Уилям Дийл
Еврика (7)

3.

Живеех на авеню „Баркър“, тиха улица недалеч от булевард „Сънсет“, при Ла Мирадо. Не я бяха асфалтирали още от 1936 година, но аз се бях научил да маневрирам и да заобикалям дупките и стигнах до алеята, която водеше право до входната ми врата, без да счупя оста. Нямах гараж. Отстрани на циментираната пътека се мъдреше нисък стълб с ръждясала ламаринена пощенска кутия, под прозорците имаше два — три потънали в прахоляк олеандъра, до улицата пък растеше кипарис. Моравата отпред изглеждаше доста прилично. На десетина дни едно от съседчетата получаваше от мен трийсет цента, за да я окоси.

Живеех в, общо взето, приличен квартал, но без отчаяното усещане за споделена гордост, каквото витаеше в Пасифик Медоус. Никой не се пънеше да направи впечатление на никого. Хората си гледаха работата и нямаше да ти обърнат внимание, дори и да си падаш ексцентрик и решиш да си задръстиш двора с фигури на екзотични птици от кървавочервена пластмаса или си циментираш моравата и я боядисаш тревистозелено.

Реших, че Розичка трябва да си смени името, ето защо се запретнах да програмирам наново кучето и оттук нататък да го наричам Мърляч. Когато бях малък, първото ми куче беше дребничко и бяло, с черно петно около едното око. Кръстих го Пухчо. Но майка ми вечно му намираше кусури. „Грехота е кучето да препикава всички дървета наоколо“, или „Грехота е да издава такива звуци, докато лочи вода.“ Каквото и да направеше Пухчо, все беше грехота и накрая клетото псе започна да от говаря не на „Пухчо“, а на „Грехота“. Живя тринайсет години и почти през целия си живот се казваше „Грехота“.

Свърнах по алеята, спрях, слязох от автомобила, заобиколих го и отворих другата врата.

— Е, Мърляч, добре дошъл у дома — рекох аз. Псето ме изгледа, изплезило език. Дръпнах се назад, плеснах с ръце и повторих:

— Хайде, Мърляч, идвай! Нищо.

— Ти си Мърляч, аз съм Зийк — обясних. — Идвай, де! То продължи да ме гледа.

— Да те вземат мътните, Розичке, аз…

Кучето изскочи като стрела, отиде право при пощенската кутия, изпишка се, после се отправи и към кипариса, след това към един-два от храстите. Накрая се просна насред моравата, преобърна се и взе да се търкаля — да си почеше гърба. Изправи се, тръсна се така, че големите му уши изплющяха, отиде при входната врата и седна отпред.

Нещата с новото име явно щяха да се позабавят.

Белосаната къща беше със зелен цокъл и беше вдигната в годината, когато Калвин Кулидж стана президент. Уютен хол, кухня с ниша, която стърчеше отвън, сякаш е добавена по-късно. Тъкмо Мърляч ще има къде да се крие, ако го напече слънцето или завали дъжд. В трапезарията се побирате маса за четирима. Тъй като и бездруго все кукувах сам, я бях превърнал в кабинет с детска черна дъска, няколко тебешира в различен цвят и две гъби. Спалнята бе достатъчно просторна, за да се поберат двойно легло, гардероб, две нощни лампи, фотьойл и лампион. В банята имаше голяма вана и душ-кабина.

Грамофонът бе най-скъпото нещо в къщата. Беше в ъгъла на хола, от двете му страни имаше лавици за плочите, сковани от щайги за портокали.

До него се мъдреше очуканата библиотечка — наследство от баща ми, която бе запълнена с доста безразборна колекция от книги: „Стръкчета трева“, „Улис“ н „Дъблинчани“ на Джеймс Джойс, „Уайнсбърг, щата Охайо“, „Моби Дик“, „Събрани стихотворения“ на Една Сейнт Винсънт Милей, „Дон Жуан“ на Байрън, „Поезия и проза“ на Уилям Влейк, „Приказка за два града“ и „Дейвид Копърфийлд“, „Сбогом на оръжията“ и „Слънцето също изгрява“, „Война и мир“, „Червеният знак на храбростта“, „Повелителят Джим“ и „Сърцето на мрака“ на Конрад, два романа на Дашиъл Хамет — „Стъкленият ключ“ и „Алена жътва“, събраните съчинения на Шекспир, Тълковният речник на Роджей и Речникът на Уебстър, както и любимата книга на татко — „Великият Гетсби“.

