Уилям Дийл
Еврика (27)

23.

Накъде в седем и нещо сутринта минах да взема Скай и поехме към Сан Пиетро. Скай прекара почти цялото пътуване в сладък сън, както седеше с кръстосани ръце.

Докато подминавахме сергията с плодовете на сто и първа магистрала, погледнах нагоре към хълма, но хубавото момиче с пъстрото конче го нямаше. Може би ми се беше привидяло или е било подсъзнателно — момичето е било Милисънт, а кончето — нейното лъскаво бебешко синьо автомобилче? А може би мислех прекалено много. При отбивката сръгах с лакът колегата.

— Почти пристигнахме — обясних му. — Очаквам всеки момент черният понтиак да ни се лепне отзад.

Той обаче не се появи. Спрях на билото и показах на Скай от високото Сан Пиетро, Хълма, къщата „Приказна гледка“. Погледнах към залива, но голямата яхта си беше отишла. Спуснахме се в града.

Спрях пред шерифството. Малко по-нататък беше паркиран кафеникавият пакард.

— Превозното средство на Кълан — обясних на Скай, след като слязохме.

— Много добре за шериф на окръг с размерите на бисквитка — отбеляза той.

— Колата е служебна — напомних аз. — Сигурно всичко си е съвсем законно.

Скай само изсумтя презрително. Оставих го да се разхожда по паркинга.

Кълан и Ръсти ги нямаше наоколо, но надали се бяха отдалечили много от неговия кабинет на колела. Влязох в полицейския участък. Отново заварих вътре Роузи. Тя ме позна още щом се появих на прага.

— Здравейте — поздравих я аз. — Помните ли ме?

Тя ме удостои с нещо, което би могло да мине и за усмивка.

— За риба е. Днес е петък.

— А, такава ли била работата! В сряда по обед всички са на голф, в петък сутринта пък са за риба. Кога са им уроците по балет?

— Капитанът не знае дори от кой край се хваща стикът за голф — увери ме тя и погледна часовника върху стената. — Ще се върнат всеки момент.

— Ще сляза долу и ще чакам на кея.

— Живеем в свободен свят — каза ми жената. Докато вървях към вратата, промърмори; — Той каза, че ще се върнете.

Отидох при автомобила, слязох в долния край на улицата и спрях до сребрист кабриолет „Дюзенбърг“, оставен на паркинга между парка и пристанището. Скай дойде при мен с фунийка сладолед.

— Хубава количка — отбеляза той. — Сигурно струва най-малко петдесет бона. Сигурен ли си, че имаш право да спираш до нея?

— Това е автомобилът на Горман — обясних аз. — Свенливият банкер ли?

— Или свенлив, или невъзпитан, или и двете. Каквото си избереш.

По кея имаше няколко будки с ярки сенници, където се продаваше какво ли не, от хотдог, безалкохолни напитки и сандвичи до алкохол. Между тях и пристана бяха наредени масички с чадъри в същите ярки цветове. Отвъд тях, докъдето погледът стига, се простираше океанът, по лазурното небе нямаше и нито едно облаче.

Седнахме на една от масите и огледахме залива. На плажа, който се падаше на север, две дечица строяха пясъчен замък, майка им се бе излегнала на шезлонга и четеше книга. По-нататък четирима младежи се гонеха из водата: момичетата се бяха покатерили на раменете на момчетата. Вдигнах бинокъла и го насочих към урвата, над която беше капнало имение „Приказна гледка“. През дърветата се виждаха само куличките на къщата. После сниших бинокъла, за да разгледам издатината в отвесната скала, по която растяха борове с окършени от океанските ветрнща върхари. Нещо ме загложди, и аз не разбрах какво.

— Видя ли нещо интересно? — попита Скай.

— От този ъгъл — не. Някъде по средата на урвата има нещо като площадка.

— Където са обрулените дървета ли?

— Да. Освен дървета там има останки от шевролет модел двайсета година.

— Стига бе. И какво търсят там?

— Някакво хлапе изгубило контрол над автомобила и паднало долу. — Подадох му бинокъла. — Виждаш ли онази издатина с каменния зид около нея?

— Да.

— Всяка вечер там пада непрогледна мъгла. Както личи, момчето не е успяло да вземе завоя. Сложили са зида след това. Сега пътят е затворен.

— Ти си истински извор на познания — взе ме на подбив Скай. — Я вземи се кандидатирай за екскурзовод. — После рече: — Там горе има човек.

Взрях се в билото на хълма, но то беше много далеч, за да видя нещо с невъоръжено око.

— Жена — продължи колегата. — Богата, с шапка и ръкавици. Носи цветя.

Взех бинокъла. Скай беше прав — жената беше богата. Винаги си личи. Дори когато са облечени делнично, богаташките си личат отдалеч.

