Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (7)

Седма глава

— Не знам какво очаква да направя — сподели Сара с майка си на закуска няколко дена по-късно. Седяха на малка маса в трапезарията на санаториума, Тес беше в инвалидната си количка. От време на време поглеждаха зелените клони на дърветата, които дъждът и вятърът удряха в прозореца, но през повечето време бяха погълнати една от друга. Близостта им се задълбочаваше с всеки изминал месец, а Сара все повече се превръщаше в майката, която Тес винаги е била. Сервитьорката им донесе омлетите и препечените кифли с масло, в средата на масата постави купа с плодове и допълни чашите им с кафе.

— Появи се на вратата ми — продължи Сара, — след като много пъти съм й казвала, че не трябва да го прави, гледа ме така, сякаш съм някакъв спасител, и ми заявява, че има нужда от мен.

Тес посочи лявата ръка на Сара, а тя поклати разбиращо глава.

— Очевидно се страхува от съпруга си, но явно още някой я плаши, някой, който има нещо общо със съпруга й, може да работи за него. Говори толкова неясно, че нямам представа за какво става дума. Въобще не познавам мъжа й, но винаги когато говори за него, се подразбира, че знае неща, които не е трябвало да научава — чува разни неща и ги запомня, и имам чувството, че рови из документите на бюрото му. Лу, съпругът й, понякога говори за този, другия човек, сякаш е нещо като скрито оръжие, което е готов да използва, когато си поиска. Снощи говори…

Тес взе чашата си с кафе и я погледна въпросително, искаше да й опише случката с подробности.

— Да, пиехме кафе в кухнята. Не исках да стои на стълбите, където децата могат да я чуят, а и беше толкова отчаяна, че я поканих в кухнята. Седяхме във фотьойлите, пиехме кафе и тя ми разказваше. Говори един час, сякаш нещо се бе отприщило в нея — за фризьора, за пазаруване, за това, че Лу я кара да върне в магазина всяка покупка, която не му хареса, за това, че й е трудно да задържи прислужниците и готвачите, понеже той все има някакви изисквания и оплаквания, съобщава в последния момент, че е поканил гости за вечеря, включително и някакъв човек, когото тя не харесва, всъщност май се страхува от него — онзи, тайното оръжие. Очевидно Лу я обвинява, че го шпионира, че подслушва телефонните му разговори, че рови в кабинета му, а тя казва — макар че не го вярвам, а мисля, че и Лу не го вярва — че няма ни най-малка представа как да шпионира дори и да иска, освен това въобще не я интересува какво прави той по цял ден, а дори и да я интересува, той е дал да се разбере от деня, в който се оженили…

Тес направи жест.

— Преди четири години — каза Сара, — това е пети брак за него, а за нея първи. Тя наближава петдесетте, може и да ги е прехвърлила, но казва, че не е имала сериозна връзка преди Лу. Не че е грозна и непривлекателна, но е толкова отчаяна… Отново тази дума — тя я описва съвсем точно. Както и да е — дал е да се разбере, че бизнесът си е само негов и всичко, което трябва да знае, е, че сметките й ще бъдат платени. — Сара си спомни умолителния поглед на Пуси и изкуствената й усмивка. — Изглежда, този брак е ужасен, нали?

Тес завъртя ръката си, но тя не можа да разбере какво иска да й каже майка й, докато не посочи безименния пръст на лявата си ръка.

— Защо се е оженил за нея ли? Нямам представа, освен ако не колекционира отчаяни хора, които да манипулира и да контролира, а може би и да плаши. Знам, че има такива хора, просто ми е невъзможно да си се представя такава.

Тя погледна клоните, които се удряха в прозореца. Почти беше спряло да вали. През открехнатия прозорец се чу песента на птичка.

