Уилям Дийл
Еврика (16)

12.

Пътят ме отведе в подножието на хълма, при парка. Отблизо Сан Пиетро бе също толкова прелестен и странен, колкото и отдалеч. В него имаше и нещо зловещо. Улиците светеха от чистота: нито едно листенце, обвивка от бонбон или угарка. Някакъв мексиканец си пушеше евтината пура на една от пейките в парка, оставил до кофата на колелца лопата и метла, сякаш чакаше на паважа да падне боклуче, което веднага да помете.

На кея, за радост на цяла тумба дечурлига, двайсетина рибари теглеха от кърмата на лодка голяма риба меч. Неколцина по-възрастни гражданя бяха насядали на шезлонги под червено-бели чадъри покрай доковете — някоя четяха книги или дремеха, други гледаха към морето, сякаш очакваха в залива всеки миг да навлезе с виеща се от комина пара корабът „Кунн Мери“. В края на кея имаше малка табела с формата на стрела, която сочеше на север и на която пишеше: „ЧАСТЕН ПЛАЖ“.

Върху сенника на кинотеатър „Рнц“, двуетажна яркожълта сграда, с черни печатни букви пишеше, че дават „Пътят към Занзибар“.

Денят беше горещ и сигурно щеше да бъде задушно, ако откъм залива не подухваше хладен ветрец, който люлееше евкалиптите в парка и смъкваше с градус-два жегата. Наоколо цареше празнично настроение. Полюшваха се червени, бели и сини балони, покрай главната улица някакви мъже редяха скари и хладилни витрини. На две-три места в парка имаше сергии с табели, че всички са добре дошли и че по време на пикника, започващ в дванайсет часа, могат да опитат от хотдога, безалкохолните напитки и динята, предоставени от предизборния щаб на кандидата за губернатор Кълан. Горният и долният край на сергиите бяха украсени с думата „БЕЗПЛАТНО“, изписана с яркочервени главни букви. Кълан изпреварваше с цял месец националния празник — Четвърти юли.

Шерифството се помещаваше в сградата с куличката срещу киното. Беше единайсет и десет. Черният понтиак бе на около три пресечки след мен. Завих надясно и излязох на главната улица — булевард „Оушън“. Беше застлан с плочник, за улично осветление служеха старовремски газени лампи. Оттук нататък градът ставаше доста страшен, все едно е правен по идея на Джордж Оруел, а Норман Рокуел е наел архитект, който да построи сградите от корицата на „Сатърди Ивнннг Поуст“.

Поех на север по булевард „Оушън“, оставяйки зад себе си скъпия хотел — на няколко преки имаше още един парк. Отляво се падаха закусвалня „Уенди“ и киносалонът. Отдясно пък имаше друг хотел — беше на три етажа, изглеждаше доста уютен и се казваше „Странноприемница Сан Пиетро“. В северния му край се виждаше заведение с името „Кръчмата на Роудн“.

Оттук нататък и от двете страни на улицата имаше долепени един до друг магазини. Имаше какви ли не магазини и магазинчета, като се почне от магазините за тютюневи изделия и за грамофонни плочи и се стигне до бижутерията и ресторанта, който според рекламата предлагал вкусна домашна кухня. Имаше галантерия, сладкарница, магазин за обувки, книжарница, будка за вестници, магазин за хранителни продукти, аптека, магазини за безалкохолни напитки и за детски обувки — две хиляди души едва ли се нуждаеха от чак толкова много неща. Тук нямаше два магазина, които да продават едно и също. Конкуренцията бе непозната, ако не броим ресторантите, пивниците и банките.

Изключение в тази архитектура на deja vu^[1] правеха четирите банки и библиотеката, които се помещаваха в тухлени сгради и се възправяха като гробници сред надгробни камъни.

 

Вторият парк очертаваше северната граница на града. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Ония в понтиака бяха на една пресечка след мен. Свърнах към малък паркинг до библиотеката и спрях. Те също спряха. Излязох от паркинга, свърнах наляво, подминах ги, отидох при сградата на шерифството — отново спрях, слязох от автомобила и се качих по шестте широки стъпала, водещи към входа.

Сградата беше масивна, дебелите стени не пропускаха вътре жега. Влизаше се през дълъг, широк коридор. Вдясно бяха окръжната прокуратура, кабинетът на съдията и самото съдилище. Вляво бяха полицейският участък и градският затвор. На втория етаж се намираха помещенията на шерифството и заседателната зала.