Жената отиде досами зида, взря се минута — две в океана, сетне надолу към урвата и метна букета. Загледах как той се върти и се преобръща, как се удря в скалата, как после вятърът го понася и цветята падат почти право надолу. Позадържаха се на едно от дърветата, сетне изчезнаха, скриха се от полезрението ми. Извърнах пак бинокъла към билото, но жената вече я нямаше.

Погледнах надолу към отвесната урва, без да търся нещо определено. Загриза ме съмнение.

Обърнах се отново към залива, там обаче нямаше и следа от моторница.

— Сетих се нещо — казах аз на Скай. — Ти иди хапни, до четвърт час съм тук.

— Какво, да не те е срам да ме вземеш със себе си? подметна той, уж съм наранил чувствата му.

— Позна — рекох му.

Качих се на колата и се отправих по главната улица към „Февруари“, оттам завих надясно я подкарах по Трета улица. У Хауландови не се беше променило нищо. Колито пак си спеше в предния двор и докато минавах покрай него, дори не отвори очи. Госпожа Хауланд ми отвори още след първото почукване.

— Помните ли ме? — попитах я. — Сержант Банън от полицията в Лос Анджелис.

— А, да. Божичко, изглеждам ужасно.

— Барни тук ли е? Няма да се заседявам много, само искам да го питам нещо.

— Тук е, влезте. — Жената ме заведе при стълбата н се провикна към мазето. — Барни, пак е дошъл онзи симпатичен младеж от Лос Анджелис. Да го пратя ли при теб?

— Господин Банън ли? Ама разбира се — изкрещя той в отговор.

Слязох по стълбите и заварих старчето зад пишещата машина.

— Имам един въпрос, Барни — подхванах аз, докато се ръкувахме.

Отидох при вестникарските страници в рамките и открих онази, която ми трябваше. Материалът в долната дясна колона със снимка на изпотрошен автомобил — първия път само му бях хвърлил едно око и го бях подминал. Заглавието гласеше:

Сетих са как Кълан е споделил с мен, че за една нощ при зъбера животът му се е променил из корен.

— Кой е Илай Горман? — попитах аз.

— Дядото на момчето. Загиналият младеж беше син на Бен и бе кръстен на господни Илай. Господин Илай пък владееше цялата долина. Спечели я на покер от съдружника си — Шеймъс О’Дел.

— О’Дел от имение „Приказна гледка“?

— Същият.

Отново погледнах първата страница на вестника.

— Катастрофата. Какво точно се е случило?

— Илай младши тръгнал на кино, щял да гледа ням филм. Беше луда глава, тия младоци вечно забъркват някаква каша. Какво му е трябвало да се спуска по Панорамния път, мъглата е била толкова гъста, че не се е виждало и на педя. Не е успял да вземе първия завой и е полетял в бездната. Автомобилът се е подпалил, но никой, разбира се, не е забелязал. Разбрали са чак на другия ден. — Как така никой не е забелязал?

— Това стана същата вечер, когато убиха Бък Толман.

 

Когато се върнах в парка, Скай още разглеждаше с бинокъла залива. В него навлизаше огромна яхта.

— Това вероятно е нашият човек — отбеляза колегата. — Как мина бързата среща?

— Току — що прочетох поредната глава от историята на Сан Пиетро.

— Браво на теб. Светни и мен, де. Той свали бинокъла.

— Онази потрошена кола върху издатината при скалите. — Какво тя?

— Била е на сина на Бен Горман. Трагедията се е разиграла същата вечер, когато е избухнала и престрелката в имение „Приказна гледка“.

— Трябва да напишеш книга.

— Много събития за една вечер от живота на такъв малък градец.

— Винаги е така. Вървят по три. Оная вечер сигурно се е случила още някоя голяма трагедия. Например прегазили са нечий котарак. Или се е спукала гумата на някой мерцедес.

Пак погледнах към урвата.

— Готов съм да се обзаложа, че това там беше майката на момчето. Или сестра му — казах аз.

— Логично е — отвърна Скай. — И какво от това?

— Не знам. Нещо.

— Защо не питаш стария Горман? Тая яхта там сигурно е негова. — Имам да го питам по-важни неща. — Ще го причакаме ли, когато слезе?

— Ще причакаме и двамата.

— Това най го обичам — усмихна се Скай.

 

Взехме си лимонада — „току — що са я изстискали“, уведоми ме колегата — и загледахме как голямата моторница кръжи край един от доковете. Двигателят ревна, катерът даде на заден и морето зад него се разпени като кипвала в тенджера вода. После отнякъде изникна Ръсти, който отиде да порещне моторницата. Както винаги, беше облечен в тъмен костюм и бяла риза, носеше и вратовръзка. Не ме поздрави. Един от докерите хвана въжето, притегли го, завърза го за стоянката и издърпа катера при старите автомобилни гуми, наслагани отстрани на пристана.