Когато бях малък, той ми четеше на глас от всички тези книги, макар че по онова време не разбирах повечето думи. През последните години от живота му, когато баща ми гаснеше заради газа, поразил дробовете му на Западния фронт, и едвам дишаше, си разменихме ролите и започнах аз да му чета. Това се превърна в нещо като вечерен ритуал. Той сядаше в люлеещия стол, а аз му четях час-два, докато се унесеше. Спеше седнал — беше му по-лесно да диша. Понякога отварях наслуки някоя книга и му четях откъси от нея, друг път баща ми молеше да му прочета нещо определено. Обичаше поезията, често ме спираше и ме поправяше в ударенията.

Запомнил съм през годините някои редове, а след особено тежък ден понякога си чета сам на глас. Сред любимите стихове на баща ми бяха първите редове на „Съня“, които той често повтаряше на майка ми:

И да стена, любов, все е тая,

и да се смееш, нехая.

Глупак съм аз да призная:

тъй хубаво е да зная, че те има до мен.

Според мен обаче най-много обичаше един сонет на Шекспир:

Когато и бездушната Съдба,

и хората ме гледат с неприязън,

аз пълня свода с горестна молба

и питам го защо съм тъй наказан^[1].

Малко преди да почине, започна да избира по-тъжни неща и често ме молеше да му рецитирам последните редове от „На един поет, отишъл си рано“ на Милей:

Кончината ранна на мнозина поети

в дъха му кънти, в редовете отеква,

и песента си остава неизпята:

да остаряваш е като млад да си идеш.

След смъртта на баща ми мама така и не дойде на себе си. Пазеше флага от ковчега, все така старателно сгънат на погребението от почетния караул, държеше го в нощното шкафче до леглото си и всяка вечер прокарваше длан по него, за да пожелае на татко „лека нощ“. Някъде година след кончината му изпадна в дълбока депресия. Издъхна в щатската болница за душевноболни.

И досега нощем в моите кошмари ме преследва това изживяване: да й ходя на свиждане, да я държа за ръката, докато тя гледа невиждащо тавана и не проронва дума, писъците на другите пациенти и смехът им, наподобяващ вой на хиена.

Отворих прозорците, за да проветря, и пуснах Розичка в задния двор. Наемателят преди мен имал кучета, и затова дворът беше опасан с ограда. Освен това кучетата го бяха разровили така, сякаш там е вилняла цяла орда археолози, с което пък се обясняваше забраната, издадена от хазяина, да не вкарвам в къщата му домашни любимци. Той се бе опитал криво-ляво да поизравни двора, беше хвърлил и малко райграс, сега обаче имаше повече бурени, отколкото трева. В дъното се зеленееха няколко храста и юка, тъкмо Розичка да има къде да пишка.

Мен ме нямаше никакъв в поддържането на морави. Не обичах да ги подравнявам, не обичах и да ги поливам. Не обичах да се излежавам на шезлонг насред моравата и да чета долнопробни романчета. Така че задният ми двор приличаше на изоставено бойно поле.

Пуснах Мърляч и той начаса си беляза юката, храстите и всичко останало в двора, което беше по-високо от педя.

Отидох в кабинета, оставих куфарчето върху масата и изпразних съдържанието му, след което подредих книжата на купчинки, върнах се в хола и сложих върху грамофона десет случайно подбрани плочи. Първа гръмна „Вчера пратих да те повикат, а ти вече си тук“ на Бейси. От песента кръвта ми кипна, затова отидох в кухнята, сипах си уиски и пуснах бучка лед. Върнах се в кабинета и се заех да подреждам пощенските записи и вносните бележки, после ги описах по банки и дати върху черната дъска и затърсих някаква последователност. Нямаше за какво да се заловя. Все едно се опитвах да изсвиря мелодия на пиано, което е без черни клавиши.

Затова реших да продължа на другия ден, взех си горещ душ, поръсих се с малко талк, сложих си долнището на копринената пижама и отидох в хола. Розичка се беше разположил точно пред грамофона и отметнал глава, слушаше „Китайчето“ на Бени Гудман. Изглеждаше досущ умното бяло кученце върху емблемата на Американското радиосдружение, което обаче е пораснало и се е превърнало с едра космата грозотия.

Изключих грамофона, заключих вратите, угасих осветлението и си легнах. Розичка дойде при леглото, погледа ме, после направи кръгче, все едно си гони в забавен каданс опашката, просна се на пода и захърка.

След около минута угасих нощната лампа и се наканих да спя. Усетих как кучето припълзява до леглото и се катери на него. Направи го много плахо и предпазливо. Първо едната лапа, после втората, после и задните крака, после плъзна тяло по завивките. Отне му цели пет минути да осъществи пътешествието. Накрая пак направи малкото си кръгче и легна. Намести се, въздъхна и заспа.

Захърка.