— Мисля, че ще й коства много усилия да се научи да вярва в себе си. Онзи ден я представих на директорите на пет организации с идеална цел. Всички я посрещнаха много добре и й казаха, че ще се радват да стане член на техните бордове. Може да организира благотворителни вечери, театрални приеми, концерти… неща, които може би ще й харесат. Дадоха й телефоните на членове на борда, на които да се обади да си уговори среща и да поговорят за работата им, да се сприятели с тях. Човек би си помислил, че ще подскочи от радост. Изглеждаше благодарна, но и разстроена, а нямам никаква представа дали е разбрала всичко, което й казах. Отделих й два дни от живота си, а не съм сигурна дали съм й помогнала. Изглеждаше апатична, почти като вцепенена, сякаш не може да си представи, че ще има власт, без значение с какво се занимава, затова какъв е смисълът да прави каквото и да било. — Тя поклати глава. — Толкова много хора се чувстват безпомощни — промърмори и си помисли за Пуси и Дона Солдана. Даже Дъг, Кери и Аби понякога се чувстваха така. Самата тя се чувстваше безпомощна, когато напусна университета, за да се прибере у дома, а и в най-трудните моменти от живота си. — Толкова много хора се чувстват уязвими в този свят, твърде голям и объркан, за да го разбере човек, да се бори с нещо, още по-малко да го промени. А и съществуват тирани като Лу Коркоран, който е истински зъл, на когото му доставя удоволствие да кара слабите хора да се чувстват нищожни и още по-слаби. Може би се страхува не по-малко от тях, може тиранията да е неговият начин да се чувства силен или пораснал, или пък и двете, което е още по-тъжно — това, че унищожава увереността на хората, за да се чувства по-добре в собствената си кожа. Гадна сделка, ако питаш мен. Низко, достойно за презрение. — Тя вдигна поглед и видя, че Тес я гледа със сълзи на очи. Съжалявам — бързо каза, ядосана на себе си. — Знам колко безпомощна се чувстваш, но нямам предвид теб, наистина. Мислех за Пуси. Ти имаш много повече достойнство и увереност в себе си от нея, ти си личност, въпреки че си болна и тялото ти отказва да ти се подчинява.

Майка й протегна ръка и се усмихна, а Сара пое ръката й.

— Никога не съм искала да те нараня. Ти си човекът, на когото се възхищавам най-много. Не мога да си представя откъде щях да взема силите и куража да живея, ако бях на твое място, но ти го правиш и винаги си до нас. Идваме при теб, за да споделим проблемите и победите си, и винаги се чувстваме добре дошли, нямаме усещането, че те натоварваме. Сигурно знаеш колко е прекрасно — много хора, които могат да ходят и да говорят, въобще не си правят труда да изслушват останалите. А Дъг и Кери, и най-вече Аби, имат нужда от страшно много внимание и те обичат… Както и да е, всички сме ти много благодарни.

Стиснаха си ръцете и се усмихнаха една на друга, беше им приятно просто да са заедно. Доядоха омлетите си и десерта от малини със сметана и поседяха мълчаливо, загледани в сивите облаци, които вятърът разнасяше, оставяйки небето бледо и измито, но яркото слънце вече възстановяваше тъмносиния му цвят, което предвещаваше горещ юнски ден.

— Как ми се иска да можеше да говориш! — най-после каза Сара. — Да ми кажеш какво да правя. Как да разбера дали постъпвам правилно с децата? Как родителите вземат решение какво да направят, кой е най-правилният избор? Откъде знаят кое ще е най-доброто за децата им?

Забеляза, че веждата над здравото око на Тес се вдигна съвсем мъничко.

— Добре де, невинаги го знаят. Но приятелите ми, които са родители, и родителите, с които разговарям в училище, изглеждат много по-уверени в себе си от мен. Непрекъснато се опитвам да отгатна как би постъпила ти, но после се появява някакъв нов проблем и всички ключове, които съм разгадала изчезват. Ти беше толкова добра. Искам поне мъничко да приличам на теб.

Настъпи мълчание. Най-накрая, все едно взема някакво решение, Тес посочи бележника, който беше винаги до нея. Сара го бутна по-близо и взе молива, закачен към него с тънка верижка. С големи усилия Тес написа: „Мак“.

За пръв път го споменаваше, откакто преди повече от месец Дъг издаде, че се е върнал. Дъщеря й се загледа в разкривените букви.

— Смяташ, че не си била добра с него ли? Но и той не постъпи добре с теб. Той беше… труден, доколкото си спомням. Никога не се замисляше какво ти причинява, какво причинява на всички. Интересуваше се само от себе си. Тръгна си, когато му се прииска, без да се интересува какво е станало с нас. — Тя гледаше името на Мак, изписано върху листчето. — Но мисля, че се е променил — каза. — Изглежда, хубавите неща в семейството ни са му липсвали и сега иска да си ги върне. Намерил си е работа и си е у дома през цялото… е, почти през цялото време, но винаги, когато ми се наложи да изляза, готви, забавлява децата, особено Дъг и Кери. Подари на Кери красива тетрадка, в която да пише разказите си. Сега имам много повече свобода, а и дава пари за пазаруването и грижата по къщата…

Тя млъкна, защото усети нотка на неискреност в гласа си.

