Уилям Дийл
Еврика (28)

24.

Въртях в ръцете си лимонадата вече десет минути, когато Ръсти се върна с пакарда. Натисна клаксона, слезе от автомобила, заобиколи го и отвори задната врата, после ме повика с пръст. Качих се и Ръсти зави зад ъгъла, подмина три пресечки и спря пред хотел „Вълните“.

Влязох с него в изисканото фоайе, притихнало като гробища. На трийсетина метра от входа имаше остъклена двойна врата, която водеше към градината, плувния басейн и малко кафене на открито. Моравата беше толкова равна, че си представих как някой японец Градинар клечи на четири крака и я подкастря с ножички за нокти. Отвъд всичко това се разкриваше невероятна гледка към Тихия океан, достъпна само за онези, на които им беше по джоба да отседнат в подобен хотел.

Бюрата на администратора и на портиера бяха от махагон, както и останалата дървения в помещението. Администраторът и портиерът бяха облечени в морскосини сака с емблемата на хотела върху левия горен джоб. Подът беше покрит с персийски килим, фотьойлите и канапетата в класически стил струваха луди пари. Вляво имаше барче, до което се слизаше по няколко стъпала и в което имаше двайсетина маси и в дъното бар, покрит с аспидна плоча. Барманът лъскаше старовремска чаша от матово стъкло. Вдигна я към приглушената светлина зад бара, за да се увери, че не е пропуснал някое петънце. В ресторанта една сервитьорка редеше по ленените покривки прибори от чисто сребро.

И да заговореше някой, той не повишаваше глас, по-скоро шепнеше.

Ръсти ме поведе по дългия коридор вляво, който образуваше прав ъгъл с фоайето. Отляво — още остъклени двойни врати, водещи към тенискорта. Вдясно бяха стаите. Коридорът завършваше е буквата „Т“ — апартамента на Кълан. Шофьорът почука на вратата, после я отключи и ме покани да вляза. Чух как затваря тихо след мен и останах сам. Просторна стая, скъпо хотелско обзавеждане, което все пак си беше хотелско, поредната остъклена двойна врата с изглед към океана. В ъгъла — камина с месингова предпазна решетка и над нея голямо парче прогнило от водата червено дърво. Светли пердета и завеси. До дясната стена — старовремско писалище с три снимки в рамки върху него. Удобно бяло канапе, дълго към два и половина метра, с фотьойли в същия стил от двете страни, и те обърнати към океана. Вдясно — спалня и баня. Вляво — ниша с барче, обърнато към хола, и зад нея малка кухничка. Точно до бюрото — радиоприемник и отгоре грамофон, на който Едит Пиаф пееше „Чужденецът“.

Апартаментът беше светъл, просторен и уютен, с невероятен изглед. Изненада ме. Бях очаквал тъмна ламперия и мъжко обзавеждане, препарирана риба меч над камината и поставка за пушки в ъгъла. Бях очаквал мръсна риза, метната на канапето, пепелници, пълни догоре с угарки. После се сетих, че все пак това е хотел, обзаведен от архитект. Няколкото лични вещи и снимките стояха не на място точно както грамче от кантар в тенджера, пълна със супа.

Отидох при писалището и видях нещо, което приличаше на част от гипс, слаган на крак. Към него с карфица беше прикачена малка лейтенантска нашивка. Това бе единственият видим сувенир от славното участие на Кълан във войната.

Разгледах и парчето дърво. Явно беше от кърмата на лодка. С черни букви, изрязани в дървото, пишеше Прин… от Дул… Бяха излинели от слънцето и водата и почти не се четяха.

— Ето това е останало от лодката на баща ми — чу се някъде зад мен гласът на Кълан.

Обърнах се. Той стоеше на прага на спалнята, беше по тъмносиня хавлия и ся подсушаваше с бяла кърпа косата. Метна на рамо кърпата и отиде при барчето.

— Ще пийнеш ли ирландско уиски?

— С удоволствие.

— Без вода, едно кубче лед?

