Уилям Дийл
Еврика (30)

26.

Когато в три и вещо влязох в закусвалнята, Скай вече беше завзел голямо сепаре в ъгъла в разлиствате черното си тефтерче. В другия край на заведението Брет Мерил, облечен в памучен панталон от букле и бяла риза със синя вратовръзка, разговаряше с издокаран господни, който не приличаше на човек, посещаващ често закусвалните. Всъщност и Мерил не приличаше на такъв.

— Мъжагата в буклето, дето приказва с по-възрастния тип е окръжният прокурор, Брет Мерил — обясних аз на Скай.

— Бившият окръжен прокурор — поправи ме той. — Вече е пенсионер. Сега ръководи предизборната кампания на Кълан.

— Е, как се справи? — попитах го аз.

— Не зле.

Това звучеше насърчително. Беше усвоил до съвършенство недомлъвките — беше се научил на тях от Мориарити. Отговорите му се свеждаха до „не много“ и „не зле“. И толкоз. „Не зле“ звучеше оптимистично.

— А ти какво направи? — поинтересува се той на свой ред.

— Хапнах сандвич с пържола, обсъдих с Кълан някои родословия, запознах се със семейство Горман, отбелязах някоя и друга червена точка в две — три банки и после посетих публичен дом.

Той поклати глава.

— В полицията съм шест години по-дълго от теб и какво — последните три часа висях в някакъв архив заедно с една симпатична бабка на име Гленда да слушам клюки и да издухвам прахте от стари папки. А ти, негодникът му с негодник, си похапваш пържохки, общуваш си с тузарите и намираш дори време за сутрешен сеанс.

— Какво да се прави, привилегиите на чина.

— Откри ли нещо, докато ядеше и пиеше с богаташите?

— Май вече знам кой е пращал паричните преводи. — Я да видим дали ще налучкам — каза Скай и продължа да разлиства тефтерчето. Той вдигна очи. — Делайла О’Дел.

— И ти май си ходил да душиш по банките. Колегата кимна.

— Най-малко един от преводите е направен от някакъв бачкатор, предполагам нейния градинар — японец. Останалите суми са преведени от сексапилни млади дами, които никой не познава.

Мъжът, с когото Мерил разговаряше, се изправи. Ръкува се с него н си тръгна, без дори да ни погледне.

— Смяташ ли, че именно О’Дел е плащала на Лайла Париш? — попита Скай.

— Не. Смятам, че тя служи само за прикритие. Момичетата и отскачат от време на време до Лос Анджелис, а също до Сан Луис Обиспо и другите градове наоколо. Колко му е да се отбият за пет минути до някоя банка! Намери ли нещо архива?

— Едно — две любопитни неща. Някои може би представляват интерес, други са просто местна история. Например натъкнах се на смъртния акт на някой си Илай Горман младши. Роден е в Масачузетс през хиляда и девететотната година, починал е през септември двайсета. Така поне пише в регистъра. Негови родители са Изабел Хофман а Бен Горман. Оженили са се в Масачузетс. Горман е следвал в Харвардския университет, Изабел го е придружавала. По онова време е била на седемнайсет години. Това го научих от Гленда.

— Момчето е загинало в нощта на касапницата в „Приказна гледка“ — уточних аз. — Паднало е с колата в пропастта над океана. Жената, която видяхме да хвърля цветята, му е майка.

— По едно време бащата на Бен — Илай Горман, е притежавал цялата долина. Нотариалните актове са вписани в регистъра.

— Спечелил я е на покер от О’Дел.

— Не цялата. О’Дел го е хързулнад. Същия ден, когато са играли покер, е продал на Райкър парцелите в тогавашна Еврика.

— И е подпалил война — допълних аз. Скай се позамисли.

— Не, войната вероятно е започнала много преди това — възрази той, — Сещаш ли се за онзи, Толман? Затварял си е очите за греховете в града. След престрелката у Делайла Кълан се е опълчил срещу Райкър.

Завърших разбора: — И когато Райкър се е озовал на топло, а Фонтонио е бил убит, Кълан е разкарай от града Гилфойл и останалата паплач.

— Май имам изненада за теб. Поразходих се из гробищата и се натъкнах на любопитна надгробна плоча. — Той си погледна бележника. — Джером Париш. Роден 1869 година, починал през 1908. Любещ съпруг и баща.