В дъното на коридора, отдясно, беше кабинетът на Кълан. Реших да се направя на ударен и да се държа така, сякаш никога през живота си не съм чувал нищичко нито за самия Кълан, нито за окръг Сан Пиетро.

Влязох през остъклената врата. Едра симпатична жена с вид на латиноамериканка, облечена в синя полицейска униформа, седеше зад тезгяха, който започваше в единия и завършваше чак в другия край на просторното помещение. Върху налетите и гърди се мъдреше значка на заместник — шериф, жената пушеше пурета и имаше вид на много оправна. От малката табелка с името научих, че се казвала Розалинд Хернандес. Зад нея в ъгъла имаше телефонна централа, поверена на кльощава дребничка бяла жена в най-обикновена памучна рокля, която ме погледна през рамо отегчено и донейде презрително.

В дъното на тезгяха имаше преграда, която се вдигаше, и срещу нея втора, която, както предположих, водеше към помещението за полицаите и затвора. Пак на същата стена имаше две големи цветни снимки — едната на Франклин Делано Рузвелт, другата на губернатора, — разделени от огромно американско знаме, стигащо почти до пода. Върху стената вдясно тиктакаше голям кръгъл часовник, чиято стрелка за секундите отброяваше унило изнизващото се време.

Хернандес ме погледна и вместо поздрав вдигна вежди. Сложих пред нея визитната си картичка.

Тя я прочете, обърна я откъм опакото, пак я сложи на тезгяха и почука по нея с нокът.

— Какво обичате, сержанте? — попита властно.

— Шерифът тук ли е? — усмихнах се аз.

— Не, уважаеми господине — отвърна жената. — Освен това ние тук го наричаме не „шериф“, а „капитан“. Капитан Кълан — натърти делово тя. Сетне погледна часовника. — Очаквам го да намине за малко насам някъде в дванайсет без пет, после има среща с избирателите.

— В такъв случай ще го чакам на пикника — рекох аз. — Ще му предадете ли визитната ми картичка? И че искам да си поприказвам с него?

Жената погледна тетрадката със сини корици, прокара пръст по имената и попита:

— Имате ли уговорена среща?

— Опасявам се, че не — казах й аз..

Тя пак ме огледа от глава до пети и кимна.

— Ще му предам.

— Благодаря ви. Ще се срещна с него на пикника.

— Дано успеете — пожела ми заместник-шерифката, после се облегна и отново заслуша тиктакането на часовника.

Отидох с колата в другия край на града, където се намираше национална банка „Пасифик“. От списъка, изготвен от плахата сътрудничка на Милисънт, разбрах, че председател на управителния съвет и директор на банката е Бен Горман. Зад банката имаше голям паркинг. При задния вход беше спрян черен „Пиърс-Ароу“ модел трийсет и трета година, шофьорът пушеше, облегнат на стената при вратата. Слязох от колата и заобиколих сградата, за да вляза през парадния вход. До високата близо два в половина метра двойна врата в месингов обков имаше табела, от която научих: БАНКАТА В ОСНОВАНА ПРЕЗ 1895 Г. ОТ ИЛАЙ ГОРМАН. ЕВРИКА, ЩАТ КАЛИФОРНИЯ.

Влязох вътре. Кабинетът на големия шеф беше ъглов, с размерите на баскетболно игрище. Секретарката говореше по телефона. На открехнатата врата отзад висок мъж с длъгнесто лице, облечен в карирано сако, разговаряше с човек, когото не виждах. Когато влязох, ме погледна и затвори вратата. Върнах се при бюрото на секретарката.

— Какво обичате? — попита ме тя, като тя затули с длан слушалката на телефона.

— Търся господин Горман.

— Тръгна си.

— Виж ти! Още няма дванайсет.

— Днес е сряда — тросна се жената. — И не ви влиза в работата какво прави господин Горман. Той може да си тръгне когато пожелае. Както виждате, разговарям по телефона. Извинявайте.

Идеше ми да се стрелна покрай нея и да избия с ритник вратата, вместо това обаче само кимнах, излязох от сградата, отключих автомобила, свлякох се тежко зад волана и си свих цигара.

Шофьорът на лъскавата лимузина си допуши фаса и го метна в червения кош, пълен с пясък. Минаха пет минути. Десет. После задният вход се отвори. Шофьорът изприпка чевръсто при лимузината и отвори вратата, та да се качи същият снажен мъж с лице на сокол, когото бях мернал в банката. Беше висок над метър и осемдесет, с гарвановочерна, вече прошарена тук-там коса, и бе облечен по последната мода, в спортно сако на черно-жълти карета, тъмносив панталон и нещо като ботуши за езда. Докато потегляха от паркинга, погледнах регистрационния номер: БГ1.

