Уилям Дийл
Еврика (19)

15.

Когато си тръгнах от Хауланд, вече беше пет часът. Черният понтиак не ме чакаше.

Затова пък ме чакаше кафеникавият пакард. Едрият като бик шофьор се бе подпрял на предния калник и свиваше цигара. Щом ме видя да излизам, ми се закани с пръст и отвори задната врата. Отидох при автомобила, наведох се и видях Кълан.

— Здравейте отново — рече ми той дрезгаво, но любезно. — Качвайте се.

Огледах се. По улиците нямаше жива душа.

— Не се притеснявайте, няма да ви застрелям — засмя се той.

— Ами моята кола?

— Тук е на възможно най-безопасното място — увери ме Кълан. — В този град няма да ви я задигнат.

Качих се и потънах в меката задна седалка, тапицирана с кафеникав плюш. Килимът долу явно беше взет от нечия гостна. Автомобилът беше с електрически смъкващи се прозорци, радиотелефон, радиоприемник „Атуотър-Кент“, вграден в гърба на предната седалка до шофьора, с четирн колони отзад и две отпред, с малък хладилен шкаф, където имаше скъпо ирландско уиски, четири чаши и сребърна кофичка за лед.

— Много тежкарско — рекох и потупах седалката. — Ваната къде е, в багажника ли?

Кълан се засмя. „Казвай, мой човек, каква игра ми играеш?“, помислих си аз. Не ми се наложи да чакам дълго за отговор.

— Започнахме зле, държах се грубичко — подхвана Кълан. — Извинявайте. Вие просто си вършите работата.

— Ами тая параноя, дето ви е налегнала: че съм се сдушил с конкурентите ви на изборите, че се домогвам аз да прибирам занапред парите, които снася изнудваният…

— Забравете, че изобщо съм го казвал.

— Хайде, от мен да мине, ще забравя.

— Имам един час за убиване — допълни той. — Реших да ви поразведа из града.

— Къде отиваме?

— Вече видяхте селището. Сега ще се качим на Хълма.

— Какъв Хълм?

— Там са заровени парите — поясни Кълан.

Кръстоса крак върху крак и извади старовремски златен джобен часовник. Махна капачето, погледна колко е часът и каза на шофьора:

— Разполагаме с време, Ръсти, я мини по панорамния път. — После на мен: — Нали нямате насрочена среща?

— Не знам, тефтерчето със срещите остана в колата ми. Кълан прихна.

— Много сте остроумен, каубой, никога не оставате длъжник.

Тръгнахме да заобикаляме парка. На люлките имаше две малки деца, люлееха се в противоположни посоки и докато се подминаваха, навеждаха глави. До пързалката беше застанал възрастен господин, който се опитваше мило да убеди внучката си да се спусне — тя бе седнала в горния край и се беше вкопчила отстрани за улея, сякаш от това и зависеше животът. И този път сякаш виждах рисунка на Норман Рокуел.

— Между другото, момчетата по-добре ли се справят? — поинтересува се Кълан. — Дръпнах им едно конско.

— Минах зад понтиака и известно време карах след него — обясних аз. — Ако случайно ви интересува, нямам намерение да замърсявам тротоарите или да ограбвам банка. Защо, по дяволите, си давате толкова труд да ме следите?

— Защото сте подразнили някои от най-влиятелните граждани.

— Вече ми казахте. Просто си върша работата.

— Пак ли ще ми повтаряте като курдисан оная небивалица за погребението на вдовицата?

Въздъхнах тежко.

— Какво предпочитате, да ви кажа, че днес съм решил да се измъкна от големия град, защото времето е било ужасно? И понеже стана дума за банки, ми се струва твърде любопитно, че в градче като вашето има цели четири банки, Според мен една, хайде, две са предостатъчни.

— Тук живеят доста хора, които не си знаят парите — баснословно богати са — отвърна Кълан, когато вече наближавахме Хълма. — Предпочитат да притежават дял от банката, където си държат парите.

— И ако няма достатъчно дялове, си правят своя банка, така ли?

— Така стават тия неща.

Подкарахме по-бавно — наближавахме метална порта, не по-малко внушителна от Великата китайска стена. Униформеният сгърбен пазач се изправи и изкозирува на Кълан, докато минавахме покрай него, за да влезем в нещо като естествен парник. От двете страни на пътя се възправяха дървета, образуващи стена между пътя и къщите, всички скрити зад клонака.

— Съжалявам, но наистина съм безсилен да ви помогна с банките — рече Кълан. — Звъннах на един — двама банкери, бяха категорични, че не могат да ви покажат преводите, докато не представите съдебна заповед.

