Уилям Дийл
Еврика (42)

38.

Ред безшумно се промушваше между дънерите. Аз го следвах буквално по петите и се стараех да не вдигам и най-малкия шум. От време на време мъжът спираше, коленичеше и се ослушваше. Сетне продължавахме нататък. След петнайсетина минути излязохме на полянката. В мотела беше истинско мъртвило. Светеше само на рецепцията. Спотаихме се в шубрака и Ред начаса забеляза нещо. Припълзя вдясно, към морето, и отново застина. Повика ме с ръка. Отидох с пълзене при него.

Точно под нас, в заливчето пред мотела, Чарли Лефтън лежеше с лицето надолу във водата, върху гърба му се аленееше рана.

Стиснах зъби толкова силно, че чак ме заболяха.

Вратата на рецепцията се отвори и отвътре излезе човек. Застана в мрака, встрани от светлината, процеждаща се през вратата, и запали цигара. После излезе и втори мъж, който се изправи до първия. Говориха си нещо минута-две, но не чувахме какво.

Първият беше облечен в сив костюм. Другият приличаше на палячо. Костюмираният беше нисък и слаб, с лице като на пор, носеше бомбе. Вторият беше в торбести панталони и крещяща спортна риза, беше с къдрава рижа коса. Слабият изглеждаше спокоен, докато другият явно бе доста притеснен, току подскачаше като ужилен. Кльощавият посочи рецепцията и двамата се върнаха вътре.

Хенри Далмъс не се виждаше.

Посочих към себе си, сетне към подпорите под мотела, за да покажа, че смятам да се промъкна дотам, да изляза от другата страна и да избия с ритник вратата. През това време Ред щеше да чака в долния край на стълбите за пътеката около постройките и щом чуеше, че избивам вратата, да притича при мен.

Той обаче поклати глава. Беше получил други нареждания.

Посочих надолу към Лефтън, сетне към двамата в рецепцията. Ред схвана какво му обяснявам. Предлагах му компромис. Веднага щом избия вратата, той да се свърже с Кълан и да му каже да напада — все едно предвожда кавалерията.

Не оставих на Ред възможност да спори. Претърколих се през тръстиките и притичах до подпорите на мотела, където се запромъквах между дебелите стълбове. По едно време покрай мен се шмугна плъх. Махнах от лицето си полепналите по него паяжини. Някъде в залива отдясно подскочи риба. Поколебах се и зачаках да видя какво ще направят ония двамата горе. Чух нервния да казва:

— Няма страшно, риба. — След миг: — Не ми се вярва тук да дойде някой.

Никакъв отговор. Почаках още малко, после се покатерих предпазливо по подпорите, стъпих на площадката пред бунгалата и се огледах. Откъм моята страна вратата на рецепцията беше затворена. Прехвърлих се през парапета, долепих се до външната стена, извадих лугера и се запитах къде ли е Ред. Сетне преброих до три и нахълтах в кабинета на Лефтън.

Двамата вътре се сепнаха. Слабият дребосък с лице на плъх и плешивееща черна коса имаше най-малките очички, които съм виждал някога. Палячото с шантавата риза и торбестите панталони подскачаше като пуканка — толкова уплашен беше.

Държеше пищов трийсет и осми калибър.

Стояхме и се гледахме.

Никой не помръдваше.

— Къде е Далмъс? — извиках, без да обръщам внимание на клоуна, който продължаваше да стиска с две ръце насочения към мен пистолет.

Отново никакъв отговор.

Палячото се изкиска. Зениците му бяха огромни като палачинки, ръцете му трепереха, пръстът върху спусъка замърда. Скочи ми отдясно и насочи дулото право в лицето ми точно когато Ред Канарата се вмъкна нечуто зад него в помещението. Стискаше ножа. Миг преди червенокосият да стреля, Ред му извика:

— Ей, ти!

