Уилям Дийл
Еврика (11)

7.

Отново се разделихме. Скай се запъти към пресцентъра, при криминалните репортери, да види дали някои от ветераните не знаят за Сан Пиетро нещичко, което не се е появявало във вестниците. Те винаги си имаха нещо в запас. Нещо, което, макар да е било само слух, все пак е съдържало и зрънце истина. Нещо, което не са могли да потвърдят с факти. Не беше изключено някой от тях да е работил с редактор, съден навремето за клевета, и оттогава наплашен да пуска материал, който да не е подкрепен със снимки и да не е потвърден от три независими източника. Скай знаеше как да измъква тайни от журналистите. Беше вършил всичко това седем години по-дълго от мен. Появяваше се с половинка уиски в джоба, пускаше някоя и друга шега, подмяташе някой неизползваем за репортерите слух, после уж между другото подхващаше темата и вадеше шишето.

— Какво търсим? — попита ме той, преди да се разделим.

— И аз не знам — признах си най-чистосърдечно. — Все може да изскочи нещо.

— Станало е кога… преди седемнайсет години. Единственото, което знаем, е, че много преди госпожата да се появи в Пасифик Медоус, някой и е превеждал всеки месец пари.

— Така си е, няма за какво да се заловим — съгласих се аз. — Но си струва да загубим час-два. Ами ако в началото на двайсетте там се е случило нещо, някакъв скандал, който за Лос Анджелис е бил безинтересен и никой не е искал да си хаби мастилото за него? Нещо, за което да се заловя. С тоя списък на банки ще стигна до под кривата круша.

Скай тръгна, а аз отидох в репортерската зала на „Таймс“ да търся Джими Пенингтън, един от най-добрите репортери в града. Бяхме започнали работа горе-долу по едно и също време, някъде около две години, след като Върна Хикс — Виленски е дошла в града с четири бона в пазвата, с ново име, нова спретната къщурка и с нов живот, ако не броим човека от миналото, превеждал и всеки месец по пет стотака. Усетих как ме присвива под лъжичката. Вероятно защото съм се натъквал на доста безследно изчезнали хора. Днес са тук, а утре — хоп! — и ги няма, сякаш потъват вдън земя. Цели две години съм работил в отдел „Безследно изчезнали“. Това обаче беше първият път, когато човек се появяваше сякаш от дън земя. Човек без минало. Човек без акт за раждане. Човек без снимки от абитуриентския бал. Но тази жена все се беше взела отнякъде, преди да се появи в Западен Лос Анджелис.

В ония година и двамата с Пенингтън бяхме новобранци всеки в своето поприще и стига да можех, аз му помагах, съобщавах му нещо, с което той да изпревари останалите. По онова време имаше общо седем вестника заедно с жълтите. Когато съобщаваш сензация, един час се равнява на цяла седмица. В замяна Пенингтън споменаваше името ми с повод и без довод. Сега беше най-прочутият репортер. Щеше да прояви интерес само към едно убийство — ако кметът пречукаше любовницата си в президентския апартамент на хотел „Бел Еьр“. Но помнеше като слон, беше си ходеща енциклопедия, затова си струваше да отскоча и да го видя.

Отбих се в кафенето на ъгъла, купих две чаши кафе и се качих с асансьора в залата на репортерите на третия етаж. Заварих Джими да говори, запретнал ръкави, по два телефона едновременно, беше затиснал едната слушалка между ухото и рамото си. Със свободната ръка си записваше нещо. Беше нисък, някъде към метър и шейсет и осем, затова пък беше набит, с къдрава руса коса и си падаше по тънката част.

Седнах на крайчеца на писалището, сложих кафето пред него и си свих цигара. Той ми каза само с устни:

— Запали ми я.

Пъхнах я в устата му, журналистът продължи да пише и същевременно да говори по телефона, а фасът заподскача между устните му като тапа на детска въдичка. Накрая Джими затвори единия телефон и затисна с длан слушалката на втория.

— Какво те води насам?

— Искам да си поразмърдаш мозъка. Джими завъртя очи.

— Отразявам две събития наведнъж, след два часа ми е крайният срок за материалите. — Вдигна пръст и рече: — Добре, Нед, виж там до какво ще се добереш, трябва ми най-късно до час, чу ли? Шейсет минути. Звярът ми диша във врата. Благодаря. — Затвори и се строполи на стола като човек, току-що получил сърдечен пристъп. — Вече не ми е останал мозък, нямам какво да размърдвам.

— Какво знаеш за Томас Кълан?

— Божичко, Зий! Ти вестници не четеш ли? Миналата седмица имаше негов портрет върху три колони, горе на пета страница.

— Имам предвид онова, дето не го пише по вестниците. Джими присви очи.

— Какво си надушил пак?

— А, нищо. Налага се да намина към града във връзка с един нещастен случай. Подочух, че Кълан бил костелив орех.

— Нали уж си в отдел „Убийства“, какви са тия нещастен случаи?

— Смърт при битова злополука. Трябва да намеря наследник на починалата, за да приключа разследването.

— Да, бе. На друг ги разправяй тия.

— Наистина няма нищо интересно — натъртих аз, което засега си беше самата истина.

— Кълан обича полицаите. Самият той почти цял живот е бил ченге. — Джими замълча и отпи от кафето. — Откъде — накъде реши, че е костелив орех и ще те посрещне на нож?

— Не съм казвал такова нещо, но трябва да съм наясно с обстановката.

