Уилям Дийл
Еврика (37)

33.

Поех кошницата и кофичката с шампанското и леда, а Мили се наведе и ме целуна. Целувките й бяха нежни, ласкави и всеотдайни. Стояхме и се прегръщахме, докато Роузи обикаляше около нас и скимтеше — дано и обърнем мъничко внимание. Накрая занесох кошницата в хола, а Мили остана да се занимава с кучето.

Влязох в спалнята, набързо събрах намяталите навсякъде дрехи и хавлиени кърпи и ги напъхах в коша за бельо, после извадих одеяло, занесох го в хола и го постлах на пода. Хвърлих върху него и две-три от възглавниците по канапето.

Мили огледа помещението и спря поглед върху библиотечката от щайги за портокали и голата простота на обзавеждането — от израза и не личеше нито да е развеселена, нито разочарована. Склонен съм да мисля, че е очаквала да завари именно това.

— Добре дошла в Тадж Махал! — възкликнах аз.

Без да сваля очи от моите, тя прекоси стаята и дойде при мен — дългите и крака бяха скрити под сив панталон, розовият кашмирен пуловер очертаваше тялото и. Мили седна възможно най-близо до мен, доколкото го позволяваха двете възглавници, и се вгледа в лицето ми.

— Страхотен си — рече ми. — Но си тъжен. — Прокара пръст надолу по бузата ми. — Съжалявам, че всичко това ти се струпа на главата и колегата ти е пострадал. Дано не се сърдиш, но му пратих цветя.

— Жена му ще му откъсне главата — отбелязах аз, при което и двамата прихнахме.

После отворих шампанското и напълних двете красиви високи чаши. Чукнахме се.

— Никога няма да подпитвам за работата ти — рече Мили.

— Но винаги съм готова да те изслушам, ако искаш да поговорим за нея.

— Добре съм — уверих я аз. — Сигурен съм, че Скай вече омайва медицинските сестри и се прави на герой.

— Защо не!

— Научих едно-друго за убийството на Върна. Още не знам докъде ще доведе всичко това, но се боя, че Кълан и приятелите му ще си изпатят.

— Този човек ти е симпатичен — рече Мили, но не като въпрос.

— Ирландски чар — усмихнах се аз. — Според мен не си поплюва и се справя чудесно със закона. И аз понякога се увличам, но мисля, че този път Кълан е прекрачил всякакви граници. Не съм му казал какво съм научил, но май е редно да го направя.

— Ами направи го, де!

— Няма да е лесно.

— Трудностите спирали ли са те някога?

— Всъщност не. Снощи, когато двамата със Скай загазихме, Кълан заряза всичко. Тръгна си от празненство за набиране на средства за предизборната кампания. И измисли лъжа — но не заради себе си, той няма нищо общо. Измисли я, за да не си изпатим ние със Скай.

— Дотук предпази ли ви?

— Да. Но предпазва и един мафиот, който прати четирима главорези — да ни очистят. Казва се Гилфойл. Изпечен негодник.

— Защо Кълан се е заел да те защитава?

— Мисля, че вижда у мен нещо от себе си. Не знам, дано е прозвучало смислено.

— Повече от смислено. Вероятно вижда у теб онова, което откривам и аз. Едно от качествата, които ме привличат, е твоята импулсивност. И това, че си честен и почтен. Никога не съм срещала човек като теб, Зий.

— Честен и почтен ли? А това, че този път наистина се увлякох? Съвсем го ударих през просото, озовах се на място, където нямам какво да търся, отидох, въпреки че ме предупредиха да не го правя, оказа се, че съм бил толкова път, за да се озова в задънена улица, а сега се съгласих да излъжа, макар че така потулвам много тежки последици.

— Разследването още не е приключило — напомни Мил.

— Вярно е — съгласих се аз. — Но не знам дали е за добро или за лошо.

— Струваше ли си да ходиш там?

Реших да и дам някаква представа какво е да има гадже ченге.

— И да, и не — отвърнах.

— В смисъл?

— Стигнах на места, където нямах намерение да ходя. А сега всичко се обръща с главата надолу. Вече знам, Мил, коя е била Върна, преди да се появи в Лос Анджелис. Върна е била Уилма Томпсън.

Очите й се разшириха като чинийки за сладко.

— Жената, която е била убита преди доста години? — ахна Мил.

— Очевидно не е била убита — отвърнах.

— А защо са я убили сега?

— Това е въпросът. Кой и защо я е убил. Още не съм получил пълната картина, липсват съществени подробности. Все си мисля, че съм пропуснал нещо. Случвало ли ти се е да се опитваш да се сетиш как се казва някой — името ти е на езика, а не можеш и не можеш да си го спомниш? Мил се засмя.

— Много често.

— За същото ти говоря. Изплъзва ми се нещо, което съм видял, което съм прочел или чул.

— Ами забрави го — посъветва ме младата жена. — Дай да хапнем.