„Твърде много се старая да убедя и мама, и себе си, че Мак се е променил и всичко е наред. Може би наистина е така. Само че…“

Тес я гледаше втренчено и се беше намръщила, доколкото й позволяваха мускулите на лицето.

— Много се е променил — тихо каза Сара. — Може отново да го обикнеш. Искаш ли да го видиш?

Настъпи продължително мълчание. Очите на майка й отново се напълниха със сълзи. Тя леко, но категорично кимна с глава.

Младата жена пое дълбоко въздух. Нямаше представа дали този ход е добър или не, но беше повдигнала въпроса и трябваше да отидат докрай.

— Съвсем скоро — обеща тя. — Щом разбера каква е програмата на Мак, ще ти кажа. — Изправи се. — Трябва да тръгвам. Ще ходим с колата до Галена заедно с Рубен. Искаш ли да се прибереш в стаята си?

Майка й кимна и Сара изкара количката в светлия коридор.

— Ще пренощуваме там. Децата са свободни, докато Аби не започне работа — видя, че Тес вдига въпросително ръка. — Съжалявам, мислех, че Аби ти е казала. Тази година ще работи като съветник в лагера „Лейкшор“. Дъг ще е на лагер там, Кери ще е на лятно училище, така че, слава богу, всички ще са на сигурно място, докато съм на работа.

Минаха покрай малки масички, на които имаше вази с пролетни цветя, покрай картини с морски пейзажи и планини, покрай отворени врати, през които се виждаха всякакви стаи — от напълно безлични до няколко, които се доближаваха до великолепието и разкоша, който Сара бе осигурила на Тес.

— Ще се приберем утре, рано следобед.

Тес въздъхна, докато дъщеря й й помагаше да се настани в стола си, а Сара не попита дали е уморена от усилията да се мести в него и дали вече съжалява, че се съгласи да се срещне с Мак. Тя прегърна Тес и я целуна.

— Обичам те.

Спря колата си пред къщи почти едновременно с Рубен.

— Добро утро — целуна я той. Сара се усмихна. — Какво има? — попита Рубен.

— Току-що целунах майка си за довиждане, а сега целувам теб за добре дошъл. Тази сутрин е изпълнена с любов и нежност.

— Видях ви — укорително каза Дъг.

Сара се наведе и целуна и него.

— Днес е ден за раздаване на целувки. Къде е раницата ти?

— О, забравих я. Ей сега се връщам.

„Колко е странно — помисли си Рубен, когато всички бяха в колата и вече пътуваха на запад към магистралата, — колко е странно, че на задната седалка на колата ми седят три деца.“

Мечтата му някога да има семейство, да изградят брака си, той и неговата съпруга, и да гледат как растат децата им — да им четат, да се разхождат заедно с тях, да ходят на екскурзии с колата, да се радват на живота заедно с децата, които тепърва откриват света — нов, неизследван. Адрис унищожи тази негова мечта, но той в никакъв случай не се бе отказал да я преследва. Но никога не му бе хрумвало, че може да намери готово семейство, при това без баща.

Би ли го задоволило това? Преди време веднага би отхвърлил тази идея, настоявайки като повечето мъже, че иска семейството да си е негово, сам да го съгради, сам да го „извае“, да му вдъхне от своя дух. Защо да търпи, още по-малко да приеме друго семейство, освен това, в което ще вижда отражение на самия себе си, подобно на Господ, в своето творение?

„Забрави, звучи нелепо.“ Но дори и в това не бе сигурен и никога не се беше замислял сериозно по този въпрос. А сега? Не знаеше. Погледна Сара. Беше се съсредоточила в пътната карта и докато отбелязваше нещо с молив, той усети внезапен прилив на щастие и спокойствие. Все още не можеше да го нарече любов, но точно в този момент начинът му на живот досега и това, което му мина през ума последните няколко минути, сякаш се допълваха прекрасно.

Отзад децата си шушукаха. Кери се наведе напред, доколкото й позволяваше предпазният колан.

— Рубен, близо ли ще сме до града, който строиш? Дъг много иска да го види.

— Ти също! — възмути се момчето. — Всички искаме да го видим.

