Уилям Дийл
Еврика (45)

41.

В светлината на изгрева санаториум „Шулър“ приличаше на бойно поле. Сградата беше изпепелена до основи и се беше срутила, затрупвайки плувния басейн. От нея беше останала само огромна купчина овъглени греди и подпори. Пожарникарите намотаваха маркучите, последната линейка и последната катафалка вече бяха заминали.

Тъкмо пиех кафе в импровизирания лазарет в една от ниските постройки, когато при мен дойде снажен едър мъж в униформа на щатски полицай, нахлупил фуражка чак до веждите. Добродушният възрастен лекар ми беше закърпил с дванайсет шева ръката.

Полицаят ми протегна мечешка лапа и се представи:

— Аз съм майор Стакс от Полицейското управление в Сан Луис Обиспо. В състояние ли сте да отговорите на няколко въпроса?

— Разбира се — отвърнах аз. — Нямам нищо против и да гаврътна едно, но после ще ме одумват.

Той се усмихна едва — едва и извади тефтер и писалка.

— Колко са жертвите? — поинтересувах се аз.

— Седемнайсет мъртви, четиринайсет ранени — уточни мъжът нехайно, сякаш ми съобщаваше резултата от среща по американски футбол. — Бихте ли ми описали какво се случи нощес?

Сетих се какъв съвет ми е дал Мориарити — да не се впускам в излишни подробности. Подхванах с това как сме обявили за общодържавно издирване Райкър и Далмъс, после изложих вестникарската версия на случилото се чак до престрелката в санаториума „Шулър“, накрая описах как Райкър е наръгал един беззащитен душевноболен, а ловджийският нож на Ред Канарата е сложил край на дните на гангстера.

— Почти същото разказа и едрият индианец — отбеляза полицаят.

— Само това оставаше — да противореча в каквото и да било на едър индианец с ловджийски нож — подметнах аз. После вдигнах ръка. — Райкър ми направи рана, дълга близо петнайсет сантиметра, добре че господин Ред ми се притече на помощ.

Стакс затвори бележника и кимна в знак на благодарност.

— Ще бъдете някъде наоколо, нали? В случай че възникнат още въпроси.

— Ще ме намерите по всяко време в отдел „Убийства“ към Полицейското управление в Лос Анджелис. — Май сте объркали района си.

— Не ме упътиха както трябва. Той поклати глава и се усмихна.

— Между другото, чухте ли за капитан Кълан? — попита вече от вратата.

— Да не му се е случило нещо?

— Днес сутринта Остърфелт и Белини оповестиха, че се обединяват. Остърфелт щял да се кандидатира за губернатор, а Белини — за заместник — губернатор. Преди около половин час Кълан съобщи, че се отказва от надпреварата.

— Благодаря за новината — рекох му, но той вече си беше излязъл.

 

Наближаваше пладне, когато отидох в хотел „Вълните“. Спрях отпред, заключих колата и влязох. Тъкмо се запътих към балната зала, когато администраторът на рецепцията ми махна с ръка.

— Господине! — подвикна доста злобно.

Подминах го като турски гробища. Не бях в настроение. Тогава той ми щракна с пръсти. Щракна ми с пръсти, моля ви се! Вярно, изглеждах като влачен от порой. Но никак не обичам някой да ми щрака с пръсти. Върнах се на рецепцията. Администраторът ме огледа от глава до пети и понадигна брадичка.

— Прощавайте, господине. На посещение при някого от гостите ли отивате?

Протегнах ръка и изщраках бързо четири — пет пъти с пръсти току под носа му.

— Какво ще кажеш, мой човек, приятно ли е? — попитах го. — Харесва ли ти някой да се държи с теб като с псе?

Онзи се видя в чудо. Запелтечи нещо, аз обаче тръгнах към стълбището за балната зала.

Тя почти не се бе променила от предната вечер. Точно под тавана пак се подмятаха червени, бели и сини балони, между които висяха червени, бели и сини гирлянди. Покривките и мукавените чаши и чинии бяха в същите патриотични цветове. В дъното имаше малък подиум за оркестъра, пюпитрите за нотите също бяха в цветовете на националния флаг. Но повечето балони бяха спаднали и се блъскаха около дансинга, тласкани от струята въздух, идваща откъм вентилаторите. Оркестър нямаше. Големите маси от двете страни на дансинга бяха отрупани с мезета, какви ли не видове хляб, салата от домати и печен фасул в похлупени купи, нямаше кой обаче да опита вкуснотиите.

В помещението имаше един — единствен човек — Кълан.