Палячото се завъртя като пумпал, през това време ножът на Ред проблесна и описа насочена надолу дъга. Смаян, гангстерът видя как дланта, с която още държеше пистолета, тупва на земята. Още преди да е надал писък, Ред му се нахвърли и заби чак до дръжката ножа точно под ребрата му. Чу се как въздухът му излиза като от спукан плондер. Ред го изрита по гърдите и го запрати през стаята. Палячото се фрасна в писалището на Лефтън и се свлече в ъгъла. Всичко се разигра за четири — пет секунди.

Обърнах се и насочих оръжието към слабия, който беше толкова стъписан от появата на Ред, че стоеше като препариран. Загледа с отворена уста отсечената китка на пода.

— Аха, да натисне спусъка — поясни Ред и кимна към мъртвия.

Отиде при него, избърса ножа в ризата му и го прибра в калъфа. Посочи с показалец първо едното, после и другото си око, сетне и трупа в ъгъла.

— Тресеше се от нерви — поясни той. — В такива случаи човек не може да си позволи да се колебае.

— Благодаря ти — рекох му аз. — Обади се на капитана — да идва. — Обърнах се към гангстера: — Давай ютията, инак същото ще те сполети и теб.

Той разкопча сакото, извади от кобура пищов четирийсет и пети калибър и го метна на пода.

— Обърни се и почвай да подпираш ей тази стена там. Радиостанцията на Ред изпука.

— Тук е чисто — съобщи той. — Един мъртъв, един обезвреден. Убили са Чарли Лефтън.

— Как се казваш? — попитах аз плъшока.

— Ърл — изпелтечи той, после се обърна и опря ръце на стената.

Знаеше си урока. Претърсих го и извадих портфейл и сгъваем нож. Отстъпих на около метър и половина, придърпах с крак един от столовете, вдигнах пистолета на Ърл и го хвърлих върху писалището. Седнах с лице към облегалката на стола, закрепих на нея дясната ръка, с която държах пистолета, а с лявата се заех да преглеждам съдържанието на портфейла. На шофьорската книжка пишеше, че мъжът се казвал Ърл Хършман, от Бостън, на трийсет и две години, висок метър и шейсет и осем и тежал шейсет килограма. В портфейла имаше и служебна карта, от която разбрах, че въпросният Хършман е заместник-шериф на окръг Пасифико. На визитната му картичка пък пишеше, че бил „съдружник“ в адвокатска кантора „Брофи, Майърс и Рагсдейл“. Отсъдих, че „съдружник“ ще рече частен детектив с разрешително да носи оръжие. Освен документите в портфейла намерих две стодоларови банкноти и четири от по един долар.

Върнах всичко в портфейла, сложих го на бюрото до лакътя си и натиснах копчето на ножа. С трясък се показа петнайсетсантиметрово острие, наточено и от двете страни като бръснач, с връх, остър като игла. Забих върха в писалището, натиснах копчето, острието се прибра и аз оставих ножа до портфейла.

— Хайде, Ърл, обърни се, седни и сложи ръце на тила. Той се подчини.

— Браво на теб — похвалих го аз. — Ще играем на викторина само с един въпрос. Бих ти задал два, но се съмнявам, че вие с мъртвото ти приятелче знаете защо са ви пратили да очистите Чарли Лефтън. Ето защо ще ти задам само един въпрос. Кой плаща за всичко това?

Отговорът се свеждаше до тъп поглед.

— Когато капитанът дойде, ще смъкнем щорите и ще опърлим лицето ти ей с оная лампа горе — предупредих го аз. — После той ще направи каквото трябва, та разговорът да потръгне.

Отново нищо. Ърл гледаше тъпо — не ти трябва пън.

— Чувствам се длъжен да ти кажа, че Кълан и Лефтън са служили заедно в морската пехота — допълних аз. — И двамата са били ранени, но Лефтън е успял да пренесе Кълан до лазарета. Помисли си върху това, докато го чакаме да дойде.

Това бе истина само отчасти. Лефтън беше пренесъл и бе спасил не Кълан, а моя шеф, Мориарити.

Ърл дори не трепна, само прокара език по устните си.