— Да.

— И аз го пия така.

Сипа в две високи чаши щедра доза уиски и пусна по ледче във всяка. Беше ми раничко за черпене, но как да устои човек на ирландско уиски?

— Томи беше рибар — рече Кълан, докато ми подаваше чашата. — Дошъл заедно с Катлин Броуди от Дулин, графство Клер. Оженили са се, когато тя била на петнайсет години.

— Кога е било това?

— През хиляда осемстотин осемдесет и четвърта. Тя е била бременна, когато прекосили Атлантическия океан. Били решила да правят, да струват, но да се родя на американска земя. Дошъл съм на белия свят на остров Елис, в клиниката за прегледи на имигранти.

— А как са се озовали чак тук? — полюбопитствах аз.

— В Ню Йорк трудно ще ловиш риба. Затова са ме взели, както съм бил в пеленките, прекосили са страната и са дошли на този океан. Баща ми не е умеел нищо друго, освен да лови риба. Наел се надничар, докато спестил достатъчно пари, за да си купи първата лодка, нарекъл я „Принцесата на Дулин“ — на майка ми, и я боядисал яркочервена, любимия цвят на мама.

— Имах предвид как са се озовали в Сан Пиетро — уточних аз.

— По онова време това тук е било рибарско селище. Естествен залив, много риба на петнайсетина километра навътре — махна Кълан неопределено към океана. — Точно там, където седиш сега, е имало хранилище за лед, та рибата да не се разваля, докато я занесат на Хълма. Така родителите ми са се установили тук. Живеехме в малка къщурка в селото, по онова време се казваше Еврика.

— А ти използваш моминското име на майка си, а не малкото на баща си.

— Той искаше да е така. Разправяше, че един Томи в семейството бил предостатъчен. — Обърна се и вдигна чашата по посока на парчето дърво. — Пия и за двама ви — рече.

— И двамата ли са починали? — попитах и също вдигнах чаша.

— Да. Един ден Томи излезе заедно с още трима рибари в открито море. Изви се силен вятър, повече не го видяхме. След два — три месеца едно момче от Милтаун, което ме познаваше, видяло това върху скалите. Не намерихме нищо повече. Нито останки от лодката, нито тела. Странно име има Тихият океан. Понякога не прощава.

— Моите съболезнования — изрекох аз.

— Томи Кълан беше голям мъж. Добър съпруг, добър баща, невероятен рибар. Не се плашеше от нищо, което диша. — Той се подсмихна и добави: — Е, падаше си кавгаджия, но не и за важните неща.

— Ти на колко години беше тогава?

— На единайсет. Мама почина две години по-късно. В щатската болница, от пневмония.

Знаех какво представляват тези щатски болници. Мама прекара в тях две години, накрая се озова в дупка, наречена на майтап щатска лечебница. В тях винаги смърди на дезинфектант и на изпражнения, в тях винаги има мъжаги в стерилни бели панталони и ризи, които се наричат „санитари“ и лекуват „тежките случаи“, като огъват пръсти и удрят по места, където не остават синини, които говорят на развален английски, но премятат засуканите медицински термини със същата лекота, с която проповедник подхвърля цинични догадки от рода на „Бог“ и „Христос“. Пръстите на мама вечно бяха изкълчени и потиснатостта й бе толкова непреодолима, та ако кажа, че е изпаднала в летаргия, значи да опиша твърде щедро душевното й състояние. Изпадна в кома месец преди да умре от пневмония, както гласеше бездушната диагноза. Знаех, че не е в никаква кома. От време на време тя ме стрелкаше с очи. Отидех ли и на свиждане, в изцъкления и поглед се мяркаше живец — мама ме разпознаваше. Според мен намираше някакво подобие на утеха, когато се затваряше в смутената си, разбъркана психика. Последния път, когато я видях, приличаше на скелет и отеклите и, криви пръсти лежаха безжизнени и безполезни отстрани на тялото. Всъщност почина от глад, което, както разбрах, не било най-страшната смърт. Няколко години след като умря, често сънувах кошмари, в които изневиделица виждах мумифицираното й лице и ръката й, наподобяваща наръч съчки. Понякога се будех и си стисках дланите. Лека — полека тези тревожни образи започнаха да ме спохождат все по-рядко, но и досега не са изчезнали напълно.