Кълан слезе на кея, а Ръсти взе цигарата, която бе сложил зад ухото си. Шерифът я запали, после шофьорът показа с палец през рамо към нас. Кълан ни погледна през слънчевите си очила. Беше облечен в хавайска риза, торбести бежови панталони и бели гуменки. Извърна се към моторницата и каза нещо на някого, когото не виждах. После дойде при нас с обичайната си нехайна походка. Ние продължихме да седим на столовете. Ръсти седна зад волана. — Разочарова ме, каубой. Този път, гледам, си довел целия отряд за бързо реагиране — каза с крива усмивка Кълан.

— Добър ден, капитане — кимнах му аз. — Това е колегата ми, Скай Агаси.

Кълан смъкна сантиметър — два очилата и ме погледна над тях. Кимна на Скай, който, както винаги, седеше, изопнал гръб и отпуснал върху коленете си пестницн колкото пъпеши. Шерифът отиде на будката и си поръча лимонада.

— Наистина не се налагаше да биеш толкова път, каквото имаше да ми казващ, ми го каза завчера с хартиената кесия — Рече той, след като се върна на масата и седна. — Дължа ти извинение. Получи се… малко недоразумение между мен и момчетата. Като знаем крайния резултат, реших, че не си отнесъл боя.

— Едноокия рита като муле. Между другото, намери ли си стъкленото око?

Кълан кимна.

— Разчисти калта и го намери. Но Макс и Лени се оплакаха, че и ти не си пестил ритниците.

— Трябваше да ме хване този е двете ръце.

— Искаш да кажеш Макс. Лени удря по-силно.

— Лени удря много силно. И досега две — три ребра ме болят, не се търпи. Между другото, всичките ли ченгета тук са сакати?

Кълан ме измеря с поглед и отвърна:

— Лени изгуби ръката си, а Макс — окото в една и съща битка. А Ръсти не е от най-приказливите, защото пак по същото време бе улучен от шрапнел. Отнесе му гласните струни, но той, криво-ляво, се оправя с гласовото апаратче.

Не знаех какво да отговоря, затова си замълчах.

— Тези три ченгета са толкова добри, че само можеш да мечтаеш за тях — допълни Кълан. — Имаме тук още двама — трима. Ако ти стане навик да наминаваш насам, сигурно ще се запознаеш и с тях.

— За коя битка говориш, за онази, която ти донесе „Сребърната звезда“ и „Аленото сърце“ ли?

— Добре си си подготвил домашното.

— Пишеше го в „Таймс“. Това е нещо като пипера, който задължително добавят към постните статийки. Покрай това се сетих, че Макс счупи с главата си стъклото на автомобила. Полицията се изръси с единайсет долара, за да го смени.

— От джоба ли ти ги взеха?

— Не, слава Богу. При моята заплата това е доста тлъста сума.

— Двеста двайсет и пет долара плюс още петдесетачка след първите десет години трудов стаж.

— И ти си си подготвил домашното.

— Така поне пише в отчетите за бюджетните разходи, всеки може да ги прочете. Аз съм данъкоплатец, длъжни са да ме уведомяват за какво отиват парите ми.

— Какво друго знаеш за мен?

— Повишили са те детектив само след пет години в полицията и три години по-късно са те произвели сержант. А това говори много за способностите ти. Избухлив си, заради което от време на време загазваш. Караш олдсмобил на четири години, купил си го на старо за стотачка, живееш в малка къща. Нямаш дългове. Не си женен, на трийсет я четири години си, две — три години си учил в Щатския университет на Калифорния, после си зарязал следването, за да станеш ченге. Недоумявам защо.

— Свършиха ми парите — поясних аз. — И ми писна да мия за петнайсет цента на час чинии по разни долнопробни закусвални, докато всички останали забогатяваха от борсови спекулации.

— Но две години по-късно пак всички вкупом се разориха.

— Пък и работата е сигурна, плащат ми хората за пенсия и здравните осигуровки.

— Не знам защо, но ми се струва, че социалните придобивки не те вълнуват особено.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Вече ти обясних, цял живот съм сред ченгета. Познавам и най-добрите, и най-калпавите. Надушвам ги от сто километра що за стока са. Ти си от най-опасните.

— От най-опасните ли? — прихнах аз.

— Ами да. Като булдог си. Надушиш ли вещо, захапваш го и не го пускаш, дори и да си сбъркал.

— Това като предупреждение ли да го тълкувам?

— Не се прави на ударен, знаеш за какво тя говоря.

Пропуснах тия думи покрай ушите си и се върнах няколко изречения назад.

— С времето социалните придобивки, за които спомена, стават все по-важни и важни.

— Както си я подкарал, си залагам главата, че няма да доживееш до пенсия. Изгледах го и отбелязах:

— Уж казваш едно, а май намекваш за друго. Кълан прихна.

