Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (17)

Седемнайсета глава

Първото нещо, което видяха, бе вода, покрай тротоарите течаха реки, които носеха листа и счупени клони. А после видяха и къщата, развалина от почернели камъни, без покрив, със зейнали дупки вместо прозорци. Сара едва сега осъзна ужаса от станалото.

— О, не! — прошепна. — Не, не, не! — Завладя я чувство на загуба, че е останала без корен и произход.

Рубен подмина къщата, търсеше къде да паркира. Спря между две коли и прегърна Сара. Опустошението порази и него, опита се да си представи, че е разрушен новият му дом, този в Чикаго, където всичко вече беше изпълнено с духа на Сара, всичко му говореше за принадлежност.

— Ти каза на Аби, че ще я възстановим — изрече той. — Важното е, че всички сте живи и здрави.

— Да. — Очите й бяха пълни със сълзи, като се обърна да погледне стените, които смятаха за неразрушими, убежището, което майка им бе създала, мястото, което винаги ги очакваше, където и да се намираха. Но се насили да се хване за най-важното нещо. — Всички са невредими, всички са добре. Господи, като си помисля какво е можело да се случи… — Тя замълча, а след миг продължи: — Знаехме, че я обичаме, но мисля, че не сме си давали сметка до каква степен една къща може да стане част от семейството. Винаги тук, винаги ни посреща с отворени врати, тя е защита и убежище, обединява ни, приютява ни, независимо какво се случва навън.

— Не къщите правят това, а хората — тихо каза Рубен. — Вие сте направили от къщата това, което е била, точно както сте създали и семейството си. Ще го направите, в която и да е къща.

— Миналото и спомените са много важни, за да се получи — възрази тя, почти нетърпеливо. Сети се за снимките, сувенирите и колекциите, които вече ги нямаше, и отвори вратата на колата.

— Така е. Всеки ден трупаме спомени и създаваме миналото си. — Той излезе от колата и застана зад нея, загледан в къщата. — Къде бяха снимките ви? — попита Рубен. — На втория етаж ли?

— Снимките на децата, да. Имаше няколко и на моя етаж. Повечето бяха в библиотеката. — Сара за пръв път се усмихна. — Какъв късмет! Освен ако не са били унищожени от водата.

— Сигурно са били в кутии.

— Да.

— Тогава ще ги намерим, сигурно ще са в добро състояние или поне ще могат да бъдат спасени.

— Ти никога не си влизал в къщата — каза тя, докато вървяха по улицата. — Все си представях колко ще е хубаво, когато за пръв път влезеш в дома ни, в семейството ни. Беше отражение на нас самите и много исках да я видиш.

— Не смяташ ли, че май малко преувеличаваш важността на една къща, когато ние петимата сме на път да заживеем заедно?

Сара за миг се ядоса, но почти веднага се засмя:

— Разменихме си ролите. Не само ти преувеличаваш. Благодаря, мисля, че имах нужда от това. Добре, готова съм да говоря с децата.

— Коя е къщата на госпожа Пиърс?

— До нашата, от лявата страна.

Стигнаха до съсипаната градинка пред нейната къща и се спряха до един сак в канавката, от който се подаваха дрехи.

— Това пък откъде се е взело? — промърмори Сара.

— От вашата къща ли? — попита Рубен.

Тя поклати глава.

— Никога не съм го виждала. Дали не е на Мак? Може децата да знаят. — Вдигна глава и видя, че вратата на къщата й е открехната, а широки жълти ленти образуваха голям Х. — Не би трябвало да е отворена — промърмори Сара и тръгна по тротоара, после по стълбите към входната врата, като по пътя подритваше обгорели греди, хартия и счупено стъкло. Усети остър мирис на дим, мокро дърво и материали, но тя затвори плътно вратата. — Все още не искам да поглеждам вътре. Много е рано. — Двамата с Рубен тръгнаха към съседната къща. — Никак не ми се иска да ги будим; може само да погледнем…

Но Аби вече тичаше по стълбите.

— Сара! О, Сара! Толкова се радвам, че си…

Тя се хвърли в обятията на сестра си и се разплака. Сара я притисна до себе си и я погали по главата. Плачеше заедно с нея, защото Аби бе в прегръдките й, беше жива и невредима, нищо не й се бе случило, никой от тях не бе пострадал, а са били на косъм от… За пореден път не можеше да я изрече думата. „Да си отидат — помисли си тя. — Бяха на косъм да си отидат. Какво щях да правя без тях? Няма нищо по-важно от това.“ Прегръщаше Аби, чакаше риданията й да позатихнат, самата тя се поуспокои.

