Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eureka, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MikoBG (2007)

Издание:

EUREKA

WILLIAM DIEHL

BALLANTOIE BOOKS, NEW YORK

© 2002 by Gunn Productions, Inc.

© Емилия Масларова, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-686-354-9

 

УИЛЯМ ДИЙЛ

ЕВРИКА

Американска, първо издание

Превод Емилия Масларова

Редактор Мария Трифонова

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 84/108/32 Печатни коли 20

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 943 76 89

E-Mail: bard(при)bulnet.bg

www.bard.bg

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

История

  1. — Добавяне

9.

Когато почуках на вратата, лейтенант Мориарити ме изгледа на кръв. Беше нисък и набит, почти плешив, с очи като оловни сачми и глас, с една октава по-нисък, отколкото на оперен бас. Беше ченге от толкова отдавна, че вече не помнеше как на младини е работел охрана в заведение, където по времето на сухия режим се е продавал контрабанден алкохол в тумбести матови чаши и където са те пронизвали с леден поглед, ако се престрашиш да си поискаш и вода. Това е било преди четвърт век, когато Мориарити е бил на двайсет и една години. Войната преобразила живота му и когато през осемнайсета година той се прибрал с един-два медала и с дупка от картечница в хълбока, някакъв капитан, с когото бил воювал, му предложил да се пробва в полицията.

Оттогава Мориарити работеше в полицейското управление и знаеше какво е да си ченге в град, където истинските правила не са написани никъде и където основното задължение е шефът да бъде доволен, което ще рече да си има възможно най-малко неприятности. А Мориарити беше доволен единствено когато „не се вдига шум“ — да не клатим лодката, да предотвратяваме огромните заглавия по първите страници на вестниците, да приключваме разследването на един или друг случай възможно най-бързо и да не разлайваме излишно кучетата. Понеже гледаше така на работата ни, не се дразнеше, ако се случеше да посбием някой тарикат, колкото за да изтръгнем от него важни сведения, или ако фраснем където най боли някоя вироглава отрепка, за да я накараме да си изпее и майчиното мляко. Наричаше го „варианта с ръкавицата“, в смисъл „винаги носи ръкавица, ако играта загрубее. Само това оставаше — да видя на първа страница някой негодник с вид на човек, пекъл се на скара.“ Беше убеден, че най-добри са криминалните репортери, които не се впускат в излишни подробности, понеже „колкото по малко казваш, толкова по-малко работа ще имат ония с линейките“. „Онзи тип е мъртъв, има дупка в главата, лежеше проснат в канавката, точка по въпроса. Не го удряйте на поезия, оставете я за окръжния прокурор.“

Следваше сериозен разговор с шефа, ако някой престъпеше тези неписани правила, което означаваше да му трие сол на главата така, че да чуят чак в Айдахо. Преди две-три години неколцина от момчетата се промъкнали през нощта в кабинета на Мориарити, приковали към страничните облегалки и краката на един от столовете кожени ремъци и прикачили към облегалката гърне — доста сполучлива пародия на електрически стол. Вместо да се ядоса, Мориарити харесал шегата. Сложил стола в ъгъла на кабинета си, който, общо взето, беше почти празен, ако не броим писалището, закачалката, малката заседателна маса в ъгъла, два-три истински стола, снимка на Франклин Делано Рузвелт в рамка върху стената зад бюрото и американското знаме на дървена поставка върху плота. Случваше се да влезеш в кабинета и Мориарити да ти посочи „електрическия стол“, с което подсказваше, че зле ти се пише — ще ти тегли конско.

Когато почуках оная заран на вратата му, той си пиеше кафето и преглеждаше сутрешното издание на „Таймс“. Махна ми да вляза. Застанах пред него и си свих цигара. Мориарити ме огледа от глава до пети. Бях облякъл най-хубавия си тъмносин костюм и бяла риза, бях сложил и прилична вратовръзка.

— Казвай сега, Банън, какво пак си намислил. И дано това, което ще ми отговориш, не ми докара някое стомашно разстройство.

— Става въпрос за Върна Виленски — обясних аз и запалих цигарата.

— Оная, дето се свари във ваната лн? Споделих подозренията си и завърших с думите:

— Не открихме акт за раждане, застраховка, нищо от тоя род. Петстотин долара в продължение на седемнайсет години. Това прави…

Мориарити пак ме изгледа на кръв.

— Сто и два бона. Какво тя става, да не би да си зарязаучилището още преди да сте стигнали до смятането?

— Да, бе.

— Сигурно е имала любовник дъртак, който й е плащал. Чудо голямо! Удавила се жената във ваната, какво си седнал да ровичкаш? И не пити в доклада това за парите. Само отклонява вниманието.

— Има нещо, което не ми дава мира.

— Ти друга работа нямаш ли? Ако те е налегнала скука, кажи, все ще ти намеря с какво да се занимаваш.

— Не обичам да оставям нещата неизяснени. Жената е наближавала петдесетте, живеела е сама, преди четири години мъжът й е бил премазан от камион. Никакви наследници, никакво завещание. Защо да не опитаме да намерим роднини, които да я погребат както подобава и да й сложат надгробен камък?

— Ние сме ченгета, Банън, а не клуб на разбитите сърца. Обърни се към Червения кръст.

— Там се вълнуват само от живите.

Мориарити извади от чекмеджето на писалището пура „Тампа Нъгит“ — вонеше, та не се траеше. После минута — две ме гледа вторачено.

— Дано не става дума пак за някое от ония твои предчувствия, Банън.