— Не бе, това са само догадки. Но си от хората, които обичат да се движат по ръба, нали така?

— Например?

— Например изтърсваш се в града ни, разтръбяваш, че си тук, почваш да създаваш главоболия на най-уважаваните граждани, аз ти обяснявам, че няма какво да научиш, а ти пак ми цъфваш. Просваш две момчета, два пъти по-едри от теб, и ме предупреждаваш с оня книжен плик да си опичам акъла.

— Заради това ли прати момчетата да ме обработят? Той погледна към залива, отпи от лимонадата и чак тогава отговори:

— Веднъж моят приятел Брет Мерил ме предупреди никога да не изричам на глас желанията си, понеже имало хора, които можели да ми повярват и да направят така, че тези желания да се сбъднат. Случва се нещо, аз се вкисвам, изтърсвам нещо от рода на: „Дано на тоя негодник му падне пиано от висок етаж“, нещо от тоя десен. Не че го искам на сериозно, просто си изкарвам яда. После ми съобщават, че на този и този му било паднало пиано „Стейнуей“ на главата.

— Лени удря по-страшно и от „Стейнуей“.

— Може да си кибритлия, може да си играеш с огъня, но умееш да се пазиш. Точно за това си сержант, докато повечето ти връстници търкат подметки в глухата провинция. Не че не си ми симпатичен, нищо подобно. Обратното, дори ти се възхищавам.

Най-неочаквано смених темата.

— Не ми спомена, че в онази катастрофа на Панорамния път е загинал синът на Бен Горман — рекох аз.

Той ме изгледа със стоманен поглед и отвърна:

— Не си ме питал.

— Не би ми и хрумнало да те питам.

— На мен също. Беше са катастрофа. Загина младеж, когото всички обичахме. Какво общо има това с всичко останало?

— Катастрофата е станала същата вечер, когато е станала и касапницата в „Приказна гледка“.

— Намерихме колата чак на другата сутрин. Забеляза я човек, който се изкачвал по Панорамния път.

— Станало е същата вечер.

— Най-тъжната вечер в живота ми — въздъхна Кълан. — Тогава загубих и Бък Толман, и кръщелника си.

— Бил ти е кръщелник?

— Бен Горман ми е най-добрият приятел.

— Моите съболезнования. Не исках да прозвучи така, все едно съм…

— Мнителен ли?

— Не. Коравосърдечен.

— Благодаря.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че на онази пейка там горе животът ти се е променил из корен? — Изабел и Бен така и не го прежалиха. Аз също.

— Струва ми се, че преди около половин час видяхме жената.

— Коя жена, Изабел Горман ли? Къде? Извърнах поглед към урвата.

— Там горе. Беше облечена като от журнал. Хвърли цветя.

Кълан гледа няколко секунди издатината в скалата, после кимна.

— Прави го веднъж седмично. Вече двайсетина години — пророни той с огромна тъга в гласа.

Скай не каза и дума. Продължи да седи с ръце върху коленете и да ни наблюдава с очи, които не пропускаха нищо.

Известно време и тримата мълчахме. Погледнах отново към залива. Голямата яхта вече бе при кея. Горман не се виждаше никъде.

— Значи онова приятелче Бен пак ще ме разиграва като маймуна — рекох накрая.

— Колко пъти да ти повтарям, тук няма да научиш нищо за оная жена, дето е починала.

— Да, постоянно ми го повтаряш. Опитваш се да ме пратиш за зелен хайвер, нали, капитане? — усмихнах се аз.

— Не съм толкова глупав, дори не бих опитал.

— Този път няма да стане — отсякох аз.

— Така ли? И защо?

— Скай! — подканих аз едрия си колега и той извади от вътрешния си джоб два сгънати документа, които сложи на масата пред Кълан.

Изглади ги с длан и ги погледна.

— Заповеди за обиск — поясних аз. — На всички банки. С едната получаваме достъп до цялата документация, с другата — до банковите сейфове. Мориарити ги издейства от съдията Уайдмайър в окръжния съд.

Кълан се вторачи в двете заповеди, без да проронва и дума. Върху суровото му лице се изписаха доста неща. Той поклати лекичко глава и се изправи.

— Ще ида да си взема един душ — оповести.

— А аз ще надзърна в окръжния регистър — намеси се най-после и Скай. — Нали не възразявате?

— Не. — Кълан дори не си направи труда да се обърне към него. — Вторият етаж, отдел „Архив“. Търсете Гленда, шефката на отдела. Кажете й, че ви пращам аз.

С тези думи се качи на колата. Направи обратен завой, подмина шерифството и зави надясно, към хотел „Вълните“. Скай отиде в шерифството. А аз? Аз продължих да седя сам на масата и да гледам „Дюзенбърга“.