— Я повтори, за какъв нещастен случай става въпрос? Вече долавях, че е пуснал антените.

— Търся роднини на починалата. Смъртта и е настъпила вследствие на злополука.

— Ами телефонът — нали тъкмо за това Бел го е изобретил. — Посочи той един от апаратите.

— Скай твърди, че съм щял да си имам главоболия с Кълан, но нали си го знаеш — прави от мухата слон. Случайно минавах насам и реших да се отбия да те питам.

Джими отвори едно от чекмеджетата на писалището, където всъщност беше архивът му, и се зае да рови сред изрезките. Накрая намери каквото търсеше, издърпа го от купчинката и затвори чекмеджето с коляно.

— Готово. Ето ти цял километър сведения за Кълан. Три снимки. Кандидатира се за губернатор, или и това не знаеш? Божичко, какво пушиш бе, човек? — възкликна той, вторачен в цигарата, която му бях свил.

— Да си чувал някога за харизаните коне и за зъбите им?

— Преди час ми свърши „Камъл“-ът, а все не мога да се откача от телефона. — Той отпи от кафето. — Мен ако питаш, Кълан няма кирливи ризи в къщата си. Вярно си е, че е костелив орех, но ако не беше такъв, нямаше да прочисти Еврика — така се е казвал градът, преди да разкарат оная паплач, и да го прекръстят на Сан Пиетро. Навремето е бил най-престъпният град в цяла Централна Калифорния. Сега е нещо като тих пристан за хора, бъкани с пари — от онези, дето дават за бакшиш бенфранклиновки^[1] и ако децата им преминат в пети клас, им подаряват кадилаци. Кълан обаче управлява окръга с невидим камшик. Само да кривнеш от пътя — и фраас! — без дори да знаеш откъде ти е дошло. От друга страна, е голям чаровник. Ще накара и мъртва котка да се усмихне. Няма да си имаш главоболия с него. Обясних ти вече, обича ченгетата. Мрази репортерите и обича ченгетата.

— А защо мрази репортерите?

— Навремето хич не си е поплювал. Едно от неговите ченгета… как ли се казваше… не помня вече. Та едно от неговите ченгета видяло сметката на някакъв мафиот на име Фонтонио, нещо като главатар на тамошните гангстери. Опитвал се да обедини местните бандити, да направи нещо като престъпен съюз — който не се включи, отива за храна на рибите в океана край Хавайските острови. Удс, точно така, ченгето се казваше Еди Удс. И тоя Еди твърдял, че е застрелял Фонтонио при самозащита и че онзи е държал пистолет. За беда всички, които познавали Фонтонио, включително жена му и телохранителите, се кълнели, че той се е страхувал от оръжие. Нито носел, нито държал в къщата си пистолет. Нали за това били бодигардовете. После се оказало, че не могат да открият въпросния патлак, който уж бил в ръката на мафиота. Момчетата в Сакраменто тъкмо се канели да възбудят разследване, когато Удс напуснал полицията, в прокуратурата минали случая към дело и така приключило всичко.

— Така и не разбрах защо Кълан мрази репортерите.

— Някои от събратята по перо намекнали, че именно Кълан е пратил Удс да тегли куршума на Фонтонио. Явно имало нещо гнило. Кълан обаче твърдял, че няма нищо общо. После и Удс почнал да се кълне, че Кълан не е свързан със случая. Накрая Удс се махнал от полицията и всичко си останало скрито — покрито. Кълан обаче се оказал злопаметен. Обвинил репортерите, че се опитват да го очернят, и доколкото знам, още им има зъб. И той като теб е ирландец: ти не си изпускаш нервите, но рано или късно си отмъщаваш. А Кълан и си изпуска нервите, и си отмъщава. Ето това не се е появявало във вестниците. Но вече е без значение.

— Кога се е случило?

— И аз не помня точно кога. Май в средата на двайсетте, някъде там. По онова време тъкмо съм завършвал колежа, а ти си бил едно от многото хлапета от крайните квартали. Знаеш си ме. Помня какви ли не дивотии, но не мога да се сетя какво съм обядвал.

— Какво е станало с Удс? Джими сви рамене.

— Нямам и понятие. Чувал съм, че бил частен детектив някъде тук, в Лос Анджелис, но това беше много отдавна.

— Страхотна памет имаш, Джими.

— Дар Божи ми е. Баща ми беше голям поклонник на картите. Броеше ги и насън. Сигурно ми е по наследство.

Телефонът отново иззвъня н Джими грабна слушалката.

— Пенингтън. Изчакайте малко. — Затули с длан слушалката. — Без майтап, какво си седнал да ровиш? Да не си се натъкнал на нещо?

— Казах ти, става въпрос за нещастен случай. Дори и да открия нещо, ще става най-много за съобщение от два — три реда на двайсет и втора страница.

— Дано не ме изпързаляш.

— Кога съм ти подлагал динена кора, че да го правя сега?

— Това има ли вещо общо с госпожата, дето е влязла да се къпе във ваната заедно с радиото?

— Ти пък откъде чу? Още дори не съм написал доклада. — Слухове.

— Опитвам се да открия някой роднина, преди да пуснем съобщението на страницата с некролозите.

— Ох!

Съмнявам се Джими да ми е повярвал, но точно тогава иззвъня и вторият телефон, крайният срок за предаване на материалите наближаваше и репортерът се разбърза като стоножка, хукнала да бяга по напечена от слънцето скала. Благодарих му, взех изрезките от вестниците и се изнесох.