— В Лос Анджелис нямах затруднения.

— Ние тук сме провинциалисти.

Каза го, докато подминавахме огромни къщи и имения, спотаили се зад боровете, кичестите дъбове, кипарисите и евкалиптите. Моравите бяха подравнени и обрамчени с прелестни цъфнали цветя: жълти нарциси, рози, камелии, бегоини, маргаритки, огромни като резервни гуми. Тук — там по алеите пред къщите и под навесите се мяркаха автомобили. Зърнах през листата четириместен мерцедес кабриолет един ролс-ройс, два линкълна и един стътс. Сградите бяха още по-внушителни. Нямаше две, които да си приличат — в този прикътан, ала изискан квартал бяха представени всички архитектурни стилове.

След дълго лъкатушене пътят излезе на билото на хълма и продължи по хребета — градът остана в подножието. Покрай нас профуча сребрист автомобил марка „Дюзънбърг“. Мярнах мъжа зад волана: тъмнокос тип с морскосиньо кепе за голф, килнато на една страна. След около километър и половина, когато пътят отново навлезе сред дърветата, подминахме порта, водеща към огромна триетажна тухлена къща в стил „Тюдор“ с фасада, обкована с дъски. Беше кацнала на билото и отстоеше на около двеста метра от шосето, имението наоколо сигурно беше към двайсет акра. Третият етаж завършваше със стръмен покрив, прозорците бяха със стъклописи. Портата беше отворена, пред гаража в същия стил, на алеята с формата на подкова и с размери на бейзболно игрище беше спрял черен „Пиърс-Ароу“. Един от слугите лъскаше и бездруго безупречно чистата повърхност на скъпия автомобил. Зад къщата билото се спускаше полегато и завършваше с оградено пасище и ливади, а на шестстотин — седемстотин метра, в подножието на урвата, се простираше Тихият океан, спокоен и ведър като езерце със златни рибки.

— Хубаво местенце — отбелязах аз.

— Това е имението на Горман — обясни Кълан.

— Същият, който не беше в банката, когато отидох да го потърся, а после, след като си тръгнах, излезе отвътре и се качи на лъскавия си автомобил?

— Всеки следобед играе голф — каза Кълан, но не като оправдание.

— Липсват му обноски.

— Никой не ви е канил в банката — напомни Кълан и подуши цигарата.

— Не ми прилича на човек, който ще седне да се притеснява за банковата тайна и да брани със зъби и нокти поверителността на няколко банкови превода, изпратени на жена, която вече е мъртва. — Просто не познавате града ни — отбеляза той. — Ако го познавахте, щяхте да разберете.

— Искате да кажете, че са толкова богати, та по рождение са си груби?

Кълан ме стрелна с крайчеца на окото, но не отговори. — Какво правим тук, капитане?

— Нали ви обясних — показвам ви Сан Пиетро. Онази част, която туристите не виждат.

— Преди два часа ме отпратихте от града.

— Постъпих глупаво. Наистина ме гони параноя. И Остърфелт, и Белини са изпечени мръсници. Подкупили са почти всички в Сакраменто. Винаги си имам едно наум за тях.

— Заради това ли се кандидатирате за губернатор? — Кандидатирам се за губернатор, за да се махна оттук. Ако не броим годините в морската пехота, цял живот съм живял в Сан Пиетро. Не се ли махна сега, до гроб ще гния тук. А наближавам шейсетте.

— Влизам ви в положението. Китно градче, но се убедих на собствен гръб, че след час — два ти доскучава до смърт.

— Преспокойно ще ги победя тия негодници — вметна някак горчиво Кълан. — Понякога имаме нужда от водач, който не е бил абониран цял живот за властта.

— Вероятно смятате, че можете да промените нещо в щата.

— А, едва ли — ухили се той, — затова пък със сигурност мога да им скъсам нервите на ония негодници. И аз се засмях заедно с него.

— Е, значи си струва патроните. А защо мислите, че е по силите ви да победите? Ония двамата са се срасли с властта. — Заради цифрите — поясни Кълан. — В момента силите са изравнени — петдесет на петдесет, е, Белини има малка преднина. Но който гласува за Остърфелт, ще го направи, защото смята, че Белини е по-голям мошеник. Същото важи и за гласоподавателите на Белини. А на мен ми стигат и четирийсет на сто от гласовете на онези, които предпочитат да гласуват за честен човек — който и да е той.

— Доста цинично.

— Политиката е това: цинизъм и двуличие. За да станеш политик, не се иска друго освен пъргав език и широка усмивка. Изобщо не е задължително да си умен, интелигентен и честен.