— Лайла Париш е негова дъщеря — досетих се аз. Скай кимна.

— Родена е през 1900 година в тукашната клиника. Излиза, че е на четирийсет и една, горе — долу колкото Върна. Когато е била четиригодишна, майка й се е развела. Омъжила се е повторно и пак се е развела. Сега се казва Айона Фишър. Следва най-интересното. Айона Фишър е била и продължава да бъде медицинска сестра в „Шулър“, санаториума в Мендоса. Там се прониква много трудно. Доколкото разбрах, сега е главна медицинска сестра. На шейсет и две години е.

— Не мога да си представя как си открил всичко това в старите архиви.

— Научих го главно от Гленда. Тя е на петдесет и шест, голяма клюкарка е.

— И така — обобщих аз, — Лайла изчезва яко дим, отива в Мендоса, укрива се при майка си в частния санаториум, после, когато и Гилфойл отива там, се изнася в Лос Анджелис с друга самоличност, прави се на по-възрастна и се превръща във Върна Хикс.

— Две неща ме притесняват — отбеляза Скай. — Ако наистина са и плащали, защо се е скрила в град, който е само на четирийсет километра оттук и на всичкото отгоре е завладян от човек на Райкър? Струва ми се доста опасно.

— Забравяш една малка подробност — последователността на събитията — напомних му аз. — Гилфойл отива в Мендоса чак след като Райкър обжалва присъдата, значи близо година след процеса.

— Човек би си помислил, че щом е основна свидетелка срещу Арни Райкър, Кълан е щял да я издири, когато Райкър е обжалвал присъдата — отбеляза колегата. — Щом клюкарката Гленда знае коя и е майка, няма как и Кълан да не я познава.

— Понякога онова, което изглежда очевидно, се разминава с действителността — чу се провлечен глас. Обърнахме се и видяхме пред себе си Брет Мерил. — Нали нямате нищо против да поседна при вас?

В такова малко пространство изглеждаше още по-едър. Беше висок към метър осемдесет и пет и тежеше някъде към деветдесет — сто килограма. Още преди да сме отговорили, седна в сепарето.

— Притесняват ни някои неща — казах му аз. — Дали вие няма да ни помогнете да си ги изясним?

— Мога да опитам.

— Лайла Париш е била основна свидетелка на обвинението в делото за убийството на Томпсън. Знаели сте, че Райкър ще обжалва присъдата, би могло да се очаква, че няма да изпускате от поглед жената.

— Ами да! — намеси се и Скай. — Майка й е живеела в Мендоса, човек би си помислил, че Кълан ще иде да я потърси там.

— По времето, когато бе извършено убийството, Лайла Париш не живееше с майка си — уточни Мерил. — Живееше с едно момиче в паянтова къщурка в Милтаун. Скара се с майка си, когато тя се омъжи за Фишър. Не бяха в добри отношения. Нашите хора разпитаха Айона Фишър. Повече от сигурен съм, че не е укривала дъщеря си.

— Лайла е била единственият свидетел на престъплението. Чудя се как така не сте направили всичко възможно да я издирите — вметнах аз.

Мерил сви рамене и отвърна все така провлечено и благо:

— Лайла Париш изчезна в деня, след като даде показания пред съда. Съквартирантката й работеше в завода за целулоза. Когато тя се прибрала след работа, Лайла я нямало, била си изнесла и багажа. Оттогава никой не я е виждал.

— Значи не сте успели да я откриете?

— Вижте какво, момчета, понякога се налага да се задоволиш с това, което имаш. Обвинението срещу Райкър беше бетон. И той, и лодката бяха целите в кръвта на жертвата. Париш даде показания, че е видяла как Райкър застрелва Уилма Томпсън и я хвърля в колата си. И в автомобила имаше кръв на Томпсън, Навремето Райкър бе лежал десет дни в предварителния арест, задето й е нанесъл побой, и тя го беше зарязала. Колкото щеш мотиви за човек със славата на Райкър. А и нямаше алиби. Разправяше, че оная вечер се бил качил на лодката, напил се до козирката и заспал. Когато го задържахме на лодката, още беше в окървавените дрехи. Пак извади голям късмет, че замениха смъртната присъда с доживотна без право на обжалване. Усмихнах се.