— Беше толкова ужасно — промълви момичето между риданията. — Гледахме го, гледахме пожара. Кери каза, че той поглъща и изяжда къщата ни. Пламъците бяха огромни, ставаха все по-големи, разрастваше се толкова бързо, на пожарникарите им отне доста време, за да го потушат… И всичките ни вещи — извика тя. — Стаите ни, новият ми люлеещ се стол, целият ни живот, сякаш гледахме как животът ни изгаря, как ние самите горим, беше ужасно… Аз съм виновна! — Гласът й пак стана писклив. — Аз трябваше да се грижа за всичко! Повери ми къщата, а сега никога вече няма да ми имаш доверие…

— Шшт! — каза Сара. Нямаше намерение да е толкова рязка. — Дори не си го и помисляй, Аби, ти беше невероятна, излезли сте навреме, спасила си три човешки живота. Какво по-важно от това? Някакви си мебели, някакви си вещи… как може те да са по-важни от вас тримата? Действала си умно и бързо, погрижила си се за тях. Можеше да стане голяма трагедия, но благодарение на теб всичко свърши благополучно. Толкова се гордея с теб, обичам те и бих ти се доверила за всичко.

Аби вдигна поглед, лицето й беше мокро от сълзите:

— Наистина ли? Сериозно ли говориш?

— Знаеш, че говоря съвсем сериозно. Ти си моята героиня.

— О, благодаря ти. — Поклати глава. — Беше наистина ужасно. Знаеш ли, имах чувството, че не правя нищо както трябва, вместо да… о! — Тя видя Рубен, който стоеше на няколко крачки от тях, и отново се сви в прегръдката на Сара. — Мислех си… в смисъл знаех, че той е с теб, разговарях с него по телефона, но… мислех, че ще бъдем… нали се сещаш… само ние.

„Никога вече няма да сме само ние“ — помисли си Сара, но сега не беше моментът да го изрече на глас.

А после Рубен тихо каза:

— Ще се постарая да не ви се пречкам, Аби.

Тя дълго време го гледа в очите, мъчеше се да привикне към новата ситуация, към новото определение за семейство.

— Не става въпрос за теб — най-после изрече тя. — Искам да кажа, че нямам нищо против теб. — Тя въздъхна, и това не правеше както трябва. — Не исках да те обидя, Сара ми каза по телефона, че ще се… че сте заедно. Беше просто…

— Не си ме обидила. — Той се усмихна. — Искахте Сара да се върне, чакахте я, а аз не се включвах в тази картинка. — Замисли се за момент. — Може би, ако ви кажа какво изпитвам към Сара и какво се надявам да се случи с всички ни, ще ме възприемете по-лесно. Имаш право да попиташ. Аби, аз обичам Сара: ценя я, уважавам я, възхищавам й се и съм готов да сторя всичко по силите си, за да направя живота й пълноценен и щастлив, както винаги си е мечтала. Това означава да направя теб, Дъг и Кери щастливи, защото Сара не би могла да е щастлива, ако вие не сте. Аз също не бих могъл да съм щастлив, защото съм абсолютно сигурен, че когато се опознаем, ще обикна и трима ви точно толкова, колкото обичам Сара.

— Искаш да кажеш, че се надяваш да ни обикнеш? — закачливо попита Аби.

Рубен се засмя:

— Би било странно, ако не ви обикна. — След кратко колебание Аби протегна ръка. Рубен се приближи и я взе между своите. — Ще бъдем едно семейство и ще се гордеем един с друг. И ако някога пак ни сполети беда, като тази… — Аби инстинктивно погледна към къщата им. — Ще я възстановим — увери я той. — Ще я направим такава, каквото си беше. Можем дори да направим точно копие на мебелите.

Момичето го погледна с ококорени очи.

— Наистина ли? Ще я направим каквато беше?

— Точно така! Имате ли снимки на стаите?

Тя кимна.

— Сара каза, че трябва да ги снимаме, в случай на… о, пожар.

— Много мъдро от нейна страна. Предполагам, че не пазите скиците и плановете?

Аби погледна Сара, която каза:

— Ако въобще съществуват, нямам представа къде са. Може да са в мазето. По-вероятно е да са на третия етаж.

— Който вече го няма. Но можем да помолим да ни направят скици, едни от най-добрите ми приятели са архитекти. Аби, вие с Кери и Дъг трябва сериозно да помислите по този въпрос. Можем да направим и някои промени. Каквито вие поискате. Може стаите ви да са по-големи, по-малки или пък кръгли или триъгълни. Кой знае? — каза Рубен.

