Уилям Дийл
Еврика (26)

22.

Бях се изкачил чак на върха на Бевърли Драйв, когато открих Боксуд. Чак сега схванах защо Мили ме е попитала дали да ми обясни как да стигна. Уличката всъщност не бе никаква уличка, а черен път. Табелата не се виждаше от шубрака и дърветата. Взех острия завой и заподскачах с колата по изровения път. Тук — там се виждаше по някоя пощенска кутия, но кварталът всъщност се намираше в гъста гора и от пътя къщите почти не се виждаха. Когато на изток дърветата изтъняха, мярнах в предзалезната мараня Бевърли Хилс и вдясно огромното студио на „Туентиът Сенчъри Фокс“. От време на време виждах и огромната дъга от светлинки, озарили вечерното небе над снимачните площадки, където Тайрон Пауър, Джийн Тиърни и Дон Амече — коронованите монарси на студията, вероятно снимаха кадри в Ню Йорк или Сингапур благодарение на художниците и дърводелците, творящи вълшебството на киното.

Най-неочаквано излязох при къщата. Гората отново се надвеси над мен, взех завоя и готово! Няколкото акра дъбрава бяха опасани с каменен зид, висок към метър. Пощенската кутия бе вградена в него. Мярнах през стволовете къщата, беше на шейсет — седемдесет метра навътре в гората. Свърнах, влязох през отворената порта и подкарах по черния път, който криволичеше лениво сред дървета и храсталаци. Бях изненадан. Бях си я представял огромна, каквито са къщите в Бевърли Хилс, а тя се оказа едноетажна сграда от дърво и камък в селски стил с остър покрив. Насред покрива се възправяше огромен комин, обкован в долния край с кедрови дъски. Подминах гаража, който беше отворен и вътре се виждаше лъскав автомобил „Пиърс-Ароу“, и се отправих към тежката входна врата от тиково дърво.

Бях се издокарал с най-хубавия си костюм от син лен с двуредно закопчаване, бях си сложил светлосиня риза с обърнати маншети, жълта вратовръзка на мънички сини заврънкулки, най-скъпите си обуща от цветна кордовска кожа и златните копченца за ръкавели, които бях наследил заедно със седемстотин осемдесет и четири долара от баща си. Носех в портфейла си шейсет и пет долара, включително десетачката, която Мориарити ми бе отпуснал като командировъчни. Бях като изваден от кутийка и защо не? Щях да водя една принцеса от Колдуотър Каниън на вечеря и после на безплатно кино.

Някъде вътре се чуха тихи камбанки. Вратата се отвори и на прага застана Мили с усмивка, широка колкото булевард „Сънсет“, и очи, блеснали от слънчевите лъчи, които се процеждаха през дърветата.

— Здравей! — поздрави ме тя. — Трудно ли ме намери?

— Дойдох направо тук.

— Да де, нали си ченге — усмихна се тя. — Можеш да откриеш всяка улица в града и помниш телефонни номера.

Хвана ме за ръката, дръпна се настрани и ме покани да вляза. Кучето клекна зад нея. Беше снежнобяла немска овчарка, по-голяма от Роузи, с щръкнали уши, с очи, антрацитеночерни в средата и напръскани с жълто отстрани, вперени право в мен.

— А съм понечил да вляза някъде, а съм се натъкнал на куче — отбелязах аз.

— Казва се Монтана — поясни Мили. — Добре обучено и много дружелюбно е, стига да не вършиш глупости.

— Защо го казваш, за да ме успокоиш ли?

— Голям сладур е. Ще го обикнеш, както обикна Розичка.

— Вече му викам Роузи, кръстих го така на един професионален боксьор.

— Знам кой е Клапси Макси Розенблум — подметна уж отчаяна младата жена.

— А ти защо си го кръстила с това странно име — Монтана?

— Защото е роден в Монтана. Татко има там малко имение, използва го за лов. Кучето на иконома роди и аз си избрах най-хубавото кученце от котилото.

„Малко имение. За лов. С иконом. В Монтана. Какво ли търся тук?“

Минах покрай Мили и влязох в широк коридор, опасал цялата къща. Вдясно имаше вита стълба, която водеше към втория етаж, по-скоро към мансардата, където под скосения покрив очевидно имаше две стаи.