Завихме, гората стана по-рядка и на двеста метра вдясно видях къща. Беше на три етажа, в класически викториански стил, до нея водеше покрита с чакъл алея, от двете страни на която имаше жив плет. Зад него тук — там растяха дървета авокадо и високи, източени борове. Не виждах какво има отдясно на плета, но там очевидно се бе ширнала доста земя.

Портата беше внушителна — два метра ковано желязо, украсено с орнаменти и спирали, Която сякаш казваше: „Не смей и да припарваш!“. Двуметровата ограда бе увенчана с остри шипове. Картината се допълваше от будката на пазача в ъгъла на оградата. Портата зееше отворена.

— Може ли да спрем за малко? — попитах аз.

Ръсти удари спирачки и аз смъкнах прозореца откъм моята страна.

Къщата беше бяла, със светлосин цокъл и пет остри фронтона върху фасадата. Над входната врата имаше огромен, огънат на дъга сенник с конусообразни подпори. Вратата беше от оловно стъкло. Отдалеч се виждаше как по фасадата трепка многобагрена отразена светлина. Алеята започваше на около двайсет и пет метра от входа и се извиваше на дъга, образувайки затревено островче, насред което имаше малка статуя на гола гръцка богиня, хванала преобърната делва. От нея в езерцето в нозете на богинята се стичаше вода. От алеята се отклоняваше тесен път, който водеше от покрития вход право към нещо като паркинг южно от къщата.

Бях видял сградата от другата страна на залива и знаех, че отзад има огромна морава, свършваща при ръба на урвата, която се спускаше отвесно към Тихия океан.

Доколкото можех да преценя, над първия етаж имаше най-малко петнайсет спални. На приземния етаж вероятно имаше библиотека, билярдна зала, трапезария, всекидневна и каквито там други помещения са необходими, та богаташите да разберат, че собственикът е по-богат и от тях. Зад къщата, далеч над океана, чак при хоризонта се трупаха черни буреносни облаци. Някъде в средата на алеята от живия плет надзърна сив заек, който се огледа и хукна в обратната посока. Най-неочаквано спря, обърна се, вдигайки с крачета ситни камъни, и пак се шмугна на безопасно миг преди над пътя да се стрелне пъстър сокол с оголени нокти, който прелетя ниско над живия плет.

На това място не би подхождало никакво друго име освен „Приказна гледка“.

В сравнение с него имението на Горман приличаше на куклен дом.

— Божичко, какъв изглед! — възкликнах аз.

Но всъщност си представих гърмежите в нощта, Кълан, който профучава с форда през същата тази порта, главореза на име Макгърк, който излиза, залитайки, от къщата и прави на сол предното стъкло на автомобила миг преди Кълан да го уцели с един — единствен изстрел в окото и той да се свлече върху живия плет. Представих си как Кълан нахълтва като фурия във всекидневната. Още три изстрела. Женски писък.

И се запитах кой кого е застрелял, когато в нощта са екнали онези три последни изстрела.

Облегнах се на седалката в автомобила. — Готов съм да се обзаложа, че дори Джон Джейкъб Астор^[1] ще трепне от завист, ако види къщата отвътре — отбелязах аз.

— Ще ви струва петачка, ако искате да проверите.

— Не, благодаря.

Кълан ми подаде една от цигарите, които Ръсти беше свил, запалихме ги. Шофьорът превключи на скорост и продължихме нататък. Прозорецът се плъзна без шум нагоре сякаш по заповед на някого от къщата.

На двайсетина метра пред нас имаше отбивка, която завиваше надясно, сетне се спускаше рязко надолу и заобикаляше отвесната урва. Океанът долу се простираше точно пред нас. Поредната приказно красива гледка. Шосето беше препречено с яркочервена бариера с фенери в двата края.

— Това пък какво е? — учудих се аз.

— Казва се Панорамният път. Преди доста години го затворихме, прекалено опасен е. — Кълан потупа Ръсти по рамото. — Дай да се спуснем.

Дори и да се притесни, шофьорът не се издаде с нищо. Слезе от автомобила, махна преградата, пак се качи, мина три — четири метра, отново слезе и върна бариерата на мястото и. Подкарахме на първа скорост по тесен, стръмен път с много завои. Нямаше мантинела. На метър — метър и нещо от нас урвата се спускаше отвесно на шейсет метра, право към скалите и океана. На метър от другата страна се възправяше като стена. Автомобилът пъплеше на педя от нея, под гумите хвърчаха камъчета и чакъл. След трийсетина метра взехме острия завой и излязохме на широк прав участък от пътя, на който можеха да се поберат шест-седем автомобила. Откъм океана шосето бе преградено с висок до кръста зид, при който имаше стара, изронена от стихиите каменна пейка.