Аби се засмя:

— Не можеш да ги направиш кръгли.

— Можем да направим почти всичко в рамките на разрешеното от закона за строителство в Чикаго. Трябва да бъдем практични, но ще се забавляваме…

— Сара! — По-малките деца тичаха откъм къщата.

— Защо не ни събудихте? — извика Дъг. Хвърлиха се в обятията й, както беше направила и Аби, а Рубен отново отстъпи назад. После госпожа Пиърс се появи и ги покани да влязат и да закусят.

По-късно Сара си спомняше за тази закуска, след като госпожа Пиърс най-после ги бе оставила сами в трапезарията, като за първата им семейна закуска. Започна с разправия, още преди да са седнали на дългата тясна маса, когато Дъг и Кери изтичаха, за да седнат на стола с гръб към прозореца, от който се виждаха руините на къщата им.

— Не искам да я гледам! — извика Дъг и издърпа стола.

— Аз също! — кресна тя. — А и дойдох първа!

— Престанете! — ядоса се Аби. — Рубен ще си помисли, че сте непоправими.

— Моля? — Момчето се разсея за миг.

— Знам какво значи това. — Кери дръпна стола и седна на него.

Сара сложи още един стол до този на Кери.

— Ще ви е малко тесничко, но вие така добре се разбирате, че това няма да е проблем.

Аби се засмя и седна на дългата страна на масата, завъртя стола си настрани, с гръб към прозореца.

— Ние със Сара получихме гледката — усмихна се Рубен. — Мисля, че ще го понесем. Кери, да ти отрежа ли парче кекс?

— Аз мога сам да си отрежа — ядоса се Дъг. — Но не искам. Не ни трябва баща, ясно? Вече си имаме.

— Дъг! — извика Аби. — Държиш се грубо и невъзпитано. Освен това нямаме баща.

— Имаме — обяви Дъг.

— Къде е тогава?

— Откъде да знам? Някъде.

— Откъде знаеш, че не е умрял? Не знаеш нищо за него. Изчезна. От години нямаме баща. Държа се грубо с Рубен и трябва да му се извиниш, защото той иска да ни обикне.

Дъг сведе поглед.

— Всички ни напускат — каза толкова тихо, че едва го чуха. — Татко си тръгна, почти не го помня, мама ни напусна, искам да кажа, че вече не живее с нас, Мак избяга преди години, а сега пак ни изостави, невинаги беше мил и добър, но все пак беше мъж в къщата… никой не се задържа при нас.

Сара коленичи до стола му.

— Ние сме тук. Останахме заедно.

— Не е същото — промърмори Дъг.

Рубен се приведе напред и се втренчи право в момчето.

— Бих искал да остана с вас, ако ми позволите. Мисля, че идеята да си тръгна не е никак добра.

Дъг вдигна поглед.

— Защо?

— Защото обичам Сара. — Досмеша го и се зачуди колко ли често ще му се налага да го повтаря. „Приятно ми е да го казвам.“ — Искам да прекарам живота си с нея, да създам дом и семейство с нея. И понеже не съм живял в семейство, откакто напуснах дома си, за да уча в колеж, през всичките тези години си мечтаех за това. И защото не мисля, че човек трябва да се отказва от нещо толкова хубаво. Ще трябва да започна от самото начало, което би било глупаво, изтощително, а може би дори невъзможно, така че защо, за бога, да ви напускам?

Кери погледна навъсено Рубен.

— Ще имате ли бебе? — Той остана толкова изненадан, че тя се захили. — Искам да кажа, Сара няма много време, заета е да се грижи за нас и ще й дойде множко с бебе в къщата. — Сведе поглед. — Освен това вече нямаме и къща.

Рубен се хвана за това.

— Ще построим нова.

— Така ли? — извика Дъг. — Тук ли? На същото място?

— На съвсем същото място.

— И ще изглежда като предишната?

— Ще изглежда така, както вие пожелаете.

— Но ще имате ли бебе? — притисна го Кери.

— Може и да имаме — тихо отвърна Сара. — Не сме говорили по този въпрос. Всичко е възможно.

— Например да продължиш следването си в медицинския институт — каза Аби. — Най-после можеш да станеш лекар. И да напуснеш сегашната си работа. В смисъл… Рубен може ли да… ъ-ъ…

Той се усмихна:

— Да издържам всички ви. Да, бих могъл да го направя.