Аби мълчеше и гледаше през прозореца. Беше нещастна и си мислеше, че това е най-лошият период от живота й и никога няма да го преживее, а Сара направи нещата още по-лоши като я накара насила да тръгне с тях. Защо да ходи в Галена? Защо въобще някой би отишъл там? Галена бе мъничко градче с много стари сгради. Беше разположено край една река доста далеч от Чикаго. Голяма работа! Много важно, че никога не е идвала тук. Пътят бе дълъг, а тя бе принудена да пътува в колата с близките си и този… непознат. Дори не бе красив, въобще не можеше да се сравнява с Шон, но какво значение имаше как изглежда Шон? Нямаше да го види никога повече, може би само отдалеч, защо въобще мислеше за него и го сравняваше с този човек, който, трябваше да си признае, беше свестен, може би по-свестен от Шон, макар че не бе доказано.

— Ще заобиколим и ще минем покрай него — обясни Рубен. — Засега има само огради, но можете да видите колко е голям парцелът.

— И ще дойдем пак, когато започне строежът и докарат всички машини, нали?

— Ако двамата със Сара все още са заедно — промърмори Аби.

— Моля? — попита Кери. Аби се сви още повече на мястото си. — Наистина си в отвратително настроение — смъмри я по-малката й сестра. — Не е нужно да се държиш гадно, да си го изкарваш на невинни хора и да се държиш така, сякаш всички се разделят.

— Е, много хора го правят — тихо каза Рубен, след като си размениха закачливи погледи със Сара. (Кери забеляза това, но реши да го остави без коментар, решение, което сметна за невероятно зряло, и й се искаше да каже на всички, за да й се възхитят, но това вече нямаше да е постъпка на зрял човек, така че трябваше да се задоволи със собственото си възхищение). — Но — продължи Рубен — аз нямам намерение да ходя никъде, което е хубаво, защото ако реша да си тръгна сега, вие ще останете сами доста далече от дома. Както и да е, вече сме близо. Ще продължим по този път, после ще завием по един по-малък и трябва да видите телена ограда и черен път, който води към Карано Вилидж Уест.

— Защо не го асфалтирате? — попита Дъг. Според описанията на Рубен мястото явно беше доста неприятно.

— Обсъдихме този въпрос, но решихме само да разширим пътя, а асфалтирането да оставим за по-късно. Строителните машини ще го разбият и после ще трябва да го асфалтираме отново. Излиза скъпо, а и само ще си губим времето.

Дъг засия. Рубен не се беше присмял на въпроса му, взе го насериозно. Защо всички възрастни не постъпваха така?

— Оградата! — извика той, щом стоманената ограда проблесна на слънцето. — Ето я! Кои са всички тези хора?

Рубен поклати глава.

— Нямам представа. Може би са хора, които наблюдават дивите патици.

— Държат нещо в ръце — каза Кери. — Хората, които наблюдават птиците, не носят ли само бинокли?

Хората се бяха скупчили до високата телена ограда и закриваха знака, че това е строителен обект. След себе влачеха плакати или ги носеха на рамо. Сара видя стари и млади хора, двойки, които бутат детски колички, групички деца, човек в инвалидна количка, няколко младежи със скейтбордове. Ходеха бавно, бутаха се и образуваха дълга колона по целия черен път от външната страна на оградата, а когато колата приближи, Дъг прочете на глас написаното на плакатите:

„НЕ НЕ НЕ НА КАРАНО!!!“

„ГЪСТОТАТА УНИЩОЖАВА.“

„КАРАНО Е БУНИЩЕ, НЕ НА БЕТОНА.“

„СТРОИТЕЛИ + БУЛДОЗЕРИ = БАНДИТИ.“

„ТРЕВА, НЕ ЗАДРЪСТВАНЕ.“

— Лелеее! — възкликна Дъг. — Става дума за твоя град.

— Не ви ли искат тук? — попита Кери. — Защо?

— Не знам — отвърна Рубен, гледаше с присвити очи една репортерска кола от Канал 9 на WGN с инсталирана сателитна чиния на покрива ги задмина и спря до събралото множество.

— Някой е предупредил телевизията…

Още една кола със сателитна чиния на покрива — Канал на NBC Чикаго — а после и трета — TV Канал 2 „Поглед върху Чикаго“ на WBBM, ги задминаха и паркираха зад първата.

— Кучи син! — изсъска Рубен.

— Кой? — извика Дъг.

