Уилям Дийл
Еврика (38)

34.

Съдебното заседание, свикано от главния прокурор, щеше да се състои в голямата зала, обикновено запазена за откритите заседания на Градския съвет. В единия край на помещението имаше голяма маса с шест стола зад нея — местата на онези, които колеха и бесеха. Срещу тях имаше две по-малки маси — всяка от двете страни на пътеката в средата, зад тях пък бяха преградата и шестте реда от двете страни на пътеката, предназначени за обикновените простосмъртни.

В залата имаше най-много двайсетина души.

Заседанието беше закрито, понеже за разлика от обикновено бе свикано от губернатора и решенията му бяха само препоръчителни. Беше издадена заповед доказателствата да не се разгласяват. Главният прокурор и още двама души, посочени от него и одобрени от губернатора, щяха да ги изслушат и да гласуват. След това прокурорът щеше да докладва как е преминало заседанието на губернатора, който на свой ред щеше да вземе окончателното решение. Чак тогава стенограмата от заседанието щеше да бъде огласена.

На една от масите — дясната зад парапета, седяха Мориарити, градският прокурор Арт Канън, Кокалите и доктор Тайлър. Аз пък се бях разположил зад тях, на първия ред, когато в сряда сутринта, в десет без десет Сидни Шайлър влезе заедно с Арнолд Райкър, закопчан с белезници за шефа на надзирателите в „Уеско“ Харли Крадок. Райкър беше облечен в тъмносин костюм и бяла риза, носеше и копринена вратовръзка, вероятно подарък от адвоката. Ако целта бе да стане по-приемлив за обществото, тя явно не беше постигната. Около Райкър витаеше нещо зловещо, което не можеха да прикрият нито новият костюм, нито бялата риза. Който веднъж е посегнал да убие, си остава убиец до края на дните си.

Райкър ме видя и се ухили гадно. После ми намигна и изрече само с устни:

— Здрасти, мой човек. Беше в стихията си.

Това не остана незабелязано за Канън, дребен, спретнат с черна коса, разделена на път по средата, и тънък мустак. Беше на петдесет и две години. Махна ми и аз се надвесих над парапета.

— Не му се хващай на номерата — посъветва ме Канън. — Каквото и да се случи днес, всички го знаем що за стока е.

— Ако тоя негодник ме нарече още веднъж „мой човек“ — заканих се аз, — ще го изхвърля през прозореца.

Пак си седнах на мястото.

Сидни Шайлър си падаше конте. Беше преметнал рядката си руса коса върху темето в напразен опит да поприкрие все по-голямата плешивина. Носеше пенсне, беше облечен в жълт ленен костюм на големи червени квадрати и в жилетка с ланец, поклащащ се между джобчетата над увисналото му шкембе. Говореше тихо и мазно, с усмивка, която трябваше да мине за блага. Но от онова, което знаех за него, излизаше, че е много честен като адвокат и не оставя току — така клиентите си. Беше изпълнил заканата си. Рано сутринта в понеделник, още докато Кокалите и Тайлър работеха по случая, бе свикал пресконференция и беше оповестил, че разполага с неопровержими доказателства, че Арнолд Райкър не е убил Уилма Томпсън. Бе настоял губернаторът веднага да свика съдебно заседание, на което да докаже, че Райкър не е извършил престъплението и трябва да бъде оправдан и незабавно пуснат от затвора. Губернаторът наистина насрочи такова заседание, а един от щатските съдии се разпореди доказателствата по случая да не бъдат разгласявани. Така всички страни бяха доволни.

Пенингтън — иска ли питане — начаса ми се нахвърли, задето не съм му казал.

Шайлър и Райкър отидоха при масата от другата страна на пътеката. Крадок махна белезниците на Райкър и го натисна твърдо по рамото да седне. После мина зад парапета и се разположи точно зад Райкър с револвера върху коленете си, прикрит с бомбето. Крадок ми беше симпатичен — гледаше си добре работата.