Шампанското беше отлежало. Никога досега не бях ял ягоди с шампанско, кубчета сърцевина от пъпеш или пастет, внесен чак от Франция. Мил бе наслагала из къщата десетина свещи, които направо ме опияняваха с уханието си.

Докато се хранехме, иззвъня телефонът. Не вдигнах.

Събрахме остатъците и ги отнесохме в кухнята, като дадохме малко и на Роузи. Телефонът отново иззвъня. Върнах се в хола и сложих на грамофона няколко плочи на Томи Дорси. Бавни и нежни, в изпълнение на Синатра, Джо Стафорд и „Пайд Пайпърс“. Първото парче се казваше „Дай да избягаме от всичко“. Танцувахме. Роузи се беше свила на кравай върху една от възглавниците на канапето.

Мили се дръпна една — две крачки и се зае да развързва вратовръзката ми. Правеше го бавно, все едно махаше копринена панделка от подарък. Пусна вратовръзката и тя полетя към пода.

— Познавам те само от пет дни — пророни тихо, докато разкопчаваше ризата ми. — Не съм познавала мъж, който да се люби като теб. После убиваш четирима души. — Още едно копче. И още едно. — Знаеш наизуст стихове. А сега ще унищожиш човек, от когото се възхищаваш.

— Нямам друг избор.

— Знам, Зийк.

Мили разтвори ризата, после приплъзна длани по кръста ми и нагоре по гърба.

— Аз живея в дупка, а ти — на десетина акра навръх планината. Ти ядеш черен хайвер, аз — кисело зеле със свинско.

Мил се притисна до мен и аз усетих през пуловера как тупти сърцето й. Устните й почти докосваха моите. Започнахме да се целуваме. Нямаше какво друго да казваме.

 

И двамата едва си поемахме дъх. Не можех да сваля очи от тялото й — мургаво от слънцето и изваяно от тениса.

Почти не говорехме. Виждах пулса й върху вратлето. Не знам какво гледаше тя, с поглед в тавана.

Извърна за миг очи към мен, после ги затвори, претърколи се и метна крак върху моя.

— Направи страхотен пикник — прошепнах тихо.

— М-м-м.

— Имаш много скрити таланти.

— Ти също, скъпи — пророни Мили и се сгуши до рамото ми.

Полежахме още малко, без да говорим. И десетте дългосвирещи плочи, които бях сложил върху грамофона, отдавна бяха свършили.

— Дай да погледнем истината в очите, госпожице Харингтън — рекох накрая. — Печеля към триста долара на месец. Карам кола, която всеки момент ще се разпадне, живея в тясна къщурка…

Тя долепи пръст до устните ми и ме накара да млъкна.

— Толкова ли те плашат парите ми? — попита най-сериозно.

— Естествено, че ме плашат.

— Защо?

— Свикнала си да живееш на широка нога…

— Я не се занасяй!

— Нищо чудно да се почувствам навлек…

— Сержанте, и да искаш, не можеш да се превърнеш в навлек — отсече Мили. — Посветил си се на работа, мръсна и опасна, която на всичкото отгоре е и нископлатена. Уважавам те за това. Прави ти чест. Харесва ми и как изглеждаш, и как мислиш. И двамата знаем, че имам пари, които ще ми стигнат за два живота. Защо да не им се радвам, като ги харча заедно с теб? Нямам нищо против да ме заведеш и на кисело зеле със свинско. Ти също не би трябвало да имаш нищо против, ако реша да те заведа в „Чейзънс“ на печена патица и шампанско. Какво по-разумно от това?

Волю-неволю се засмях. Беше удоволствие да бъдеш с жена, способна с такава лекота да сменя тона и да се шегува.

— Нека опитаме, а? — предложи Мили. — Не са ме питали дали искам да се раждам богата. Защо парите да провалят нещо красиво?

Тя ме помилва по бузата и ме целуна с меките си устни, с което сложи край на разговора.

Свещите се стопиха и угаснаха.

 

Събудих се и усетих миризмата на кафе. Мил я нямаше наоколо. Беше единайсет преди обяд. Лежах, гледах в пространството и си мислех за превратностите от последните трийсет и шест часа. После Мили влезе, понесла табла с димящо кафе, кубчета пъпеш и кифлички.

— Добро утро — пожела ми ведро тя и сложи подноса между нас.

Беше се увила с чаршаф и когато седна, той се смъкна, тя обаче не му обърна внимание.

— Тъкмо се сетих, че днес съм в почивка — оповестих аз.

— Чудесно! — възкликна Мили. Надвеси се над подноса и ме целуна. И телефонът иззвъня.

— Ох, да му се не види! — изругах аз.

— Трябва ли да се обадиш?

— Ако е по работа, ще звънят, докато не вдигна. Мили взе апарата и го сложи между нас.

— Да! — изръмжах аз, а тя долепи длан до устата си — да не прихне.

Обаждаше се Мориарити. Старецът явно бе в доста добро настроение.

