Уилям Дийл
Еврика (20)

16.

Докато стигна в закусвалнята в другия край на града, дъждът, започнал като лек ръмеж, прерасна в истинска буря. Вятърът се усили, донасяйки със себе си черни облаци, прорязани от светкавици. Заваля като из ведро.

Разговорите ми с Хауланд и Кълан не ми бяха донесли почти нищо. Онова, което Хауланд ми разказа за касапницата в имение „Приказна гледка“ и за Арни Райкър, осъден за убийството на Уилма Томпсън, бе любопитно, но не ми вършеше работа — беше белязано с огорчение и изпъстрено с митовете и легендите, каквито бившите журналисти обичат да разправят по кръчмите. Кълан пък не бе споменал и думица за престрелката в „Приказна гледка“, за Райкър и Еди Удс.

Мигащият червен неонов надпис на закусвалнята обещаваше да намеря подслон от бурята. Ресторантчето беше като всички останали заведения от този род: с кожени сепарета, хромов обков и дълъг барплот, опасал на подкова кухнята. Съвсем прегладнях от миризмата на готвено, на запръжка и силно кафе. Седнах в едно сепаре в ъгъла, поръчах си пържола алангле, бъркани яйца, салата от домати и лук, топли питки, лимонов пай и бира „Мюленбах“. От седалката в едно празно сепаре секвестирах намачкан брой на следобедното издание на „Таймс“, който още ставаше за четене, свих си цигара и я запалих, докато преглеждах набързо заглавията и си чаках вечерята.

Дописката, която търсех, беше забутана отзад, в долната половина на страницата с некролозите, три абзаца под основния материал: „ЖЕНА ЗАГИВА ПРИ ЗЛОПОЛУКА В БАНЯТА“. От статийката научих по-малко, отколкото знаех, тя завършваше е два реда: „Името на покойницата не се съобщава, докато не бъдат уведомени роднините. До приключването на броя не се знаеше кога ще бъде погребението.“ Джими Пенингтън си беше оставил вратичка, да не би случаят да се окаже по-заплетен, отколкото съм му казал. Точно за това бе най-добрият репортер в града.

Донесоха ми вечерята, оставих вестника и и се нахвърлих. Кълан се оказа прав: пържолата беше дебела към три пръста и бе невероятно вкусна, питките, които намазах е масло, направо се топяха в устата, бирата пък беше в охладена халба. Бях прекалено погълнат от храната, и не забелязах черния понтиак, спрял на паркинга, и двамата тилове на предната седалка.

Хапнах си на спокойствие, без да бързам, поръчах второ кафе, изпуших още една цигара. Знаех, че само съм си пропилял времето с издирването на факти за месторождението на Върна Виленски, а и вече не валеше толкова силно. Освен това Розичка ме чакаше дай дам вечеря и кокал. Беше едва седем и половина, до единайсет можех спокойно да се прибера. Келнерката уви кокала в целофан и го сложи в хартиена кесия. Дадох й цял долар отгоре, сигурно най-тлъстия бакшиш, който някога е получавала, вдигнах яка, нахлупих шапката чак до очите си, та да не ме навали, и забързах към автомобила зад ъгъла.

Тъкмо да отворя вратата, когато някой зад мен подвикна:

— Къде си се разбързал такъв, мой човек?

Понечих да се обърна, но някакво ръчище с размерите на парен чук ме сграбчи през гърдите и обездвижи китките ми. Пликът с кокала за кучето тупна в краката ми. Приближи се втори мъж — смътно очертание в дъжда и мрака, — който ме фрасна с все сила в стомаха. Превих се одве. Шапката ми отхвръкна в калта. Останах без въздух. 8а миг ми се замая главата. Проряза ме остра болка в стомаха, храната се качи чак в гърлото ми. Преглътнах, помъчих се да направя крачка напред, но точно тогава в гръдния ми кош се стовари втори удар. Нозете ми се подкосиха, аха да падна, но оня, дето ме държеше, ме вдигна и ревна:

— Върви си на топло при мама и да не си припарил повече тук, леке такова!

Замахна отново, аз обаче го изритах, доколкото имах сили, по слабините. Усетих как пукат кости, как мускули и тъкан омекват. Вдигнах нападателя си два — три сантиметра над земята и го тласнах назад, той се преви и изпищя.

Докато падаше на колене, наведох глава, сетне се засилих и я стоварих върху лицето на бабаита, който ме държеше отзад. Халосах го повторно с тила си. Той застена, отслаби хватка, а аз само това и чаках, завъртях се и се отскубвах, фраснах го още веднъж по лицето, този път с челото си. Той си удари тила в прозореца на автомобила и го направи на сол. Пусна ръка, след което аз му ударих едно кроше и направих на пихтия онова, което беше останало от носа му. Точно тогава видях, че другият му ръкав е празен и е подпъхнат в джоба на сакото.

Беше ме държал с единствената си ръка. Издаде странен тих звук и се свлече на земята, а аз се обърнах към втория си нападател, който се мъчеше да си поеме дъх и да изпълзи от калта. Приближих се и го ударих отстрани по челюстта, точно под ухото. Той се подпря с две ръце в калта, след което го фраснах още веднъж и го запратих по гръб в локвата. Мъжът се просна с разперени ръце и отворена уста, гълташе направо от дъжда.

Пак се обърнах към първия, застанал на колене и на една ръка, и го довърших с поредното дясно кроше по слепоочието. Човекът се свлече ничком и без да издаде и звук повече, цопна в калната локва.

Цялото меле продължи около две минути.