Точно в десет часа се появиха и представителите на губернатора. Влязоха в индийска нишка в залата. Сега в тях бяха и хлябът, и ножът. Пръв дойде Темпълтън, красавец, висок към метър и деветдесет, със стоманеносива коса, костюм за триста долара, шит по поръчка, челюст, по-квадратна и от тази на Дик Трейси, и морал на улична котка. Жените се прехласваха по него. Вече трети мандат беше главен прокурор — можеше да се кандидатира до Второ пришествие и пак щяха да го избират. След него влезе Майк Бъчьр, слаб мъж със съсухрена кожа и очички с натежали клепачи, отговаряше в щатската управа за всички места за лишаване от свобода, навремето бе шеф на полицията в Сан Франциско, а преди това — надзирател в „Сан Куентин“. Беше преживял две разследвания за жестокостта и нечовешките условия в щатските затвори. Последен се появи съдията от Върховния съд на щата Томас Леви, дребосък с месести ръце, бърнести устни и лице, нашарено със старчески петна. Навремето се славеше като един от съдиите, които издават най-много смъртни присъди в Калифорния, сега, макар че преди две години би трябвало да е излязъл в пенсия, беше член на Върховния съд.

Тримата седнаха с лице към залата на масата най-отпред, по средата се разположи Темпълтън.

— Господа — подхвана той, след като чукна с чукчето, за да въдвори ред, — на това заседание трябва да установим дали наскоро починалата жена, известна като Върна Хикс-Виленски, и покойната Уилма Томпсън са едно и също лице. Няма да се занимаваме с фактите около процеса срещу господин Райкър. Ако има престъпления, извършени срещу господин Райкър, и нарушения на закона, с тях по съответния ред ще се занимава разширен състав на съдебните заседатели. Знаем, че господин Райкър е осъден за предумишленото убийство на госпожица Уилма Томпсън. Миналото на господин Райкър преди неговото задържане не ни занимава. Не ни занимават и фактите около самия процес. Не ни интересува и как е починала госпожа Виленски. Ще насочим вниманието си единствено към жалбата, внесена от адвоката Шайлър, а именно, че „през последните двайсет години господин Райкър е бил държан несправедливо в щатски затвор за убийството на Уилма Томпсън, че госпожица Томпсън не е била убита през 1922 година, а се е преименувала на Върна Хикс, през 1924 година е дошла в Лос Анджелис, омъжила се е за Франк Виленски и е живяла тук до смъртта си, настъпила преди десет дни, че вие, господин Шайлър, ще представите доказателства, от които по безспорен начин се вижда, че госпожа Виленски всъщност е била госпожица Томпсън, поради което господин Райкър трябва да бъде освободен незабавно от щатския затвор «Уеско», а съдебната присъда от 1922 година следва да бъде отменена.“ Това ли сте написали в жалбата си, господин Шайлър?

— Да, уважаеми господине — потвърди адвокатът.

— Възнамерявате ли да пледирате в полза на господин Райкър? — попита Темпълтън.

— Да, уважаеми господине.

— Бъдете кратък, говорете по същество, в противен случай ще ви отнема думата. Ясен ли бях?

— Да, уважаеми господине.

— Другата страна представена ли е? — попита Темпълтън. Канън се изправи.

— Аз, уважаеми господине, се казвам Артър Канън и съм градски прокурор. Присъствам тук, за да защитавам интересите на града, понеже със случая е свързан един от нашите детективи. Ала повечето от събитията всъщност са се разиграли извън нашата юрисдикция.

— В такъв случай възразявате ли заседанието да се проведе?

— Не, уважаеми господине, не възразявам.

— Добре. Да започваме, господин Шайлър — рече доста троснато Темпълтън.

Адвокатът се изправи, свали си очилата и тръгна бавно напред — назад пред тримата, като почукваше с рамката по дланта си.

— Готови сме да призовем свидетели и да представим сведения, които ще докажат извън всякакво съмнение, че моят клиент Арнолд Райкър е бил осъден и е лежал цели деветнайсет години в затвора за убийството на госпожица Уилма Томпсън, убийство, каквото според нас изобщо не е имало. На този етап не възнамеряваме да се занимаваме със случилото се през 1922 година. Клиентът ми очевидно е бил несправедливо обвинен, но само главният прокурор и губернаторът имат право да възбудят разследване. Нашата цел днес е да свалим петното от доброто име на моя клиент и да осигурим незабавното му освобождаване от затвора. Ако установите, че доказателствата подкрепят това заключение, ще внеса молба с настояване губернаторът да се разпореди за незабавното и безусловно освобождаване на господин Райкър от щатския затвор „Уеско“, където понастоящем той излежава присъдата. Ако оттук нататък господин Райкър прекара и единединствен ден зад решетките, това ще бъде грубо погазване на закона. Благодаря ви.