— Все още не знам. Който и да го е направил — добави по-спокойно, шокиран от факта, че трябва да се съобразява с децата. Отново срещна погледа на Сара, който сега беше загрижен, отправен към него, а не към събралите се демонстранти. — Съжалявам — спокойно каза той. — Трябва да разбера какво става. Ако нямате нищо против да се забавим с няколко минути…

— С колкото се налага. Не са ли ви предупредили по някакъв начин? Обикновено на тези мероприятия се дава гласност — отбеляза тя.

— Не и този път. — Гневът сви гърлото му и думите му бяха приглушени. — Който е организирал тази демонстрация, я планирал предварително, направил е плакатите и ги е раздал на хората, повикал е медиите — този човек разбира от организационна работа и я е запазил в тайна, което значи дисциплина и контрол. Отивам там, вие какво искате да правите?

— Да дойдем с теб — извика Дъг. — Никога не съм виждал такова нещо на живо. Е, по телевизията да, но не и в действителност.

— И аз искам да дойда — каза Кери. — Ще напиша разказ за това. Например някой е стреснал съседите си, като им е разказал някаква нелепа история и ги е накарал да излязат да протестират, а после е изчезнал. Съседите поемат нещата в свои ръце и превръщат протеста в пикник, срещат се за пръв път и се сприятеляват, така че всички са доволни и щастливи.

— Защо да ги стряска? — попита Дъг.

Момичето сви рамене.

— Още не съм го измислила. Може да е престъпник и да иска да построи сграда, за да… о, нали се сещате, да скрие откраднатото съкровище или да прави фалшиви пари, или да разпределя марихуана на малки дози в пликчета като тези, които носят децата в училище… нещо такова. Писателите не могат да мислят за всичко едновременно.

— Аби? — повика я Сара. — Искаш ли да дойдеш с нас? Няма да се бавим, така че ако предпочиташ да останеш тук, няма проблем.

— Ще дойда — отвърна тя. Гледаше насъбралите се хора с безразличие до момента, в който се появиха репортерските коли на телевизията. Нямаше начин да седи в колата незабележима и пренебрегната, след като имаше телевизионни камери.

— Може пък да не ги е уплашил — каза Дъг, докато вървяха по пътя. — Искам да кажа, че може да им е обещал пари или нещо друго.

— Това ми хареса — великодушно отбеляза Кери. — Ще помисля върху тази идея.

— Кой знае? — каза Рубен на Сара. Те вървяха пред останалите. — Може Кери да е права.

Тя се усмихна.

— Случайно да си чувал за престъпници, които са откраднали бижута и строят специална сграда, в която да ги скрият.

— Не. Но те едва ли биха казали точно на мен. — Той я хвана за ръката.

— Държат се за ръцете — прошепна Дъг.

— Какво от това? — попита Кери, като че ли всеки ден виждаха мъж да държи Сара за ръката. — Приятели са — високомерно добави.

Аби не каза нищо, спомни си, че преди време двамата с Шон също се държаха за ръце.

Рубен и Сара си размениха бързи погледи, беше им забавно. Той вече се беше поуспокоил — каквото и да ставаше, щеше да се справи. Не за пръв път строеж от такъв голям мащаб предизвикваше неодобрение, но в Ривър Бенд с Исая лесно спечелиха одобрението на кметовете, градските съвети и шефовете на полицията на съседните градове, на президенти на клубове и организации, чиито гласове се чуваха в градските дела, и на местните вестници, които пишеха за проекта, ту немного ласкаво, ту с голям ентусиазъм. Чакаха окончателното одобрение — гласуването на градския съвет на съседния град Ривър Бенд, което да анексира Карано Вилидж Уест — след това общинската управа щеше да го подпише и започваха строителството.

Но сега се получаваше нещо съвсем различно. Рубен бе споменал на Сара за две писма до „Чикаго Трибюн“. Това навеждаше на мисълта, че може би някой организираше тези протести. Ако хората, които днес представляваха някакво подобие на организирана демонстрация, са били убедени да дойдат, картината коренно се променяше.

Докато си мислеше за това, се събраха още хора. Дойдоха полицаи и се подредиха покрай пътя, наблюдаваха как хората се включват в движението от коли, а после заемат мястото си в колоната, като с всяка изминала минута изглеждаха все по-организирани, а не като хаотично събрала се тълпа. Смееха се, бъбреха си, бяха облечени в къси панталони и дънки, анцузи и облекло за работа в градината. Носеха флагове и плакати. Едно момче бе сложило плаката на рамото си, сякаш носеше пушка.

„СПАСЕТЕ ПРЕРИЯТА.“

Друго момче размахваше своя плакат все едно гони мухи.

