Уилям Дийл
Еврика (24)

20.

Фоайето беше само от мрамор, месинг и тиково дърво. Към мецанина водеха две вити стълби в двата края на помещението. Детективското бюро на Удс се помещаваше в стаи сто и шеста и сто и седма. Качих се по стълбите.

В ъгловите помещения имаше лекарски кабинет. Кантората на адвокат Джери Гайзърт заемаше почти половината етаж, а бюрото на Удс се намираше непосредствено до нея.

Върху вратата от матово стъкло пишеше: „ЕДУАРД УДС, ПОВЕРИТЕЛНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ“. Беше заключено. Затова пък вратата на съседния кабинет беше широко отворена. Застанах на прага. Върху вратата пишеше „Вход за външни лица забранен“.

Кабинетът не беше нито скъпо, нито скромно обзаведен, нито малък, нито голям. Надзърнах вътре и видях махагоново писалище със средни размери. До дясната стена имаше тапицирано с червена кожа канапе, на което годинките вече му личаха, и два фотьойла със същата тапицерия. Някой явно беше казал на Удс, че кожата прави впечатление. Само бе забравил да спомене, че колкото по-малко, толкова по-добре. В ъгъла при вратата имаше закачалка от тъмно дърво, върху писалището се мъдреше голям стъклен пепелник, който би могъл да мине за смъртоносно оръжие, настолна запалка в кожен калъф марка „Ронсън“, познат зелен пакет „Лъки Страйк“ и два телефона — единият най-обикновен, черен, другият висок и старовремски: Удс нашепваше нещо именно в неговата слушалка.

Аз продължавах да стоя на прага и по едно време почуках лекичко по стъклото на вратата. Без да ме поглежда, Удс вдигна пръст. След миг затвори, махна ми да вляза, изправи се и ми протегна ръка. Почти не се беше променил през последните двайсет години. Още младееше за възрастта си, и досега беше с тънки мустачки, и досега косата му беше гъста, и досега имаше силен загар, само дето беше пуснал малко шкембе. Сакото му висеше на закачалката. Детективът беше облечен в бяла копринена риза на тънки светлосиня райета, носеше и вратовръзка, която не биеше на очи, и червени тиранти.

— Едуард Удс — представи се той със заучена усмивка. — Секретарката отиде да обядва. — Казвам се Банън.

— Седнете.

Метнах бомбето върху писалището и се разположих, а Удс ме погледна право в очите. Мъчеше се да си спомни дали ме е срещал.

— И аз смятам да отида и да хапна нещо — поясни той.

— Красива риба — отбелязах и кимнах към двуметровата риба меч върху стената.

— Тази хубавица тежеше сто и двайсет килограма, само да знаете как се бореше. Цели два часа съм я дърпал, докато я извадя на сушата. Оттогава не ходя за риба. Който се бори толкова настървено за живота си, заслужава да умре от старост.

— Възхитителна философия.

— Благодаря. Какво обичате?

— Чували ли сте някога нещо за жена на име Върна Хикс? Или Върна Виленски, както е по мъж.

Удс сключи вежди, любопитството върху лицето му беше изместено от подозрителност. Той дръпна от цигарата си и пусна едно — две клъбца дим.

— Да не е безследно изчезнала? — попита ме. — По-добре отидете в полицията.

— Не е изчезнала, знам къде е. В моргата, чака от щатската управа да я погребат.

Върху устните на детектива се мерна нехайна усмивка, тревогата в очите му се попритъпи, Той кимва, общо взето, сам на себе си и се засмя.

— Вие сте сержант Банън, нали? Отдел „Убийства“.

Кимнах.

— Ако наистина се познаваме, вие имате по-добра памет от мен.

— Вестниците са писали няколко пъти за вас. За кого става въпрос, за госпожата, чието радио се е окъпало заедно с нея ли?

— Откъде знаете?

— Пишеше в „Таймс“. Два — три абзаца. Но не се споменаваше име. Не ми се видя да става дума за убийство.

— Да не би да четете вестниците от първата до последната страница?

— Задължително. Човек не знае кога какво ще му дотрябва — сви той рамене. — Ще се изненадате какви интересни неща ще узнаете, ако си отваряте очите на четири и четете вестниците до последния ред. Чета и клюките.

