Уилям Дийл
Еврика (41)

37.

„Красавица“ се полюшва край кея на Санта Моника. Капитанът, представителен мъжага със силен слънчев загар и прошарена коса, облечен в син блеизер, тениска и бели панталони, седи при руля и слуша радиото.

На яхтата има още трима души. Първият — слаб, в син костюм и с бомбе, килнато на една страна, прилича на пор: малки очички, дълъг нос, тънки устни. Казва се Ърл и със сигурност не е облечен като за пътуване с яхта. Седи на шезлонг и е спокоен като задрямала котка. Вторият е риж, облечен като летовник от Охайо. Червен торбест панталон, крещяща хавайска риза на яркозелени палмички, пусната над панталона. Не го свърта на едно място, току снове напред-назад по палубата, щрака припряно с пръсти и си тананика нещо.

Третият е набит мъж с коса, подстригана на канадска ливада. Лицето му е валчесто, с изпъкнали очи, които все се озъртат. Мъжът непрекъснато прокарва език по устните си. Носи безвкусна вратовръзка и бяла риза, разкопчана на яката и мокра от пот. Преметнал е върху ръка сако със спортна кройка. Държи бомбе, което постоянно върти.

— Няма ли да мирясаш Най-после! — сопва се той на червенокосия.

— Какво толкова ти правя? — тросва се на свой ред Лио. — Дано не ти се случва да ме виждаш разлютен. Дано не му се случва, нали, Ърл?

— Не знам — свива той рамене. Държи цигара, но не я пали.

— Лазиш ми по нервите.

— Изобщо не ти лазя по нервите, Хенри — киска се рижият и продължава да си тананика „Чао, чао, дрозде“.

Капитанът поглежда Хенри и приканва:

— Я слез долу, Далмъс, Разкарай ми се от очите.

— Страдам от морска болест. А долу е страшна жега.

— А тук биеш на очи. През пет минути пускат по радиото описанието ти.

— Знаменитост си ни, Хенри — хили се Лио. Набитият се обръща и тръгва бавно към каютата, бършейки потта, избила по челото му.

— Ето, идва — оповестява с дрезгав глас капитанът при вида на черната лимузина, която се приближава до кея и спира.

Мъжът на задната седалка слиза още преди водачът да е заобиколил автомобила и да е отворил вратата. Качва се изпъчен, с напета стъпка по мостика.

— Дай да вдигаме гълъбите — разпорежда се с остър като бръснач глас на капитана.

— Слушам — кима той и козирува с показалец. Мъжът се обръща към Лио.

— Какво толкова се радваш? — пита го. Лио е стъписан. Свива рамене.

— Сам знаеш — отвръща и се усмихва от немай-къде.

— Не, не знам. Сядай и се успокой.

— Дадено — сяда Лио.

Яхтата излиза от залива и се отправя в открито море.

Изпъченият мъж се качва при капитана на командния мостик.

— Как я караш, Джак? — пита той и се ръкува с капитана.

— Не мога да се оплача. Отдавна не сме ви виждали.

— Да, доста отдавна. Знаеш какво да правиш, нали?

— Да, знам, както в доброто старо време.

— Възникнаха усложнения.

— Знам. Чух по радиото.

— Всички в тоя проклет град слушат радио. Побързай, нямаме време за губене, трябва да се разкараме оттук.

— Готово. Но трябва са внимаваме, господин Райкър, да не ни спипа бреговата охрана.

— Подочух, че и нея са вдигнали на крак.

Райкър слиза долу. Хенри Далмьс е седнал на койката. Скача като ужилен, когато Райкър влиза в каютата.

— Здравей, Арни.

— Не ме арносвай, чу ли!

— Божичко, Арни, аз такова…

— Оплеска всичко — като за световно.

— Не говори така, Арни.

— Млъквай!

Далмъс се свива досущ костенурка, напъхала се в корубата си. Райкър отива при барчето и си сипва питие. Сяда срещу Далмъс, отпива от чашата и се вторачва от другия край на каютата в набития мъж. Отпива втори, трети път и гледа право напред, докато по радиото оповестяват:

— Прекъсваме програмата за извънредно съобщение. Полицейското управление в Лос Анджелис е обявило за общодържавно издирване двама мъже, заподозрени в тройното убийство на…

— По-добре да беше наел самолет, да беше окачил отзад табела и да беше обиколил града! — подвиква Райкър.

