина от трите страни на селището се възправяше възвишението. От четвъртата се падаше океанът.

Изобщо не можех да си представя, че това китно градче навремето е било едно от най-големите свърталища на бандити и престъпници в окръга. Запитах се как ли покварата в насилието са повлияли на младия Кълан и защо след войната се е върнал на такова място? Дали от гняв е дръзнал да се опълчи срещу престъпниците управлявали града? Или може би от сребролюбие? Дали не беше рожба на някакви задкулисни договорки? И наистина ли е прочистил Сан Пиетро или просто е заменил една разновидност на покварата с друга? Дали наистина защитаваше закона? Или само се прикриваше с него?

От каквото и да се беше ръководил Кълан, то наистина бе преобразило града, наричал се някога Еврика. Сега Сан Пиетро сякаш бе изскочил от корица на „Сатърди Ивнинг Поуст“, рисувана от Норман Рокуел^[1]. Центърът представляваше квадрат с дванайсет улици в едната посока и още толкова — в противоположната. Магазините бяха боядисани в бяло и бяха със сиви, светлосини или червени цокли. В южния край, на нисък плосък баир, започващ от хълма и спускащ се към океана, бе кацнал голям хотел с формата на буквата „П“. В средата между страничните крила имаше плувен басейн с олимпийски размери, заобиколен от плажни чадъри, шезлонги и изумрудена трева. Южно от сградата се виждаха тенискортове, защитени с брезент от вятъра, духащ откъм океана. От другата страна на улицата имаше паркинг със спрели на него лъскави автомобили — „Пакард“, „Максуел“, „Кадилак“, „Пиърс-Ароу“, тук-там и по някой ролс-ройс. На такъв паркинг един форд или шевролет щеше да стои неуместно точно като сто и двайсет килограмово момиче на конкурс за „Мис Калифорния“.

Между хотела и града се простираше обществен парк с шадраван в средата. От едната страна на парка се възправяше голяма триетажна сграда в мексикански стил с покрив от оранжеви керемиди, бледожълти стени и националния флаг на САЩ, развяващ се на кулата, кацнала отгоре. От другата страна имаше киносалон. Откъм страната на океана се виждаха кейове, край които кротко се поклащаха лодки.

По-навътре в залива голяма бяла яхта колкото футболно игрище, обточена с тиково дърво, се поклащаше във водата. Бръкнах в джобчето върху страничната врата на автомобила, извадих бинокъла и го насочих към яхтата. Палубата от твърда дървесина блестеше на яркото слънце, илюминаторите и стъклата лъщяха като флорентински огледала. Преместих бинокъла малко по-нататък. С лице към слънцето на широката предна палуба се бе проснала жена — лежеше на хавлиена кърпа, с която спокойно можех да си застеля хола. Беше гола — голеничка. На няколко крачки от нея седеше беловлас мъж в бял ленен панталон, риза на бели и червени райета и платнени обуща — беше си вдигнал краката на перилата, отпиваше от питието си, загледан в морето, сякаш жената изобщо не съществуваше. Ако ти е по джоба да си купиш такава лодчица, сигурно смяташ, че всичко в тоя живот ти е поднесено на тепсия и ти се полага по право. Дано никога не стана чак толкова богат.

На север и на запад от центъра на града имаше улици с дървета от двете страни и с малки спретнати къщи, където живееха обикновените хора — поне така реших аз. След жилищния квартал баирът ставаше почти отвесен и завършваше с широк, огънат на подкова хребет, образуващ голямо плато. Аз бях спрял в единия му край. В източната и северната му част пък се бе ширнало игрище за голф. Точно срещу мен, между боровете и дъбовете явно живееха богаташите, тук-там сред листака се мяркаха покривите на огромни къщи. Нагоре по стръмната урва пъплеше път с две платна, който криволичеше и изчезваше сред гъстата гора. През дънерите се виждаха няколко магазина, а по-нататък хребетът свършваше със зъбер, надвиснал току над океана. На хвърлей от ръба му бе кацнала триетажна къща във викториански стил. От нея започваше черен път, който лъкатушеше около километърдва надолу по урвата към селището. Хълмът приличаше на Олимп, откъдето боговете на тази затворена, откъсната от света общност можеха да гледат простолюдието долу и да му налагат нравите, морала и начина на живот.

Това ли би Сан Пиетро? Кротко и притихнало градче е има — няма две хиляди жители? Градче, което подобно на всички малки градчета вероятно криеше тайни, по-тъмни и от душата на педофил.

Както си стоях с бинокъла в ръка, по пътя се зададе черен понтиак, който забави ход и — аха, да спре. Автомобилът ме подмина и бабаитът вътре — беше по-голям и от билборд. — ме изгледа кръвнишкн с единственото си читаво око. Другото беше застинало на едно място и бе вторачено право напред, докато виждащото продължи да ме наблюдава н след като колата ме подмина. После понтнакът отново набра скорост. Върху регистрационния номер пишеше „СП 3“ и от поведението на мъжете вътре разбрах, че са ченгета. Ченгета от малко градче. Ченгета с мускули, които сами си пишеха правилата, и ей тъй, за нищо, можеха да ти създадат повече неприятности и от счупен гръбначен стълб.

Мориарити се оказа прав. Още преди да съм пристигнал, те вече знаеха, че съм тук. Нямаше закога да се помайвам. Смъкнах ръкавите на ризата, пристегнах вратовръзката, облякох си сакото, сложих си сивото бомбе и се отправих към владенията на Кълан.