Пътят отвън бе озарен от ярките фарове на Кълан, който спря с гръм и трясък пред мотела. След него отпред закова втора кола. Шерифът изскочи като тапа от автомобила и се завтече към нас. После видя Чарли Лефтън, проснат върху площадката. Ред го беше извадил от водата. Устните на Кълан се разтрепериха от гняв. Той се обърна, каза на Ръсти нещо, което не чух, шофьорът отвори багажника на пакарда и се върна с одеяло. Кълан заметна с него трупа на Лефтън, извади едната му ръка, подържа я и пророни нещо.

Вдигна очи към рецепцията, върху лицето му се четеше безумие. Изправи се, дойде на пътеката пред мотела и нахълта като хала при нас. Погледна Хършман, после мен. След това видя отсечената китка и трупа в ъгъла.

— Малко се позабавихме, а? — каза Кълан на Ред, който отговори, като раздалечи на около половин сантиметър палец и показалец.

— Далмъс? — попита Кълан. Свих рамене.

— Няма го тук.

При нас дойдоха още две ченгета. Кълан нареди на единия да донесе от някоя стая одеяло. Заметна с него мъртвеца, след като му взе портфейла.

— Казва се Лио Грувър — съобщи шерифът. — От Балтимор.

Метна потрфейла върху писалището, при другите карти и документи за самоличност и арсенала от оръжие. Отиде при Хършман, сграбчи го за ризата, дръпна го да стане и му фрасна дясно кроше, от което чак мен ме заболя. Хършман отхвърча като тапа насред помещението и се приземи по гръб. Изплю кръв и погледна Кълан със страх в очите.

— Ах, ти, негодник такъв — възкликна Кълан, след което пак го сграбчи и го вдигна на крака.

— По-кротко — намесих се аз — Той е единственият свидетел, който ни е останал.

— Няма да го убивам — отвърна шерифът. — Но ще се постарая поне да го заболи.

Цапардоса още веднъж Хършман, който се свлече, претърколи се и се просна по корем.

Кълан го хвана отзад за пеша на сакото и след като онзи стана, го запрати към стената.

Зашеметен, Хършман го погледна с отворена уста, от която течеше кръв.

— По-кротко, Броуди — повторих аз. — Има да ни разказва много неща.

— Дотук не съм чул и думица от тоя мръсен страхливец. — Приближи се до Хършман, така че лицето му бе най-много на педя — две. — Я да излезем навън, там има повече място — изсъска му Кълан, след което го завъртя и го изтика през вратата.

Тръгнахме след тях по пътеката, където шерифът изрита Хършман и го запрати като Пумпал надолу по стълбите.

Ръсти, Макс и още трима — четирима полицаи наблюдаваха от пет — шест метра, без да се обаждат. Хършман застана на четири крака и запълзя трескаво нанякъде — само и само да е по-далеч от Кълан, който се обърна към мен и протегна ръка.

— Дай патлака — рече ми.

Погледнах го изненадан, той бръкна под сакото ми и извади лугера.

— Какво ти казах бе, човек, дай патлака — повтори.

Тръгна бавно след Хършман. Мафиотът продължи да пълзи нагоре по склона. Точно когато стигна върха, Кълан натисна спусъка. Аз подскочих като ужилен. Пръстта на два — три сантиметра от Хършман се разлетя във всички посоки и той се преобърна по гръб.

— Божичко, не ме убивай! — примоли се.

— Виж ти! — възкликна Кълан. — Той знаел и да говори. — Няма да те убивам, безполезна гадна твар — отсече хладно и тихо Кълан. — Само ще ти прострелям капачките на коленете. Както е тръгнало, нищо чудно да те откарат на инвалидна количка до електрическия стол.

Ърл едва си поемаше дъх, но продължаваше да мълчи.

— Виж какво — тросна се Кълан. — Аз съм стар човек. И колкото повече остарявам, толкова повече си ценя времето. А сега ти ми го губиш. — Шерифът ме погледна и долепи лугера до коляното на Хършман. — Питай го нещо!