Помислих си за Броуди Кълан, за тринайсетгодишното хлапе, останало кръгъл сирак в престъпен град като Еврика, помислих си за това дете, расло напук на всичко, с изострено чувство за справедливост, вероятно попритъпено от хаоса наоколо.

— И какво направи?

Той отпи голяма глътка от уискито, подържа го секунда — две в устата си и го глътна, после се усмихна. Усмивка, озарена от обич, от светли спомени.

— Станах конярче.

— Без майтап? Той поклати глава.

— Но конярче у Горманови — поясни някак гордо. — След погребението Бен ме заведе да ме представи на баща си. Господин Илай Горман ме хвана за рамото н ми рече: „Имам работа за теб“, после ме качи в конюшнята. Имах над нея малко жилище. Старецът си имаше много недостатъци, но ми трепереше като на писано яйце. Държеше се с мен, сякаш съм част от семейството, всеки ден файтонът ни откарваше заедно с Бен на училище, вечер се хранех на масата с тях. Имах дори еврейска шапчица, която слагах по време на вечерята и по празници, но всяка неделя господин Илай ме качваше на двуколката и ме пращаше на службата в католическата църква в града.

— И защо се е държал толкова добре? — изненадах се аз.

— Мама им беше перачка. А аз бях най-добрият приятел на Бен. И досега е така. — Той се върна в спалнята. — Ще се бавя най-много пет минути.

Отидох при бюрото и се взрях в снимките. Едната беше дагеротип очевидно на Кълан с майка му и баща му. Той бе някъде на седем-осем години — яко момченце с домашно плетено пуловерче и шапка, килната над едното око. Беше обут в панталонки до коленете, единият крачол беше увиснал чак до глезена. Дори на тази крехка възраст в плахата му усмивка имаше нещо предизвикателно. Баща му беше едър и як, чернокос мъж с лъчезарна усмивка, положил ръка върху рамото му, докато майка му бе тъничка като вейка и висока най-много метър и петдесет и беше облечена в дълга пола и рибарска ватенка. В дъното се виждаше „Принцесата на Дулин“.

На втората снимка беше Бък Толман, яхнал едър пъстър жребец. Кълан стоеше отпред и държеше юздата. Зад Толман седеше красиво момче някъде на двайсетина години, хванало се за кръста на снажния пазител на закона.

Последната снимка беше на Кълан, застанал заедно с млад мъж, който с едната ръка беше прегърнал него, а с другата бе хванал през кръста дребничка жена, току-що прехвърлила трийсетте, изумително красива и добре облечена, с тъмната коса и острите черти на еврейка. До нея беше Бен Горман. Реших, че това е Изабел, жената на Бен, и че младежът е техният син Илай, загинал при катастрофата. От дрехите личете, че снимката е правена някъде в началото на двайсетте. Беше много лична, всички се бяха прегърнали и се усмихваха сърдечно срещу фотоапарата.

Кълан се върна, облечен в черен панталон и тънък кариран пуловер със запретнати до лактите ръкави.

— Красива снимка — кимнах към фотографията.

— Нали? — каза той и ме поведе към остъклената врата.

 

— Стреснах ли те, братко? — попита Бен. Двамата се втурнаха един към друг, прегърнаха се и започнаха да се смеят като малки деца. Забързаха към къщата, като се надпреварваха да си разказват какво са преживели и се прекъсваха. Бен не отвори дума за бъдещето. Не му се налагаше.

— Илай и Изабел ще се приберат утре сутринта — каза Горман. — Момчето си умира от нетърпение да се запознае с теб. Ти, Броуди, си неговият герой.

Кълан се страхуваше от срещата.