— В този случай наистина има интересни неща. Жената е имала в спестовен влог много пари. Опитвам се да открия нейни наследници.

— Е, аз не съм й роднина — подметна Удс, след което се изправи и отиде да си вземе сакото от закачалката.

Наметна се с него и се върна при писалището, но този път не седна. Плъзнах поглед по снимките върху бюрото: една на Удс, Кълан и Бък Толман. Втора — на Удс, прегърнал през кръста хубава чернокоса жена някъде към четирийсетте.

— Голяма красавица — кимнах аз към фотографията.

— Благодаря — отвърна той. — Ще й предам. Това е жена ми Хейзъл. Днес честваме десетгодишнина от сватбата. Запазили сме си стая в малък хотел, ще си поръчаме нещо, ще сложим табелата „Не влизайте“… имаме си такава традиция.

Той си погледна часовника, после отново се извърна към мен и вдигна вежди. Аз също станах от стола.

— Госпожа Хикс е оставила близо сто хиляди долара в банката.

Това изобщо не му направи впечатление.

— Повечето са внесени с банкови преводи от по петстотин долара, постъпвали всеки месец през последните седемнайсет години. Пращани са главно от Сан Пиетро.

— Това доказано ли е? — Удс заобиколи писалището, хвана ме за лакътя и ме поведе към вратата. — Елате, ще ви изпратя до долу.

Добре се владееше. Дори и да го дразнех, не го издаваше с нищо. Заключи и натисна бравата — да провери. Слязохме заедно по мраморното стълбище.

— Нима смятате, че банковите преводи са свързани по някакъв начин с радиото, скочило заедно с госпожата във ваната? — попита ме Удс, докато вървяхме.

— Не. Но ме притеснява, че жена с толкова пари в банката и без завещание най-неочаквано умира.

— Случва се непрекъснато. Всички си мислим, че сме вечни. И все отлагаме нещата.

— Сигурно.

След като излязохме от сградата, се обърнах така, че Удс да застане с лице към ресторанта.

— Е, благодаря ви, че ми отделихте от времето си — му рекох аз, докато се ръкувахме. — Напуснали сте Сан Пиетро горе — долу по същото време, когато оттам са започнали да пристигат парите, та се надявах, че помните името.

— Съжалявам, но не ми говори нищо — усмихна се той благо.

Понечих да си тръгна, но първо попитах:

— А Лайла Париш? Нали и тя е изчезнала някъде по това време?

Удс спря и се обърна. Присви очи.

— Това пък какво общо има?

— Лайла Париш така и не се е появила отново, нали?

Покрай нас по тротоара минаваха забързани хора. Беше време за обедна почивка и улицата беше задръстена с коли. Чуха се два — три клаксона. Удс се приближи към мен и рече:

— Въпросът ви съдържа доста странни хрумвания, — Не ви разбирам — казах аз.

— Разбирате, и още как. Разправяте, че въпросната госпожа Хикс е получавала от някого по пет стотака всеки месец и че парите са превеждани от Сан Пиетро. След това ме питате за другото момиче — Париш, което беше свидетелка по едно от делата, предадени в съда след мое разследване. Знам колко прави две и две. Париш изчезна сякаш вдън земя мой човек. Никой не знае къде е. Лично аз не съм й виждал очите още от процеса. Доколкото знам, не я е виждал и никой друг.

— Ама че работа!

— Знаете ли какво си мисля, Банън? — Не.

— Мисля си, че искате да разберете кой е пращал парите, а не да откриете роднините на госпожата.

— Искам жената да бъде погребана както подобава, нищо повече.

— Ами тогава минете с шапката из полицейското управление, все ще съберете двайсет долара. Ето, вземете… — Той бръкна в джоба си, извади малка пачка, взе от нея пет долара и ги пъхна в горното джобче на сакото ми. — За начало.

После се обърна и се сля с потока пешеходци.

Притичах между колите през улицата и се върнах в ресторанта. Когато седнах на масата, Пати Норт бе толкова развълнувана, че направо подскачаше на стола.

— Той е — отсече тя. — Същият. Откъде разбра?

— Забрави ли, че съм детектив? — попитах я аз. — Това ми е работата.

Бръкнах в джоба, извадих намачкалата банкнота от пет долара и я метнах на масата.