— До пет минути съм готова — обеща Мили и тръгна нагоре по стълбата. — Чувствай се като у дома си. — Някъде по средата спря и се надвеси над парапета. — Барчето е вляво, в дъното на коридора, холът е вдясно, терасата е точно отпред. Монтана ще те разведе.

После се скри.

Кучето стана и тръгна бавно към дъното на къщата, сякаш бе разбрало всичко до последната дума. Последвах го.

В двата края на коридора имаше арки. Вляво беше кухнята, вдясно — библиотеката, където миришеше на кожа и лавиците бяха натежали от книги. В ъгъла на помещението имаше един — единствен огромен фотьойл с огромна възглавница върху него, отстрани пък се виждаше масичка с купчина разхвърляни списания, отзад имаше лампион и грамофон, както и библиотечка, пълна с плочи.

Холът се падаше в дъното на коридора, простираше се от единия до другия край на къщата. Беше разделен на две от камината, островче от тухли и месинг, вляво от нея беше барчето. Таванът беше висок, с капандури, от които стаята изглеждаше светла и уютна.

Дневната беше обзаведена с ниски канапета и фотьойли, така че да се чувстваш удобно. Върху една от масичките в хола имаше десетина снимки: Милисънт като малка в костюмче за езда, яхнала вран жребец, семейни фотографии. Милисънт в деня на връчването на дипломите заедно с баща си, застанал гордо до нея. И една снимка на млад мъж с хашлашки вид в униформа на Кралските военновъздушни сили и с отличителните знаци на ескадрила „Орел“ — неколцина американски пилоти, включили се през четирийсета година като обособена част в Британските BBC. В долния край на снимката беше драснато: „На моята любима Мил Глезотия. Не губи вяра. Хю. 1.1.1940 г.“

Огромният прозорец гледаше към терасата, от двете му страни имаше двойни остъклени врати.

Ами терасата!

Излязох заедно с Монтана на огромна, старателно окосена морава, отстояща на около шест метра от плувния басейн, който бе с дължината на терасата и в началото ми заприлича на езерце. Тръгнах покрай него и излязох в другия край на терасата, където на мощна струя се стичаше вода с ширина почти колкото самия басейн, за да се разплиска по камъните четири — пет метра по-долу и оттам да се влее в езерце, обрамчено о диви цветя. Освен това имаше тенискорт, зад него гората се спускаше по естествения склон към ручейче, бълбукащо надолу по хълма. Каменният зид свършваше на метър и половина от потока, в средата имаше порта. От другата страна на ручея нямаше друго освен дървета. Най-неочаквано излезе вятър, който разсея горещината с обещание за дъжд.

Бях на място, намиращо се много, много далеч от онзи Лос Анджелис, който познавах.

— Чак сега разбрах къде Адам е срещнал Ева — казах аз на Монтана.

— Доколкото схващам от тези думи, ти е харесало тук — рече зад мен Милисънт.

Обърнах се и се върнах при вратата. Младата жена беше облечена в синьо сако от тънък кашмир, бяла блуза, плисирана пола от жълта коприна, около дългото си аристократично вратле бе преметнала шал в същия цвят. Изглеждаше толкова шик.

— Ако Ева е била красива като теб, Адам надали е щял да се интересува от ябълки — подметнах аз.

Милисънт поруменя, поотвори уста и дълго ме гледа. Сетне се усмихна и рече:

— Ако не ме лъже паметта, не Адам, а Ева се е интересувала от ябълки.

Стояхме на половин крачка един от друг и се гледахме като омагьосани, докато накрая тя не наруши мълчанието.

— Хайде да тръгваме, че ще закъснеем. А ти, Монти, да пазиш тук.

Поведението на кучето се промени, стана много сериозно. Тръгна покрай басейна към гората.

— Обучено е много добре.

— Благодаря — отвърна развеселена Мили, — Когато трябва да пази, се държи доста сковано.

— Виждам. Да затворя ли вратата? — попитах, докато влизахме в къщата.

— Не, остави я отворена, когато ме няма, кучето обича да патрулира наоколо. Или да плува. Или да гони зайци. Заключвам входната врата, макар че е излишно. Ако има капчица, ум в главата си, никой крадец не би дръзнал да влезе.