— Как се озова от Балтимор чак тук? — рекох аз.

— Наложи се да се изнеса под пара от града — изпелтечи Ърл. — Лошо ми се пишеше, ако него бях направил. Научих за санаториума в Мендоса и звъннах на Гилфойл. Той ми каза — идвай, мой човек, петдесетачка на ден, ако правиш каквото ти наредя. Метнах се на влака и дойдох.

— Кога?

— Преди около месец.

— И после?

— После Гилфойл рече: „След половин месец ще имам работа за теб.“ „Каква?“, питам го. „Да не би да имаш задръжки, за които да не знам?“, подвикна той. Поклатих глава. „Добре тогава — рече ми. — Ще те викна, когато стане време.“

— Продължавай нататък.

— Вчера ми нареди да взема Далмъс и тая откачалка там вътре и да идем с яхтата на кея в Лос Анджелис, където да качим оня тип Райкър.

— Кой управляваше яхтата?

— Не знам. Казваше се „Красавица“.

— Кога се появи Райкър?

— В шест без нещо. С черна лимузина. Не видях кой я кара.

Кълан беше ядосан. Беше стиснал зъби. Сновеше напред — назад пред Ърл. Накрая рече:

— Защо уби приятеля ми?

— Не съм го убил аз. Лио вървеше след него и когато Лефтън ни каза да сме си гледали работата, му тегли куршума.

Кълан пак погледна мафиота. Побързах да се намеся:

— Кой ви плаща да му вършите мръсната работа? — попитах.

Ърл беше плувнал в пот. Обърса с длан устата си.

— Кой ви плаща? — повторих аз.

— Не се справяш добре, мой човек — подвикна Кълан. — Двоумиш се. А си се поколебал отново, а съм забравил капачките на коленете. Ще взема да ти прострелям оная работа, и да приключваме. Пистолетът гръмна, на сантиметър от чатала на Ърл се вдигна гейзерче пръст. Той изпищя и запълзя назад.

— Къде е Далмъс? — казах аз.

— Мъртъв е — започна да заеква Ърл. — Райкър го застреля на яхтата.

— Кой още беше с вас?

— Бяхме аз, онзи вътре, Далмъс и мъжът, който я управляваше.

— Добре, давай нататък.

— Закотвихме край кея в Санта Моника, по едно време се появи големият линкълн и от него слезе Райкър. Качи се на яхтата и разправя: „Дайте да вдигаме гълъбите.“ Само това каза, думица не промълви през следващите два часа, после разправя на Лио да му дадял патлака. Отиде при Далмъс и му тегли куршума. Далмъс се свлече зад борда. Сетне Райкър ни каза нещо от рода на: „Подхлъзна се човекът и падна.“

— Видя ли го как убива Далмъс? — натъртих аз.

— То оставаше да не съм го видял, бях на метър. Направо ме шашна. И Далмъс се изненада.

— Без дъх ме остави, Ърл — намеси се Кълан. — Карай нататък.

— Райкър ми разправя: „Я звънни на тоя Банън и му кажи да дойде при теб в мотела на Лефтън, понеже имаш да му съобщаваш важни неща, но първо искаш да се разберете. Предай му и че ако не дойде сам, няма да те види никога повече.“ После дойдохме в мотела. Ние с Лио поогледахме наоколо. По едно време забелязахме, че Лефтън влиза в рецепцията, Лио го последва и що да види — оня вдига телефона. Направо пощуря, затръпша слушалката и изтика Лефтън навън. Попитах го дали може да ни закара в града, а той отсече да сме си гледали работата, останалото го знаете.

— Значи са задигнали и колата на Чарли Лефтън — попита Кълан.

— Да. Райкър съвсем се изнерви, грабна ключовете на Лефтън и ни каза да сме чакали тук и да сме внимавали да не би някой да слухти наоколо.

— А в Мендоса къде живееше? — поинтересувах се аз. — В „Шулър“. Санаториум на две крачки от центъра с плувен басейн. На втория етаж има голямо помещение, там държат лудите, а на горния етаж има четири малки апартамента. Аз живеех в един от тях. Далмъс също. Както и Лио палячото.

