Уилям Дийл
Еврика (32)

28.

Докато излязохме от града, карах с максимално допустимата скорост, после обаче натиснах газта, но след около километър — два отново навлязохме в мъгла. Не беше чак толкова гъста, както първия път, ала се наложи да намаля скоростта до шейсет и пет километра в час. И двамата със Скай току поглеждахме към огледалото за обратно виждане.

— Все си мисля за това — обади се колегата. — Надали е чак толкова тъп, че да тръгне да убива ченгета. Как мислиш, Зий, толкова тъп ли е?

— Надявам се, че не.

— Ами ако все пак е много тъп?

— Чу какво каза Лефтън. Ако е чак толкова тъп, ще ни очистят, ще бутнат автомобила в океана, а нас ще ни хвърлят за храна на рибите.

— Според мен не е чак толкова тъп.

— Не бъди толкова сигурен. Ти сам го каза. Мечтатели сме, ако си въобразяваме, че всичко е приключило дотук.

След още три — четири километра се наложи да намаля на четирийсет километра в час. Вече мислех, че най-лошото е отминало.

Грешка.

Скай се умълча и след малко възкликна: — Виж! Отново си имаме компания.

Погледнах в огледалото. Две кръгчета светлина, трепкащи в мъглата. Като карфици. Които обаче се уголемяваха. И се носеха към нас по-бързо, отколкото би трябвало в тая мъгла.

— Майко мила, ами сега! — изръмжа тихо Скай.

Бръкна под таблото и извади от поставката пушката помпа. Прекърши я. Беше заредена. Провери и пистолета си, бръкна в джобчето под прозореца, извади резервен пълнител и за своя пищов, и за моя лугер, както и шепа куршуми за пушката — сега вече бяхме въоръжени до зъби. Доколкото ни позволяваха възможностите. Разполагахме общо с четирийсет патрона.

Светлините ни настигнаха.

Включих прожектора върху покрива на колата и го насочих към мъглата, като смъкнах лъча така, че да се слива със светлината на фаровете, и натиснах газта.

— Нали помниш какво каза Лефтън, че ще ни сполети, ако свърнем от пътя?

— Те, Скай, знаят пътя на пръсти, вече ни настигат.

Той се извърна възможно най-много на седалката и сложи на рамо пушката.

— Пусни ги да се доближат, за да им гръмна предното стъкло — рече колегата.

— На отиване подминахме хранилище за лед — напомних му аз. — Сигурно е някъде наблизо. Трябва ни прикритие.

— Тия са само на две крачки от нас.

Ту навлизахме с бясна скорост в мъглата, ту отново изхвърчавахме от нея, покрай нас се носеха бели валма. През тях зърнах знака, сочещ към хранилището за лед. Дотам оставаха някакви си седемстотин — осемстотин метра. — Дръж се! — извиках.

Тъкмо го казах, и онези откриха огън. Първият куршум направи на сол задното стъкло и счупи огледалото.

— Негодник! — ревна Скай.

Започна да стреля през счупения прозорец. Уцели десния калник на автомобила зад нас и натроши фара. Презареди, пушката гръмна повторно и аз чух как радиаторът на ония отзад съска. Преследвачите ни завиха и се опитаха да ни настигнат отляво. Оставих ги да профучат покрай нас, после ударих спирачките и видях как буикът с четири врати отминава с пара, излизаща на мощна струя от радиатора.

Една от мутрите на Гилфойл се прицели. Тъкмо натисна спусъка, когато аз завъртях рязко волана и се блъснах в буика. Куршумът изсвистя на косъм над шевролета. Другата кола се плъзна пред нас. Пак я блъснах с все сила отзад и тя се завъртя като пумпал тъкмо когато изгубих управление, навлязох в противоположното платно, изскочих от пътя, прекатурих табелата пред хранилището за лед „Фъргюсън“ и спрях точно пред входната врата. Буикът зад нас също се отклони от пътя и се удари в едно дърво.

Ние със Скай изскочихме като тапи от автомобила и изтичахме нагоре по стълбите към входа на тумбестата двуетажна постройка без прозорци. Ударих с рамо вратата и отхвърчах като топка за тенис.

— Разкарай се! — ревна колегата и продупчи дупка там, където доскоро бе ключалката.

Нахълтахме в леденото помещение точно когато зад нас екна стрелба. После нощта бе раздрана от автоматичен откос. По дебелите стени с топлоизолация забарабани градушка от куршуми. Обърнах се и видях как един от стрелците на Гилфойл се цели в нас. Извадих лугера, паднах на колене и изстрелях цял пълнител. Един от куршумите се заби в гръкляна на гангстера и го запрати при повредената кола. По врата му се застича струйка кръв. Мъжът отвори уста като риба, която издъхва, и се свлече на земята.

Чух изстрели отляво. Рамката на вратата, която бе само на два — три сантиметра от лицето ми, се цепна и ме засипа с трески. Друг от бабаитите, едър мъж, който едвам си поемаше дъх, се завтече с пъхтене към автомобила на преследвачите, за да вземе картечницата. Затръшнах вратата точно когато екна поредният откос.

Чух как някъде зад мен Скай ръмжи ядно, обърнах се и видях, че се свлича до камара огромни късове лед — сигурно тежаха към петдесетина килограма. Държеше се отстрани за хълбока.

Притичах до него и забелязах между пръстите му кръв.

— Мамка му! — изруга той, грабна щипците за лед, смъкна от купчината една от буците, приплъзна я по пода и затисна с нея вратата.