— Ще съборим ли старата къща? — попита Дъг. — Искам да кажа, до основи?

— Почти съм сигурен, че ще се наложи — отвърна Рубен. — Това ще е първият ни въпрос към инженерите и архитектите.

— Но искате ли бебе? — Кери отправи въпроса си към Сара и свъси вежди: — Предполагам, че искате. Тогава ще бъдеш истинска майка.

— Тя и сега е истинска майка — сопна й се Аби. — Грижи се за нас като родна майка, даже се справя по-добре от много истински майки, точно това прави от една жена майка. Как можа да го кажеш. Засрами се!

— Исках да кажа само че… — Очите на малката й сестра се напълниха със сълзи. — Нямах предвид…

— Всичко е наред, скъпа. — Сара сложи ръката си върху нейната. — Това е само дума, нали така? От значение е какво правиш и какво чувстваш. Важното е да се чувстваме едно семейство.

— Семейство сме, но знаеш ли… — Кери безпомощно поклати глава. — Всичко е толкова объркано. Мама е в санаториум, не знаем къде е татко, може да е починал, както каза Аби, и Мак… не мога да го разбера, въпреки че ми е брат, а сега и той не се знае къде е…

— Но къде ще живеем? — попита Дъг. — В смисъл, докато построим нашата къща.

— Какво? — извика Кери. — Още ли говориш за това?

— Къде ще живеем — разтревожено повтори момчето.

— Аз имам къща — каза Рубен.

— Да живеем при теб ли? — подозрително попита Дъг. — И ти ще отговаряш за нас, и ще ни командваш?

— Достатъчно, Дъг — скара му се Сара.

— Какво имаш предвид — попита го Рубен — под това да ви командвам.

Дъг свъси вежди.

— Ти знаеш.

— Мисля, че не знам. Ще съм ти благодарен, ако ми обясниш.

— Ти ще ни командваш. Ще ни караш да правим разни неща, да си чистим стаите, да помагаме в кухнята и… да си пишем домашните… нали се сещаш, такива неща.

— Вие и сега го правите — отбеляза Аби. — Сара ви кара да ги вършите.

— Тя се грижи за нас!

— А аз не — каза Рубен, — затова няма да давам заповеди. Може да ви помоля да дойдете за вечеря. Това проблем ли ще е?

Дъг продължаваше да гледа навъсено:

— Не се шегувам.

— Знам, че не се шегуваш. Ще ти кажа какво ще направим. Ако се съгласите да живеете известно време в моя дом, с теб ще седнем и ще направим списък на нещата, които искаш да правиш там, и нещата, които не би искал. Ще трябва да го обсъдим и със Сара, Аби и Кери, но съм сигурен, че ще уредим нещата така, че никой да не се чувства командван. Това струва ли ти се разумно?

— Не знам.

— Рубен — сериозно изрече Кери, — мисля, че няма да е проблем да живееш с нас. Тоест да живееш с нас в нашата или в твоята къща, или където и да е другаде. Мислих по този въпрос и смятам, че ще е хубаво.

Рубен усети, че го обзема невероятно чувство за победа. Тринайсетгодишно момиче му казва, че го одобрява, а това го накара да се почувства като победител.

— Благодаря ти — също толкова сериозно каза той.

— Какво представлява къщата ти? — попита Аби. — През целия си живот сме живели в нашата къща и винаги сме имали собствени стаи.

— Така ще бъде и в моя дом. В нашия дом. Спалните са на втория етаж, както беше във вашата къща, само че при мен те са пет, има и мазе с маса за тенис на маса, маса за билярд и малък киносалон…

— Какво? — извика Дъг.

— Защо не отидем там още сега? — попита Сара. — Много е хубава, ще я харесате.

— Киносалон — прошепна момчето. — Яко!

— А училището? — попита Аби.

— Това няма да се промени — отвърна Рубен. — Къщата ми е на петнайсет минути с кола оттук, така че ще продължите да ходите в училище „Паркър“ и да се виждате с приятелите си както преди. Вкъщи имам кабинет с чертожна дъска, така че ще можем да правим чертежите на новата къща, докато живеем там, ще идваме винаги когато решим да изненадаме строителите. Предполагам, че ще можем да се нанесем тук след около година и половина.

— Ами ако твоята къща ни хареса повече? — попита Дъг.

— Повече от нашата ли? — учуди се Кери.

— Там има киносалон — отбеляза брат й.

— Ще решим, когато видим и двете къщи — каза Рубен.