Докато закусваха с Бен, седеше като на тръни, но се помъчи да не се издава. Шегуваха се за миналото, говореха за деца, които са порасли и са отишли да живеят другаде, за Делайла О’Дел и прословутия й клуб. После Бен ги откара на гарата и Броуди взе да снове напред — назад, опитвайки се да изглежда спокоен. Помъчи се да си свие цигара, ала лявата му ръка още не се беше възстановила напълно от раната, получена от шрапнел, тютюнът се изсипа и вятърът го отнесе. Кълан направи от хартията топчица и я пъхна в устата си.

— Ето го и влака! — възкликна радостен Бен. — Ела, ела, де!

Хвана Броуди за ръката и двамата се отправиха към перона точно когато влакът зави и се показа иззад боровата горичка. Огромният локомотив изсъска и спря и Кълан видя момчето, което се озърташе през парата и което, щом съгледа баща си, му махна, после и дребничката изящна Изабел, която придържаше с ръка шапката си, да не отлети. Момчето й помогна да слезе от влака, а Бен и Вроуди отидоха да ги посрещнат.

Времето се бе отнесло повече от благосклонно към Изабел.

Или може би паметта на Кълан не бе безпристрастна.

Той помнеше Изабел като жалко гласче е тъмното, изрекло думи, които се бяха врязали завинаги в съзнанието му: „Първата любов е до гроб.“

Усмихна й се, приближи се, целуна я по бузата и я прегърна. Усети как сърцето и започна да бие по-ускорено точно както едно време, преди много години, и за миг се пренесе в зимната градина, където бе лежал до момичето върху чула. Дръпна се.

— За двайсет години изобщо не си се променила — изрече с глас, възмъжал от времето и службата в морската пехота.

— Ах, ти, ласкател такъв. То какво ли друго може да се очаква от един ирландец — усмихна се тя, после се извърна към младежа и рече гордо: — Това, Броуди, е Илай, твоят кръщелник.

Беше по-висок от Броуди и по-нисък от баща си. Но беше в отлична форма, пращеше от здраве — тъмна коса, кафяви дяволити очи и силна хватка, която Броуди усети, докато се ръкуваха. — Имам чувството, че вече ви познавам — каза младежът и погледна нашивките върху пагоните му. — Следяхме войната още от първия ден, питахме се къде ли сте. Не ми споменаха, че сте капитан. Броуди усети, че момчето е възхитено.

— Повишиха ме в последния момент — обясни той. — Точно преди да се демобилизирам. Пенсията е по-голяма. И ти ли като баща си играеш бейзбол? — Не, предпочитам американския футбол — отвърна Илай. — По-интересно е. Бейзболът ме отегчава.

— Виж ти, отегчавал го! — повтори Броуди и поглед на Бен. — На какво си го научил?

Другият мъж сви рамене.

— Полузащитник е в отбора на Пенсилванския университет — рече той.

— Остава ми само една година — оповести младежът. — Взех си семестъра. На финалите си ударих коляното затова сега го давам по-кротко.

— И после какво?

— Още не съм решил. Може би ще поостана на Източното крайбрежие. Имам в Бостън приятели.

— А приятелки? Лукава усмивка.

— И приятелки.

— Не те свърта на едно място, а?

Илай бръкна в джобовете на сакото си и заби поглед в земята.

— От мен надали ще излезе добър банкер — сподели той.

— В това няма нищо срамно — успокои го Броуди. — От мен също.

Момчето се засмя и погледна първо баща си, сетне и майка си, сякаш им казваше: „Ето, виждате ли, влиза ми човекът в положението.“

— Имам приятел от морската пехота, който прави филми в Холивуд. Дали някой ден двамата с теб да не отскочим за малко дотам — да видим как става тая работа?

— Защо не! — съгласи се начаса момчето. Тръгнаха към автомобила и то изтича напред.

— Я чакайте малко! — извика през рамо. Надвеси се през прозореца и извади фотоапарат. — Ще ни щракнете ли? — попита Илай кондуктора.