Беше разхлабил възела на вратовръзката и беше разкопчал ризата, смокингът висеше на облегалката на стола. Той си пийваше.

Тръгнах към дъното на залата, като пътем подритвах балоните, и спрях при масата с храната — взех си от печеното телешко и ръжения хляб, които полях обилно с майонеза, реквизирах от голямата съдина, напълнена с лед, и бутилка бира „Будвайзер“.

— Ченгето си е ченге — изръмжа Кълан. — Намери ли аванта, никога не отказва.

Седнах срещу него и отпих юнашка глътка от бирата.

— И за капак се налива с бира.

— Само когато се храня — отвърнах и вдигнах шишето за нещо като наздравица.

— За какво пием? За поражението ми?

— Защо не го погледнеш в друга светлина: няколко дни ги държа под пара, изкара им ангелите, а после си вдигна чукалата и се оттегли. Избирателите си заслужават Остърфус и Белдини, или както там се казваха. — Хапнах от месото и хляба и ги полях с бира. — Ако това изобщо е някаква утеха — допълних. — Лично аз щях да гласувам за теб. Щях да строя и половината ченгета в Лос Анджелис да пуснат гласа си за теб.

Той се усмихна тъжно.

— Знаех си, че ония двамата ми кроят нещо. Само се чудя как са се споразумели кой да е губернатор и кой — негов заместник.

Свих рамене.

— Губернатор ще стане онзи, който е държал повече компромати срещу другия.

— Подразбрах, че сте направили в Мендоса голямо шоу — промени Кълан темата.

— Щеше да ти допадне — потвърдих аз. — Опожарихме половината санаториум и изстреляхме повече патрони, отколкото вие през Голямата война. Не ти трябват илюминации по случай националния празник. — Доядох си залъка и допълних: — Райкър е там, където е трябвало да бъде много отдавна. На оня свят.

— Добре се справи, каубой. Казах ти навремето, че си като булдог. Захапеш ли, не пускаш.

— Благодаря. Колкото за протокола — ако Ред не го беше очистил онзи негодник, щях аз да го направя.

Шерифът ме погледна през масата и пусна една от тайнствените си усмивчици. Знаеше какво имам предвид. След като Райкър вече се беше махнал от пътя, щатът щеше да прекрати разследването срещу Кълан за скалъпения процес от едно време. Вече нямаше кой да подава жалба, пък и кого ли го беше грижа. Било, каквото било, това се беше случило преди цели двайсет години, Райкър беше доказал, че е психар и убиец. И накрая наистина беше пратил да убият Уилма Томпсън. Знаех обаче и че докато е жив, Броуди ще носи дамгата на този скалъпен процес.

— Няма да се учудя, ако Остърфелт дори ти предложи да станеш главен прокурор — отбелязах аз.

— Как ли не! — засмя се Кълан. — Само когато слънцето изгрее от запад.

— Защо се отказа толкова лесно? Всички в щата знаят какви негодници са ония двамата.

— Подобна кампания струва луди пари. Повечето щяха да дойдат от джоба на мои приятели.

— Е, бълха ги е ухапала!

— Не мога да направя това, каубой. Не мога да им взимам парите, при положение че знам: невъзможно е да победя.

— Нищо, следващия път — рекох аз. — Дотогава избирателите ще разберат що за стока са ония двамата. Ако това изобщо е важно за теб, смятам, че щеше да бъдеш страхотен губернатор — за година-две. Докато паралиите, политиците и ония, дето дърпат конците, не те вземеха на мушка.

— Мислиш, че са щели да ме вземат на мушка?

— Естествено! За да успееш в политиката, Броуди, трябва да правиш компромиси. А тръгнеш ли да правиш компромиси, ставаш подкупен. После се спускаш стремглаво все надолу — спиране няма.

— Ти си циник.

— Не, реалист. Във всяка професия е така. Някое ченге взима ябълка. После — един долар. После десет, след това седи отзад в полицейския автомобил и в нощта след изборите фалшифицира резултатите: по петдесетачка на глас. За друго не знам, но едно научих за теб — не си от хората, които правят компромиси.

— Вижте го, моля ви се, присмял се хърбел на щърбел! — прихна Кълан. — И как стана така, че теб не успяха да те подкупят?

— Не успяха, защото нямат какво да ми предложат. Не искам нищо. Това, дето го правя, ми стига.

— Всеки иска нещо, каубой.

— Вероятно си прав. Но в моя случай то няма да е с етикетче с цена. В това отношение ние с теб си приличаме. Ти със сигурност искаше да станеш губернатор не заради парите, а за да разгониш оная пасмина в Сакраменто. Или може би греша, Броуди, може би щеше да се задоволиш и с това да им късаш нервите.