 

На небето изгрява пълна месечина, чието трепкащо отражение откроява всяка вълна. Капитанът се оглежда и търси издайническите светлинни на други катери. Дотук всичко върви като по ноти.

Долу на Далмъс му призлява. Той се е втренчил в лампата в каютата, поклащаща се, докато яхтата с мощен тътнещ двигател пори вълните.

— Ще изляза да глътна чист въздух — казва Далмъс. — Не ставам за мореплавател.

— Не ставаш за нищо — подвиква Райкър. — Отивай горе, застани до перилата и вдишай дълбоко два — три пъти.

— Точно това ще направя.

Качва се със залитане по стълбите и излиза на палубата. Оставил е сакото и бомбето си долу. Райкър го изпровожда със студени очи, на които не убягва нищо. Лио и Ърл седят на пейката по дължина на кърмата. Ърл държи кепето си в ръка, косата му се вее от вятъра. Лио е сплел пръсти зад тила си, отпуснал е глава и е затворил очи.

— Ей на това му се вика живот — отбелязва той. Ърл няма какво да отговори.

Райкър също се качва на палубата.

— Всичко наред ли е? — пита той капитана.

— По късовглновия обхват получих съобщение от Гилфойл. Бреговата охрана е Отцепили залива на Мендоса.

— И какво ще правим сега?

— Предлагам да заобиколим отдалеч залива и да отидем на един мотел за рибари, държи го тип на име Лефтън. Познаваме го, често ходим с него за риба.

— Както прецениш.

— Ще се изплъзнем на бреговата охрана и ще се скрием при Лефтън, На петнайсетина километра от града е.

— Колко още ще пътуваме?

— Към час и половина.

Райкър отива при кърмата, застава с гръб към Далмъс и казва на Лио:

— Дай патлака.

— Ама аз мислех, че…

— Не ти се плаща да мислиш.

Протяга ръка и Лио му връчва пистолета трийсет и осми калибър. Райкър слага отгоре бомбето на Далмъс. Връща се при съкилийника си и застава зад него.

— Хенри!

Далмъс се обръща с гръб към морето. Вижда бомбето си. Райкър го вдига и го мята през рамото на Далмъс във водата.

— Какви ги вършиш бе, човек… — подхваща неговият съкилийник, после вижда пистолета.

— Голям лапнишаран съм, да се доверя на един тъпанар за такава работа. — Ама аз…

— Казах ти, изчакваш оная да влезе във ваната и буташ във водата радиото, но ти реши да се правиш на много умен. Сега вече се разбра, че е убийство.

— Исках да съм сигурен… — хленчи Далмъс.

— Оставил си отпечатъци навсякъде, смотаняк такъв. И сега онова гадно ченге се досети кой стои над всичко. Но единствено ти можеш да го потвърдиш.

Той опъва ръката, с която държи оръжието, на трийсетина сантиметра от гърдите на Далмъс. Пистолетът излайва два пъти, куршумите се впиват в плътта на Далмъс, а вятърът отнася гърмежите.

Далмъс само простенва и пада възнак в океана. Райкър гледа как вълните, вдигнати от яхтата, подхващат трупа и го подмятат като поплавък на лунната светлина.

Райкър се обръща към Ърл и Лио. Връща пистолета на рижия.

— Видяхте ли? Онова приятелче Хенри се подхлъзна и падна зад борда.

 

Тъкмо прекосих Ломпок, и започна да се здрачава. Включих сирената и светлинния сигнал и подкарах със стотина километра в час. Шосето бе почти пусто.

Полицията в Лос Анджелис беше вдигнала на крак всички униформени ченгета и детективи и ги бе пратила да попритиснат информаторите и да спират всички черно — кафяви фордове, в които едва ли можехме да се надяваме да открием Далмъс. Въпросът беше как да спипаме Райкър и Далмъс, без да нахлуваме в Мендоса.

Те щяха да отидат при Гилфойл.

Спрях пред шерифството и Хернандес, дръпнатата заместник — шерифка, на която се бях натъкнал при първото си идване в Сан Пиетро, ме изгледа с очи, които щяха да смразят и дверите на ада.