— Но нашата ще е по-особена — вметна Аби. — Рубен каза, че можем да я направим каквато ние пожелаем. Можем да си направим и киносалон! Стаите ни може да са кръгли.

— Кръгли ли?

Сара се поуспокои, гласовете около нея ту се повишаваха и ставаха пискливи, ту се понижаваха, сякаш плуваше по успокояващите вълни на разговора им, толкова познат, но и толкова нов, когато в него се вмъкнеше и дълбокият глас на Рубен. През цялата нощ бе много напрегната, независимо дали шофираше или се опитваше да заспи. Имаше разни видения: децата, хванати в капан в горящата къща или обгърнати от дим, или не могат да се доберат до вратите; децата, които скачат от прозорците на горните етажи; децата се връщат тичешком, за да си вземат нещо ценно от горящата къща… дневникът на Кери, скулптурите на Дъг или нещо, което е много ценно за Аби в момента.

Един въпрос не й даваше покой. Как ще въведе Рубен в малката сплотена групичка, която четиримата бяха образували, за да се подкрепят и обичат? Всъщност тя не направи почти нищо: Рубен успя да го постигне сам, като беше самият себе си. „Някаква магия — помисли си и го погледна, докато той отговаряше на въпроса на Кери. — Той наистина ги харесва. Още едно чудо.“

Дъг дояде и последните трошици от кекса и попита:

— Ами ако Мак се върне?

Настъпи мълчание.

— Няма да се върне — категорично отвърна Кери. — Той направи нещо много глупаво, пуши в леглото и ще му е неудобно да се върне.

— Оставил е сака си — отбеляза Дъг.

— Това неговият сак ли е? — попита Рубен. — Със Сара се чудехме чий е.

Момчето кимна.

— Видях го в стаята му — той бързо погледна Кери, — поне прилича на този, който видях, но, изглежда, дрехите са негови.

Сара вдигна поглед.

— Приготвил си е багажа ли? Събрал си е багажа, изнесъл е сака си навън, а после е заспал със запалена цигара?

— Странно — отбеляза Кери.

— Скъсан е — поясни Дъг. — Когато го видях в стаята му, беше здрав.

— Може да е паднал от прозореца му — предположи Кери.

Сара и Рубен се спогледаха.

— Въпреки всичко — настоя Кери — той не може да се върне, не го искаме.

— Ами ако го направи? — попита Дъг.

— Ще трябва да му кажем, че не може да живее с нас — отвърна Сара. — Може да ни идва на гости, но трябва да си намери собствено жилище.

— Но той е… в смисъл, роднина ни е.

Настъпи по-продължително мълчание. Сара въздъхна. След като изгубиха и двамата си родители, тя положи огромни усилия, за да ги накара да се почувстват като част от едно семейство, а сега бяха изправени пред опасността това да се промени.

— Смяташ ли — внимателно попита, — че се държеше така, сякаш иска да сме негово семейство?

Дъг измънка нещо.

— Съжалявам, не те чух — каза тя.

— Според мен не, поне не през цялото време, но… аз исках да съм негов роднина.

Сърцето й се сви: „Проклет да е, че ги накара да се привържат към него, а после ги изостави, сякаш са играчки, които вече не му трябват“. Отиде при Дъг и го прегърна.

— Знам, че е така. Ти си най-добрият брат, за който може да се мечтае, а те разочарова. Той разочарова всички ни, не мислиш ли?

— Може би не сме се постарали достатъчно.

Тя се замисли върху това.

— Може и така да е. Според мен вие с Кери се стараехте, доколкото можехте. Не съм сигурна какво друго можехме да направим.

— Може би — замислено изрече Рубен — да си част от нечие семейство, трябва да се заслужи и да се спечели.

Дъг изглеждаше объркан:

— Като да спечелиш пари ли?

— Като да спечелиш уважение. — Погледна Сара, за да се увери, че не се натрапва, но когато тя му се усмихна, продължи: — Не съм експерт по семейните въпроси, но винаги съм смятал, че хората трябва да положат усилия, за да са членове на едно семейство, да получат уважение и възхищение, дори любов.

— Това е глупаво. Човек харесва членовете на семейството си, защото те са до него. В смисъл, близките не са като съучениците или познатите.

— Вярно е. Но е трудно група хора да са щастливи, ако всички не се чувстват отговорни един за друг.

— Сара каза, че трябва да се науча да поемам отговорност за самия себе си.