— Боли ли те? — попитах аз.

— Уцели ме отстрани. Там имам доста сланина. Не се тревожи, не е болка за умиране.

По дебелите стени барабаняха куршуми. Сетне екна лаят на картечницата. По вратата зейнаха десетина дупки. Залегнахме, куршумите заваляха по ледената кула и по нас се посипа студена вода.

Грабнах пушката и допълзях до вратата.

Навън беше тихо. Огледах се. В помещението беше такъв студ, чак виждах дъха си. Хранилището беше високо към пет — шест метра. От тавана висяха две — три крушки, хвърлящи мижава светлина. Вдясно от входа имаше бюро и стол. Не видях друго обзавеждане.

Картечницата се обади отново и направи вратата на решето. От буците лед пак се разлетяха парчета.

— Колко са? — провикна се Скай.

— Остават трима. Четвъртия го очистих. От вратата не остана почти нищо.

— Да ви вземат мътните дано — изругах, после насочих пушката към стената отпред и стрелях веднъж, втори, трети път.

От дупката се разхвърчаха късове изолация и дървения. Стрелях отново и видях как през стената се процежда светлината от фаровете на нашия автомобил. Отстрани на хранилището зейна еднометров отвор, допълзях до него, извадих лугера и надзърнах през дупката.

Албиносът беше на три — четири метра и се целеше в отвора. После внезапно спря и оръжието в юмрука му гръмна два пъти. На сантиметри от лицето ми просвистяха куршуми. Опрях лугера в долния край на дупката и го насочих към албиноса. Улучих го и той залитна назад към едно дърво. Изглеждаше учуден. От дупката върху гърдите му рукна кръв. Мъжът се свлече на колене и отново стреля. Улучих го още веднъж, този път насред челото. Гърбът му се изви на дъга и албиносът падна ничком.

Картечницата продължаваше да обстрелва вратата.

Не виждах мъжа, който я държеше, затова пък пред погледа ми изникна русият бабаит от „Шулър“. Той натисна веднъж спусъка и се шмугна зад едно дърво.

Чух отдясно как пълнителят на картечницата щраква и пада на земята. Човекът, който я държеше, сложи нов и пак взе да обстрелва с трясък вратата на хранилището.

— Насочи я към дупката в стената — ревна русолявият.

По стената се посипаха куршуми точно когато аз се претърколих и се дръпнах назад. Русолявият се престраши да се покаже иззад дънера, без да престава да стреля. Отново допълзях до отвора и изпразних в него лугера. Гангстерът изпищя, завъртя се като пумпал, падна ничком и се преобърна с разперени ръце и крака, кръстосани при глезените.

На метър и половина от мен единственият оцелял от нападателите ни — беше едър почти колкото Скай, фрасна с рамо надупчената врата. Тя се разцепи и хлътна навътре, при което буцата лед се завъртя по пода. Мъжът се втурна в помещението, видя ме и се ухили. Хвърлих празния лугер и се пресегнах да взема пушката, онзи обаче вече държеше картечницата на височината на кръста си и се целеше в гърлото ми.

В този миг пищовът на Скай гръмна някъде отзад и улучи бабаита в гърдите. Той простена и се извърна по посока на стрелящото оръжие. Грабнах пушката и го уцелих в корема. Мъжът се преви одве и отскочи при рамката на вратата. От изненада чак отвори уста. Заредих пушката и стрелях в гърдите му. Зад мен Скай изпразни пълнителя в онова, което бе останало от мутрата. Той залитна, падна заднишком по стълбите и се просна в калта.

Настана тишина, все едно е неделна утрин.

Пред отворената врата на кълба излизаха пара и дим. Изтичах при Скай, който седеше на пода с гръб, опрян в купчината лед, и доколкото успях, му помогнах да стане.

— Хайде, колега. Трябва да те откарам в болница.

— Сигурен ли си, че всичко приключи?

— Да, приключи.

— Божичко, сякаш е паднала бомба, нищо не остана от хранилището — простена той.

Помогнах му да стане, събрах оръжието и го изведох навън. — Можеш ли да стигнеш до колата? — попитах го.

— Да — отвърна той и закрета към помляното бонбонче на Луи.

Проверих и тримата нападатели. Всички бяха мьртви. Извадих документите им за самоличност, пъхнах ги в джоба на сакото си и изтичах при мъжа до буика, първия, когото бях прострелял. Той се беше облегнал на гумата и се мъчеше да си поеме дъх. Давеше се от кръвта. Погледна ме уплашено, сетне очите му се замъглиха. Изцъклиха се, в гръкляна му загъргори смърт. Човекът климна на една страна. Пресегнах се, затворих клепачите му с пръсти, бръкнах в джоба му и извадих и неговата лична карта.

— Какво правиш? — попита Скай.

— Искам да знам кого сме убили — обясних аз.

Качих се на автомобила, направих обратен завой и се насочих към шосето. — Всички ли са мъртви? — простена Скай.

— Да, всички. Дръж се. До пет минути ще те откарам в болницата.

— Направо не мога да повярвам, че оня негодник ще посегне на ченгета.

— Мъртъвците не говорят. Гилфойл смята, че сме надушили нещо за далаверите му. А сега мълчи. Пести си силите.

Той не се вслуша в съвета ми. — За втори път от четири години ни се налага да прибягваме до куршуми, за да отървем кожата — въздъхва той. — Защо всеки път става така, че ти се измъкваш здрав и невредим, а мен ме раняват?

— Защото си цяла канара, има къде да те уцелят — поясних аз.