— Знаете ли къде мога да намеря капитана? — попитах я аз възможно най-любезно.

— Чака ви, макар че и аз се чудя защо — тросна се жената. — Вторият етаж на „Вълните“.

Отидох с автомобила до хотела. Някакво хлапе с униформа на пиколо дотърча при мен и отвори вратата.

— Ще оставя колата тук — рекох му, след което заключих и си прибрах ключовете.

— Ама…

Подминах го като фурия и чух администраторката да подвиква след мен:

— Извинявайте, господине, какво обичате?

— Нищо — отвърнах аз.

Затичах се по стълбите. Входът на балната зала се падаше точно в горния край. В помещението се бяха събрали към стотина души в официално облекло. Над сцената имаше плакат: „Кълан — губернатор“. По тавана бяха накачени червени, бели и сини балони, малкият оркестър свиреше в забързано темпо „Джордж Дребосъка“. Настроението беше празнично, което ме изненада. Две-три двойки танцуваха. Келнерите сновяха напред-назад с подноси с шампанско, в двата края на дансинга имаше две големи маси, отрупани с какви ли не вкуснотии. Дори и да бяха угрижени от събитията, разиграли се през деня, празнуващите с нищо не го показваха.

Недалеч от входа чакаше Брет Мерил. Тръгнах към него, когато някой ме сграбчи за лакътя. Обърнах се и видях великан, висок към два метра, облечен в зелено сако с малка значка, от която разбрах, че е от охраната на хотела.

— Извинявайте, драги господине, но това е частно празненство — предупреди ме той.

— Остави човека, Карл — намеси се Мерил, който бе дошъл при нас.

— Но той е паркирал автомобила си точно пред главния вход — поясни човекът от охраната.

Наведох се към Мерил и му прошепнах: — Под светлинното табло има пушка, а в жабката — пистолет четирийсет и пети калибър.

— Гледай си работата, Карл — рече той. — Господин Банън е полицай, мой гост е.

— Слушам, господине — рече Карл и изчезна точно толкова бързо, колкото се бе появил.

Мерил кимна към малко помещение непосредствено до балната зала.

— Изчакай там, ей сега ще го доведа.

Влязох в помещението и си свих цигара. Стаята беше уютна, с тъмнозелени тапети и рисунки на прочути коне по стените. Още преди да съм запалил цигарата, Мерил се върна с Кълан и Ръсти.

— Дайте да седнем — покани шерифът. — От цели два часа крак не съм подвил.

Разположи се до масата при вратата, аз седнах срещу него. Брет Мерил остана прав. Ръсти дежуреше със скръстени ръце при вратата и гледаше през прозореца.

— Явно не си си губил времето, откакто си тръгна оттук — отбеляза Кълан.

— Ако зависеше от мен, щяха да сложат Райкър на електрическия стол още преди деветнайсет години — отвърнах аз.

Шерифът ме погледна изненадан.

— Пък аз мислех, че държиш много на закона. Твърдиш, че е трябвало да осъдят на смърт един невинен човек?

— Законът е едно, справедливостта — съвсем друго. Мерил, който ме гледаше, се извърна към ъгъла, помисли, сбърчи чело и кимна одобрително.

— Вдигнал съм всички на крак — съобщи Кълан. — Засега бреговата охрана не ги е засякла. Отцепила е пристанището на Мендоса. Ако извадят късмет, може би ще спипат Райкър преди нас.

— Лично мен повече ме вълнува Далмъс — възразих аз. — Ако е на яхтата заедно с Райкър, вече е труп.

— Ако е бил в Мендоса, Гилфойл отдавна го е извел на риба — съгласи се с мен Кълан.

— И така, какъв е планът?

— Трябва да обезвредим шайката на Гилфойл и да претърсим „Шулър“. Ако Райкър е там, ще го заловим и ще го предадем на онези от щатския съд — те да се разправят с него.

— По силите ли ни е?

Мерил събра пръсти и отсъди мъдро:

— Дано Далмъс все още е жив и го заловим, после ще се споразумеем с него да предаде Райкър. В противен случай го чака смъртна присъда.

— А ако Далмъс е мъртъв?