Когато обърнах първия нападател по гръб — да не вземе да се удави в калта, сакото му се отвори и аз видях полицейската значка, закачена на жилетката на костюма, и пищова под мишницата му.

Бях провел кратка схватка със старите си познайници Лаурел и Харди. Взрях се по-отблизо в колегата на Едноръкия и се втренчих в празната очна ябълка. Огледах се в дъжда, но не открих стъкленото око.

Да му се не види дано — промърморих си, От крошетата в стомаха едвам се държах на крака, но успях криво — ляво да се наведа и да изтръгна полицейската значка. После отървах нападателя си и от пистолета, взех си шапката и хартиената кесия с кокала за кучето, качих се на автомобила и потеглих, оставяйки ония хубостници да гледат нагоре към дъжда.

Завих зад ъгъла и минах покрай парка. Дъждът и вятърът, общо — взето, бяха заличили всички следи от пикника, червените думи по сергиите със сандвичи, оповестяващи, че ДОВЕЧЕРА В ДЕВЕТ ЩЕ ИМА ПРАЗНИЧНА ЗАРЯ, се бяха стекли надолу като вадички кръв. Спрях пред сградата на шерифството, извадих кокала от книжната кесия и пъхнах вътре пищова и полицейската значка.

Ребрата ме боляха непоносимо, едва се държах на крака, но успях някак да се кача по стълбите и да вляза в полицейския участък. Розалинд бе сменена от висок, слаб като върлина мъж в сияя униформа. Пушеше пура и четеше списание „Лаиф“. Погледна ме с отегчени очи, докато слагах кесията върху плота.

— Подарък за капитан Кълан — обясних аз. — Постарайте се, ако обичате, да го получа.

— Какво да предам, от кого е? — Той знае — отсякох аз и си тръгнах.

Отправих се с колата към Лос Анджелис, по-далеч от тая лудница.

След като излязох на сто и първа магистрала, включих буркана и натиснах почти до дупка педала за газта. Дъждът проникваше през натрошеното стъкло на прозореца и ми мокреше врата. Ребрата ме боляха така, сякаш бяха счупени. И с ръка да ги докоснех, ме прорязваше така, че чак ми избиваха сълзи.

Докато прекосявах Санта Барбара, угасих буркана и намалих скоростта, после отново го включих и отпраших нататък. Влязох в Лос Анджелис направо по булевард „Сънсет“ и се отправих на изток. Улиците тук бяха сухи, небе паднала и капка дъжд. В десет и половина вече си бях у дома.

Спрях на алеята пред нас и поседях още малко в автомобила. Стомахът още ме присвиваше. Слязох предпазливо от колета, като се държах за горната рамка на вратата. Не ме заболя по-силно — нямаше накъде повече. Сгьрбен, отидох при входната врата, отключих я и влязох вътре. Отидох в спалнята, свалих си сакото и вратовръзката, разкопчах ризата и се погледнах в огледалото в банята. В долния край на гръдния кош се синееха две морави петна колкото палачинки, които образуваха килната на една страна осморка. Не можеше да му се отрече на Едноръкия — знаеше да удря.

Извадих от аптечната обезболяващ мехлем и се върнах в спалнята. Роузи дращеше по задната врата, затова оставих шишенцето върху нощното шкафче и отидох с пъшкане да отворя. Кучето беше толкова щастливо, задето ме вижда, че ми скочи и ме олигави целия с целувките си. Фрасна ме с лапите точно където ме болеше най-много и болката ме проряза отново.

— Да ти се не види! — креснах аз.

Клетото псе отскочи назад и ме погледна така, сякаш съм го изритал с все сила по задника.

— Не се плаши — взех да го успокоявам аз, сетне приклекнах и му протегнах ръка.

То дойде, притисна се до мен и от топлото му телце като че ли ми поолекна.

— Баща ти го скъсаха от бой — обясних аз на псето.

Нахраних го, дадох му кокал, оставих задната врата отворена и се върнах в спалнята. Легнах на кревата и смъкнах панталона. Заех се да си мажа корема с обезболяващ мехлем, който в началото ми пареше, после обаче си направи магията. Продължих да лежа, загледан в тавана, докато болката ме поотпусна. Не знам колко съм лежал, сигурно към половин час, при всяко положение достатъчно дълго, та Роузи да си изгризе кокала и да се върне. Кучето стъпи с предни лапи на леглото, загледа ме и замърда нос, явно доловило острата миризма на мехлема. Почесах го зад ушите, като се поемах дълбоко въздух и чаках болката да премине.

Когато реших, че съм в състояние да се движа, станах бавно, заключих входната врата, взех шишето уиски и чаша за вода, пуснах вътре кубче лед и се върнах в спалнята. Седнах на крайчеца на леглото, налях си половин чаша унскн, свих си цигара и я запалих. Болеше ме дори като вдишвах от дима.

Кучето приседна в краката ми, изглеждаше угрижено. Потупах с длан по леглото.

— Качи се, де — подканих.

То скочи горе, клекна и пак ме погледна угрижено.

— Няма страшно, моето момче, ребрата ми са цели — обясних му аз.

Това като че ля го поуспокои, то отиде в своя край на леглото, направи си кръгчето и се просна.

От пътуването бях спечелил не само болки в стомаха. Сега вече бях сигурен, че смъртта на госпожа Виленски не е случайна.

Глътнах половината уиски, пак запалих цигара, изпих си питието и угасих фаса. Уискито пооблекчи още малко болката. Легнах по гръб, мушнах се предпазливо под завивките и щракнах осветлението.

Денят се бе оказал много тежък. Заспал съм още преди Роузи да се е разхъркала.