— Колко свидетели смятате да призовете, господин Шайлър? — попита съдията Леви.

— Трима, ваша чест. Може би четирима.

— Други въпроси? — попита Темпълтън и погледна Бъчър, който поклати глава.

— Добре тогава. Можете да започвате, господин Шайлър. Шайлър беше обигран адвокат. Първо сложи пред тримата статив. Планът му беше прост. В началото той призова като свидетел доктор Тайлър и след като зъболекарят се закле да казва истината, го представи като уважаван стоматолог и хирург. Тайлър пък описа най-подробно операцията, която през 1921 година е направил на Уилма Томпсън, и приложеното лечение. Върху статива бяха сложени зъболекарският картон и увеличените снимки и диаграми, на които личаха раните. Докато Тайлър разказваше, Шайлър сочеше с показалка снимките и диаграмите. Зъболекарят беше направил две снимки на Томпсън, една голяма в анфас и втора — отдясно, на която се виждаха натъртванията и синините по челюстта.

— А сега, доктор Тайлър — продължи адвокатът, — ни кажете направихте ли оглед на трупа на жената, представяла се като Върна Хикс-Виленски?

— Да, направих.

— Заедно с кого го направихте, с доктор Джером Уийтс ли, главен съдебен лекар на окръга?

— Да, с него.

— И разпознахте ли жената?

— Беше трудно. Госпожа Виленски беше подпухнала, все пак е престояла във водата във ваната цяло денонощие, докато я намерят. Освен това си е правила пластична операция на носа. Косата й беше с естествения си цвят. Навремето, когато познавах жената, тя се изрусяваше. Освен това е напълняла с петнайсетина — двайсет килограма. Но заключението ми е, че госпожа Виленски и госпожица Томпсън са едно и също лице.

— От огледа ли го установихте? — попита Бъчър.

— И да, и не. Запознах се с диаграмите и заключението, изготвени от доктор Уийтс, и сравнихме моите с неговите изводи, Те съвпадаха, ако не броим известното хлътване на венеца, което е нещо обичайно за такъв дълъг период от време. Сравнихме и снимките на Томпсън и на Виленски, както и диаграмата на госпожа Виленски, на която се вижда как нооът й се е променил след пластичната операция. Въпреки че не съм виждал Томпсън от близо двайсет години и тя си е направила пластична операция на носа, смятам, че Томпсън и Виленски са една и съща жена.

— Благодаря ви, докторе — рече Шайлър. — Съдебният състав има ли въпроси?

— Любопитно ми е едно — обади се съдията Леви. — При огледа на госпожа Виленски познахте ли, че именно вие сте й правили зъбната протеза?

— Не — отговори Тайлър. — Никой зъболекар не прави протезите така, та да личи по нещо, че те са именно негово дело. Това е рутинна процедура, господин съдия. Въпреки това заявявам най-отговорно, че зъбната протеза у двете жени е една и съща, ако не отчитаме известното износване на материала.

Темпълтън попита:

— Можете ли да определите доколко носът на Виленски се е променил след пластичната операция?

— По-добре задайте този въпрос на доктор Уийтс — отвърна зъболекарят. — Познанията ми се ограничават единствено със стоматологията. Но съдебният лекар направи копия на рентгеновите снимки на Томпсън, с които разполагам, за да изготви схема, на която личи какъв е бил носът преди и след пластичната операция — това ми помогна много.

Нямаше други въпроси.

Шайлър призова като свидетел и Кокалите, който също се закле да казва истината. Адвокатът бе приготвил диаграмите и схемите, направени от съдебния лекар, извади и няколко зловещи снимки на трупа. Върху една от запазените от зъболекаря снимки на Томпсън Кокалите бе добавил няколко щриха, така че да се види как е изглеждал носът след пластичната операция.

