Уилям Дийл
Еврика (2)

1900 г.

Двете момчета, яздещи по билото на хълма, се различаваха, както небето от земята. Едното бе високо и слабо, с черна къдрава коса, паднала над ушите, и тъмнокафяви очи — наивни и блеснали. Другото беше с няколко сантиметра по-ниско, със стегнато мускулесто тяло, късо подстригана светло-кестенява коса и воднистосини будни очи, на които не убягваше нищо.

По-високото момче се казваше Бен Горман и беше еврейче. Вторият младеж — Томас Броуди Кълан, беше ирландец. Седемнайсетгодишният Горман беше син на Илай Горман, най-богатият човек в долината Сан Мигел. Кълан, който бе половин година по-малък, беше кръгъл сирак, син на рибар и перачка.

Двамата бяха ходили на игрището от другата страна на билото, за да поиграят бейзбол с деветима малчугани от Милтаун, отстоящ на шестнайсет километра оттук. В единия отбор бяха Броуди, Бен и три от момчетата от Милтаун. Петима срещу шестима. В първия отбор обаче бяха Бен, организатор с вълшебна ръка, който мяташе топката така, сякаш е светкавица, и Броуди, който я удряше със същата мощна ярост, с каквато Горман я подаваше, и надмощието бе толкова голямо, че след петото подаване губещият отбор се отказа и всички се разотидоха.

Както обикновено, по хълмовете се стичаше вода, която се събираше около вдигнатите надве-натри постройки, наричащи се град. Град в долината, в подножието на високия, обрасъл с гора хребет, обрамчил като подкова широкия залив на Тихия океан и привличащ водата така, както медът — мечка.

Двата коня — породистият, добре гледан дорест жребец на Бен и белият на Броуди, внимаваха да не стъпват по разкаляният път, но и склонът на хълма бе подгизнал и се налагаше двете момчета току да дърпат юздите, та конете да не се подхлъзнат и да не паднат в лепкавата тиня. Броуди ненавиждаше калта. Ненавиждаше я, откакто се помнеше. Дори през сухия сезон, когато калта ставаше на пепел, която смъдеше в очите и проникваше в устата и в гънките на дрехите, Броуди пак я възприемаше като кал, пробуждаща в съзнанието спомени за майка му, която се надвесваше над котела с виеща се над него пара и пускаше вътре опърпаните работни дрехи на железничарите, а водата ставаше с цвят на шоколад.

Двете момчета яздеха надолу към този град на порока, на километър и половина от билото на хълма. По изровената, хлъзгава от дъждовете главна улица се стигаше до кръчмите и закусвалните, до бакалията, железарията, дрогерията и банката, до хранилището за лед, обслужващо единствения поминък тук — риболова, и до доковете, където бяха закотвени рибарските лодки. Зад главната улица се бяха сгушили къщите, които всъщност си бяха най-обикновени дъсчени бараки, подслонили работещите в града и железничарите. Зад тях, сред дърветата, имаше дълга постройка, приютила работниците китайци, които не общуваха с никого, имаха си свои магазини, пивници и — ако се вярва на мълвата, — пушалня за опиум само за азиатци.

Това наистина бе град на покварата: покерджиите играеха комар направо до прозорците на пивниците, пред очите на Бога и на всичките Му чада, проститутките излагаха евтините си прелести и въпреки сухия режим кръчмите предлагаха домашен алкохол за двайсет цента чашата и вносен — за половин долар. Това бе град, основан от обръгнали железничари, установили се тук, в края на железопътната линия, където шерифът, вилнял навремето заедно с Пат Гарет^[1], въдворяваше ред, като обикаляше незастланата главна улица с пъстрия си кон и с четирийсет и четири калибровия револвер „Пийсмейкър“.

Претръпналите на всичко железничари, които най-сетне си имаха град, където след изнурителния работен ден да се отдават на порока, го бяха кръстили Еврика.

Бащата на Бен — Илай Горман — често предупреждаваше момчетата да не стъпват в града и на отиване, и на връщане от бейзболното игрище да минават по хребета, но сега двамата бяха жадни и искаха да пийнат нещо безалкохолно в дрогерията, едно от малкото законни заведения в Еврика. За Бен, който живееше в най-голямата къща на Хълма, това бе вълнуващо приключение, нещо като кратко посещение в Содом. Броуди обаче беше израсъл в дъсчена къщурка в покрайнините на порочното селище и отидеше ли в Еврика, това разпалваше още повече омразата му към всичко наоколо.

Когато наближиха главната улица, конете наостриха уши и започнаха да се дърпат.

 

Броуди си спомни деня, когато се бяха запознали с Бен преди четири години на същото кръстовище. Пъхнал ръкавицата в задния си джоб, Броуди се връщаше от бейзболното игрище. Тъкмо прекосяваше главната улица, когато по пътя откъм плажа се зададе Бен Горман, яхнал коня си.

В кръчмата на Кули, на две пресечки от главната улица, двама се бяха напили и се бяха скарали. Никой не им обърна внимание — пиянските свади и обиди бяха нещо обичайно. После най-неочаквано единият извади от задния си джоб пистолет и стреля, куршумът му отнесе долния край на ухото на другия. Раненият тръгна заднишком към летящата врата на пивницата, също извади от вътрешния си джоб пищов, стреля по нападателя и го уцели по хълбока. Продължи да стреля, но докато се свличаше, човекът, започнал престрелката, изпразни пълнителя в мъжа с раненото ухо. Сега вече ги деляха само няколко крачки. Куршумите направиха на решето пияницата с кървящото ухо. Той вдигна ръце и от дъсчения тротоар падна възнак на разкаляната улица. Вторият се свлече върху тротоара. След миг и двамата бяха мъртви. В другия край на улицата конят на Бен чу кухото кънтене на изстрелите, дръпна се и се затегли назад. Както седеше на седлото Бен се наведе, дръпна с все сила юздата, но жребецът бе уплашен до смърт. Тръгна надолу по хълма. Броуди притича по калния път, сграбчи юздата и я стисна здраво.

— Няма страшно, момчето ми — прошепна той в ухото на жребеца. — Успокой се, де. — Без да сваля очи от подплашеното животно, Броуди попита Бен: — Как се казва?

— Йерихон.

Конят пак се затегли и задърпа Броуди така, че краката му се отлепиха от калта, ала момчето си възвърна равновесието и взряно в пламналите, изпълнени с ужас очи на жребеца, прошепна отново:

— Успокой се, Йерихон, и кротувай. Страшното мина, момчето ми!

Конят изпръхтя и пак заотстъпва назад, ала Броуди го държеше здраво. Помилва го нежно по муцуната.

— Справяш ли се? — попита той Бен.

— Да, благодаря ти. Конят май не е чувал никога изстрели.

— Явно не прекарва много време в Еврика. Другото хлапе протегна ръка.

— Казвам се Бен Горман. По-малкото момче я стисна.

— Броуди. Броуди Кълан.

Решиха, че са си заслужили безалкохолното. Бен подкара бавно коня по улицата към дрогерията, а Броуди се опита да изчисти калта до ботушите си и тръгна до него по дъските с гръмкото име тротоар.

Щом стигнаха дрогерията, Бен скочи от Йерихон и прихвана юздата за коневръза. От другата страна на улицата, при двата трупа, се беше скупчила навалица.

— Никога досега не съм виждал престрелка — промълви уплашен Бен.

— Избухват най-малко по една-две на месец. Понякога помагам на стария Сток да положи труповете в ковчезите, дава ми по десетаче.

— И ти ги докосваш? — изуми се Бен, ококорил очи.

Броди прихна.

— Мъртви са, не хапят.

— Две лимонади — поръча Бен, сетне бръкна в джоба си, извади шепа монети и сложи със замах четири цента върху кръглата масичка. — Аз черпя.

Докато пиеха лимонадата, бейзболната ръкавица на Броуди падна от джоба му — Бен я вдигна, погледна я и му я върна.

— Бейзбол ли играеш?

— Един-два пъти седмично.

— Къде?

— Край Милтаун има игрище. Играем с децата от училище. И двата отбора ще се избият да ме вземат. Не ме бива много — много в хващането, но колкото до мятането, ако съм във форма, запращам топката чак в другия край на игрището. Ами ти?

— Аз не играя бейзбол — отвърна Бен и втренчен в пода, поклати глава. — Ей оттам съм — посочи той Хълма така, сякаш се срамуваше. — В малкото ни училище няма деца и за един отбор, камо ли за два. Но се упражнявам да мятам топката. Целя се в мишена за стрелба с лък.

— Добър ли си?

— С бухалката ме няма никакъв, но в мятането съм добър. — Помълча, после попита: — Как мислиш, ще ме пуснат ли и мен да играя?

— Разбира се, че ще те пуснат, особено ако знаеш да мяташ. Малцина го умеят. Обикновено ходя на игрището в четвъртък и неделя. Тогава съм в почивка. Но в събота съм на работа.

— На колко години си? — поинтересува се Бен.

— Скоро ще стана на четиринайсет. А ти?

— Навърших ги през септември. — Отпиха от лимонадата, Бен попита: — Къде работиш?

— Паса конете на железницата. В един ми свършват часовете в училище, от два до шест работя. Но ми плащат добре, по двайсет и пет цента на ден.

Бен едва не глътна сламката. Джобните пари, които му даваха за харчлък през седмицата, бяха повече от парите, които Броуди изкарваше за пет дни труд.

— Как ходиш на игрището? Дотам има сигурно пет-шест километра.

— Пеша.

Бен се позамисли и рече:

— Знаеш ли какво, в неделя в два часа ще те чакам на пътя на билото. Ще взема още един кон.

Броуди се усмихна плахо.

— Става.

Оттогава — вече четири години — двете момчета бяха като братя.

— Ще загазим здравата, ако господин Илай надуши, че сме слизали тук — рече Броуди, докато конете газеха калта.

— Няма да му казваме — усмихна се хитро-хитро Бен.

— Старецът знае всичко. Още преди да сме се прибрали, ще разбере, че сме идвали в града. Невъзможно е да го излъжем, Бен.

— Така си е! — Бен се пресегна и удари Броуди по ръката.

— От време на време все пак човек трябва да живее опасно.

Вече навлизаха в града.