— Права е. Но в същото време не е ли редно да поемаме отговорността да помагаме на близките си, а и на другите хора, да се чувстват добре? Това помага на всяка група хора да остане сплотена. Виж сега, представи си, че един ден отидеш при Кери и й кажеш, че не е красива или че творбите й са пълен боклук. Това ще помогне ли на семейството ви или ще го нарани?

— Защо ще й казвам подобни неща? Те не са верни.

— Благодаря ти — обади се сестра му.

— Може този ден да решиш да не си любезен и добър. Не знам поради каква причина, но така или иначе се държиш гадно с нея — каза Рубен.

— Тя ще ме набие.

Изненадан, той погледна Кери:

— Така ли?

— Сара вече не ми позволява да го бия — въздъхна тя.

Рубен усети, че от този разговор нищо няма да излезе. Сара го наблюдаваше с голям интерес и чакаше да види какво ще каже.

— Добре, виж сега, ако някой ваш съсед се държи жестоко със сестра си или с брат си или им погажда номера, или мисли единствено и само за себе си, членовете на неговото семейство може да си помислят, че той вече не иска да е част от тях, че не се интересува от техните чувства, че не поема ангажимента да направи живота им хубав и приятен. Ако ти си член на това семейство, какво би направил?

— Не знам. Ще му кажа да промени поведението си — отвърна Дъг.

— Или какво? Би ли казал: „Промени поведението си, иначе…“.

Момчето видя накъде бие Рубен и сви рамене.

— „… Иначе не можеш да живееш с нас.“ Можеш да кажеш това. Трудно е да отправиш подобни думи към член на семейството си, но може би този човек е изгубил правото си да живее в дома. Ако не ви цени или не помага семейството да е по-щастливо, да се чувства по-комфортно, да живее по-добре, всъщност ако прави така, че семейството е нещастно, ще бъде ли честно да му кажем, че вече не може да живее с вас?

— Да, но…

— Искахме Мак да си отиде — намеси се Кери.

— Знам! Понякога беше ужасен.

— Напоследък, през цялото време — поясни Кери.

Дъг тъжно кимна.

— Исках нещата да се запазят такива, каквито бяха, когато си дойде. — Той погледна Рубен. — В твоето семейство имало ли е такъв човек?

— Не, имах късмет.

— Какви бяха членовете на твоето семейство?

Той им разказа за родителите си, за техните хлебопекарни, за братята си и за къщата, в която живееха, за игрите, на които играеха като малки.

— Значи сте можели да ядете понички, когато си поискахте? — полюбопитства Дъг.

— Само когато родителите ни ни разрешаха.

— Дъг, разбра ли нещо от това, което ти каза Рубен? — попита Сара. — Освен че са можели да ядат понички по всяко време на деня?

— Разбрах — ядосано отвърна момчето. — Не съм глупак. Той каза, че трябва да се стараем да сме добри един към друг. Знам това: ти непрекъснато ни го повтаряш. — Погледна ръцете си. — Та какво ще стане, ако Мак се върне и просто се настани у нас?

Рубен си наля кафе.

— Ще го помоля да ни разкаже как е избухнал пожарът.

— Пушел е в леглото — отвърна Кери и мъдро поклати глава. Забеляза, че Сара и Рубен отново се спогледаха. — Какво?

— Нищо — отговори Сара. — Това ще е съвсем уместен въпрос.

Момичето се замисли и присви очи.

— Можем да го попитаме за търговията с наркотици.

Рубен бързо го погледна.

— Казал е, че търгува с наркотици ли?

— Споделил е с мама. Споменал е и нещо за смъртта на Пуси Коркоран.

Сара свъси вежди.

— Да, каза ми за това, за… — Поклати глава. — Какво точно каза той, Кери? Спомняш ли си?

— Молехме се за Пуси една вечер преди вечеря. Защото се самоубила, била откачалка и голяма… досадница, нещо такова. Каза, че и като съпруга била кръгла нула. Не беше много мило от негова страна, защото тя беше починала.

— Откъде е знаел за нейното… — започна Сара. С Рубен се спогледаха, обзети от едни и същи мисли. „Не им позволявай да си помислят, че може да е замесен в смъртта й. Остави им някакви илюзии.“

— Може ли да вечеря с нас или нещо такова? — попита Дъг. — Имам предвид, ако ни помоли любезно? И ако е мил с нас?

— Ако иска да ни дойде на гости — отвърна Сара, — разбира се, че може да го направи. Но ще трябва да ни отговори на въпросите.

— Може никога вече да не го видим. Дори да не разберем къде е.

— Мисля, че го издирват — каза Рубен.

— Полицията го издирва — добави Кери.