Тя угаси една — две лампи и двамата се отправихме към вратата.

— Винаги съм имала немски овчарки — сподели Милисънт, докато ме водеше нататък. — Първата се казваше Бък. Кръстих я така на кучето от „Дивото зове“.

— Бък е лайка — напомних аз.

— Не, аз не си го представях като лайка — възрази тя, вдигнала предизвикателно брадичка.

Излязохме навън, Милисънт се обърна към гаража и ми метна ключовете от колата си.

— Дай да вземем моята — каза ми. — Ти караш.

— Леле! — възкликнах. — Пък аз съм дошъл с най-добрия автомобил на полицията.

— Как успя да се вредиш?

— Утре рано сутринта заминавам на север.

— Заради Върна ли?

— Да. Връщам се късно вечерта. Не споменах нищо повече.

Говорехме си за незначителни неща, докато се спусках на трета по завоите към булевард „Сънсет“, където завих наляво и се отправих към Холивуд. На две — три пресечки от кинотеатър „Громан“ свърнах в една от преките и спрях пред ресторант „Най-големите вкуснотии на Ню Йорк“ на Хари.

 

И подзаглавие:

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ НАЦИСТКИ КОРАБ ЗАЛИЧЕН

ОТ ЛИЦЕТО НА ЗЕМЯТА

АНГЛИЙСКАТА ФЛОТА СИ ОТМЪЩАВА

ЗА ЗАГУБАТА НА „ХУД“

Метнах десетаче в кутията от пури върху вестниците и взех два.

Заведението на Хари бе точно такова, за каквото се представяше. Под, застлан с черно — бели плочки, сепарета от червена кожа, маси, покрити с бял линолеум, дървени столове със сърцевидни облегалки. Много светлина. Миризма на шпеков салам и на пастърма, примесена с наситеното ухание на току — що опечен хляб.

Хари режеше на тезгяха една пуйка — вдигна глава и се провикна:

— Ей, Зий! Къде се губиш бе, човек? Вече мислех, че си умрял.

— Имах работа, Хари.

— Ти не ядеш ли, докато работиш? — поклати той неодобрително глава. — Дано мама не те чуе отнякъде.

— Тя къде е?

— Вкъщи с внуците. Днес е вторник. Кой ходи на ресторант във вторник? Сядай, където си харесаш, Зий. Тази вечер листът с менюто е по масите.

Разположихме се с Мили един срещу друг в сепаре и аз и дадох един от вестниците, които бях взел при входа. Тя зяпна, докато четеше уводната статия за „Бисмарк“.

Аз също се зачетох. Британските бомбардировачи били повредили руля на военния кораб — най-голямата гордост на германската флота, и той започнал да кръжи безпомощно, докато англичаните не го обкръжили и не го направили на трески. Според дописката в решителната битка „Бисмарк“ загубил две хиляди и четиристотин души.

Хари дойде при нас на масата и прочете през рамото ми заглавието.

— Хари, това е моята приятелка Мили — представих я аз. Той се дръпна назад, огледа я от глава до пети и сложи ръка на сърцето си.

— Красива, изискана! — завъртя Хари очи. — Чак сърцето ми се разтуптя. Как мислиш, Зий, ще се включим ли във войната?

— Нима искаш да живеем в свят, където от едната страна ни притиска Хитлер, а от другата — Тоджо^[1]? — възкликнах аз.

 

В долния ляв ъгъл на първата страница имаше каре с две колонки, където се разказваше как американците пацифисти, участвали в Първата световна война, и неколцина членове на Американския легион^[2] заплашват да се вдигнат на бунт, ако Щатите се включат във войната. Имаше снимка на разгневени мъже с шапки пилотки, които крещят на неколцина бизнесмени, понесли плакати с надпис: „ЛИНДБЪРГ НАСТОЯВА ДА НЕ ПРИПАРВАМЕ ДО ЕВРОПА“, и грозна карикатура с ухиления Рузвелт и Смъртта, която коси наред с косата зад него, а в балончето над главата на президента пишеше: „РУЗВЕЛТ ВОЙНОЛЮБЕЦЪТ“.

 

— Голям смях! Неколцина предприемачи излезли на демонстрация срещу Рузвелт войнолюбеца, докато британците и нацистите се избиват в Северно море.