 

Еврика беше злощастно наследство, останало от един мошеник от класа — Джеси Милстръм Крейн. През 1875 година Крейн — бивш пандизчия и комарджии, избягал на запад, в Сан Франциско, със сандък, натъпкан с близо един милион долара, оставяйки десетина вбесени инвеститори, вложили парите си в разорената железопътна линия, ограбена от него — един от многото тарикати, натрупали по този начин цяло състояние. Едрият като канара мошеник, който са падаше по чашката и бе голям женкар, решил, че този град на порока в Запада предлага големи възможности. Купил си огромна къща на Ноб Хил, записал се в най-престижния клуб, открил си сметки в няколко от най-известните банки и се заел да обмисля най-крупния си удар: железопътна линия от Сан Франциско покрай океана чак до Лос Анджелис и която нарекъл „Тихоокеанска железница Дж. М. Крейн“. Предложил на новите си богати приятели да купят акции в нея. Най-много пари вложили Шеймъс О’Дел и Илай Горман. Докато работниците прокарвали линията по трудния начупен терен покрай океана, Крейн умувал как да задигне и последния долар, вложен в строежа.

И сигурно е щял да успее, ако една вечер миналото му не го застигнало. Точно когато се качвал по стълбите на къщата си, от мъглата изникнал силует и Крейн се озовал лице в лице с предприемач от Източното крайбрежие, когото преди пет години бил ограбил до шушка.

— Ах, негодник с негодник — рекъл с треперлив глас човекът. — Почерни ми живота. Обра ме, докара ме до просешка тояга…

— Я ми се разкарай от главата, нищожество такова… — изсмял се в лицето му Крейн, но така и не довършил изречението.

Мъжът протегнал ръка и само от две педи разстояние стрелял в челото на Крейн. Пищовът с къса цев издал кух звук и главата на Крейн отхвръкнала назад. Бомбето му с кръгло дъно политнало и се затъркаляло из мъглата. По лицето му се застичала струйка кръв. Той залитнал към металната ограда и се свлякъл на колене. Взрял се в мъглата, помъчил се да си спомни как се казва нападателят…

Вторият куршум отнесъл лявото му око. Раменете на Крейн се смъкнали, той климиал и се строполил на тротоара. Вече бил издъхнал, когато убиецът си пръснал с третия куршум черепа.

Счетоводителите бързо открили измамите на Крейн и компанията преминала в ръцете на Горман и О’Дел, които станали собственици не само на железопътната линия, но и на голямата долина Сан Пиетро, разположена на петнайсетина километра западно от линията и на сто и петдесет километра северно от разрастващия се Лос Анджелис. Тъкмо те решили да прокарат отклонение до океана и да построят по околните възвишения къщи. Но покрай отклонението, на петнайсетина километра от залива на Тихия океан, като гъби след дъжд започнали да никнат и кръчми, където железничарите решавали споровете си кога с юмручен бой, кога с пищови и ножове.

Появили се комарджии и сводници.

A c комарджиите и сводниците дошъл и млад закоравял гангстер от Сан Франциско. Казвал се Арни Райкър и не след дълго вече се разпореждал в градчето заедно с тумбата мутри, които довел от големия град.

 

Когато, стиснали юздите, Бен и Броуди излязоха на пътя, Арни Райкър седеше на верандата на своя хотел „Двата орела“ в югоизточния край на Еврика. Това бе най-голямата сграда в града — на три етажа, и плачеше за боядисване. Вътре се помещаваха публичен дом, най-голямата кръчма в Еврика и комарджийница, във фоайето имаше маса за билярд. Райкър бе облегнал стола на стената на хотела и клатушкаше крака на около педя от пода на верандата. Падаше си конте. Беше облечен в бежово сако и панталон и в риза на цветя с разкопчана яка и бе обут в лъснати до блясък черни обуща и гети.

Четирима от гангстерите му играеха билярд във фоайето. Родни Гилфойл се бе облегнал на масата и се целеше в една от топките. Беше запретнал ръкавите на осемнайсетгодишната си раирана риза. В ъгъла на устата му се поклащаше цигара. Той плъзна щеката по масата и се изправи. Беше висок към метър и осемдесет и бе слаб, ако не се броят бичият врат и биреното коремче, увиснало над панталона. Рижата му коса приличаше на сплъстено валмо. Гилфойл погледна през стъклото при входа и видя Бен и Броуди.

— Вижте, моля ви се! — възкликна той. — Малкото заливано тузарче и неговото приятелче.

Отиде на верандата, слезе по стълбите на дъсчения тротоар и докато момчетата минаваха покрай него, метна към тях угарката. Тя описа дъга покрай лицето на Броуди и отскочи в рамото на Бен.

— Ей, малкият! — провикна се Гилфойл към Броуди. — Кой е тоя с теб, дето го раздава толкова тежко?

Броуди изобщо не се колеба. Подаде юздата на Бен.

— Дръж коня — рече той на приятеля си, след което преметна крак през седлото и се приземи на дъсчения тротоар току пред рижата мутра.

— Какво искаш? — ухили се Гилфойл, пъхнал палци под тирантите.

Броуди не отвърна нищо. Само го измери от глава до пети — беше си спомнил какво го е учил баща му за уличните сбивания: „Огледай противника. Открий слабите му места. Постарай се да отклониш вниманието му. Удряй пръв. Цели се в носа. Болката е страшна. Противникът ти ще изгуби равновесие. Пусни кръв. Който пръв пусне кръв, той побеждава.“

Гилфойл беше с половин педя по-висок и с десетина килограма по-тежък. Но си беше тъповат, а оттам и тромав. И имаше лоши, развалени зъби.

— Дъхът ти е по-страшен и от самия теб — подметна Броуди. — Надушвам го чак оттук.

Арни Райкър се свъси и се наведе от терасата. Предните крака на стола тупнаха с трясък върху пода.

Усмивката на Гилфойл се изпари. Той изглеждаше озадачен.

Броуди само това и чакаше. Изрита го по пищяла. Бабаитът изквича като ранено псе, олюля се, посегна надолу да се закрепи и точно тогава момчето го фрасна с все сила по носа. Усети как костите се трошат, а хрущялът става на пихтия, по юмрука му се застича топла кръв.

С разкървавен нос Гилфойл заотстъпва назад. Броуди начаса го последва и го удари с лявата, а сетне и с дясната ръка по корема. Вбесен, Гилфойл изръмжа, замахна напосоки с ляв юмрук и халоса Броуди в ъгъла на окото. На момчето му се зави свят, главата му отскочи назад. Но това не го възпря. Броуди пристъпи напред и заби коляно в слабините на Гилфойл, който се свлече на четири крака, после му удари и мощно дясно кроше. Фрасна го по устата така, че чак го заболяха кокалчетата на пръстите, и усети как зъбите на рижия мъж се чупят.

Гилфойл се търкулна настрани по тротоара и падна възнак на разкаляната улица. Държеше се с едната ръка за размазания нос и изпотрошените зъби, а с другата — за слабините. По бузите му се стичаха сълзи.

Стиснал гневно юмруци, Райкър се изправи.

— Ставай! — изкрещя той. — Чуваш ли, ставай, ревльо такъв.

Гилфойл простена, отново се претърколи и се опита да се изправи, но беше зашеметен. Ръката му се хлъзна в калта и той отново се свлече. Изплю парче от зъб и размаза с длан кръвта по лицето си.

— Заемете се с тоя малък пикльо — изръмжа отвратен Райкър към другите три мутри, излезли на верандата да позяпат мелето.

Един от бабаитите се пресегна и взе бейзболна бухалка, и тримата заслизаха по стълбите.

Бен слезе от седлото, завърза конете и забърза към Вроуди. Трите мутри също се отправиха към момчето, което дори не трепна. Оглеждаше ги, докато вървяха към него. Реши да замахне с лява ръка към мъжа в средата и да фрасне с дясната по устата гангстера с бухалката — ако я изтръгнеше, щеше да изравни силите.

Но не му се наложи да го прави.

Върху тях падна огромна сянка — като от облак. Гангстерите вдигнаха очи, Броуди също погледна през рамо и видя Бък Толман, изопнал гръб върху пъстрия си кон — беше с широкопола шапка, русата му къдрава коса падаше по раменете. Лицето му бе изпръхнало, със силен загар, засукани рунтави мустаци и очи, сиви като кремък. Беше облечен в светло кожено яке с ресни по ръкавите. Шерифската значка бе закачена на кобура върху хълбока му. Толман изглеждаше огромен като надвиснала канара.

— Разбирам двама да си мерят силите — отсече Толман, взрян право в очите на Райкър. — Но трима срещу един — така не става. Чу ли?

Райкър не отвърна нищо. Тримата бабаити закретаха към хотела.

— Жалка гледка си — изръмжа той на проснатия в калта Гилфойл.

После се обърна и се прибра в своя бардак.

 

Бък Толман беше рожба на предишното столетие, на градовете в които не важаха никакви закони и насилието бе начин на живот. Беше пренесъл в Еврика суровия им дух, след като бе обикалял надлъж и шир заедно с Пат Гарет и Бат Мастерсън^[2] и бе възпят в не един и два евтини романа. Никой не смееше да му противоречи. Всички знаеха, че е нает от хората на Хълма, които притежаваха железницата и земята, за да поддържа реда в Еврика.

 

Шерифът се надвеси и протегна ръка на Броуди, който се метна на седлото зад живописния ездач.

— Благодаря — рече момчето.

— Какво търсите тук? Знаете, че господин Илай ще се ядоса много.

— Отбихме се да пийнем нещо безалкохолно — поясня Бен.

— Идваме от бейзбол.

Толман отново се извърна към Броуди.

— Тук ти е излязла цицина. Дай дай сложим лед. Докато яздеха към дрогерията, момчето се прехвърли на своя кон. Спряха пред малък магазин с огромна табела: „Дрогерията на Гълман“, на която имаше нарисувани хаванче и чукало.

— Ей, докторе! — провикна се Толман.

— Идвам, идвам — отвърна Гълман някъде отвътре.

— Ще ни донесеш ли три ягодови сока? Пиши ги на моята сметка.

— Ей сегичка — отвърна съдържателят. — Сокът е пресен и студен, Джеси.току-що се върна от хранилището за лед.

— Чудесно. Понеже стана дума за лед, сложи ни малко в книжна кесия — заръча шерифът.

Завързаха жребците за едно дърво в края на плажа и насядаха по турски на пясъка. Този ден за пръв път от доста време грееше слънце.

Броуди извади от подгизналата кесия малко лед, допря го до крайчеца на окото си и се свъси.

— Скоро заминаваш за Източното крайбрежие, нали, Бен? — попита Толман.

Момчето кимна.