Съдебният лекар изложи накратко заключението си от аутопсията, после насочи вниманието към зъбната протеза и пластичната операция.

— Според мен — подхвана той — е важно да се знае, че моето описание на моста и пломбата съвпада напълно с описанието, което доктор Тайлър е направил в зъболекарския картон.

— Щом всички зъбни протези са еднакви — намеси се Шайлър, — откъде сте толкова сигурен, че става въпрос за същия мост?

— Заради раните. Двамата със зъболекаря сме единодушни, че раните по лицето на госпожица Томпсън са нанесени с удар по челюстта отдясно.

— Защо това е толкова важно?

Кокалите отиде при диаграмите и снимките.

— От вида на нараняването се вижда, че тук е имало удар.

— Той стисна юмрук и го долепи до бузата си. — Нанесен е с юмрук, натрошил първия и втория долен кътник. Бил е толкова силен, че се е отчупило и парче от първия кътник горе вдясно и самата челюст се е пукнала. От снимките на госпожица Томпсън се вижда, че се е случило точно това. — Той вдигна рентгеновата снимка с десния профил на младата жена.

— Забелязвате ли очертанието на челюстта? Личат две вдлъбнатинки — тук и тук, останали от кокалчетата на пръстите.

— Сетне взе диаграмата, правена от Тайлър през 1921 година, и наложи върху нея лист оризова хартия със схема на нараняванията, която бе изготвил при аутопсията. Двете се припокриваха почти напълно. — Ако не броим хлътването на венеца, обичайно за такъв дълъг период, според мен става въпрос за едно и също лице, което е получило еднакви наранявания, нанесени с удар отстрани по челюстта. Това ще рече, че двете жени са с еднакъв профил на челюстта. И двете жени са еднакви на ръст. И двете наранявания са причинени от удар, нанесен с юмрук на едно и също място. — Съдебният лекар вдигна снимката на цялото лице на Томпсън, направена от Тайлър, и схемата, на която бяха обозначени промените в носа на жената. — Между очите носът на госпожица Томпсън е бил месест, освен това е бил въздълъг. При пластичната операция са го направили по-тесен и чип.

— Какво е вашето заключение? — попита съдията Леви. Патологът отвърна:

— Въз основа на доказателствата, предоставени от следствието, Уилма Томпсън и Върна Хикс-Виленски са били едно и също лице.

— Съгласен ли сте с това мнение, доктор Тайлър? — обърна се съдията към зъболекаря.

— Да, съгласен съм, ваша чест — кимна категорично Тайлър.

Темпълтън оповести, че съдебният лекар и стоматологът могат да се върнат на местата си.

— Искам да разпитам още един свидетел — съобщи Шайлър.

— Призовете го — съгласи се Темпълтън.

— Сержант Зийк Банън от Полицейското управление в Лос Анджелис.

Бях много изненадан. Бяха поискали да присъствам на съдебното заседание, но никой не ми беше връчвал призовка. Минах от другата страна на парапета и се заклех да казвам истината.

— Добро утро, сержанте — ухили се Шайлър — Имам само няколко въпроса. Разследвате убийството на Върна Хикс-Виленски, нали така?

— Точно така.

— Откога провеждате разследването? Темпълтън се намеси.

— Според мен, господин Шайлър, бях пределно ясен, че подробностите около смъртта на госпожа Виленски нямат нищо общо с днешното заседание.

— Точно така, уважаеми господине, но ви уверявам, че въпросите наистина са по същество.

— Добре тогава — склони Темпълтън. — Но ви предупреждавам, внимавайте.

— Разбира се.

Той повтори въпроса.

— От десет дни — отвърнах аз.

— Наложи ли се по време на разследването, сержанте, да проверявате миналото на госпожа Виленски? Например да установите неща като дата и място на раждане, така нататък.

— Да, уважаеми господине.

— Разкажете, ако обичате, на уважаемите господа какво научихте за миналото на жената.

— Не открихме нищо за живота й преди 1924 година.

— Дори дата на раждане?

— Не, господине.

— Месторождение?

— Не, господине.

— Къде е работила преди това?