И аз излязох от паркинга, но по задната алея, която ме изведе на Призидио Драйв, къса уличка между булевард „Оушън“ и плажа. Видях в огледалото как черният понтиак също потегля след мен. Реших да си поиграя със сенките си на котка и мишка. Профучах зад Първа банка, завих наляво към „Оушън“! подкарах отново по пътя, по който бях дошъд, подминах банката и свърнах по уличката след нея. Спрях, влязох в банката, скрих се зад вратата и видях как понтиакът паркира при отсрещния тротоар.

Според списъка, с който разполагах, шеф тук беше някой си Андрю Макбърни. Този път представих документите си за самоличност на дребна руса женица със зъбеста усмивка, която се държеше мило и наближаваше трийсетте.

— Казвам се Банън — обясних с не по-малко ослепителна усмивка. — Бих искал да поговоря с господин Макбърни.

— Ама разбира се — възкликна женицата. Отиде при вратата, пъхна нос и оповести: — Господин Макбърни, търси ви сержант Банън от Полицейското управление в Лос Анджелис.

Кабинетът беше голям и мрачен, целият в тъмна ламперия. Щори, спуснати наполовина, унила лампа в края на писалището, локвичка светлина. Паркетът, който навремето явно е бил красив, беше целият на дупки и драскотини, сякаш някой си е играл да го съсипва с бормашина.

Макбърни беше нисък, почти плешив дребен шотландец, който сякаш се бе родил намусен, кожата му беше цялата нашарена със старчески петна. Стърчеше като палячо зад тежкото старинно писалище от орехово дърво. Протегнах му ръка, той я пое, без да става, и ми махна към един стол.

— Казвайте сега — подкани ме безизразно.

Изложих му надълго и нашироко покъртителното житие на Върна Хикс-Внленскн, като започнах от радиото във ваната и завърших с това, че тя не е оставила завещание. Макбърни слушаше отегчено и никъде по средата забарабани с пръсти по писалището. Сетне му разправих и частта с банковите преводи. Накрая се облегнах и зачаках.

— Това ли било? Заради това ли ми губите времето? Таи жена няма ум в главата — да умре без завещание. А и вие би трябвало да знаете, че не можете да искате такова нещо — изсъска ми той, — Банковите преводи са поверителни. А дори и да имах право, пак нямаше да ви кажа. Това но ви влиза в работата. Но аз нямам такова право, господин Не знам кой си от Полицейското управление в Лос Анджелис. Противозаконно е. Би трябвало да го знаете, ако наистина сте такъв за какъвто се представяте.

Усетих как кипвам. Извадих портфейла, отворих го, надвесих се над писалището и го заврях под носа на онзи нахалник.

— Драги ми господине, аз съм сержант Банън от Полицейското управление в Лос Анджелис — натъртих. — Надявах се да изпреварим онези приятелчета от щатската данъчна служба. Единственото, което искам да узная, е едно име, нищо повече. Последният превод, дошъл от вашата банка, е с дата отпреди два месеца. Със сигурност не е чак толкова трудно да проверите и да ми кажете.

— Ама вие глух ли сте? — подвикна той. — Обясних ви, че няма да го направя, дори и да мога. А и нямам навика да си играя на криеница със служителите от щатската данъчна полиция. Нейният началник — господин Уедърли, ми е личен приятел. Нямам намерение да подкопавам приятелството ни, нито пък да нарушавам закона. — Той ми върна портфейла, като го приплъзна по писалището. — Вън!

Изправи се. Беше висок най-много метър и шейсет и бе обут в тревистозелен панталон за голф, яркочервени три четвърти чорапи и обувки за голф с шипове. Мина като хала покрай мен, оставяйки нови дупчици по паркета, и отвори рязко вратата.

— ВЪН!

Станах и излязох, вратата се затръшна зад гърба ми. Дребничката руса секретарка ме зяпна смаяна.

— Явно не му се ходи на полицейския бал — подметнах аз.

— Днес е сряда — взе да се извинява тя.

— И секретарката на Горман ми каза същото. Какво от това?

— В сряда банките затварят точно в дванайсет. — Жената си погледна часовника. — Значи след две минути. Важните клечки играят голф.