„НАПРАВЕТЕ ПАРКОВЕ ЗА ХОРАТА.“

Рубен поклати глава. Трябва да се разберат как ще направят и двете.

Разкъсаната колона вече се извиваше покрай завоя. Тези в началото на колоната не помръдваха. Хората стояха спокойно на топлото юнско слънце, разговаряха оживено, все едно току-що са се срещнали в търговския център и имат на разположение целия ден.

— Какво чакат? — попита Сара. Обърна се, когато операторите и репортерите наизскачаха от репортерските коли. — Ами да, разбира се. Какво друго да чакат? На днешно време не се случва нищо, ако няма публика. Рубен, това може да се окаже много лоша реклама.

Той кимна.

— Ще отговорим подобаващо.

Стигнаха до началото на колоната, където Сара почти се сблъска в три жени с кухненски престилки. „Престилки ли? Сякаш току-що са оставили яденето да къкри на печката и са излезли за малко да протестират? Каква непринудена реакция! Сигурно точно такава представа е искал да създаде някой.“

Видя двама младежи, хванали плакат, който се развяваше помежду им. Сара го прочете.

„БОГ Е СЪТВОРИЛ ПРЕРИЯТА И Е КАЗАЛ, ЧЕ Е ХУБАВА.“

Момчетата я забелязаха и едното сви рамене, за да каже, че идеята не е негова. Бяха на около четиринайсет годишни, красиви и страшно самоуверени, облекли измачкани тениски върху широки като торба работни панталони. Бяха обули маратонки с незавързани връзки. Щом срещнаха замисления поглед на Сара, се ухилиха съзаклятнически, размахвайки флага, сякаш е чаршаф в силните ръце на перачка, и затанцуваха закачливо, предизвикателно танго. Единият, приближавайки се към приятеля си, увиваше флага около тялото си, после, развивайки се, платът увиваше другото момче. „Оле“ — извика единият, докато танцуваха. Около тях се бяха събрали зяпачи, които се смееха и подхвърляха неприлични забележки. Момчетата се въртяха в своя танц, докато не се озоваха на земята, останали без дъх от умора и смях.

— Какво, за бога, правите, бе, деца? — надвеси се над тях висока жена. — Това е демонстрация, а не цирк!

— Няма да протестираме — заяви едното. — Скучно е. Мамо, ти каза, че ще е забавно, но нищо интересно не се случва.

— Виждате ли телевизионните камери? Искате да ви дадат тази вечер по новините как скачате като маймуни ли? Глупаци! Ставайте, започваме след минутка.

Рубен стоеше зад нея и когато тя се обърна, й каза:

— Мога ли да говоря с вас за мъничко?

Тя го огледа преценяващо.

— Репортер ли сте?

— Да — излъга той. Извади портфейла си и зарови в него. — Служебната ми карта…

Тя махна с ръка.

— Няма нужда — огледа се. — Имате ли оператор? Ще трябва да ме снимате.

— След мъничко ще дойде. Отиде да снима колоната. Доста е дълга, колко души са се събрали според вас?

— О! — отново махна с ръка тя. — Някъде около пет хиляди.

Сара набързо преброи дванайсет човека, които бяха около нея, и грубо сметна колко са в колоната. Може би триста-четиристотин. Но и толкова бяха достатъчни, за да привлекат вниманието.

Рубен сериозно клатеше глава и пишеше нещо в един бележник.

— И вие сте водачът, така ли? — попита той.

Тя се засмя.

— Аз съм просто майката на това момче, но познавам всички. Можете да ме питате за всичко, което ви интересува, няма нужда да говорите с друг човек.

Рубен отново кимна. Видя, че Сара се готви да си тръгва.

— Можеш да останеш — каза й той.

— Не, вземи… интервюто. Искам да говоря с хората.

Тя поздрави един от демонстрантите, а Рубен отново се обърна към жената:

— Как се казвате?

— Чарли Донован. Цялото ми име е Шарлот, но само родителите ми, Бог да ги прости, ме наричаха така. Смятаха, че звучи като име на принцеса. Казвах им, че по-скоро прилича на име на град. — Смехът й отново закънтя.

— Или на десерт — промърмори Рубен, но по погледа й позна, че не го е разбрала, и продължи: — Кой организира тази демонстрация? Много е внушителна.