— Ще опитам — отвърна мъжът. Бен му подаде фотоапарата. — Гледайте ей тук, дръжте го здраво и просто натиснете копчето.

Всички застанаха един до друг: Броуди, хванал през кръста момчето, което на свой ред сложи ръка върху рамото му, и Изабел, прегърнала Илай и Бен. Един непознат ги засне, а Кълан осъзна дълбоко в себе си, че се е върнал тук, за да остане.

 

Той отвори остъклената врата и аз излязох заедно с него на площадката с изглед към залива. Кълан ми взе чашата и се върна в стаята да ни налее по още едно.

— Колегата ти още се рови в архива — отбеляза той. — Каза, че щял да дойде при теб след обяда. Поръчах за нас сандвичи с пържоли и печени картофи. Става ли?

— Да, разбира се, благодаря.

Свих две цигари, подадох му едната и ги запалих. Облегнахме се на парапета и загледахме платноходка, отправила се към началото на залива. Запитах се какво ли си мисли Кълан и защо ни в клин, ни в ръкав се държи така, сякаш сме първи приятели. Точно тогава той рече:

— Как се е получило така, че оня път си се забъркал с Паломино?

Каза го толкова нехайно, че насмалко да го пропусна покрай ушите си. После схванах какво ме пита. Вече си мислех, че сме приключили с ежбите и ще се заловим за работа. А ето че той отваряше дума за стара история, шумотевицата около която бе заглъхнала преди две — три години.

— Едно на нула за теб — Подсмихнах се аз.

— Просто ми е любопитно — сви рамене Кълан.

— Играх на покер и сгафих — признах си, без да свалям очи от платноходката.

— В смисъл?

— Залагах с пари, които бях взел назаем. Ако си гол като пушка, по-добре изобщо да не играеш комар.

— Играл си с парите на Паломино, нали?

— Точно така, играта беше негова — поклатих аз глава. — Това беше втората ми грешка. По една случайност тя така и не се доказа. Че не съм се разплатил с него.

— Е, след убийството му мнозина бяха доста учудени — отбеляза Кълан и вдигна вежди.

— Сам си го изпроси — погледнах го аз. — Играеше си с огъня, беше оставил след себе си сума трупове, накрая съвсем оплете конците.

— Трима от гангстерите му го следваха неотклонно. Добре си направил, че не си се поколебая да ги очистиш.

— Нямах голям избор — отвърнах. — Не им се мреше, а аз бях единственото, което ги делеше от края. Щом отварящ дума за това, би трябвало да знаеш, че им върнахме парите до цент. Двеста бона в брой. Нямаше разследване за хилядарките, които според някои съм дължал на Паломино. Затова се питам откъде си научил. Сигурно Еди Удс се е поразровил и се е натъкнал на нещо.

— Познаваш ли го Еди?

— Знаеш прекрасно, че вчера съм бил при него — отсякох аз. — Дотогава не му бях виждал и очите.

— Получи се много неприятно с Фонтонио. След миг — два попитах: — Дойде ли вече и моят ред?

Той ми се усмихна. Очите му станаха малко по-сини, не така закачливи, малко по-предпазливи.

— Иска ти се да се поровиш в кирливите ризи, вали?

— Мина ми през ума. Как така не си в клуба да поиграеш голф с останалите от каймака на обществото?

— Имам в клуба сметка, но толкоз. От време на време някой я плаща. Анонимно. Така вече не е подкуп. Жилището и колата са служебни.

— Де да имах такъв късмет!

— Това не е късмет, това е признателност. — Погледна ме, очите му отново бяха поомекнали. — Всички знаят, че получавам по-малко, отколкото заслужавам, точно като теб. Ченгетата са зле платени и недооцененн. За нас остават само горещите кестени.

— Ами поискай да ти вдигнат заплатата.

— Не ми трябва да ми я вдигат. Правя, каквото правя, защото това ми е работата, точно както и ти. Не ми трябват повече пари. И да ги имам, ще накупя излишни неща.