— Доколкото успяхме да установим, драги ми господине, за госпожа Виленски не се знае нищо до 1924 година, когато тя се е преместила да живее в Лос Анджелис.

— Накъсо — обобщи адвокатът, — до 1924 година госпожа Виленски не е съществувала.

— Точно така.

— Това, сержанте, обичайно ли е? — Не.

— И какви изводи си направихте, ако изобщо сте направили някакви изводи?

— Че преди да се установи в Лос Анджелис, жената си е сменила името.

— А това навежда ли ви на някакви мисли?

— Засега не — отвърнах аз.

— Значи разследването продължава.

— Да, още не е приключило.

— А, да ви питам още нещо. Кога е починала госпожа Виленски?

— На двайсет и пети май в седем и половина вечерта.

— Благодаря ви, сержанте. — Той се извърна към съдебния състав. — Някакви въпроси, господа? — попита Шайдър тримата мъже.

Пипаше много хитро. Сега именно някой от съдебния състав трябваше да зададе ключовия въпрос. Тримата мъже събраха глави и си зашушукаха, после Темпълтьн ме попита:

— За протокола, сержанте. При какви обстоятелства е починала госпожа Виленски?

— Била е убита, уважаеми господине, но така, че да изглежда като нещастен случай.

— Благодаря ви, сержанте. Свободен сте. Върнах се на мястото см на първия ред.

— Призовавам Харви Крадок — рече Шайлър.

В началото едрият надзирател се пообърка. Върна в кобура пистолета, който бе държал под бомбето, после остави бомбето и отиде да се закълне.

— Къде работите, господин Крадок?

— В щатския затвор „Уеско“. Началник на охраната съм.

— Значи познавате моя клиент — господин Райкър?

— Да, от шест години.

— Обсъждал ли е, капитане, господин Райкър делото за убийството на Уилма Томпсън, заведено срещу него?

— Случвало се е.

— И какво е споделял с вас?

— Разказваше за вечерта, все повтаряше, че имало неща, доказващи, че е невинен.

— Вие вярвахте ли му?

— Никой не му вярваше.

— Смятате ли го за опасен затворник?

— Сприхав си е. Лесно се пали. Такива като него избухват с повод и без повод.

— И колко пъти е избухвал, капитане? Крадок помълча, помълча и отговори:

— Нито веднъж.

— Някога да е вдигал скандал, да се е спречквал с други затворници?

— Не, господине, никога.

— Всъщност е отговарял за библиотеката, нали така?

— Точно така. Чете по четири вестника на ден и е в състояние да ви преразкаже някои от материалите дума по дума. Има изумителна памет.

— И дори е научил, някои от затворниците да четат и пишат, нали?

— Да, господине, доколкото си спомням, петима — шестима. Темпълтън се намеси.

— Тези показания, господин Шайлър, имат ли някакво отношение към случая?

— Моят клиент, уважаеми господине, е бил обвинен в тежко престъпление. Според меп е наистина важно, че нито веднъж не е създавал неприятности на надзирателите в затворите, където е лежал: „Сан Куентин“, „Фолсъм“ и „Уеско“. Всъщност е бил примерен затворник, помагал е на съкилийниците си, четял е през цялото време.

— Разбрах, адвокате.

— Благодаря ви, господине — отвърна Шайлър.

Каза на Крадок, че няма повече въпроси към него, отиде при масата и отпи глътка вода. Сетне се извърна към съдебния състав и заяви:

— Господа, зъболекарят на Уилма Томпсън и главният патолог на съдебния окръг са на мнение, че жената, представяла се за Върна Хикс-Виленски, всъщност е била Уилма Томпсън. Помислете, господа. Чухте от детектива, разследващ убийството на госпожа Виленски, че тя се е появила тук, в Лос Анджелис, през двайсет и четвърта, повече от година, след като клиентът ми е бил осъден за убийството на Уилма Томпсън, а също че той и колегите му — другите следователи, не са успели да открият нищо за миналото и живота й преди двайсет и четвърта година. Тази жена все е дошла отнякъде, господа. Предполагам, че през двайсет и втора година Уилма Томпсън не е била убита, че не е имало никакво убийство, въпреки че клиентът ми — Арнолд Райкър, е лежал цели деветнайсет години по щатските затвори именно заради убийството на тази жена. Предполагам също така, господа, че вероятността госпожица Томпсън да не е госпожа Виленски, клони към нулата. Две жени с еднакъв ръст и еднаква зъбна протеза, със същите белези, същата пластична операция на носа и накрая — помислете върху становището на двамата експерти, дали показания, че двете жени всъщност са едно и също лице. И вероятно най-убедителното доказателство: трупът на госпожица Томпсън така и не е бил намерен. Освен това господин Райкър не се вмества в обичайния портрет на хладнокръвния убиец. За деветнайсет години нито веднъж не е създавал неприятности. Учел е съкилийниците си да четат и лишат. Грижел се е за библиотеката. С други думи, по характер не е закоравял престъпник. Затова твърдя, че господин Райкър безусловно е напълно невинен, че не е извършвал убийство, било то предумишлено или непредумишлено, и каквото и да е друго престъпление и затова трябва да бъде пуснат незабавно на свобода. Призоваваме ви да решите дали днес господин Райкър ще напусне залата като свободен човек. Благодаря ви.

Тримата членове на съдебния състав се извиниха и се оттеглиха в задната стаичка.

— И сега какво? — попитах аз Канън.

— Ще вземат решение, ще се свържат с губернатора и ще му докладват какво препоръчват. Ако той се съгласи с мнението им, ще се върнат и ще огласят решението. Ако ли не, ще се наложи Райкър да съди щата и делото му да бъде гледано повторно.

Излязох да изпуша една цигара. Първият човек, когото видях, бе последният, когото исках да виждам, Джим Ленингтън. Той дойде при мен в коридора.

— Хиляди благодарности, мой човек! И това ми било приятел — възкликна той. — Забрави ли какво обеща — че пръв ще научавам всичко по случая?

— Кажи как можех да попреча на Шайлър да съобщи, че ще има съдебно заседание. Пък и съдията издаде заповед доказателствата да не се разгласяват.

— Адвокатът заяви пред всички, че двамата с него сте били в един отбор.

— Да бе, как ли не!

— Все пак трябваше да ме предупредиш. Току — виж Шайлър склонил да даде интервю само на мен.

— Знаеш, Джими, че той не действа така. Съобщава, каквото има да съобщава, едновременно на всички. Не иска да има засегнати, дори сред жълтите издания.

— И как според теб ще се развият оттук нататък нещата?

— Райкър не случи на съдебен състав: Темпълтън, Лени и Бъчър.

— Вярно си е, може и да не го огрее. А какви са доказателствата? А за Шайлър знам, че не си е опекъл работата, не тръгва с рогата напред. Да не би да сте се добрали до нещо?

— Да го вземат мътните, аз не спя с Шайлър. Именно аз се занимавам с доказателствата.

— И си му ги казал?

— Точно неговият клиент ме насочи къде да търся.

— Райкър ли? Я не се занасяй! Нима си повярвал на Райкър! Стига, бе! От години повтаря като навит все едни и същи дивотии.

— Не са дивотии, Джими. Неприятно ми е да ти го съобщя, но мен ако питаш, ще пуснат Райкър на свобода.

— До какво се е добрал Шайлър?

Поколебах се. Но съдебният състав щеше да се върне всеки момент, и бездруго след малко щяха да научат всички.

— До зъболекарски картони — казах аз.

— До зъболекарски картони ли?

— Да. Веднага след заседанието ще ти кажа моята версия на случилото се — само на теб. Сигурен съм, че Шайлър ще предостави на всички журналисти копия от доказателствата.

Мориарити надзърна иззад вратата на заседателната зала.

— Връщат се, Зийк. Отидох при шефа.

Тримата мъдреци влязоха с гръм И трясък в залата и си седнаха на местата. Темпълтън чукна с чукчето.

— Господа, единодушното мнение на членовете на съдебния състав е, че господин Райкър е бил осъден несправедливо. Губернаторът подкрепи нашето решение и подписа изрична заповед, с която оправдава господин Райкър и отменя присъдата, наложена му от съдебните заседатели. Господин Райкър, вие сте освободен от затвора.

„Бум!“, удари чукчето.

И Райкър излезе от залата свободен човек.