— Така и няма да разберем, нали? — отвърна Кълан, все тъй усмихнат.

Точно тогава чух някакво щракване отзад и се обърнах. В тъмния ъгъл примига запалка и в светлината й съгледах за миг лицето на Делайла 0’Дел. То угасна точно толкова бързо, както и се бе появило, и от здрача се вдигнаха кълбета дим.

— Защо не дойдете при нас? — попитах я.

— Предпочитам да слушам как вие двамата не можете са се нахвалите един друг колко сте велики.

Въпреки това тя стана и дойде при масата. Както винаги, направо цъфтеше. Беше облечена в сако и панталони от бежов шантунг, на дългото си вратле бе вързала кафяв шал.

— Как е ръката? — попита ме Делайла.

— Ръката ли? Поредният белег, който ще добавя към другите, дето вече ги имам.

— Богаташката обича белезите, нали? — възкликна тя и извади кесията с тютюна, за да свие две цигари.

— А вие какво знаете за богаташката? Делайла се взря в мен и се подсмихна.

— С кого мислите, че разговаряте? — възкликна тя. — Откъде според вас Броуди е научил за онова ваше шантаво псе?

— Нашата Мата Хари, а? — рекох аз.

Делайла запали цигарите и подаде едната на Кълан, а втората на мен. Огледах се — да видя какво е останало от предизборната му кампания.

— Къде са богаташите, заради които снощи победата ти изглеждаше в кърпа вързана?

— След като обявих, че се оттеглям от надпреварата, всички отидоха да поиграят голф.

— Ами Брет Мерил и Бен?

— Разсърдиха ми се. Но това си го знаеш и сам.

— Много хитро се измъкнахте от темата за банкерката — подметна Делайла.

— Вие знаете за нея повече, отколкото аз — отговорих й.

— Трябва да се ожените за нея — допълни тя. — За какво ви е да бъхтите колкото да свързвате двата края?

— Не съм сигурен, че става за жена на ченге.

— Аз пък не съм сигурен, че ти ставаш за богаташ — намеси се Кълан.

Пак се засмяхме.

— Преди да идете при нея, да отскочите да се преоблечете, чухте ли? — посъветва Делайла. — Освен ако не смятате да я уплашите до смърт.

— Накрая искам да попитам нещо — рекох аз на тръгване. — Божичко, непоправим си! — възкликна Кълан.

— Въпросът ми е към Делайла.

— Виж ти! — вдигна тя вежди.

— Престрелката в имението „Приказна гледка“ наистина ли е станала, както разправят?

Тя ме погледна и рече:

— Стана точно както казва Вроуди. Кимнах и се изправих.

— Но дори да е станало друго, пак щяхте да твърдите, че се е случило, както го описва Броуди, нали?

— Естествено! — натърти жената без колебание и се усмихна. После добави: — Вие просто не разбирате.

— Да, не разбирам. Може би някой ден ще проумея защо Уилма Томпсън и Лайла Париш са изчезнали яко дим. И кой им е платил да го направят. — Свих рамене. — Всъщност кого ли го вълнува…

Тук грешах. Мен ме вълнуваше. Беше ми мъчно за Уилма. Толкова години е търсила щастието, а накрая пак са я убили.

— Мъчно ми е за жената на Еди Удс — казах.

Кълан се натъжи, лицето му помръкна. Той се взря през прозореца, сякаш някъде отвън бяха написани отговорите на въпросите за живота и смъртта, които всички си задаваме.

Делайла понечи да каже нещо, но Кълан я прекъсна.

— Винаги е така, отнасят го невинните — промълви той.

— Да, това му е лошото — съгласих се. — Утре вече никой няма да се интересува от всичко това. — Станах да си вървя, ръкувахме се. — Все пак си свестен човек. Само дето играем по различни правила.

— Не бъди толкова сигурен.

— Благодаря за почерпката — казах и подритвайки балоните, се отправих към вратата.

— Ей, каубой! — извика Кълан. Спрях, обърнах се и го погледнах.

— Страхотен си, истинска хрътка — рече ми той. — този път обаче тръгна по грешна следа.

— Според мен си прав, но само донякъде — отвърнах аз.

— Никога ли не си признаваш, че си сгрешил?

— Защо да си правя този труд?

— Е, запомни едно. — Какво?

Той ми се усмихна за сбогом.

— Че съм ти го казал аз — изрече Томас Броуди Кълан.