— Специалитетът за днес е свинско със зеле — вметна Хари, колкото да поразсее напрежението. — Явно съм имал предчувствие, че ще дойдеш, Зий.

— И аз искам това — намеси се Мили и му върна листа с менюто.

— Значи два пъти свинско със зеле и наливна бира — рекох аз.

— Веднага! — възкликна Хари и хукна към кухнята да ни донесе вечерята.

Мили потрепери.

— Не минава ден да не се случи нещо ужасно — отбеляза тя, отново насочвайки вниманието към войната, която очевидно чукаше на вратата. — Сърцето ми направо спира, видя ли снимка с Айфеловата кула, покрай която маршируват нацисти. — Младата жена замълча, после добави: — Според теб ще се включим във войната, нали?

— Въпрос само на време — кимнах аз.

— Теб ще те мобилизират ли? — попита Мили. Свих рамене — не ми се говореше за това.

— Предишната война помниш ли я? — знаеше си своето тя. Дали я помнех ли? И още как!

— Бях на девет години, когато баща ми замина за Франция — отвърнах и аз. — Имах в стаята си един плакат. Чичо Сам, но без цилиндър и фрак. Един ядосан Чичо Сам, който сочеше право към мен и крещеше: „Трябваш ми.“ Само да го погледнех, и ме побиваха тръпки. Непрекъснато бяхме на тръни, всеки път, когато раздавачът минеше покрай нас, се молехме да не спре пред къщата ни. Нощем лежах в леглото и плачех. Плачех всяка вечер, защото ми се струваше невъзможно баща ми да оцелее.

— Ужасно съжалявам — рече Мили, после се пресегна през масата и ме хвана за ръката. — И върна ли се?

— Да — онова, което бе останало от него — уточних аз. Не и разказах за деня, когато татко се прибра. Беше едър като канара, с шантаво ирландско чувство за хумор. Мъжът, който слезе от влака, бе бледа сянка на онзи човек. Беше обгазен и заради това се бе превърнал в призрак с хлътнали очи. Ръцете му трепереха, той кашляше много. И да се хванеше някъде на работа, не се задържаше дълго. Отказваше да говори за войната. Сега знам, че е умирал. Това продължи дванайсет години, но тате умираше всеки ден по малко, докато накрая белите му дробове не издържаха. Мама умираше заедно с него. Надживя го с три години, последните две в такава несрета, че и досега се мъча да не си спомням.

Тази война, когато и ние се включехме в нея, щеше да бъде още по-страшна. Затова казах само:

— Понякога ми се струва, че ще бъде по-тежко да чакаш тук, отколкото да си на бойното поле.

— Вече загубих в Европа близък човек — сподели Милисънт, вперила невиждащи очи във вестника.

— Кога?

— През четирийсета година. Братовчед си Хю. Голяма откачалка беше.

— Какво стана с него?

— Беше луднал по самолетите. Още от малък се научи да ги управлява. Когато създадоха ескадрила „Орел“, хукна към Лондон и се записа в нея. След първото сражение ми прати картичка. Още от първия път свалил един месершмит и се гордееше много. След два дни го убиха във Франция.

— Моите съболезнования.

Прозвуча отчайващо неуместно. Реших да поразведря обстановката.

— Видях в хола снимката му. „Мил Глезотил“, а? С тия думи я накарах да се засмее.

— Така ми викаше. Беше черната овца в семейството, вечно измисляше някакви лудории, докато аз бях примерното момиченце. Когато бяхме малки, вечно се карахме и се биехме като брат и сестра, после обаче, щом навлязох в пубертета и отидох да уча на Източното крайбрежие, Хю ме взе под крилото си.

— И направи и теб луда глава. — Ами да.

— Кое е най-дръзкото нещо, което си извършила? Тя мисли доста дълго.

— Веднъж избягах от девическото училище на госпожица Браунингтън и отидох да гледам в „Рейдио Сити Мюзик Хол“ „Кинг Конг“.

Направих се на много изненадан. — Хубава работа! — възкликнах аз.

— За мен това беше голям подвиг — отвърна високомерно Мили. — Като нищо можеха да ме изключат.