— А четвъртият апартамент?

— Беше празен.

— Райкър там ли е сега?

— Честен кръст, не знам. Видях го за пръв път, когато отидохме да го вземем от пристанището. Подминахме Мендоса, защото катерът на бреговата охрана сновеше из залива, и дойдохме тук.

— Колко ти плати? — намеси се пак Кълан. Хършман се поколеба и шерифът отново насочи пистолета към чатала му.

— Двеста за всеки убит — промърмори той. — Каза ми, че ако се появяло ченге на име Банън, щял да ми брои пет стотака, стига да го убия.

— Майко мила! — простена Кълан, сетне дръпна Хършман — да се изправи, и повика Ръсти. — Заведи го в рецепцията.

Тръгнахме след тях. Палячото още си лежеше на пода, краката му стърчаха изпод одеялото.

Кълан тикна Ърл на стола при писалището.

— А сега ме слушай внимателно, Ърл. Ще се обадиш на Гилфойл. Ще му кажеш, че съм дошъл заедно с Банън и с още неколцина. Избухнала е престрелка, ние сме убили Грувър, а теб сме те залостили в рецепцията. И че се нуждаеш незабавно от помощ. Кажи му, че не можещ да удържиш положението, после затвори. Как мислиш, ще запомниш ли всичко това?

Ърл кимна.

Кълан се свърза с телефонистката в централата и й даде номера.

— Наистина ли смяташ, че ще успеем да примамим Гилфойл тук? — попитах аз шерифа.

— И още как! Ще дойде, негодникът му с негодник — усмихна се той. — Топките му са много по-големи от мозъка.

— И какво ще правиш, когато дойде?

— Ще го арестувам за подбудителство и съучастничество, за укриване на избягали престъпници… Сигурен съм, че докато се появи, ще се сетя за още доста неща.

Кълан нареди на хората си да сложат автомобилите един до друг, така че да преградят тесния път. Прати четирима от полицаите в гората — по двама от двете страни на шосето за Мендоса. Ръсти, Макс Едноокия и Ред застанаха зад шерифа — Ръсти и Ред бяха въоръжени с пушки, Макс — с автомат.

— Аз къде да застана?

— Където и да е, само да не е в обсега на стрелбата — отвърна той.

— А, без тия, и аз участвам в играта — възразих.

Бръкнах под светлинното табло на автомобила и взех пушката, извадих от жабката четирийсет и пет калибровия пищов и го втъкнах в колана си. Лугерът беше в кобура под мишницата ми.

Кълан изпъшка отчаяно.

— Хайде, от мен да мине — рече ми. — Отвори вратата на пакарда откъм волана, смъкни стъклото и застани отзад — и нареди на останалите: — Никаква стрелба, ако не се налага. Оставете аз да се разправям с Гилфойл. Ако другите напират да се бием, ги засичаме с кръстосан огън.

Кълан свали смокинга, остави го внимателно върху предната седалка на колата и запретна десния си ръкав до лакътя. Извади от вътрешния джоб на смокинга заповедта за задържането на Райкър и я пъхна в задния джоб на панталона си. Измъкна изпод седалката дървено сандъче, отвори го и взе револвер с шест патрона в светлокафяв калъф. Извади го от калъфа, завъртя цилиндъра и провери дали е зареден, сетне пак го пусна в калъфа, който прикачи отстрани на бедрото си, като го прихвана отзад за крака си.

— Угасете фаровете — разпореди се Кълан.

След малко единствената светлинка идваше от яркочервената табела при мотела.

Всичко наоколо беше влажно от мъглата.

Кълан застана пред пакарда, стъпи на калника и отпусна китка върху коляното си.

Всички очи бяха вперени в пътя за Мендоса.

Мъртвешка тишина, нарушавана сегиз-тогиз от щурец, който си вика другарката, или от нощните птици, бъбрещи помежду си.

Зачакахме.

Не ни се наложи да чакаме дълго.