— След месец отиваме с татко в Бостън. Веднага щом свърши учебният срок.

— И ще се ожениш за Изабел, нали?

— Е, и тя отива да учи в Бостън — потвърди изчервен Бен. — Но още ни е рано да мислим за женитба.

— Ами ти, Броуди? Какво ще правиш?

Младежът загреба с длан от пясъка и загледа как той се сипе между пръстите му.

— Не съм мислил — беше единственото, което отговори. Толман бе нещо като наставник на двете момчета, беше ги научил как да стоят на стремената, докато препускат с коня, така че да не му тежат, как да вадят оръжието с едно — единствено плавно движение, как да дърпат петлето с долния край на дланта и да насочват пистолета, сякаш показват с пръст, а после да натискат светкавично спусъка, без да трепва и мускулче по лицето им. И да запазват самообладание с поглед в очите и лицето на противника.

— От погледа му ще разберете кога да стреляте — беше им обяснявал шерифът. — Върху лицето му се изписва изражение, което няма да забравите до края на дните си.

— Какво? — бе попитал Броуди.

— Какво ли не! Страх, колебание, притеснение.

Тези напътствия не вълнуваха особено Бен, който предпочиташе пушките и лова, докато Броуди умираше за стрелба с пищов.

— Кой е най-добрият стрелец, когото си срещал? — поинтересува се Броуди.

— Фийби Ан Оукли Мозес. Мяташ карта и Ани я прави на решето, улучва я десетина пъти още преди тя да е тупнала на земята.

— Ами онази мида? — попита ни в клин, ни в ръкав Броуди.

— Коя мида? — учуди се Толман.

— Ей онази там, червената.

Не се налагаше Толман да пита какво иска от него Броуди. Изправи се, отпуснал ръце. Беше присвил лекичко очи. Дори не трепна, докато вадеше плавно с дясна ръка от кобура на хълбока си револвера „Пийсмейкър“, а с лявата дърпаше петлето.

БУМ!

От гърмежа двете момчета подскочиха.

Червената мида се натроши. Парчетата се разхвърчаха наляво и надясно, най-голямото отскочи нагоре. Докато падаше, Толман стреля още веднъж и го направи на сол.

Прибра също тъй бързо револвера в кобура, после приглади мустак.

— За тази ли мида ми говореше?

Пак извади оръжието, отвори пълнителя, изсипа в дланта си гилзите и ги прибра в джоба си, после зареди отново револвера. Подаде го с дръжката на Броуди.

— Опитай и ти — подкани.

Малкият ирландец взе оръжието и го пъхна в панталона си, но така, че петлето да не закача колана. Затърси някаква мишена. На шест-седем метра от тях, точно при прибоя, се търкаляше бутилка.

Броуди тръсна ръце и разкърши рамене.

Плъзна плавно дясна ръка и издърпа големия револвер. Дръпна с лявата длан петлето, вдигна оръжието на височината на раменете си и го насочи. Револверът гръмна и го ритна по дланта. Пясъкът на два-три сантиметра от шишето се разлетя.

— Да го вземат мътните! — изруга Броуди.

— Браво на теб, добър изстрел! — похвали го Толман и кимна одобрително. — Оставаше ти съвсем малко.

Момчето се усмихна, пусна в дланта си гилзата и я върна заедно с револвера на шерифа.

— Ами ти, Бен? — попита Толман.

— Аз съм пас — отвърна той. — Знаете, че не ме бива много — много.

Мъжът погледна през рамо. Слънцето вече се червенееше и хлътваше зад хоризонта.

— Хайде, прибирайте се на Хълма. Време е за вечеря.

 

Отидоха с конете в края на плажа, при широката пътека, която пъплеше нагоре по лицето на урвата откъм страната на морето и свършваше с „Приказна гледка“, имението на О’Дел върху Хълма. До величествената му къща с бели колони се стигаше по алея, от двете страни на която имаше ниски храсти. Зад имението, сто и осемдесет метра по-долу, докъдето поглед стига, се мержелееше Тихият океан.

Къщата в имението, както и къщата на Горман бяха най-големите на Хълма.

По пътя се зададе екипаж, теглен от един кон. Кочияшът беше едър млад негър. Казваше се Ноа. Според мълвата Шеймъс О’Дел бил купил майка му на един от карибските острови, на тържище за роби, без да подозира, че е бременна. Синът и бил отгледан и възпитан от О’Дел и от образованата му жена Кейт. Ноа бе предан до смърт на семейството — понякога бе нещо като телохранител на О’Дел, друг път наглеждаше Делайла, дъщерята на О’Дел. Случваше се да кара и семейния автомобил, единствения в долината: германски даймлер, който всъщност приличаше на задвижвана с бензин каляска.

О’Дел предпочиташе да не слиза с колата в града — опасяваше се да не би спирачките да откажат или колелата да заседнат в калта. Разхождаше се с автомобила само по Хълма — широко към осем километра залесено плато, където живееха семействата на четиринаисет магнати, петима от които се появяваха само в края на седмицата.

Когато изкачиха урвата, Бен и Броуди видяха, че две от момичетата в екипажа са обърнати с лице към тях. Другото седеше с гръб към младежите.

Ноа забеляза Бен и Броуди и спря коня. Седемнайсетгодишната Делайла О’Дел, най-голямото от трите момичета, вече се открояваше с независимия си нрав. Беше доста развита за възрастта си. Огненочервената и къдрава коса се спускаше на буен водопад по раменете й. Делайла плъзна зелени очи покрай Бен и ги впери в Броуди.

— Конете ви сякаш са се въргаляли в калта — отбеляза високомерно тя.

Ан Харт, което седеше до нея и току-що бе навършила петнайсет години, бе изключително срамежлива. Засмя се припряно и прошепна:

— Здравейте.

Броуди се бе вторачил в момичето с гръб към тях.

— О’Дел, бива ли да си толкова груба — скастря то приятелката си.

Сетне се обърна и погледна Броуди.

Колкото Делайла бе налята и оформена като жена, толкова Изабел Хофман бе крехка и нежна. След половин месец щеше да навърши седемнайсет. Гарвановочерната й коса бе сплетена на плитки. Върху лицето й с остри черти и с цвят на снежнобял порцелан се открояваха замислени кафяви очи. Изабел беше облечена в бяла рокля. Ходеше само в бяло или в меки тонове, докато Делайла предпочиташе ярките, дори крещящи цветове. И понякога черното — ако не беше в настроение.

Днес Делайла беше облечена в черно.

Долината беше собственост на „Тихоокеанска железница «Дж. М. Крейн»“, която след убийството на Крейн бе преминала в ръцете на О’Дел и Горман. Евреинът прозорливо бе взел по-малък дял от собствеността, който обаче опасваше от всички страни имотите на О’Дел. Ирландецът не можеше да развие парцелите, ако не получеше от Горман разрешение да влиза и да излиза през неговите земи, а той не му го даваше, понеже знаеше какво крои О’Дел. Затова пък ирландецът притежаваше шестте парцела, върху които беше построен град Еврика.

— Какво се е случило, Дел? — попита Бен.

— Прекрасно знаеш какво — отвърна вкиснато момичето, все така вторачено в Броуди.

— Заради покера ли си такава намусена? — попита Бен. Тя най-сетне го погледна, но не отговори.

— Това засяга само бащите ни — промълви тихо момчето.

— Откакто се помня, сме приятели. Какво общо има това с нас?

— Точно така — кимна и Изабел.

— Татко казва, че ако загуби, ще се наложи да се махнем оттук. Но той няма да загуби — отсече Делайла, погледна Броуди и върху пълничките й устни се появи едва доловима усмивка. — Когато е бил млад, си е вадел хляба с комар. Навремето в Денвър.

— Аз пък не знам дали баща ми изобщо знае да играе покер — поясни Бен.

— В такъв случай, когато загуби той, вие ще се махнете ли оттук? — подсмихна се момичето.

— Господин Илай не говори за това — намеси се Броуди.

— Значи той е единственият в града — рече Изабел. Извърна се към Бен и го попита: — Не се ли притесняваш?

— Ще залагат само парцелите в долината, а не къщите. Дел сведе поглед и си оправи роклята.

— Баща ми се пали за щяло и нещяло. Твърди, че ако победи онзи дърт… господин Илай, де… на мига ще се махне оттук, ще се върне в Сан Франциско и никога вече няма да стъпи в града, а ние с мама ще отидем при него веднага щом приключи учебният срок.

— Ще бъде жалко, ако се стигне дотам — отбеляза Бен. Той се пресегна и стисна ръката на Изабел.

— Е, да вървим. Време е за вечеря. Ноа шибна с камшика и екипажът продължи към имение „Приказна гледка“. Докато се отдалечаваха, Делайла се обърна и впери очи в гърба на Броуди.

 

Броуди виждаше Илай Горман във всекидневни дрехи единствено в неделя на обяд, когато той понякога слагаше копринен халат. Но дори тогава ходеше с вратовръзка. Горман беше нисък и набит, с нетрепкащи кафяви очи с тежки клепачи, които сякаш вечно бяха нащрек. Говореше гърлено, с равен глас — и да беше ядосан, рядко повишаваше тон. Беше с едри черти, скрити зад прошарени мустаци и козя брадичка, и с оредяваща черна коса. Повечето хора се плашеха от вида му.

Макар и да не му личеше, в предприемачеството беше истинска лисица, напорист, но честен, прозорлив и добре осведомен. Беше завършил най-престижните училища в Европа и заедно със своя банкер се беше преселил в Съединените щати. Бе усвоил до съвършенство английския, говореше без всякакъв акцент. На двайсет и една се бе хванал да се обучава при могъщия магнат, собственик на стоманолеярни, Андрю Карнеги, който след време го беше прехвърлил в железниците, където Горман бе доказал, че спокойно може да мери ръст с крупните мошеници, сложили ръка върху железопътните линии. На трийсет и пет-шест години Горман се озова в Сан Франциско — вече бе доста богат благодарение на щедрото наследство, което бе получил, и на вложенията, които ловко правеше в процъфтяващия си бизнес.

Чак тогава най-сетне започна да се радва на живота. Запозна се с Маделин Лоуенстайн, красива и образована дъщеря на богат корабовладелец, за която се ожени след едногодишно пламенно ухажване. С много умение Мади приглади острите ръбове в нрава му, двамата направо боготворяха своя син Бен, появил се доста късно в живота им. После съдбата отведе Илай при крупния мошеник Джеси Милстръм Крейн, среща, завършила с краха на железопътната линия от Сан Франциско до Лос Анджелис и накрая със злощастното съдружие с Шеймъс О’Дел.