Без да му казват, Ръсти отби встрани и спря. Дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя, но остави колата на скорост.

— Я си оставете шапката в автомобила — рече Кълан и метна черното си бомбе на седалката.

Последвах примера му и като се опитвах да прикрия ужаса си, слязох на пътя. Откъм океана излезе силен вятър, който разроши косата на Кълан. Страх ме е от високото. Страх ме е от тесни като козя пътека шосета и стръмни урви. Страх ме е и да слизам на прави участъци на такива пътища.

— Няма страшно — увери ме Кълан, после отиде при зида и стъпи с единия крак на него.

— Тръпки ме побиват — успях криво — ляво да изрека.

— Не бойте се. Това е най-безопасният участък от пътя. Стига да не гледате надолу, и всичко ще бъде наред.

Отидох бавно при каменния зид. Хванах се с две ръце за него. Погледнах право към океана. Черните буреносни облаци вече приближаваха, видях дори мястото в океана, докъдето бе стигнал дъждът. На около километър и половина, в началото на залива изникна бял хидроплан със синя ивица отстрани, който направи кръгче и се насочи към нас, успоредно на зъбера. Продължи да кръжи над лодките и яхтите, сетне бавно се сниши. Поплавъците докоснаха повърхността на водата и оставиха подире си бели разпенени следи. Накрая самолетът зави и се насочи бавно към кея.

— Голямата къща на билото е на О’Дел — обясни Кълан. — Те двамата с Илай Горман са положили началото на всичко това. Били са съдружници в железницата. Единият беше ирландец скандалджия, почти цял живот се изхранвал с хазарт, вторият беше правоверен евреин, изключително предприемчив. Вечно бяха на нож. О’Дел смяташе да продаде земите край океана, та да построят на тях завод за целулоза. Горман пък разправяше, че не искал да живее с фабричната воня в задния си двор. Накрая решиха да сложат в буквалния смисъл на думата картите на масата и разиграят на покер собствеността си заедно с двайсет хиляди долара. Който победи, ще вземе всичко. О’Дел загуби, махна се от града и никога повече не стъпи тук. Загина заедно с жена си, когато потопиха „Лузитания“. За къщата се грижеше пазач, докато дъщеря им Делайла я наследи заедно с банковата сметка на баща си.

— Доста лъскава е за бардак — отбелязах аз.

— Не бих казал, че е бардак — възрази Кълан. — Това тук е по-скоро частен клуб, прекалено скъп за такива като вас, а и като мен. Пет стотачки, за да прекараш вътре една вечер, плюс цената на забавленията. Пожизненото членство струва десет хиляди.

Подсвирнах между зъби. — Ще се изненадате, ако ви кажа имената на някои от постоянните посетители.

— Защо Делайла О’Дел се е захванала точно с това?

— Хората тук я презираха, защото е издънка на 0’Дел, богата е като Крез и на всичкото отгоре е изключително предприемчива. Отнасяха се с пренебрежение към нея и тя им го върна тъпкано, като превърна имението „Приказна гледка“ в най-лъскавия публичен дом на Западното крайбрежие, а може би и в цялата страна.

— Проституцията е забранена по закон — напомних аз. — В нашия окръг не е забранена. Както и хазартът. А също алкохолът по време на сухия режим.

— И как го оправдавате?

— Не ми се налага да го оправдавам. Бък Толман го е казал най-добре: „Няма как да забраниш на хората да пият, да играят комар и да кръшкат. Най-умното, което можеш да сториш, е да се погрижиш да го правят безопасно и приятно. Нали те плащат сметките.“ Сигурно сте възмутен от дън душа.

— Ни най-малко — възразих. — Аз работя по други закони.

— Хайде, де! Знаете прекрасно, че стига да поискате, и в Лос Анджелис можете да поиграете комар или да си купите жена по всяко време на денонощието. Достатъчно е да бутнете на когото трябва и той ще си затвори очите.

Нямаше какво да възразя, затова смених темата.

— Знаете ли, май съм по-склонен да възприема възгледа на онзи тип — 0’Дел. Той поне е бил откровен. Не си е кривял душата и не се е правел на много благороден. Искал е да си получи парите за земята и да ги остави да построят завода. Да отровят въздуха, почвата и водата, да изсекат дърветата, а после да седнат на спокойствие и да изчислят печалбата. А Горман е превърнал града в увеселителен парк за хора с тлъсти банкови сметки, взима им три-четири пъти повече, отколкото те ще платят другаде, и е надянал ярема на отрудените хорица, които с това си вадят хляба. Сега сигурно се изкарва голям човеколюбец.