На вратата се позвъни, Кълан отвори и аз видях на прага голобрадо момче със синьо сако, което му беше възголямо в раменете и кръста. Вкара количка, запретна се да реди сребърни вилици и ножове и дантелени салфетки, сложи и сребърен кафеник, накрая донесе и сандвичите, топли под похлупаците от неръждаем метал. Кълан му даде един долар. Момчето не му представи сметка.

Седнахме на масата. Сандвичът беше с трисантиметрова обезкостена пържола, по-голяма от резена бял хляб. Картофът беше разрязан, намачкан и залят отгоре с масло.

— Какво всъщност те интересува, каубой?

— Петстотинте долара, превеждани всеки месец — отговорих аз. — Според мен става дума за изнудване.

— Не е изключено. Но може и да са подарък. Може би търсиш не където трябва.

— А ти къде щеше да търсиш?

— Да ти призная, не знам — вдигна Кълан рамене. — Пак ще повторя, за пръв път чух за тази жена от теб, а ти продължаваш да ме подпитваш. Нима наистина смяташ, че през всичките тия години съм й плащал по пет стотака? Аз получавам шестстотин долара на месец. Започнах със сто двайсет и пет. На три години ми вдигаха заплатата, случвало се е да ми дадат по Коледа и тринайсета. Взимам я само ако отпуснат и на другите момчета. Жилището и колата са служебни, плаща ги окръгът. — Той махна към стаите. — Не държа в задното помещение печатарска машина, която да бълва стотачки.

— Какво знаеш за електрическия ток? — смених аз темата.

— Знам, че на Източното крайбрежие убиват с него хора. Защо само си усложняват живота — с примката на палача е по-лесно. Дори с газ е по-безболезнено.

— Когато те удари ток, всичко спира. Сърцето ти вече не бие, спира храносмилането, мозъкът ти се опича, преставаш да дишаш. На мига — щракнах аз с пръсти. — Хоп, и готово!

— Е, може и да греша, но ми се струва грозно да убиваш така дори най-закоравелия престъпник.

— Дробовете на Върна Хикс бяха пълни с вода. Изрекох го съвсем нехайно, докато отхапвах от сандвича. Кълан ме изгледа, сякаш ми казваше, „И какво от това?“ После видях как в очите му проблеснаха. Той погледна сандвича, после пак се извърна към мен. Остави вилицата, стана, отиде при парапета и минута-две наблюдава океана, след това пак ме погледна в лицето.

— Знаеш как да ми развалиш апетита — каза Кълан с ръмжене, почти през шепот. — Това ли подозиращ? Заради това ли слухтиш тук?

— Това ми е работата — напомних аз.

— Това пък е моят окръг — ревна Кълан. — Ако някой тук е убил жената, който и да е той, ще отговаря пред мен.

— Престъплението е извършено в моя район — отсякох аз. — Дори извършителят да се намира тук, възнамерявам да го върна в Лос Анджелис.

Той впери в мен ледени очи.

— Нямам представа кой я е убил — продължих аз. — Оттогава минаха пет дни. Знаеш как е, от ден на ден следата изстива все повече. Единственото, с което разполагам, са тези банкови преводи и приблизителното описание на някакъв тип, забелязан в квартала в деня, когато жената е била убита. Настана мъртвешка тишина.

— Божичко, как само мразя убийствата — възкликна Кълан. — И казваш, че убитата е била свястна жена?

— Била е щастливо омъжена, живеела е много добре допреди четири години, когато мъжът й е бил прегазен от камион — отвърнах, докато му свивах цигара. — Тъкмо си е била стъпила на краката.

Кълан се изправи, върна се при парапета и дълго пуши, без да продума. Аз си доядох обяда.

— Едно ще ти кажа — рече накрая шерифът и ме погледна право в очите. — Никой от хората, които познавам лично, не е способен да го извърши. Ако искаш, ми вярвай, но е така.

— Досещам се коя е. Или по-точно, коя е била. — Така ли? И коя?

— Лайла Париш. Кълан беше изумен.

— Лайла Париш ли?