— Така е. — Тя доволно погледна колоната от хора, които взеха да губят търпение и да се изнервят. Огледа внимателно Сара, ризата й на кафяви и кремави карета, тесните панталони в цвят каки, изгладени и вероятно много по-скъпи от дрехите на демонстрантите, а после се обърна към Рубен: — Кой я е организирал ли? Не знам. Тоест, знам, но не го познавам. Нали разбирате? — Той поклати глава. — Един човек, младо момче, отишло при съседа ми, Тед му е името, и казало, че ще ни помогне да намерим плакати, знамена и каквото там е нужно, ако искаме да протестираме срещу построяването на селището, как се казваше… Карано. Казало, че можем да ги принудим да го направят съвсем малко, или въобще да не им позволим да го построят; ако се вдигнем на демонстрации — обясни жената.

— А защо искате да ги спрете? — попита Рубен, пишейки в бележника си.

— Ами, знаете ли, толкова много хора ще ни се натрапят, ще има по-интензивно движение, ще възникнат проблеми със събирането на боклука, противопожарната защита, полицейско… А и ще позволяват само на млади семейства да се настаняват тук! Някой казвал ли ви е това? Само деца. Никакви баби и дядовци! Знаете ли какво ще стане с таксите за новите училища? Ще хвръкнат до небето. И какво можем да направим? Абсолютно нищо.

— Ще имате по-добра пожарна и полицейска защита, отколкото в момента — каза Рубен — и училищата ще бъдат добри, защото колкото по-многолюден е районът, толкова по-привлекателен е за най-добрите учители. Всичко ще е отворено за вас безплатно — гимнастическият салон, плувният басейн, тенис кортовете, игрищата, салоните и залите за срещи — всичко, което липсва в този район в момента.

Тя присви очи.

— Вие ли стоите зад селището?

— Изтъквам ви само част от аргументите, които чух, в подкрепа на проекта.

Тя се позамисли.

— Може и да сте прав. Никой не ни е казвал тези неща. Плувен басейн ли? Никой не е споменавал. Но я чакайте малко. Казахте многолюден, нали така? Знам какво значи това? Означава, че ще докарате хора, които не желаете в големи градове. Ще плащаме безумно високи данъци и ще живеем с афроамериканци — носи се слух, че са от Африка колкото и аз — и мексиканци, а те дори не говорят английски, така че ще трябва да плащаме за уроци по английски в американски училища. Хайде, де! Вероятно и евреи ще дойдат да живеят тук. Човекът, който е кръстил селището на себе си, Карано, се казва Исая. Ясно е какъв е по произход, нали? Едно ще ви кажа, то ще унищожи един почтен град, точно това ще стане.

Рубен се мъчеше да не се изсмее.

— Това значи ли, че ще направите повече от една демонстрация? — попита той.

— Да, да. Младежът, който помогна на Тед да я организира, каза, че протестите трябва да бъдат все по-мащабни, да засилват напрежението, така че вече работят върху следващия протест. Според думите на Тед младежът е казал, че е като вирус, ако им позволим да построят този град, той ще се разпростре като вирус и много скоро ще плащаме заради натрапниците, които ще завземат всичко, което виждате. Къде е операторът ви? Трябва да тръгвам, започваме след няколко минути.

— Кой го каза? — попита Рубен.

— Какво?

— Кой каза, че започвате след няколко минути?

— О, не знам.

— Как е фамилното име на Тед?

— Тед Вазенски. Но той не ви трябва. Аз ви казах всичко.

— И той е съгласен с вас, че не искате тук да живеят всякакви хора, така ли?

— Вижте какво, никой не го иска, вие също, предполагам. Искате да познавате съседите си. Искате сигурност. Това значи какви ли не хора да плуват в басейна, нали така? Това унищожително унищожава един почтен град. Заплетено, а? Много ми харесва. Ще го напиша на плакат за следващата демонстрация. Ще е интересно за камерите, нали се сещате?

Рубен сви вежди. Тази жена на два пъти използва изрази, които не бяха част от речника й. „Обзалагам се, че не ги е чула от Тед. Младежът, който и да е той, е човекът с остроумните изрази, катализаторът.“

— Наистина трябва да тръгвам — каза Шарлот. — Къде, за бога, се е запилял операторът ви?

— Нямам представа, но все ще се появи. Ще му кажа да ви потърси.

— Чарли Донован.

— Запомних.

— И ще има статия за мен.

— Ще направя каквото мога.

Тя тъпчеше неспокойно на едно място.