— Тогава Райкър няма да се даде току — така, ще има да хвърчи перушина — отвърна с леден глас Кълан. — Трябва да примамим някак Гилфойл да се махне от Мендоса. Излезе ли от града, ще го сгащим лесно, ще го попритиснем и ще му покажем заповедта за обиск.

— И как възнамеряваш да го направим? В този момент телефонът иззвъня.

На вратата се почука и в стаята надзърна мъжът от охраната.

— Прощавайте, капитане, но ви търсят по спешност. Ще прехвърлим разговора тук.

След миг телефонът иззвъня отново. Кълан посочи втората слушалка. Вдигнах я и я затулих с длан — да не се чува дъхът ми.

— Обажда се Чарли Лефтън, капитане. — В гласа му се долавяше страх. — Видях, че към кея се приближава яхта, мисля, че…

После се чу тропот, сякаш се преобърна стол, и линията се разпадна.

Кълан затръшна слушалката. Рече на Мерил:

— Брет, ти се погрижи всички тук да са щастливи. — После се обърна към мен: — Да вървим, каубой!

 

Пред шерифството вече чакаха четири автомобила. Там бяха и Ред Канарата, Макс, Лени Левака и Ръсти заедно с още четирима заместник — шерифи, които не познавах. Кълан ги представи набързо: Боби Арън, мъж малко над петдесетте, горе — долу колкото мен на ръст, приличаше на хитра лисица, Ханк Фостър, як младеж с кестенява коса и крива усмивка, бабаит на име Джо Брейди, който само ми кимна и можеше да е и на четирийсет, и на петдесет, имаше лице, съсухрено и загоряло като на пастир, и още един младеж на име Ранди Олдфийлд, който приличаше на бивш страничен съдия по американски футбол.

Кълан беше разпрострял върху капака на пакарда карта на окръга. Пътят южно от Мендоса следваше крайбрежието, при мотела на Лефтън правеше чупка, после продължаваше отново покрай брега. И от двете страни на мотела имаше гъста гора, разпростряла се на петстотин-шестстотин метра.

— Ето какво ще правим — подхвана Кълан. — Смятаме, че Райкър е спрял с яхтата при мотела на Лефтън. Там вечно има мъгла, затова внимавайте. Боби, вие с Брейди взимате единия автомобил, отивате при мотела и проверявате дали там има някого. После отбивате от шосето и спирате ето тук, на черния път зад постройките.

Както разбрах по-късно, Боби Арън бил индианец от племето на апачите, навремето полицай в резерват. Някакъв индианец избягал от резервата в Аризона и Арън го спипал в една пивница чак в Еврика. Кълан бил толкова възхитен от него, че начаса го назначил при себе си. Джо Брейди беше такъв, на какъвто приличаше — бивш кравар.

— Ти, Ред, взимаш една от радиостанциите и отиваш през гората на брега на океана. Проверяваш дали…

— И аз ще отида с него — отсякох. — За мен също е важно да проверя.

Ред Канарата погледна Кълан и поклати едва доловимо глава. Шерифът се позамисли, после рече:

— Добре. Но стой зад Ред и прави каквото ти каже. Разговаряйте само със знаци, да не би да се издадете, ако там наистина има някой. Вземете радиостанция и ако ви е възможно, поддържайте връзка с нас. — Той се обърна към останалите от малката ни дружина. — Ние ще се спотаим ето тук — посочи той върху картата място на около километър и половина от мотела. — Ще изчакаме Ред и Банън да разузнаят. Ако е чисто, прекосяваме границата на окръга и аз се опитвам да прилъжа Гилфойл да дойде в мотела. Вече съм извадил заповед за задържането му — за укриване на опасен престъпник. Показвам му я, после хич няма да им цепим басма. Някакви въпроси?

Въпроси нямаше.

— Дайте тогава да не се бавим повече. Арън се качи на една от колите и отпраши.

Ред Канарата напълно си заслужаваше прякора. Беше висок най-малко метър и деветдесет и пет и имаше телосложението на фадрома. Мургава кожа, черна коса, очи, които вечно бяха нащрек. Носеше в кобура на рамото трийсет и осем калибров пищов, на колана му бе закачен нож в калъф, толкова голям, че с него преспокойно можеше да заколи и бик.

Потеглихме с моя автомобил, после спряхме сред дърветата и тръгнахме пеш през гората.