— Това пък какво е? — възкликна Милисънт.

— Онова приятелче току-що създаде благотворителен фонд по погребението на Върна.

— Какво чудесно хрумване! — Очите и блеснаха и тя допълни развълнувана: — След като хапнем, можем да се върнем в банката и да открием сметка. Лично аз ще внеса петдесет долара.

Засмях се.

— С петдесет долара, Мили, можем да положим Върна в ковчег от чисто злато и да наемем Филаделфийския симфоничен оркестър да и изсвиря погребалния марш.

Келнерът ни донесе поръчката и ние се нахвърлихме на яденето.

— Е, Пати — подхванах аз, — нали си сигурна, че това е човекът, превел на Върна Хикс парите?

— Повече от сигурна — закима тя разпалено, — Няма никакво съмнение.

— Помогна ми много — рекох аз. — Признателен съм ти. След като се наобядвахме, откарах Пати Норт до банката и отново й благодарих. Докато пътувахме към банката на Милисънт, тя ме попита:

— Това е същият човек, когото търсеше, нали?

— И да, и не — отвърнах аз.

— Нищо не разбирам.

— Казва се Еди Удс. Вил е ченге в Сан Пиетро, оплел е конците и се е махнал оттам по същото време, когато Върна Хикс се е появила в Лос Анджелис. Сега знаем със сигурност, че той е направил най-малко един от преводите. Следващият въпрос е кой му е дал парите.

— Не са ли негови? Поклатих глава.

— Не мисля — отвърнах. — През двайсетте и началото на трийсетте години едва ли е разполагал с такива суми. Който е сключил сделката с Върна, е бил много богат. Знаел е, че му е по джоба да плаща дълго. А и Удс едва ли ще бие целия път до Сан Пиетро, колкото да пусне другите парични преводи, там всички го познават. Мен ако питаш, е изправил само един превод. Сбърках.

— В какво? — учуди се Милисънт.

— В това, че търсех един — единствен човек, който е пращал парите. Както личи, преводите са правени през годините от различни хора. Който е плащал на Върна, очевидно е използвал посредници. Така става още по-неоткриваем.

— Жалко — въздъхна Милисънт. Усмихнах й се.

— Излишно е да се натъжяваш. Твоята приятелка е истинка Чарли Чан. Благодарение на нея съм сигурен в едно. Еди Удс знае кой всъщност праща парите.

— Откъде разбра?

— Бил е прекалено високо в йерархията, та да не знае. Нищо чудно именно Удс да е посредникът. Налага се утре да се върна в Сан Пиетро. Сега вече мисля, че ще получа някои отговори.

— Щом разполагаме с пари да погребем Върна, толкова ли е наложително да се занимаваш със случая?

— Повече от наложително.

— Пак не разбирам. Станах много сериозен.

— Ще ти кажа нещо, но следващите ден — два не трябва да го споделяш с никого, дори с баща си.

— Дадено, казвай сега!

— Върна Виленски е била убита. Била е удавена и който го е направил, е бутнал радиото във ваната, за да прилича на нещастен случай.

— Божичко! — затули тя уста с длан. Най-неочаквано в очите й избиха сълзи.

— Сега вече разследвам убийство и трябва да намеря убиеца.

— Не можеш ли да попиташ Удс? Опитах се да сподавя напушилия ме смях.

— Господин Удс е потулвал историята толкова години и няма сега да изплюе камъчето! Възможно е да изкопча нещичко от него, но ще оставя това за по-нататък. Първо искам да видя лицето на Кълан, когато му съобщя, че вече разследвам убийство.

Спрях пред банката и с доста мъки изпълзях от колата.

— Много те моля, недей да слизаш — каза Милисънт.

— Това, че се ме изритаха в ребрата, не означава, че съм забравил добрите обноски.

Заобиколих автомобила и й подадох ръка да слезе. Докато се изправяше, Тя докосна с устни бузата ми.

— Срещата за довечера остава ли? — попитах я аз.

— Надявам се.

— Защо след концерта не отскочим до „Стоте долара“? Милисънт ме озари с една от усмивките си за милион долара. — С удоволствие. Ще дойда с теб, където и да ме заведеш. Изпроводих я с поглед до банката. Помислих си: „Ето какво имат предвид, когато казват, че ирландците са родени с късмет.“