— Говорите точно като прокурор.

— Доказателствата срещу него бяха безспорни. Обвинението бе непоклатимо. Удс и Карни бяха предоставили, куп улнки.

— А Карни къде е?

— Преди пет години почина от инфаркт.

— А когато Удс е застрелял Фонтонио, защо сте прекратили разследването срещу него? — смени най-неочаквано темата Скай.

— Мислех, че разследвате убийство, извършено в Лос Анджелис — пророни тихо Мерил.

Усмивката му поохладня.

— Просто ми беше любопитно — поясни Скай.

— Само щях да си загубя времето, ако бях повдигнал обвинение срещу Удс. Нямаше свидетели. Вяхме започнали разследване срещу шайката на Райкър и Бди Удс отиде у Фонтонио колкото да занесе призовка. Твърдеше, че Фонтонио е насочил към него пистолет и той го е убил. Но така и не открихме оръжието, използвано от Фонтонио.

— Жена му и телохранителят му се кълнат, че никога не е носел пистолет — напомни Скай.

— Я не ставайте за смях, момчета — прихна Мерил и поклати бавно глава. — Нима ще се явите пред разширен състав на съдебните заседатели и ще призовете като единствени свидетели съпругата на убития и един гангстер? Главният прокурор изпрати от Сакраменто човек, който да разследва случая. Той се запознае доказателствата и отсече: „Благодаря ви много, но ме занимавате с глупости“, После Бди напусна полицията.

Той си допи кафето й си избърса устата със салфетката. Скай попита:

— Не сте тукашен, нали? Дошли сте от другаде. Просто ми е любопитно. Проявявам интерес към акцентите.

— Всички в Калифорния са дошли от другаде — отговори Мерил. — Лично аз съм от Южна Джорджия.

— И защо дойдохте тук? — намесих се аз.

— Имах малка адвокатска кантора и съдружник, казваше се Дейвид Виджъл, докато бях на фронта, той движеше нещата. Всъщност нямаше работа за двама души, брат ми и снаха ми едвам свързваха двата края със семейната ферма. Един прекрасен ден ми се обадиха от Калифорния. Търсеше ме Броуди. Рече ми: „Така и така, искаш ли да станеш окръжен прокурор на Еврика, щата Калифорния? Имам нужда от помощ.“ Грабнах багажа, качих се на автобуса за Атланта, там се метнах на влака. Бяхме затънали до гуша в работа. Не минаваше и седмица, без да избухне престрелка. Случваше се и някой смотаняк да обере банка. Ако Бък Толман не им теглеше куршума, докато излизаха с торбите, ги погваше Броуди. Имаше много закон и малко ред. — Той замълча и се подсмихна. — Май се увлякох, това надали ви вълнува. Ние, южняците, си падаме словоохотливи.

— Още се опитваме да разберем откъде са идвали петстотинте долара, които Върна е получавала всеки месец — прекъснах аз монолога му. — Някой й е плащал за нещо.

— Не знам нищо за това. — А Кълан знае ли?

— Питайте него — отговори Мерил и си грабна шапката. Остави на масата монета от двайсет и пет цента.

— Беше ми приятно да се запознаем, Скай — каза и си тръгна.

След минута-две рекох:

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че няма какво повече да търсим тук. Никой нищичко няма да ни каже.

— Нека ти кажа какво мисля пък аз — отвърна Скай. — Мисля, че на процеса срещу Райкър Лайла Париш е излъгала. Мерил не е открил трупа на Томпсън, понеже Райкър го е хвърлил за храна на акулите. Ето защо някой е накарал Париш да даде показания, че е станала свидетелка на убийството, и й е платил да изчезне.

— Любопитно предположение, Скай. Но защо след близо двайсет години някой я убива във ваната?

— Ако знаехме отговора на този въпрос, щяхме да знаем и кой я е убил.

— Дали пък Мерил не ни хвърля прах в очите за Айона Фишър? Ами ако тя знае къде е отишла дъщеря й?

— Не е изключено.

— Има само един човек, който може да ни отговори — отбелязах аз.

— Майката — кимна Скай. — А тя живее на две крачки оттук.

— Струва си да опитаме — съгласих се, след което се отправихме на юг.