Сега, на петдесет години, старата лисица се бе превърнала в човек на традициите. Животът му беше устойчив и строго установен, беше се превърнал едва ли не в ритуал. Но ето че сега в разрез с разбиранията си беше на път да заложи всичко, което притежаваше в долината, на покер, в игра, в която смяташе да противопостави мечтите си на сребролюбието на О’Дел.

Маделин знаеше за уговорката и подкрепяше мъжа си в неговото решение. Момчетата също знаеха за покера, защото цялата долина шушукаше само за това. Но Илай не обсъждаше открито темата със семейството си.

Преди да кажат молитвата, той погледна Бен и Броуди в другия край на изискано подредената маса. Радваше се, че въпреки различията в общественото положение двамата са се сприятелили, и се възхищаваше на Бен, задето е успял да оцени Броуди, който, макар и израсъл по улиците на Еврика, беше честен и предан. Освен това беше умен. Когато майката на Броуди почина от бронхопневмония, Илай осинови, макар и неофициално, момчето, предостави му стаичка над конюшнята и започна да му плаща по пет долара на седмица, за да се грижи за конете.

Броуди беше признателен за новия си живот и го проявяваше по различни начини. Всеки петък по залез слънце се нагьрбваше по собствено желание със задълженията на слугите или ги направляваше в продължение на двайсет и четирите часа, заделени за молитва и искане на прошка, през които на евреите им е забранено да вършат каквото и да било. Когато го поканиха да се храни със семейството, той сам реши да носи еврейска шапчица, с което трогна дълбоко Илай.

— Е, какво правихте вие двамата след училище? — попита господин Илай.

„Старата лисица знае. Каза го прекалено нехайно“, помисли Броуди.

— Имахме неприятности в Еврика — промълви той, да не би Бен да го изпревари и да изтърси някоя лъжа.

Илай вдигна очи и се втренчи в сина си. Каза спокойно ала твърдо:

— Какво сте търсили в Еврика?

— Отбихме се да пийнем нещо безалкохолно в дрогерията.

— Толкова ли не се сетихте да си вземете манерка? Шише с вода?

— Взехме, но дадохме и на момчетата от Милтаун, господине — намеси се Броуди. — Те не си носеха…

— И после какво?

— Ами после… после имаше малко спречкване — отвърна Бен.

— Какво спречкване? Да не сте приказвали с някого?

— Да — потвърди Бен.

— И са ви нагрубили? Момчето кимна.

— Толкова силно, че окото на Томас е насинено? Обиди, които прелитат във въздуха и оставят цицини?

Единствен Илай се обръщаше към Броуди с първото от двете му малки имена.

— Сбих се, господине — уточни той. — С един тип, казва се Гилфойл.

— Нарече ме „зализано тузарче“ — допълни Бен.

Мади се сепна от чутото и вдигна очи от чинията. Илай продължи да се храни.

— И ти си се застъпил за Бенджамин, така ли? — обърна се той към Броуди.

Момчето се взря в коленете си.

— Каза го на мен, не на Бен. Пък и Бен… той е по мисленето, докато аз… аз съм по…

— По свиването ли? — попита Илай, като изимитира пелтеченето на Броуди. — Ум и юмруци, а?

— Нещо такова, господине.

— Погледни ме, Томас. Не се извръщай, това е признак на слабост. Винаги гледай хората в очите.

— Да, господине.

— Наистина си много умен младеж, Томас. Буйничък си, но то е от ирландската ти кръв. Не се подценявай. Това, че те бива да се биеш, съвсем не значи, че си глупав.

— Да, господине. Илай погледна Броуди.

— Кой е този Гилфойл, онзи тип, младичкият, дето работи при Райкър ли?

Момчето кимна.

— И си е търсел с кого да се сбие, така ли? Броуди кимна отново.

Илай погледна синината върху окото му.

— Той е много по-едър от теб.

— Само да знаеш, тате, какъв му фрасна Броуди — подхвана Бен. — Онзи гадняр…

— Бени, много те моля! — намеси се майка му.

— Извинявай, мамо. Броуди го удари само веднъж и онзи…

— Разбрах, разбрах — прекъсна го бащата. — Размазал го е. Радвам се, че си победил, Томас. Но съм забранил и на двама ви да ходите в Еврика — именно по тази причина. Ясно ли е?

Двете момчета кимнаха.

— Имаш ли да добавиш нещо, майко?

— Не одобрявам свиванията — рече тя спокойно. — Но понякога, Илай, човек трябва да брани честта си.

— Да, скъпа, така е. Ала важното в случая е, че изобщо не е трябвало да ходят там. — Той се прокашля и добави: — Е, стига сме приказвали за това. Дайте да си гледаме вечерята.

 

Пълната месечина светеше по-ярко от фенерите, мигащи в четирите края на широкото пасище. Броуди беше окъпал двата коня и бе прибрал дорестия в конюшнята. Сега решеше белия с бавни, нежни движения, приглаждаше козината му и оплетената грива и му говореше тихичко, почти шепнешком.

— Хубаво потича днес, нали, Циклон? Жребецът изпръхтя и тропна леко с копито.

Броуди го помилва по перчема, потупа го по врата, разтърка гладката му муцуна.

— Обичаш да препускаш по плажа, нали? Приятно е да тичаш по пясъка.

Жребецът отново изпръхтя и се извърна. В мрака зад момчето мъждукаше върхът на пура.

— Много го обичаш това животно, нали, Томас? Броуди се стресна, макар да знаеше, че господин Илай имаше навика да се разхожда по мерата, докато си пуши вечерната пура. Никога не пушеше в къщата — госпожа Горман ненавиждаше миризмата на тютюн.

— Циклон е първото нещо, което съм притежавал някога, господине. Спазарих го за три долара, представяте ли си! Но е голям красавец, нали?

— Благодарение на теб.

— И на вас, господине — отвърна момчето.

 

Белият жребец, създаден за езда, теглеше заедно с мускулест впрегатен кон каруца, натоварена с траверси. Белият кон се напрягаше със сетни сили, но нямаше яките крака на впрегатния. Каруцарят — едър сприхав мъж, през цялото време го шибаше с камшика.

— Ах, мързеливец такъв! — дереше се той. — Не ставаш за нищо!

Скочи от каруцата и извади от задния си джоб пищов. Броуди, който онова лято работеше на железницата, скочи от каруцата и се завтече към човека.

— Не го убивайте! — примоли се той. Мъжището го изгледа на кръв.

— Ти пък кой си? — ревна той. — Разкарай ми се от главата!

Вдигна пищова и го насочи към главата на коня.

— Ще го купя — викна момчето.

— С какво?

Броуди носеше в джоба си пет сребърни монети от по един долар — заплатата му за седмицата.

— Два долара — рече той. — Ще ви броя два долара. Извади две монети и ги протегна към мъжа.

— Предпочитам да му тегля куршума.

— Добре, ще ви дам три долара.

Каруцарят се втренчи в трите сребърни монети.

— Ти не си добре — отсече той. Но взе монетите и разпрегна коня.

Броуди язди коня цели десет километра без седло, за юзда използваше въженце. Жребецът успя да го хвърли четири пъти, момчето бе цялото ожулено, на бузата му се синееше оток, единствената му ризка беше раздрана. В края на линията се качи на каруца, която отиваше в Еврика, и завърза отзад коня, когото бе кръстил Циклон. Последните шест километра до билото на хълма и имението на Горман измина по пътеката нагоре по стръмнината, като теглеше след себе си жребеца.

Илай още помнеше деня, когато Броуди бе довел животното — изпосталяло, с ребра, които се брояха като на музеен скелет, и с хълбоци, нашарени до кръв от камшика, с очи, в които се четеше ужас. — Ще се грижа за него, ще му плащам храната — беше се примолило момчето. — Приспадайте я от надницата ми. Старият Горман само се бе усмихнал.

— Е, все ще намерим пари за храна — беше рекъл на малчугана. — Възхищавам ти се, Томас. Имаш голямо сърце, а това е истински дар. Но конят надали струва и три долара. Броуди се бе грижил за Циклон като за малко дете, докато той оздравя и се възстанови. Конят не даваше да го язди никой друг, дори някой да се покатереше на седлото, тутакси го хвърляше от гърба си. Двамата си бяха много предани.

 

— По рождение обичаш животните — отбеляза Горман и тръсна пепелта от върха на пурата. — Гледал съм те как се отнасяш с конете и кучетата. Възхищавам ти се. — Дай да се поразходим — кимна Илай към пасището. Тръгнаха един до друг, Циклон заситни зад Броуди. — Мислил ли си какво ще правиш, като завършиш училище? След половин месец Бен заминава за Източното крайбрежие, ще продължи образованието си в Харвардския университет. А ти? В Лос Анджелис има много добър щатски колеж. Дали да не запишеш там право?

— Аз такова… Не съм достатъчно умен.

— Не бъди несправедлив към себе си, Томас.

— Изкарвам все тройки. Случва се да ми пишат по някоя четворка и дори петица, но Най-много са тройките.

— Има и друго мерило за ума освен оценките. Бен е умен за предприемачество. Някой ден ще ръководи фирмата ми, ще носи отговорност за долината. За онова, което става в нея. Той обаче има нужда от човек, който да е умен в друго, на когото може да има пълно доверие.

— Например да се занимава с типове като Гилфойл, ако почнат да важничат ли?

— Говоря ти за човек, който е наясно защо типове като Гилфойл са тъкмо такива и който може да се справя с тях. Това никога няма да е по силите на Бен.

Броуди раздели ябълката, която носеше, на две и протегна едната половинка на коня.

— Аз… — подхвана момчето, но не се доизказа. — Какво?

— Не искам цял живот да бъда побойник.

— Не съм казвал да бъдеш побойник. Казах само, че се иска особена дарба, за да излезеш на глава с побойниците. Синът ми не я притежава.

— А аз я имам, защото съм израсъл сред тях, така ли, господине?

— Да, израсъл си сред тях. Сега видя и обратната страна на медала. Иска ми се да те изуча.

— Дайте да не се връщаме на това, господин Илай. Ще ме разглезите.

— Щял съм да го разглезя! Вече стоиш над тези неща, Томас. Но железниците са тежък бизнес и освен остър предприемачески нюх и прозорливост, за тях се иска човек, който да предугажда неприятностите и да ги преодолява.