„Едва ли — помислих си аз. — Как ще те изключат, при положение че баща ти притежава половината щат Монтана.“

 

На афиша пишеше: „Довечера — извънредна предпремиера“, и когато отидохме в „Громан“, отпред се виеше дълга опашка плюс обичайната навалица от туристи, стекли се да разгледат алеята с отпечатъците от ръце и стъпала на звездите, увековечени върху цимента. Франк се беше издокарал в смокинг, стоеше на входа и се усмихваше на посетителите, които се нижеха покрай него. Махна ни и ни вкара в почти пълния киносалон. В края имаше три реда, отцепени с плюшено въже за почетните гости.

Повечето посетители, насядали на „плюшените редове“, бяха шефове на киностудии. Продуценти, прессекретари и техните приятели и приятелки. Ако изобщо дойдеха, звездите щяха да се появят едва след като угасяха част от осветлението.

По едно време в полуосветения салон влезе Хеди Ламар — снажна, облечена в бяла рокля с качулка, с гарвановочерна коса, от която порцелановото й лице изпъкваше още повече. Снежната царица, хладна, непристъпна, самото въплъщение на холивудския блясък. Франк махна плюшеното въже и кинозвездата се настани на мястото до пътеката. Мъжът, който я придружаваше и когото никой не забеляза, мина покрай нея и също седна.

След това се появи Джаки Купър заедно с по-възрастна жена, вероятно майка му. Не го бях гледал във филм още от времето, когато е бил съвсем малък. Сега беше на около петнайсет години. Последна влезе Джуди Гарланд, която седна заедно със странен дребосък с изпъкнали очи. Студийните лъвове чакаха на тръни как публиката ще посрещне филма, очевидно една от най-скъпите продукции за годината. Звездите в него бяха Джеймс Стюарт, Лана Търнър, Ламар и Гарланд. Филмът беше страхотен. Тримата млади певци и танцьори наистина бяха неотразими в „Лудориите на Зигфелд“. Бъсби Бъркли също блестеше в един от танците, но ако някой обра лаврите, то това беше Гарланд, изпяла по сърцераздирателен начин „Вечно гоня дъгата“. След прожекцията публиката ръкопляска дълго, а звездите се изнизаха още преди края на титрите.

Поспряхме да благодарим на Франк и притичахме под първите капки дъжд до автомобила. Когато се качихме, дъждът вече барабанеше по предното стъкло.

— Дали да не пийнем по едно преди лягане? — попитах аз. Мили се наведе към мен и отвърна:

— Ще ми бъде много приятно.

 

„Стоте долара“ на Мори се намираше недалеч от Морланд, в самия край на Бевърли Хилс. Мори Кастелано бе създал клуба с бакшиш от сто долара, който получил от Виктор Матюър още като оберкелнер в нощен клуб „Роби“ на Вайн, любимото свърталище на кинаджиите. С тези сто долара наел просторен гараж и събрал от приятели пари, с които да го ремонтира. Сега там имаше уютен ресторант с прилична кухня и пиано-бар. Стените бяха облепени със снимки на холивудските великани и полувеликани.

Оставих Мили пред входа, паркирах автомобила и протичах през дъжда.

Мори се беше разположил в ъгъла на основния салон и когато влязохме, стана, за да ме подръпне за лакътя. Не обичаше да се ръкува.

— Ей, Зий, отдавна не съм те виждал — ухили се той. — Боря се с престъпността — отвърнах възможно най-начумерено и го запознах с Мили.

Той се поклони едва ли не доземи, целуна въздуха над ръката и и ми рече:

— В „Кьошето“ ли?

Кимнах.

Атракцията на заведението беше задната стаичка, където басист на име Чък Грейвс всяка вечер правеше заедно със свои приятели джемсешъни. „Кьошето“ се бе утвърдило като място, където прочути музиканти наминават да посвирят с триото на Чък. През деня Чък свиреше в оркестъра към „Кълъмбия Пикчърс“.

Малкото помещение в дъното на клуба, където не всеки имаше достъп, се бе наложило като Мека на истинските ценители на джаза, които държат повече на музиката, отколкото на обстановката и уюта. Вътре се побираха петдесетина души, насядали на най-обикновени столове. Масичките бяха съвсем малки, колкото да сложиш на тях едно — две питиета и пепелник. Тук купонът започваше чак към полунощ, но когато влязохме, вече беше оживено.

