Уилям Дийл
Еврика (14)

10.

Излязох от кабинета на Мориарити и минах да си проверя пощата. Имах писъмце от Франк Темпълтън, директорът на кинотеатър „Громан“, канеше ме в четвъртък вечер на премиерата на „Малката Зигфелд“. „Прожекцията започва в 19,30 ч, ела най-късно в 19,20. Отцепили сме два реда за важните клечки, сред които съм сложил и теб. Ще се видим, Доведи и приятелка. Франки.“

С Франки Темпълтън бяхме съученици и от дъжд на вятър ходех да изкарвам при него по някой долар допълнително като охрана. Името ми беше включено в списъка на почетните гости, който държаха на касата.

Седнах си на бюрото и хвърлих едно око наоколо. Тъжна гледка, чак да ти се доплаче! Стените в огромната зала на отдел „Убийства“ бяха облепени със съобщения за издирвани лица, с обяви, с графика на дежурствата и кой по какъв случай работи и с грамадна карта на голям Лос Анджелис.

Писалището ми беше насред помещението и бе заобиколено от други бюра, които, общо взето, си приличаха като две капки вода. Върху моето имаше кутия за писма и съобщения, телефон, бележник и кичозен пепелник, който си бях взел за спомен от развъдника за стриди във Вентура. Единствените отличителни черти на бюрото бяха недовършеният доклад и въпросният пепелник. Облегнах се на стола и се замислих за Милисънт Харингтън и Зийк Банън. Картината беше доста мрачна.

Представих си как се прибирам след работа, Мили ме пита как е минал денят и аз й разправям за несретника, който след вечеря излязъл да си купи вестник и някакъв пиян се метнал на тротоара заедно с колата си, направил го на кайма и го залепил на стената, или за жената, която се връща неочаквано у дома, заварва мъжа си в леглото с комшийката, под прикритието на сластните им стенания вади от чекмеджето пищова и ги убива на място с един куршум, който прониква отзад в тила на съпруга и после в челото на любовницата, или пък за треторазредната млада актриса, която си мечтае да стане новата Бети Грейбъл^[1], спи с всеки шеф само и само да напредне в кариерата, и накрая се озовава в Топанга Каниън много гола, много мъртва и много бременна, или за това как пада човек, покосен от куршум — не бавно и плавно като по филмите, а така, сякаш костите му са станали на прах и той се е разпаднал в собствената си кожа.

„Между другото, скъпа, би ли ми подала сметаната?“

Реших обаче, че сигурно ще е забавно да се разхождам известно време из града с дама от такава класа. Така де, охраната винаги може да прибегне до услугите на красива помощничка, особено когато музиката се подсигурява от Томи Дорси.

Защо да не започнем с едно кино!

Звъннах й в банката. Секретарката ме свърза.

— Здравейте, обаждам се от полицията — казах с най-зловещия си монотонен глас.

— Здрасти — отвърна Милисънт. — Тъкмо си мислех за теб.

— Днес сигурно нямаш работа. Тя се засмя.

— Виж какво — продължих аз. — Извинявай, че ти казвам в последния момент, но имам покана за премиерата на един филм в четвъртък. Защо не дойдеш и ти?

— Страхотно! — възкликна разпалено тя. — В колко часа?

— Трябва да бъдем там в седем и двайсет, дали преди това да не хапнем набързо в едно малко заведение наблизо? Пет и половина рано ли ти е?

— Знаеш ли как да стигнеш до нас?

— Забрави ли, че съм ченге? — Помълчах и добавих: — Как все пак да стигна?

Отново смях. Мили живеела на Боксуд Драйв, откъм южната страна на Колдуотър Каниън.

— Ясно — рекох аз. — Значи се разбрахме, в пет и половина.

— Да — отвърна Мили и затвори.

Аз също оставих слушалката, поседях малко и прихнах в щастлив смях. Един от детективите — Травърс, се обърна и ме изгледа.

— Явно имаш добри новини — отбеляза той.

— Да. Заложих в Санта Ана петачка на една кранта, а тя взела, моля ти се, че победила.

— Това ли било! — рече колегата. — Пък аз си помислих, че е умряла тъща ти.

Звъннах във фотографския отдел на „Таймс“, издирих с триста мъки един свой познат — Джером, когото се наложи да викат от тъмната стаичка, и го попитах дали може да увеличи снимката на Виленски.

— Имам да плащам две глоби за превишена скорост — въздъхна той.

— Е, вече няма да ги плащаш.

— Дай ми един час.

След това се свързах със „Съдебна медицина“ и ги помолих да ми заделят една от снимките в едър план на Виленски, които Кокалите бе направил.

Вече чаках долу в гаража да ми докарат служебния шевролет, когато Скай ме намери.

— Много мило от твоя страна, няма що — ревна ми той. — Уредил се нашият да се поразходи и казал, моля ви се, на шефа, че нямал нужда от мен.

— Реших, че няма да се съгласи да се разкарваме и двамата.

— Сан Пиетро е като Ривиерата бе, човек! Там ходят само кинозвезди. Паралии, които играят голф и се правят на голяма работа пред гаджетата.

— Отпуснаха ми десет долара дневни. Ако случайно срещна Кларк Гейбъл, ще взема да го поканя на вечеря.

— Няма да откриеш нищо за тая Виленски, Зийк. Ако е имала роднини, е щяла да остави завещание.

— Просто имам някакво предчувствие. Той завъртя очи.

— Не думай! Всеки път, когато имаш някакво предчувствие, аз се озовавам в болницата, а теб те повишават.

— Беше преди две години. Никога ли няма да го преглътнеш?

— Не, няма.

Луи — шефът на гаража, изкара шевролета и изскочи от него. Беше го измил, по стъпалото се стичаше вода.

— Дръж се мило с колата, Зийк, все едно е жена — заръча той и ми метна ключовете. — Същинско бонбонче. Оправих и радиото. Можеш да хващаш местните станции.

— Е, пожелавам ви да си прекарате добре с бонбончето — подметна Скай. — А аз ще трябва да търпя цял ден Грубър. Той закусва чесън. Не си е мил зъбите от времето, когато Хърбърт Хувър беше вицепрезидент.

— Дай му пакетче дъвка.

— Каква ти дъвка! Зъбите му са се разкапали.

— Тогава карай със смъкнати прозорци.

— Не помага. Като спра на светофара, хората по тротоара само дето не припадат, дъх не могат да си поемат.

Той се хвана за гърлото и устата му замърда като на риба, озовала се на сухо. Не се сдържах и избухнах в смях. Скай направо си пропиляваше актьорската дарба.

— Ще ми бъде мъчно за теб, колега — рекох му.

— Какво става с госпожица Паралийката? Свих рамене.

— Нищо чудно да се охарча с четири долара и да й звънна от Сан Пиетро.

— О, извънградски разговор! Направо ще я шашнеш. Засмях се.

— До скоро, мой човек!

— И там умната! Ония типове не си поплюват. Пак свих рамене.

— Ще им кажа, че съм застраховател и търся на кого да дам малко пари.

— Е, на това вече ще се хванат.