— И този човек съм аз?

— Да, виждам у теб такава сила.

Бяха стигнали края на ливадата до високата ограда, бележеща ръба на урвата. Зад двете съседски къщи и имението на О’Дел на юг проблясваха светлинките на Еврика.

— Първия път, когато видях долината, в мен се роди мечта, която е жива и досега — прошепна Илай, сякаш си говореше сам. Представям си уютни домове за работниците. Представям си как в тази долина в благоденствие ще живеят добри хора. Представям си как Бен и Изабел Хофман — харесват се още от малки — създават тук, сред тази красота, семейство. Представям си и как ти пазиш гърба на Бен, как браниш закона. Това обаче няма да стане, докато О’Дел притежава половината долина и Райкър и отрепки като него се разпореждат в Еврика.

— Нали Бък Толман брани закона, господине?

— Бък е почтен човек, но вече е прехвърлил петдесетте. Затваря си очите за комара, публичните домове, пиянството и побоищата. Държи всичко под контрол, но е свикнал, Томас, да се налага със сила. Той идва от друго време. Мечтата ми за долината няма да се сбъдне никога, докато хора като Бък допускат типове като Райкър да си разиграват коня. Мечтата ми няма да се сбъдне и докато на пътя ми стои О’Дел, който прави каквото си иска. Ще изсече дърветата, ще вдигне заводи и фабрики за целулоза, коптори за работниците. Градът ще заприлича на Милтаун, ще се превърне в бордей.

На Броуди му беше неудобно, че Илай му говори за всичко това.

— А не може ли просто… да изкупите неговия дял?

— Опитвам вече две години, Томас. О’Дел е покварен тип, скандалджия и сам предложи да го играем този покер, макар че, защо да си кривя душата, това е единственото решение, Броуди се подвоуми и попита със свито сърце:

— Ами ако не стане, както сте го намислили…

— А! Имаш предвид покера ли? Броуди кимна.

— Всички знаят, господине. Целият град говори само за това.

— И какво разправят?

Момчето се обърна към Циклон и му подаде втората половинка от ябълката.

— Че О’Дел си е комарджия, а вие… вие не.

— Значи очакват да победи О’Дел, така ли?

— Ами да, поне така твърдят. Райкър е заложил пет на едно в полза на господин О’Дел.

— Ти знаеш ли да играеш покер?

— Докато живеех долу, играехме с момчетата, залагахме по някой и друг цент.

Илай се взря в младежа, после бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и даде на Броуди десет долара.

— Заложи ги на мен. След като ми върнеш десетачката, ще си спечелил петдесет долара.

Младежът пое банкнотата и известно време я гледа. За него това бяха много пари.

— Не съм и подозирал, че играете покер — рече след малко, после сгъна банкнотата и я пъхна в джоба си.

Илай изпусна тютюневия дим и каза:

— Знаеш ли кой е Андрю Карнеги?

— Знам, че е богаташ.

— Притежава стоманолеярни, Томас, чрез тях е натрупал богатството си. В Питсбърг, още докато бях млад, той ми помогна да започна. Заедно с приятелите си посещаваше покер-клуб. Играеше веднъж седмично. Жестока игра, не прощава. Залозите бяха доста големи. Веднъж Карнеги покани и мен, но аз му обясних, че не мога да си го позволя.

Броуди се засмя.

— А той какво отвърна? — попита момчето.

— Рече ми: „Защо да не можеш? Достатъчно е да победиш.“ Седна с мен и цял следобед ми обяснява тънкостите на играта. После ми даде сто долара и ме покани да се включа вечерта в играта. Спечелих седемстотин долара. И станах член на клуба.

— А какви са тънкостите? — възкликна с блеснали очи Броуди.

Илай се взря в начупеното отражение на луната върху океана.

— Най-важно е изкуството на блъфирането — поясни той.

 

Докато Илай вървеше към къщата, Броуди се облегна на оградата и дълго стоя така, замислен над онова, което му каза Илай.

Най-неочаквано му се бе наложило да вземе тежко решение.

Трябваше да помисли и върху другия проблем.

Влезе в конюшнята и се върна с ябълка в ръка. Разчупи я на две, даде едната половинка на коня, а от другата отхапа — да накваси пресъхналата си уста. Донесе юзда и чул, с който заметна Циклон. Метна се на седлото, сетне излезе бавно от ограденото пасище, мина през гората и пое на юг по пътеката, на хвърлей от урвата, към светлинните на Еврика. Огромната къща на О’Дел бе осветена като черква, запалените лампи мигаха през дърветата.

Момчето пак навлезе в гората, плъзна се тихо от гърба на коня, върза го за един ствол и му даде другата половинка от ябълката.

— А сега кротувай — заръча му шепнешком, сетне прокара длан по гривата на Циклон, взе чула и се запромъква през гората.

След стотина метра се озова при зимна градина и влезе тихо в нея. Вътре беше тъмно. В една от ъгловите стаи светна лампа — уговореният сигнал.

— Закъсня — прошепна някой в тъмното.

Броуди се сепна.

— Аз такова… ние, ние с господин Илай си поговорихме. От мрака тихо изникна момиче, което притича при него и го прегърна през кръста.

— Притесних се, че няма да дойдеш — пророни Изабел Хофман.

Беше толкова близо, че Броуди усещаше как сърцето и тупти забързано. Долови мириса на косата и, дъха и върху врата си. Никога досега не бе изпитвал такъв копнеж, никога не бе имал с някого връзка, която до такава степен да надскача приятелството.

— Трябва да поговорим — подхвана той, но момичето вдигна лице и го целуна.

Устните й бяха влажни и трептяха от желание и Броуди бе замаян от нейния плам. Оттогава два — три пъти седмично се срещаха тайно в зимната градина на майка й. Увлечението бе започвало преди два месеца е бележката, която една заран бе намерил в учебника по география. Бен всеки ден след училище работеше в банката на баща си по два часа. В началото Изабел бе флиртувала, после взаимното привличане се изостри бързо.

Сега чувствата му наподобяваха шеметна вихрушка. Знаеше какво изпитва Бен към Изабел, ала толкова я желаеше, че това заличи всякакво усещане за предателство.

Тя взе чула, просмукан с миризмата на коня, постла го върху меката пръст в тъмната зимна градина, легна и притегли нежно Броуди, сетне с глас, разтреперан от желание, каза:

— Нямах и представа, Броуди, че ще бъде толкова прекрасно…

 

Домът за сбирки, както мъжете на Хълма го наричаха, беше кацнал на северното било в просторна сграда, служила някога за плевня и конюшня на собственик на конезавод от Сан Луис Обиспо. След смъртта на собственика Илай Горман купи имота.

Обнови плевнята, сложи й ламперия от тиково и махагоново дърво, прозорци и абажури с цветни стъкла и аспиден барплот, внесен чак от Париж. Покрай барплота бяха наредени четиринайсет високи стола, в основното помещение — огромно, с таван като в катедрала — имаше четиринайсет маси със столове, на всеки от които бе прикачена месингова табелка с името на члена на клуба: деветима живееха в огромните къщи, сгушени на Хълма. Другите петима имаха скъпи вили и идваха от Лос Анджелис и Сан Франциско само в края на седмицата и по празници.

Имаше още две помещения, в едното беше кабинетът на управителя, Уелдън Петигру, бивш портиер в хотел в Чикаго, а в другото се намираше телефонната централа, поверена на вдовицата Ема Шийлдс. Барманът Гари Хенеси бе „изписан“ от хотел в Ню Орлиънс и говореше на някаква смесица от ирландски и нюйоркски английски и канадски френски.

Клубът бе място, където магнатите се събираха да пушат пури, да пият коняк, да играят карти и чрез извънградските телефонни линии да поддържат връзка с фирмите и предприятията си в другия край на страната. В клуба нямаше ресторант. Ако някой огладнееше, храната се готвеше по къщите и се носеше от слугите.

Тази вечер в Дома за сбирки имаше по-особено събитие.

Тази вечер Илай Горман и Шеймъс О’Дел щяха да играят там покер.

 

Момчетата тръгнаха към стаичката на Броуди — уж да учат, но на бърза ръка се промъкнаха през гората и отидоха в Дома за сбирки — Бен стискаше в ръка театралния бинокъл на баща си. Влязоха на пръсти през задния вход, качиха се на таванския етаж и се промъкнаха в складовото помещение. Намериха си прикътано местенце, откъдето, без да ги усетят, да наблюдават какво става на долния етаж.

Всички маси бяха изтикани в дъното на огромното помещение с изключение на една, която заедно с три стола бе сложена в средата, под полилея. На около метър и половина от нея, точно срещу мястото без стол, на подкова бяха наредени шест от високите столове, зад отсрещния стол бяха наслагани още шест. Между столовете и масата в центъра имаше празно пространство, ако не се броят няколкото месингови плювалника. Пред всеки стол на масата имаше големи пепелници, чаши и гарафа от скъпо стъкло. Полилеят хвърляше върху масата кръг светлина. Дванайсетте стола бяха извън него и тънеха в мрак. От подредбата в помещението Броуди стигна до заключението, че на играта ще присъстват дванайсетина души, шест от които щяха да седят с лице към празното място на масата, а другите шест — срещу човека, който ще раздава картите. Зад двамата играчи нямаше да има никого.

Началото на играта бе насрочено за осем вечерта. Дотогава оставаше четвърт час.

Пръв се появи Бък Толман, понесъл голяма пътна чанта. Той сложи якето си на облегалката на средния стол. Беше облечен в яркочервен елек, бяла риза със синя връзка и панталони от светлокафява кожа. Никога досега момчетата не го бяха виждали толкова изискан. Седна на стола и ревна през помещението на Хенеси:

— Едно кафе, ако обичате, господин Хенеси. Сложи чантата отдясно, отвори я, извади десет чисто нови тестета и ги подреди едно до друго пред себе си. Хенеси, който за случая се беше издокарал в смокинг, донесе кафето и го остави до лакътя на Толман, който му кимна.

Сеирджиите започнаха да влизат един по един и да се настаняват по наредените на дъга столове.

Илай Горман се появи две минути преди уречения час. Беше облечен в тъмносин костюм със златен ланец, поклащащ се между горните джобове на жилетката. Носеше черна докторска чанта. Ръкува се с Толман и сложи чантата върху масата.

Столът му се падаше точно под момчетата. Илай седеше с гръб към тях, но Броуди погледна през театралния бинокъл и се увери, че през дясното рамо на мъжа ще виждат картите, които са му се паднали.