При тавана се стелеха валма тютюнев дим. Беше задушно. Разностилното обзавеждане сякаш бе събрано от разпродажба на стари мебели, стените бяха боядисани в черно, сцената представляваше подиум, закрепен на бетонни блокчета. Високо на стената се върнеше вентилатор, който безуспешно се мъчеше да разсее пушека и горещината.

Не познавах някого в помещението, макар и да имаше интересни типове.

Оркестърът се състоеше от Грейвс, висок пианист с цвят на абанос и с усмивка, широка колкото заведението, тръбач на име Търк Зиглър, който почти не махаше сурдинката. Браво Джоунс, плешивеещ алтсаксофонист в най-торбестия костюм, който някога съм виждал, кльощав барабанист в раирана риза с папийонка и дребничък цветнокож мъж, който се бе облякъл в официален костюм, беше си сложил чак вратовръзка и свиреше на електрическа китара. Когато влязохме, бяха подкарали в забързано темпо „Специална въздушна поща“. Седнахме на една от масичките с размери на петаче при подиума и си поръчахме по нещо за пиене на келнера, който изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.

Грейвс дойде при нас на масата с клатушкаща се патешка походка. От благия му тих глас момичетата направо лудееха, особено когато той пееше тъжни балади.

— Здрасти, ченге — ухили се Грейвс. Но изобщо не ме погледна, втренчи се в Мили. Целуна й ръка и добави: — Чък Грейвс, винаги на ваше разположение, драга ми госпожице.

— Аз за какво съм тук? — напомних му.

— Знам, моето момче, че си тук, но се съмнявам, че някои го забелязва.

Мили се притесни, после схвана, че си правим майтап.

— Няма да стоим дълго — поясних аз. — Мили е работеща жена, а на мен ми се налага още рано сутринта да поема на север.

— Страхотно. — И се обърна към Мили: — Следващото парче е за вас.

Музикантите се върнаха на подиума, Чък им каза няколко думи и те погледнаха към нашата маса. Пианистът и Чък дадоха тоя, после Чък запя:

Прелетял съм със самолет над света,

ял съм хайвер с шампанско,

на Северния полюс карта съм съставил,

а с теб не знам

откъде да започна.

Пееше от сърце, с меден глас и завърши с:

Франклин с мен се е допитвал,

Грета Гарбо на чай ме е канила,

имам си къща за милиони,

а с теб няма къде да отида.

Останахме един час.

Когато музикантите спряха, за да си починат. Мили прати на Грейвс въздушна целувка, а аз махнах на останалите. Метнах в кутията петачка. С крайчеца на окото видях, че Мили пуска банкнота от сто долара.

Мори й държа чадъра, докато протичахме до автомобила. Помогна н да се качи.

— И не се губи толкова дълго, Зий — заръча ми той. — Беше ни домъчняло за теб. — А на Мили: — Накарайте го да ви доведе отново.

Сетне се върна на бегом в клуба.

— Всички ли в града познаваш? — попита ме тя.

— Когато започнах работа, това тук ми беше районът — обясних аз. — А и навремето съм живял в този квартал.

Понечих да подкарам колата, Мили обаче ме хвана за ръката и ме спря.

— Чък за теб и за мен ли изпя онази песен? — попита ме тя. — Коя?

— „Не знам откъде да започна“.

— Може би по свой си начин ми е казвал, че…

— Млъкни — прошепна Мили. — Можеш, Зий, да отидеш навсякъде с мен. Готова съм да прелетя над целия свят със самолет, само и само да се върна у дома при теб.

Обхвана лицето ми с длани. Вяха гладки като кадифе. Притегли ме и ме целуна. Устните и бяха меки, топли и нежни и аз я притиснах в обятията си.

Превключих на втора, за да се махна от пътя, и се приплъзнах към седалката на Мили. Както ме гледаше в лицето, тя се намести и преметна крак върху моя. Пресегна се, замилва ме по гърба и ме притегли към себе си. Усетих колко е топла.

Продължихме да се целуваме и чувствах как Мили потръпва, докато прокарвам длани по тялото й.

Не знам колко сме стояли там.

Когато си тръгнахме, дъждът беше спрял.