Рубен кимна. Погледна Сара и разбра, че и тя си мисли, че полицията със сигурност ще го търси, ако споделят подозренията си, че Мак умишлено е предизвикал пожара (което бе странно, и той се зачуди дали някога ще узнаят какво е накарало Мак да извърши тези престъпления). Знаеше, че и Сара се е сетила за Коркоран, който бе още по-опасен за Мак: по-опасен и по-упорит от полицията и вероятно нямаше да се предаде, докато не открие Мак. Даже може би имаше представа къде е отишъл. Някъде, където брат й е сметнал, че ще намери убежище.

— Толкова е трудно, човек не знае какво да мисли — обади се Кери. — Никога преди животът не е бил толкова объркан.

— Преди какво? — попита Аби.

— В миналото. Предполагам… когато бях малка.

— Когато си малък, животът винаги е прост — сериозно каза Аби. — Нека да пораснеш като мен, тогава животът наистина става сложен и объркан.

Сара и Рубен за пореден път се спогледаха. Колко е хубаво да можеш да споделиш толкова много неща, при това с такава лекота. Сара промърмори:

— Детството е кратко.

— Моля? — отново попита Кери, раздразнена, че не е част от безмълвното общуване между възрастните.

— Детството е кратко — повтори сестра й. — Имате такова малко години, през които животът ви се струва лесен и прост. Ще ми се да бяха малко повече.

— С Интернет животът е по-бърз — обади се Аби.

— Времето минава по-бързо — заяви й Дъг.

— Вероятно — каза Сара. — Но в момента при нас нещата наистина са сложни. Обикновено между трагедиите има период на затишие, така че човек да може да свикне. Смятам, че ни очакват по-спокойни дни, без проблеми и усложнения.

— Ето ти една молитва: „Боже, дай ни дни без усложнения“.

— Ще напиша разказ за всичко това — заяви Кери, изведнъж се почувства уморена и й се доспа. — Искам да кажа, когато го осъзная напълно.

След малко и тримата оклюмаха, и малкото сили, които им бяха останали, ги напуснаха. Аби имаше чувството, че се понася нанякъде, излиза от стаята и потъва в нещо меко. И точно в този момент се почувства направо фантастично. „Животът е прекрасен — помисли си тя. — Пълен е с чудеса.“ Тя беше жива, тялото й бе силно и здраво, беше с хора, които я обичат и ще я закрилят, предстояха й колеж, приключения, нови приятели и… живот. „О, Земя, ти си толкова прекрасна, че никой не може да оцени и осъзнае твоята прелест.“ Това бе реплика на Емили от пиесата „Нашият град“ и едва сега Аби разбра точно какво е искала да каже Емили. Тя си пое дълбоко въздух, усети аромата на прясно свареното кафе, което Рубен наливаше в чашата на Сара, миризмата на канела от кекса и на хризантемите на кухненския шкаф. През притворените си очи наблюдаваше прашинките, които танцуваха на един лъч слънчева светлина, и чуваше бръмченето на хладилника. Беше млада, здрава и обичана. Семейството й се променяше, но това не я притесняваше, защото Рубен беше добър и Сара беше щастлива, а когато сестра й беше нещастна, обстановката у дома наистина бе потискаща, а сега щеше да е забавно и вълнуващо. Всъщност светът отново беше станал вълнуващ. Тя обичаше всички, обичаше училището и…

— Училището — каза тя. Поизправи се на стола. — Трябва да сме на училище.

— Защо? Днес е… о, сряда е. — Кери подскочи. — Имам чувството, че е събота. — Но после пак седна на мястото си. — Не можем да отидем на училище. Нямаме дрехи. Нито пък учебници. И… всичките ми домашни изгоряха! Пък и много ми се спи.

— Ще ви сложим да си легнете — каза Сара.

— Не, почакайте — извика Аби. — Не знаем какво ще правим. В смисъл, не знам утре какво ще се случи.

— Тогава да си планираме нещата. Пет минутки, а после отиваме да си легнем. — Сара взе молив и бележник от чантата си и седнала на масата на госпожа Пиърс, започна да пише това, което й казват.

— Да се обадим на директора на училището и му обясним защо няма да отидем на училище днес.

— Да се пренесем в дома на Рубен.

— Какво да пренесем? Нямаме нищо.

— Имаме един друг.

— Да купим нови дрехи.

— И нови обувки, нови учебници, всичко ново.

— Да направим план на новата ни къща.

— Да отидем на почивка. Като тази в Галена, само че по-продължителна и по-вълнуваща.