Горман извади дебел пакет нотариални актове, прихванати с връвчица, и го остави до колодите. Сетне извади и няколко пачки от по десет-, двайсет- и стодоларови банкноти, подреди ги на купчинки и отброи десет хиляди долара.

О’Дел закъсня с пет минути и влезе с гръм и трясък в помещението. Беше облечен в крещящ светлосин костюм, в карирана риза с разкопчана яка, носеше сиво бомбе, което закачи на страничната облегалка на стола. Вещите му бяха в кожено куфарче. Сложи нотариалните актове до тестетата карти, но от другата страна на пакета на Горман. Отдели десет хиляди в банкноти от по десет и сто долара.

Хенеси наля в чашите им вода. О’Дел си поръча ирландско уиски. Хенеси погледна и Горман, но той само поклати глава. Барманът се скри в сумрачното помещение.

На масата имаше двайсет хиляди долара.

Толман оповести:

— Уважаеми господа, ще играете покер. Аз ще раздавам картите. Ще играем покер с по пет и седем карти, ще имате право да заменяте по три карти. При кентфлош и кульор победител е онзи, който има карти с по-висока стойност. Релансът е десет долара. От играта отпада първият, който не може да отговори на залога. Победителят печели всичко, и нотариалните актове за поземлените парцели, и двайсетте хиляди долара. По всяко време всеки от играчите може да поиска ново тесте карти. В такъв случай пръв карти получава другият играч. Ще хвърля жребий, за да определя кой пръв ще избира тесте. После ще теглите карта за определяне на първата игра. Всеки може да поиска по всяко време почивка от четвърт час. Някакви въпроси?

Въпроси нямаше.

Бен се доближи до ухото на Броуди:

— Какво е това „реланс“? — прошепна той.

— Най-малкият залог, който можеш да правиш.

— Тогава да започваме — подкани Толман. — Стиснете си ръцете, господа.

— А, без тия! — тросна се О’Дел.

Горман погледна Толман и сви рамене. Извади от джобчето на жилетката пенсне и го закрепи на върха на носа си. Толман запремята в дланта си сребърна монета.

— Ези — сопна се О’Дел.

Монетата тупяа върху масата и се завъртя — падна се тура. Горман избра една от колодите, а Толман разкъса запечатаната обвивка, извади джокерите и ги пусна в пътната чанта. Разпростря картите върху масата, разбърка ги и цепи, след което ги поднесе на играчите. Горман изтегли осмица, О’Дел — вале.

— Вие, господин О’Дел, определяте играта.

— Играем на пет карти — оповести той с писклив глас, съвсем различен от гласовете на Толман и Горман.

— Правете залозите — подкани шерифът.

О’Дел метна насред масата десет долара, Горман отговори.

— И така, играем покер с пет карти, първата карта е закрита — поясни Толман.

Отново разбърка няколко пъти картите и ги изви на дъга. Сложи тестето пред О’Дел, който цепи.

Толман раздаде първата карта на Горман. И двамата получиха по една карта, обърната към масата, и по още една, която всички виждаха. Илай повдигна ъгълчето на закритата карта: шестица купа.

Изтегли четворка спатия. На О’Дел му се падна седмица каро.

— Печели седмицата. Релансът е двайсет. О’Дел заложи двайсет долара. Горман изравни. На пода имаше шейсет долара.

Трето раздаване, втора открита карта: на О’Дел му се падна дама каро, на Горман — деветка купа. Толман:

— Печели дамата. Подът е шейсет.

О’Дел отново направи двоен реланс. И този път Горман изравни.

Сто и осемдесет долара в банката.

Трета открита карта: на О’Дел му се падна седмица спатия, на Горман — двойка пика. С двойка седмици водеше О’Дел. Горман имаше деветка от по-висока боя. Предстоеше им да получат по още една карта.

Горман дори не трепна, когато погледна над очилата, сетне извърна отново очи към картата си и впи поглед в О’Дел.

Дотук с картите, които се виждаха, водеше О’Дел. Горман щеше да спечели само ако при последното раздаване му дойдеше още една деветка, с която да има двойка деветки, и на О’Дел не му се паднеше седмица, с която да направи тройка. О’Дел погледна крадешком обърнатата към масата карта. Горман продължи да го наблюдава, да изучава изражението му, да дебне дали той няма да трепне и да се издаде. С картата, която не се виждаше, О’Дел можеше да направи тройка от седмици или две двойки с някоя от останалите три карти. Имаше преимущество.

— Подът е сто и осемдесет — каза Толман.

О’Дел метна пачката. Горман загуби, противникът му загреба с длан банкнотите и ги струпа набързо до левия си лакът. При първото раздаване Горман беше изгубил деветдесет долара.

Играта продължи. Хенеси дойде нечуто като призрак и напълни чашите.

Печелеше ту единият, ту другият. Броуди не сваляше театралния бинокъл от дланта на Илай и остана изумен, когато той загуби при покера с пет карти, макар че ръката му беше по-силна, после загуби отново, въпреки че с обърнатата към масата карта имаше кульор, а О’Дел — само тройка. В една от игрите със седем карти Илай заложи голяма сума и поиска О’Дел да покаже ръката си, а после, въпреки че картите му бяха по-силни, остави противника да прибере пода.

В тъмното проблесваха огънчетата на пурите и цигарите, пушекът се кълбеше нагоре. Играта продължаваше. При покер с пет карти и с право на замяна Илай имаше четири купи и изтегли пета. О’Дел смени две от картите си. Заложи двеста долара и Илай отвърна на мизата. О’Дел държеше три попа.

— Аз печеля — рече Илай и хвърли на масата кентфлоша.

Броуди беше озадачен от неговото блъфиране.

Когато подът беше висок, Илай преднамерено губеше всеки блъф, който опитваше. Броуди съвсем се обърка. „Това ли е изкуството на блъфирането, за което ми спомена господин Илай — да губиш всяка печеливша ръка!“

В десет и петнайсет Илай поиска почивка.

— Старецът се умори! — провикна се подигравателно О’Дел и се отправи заедно с почти всички сеирджии към барплота.

Илай стана от стола; протегна се, разкърши рамене и врат! Бък Толман преплете пръсти, запука с тях, сетне ги тръсна!

— Как си? — попита той Илай.

— Чудесно.

— Дано оттук нататък извадиш по-голям късмет с картите.

— И досега ми се падаха чудесни ръце — възрази Илай.

— Доколкото мога да преценя, дотук загуби две хилядарки.

— Тепърва ни предстои да играем.

В десет и половина Толман оповести:

— Продължаваме.

О’Дел се върна при стола си. Илай вече седеше на своето място.

— Имате ли нещо против да вдигнем реланса на двайсетачка? — рече той и погледна Толман.

— Господин Горман? — попита шерифът. Илай сви рамене и възкликна:

— Защо да не го направим сто?

Хората, насядали по високите столове отстрани, се разшумяха. Толман се помъчи да не издава изненадата си. О’Дел изхихика.

— Какво те прихваща бе, Горман, толкова ли се умори, че бързаш да се прибереш?

— Това „да“ ли е? — прекъсна го шерифът.

— Да — потвърди другият мъж и метна стотачка, Горман направи същото. Понеже той бе поискал ново тесте, О’Дел имаше право да определи на какво ще играят.

— На покер с право на замяна на картите.

— Така да бъде, покер със замяна на картите — каза шерифът, после раздаде на всеки от двамата по пет карти, обърнати към масата.

О’Дел вдигна своята ръка и разгледа картите. Вяха му се паднали три осмици, една десетка и една шестица от различни бои.

Докато редеше своите карти, Илай наблюдаваше реакцята му. После извърна очи и към ръката си. Имаше три попа, една петица и асо купа.

— Двойният реланс е двеста долара — рече Толман. — Карти?

О’Дел заложи двеста долара и Горман отвърна на мизата.

— Подът е шестстотин. Карти, господа? О’Дел смени две от своите.

„Така значи — помисли си Горман. — И той държи тройка или двойка плюс асо.“ Смени само една от картите си. Задържа поповете и асото с надеждата О’Дел да реши, че има две двойки, каре и дори кульор или кентфлош.

— Пак ли ще загубиш въпреки кентфлоша, който дължиш? — заяде се О’Дел, сетне прихна: — Май никога няма дая научиш тая игра.

Погледна двете си нови карти. И този път не му бе провървяло. Най-доброто, което имаше, беше тройка от осмици. Горман не сваляше поглед от него, дано забележи някакво потрепване, намек за усмивка. О’Дел навлажни устни и отпи от уискито.

— Подът, господин О’Дел, е шестстотин — съобщи Толман. О’Дел си каза: „Сега ми падна в ръчичките. Не можа да се оправи с две двойки, не му е дошла карта за кентфлош роял.“

— Залагам сто — оповести той.

— Подът е седемстотин.

— И аз залагам двеста долара — отвърна Илай.

О’Дел сте стъписа. Известно време той не помръдна. „Горман ме пробва за началната двойка. Сигурно държи две двойки и си въобразява, че дори и аз да имам двойка, пак ще ме бие.“

— Банката е деветстотин долара.

Дотук Горман се бе опитвал прекалено често да блъфира.

— Покажи какво държиш — прикани О’Дел.

Горман сложи картите върху масата и нареди трите попа. О’Дел се изчерви и присви очи, но не каза и дума. Тройката му от осмици беше по-слаба. Той метна ръката.

— Трите попа печелят хиляда долара — оповести Толман. Илай знаеше, че сега О’Дел разполага с шест хиляди и деветстотин долара, самият той имаше шест хиляди и седемстотия. Деляха ги само двеста долара. — Искам ново тесте — съобщи той. Толман отвори ново тесте и размеси картите. — Господин О’Дел отново има право да определя играта — рече той.

О’Дел играеше нагло и не си броеше парите, които лежаха разбъркани на купчина до лакътя му. Залозите вече бяха толкова големи, че който от двамата сбъркаше, това можеще да му струва играта, парите и цялата долина. О’Дел поиска да играят покер със седем карти. Заложиха на реланс по сто долара. — Двойният реланс е двеста долара. Раздавам карти. Толман сложи пред всеки от играчите по две карти обърнати към масата. О’Дел повдигна крайчетата им. Асо пика и вале купа. Горман също надзърна да си види картите, но Броуди така и не успя да разбере какво му се е паднало.

После шерифът им раздаде по една карта така, че да я видят всички. О’Дел: вале пика. Горман: четворка каро.