— Изчезналата свидетелка по делото за убийството на Томпсън.

— Знам коя е Лайла Париш. Откъде пък ти хрумна, че е тя?

— Изчезнала е малко преди обжалването. Една година по-късно Върна се е появила сякаш от дън земя в Лос Анджелис. Разполагала е с четири бона в брой, открила е с тях спестовен влог. После пък е започнала да получава тия петстотин долара на месец. Внасяла ги е в книжка, купила си е къща, старинни мебели и от дъжд на вятър си е сменяла колата с нова. Живеела е скромно.

Кълан ме гледа дълго, сякаш осмисляше казаното.

— И ти съвсем естествено предположи, че са и плащали, за да не се появява.

— Ти имаш ли по-правдоподобно предположение?

— И това не е от най-правдоподобните.

— Нищо чудно да е въртяла любов с някого тук в да го е изнудвала или той просто да и е плащал — продължих аз. — Може и да няма връзка с делото за убийството на Томпсъя. Но трябва да го установя със сигурност. Парите водят насам и аз ще стоя тук, докато задържа човека, убил Върна Хикс, яли се убедя, че греша.

Кълан пуши цигарата докато тя почти стигна до пръстите му. Махна с нокът огънчето, разцепи хартията по средата и изхвърли останалия тютюн. После усука хартията на топче и го лапна.

— Така правим ние от морската пехота — обясни, сетне пак седна и ни наля кафе.

— Колко време си служил там? — полюбопитствах аз.

— Шестнайсет години без два месеца. — Той гледа дълго в чашата с кафето. — Всичко беше добре, докато не ни пратиха на Западния фронт — огромно, смрадливо, окървавено гробище. За два дни загубих почти цялата рота. Но все пак се прехвърлихме през реката. — После повтори последното изречение сякаш на себе си, съвсем тихо, с овладян гняв. — Прекосихме я все пак тая проклета река.

Откакто познавах шерифа, почти не го бях чувал да употребява тази дума. А употребеше ли я, тя си звучеше съвсем на място.

Пак се позвъни, Кълан стана и след няколко секунди се върна с ъгловат мъж със силен слънчев загар, беше висок над метър и осемдесет с късо подстригана прошарена коса, орлов нос и най-тъжните очи, които някога съм виждал. Беше облечен в гълъбово копринено сако със спортна кройка и тъмносиви фланелени панталони.

Кълан ни представи:

— Сержант Банън, това е Бен Горман.

Горман ми кимна, ръкувахме се.

— Ще пийнеш ли нещо? Кафе? — попита шерифът.

— Не, благодаря — отказа другият мъж. — Изабел ме чака във вътрешния двор. Ще обядваме заедно. — Седна на масата и ме погледна. — Извинявайте, сержанте, не бях особено гостоприемен — рече ми той.

Извади от вътрешния джоб на сакото голям сгънат плик от амбалажна хартия, сложи го на масата и го приплъзна към мен. Отворих го. Вътре имаше квитанции за три банкови превода за суми, пратени на Върна Хикс, единият беше от първи март четирийсет и първа. Другите два бяха отпреди година — две. Всички квитанции бяха с един и същ подпис: на Марша Уитакър.

— Госпожица Уитакър още ли работи в банката? — поинтересувах се аз.

Горман кимна.

— Там е до два часа.

— Може ли да поговоря с нея? Банкерът кимна отново.

— Очаква ви.

— Бени, жената, която е получавала преводите, как се казваше, Върна Хикс, нали? — подхвана Кълан. — Тя не е загинала при нещастен случай. Била е убита.

Горман беше стъписан. Погледна първо мен, после и Кълан и почти прошепна:

— Господи, Броуди, нали каза, че се е удавила във ваната?

— Да, но не при нещастен случай — вметнах аз. — Някой я е натиснал под водата и я е държал, докато е издъхнала.

Цяла минута никой не проговори. Сетне Горман възкликна:

— Нима смятате, че някой в Сан Пиетро има нещо общо с това?