— Сара и Рубен ще се оженят — каза Аби, която се мъчеше да не заспи. — И ние ще присъстваме на сватбата.

— Супер! — извика Дъг. — Аз пръстените ли ще нося или нещо друго?

— Нещо друго — усмихна се Рубен.

— Трябва да кажем на мама — обади се Кери и разтърка очи. — Тя би искала да знае.

— Но няма да й казваме за пожара — предупреди Аби. — Това ще е твърде тежко за нея.

— Ще решим какво ще й кажем и как да го направим — каза Сара. — Не искам да отидем при нея и тримата да й разкажем различни истории.

— Тя трябва да се запознае с Рубен — заяви Кери. — Ще й кажем, че ще се жените и вероятно ще имате бебе.

Сара и Рубен се спогледаха, отново им бе напомнено, че бракът им няма да е като на другите млади двойки, започващи семейния си живот със свои собствени планове и мечти, които не включват никой друг.

— С Рубен ще я посетим — усмихна се тя. — Вие не се месете.

— И ние трябва да й кажем нещо вълнуващо — запротестира Дъг. И той като Кери се отпусна на стола. — Тя обича вълнуващите истории.

— Имаме да й разказваме много неща. Просто трябва да решим как да го направим. — Сара стана. Отърсила се от напрежението през последните часове, тя също се почувства изтощена. — Рубен трябва да…

— Рубен — едновременно с нея каза Аби, — може ли да отидем у вас? Много ми се спи.

— Веднага. — Той взе Дъг на ръце. — Ще ви заведа, за да се настаните, да вземете душ и да поспите, а после ще купим всичко, от което имате нужда за утре.

— Но и ти ще бъдеш с нас.

— За вечеря. Първо трябва да отида до службата. Обзалагам се, че съвсем скоро ще направим първата копка на Карано Вилидж Уест.

Дъг полагаше усилия да държи очите си отворени.

— Може ли да гледам булдозера?

— Можеш да се возиш на него. Колкото пъти поискаш.

— Уха-а-а!

Сара не знаеше дали да се смее, или да плаче. Булдозер за Дъг. Какво по-хубаво начало на съвместния им живот? Много по-хубаво и по-разбираемо за едно десетгодишно момче, отколкото организирането на изложба. Рубен не би могъл да му предложи нещо по-хубаво от това.

— Благодаря — прошепна тя.

— Аз ти благодаря. — Благодареше й за това, че го е дарила с нещо, което от дълго време му бе липсвало: да има семейство, да споделя с някого. И двамата знаеха, че в това се състои чудото; че любовта не е краят, а само началото.

Стояха един до друг, Аби и Кери се бяха облегнали на тях, а Дъг бе увиснал на ръката на Рубен, почти заспал, и се целунаха над главите на децата. Беше още твърде рано, за да осъзнаят случилото се и това, което ги очакваше занапред; все още трепереха от скорошния страх за живота на децата и за къщата на Сара.

„Загубата на дом — помисли Сара — и намирането на семейството.“ Тези промени бяха толкова големи, че щяха да се отразят и на това, което ги очакваше в бъдеще: новости, приспособяването към тях, победи и радости, проблеми и тъга. „Но всичко ще е наред — помисли си, — всичко ще е прекрасно. Защото ще сме заедно, ще контролираме живота си, доколкото можем, а това, което не успяваме да контролираме, ще се опитваме да разберем.“

Припомни си събития от последните шест месеца, които я бяха съкрушили, от лъжите на Дона Солдана до загубата на дома им. „Правим, каквото е по силите ни — отново помисли тя, — контролираме, каквото можем, влияем на събитията в живота си, доколкото е възможно, а останалото се опитваме да приемем като част от ежедневието си, така че да придобие някакъв смисъл или поне да ни помогне да изградим живота си.“

Спомни си колко беше отчаяна, когато каза на Рубен: „Това е твърде много… не можем да направим абсолютно нищо, за да променим каквото и да било“. Той й бе отвърнал: „Не вярвам, че не можем да променим нещата“. Може би заедно, като семейство, ще си помогнат един на друг да открият това, на което са способни, това, в което могат да се превърнат, да разберат кое е най-доброто и най-правилното за тях и да бъдат част от света, от обществото, да го променят по свой собствен начин.

„Много по-лесно е да осъзнаеш това — помисли си тя — и да го осъществиш, когато не си сам.“

— Много работа ни чака — каза Рубен, сякаш повтаряше мислите й. Отново се целунаха, децата им тежаха. — А сега е време да отидем в семейния ни дом.