— Печели валето — оповести Толман.

О’Дел заложи двеста долара. Горман хвърли същата сума.

Толман:

— Сега подът е шестстотин долара. Раздаде им втората открита карта. О’Дел: тройка спатия.

— Вале и тройка — съобщи шерифът. Горман: вале спатия.

Толман:

— Вале, четворка. Залагат валето и четворката. Горман се взря отново в картите.

— Аз съм пас.

О’Дел заложи сто долара. Чак тогава Горман го последва.

Толман:

— Подът е осемстотин долара. О’Дел: вале купа.

— Двойка валета и тройка спатия — рече Толман. Горман: тройка купа.

— Вале спатия, четворка каро, тройка купа. Залага двойката.

О’Дел прокара бързо език по долната си устна. Захвана да дърпа от купчината стотачки.

— Осемстотин — подвикна той.

Най-неочаквано хората в здрача започнаха да шушукат.

— Тишина, господа — скастри ги тихо шерифът. — Релансът е осемстотин долара. Подът е хиляда и шестстотин.

Горман се взря в трите обърнати карти: вале, четворка каро, тройка купа. Погледна през масата О’Дел, лепнал си нещо като усмивка.

— Приемам — оповести той. Толман въздъхна тежко.

— Подът е три хиляди и двеста долара. Карти. Раздаде на О’Дел последната карта, която виждаха всички: асо спатия.

— Двойка от валета, тройка и асо спатия — съобщи шерифът.

Горман обърна четворката каро.

— Три карти за кульор.

Той погледна Горман, който дори не трепна.

— Пак залага двойката. Подът е две хиляди и четиристотин долара — допълни шерифът.

Обади се и О’Дел.

— Ще ти улесня живота, мой човек.

Отброи двайсет стодоларови банкноти и ги метна в банката.

— Релансът е две хиляди — рече Толман. Погледна Горман, който се бе вторачил в О’Дел. — С две хиляди плащате последната карта. Подът е четири хиляди и четиристотин долара.

Горман се поколеба. Дали това не беше блъф, за да продължи да залага? Защо ли О’Дел залагаше толкова ниско?

Горман отново се взря в ръката му. Двойка валета, асо, осмица. Какво ли можеше да му се падне? Три валета или три аса. Горман държеше четвъртото вале спатия и едно асо. Значи противникът му имаше в закритите карти или двойка осмици, или двойка някакви други карти. Освен ако и трите му покрити карти не бяха осмици, той не можеше да има каре. Вероятността да държи кульор или кентфлош беше нулева. Имаше най-много фул. При положение че в картите които се виждаха, О’Дел имаше двойка валета, Горман стигна до извода, че той държи заедно със скритите карти или две двойки — валета и може би аса, или фул до вале.

Илай щеше да разбере, след като им раздадяха и последната покрита карта. Ако му се паднеше фул, той щеше да е пас с надеждата, че О’Дел ще тръгне да залага — нищо чудно и да победи.

В този момент бе достатъчно да има фул, каре или кульор, за да бие Горман.

Горман изравни мизата от две хиляди долара. — Подът е шест хиляди и четиристотин долара. Откъм зрителите в мрака се чу възглас. Хенеси донесе на Толман поредното кафе — шестото за вечерта, той си пое въздух и отпи.

Последната карта.

Горман загледа как О’Дел хвърля едно око на обърнатата към масата карта, от което разбра, че противникът му е събрал фул, вероятно от валета и двойка аса или осмици.

Горман вдигна похлупената върху масата карта, погледна я и пак я обърна върху плота.

Броуди успя да я зърне за миг. Тройка каро. „Две тройки! — помисли си момчето. — Какви ли са другите две карти, обърнати към масата? Дори и да държи още една тройка и двойка валета, О’Дел пак ще го бие със своя фул. Това беше ръка, с която Илай нямаше как да блъфира.“

О’Дел направи точно каквото и очакваше Горман. Пас. Или имаше две двойки и блъфираше, или не му бяха дошли карти. Ако блъфираше, явно бе решил, че с кульора Горман ще заложи, след което той ще вдигне мизата и ще го победи.

О’Дел притегли с ръка парите и преброи стодоларовите банкноти. Горман продължи да го наблюдава с безизразен поглед. На О’Дел му бяха останали шест хиляди и деветстотин долара.

Той плъзна очи към отсрещния край на масата, където Горман бе подредил парите си на купчинки. Не беше трудно да ги преброи: шест хиляди и седемстотин долара.

Горман продължи да го гледа втренчено. След минута — две О’Дел най-сетне измести очи и запали цигара.

Горман заложи сто долара.

С този реланс купчинката на О’Дел намаля на шест хиляди и осемстотин долара, а на Горман — на шест хиляди и шестстотин.

В пода имаше шест хиляди и шестстотин долара — таванът на залаганията.

— Както е тръгнало, мой човек, тая вечер ще си легнеш рано-рано — заяде се О’Дел. — Ти какво си въобразяваш, че ще ми блъфираш с някакъв си кульор ли? — Отброи шепа стотачки и ги метна в пода. — Подът: шест хиляди и шестстотин долара.

Облегна се и се ухили.

Известно време Илай не помръдна на стола. Сетне преброи парите си до последния долар — шест хиляди и шестстотин, — и ги остави върху мизата на своя противник.

— Изравнявам — оповести той. — Щом имаш толкова силна ръка, дай да я видим.

Лявото око на О’Дел заигра. Той се извърна към Горман, но и този път срещна безучастния поглед, на който се бе натъквал цяла вечер.

Обърна първите две карти, захлупени с лице към масата. Асо и вале.

— Фул до вале — ревна той. — Дай да го видим тоя твой кульор.

— Точно така, имам кульор — потвърди Горман и за пръв път, откакто се бяха събрали, се усмихна.

Също обърна първите две похлупени карти.

Асо каро, петица каро.

О’Дел се пресегна да вземе парите върху масата.

Горман обърна и последната си карта. Тройка каро.

— Само кари — отбеляза Горман. После се засмя. — Кульор.

О’Дел застина и се втренчи невярващо в тройката каро. Избърса с длан устата си. По челото му избиха лъскави капчици пот. Той изгледа с омраза Горман.

Мъжете по столовете взеха да обсъждат случилото се. Хенеси си сипа двоен бърбън.

— Ах ти, негодник с негодник — ревна О’Дел, после сграбчи картите от ръката си — фул, и ги метна по Илай. Няколко го удариха по гърдите, другите полетяха към пода.

Толман стовари длан върху масата.

— Това тук е почтена игра! Дръжте се подобаващо! — разпореди се той. — Печели кульорът до асо. — Шерифът взе връзката нотариални актове на О’Дел и ги сложи върху актовете на Илай Горман. — Победителят получава всичко.

Илай се изправи и прибра в чантата парите — общо деветнайсет хиляди и осемстотин долара.

На О’Дел му бяха останали всичко на всичко двеста долара, колкото да се включи в играта и вероятно да загуби още на първото раздаване. Тресеше се от гняв. Хората, дошли да погледат, се бяха стълпили около Горман: потупваха го до гърба, честитяха му, благодаряха му, че е спасил долината.

О’Дел тръгна към вратата и подвикна през рамо:

— Ей, Горман!

Илай го погледна иззад приятелите, насъбрали се около него.

— Искам само да ти кажа, че днес следобед продадох за един долар долината на Арни Райкър. Още тази вечер се махам от тук. Но до деня, когато умреш, на врата ще ти виси Райкър.

Празненството беше приключило, Бен и Броуди бяха отишли да си легнат. Илай реши да изпуши последна пура и обеща на Мади да се върне до няколко минути. Излезе през задния вход, отряза върха на пурата и я запали. Чу откъм конюшнята гласа на Броуди и се запъти към пасището.

— Голямо зрелище, ще знаеш! — сподели Броуди с белия жребец.

— Имаш ли да ми казваш нещо, Томас? — попита той. Момчето не отвърна, затова старецът продължи:

— Ясен си ми като ръка карти. Виждам всичко по лицето ти.

— Виждате какво?

— Възхищение към мен, каквото досега не съм забелязвал.

— Как да не ви се възхищавам! Нали спечелихте!

— И не само това.

Броуди не можеше да лъже Илай Горман. Бръкна в джобовете си, помисли и рече:

— Ние такова… ние, господин Илай, бяхме там. Скрихме се с Бен на тавана.

— Моля? — свъси се като буреносен облак Илай.

— Нима мислите, че ще пропуенем такова нещо, господине? Носехме и театралния бинокъл. Видях всичките ви ръце.

Мъжът продължи да се въси, после обаче се усмихна и кимна.

— Би трябвало да се досетя — отсъди накрая той. — Наистина страхотно зрелище, не беше за изпускане, а?

— Но искам да ви питам нещо — каза Броуди.

— Какво?

— За последната ръка. Защо заложихте само сто долара?

— Видя ли го О’Дел? Не става за покерджия. Изобщо не си броеше парите, само ги трупаше. А аз, Томас, съм човек на точните сметки. След всяко раздаване знаех кой с какво разполага. В пода имаше шест хиляди и четиристотин долара. Знаех, че О’Дел вече държи фул, почти не погледна последната си карта. А аз имах кульор. О’Дел разполагаше с шест хиляди и деветстотин долара, аз — с шест хиляди и седемстотин. Заложих сто долара и така ограничих пода до шест хиляди и шестстотин, точно с колкото разполагах, така че бе невъзможно О’Дел да направи по-висока миза и да ме извади от играта. След като спечелих раздаването, му оставаха числом и словом двеста долара, колкото за още едно раздаване, така победих. Ако бях заложил на двоен реланс той можеше да вдигне на четиристотин долара — на мен ми бяха останали само двеста долара, аз нямаше да мога да отговоря и щеше да спечели О’Дел.

— Видях ви, че четири пъти губите, въпреки че държахте печеливша ръка.

— Не четири, а пет пъти. При последното раздаване О’Дел реши, че имам нисък кульор и че се опитвам да блъфирам с малка миза, затова обяви пас. Бях сигурен, че няма да тръгне да увеличава мизата и да ме принуди да залагам, с което да ме извади от играта.

Броуди поклати глава.

— Чак с последната карта ръката стана печеливша. — Точно така. Ако не бях изтеглил тройката каро, щях да бъда принуден и аз като О’Дел да пасувам. Той щеше да спечели ръката, но аз пак щях да разполагам с шест хиляди и седемстотин долара.

Илай угаси пурата и се отправи към къщата, но после спря и пак се обърна.