— Да не си забравил за какво служи телефонът? — попита той.

— Работих, шефе. Струпаха се куп неща.

— Я да чуем какво се е случило там горе, на север. Скай мълчи като риба.

Прочел си доклада — отвърнах. — Подписан е от Кълан и Гилфойл. Обикновено те двамата нямат еднакво мнение за нищо, дори за времето навън.

— Чух се и с Чарли Лефтън, мотелчето му е на километър — два от хранилището за лед. Та той ми каза, че се е вдигнала такава патаклама, та си помислил, че японците са провели десант в Мендоса. Какво всъщност се случи? Ще си остане между нас.

Разказах му как сме отскочили до Мендоса, как сме поприказвали с майката на Лайла Париш и ония кретени — Главорезите на Гилфойл, са ни устроили засада.

— Нещо не се връзва, Дан. Следата води към Кълан. Гилфойл би трябвало да си умира от радост. Вместо това праща четирима от гангстерите си да ни очистят.

Мориарити подсвирна и попита:

— Днес по-късно вкъщи ли ще си бъдеш? — Днес съм в почивка.

— Аз също. С това не отговаряш на въпроса ми.

— Да, ще се навъртам тук.

— Ще поговоря с окръжния прокурор, да си има едно наум — рече шефът. — Мисля, че отделът може и да не се занимава със случая. Май не е в нашите правомощия.

— Имаме убийство, а още не сме открили убиеца — това определено е в нашите правомощия — възразих аз. — Не пропускай да го споменеш на окръжния прокурор.

— Това пък защо ми го казваш?

— Все едно не съм ти го казал — рекох аз.

— Хайде, ще се чуем по-късно — обеща Мориарити и затвори.

— Страхотно, няма що. — Затръшнах слушалката, погледнах Мили и й казах: — Невинаги е така.

— Досещам се — усмихна се тя. — А сега какво ще кажеш, дали да не си вземем един душ?

— Заедно ли?

— Разбира се.

После телефонът иззвъня отново.

— Ох, няма ли да млъкне Най-после!

Телефонът продължи да си звъни. Аз пък продължих да си седя и да го гледам. След шестото позвъняване вдигнах.

— Да! — ревнах.

— Извинявайте, че ви безпокоя, сержанте — подхвана дежурният, — но току-що се получи странно съобщение за вас.

— Какво му е странното — че е смешно или че е необичайно?

— Вие ще кажете. Някакъв мъж заръча: „Предайте на Банън, че го е търсил Сидни. Предайте му и че трябва да поговорим, понеже оттук нататък ще работим в един екип.“ Сещате ли се за какво става въпрос?

— Да. И определено не е смешно. Какъв е номерът?

— Кой беше? — полюбопитства Мили.

— Дежурният. Търсил ме е най-прочутият адвокат в щата. Сидни вдигна и каза с тих мазен глас:

— Вие ли сте, Зийк?

— Не съм ви никакъв Зийк, Шайлър, за вас съм сержант Банън и днес съм в почивка.

— Извинявайте, че ви безпокоя — рече той някак присмехулно. — Исках да ви чуя, понеже, тъй да се каже, работим заедно по случая на Райкър.

Беше ми трудно да се правя на непукист и на голям отворко когато Милисънт Харингтън седеше гола — голеничка на половин метър от мен и ми се усмихваше.

— Слушайте ме внимателно, ама наистина внимателно, Сидни. Не работим заедно по освобождаването на Райкър. Не работим заедно за каузата на гладуващите деца и на белите мечки, не работим заедно по каквото и да било и никога няма да работим, пък ако ще и Панамският канал да замръзне.

— Опитвам се да бъда любезен. До час мога да свикам пресконференция и да разкажа всичко от игла до конец.

— Не, не можете, Сидни. Единственият, на когото сте в състояние да се позовете, е пандизчия, излежаващ доживотна присъда за убийство. Той вече двайсет години повтаря като папагал, че е невинен. Никой не му вярва. Това ще се превърне във вица на седмицата. Разполагате само с брътвежите на Райкър, с нищо друго. Искате да станете за смях ли? Ваша работа, направете го. Можете обаче да седите и да си траете, докогато ви кажа аз.

— Открай време сте си костелив орех — подсмихна се Шайлър. — Ще ми кажете кога, нали?

— Ще кажа на шефа си. Ако ви трябва изявление, ще го получите от него. Ще се видим в съда.

После затворих.

— И твоята не е лесна, озовал си се в окото на бурята — рече Мили, очевидно развеселена от случващото се.

— Вероятно си права, наистина съм се объркал като пиле в кълчища. Но карай, днес съм в почивка.

Мили премести подноса, допълзя при мен, пресегна се, вдигна слушалката от вилната, пъхна я под възглавницата и ме погледна.

— Днес не ни се налага да се обличаме, нали? — измърка.

— Не, освен ако не избухне пожар — потвърдих аз.