— Не обичам съвпаденията. А тук съвпадения — с лопата да ги ринеш.

— Я не ми хвърляй прах в очите. Сигурен съм, че търсиш нещо друго — изръмжа шефът и пак захапа пурата.

— Добрахме се до едно-друго.

Докладвах му какво сме установили предния ден двамата със Скай, включително за неясното минало на Виленски и за тайнствените банкови преводи.

Но не споменах, че съм проверявал и миналото на Кълан.

— Бих искал да ми отпуснеш още един ден, смятам да отскоча на север.

Мориарити присви очи и ме изгледа подозрително.

— На север ли?

— До Сан Пиетро.

— Сан Пиетро? Това е територията на Кълан.

— И аз подочух нещо такова.

— На съшия Кълан, който се е кандидатирал за губернатор и ще се състезава с Остърфелт и Белини.

— На същия.

Той пак ме изгледа на кръв. — И какво Кълан? — попитах аз ни лук ял, ни лук мирисал.

Мориарити ми отговори така, както само той би отговорил. Беше рожба на онова, което наричам бюрократичната система на мъглявите отговори. Можеше да стои до колене в проливния дъжд и ако го попиташ дали вали, той да ти отвърне нещо от рода на: „Трудно е да се каже“, или по-вероятно: „Мен ако питаш, трябваше да дадат ролята на Рет Бътлър на Гари Купър.“ В бюрокрацията колкото повече увърташ, толкова по-малко опасности те застрашават. Така че, когато го попитах за Кълан, Мориарити каза как бил чувал, че Кълан е всякакъв, от демагог до комуняга, от опасен, безогледен, коравосърдечен, продажен, безпощаден и хладнокръвен убиец до състрадателен, обаятелен герой, а според, гражданите на Сан Пиетро, щата Калифорния, си бил направо една „Жана д’Арк в панталони“.

— А ти какво мислиш? — попитах аз. Той пак взе да умува и рече:

— Мисля, че Бог има страхотно чувство за хумор. Усмихнах се и зачаках Мориарити да каже още нещо, но той нямаше какво да добави по въпроса.

— Какво толкова се притесняваш за тоя Кълан? Ще отскоча да проверя в две-три банки.

— Томас Броуди Кълан. Приятелите го наричат Броуди, всички останали — „капитане“. Никой не му вика Томи или Томас.

— И защо така?

— Откъде да знам? Може би не харесва името.

— Но то си е негово, няма как да го избегне. — Има, стига да реши.

— Значи наистина си е такъв — своенравен.

— Да, такъв е.

— В какви войски е служил?

— През войната е бил в морската пехота.

— Явно не си поплюва.

— Така е. Ако наистина ще ходиш там, стъпвай на пръсти, чу ли!

— Ще се постарая да не се натъквам на Кълан.

— Той ще разбере, че смяташ да ходиш в града, още преди да си тръгнал.

— В такъв случай дали да не му се обадя — просто от любезност.

— Гледай да не те изпревари.

— Да го вземат мътните, единственото, което искам да разбера, е кой през всичките тия години е пращал пари на Върна Виленски.

— Прочети в жълтите вестници.

— Не е далеч, няма и сто и петдесет километра дотам. Ще се върна най-късно утре вечерта.

— Едва ли ще искаш да вземеш Агаси.

Не ми се щеше да дърпам дявола за опашката, затова отвърнах, че според мен ще се справя и сам.

— Ще се отбия в две-три банки, да видя какво ще ми кажат.

— Сигурно искаш кола и пари за харчлък.

— Няма да откажа. С моята таратайка надали ще измина и петдесетина километра.

Мориарити въздъхна тежко, отвори чекмеджето на писалището и извади командировъчните и пътните листове.

— Защо не вземеш да се отървеш от тая купчина старо желязо? Купи си нещо прилично. Нали току — що ти вдигнахме заплатата?

— На това „вдигане“ ли му викаш? За мен е нещо като мижав бакшиш.

— Не ставай нахален. В „Нордстром“ на авеню „Уелч“ можеш да си купиш съвсем нов понтиак само за осем стотачки. Току-що видях рекламата. Обясни им, че си ченге, сигурно ще ти смъкнат цената или ще ти я дадат на изплащане.

— Това може да стане в твоя свят, но не и в моя.

— Божичко, колко си вироглав.

Не казах нищо. Мориарити пак ме изгледа, после поклати глава и попълни формуляра за командировъчните и пътния лист.

— Ето ти пътния лист за колата. Кажи да напълнят резервоара. Можеш да вземеш от касата десет долара дневни. И пази касовите бележки.

— Колко щедро — възкликнах аз, докато разглеждах формулярите. — С тия пари преспокойно мога да духна в Мексико и да изляза в заслужен отдих.

— Прати ми адреса, ще ти пиша за Коледа.

— Хиляди благодарности.

— И там умната, не забърквай каши, чу ли?

— Не бери грижа за това.

— И друг пък съм го чувал. Още помня оня път, когато отиде в Тахо да заловиш оня с умишлените палежи, но вместо това скъса от бой ченге под прикритие и те вкараха в ареста.

Още преди да съм казал и дума, шефът пак поклати глава, значи му беше дошло до гуша да се разправя с мен.

— Разкарай ми се от главата — рече той. — Ако случайно замръкнеш, на петнайсетина километра южно от града, досами океана, има мотелче, държи го един мой приятел, Чарли Лефтън. Кажи му, че те пращам аз.

— Благодаря.

— Но недей.

— Какво „недей“?

— Недей да замръкваш.