— Жалко, излиза, че напразно съм бил толкова път — завайках се аз.

— Наистина съжалявам — рече жената.

— Много сте мила — казах и и я попитах: — Има ли заден вход? Отивам на пристанището, не ми се обикаля.

— Елате с мен — отвърна секретарката. — Ако не друго, поне това мога да направя за вас.

Стигнахме по къс коридор при задната врата и тя я отвори.

— Наистина жалко, че си пропиляхте деня — каза жената. — Ако останете до утре, наминете пак, той може би ще е в по-добро настроение.

— Човек, който стъпва с такива обувки по паркет, никога не е в добро настроение — подметнах аз и и благодарих.

Излязох на улицата и забързах към парка. Там се слях с навалицата, като внимавах да не изтърва сенките си. Те така и не се появиха. Взех си хотдог, полях го обилно с горчица и пържен лук, грабнах чаша с кола, сетне се разположих на една пейка, за да изям на спокойствие безплатния си обяд и да изчакам появата на капитана.

В дванайсет и две по булевард „Оушън“ се зададе кафеникавочервен пакард, който спря пред Градския съвет. Иззад волана слезе свъсен по рождение тип с къса подстрижка, който явно не знаеше какво е това усмивка. Но още преди да е стигнал при задната врата, тя се отвори и за пръв път видях на живо Томас Броуди Кълан.

Беше колкото мен на ръст, към метър и седемдесет и пет, бе широкоплещест и с тънък кръст, на какъвто би завидяло и момиче на Гибсън^[2]. Седемдесет и шест-седем килограма, нито грамче тлъстини, рунтави вежди над воднистосините очи, късо подстригана кестенява коса, изсветляла от слънцето, бронзова кожа върху набразденото с бръчки чело и волева челюст. Броуди беше облечен в костюм с жилетка от син габардин. Съблече с бързо движение сакото, метна го на задната седалка и запретна почти до лактите ръкавите на бялата си риза. Сетне свали вратовръзката си и я запрати при сакото. Между двете джобчета на жилетката висеше златен ланец на часовник. Шофьорът на колата му подаде току-що свита цигара и той я запали с клечка кибрит, която драсна в нокътя на палеца си. Носеше шерифската значка върху колана. Не беше въоръжен.

След него тръгна по-висок, възпълен мъж с бяла коса и безизразно лице, на което не убягваше нищо. Беше облечен в костюм от бял лен и разкопчана на яката тъмносиня риза. Крачеше заедно с навъсения шофьор точно зад Кълан.

Вече се беше насъбрало множество — към сто и петдесетина души, които, затаили дъх, наблюдаваха как Кълан се готви да дойде при тях. Той махна с ръка и тълпата ревна така, както запалянковците се дерат, ако любимият им отбор е спечелил на косъм срещу заклетия си противник. При кея имаше оркестър, вероятно на гимназията, който засвири ужасно. Но никой не възропта. Кълан прекоси улицата и отиде в парка при насъбралите се. Виждаха се написани на ръка плакати: „КЪЛАН — ГУБЕРНАТОР“, „КАПИТАНЪТ — В КАПИТОЛИЯ“. Мнозина развяваха американски флагчета.

Сетих се какво ми беше казал Мориарити: „Жана д’Арк в панталони.“ И тук щефът се оказа прав. Днес беше празник за човек, цял живот бил шериф на окръг, който преспокойно можеше да се вмести в жабката на колата ми. Сега се канеше да спечели на своя страна двама-трима от политиците, вероятно подкупили повечето щатски законодатели в Сакраменто.

Броуди обикаляше напето сред насъбраните се — спираше се да заговори някое хлапе по име, на друго разрошваше косицата, ще прегърне някоя от жените, ще се ръкува с мъжете. Човек, който се владееше и не губеше самообладание, който сякаш бе роден за герой.

Продължих да седя на пейката и да го наблюдавам как върви през множеството. Заех се да си свивам цигара. Точно тогава Броуди ме видя. Погледна през тълпата и впи поглед в мен. Продължи да се усмихва, но очите му се промениха: дяволитите весели пламъчета в тях отстъпиха място на синия лед. Станах от пейката, облегнах се на един бор и зачаках Броуди да дойде при мен.

Това му отне цели петнайсет минути. Той продължи да обикаля от единия край на парка до другия, да се разхожда ведро сред поддръжниците си, като ми хвърляше по някой поглед. Аз не се и помръднах. Оставих го да дойде при мен.