— Тази вечер научи ли нещо, Томас?

— О, да, драги ми господине. Две неща.

— Какви?

— Изкуството да блъфираш — отвърна момчето. — И колко е важно да ти върви.

 

Най-трудно му беше да напише писмата. Вече си бе събрал багажа и го беше подредил в двете пътни чанти, пъхнати под леглото. Бе скътал цялото си състояние — четиристотин долара предимно в банкноти — в кутия от пури, прихваната с връвчица и сложена най-отдолу в една от чантите. В джоба на единствения си шевиотен костюм, вече лъснат на лактите, бе прибрал двайсет златни монети от по десет долара. В джоба на палтото пък бе сложил часовника, който Илай му беше подарил на един от еврейските празници — Освещение.

Седна на крайчеца на леглото и отново прочете писмата които бе написал на господин и госпожа Горман и на Бен. Цели два дни беше обмислял думите, бе писал и преписвал писмата. Накрая писмото до Горманови се получи кратичко — благодареше му за всичко, което са направили за него. Обясняваше им, че е настъпил мигът да напусне дома, който са му осигурили, и да се лиши от грижите и обичта им. Да намери своето място под небето. Надяваше се те да го разберат.

„За мен вие бяхте родителите, които изгубих — пишеше накрая Броуди. — Признателен съм ви, че ми предложихте да ме изучите в колеж, но според мен всички сме наясно, че не съм от най-ученолюбивите. Време е да намеря мястото си под слънцето. Ще ми бъде много мъчно за вас двамата, за Бен и за този дом. Обичам ви от все сърце.

Томас Броуди Кълан“

Писмото до Бен не бе така прочувствено.

„Ти си братът, когото никога не съм имал, и най-добрият приятел, когото ще имам през живота си — пишеше му той. — Вие с Изабел вече сте наясно с бъдещето си. Колкото до мен, в този миг аз нямам бъдеще. Нямам какво повече да правя тук, в Еврика. Ще оставя Циклон в шерифството. Сигурен съм, Бък ще го върне у дома. Много те моля, грижи се за него. Той е първото нещо, което съм купувал с парите си и което си е струвало. Напускам това място, Бен, за да тръгна по широкия свят. Знам, ще ме разбереш. Убеден съм, че ако някога имаш нужда от нещо — от каквото и да било, ще намериш начин да ме откриеш и аз ще дойда на мига. Пожелавам ти щастие в живота и ти благодаря за грижите, които през всички тези години полагаше за мен.

Броуди“

Беше му непосилно да напише писмо на Изабел. Захващаше го десетина пъти, после обаче намачкваше листа и го запокитваше на пода. Накрая написа:

„Скъпа Изабел,

След няколко седмици вие с Бен се връщате на Източното — крайбрежие, за да започнете нов живот. Той е мъж тъкмо като за теб Обича те много и ще превърне живота ти във вълшебство. Време е да напусна това място и също да си потърся късмета. Ще те помня до сетния си дъх.

Броуди“

Слезе с коня по пътеката, завърза го за едно дърво и му даде ябълка, после се извърна към къщата на Хофман.

В ъгловата стая светеше.

Изабел се бе измъкнала и го чакаше.

Броуди реши да поизчака тя да се прибере в къщата и чак тогава дай остави в зимната градина бележката.

Сетне обаче размисли: ами ако майка й намереше писмото?

И още по-лошо — само един страхливец би си тръгнал така. Приближи сър свито сърце тайното местенце. След тринайсетте години сиромашия, след като загуби майка си и баща си, които бе обожавал, Броуди се бе научил да живее без чувства. От Горманови бе усвоил какво е да обичаш и да маш достойнство, у Бен бе намерил брат, с когото да споделя страховете и радостта си. Докато Изабел…

Изабел беше друго. Тя беше първата му любов. Бе пробудила у него чувства, каквито Броуди не бе познавал никога дотогава. Двамата с радост се бяха разделили с девствеността си, бяха я жертвали един за друг. Изабел му бе разкрила нежност и дух, които му вдъхваха и благоговение, и ужас. „Как да се сбогувам с нея! — запита се той. — Сърцето ми се къса.“

Знаеше какво трябва да направи, знаеше, че трябва да бръкне дълбоко в душата си, да се върне четири години назад, за да открие и да съживи цинизма, безчувствеността, самотата на онова хлапе, което бе израсло в Еврика и което след смъртта на майка си бе треперило сам-само в леглото в ъгъла на перачницата, докато Бен не го бе намерил, за да го отведе у Горманови, при живот, за какъвто той не бе и мечтал.

Сега бе дошло времето да си плати.

Влезе решително в зимната градина.

Но още преди да е стигнал дъното, Изабел изскочи от мрака и се завтече към него. Беше по нощница и отгоре по извезан с розички копринен халат.

Броуди усети как на гърлото му засяда буца — не можеше да преглъща.

— Татко ми каза за господин Илай. Прекрасно, нали! — възкликна радостно момичето.

Обви ръце около врата му и се притисна до него, косата й допря лицето му. Броуди продължи да стои, безжизнено отпуснал ръце.

Изабел се дръпна, погледна го и видя нещо, което не бе зървала дотогава. В очите му имаше сълзи.

— Броуди…

Първият намек за уплаха. Устните му мърдаха, но думи не се чуваха.

— Броуди! — възкликна Изабел и понавела глава, пак се взря в него.

Той я докосна по бузата и забеляза, че ръката му трепери.

— Нещо лошо ли? — пророни момичето и също се разплака. Долепи два пръста до устните му. — Не ми се слушат лоши неща. Чу ли?

— Изабел… Трябва… Трябва да се махна оттук.

— В какъв смисъл „да се махнеш“? Къде отиваш? Броуди заби очи в земята. Нямаше сили да я погледне в лицето, да види сълзите, които вече се стичаха по страните й. Поклати глава.

— И аз не знам. Но не е честно да оставам тук.

— Не е честно ли?

— Погледни ме, Изабел. Много те моля. Нямам си нищо. Дрехите, които притежавам, се събират в една пътна чанта. Разполагам с четиристотин долара, сложил съм ги в кутия от пури, това е всичко, което имам на тоя свят…

— Стига! — рече момичето.

— Бен те обича. Той може да ти даде всичко, каквото поискаш.

— Това не ме вълнува — проплака Изабел. — Обичам те, знам, че и ти ме обичаш.

— Оставих бележка на господин Илай и госпожа Маделин, написах писмо и на Бен. Тръгвам си, Изабел. Напускам завинаги долината Сан Пиетро. Така е най-добре за всички. И най-вече за теб.

— За мен не е най-добре — натърти с болка момичето. — Седнал си да се притесняваш за Бен и за Горманови. За мен не ти ли е мъчно?

— Още сме деца — отсече дрезгаво Броуди. — Това нашето е хлапашко увлечение.

— Хлапашко увлечение ли? — Сега вече Изабел плачеше неудържимо. — Толкова ли малко знача за теб?

Заболя го непоносимо. Той се пресегна да я помилва, тя обаче се дръпна, отстъпи назад.

— Зарязваш ме, ето какво правиш.

Гласът й наподобяваше прошепнат стон, вопъл в нощта, мъката й беше толкова голяма, че Броуди не знаеше какво да прави.

— Трябва да тръгвам. Така е най-добре за всички.

— Откъде знаеш какво е най-добре за мен? — простена момичето. — Мислех, че ме обичаш. Мислех, че ще ме закриляш и… — не се доизказа тя, задавена от сълзите.

„Божичко — рече си той, — защо не иска да ме разбере?“

— Сърцето ми се къса — простена момичето. — До гроб ще живея с тази болка. Ти превърна мечтите ми в кошмар.

— Изабел…

— Тръгваш си, добре тогава. Върви, махай се от мен. Известно време Броуди стоя, без да се помръдва, после се отправи по пътеката между цветята към изхода. Така и не събра сили да каже на Изабел, че също е сломен от мъка. Тъкмо да отвори вратата, когато момичето извика от мрака:

— Навремето четох едно стихотворение — каза му, задавена от болка. — Там пишеше: „Първата любов е до гроб.“ И аз повярвах.

Броуди изхвърча от зимната градина, хукна презглава към Циклон, метна се на гърба му и препусна надолу по пътеката — само и само да е далеч от къщата на Хофманови. Заобиколи имението „Приказна гледка“ и се спусна по стръмния склон на Хълма до Еврика.

Градът сякаш беше полудял. В кръчмите нямаше къде игла да падне, по улиците се виждаха мъже, които едвам се държаха на крака и стреляха във въздуха. Някои от момичетата танцуваха направо на покрития с дъски тротоар. Всички бяха научили новината за Райкър.

Светлината на града се бе плиснала и по плажа, Броуди се наведе и шляпна по хълбока Циклон, който препусна по пясъка.

— Хайде, момчето ми, потичай на воля! — изкрещя Броуди, докато жребецът ту нагазваше в прибоя, ту отново излизаше на пясъка, както обичаше да прави.

Подминаха града и Броуди обърна коня, който тръгна в тръс. Момчето слезе от него и цели два часа му-говори: изплакваше си болката и обясняваше защо му се налага да замине.

„Разбира ме. Виждам по очите му. Знае, че наистина нямам друг избор.“

Каруцата за края на железницата тръгваше в пет призори. Слънцето — алено обещание върху хоризонта, вече изгряваше, когато Броуди отведе Циклон в шерифството и го прихвана за коневръза. Преметна през рамо двете пътни чанти и влезе вътре. Заместник-шерифът дремеше зад писалището.

— Какво търсиш тук по никое време?

— Налага ми се да замина — обясни Броуди. Остави върху писалището плик. — Конят ми е вързан отпред, предай на Бен това писмо. Моля го да върне Циклон у Горманови.

— Дано не го откраднат — рече заместник-шерифът и надзърна през прозореца. — Ще го наглеждам.

— Благодаря.

Когато Броуди се качи на каруцата, тя вече бе пълна с измъчвани от махмурлук железничари. След няколко минути каруцарят замахна с камшика и те се заизкачваха по нанагорнището. Щом излязоха на билото, Броуди се обърна и погледна града, където се беше родил и където през годините след смъртта на майка му неговият живот се бе преобразил завинаги. Притисна го непоносима тъга. Той обърна гръб на Еврика и се опита да я забрави.

„Сбогом и на добър път!“, пожела си, понеже не смятаще да се връща повече тук.

Но съдбата му беше отредила друго.