Беше искрено покрусен.

— Не знам, господин Горман — отговорих му. — Сега разследвам убийство. Близо двайсет години някой е пращал на Върна Хикс по петстотин долара месечно. Парите водят насам. Не ми прилича на съвпадение, пък и съвпаденията ме изнервят.

— От друга страна, не е изключено това да няма нищо общо с убийството й — напомни Кълан.

— Определено — съгласих се аз. — Колегите в Лос Анджелис работят по най-различни версии. Сега обаче аз разследвам тази. Ако наистина се озова в задънена улица, пръв ще си го призная.

— Е, не искам жена ми да ме чака — каза банкерът. — Ела, Броуди, да й кажеш едно „здрасти“.

— Ще дойда, разбира се. И бездруго приключваме.

Тръгнах с двамата по коридора, прекосихме фоайето в излязохме във вътрешния двор. Изабел Горман наистина беше жената от снимката върху писалището на шерифа. На живо излъчваше същото достойнство, както и на фотографията — с тази малка разлика, че сега черната й коса беше прошарена, около устата й имаше бръчки и в погледа й се четеше същата мъка, както в очите на Горман. Тя видя Броуди и му се усмихна сърдечно.

— Здравей, скъпа — поздрави я шерифът с нежност в гласа, каквато не бях чувал дотогава.

Целуна и ръка, която тя прокара леко по бузата му. — Милият ми Броуди — промълви жената. Горман ни запозна.

— Какво ви води насам, сержанте? — попита невинно жената.

— Сержант Банън разследва убийство — поясни тихо мъжът й. — Смята, че жената може би е живяла по едно или друго време тук.

— О! — възкликна Изабел. — Как се казва? — Хикс — отвърнах аз. — Върна Хикс.

Името не и направи никакво впечатление. Сключила вежди, тя се взря в океана, после поклати глава. — Не се сещам за такъв човек.

— Ние трябва да вървим — прекъсна ни шерифът. — Минахме колкото да те поздравим.

— Благодаря — рече Изабел и се извърна към мен: — Успех, сержанте.

Горман се ръкува с мен.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза ми банкерът.

— И за мен беше удоволствие, господин Горман. Благодаря за съдействието.

 

Върнахме се с Кълан при входа на хотела. Ръсти вече чакаше и предложи да ме хвърли до банката.

— Не, благодаря — отказах аз. — Една разходка ще ми дойде добре.

— Тогава ще те изпратя — каза шерифът. Тръгнахме бавно към града. Ветрецът, подухващ откъм океана, клатеше клоните на палмите и поразсейваше лятната жега. Влязохме в парка и се отправихме мълком към плажа.

Когато наближихме другия край на парка, видях отстрани на алеята малък мраморен надгробен камък. Някой беше оставил до него букет полски цветя и спаружена ябълка. Върху гладкия мрамор беше изсечено:

— Кой е Циклон? — полюбопитствах аз.

— Един кон — отвърна Кълан.

— Кон ли?

— Всички в Сан Пиетро го познаваха. Прескачаше оградата на конюшнята и обикаляше града — да си изпроси нещо за хапване. Най-вече ябълки. Много обичаше ябълки. Когато умря, хората в града събраха пари и му сложиха надгробна плоча.

Излязохме от парка. Ръсти чакаше с пакарда.

— Пред теб има много пътища — отбеляза Кълан, когато стигнахме при автомобила.

— Ти по кой би тръгнал? — поинтересувах се аз. Шерифът сви рамене.

— Сам избирай — каза ми. Позамисли се и добави: — Но помни едно: каквото и да излезе накрая, пак ще мога да те погледна в очите и да ти заявя: „Казвах ли ти аз!“

— Това пък какво означава? — учудих се.

Той ме гледа дълго. Явно искаше сам да се досетя.

Ръсти му отвори вратата на автомобила. — Тук, приятелю, става въпрос за избор — каза шерифът, докато се качваше. — Всеки път, когато правиш избор, затваряш една врата и стесняваш възможностите.