Кълан се изненада.

— Господи, какво се разфучахте такъв, вас пък кой ви е настъпил по мазола?

— Ако трябваше да избирам, сигурно щях да предпочета сребролюбието пред двуличието. Ще помисля по въпроса.

Долових, че Кълан, доста озадачен, ме наблюдава с крайчеца на окото. Мъчеше се да разбере дали говоря сериозно, или просто му противореча, колкото да се заяждам. Извърна отново поглед към залива.

— Това там е Руди Шафър — обясни той, сочейки хидроплана. — Работи три дни в седмицата, после идва в сряда със самолета и стои четири дни в „Приказна гледка“.

— Откъде толкова пари?

— Не съм го питал.

Страхът ме беше поотпуснал — надзърнах предпазливо надолу и тутакси ме побиха тръпки. Точно под нас, някъде по средата на урвата, имаше нещо като малка издатина с пет — шест бора по нея. Сред боклуците около дърветата проблесна нещо. Взрях се и видях някакво подобие на голямо ръждиво легло. На хвърлей от него имаше метален обръч, сякаш покълнал от купчината мъртви клони. — Там долу има нещо — рекох аз.

— Шевролет модел двайсета година — отвърна Кълан, без да поглежда. — Вечерно време тук пада такава мъгла, че не виждаш и на педя пред себе си. Едно от хлапетата решило да слезе в града. Изгубило контрол над автомобила, не успяло да вземе завоя, паднало право долу и колата се подпалила. Намерихме го чак на другата сутрин. По онова време пътят беше два пъти по-широк, имаше и мантинела. Но сега е подкопан и изровен.

— Познавахте ли момчето?

— Тогава познавах всички в града, сега също.

— Но не сте познавали Върна Хикс.

— Значи не е живяла тук.

Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих голямата фотография на жената, преснимана от вестника. Посочих на нея Върна Виленски. Вятърът огъна снимката и Кълан я хвана с две ръце. Взря се в нея, сетне ме погледна и вдигна вежда.

— И искате да позная жената! — засмя се той. — Единственото, което виждам, са темето и носът и. Снимката все едно е правена в тъмен тунел.

Показах му оригинала и Кълан само поклати глава. Тогава му връчих и фотографията от моргата.

— Майко мила! — подвикна той. — Дано не я показвате на други. Ще вземат да ви повърнат върху обущата. Кълан ми подаде с рязко движение фотографията.

— Защо ме доведохте тук? — попитах го аз. — Колкото за да ми вземете страха ли?

— Не знаех, че се боите от високо. Една вечер ей на оная каменна пейка животът ми се промени из корен.

— Защо?

Той не отговори, само се взря в хоризонта и отметна глава към небето.

— Скоро ще излезе буря — рече ми.

На връщане не се случи нищо интересно. Тъкмо наближихме къщата на Хауланд, когато по предното стъкло забарабаниха първите едри капки дъжд. Ръсти свърна към автомобила ми и спря зад него. Облегна се с въздишка и сплете пръсти зад тила си.

Кълан рече:

— Вие, Банън, сте умно ченге. Не мога да не го оценя. Но пак ви повтарям, тук няма да научите нищо. Тръгвайте, докато не ви е застигнала бурята.

— Защо ме заведохте на тази малка разходка? — попитах аз. — За да ми покажете, че на Хълма има мнозина богаташи с дебели връзки с губернатора и дори с Белия дом?

— Не исках да оставате с погрешно впечатление за Сан Пиетро.

Долових загатнатото предупреждение, вложено в думите му.

— Няма такава опасност — отвърнах, взрян право в очите му. — И аз навремето съм се сблъсквал с политиката и големите пари. — Тръгнах да слизам от автомобила. — Мисля да хапна, преди да потегля обратно за Лос Анджелис. Къде в града сервират най-добрите пържоли… които да са ми по джоба?

— В закусвалнята. Долар и двайсет и пет цента порцията. Ще звънна. Черпи шерифството.

— Благодаря, но няма нужда. Отпуснали са ми десет долара дневни. Ако не ги похарча, следващия път Мориарити ще ми даде само пет.

— Почти през целия си живот съм бил ченге — каза Кълан. — Знам им и кътните зъби на полицаите. Познавал съм добри, познавал съм лоши, познавал съм нечестни, глупави и толкова продажни, че чак да ти се повдигне. Вие сте хрътка. Хващате дирята и не се предавате, докато не захапете. Но умната, каубой! Внимавайте да не объркате конците.

После си заминаха.