— Вижте сега, искам да кажа, че кварталът ни е много хубав. Не притесняваме никого. Грижим се за себе си, не искаме никакви подаяния и не е редно да ни се натрапват разни млади хора и да се очаква от нас да плащаме за всичко. Училища и така нататък, нали разбирате? Не е честно — погледна го така, сякаш очакваше неговото одобрение или поне разбиране. — Вижте, искаме да знаем какво имаме. Какво е наше. Мястото не е кой знае какво, но само това си имаме и си го харесваме. Харесваме всичко такова каквото е, не искаме нищо да се променя. — Поклати глава. — Не искаме промени, точка по въпроса. — Изчака минутка и след като Рубен не каза нищо, се обърна и отиде при колоната.

Той се огледа и видя, че Сара е по-близо до него, отколкото очакваше.

— Обикновено не лъжа — оправда се той. — Но щом журналистите могат понякога да скрият истината, предполагам, че и на предприемачите им е позволено.

Тя кимна.

— Които, както изглежда, възприемат много бързо.

Настъпи мълчание. Ако чакаше одобрение, този път нямаше да го получи.

— Къде са децата? — най-сетне попита Рубен.

— Обикалят, гледат демонстрантите. Казах им да ни чакат тук след… — Тя погледна часовника си. — Всъщност точно сега.

Към тях се приближиха репортер и оператор.

— Тези са истински — промърмори Рубен.

— Вие сте Рубен Листър — заяви репортерът. — Видях снимката ви, когато обявихте строежа на Карано Вилидж Уест. Ще ни отделите ли минутка?

— Ще потърся децата — каза Сара и ги остави.

Репортерът вече задаваше първия си въпрос, а някои от демонстрантите гледаха с любопитство.

Хората губеха търпение и колоната беше още по-разкъсана и хаотична. Разговорите нещо не вървяха, хората пристъпваха нервно ту наляво, ту надясно, за да видят началото на колоната и организатора на демонстрацията, който да им каже какво да правят. Репортери бяха говорили с някои от тях, но щом си тръгнаха, някои от демонстрантите се разотидоха, бяха отегчени и вече си мислеха как по-приятно да прекарат слънчевия съботен ден. Повечето останаха, защото операторите поставяха триножниците на камерите си, за да са готови за началото на протеста, не искаха да пропуснат шанса да се видят по телевизията вечерта.

Сара се намираше към края на колоната, когато се спусна хеликоптер и закръжи над демонстрантите.

„Хеликоптер за една малка демонстрация, която даже не е била обявена официално? — помисли си тя и се сети за думите на Рубен. — Наистина е добре планирана и организирана.“

— Сара — повика я Дъг. Видя го, че е с младежи в края на колоната, Кери беше на няколко крачки от тях и разговаряше с момиче на нейната възраст. Точно в този момент хората извикаха нещо и колоната тръгна.

Между демонстрантите Сара видя и Аби, която говореше с млад мъж с много къса коса, който й се усмихваше нетърпеливо, сякаш се надяваше на благоволението й. Тя забеляза Сара и тръгна към нея.

— Чао! — извика през рамо и махна с ръка на младия мъж.

— Толкова е скучен — прошепна на сестра си. — Слава богу, че дойде. Нямаше да издържа и минутка повече.

— Не можа ли просто да си тръгнеш? — тихо попита Сара.

— Да, но… той бе толкова отчаян. Нали знаеш?

Демонстрантите в началото на колоната подеха някакви напевни възгласи, които достигаха до тях като дълга вълна. Сара и Аби намериха Дъг и Кери, които гледаха с отворени усти демонстрантите, които скандираха: „Не… не… не… на Карано! Не… не… не… на Карано!“.

Ритъмът и думите пораздвижиха демонстрантите — те вдигаха и сваляха плакатите си, особено когато минаваха покрай никоя камера, поставена покрай колоната. Сара забеляза, че няколко души вдигат високо юмрук, и се запита дали знаят, че това е отколешен знак за революция. Инстинктивно тръгна в крак с една красива млада жена, която буташе количка с близнаци.

— За какво е тази демонстрация? — попита я.

— Протестираме срещу построяването на селището — обясни младата жена.

— Защо?

— О… по много причини. Някой каза, че няма да е добре за нас, ще има много хора и коли. Да ви кажа честно, хич не ми пука, знаете ли? Не знам дали ще ми е неприятно или не. Но денят е прекрасен, исках да изведа децата на разходка, така че си казах защо пък не. Винаги е хубаво да си имаш цел, когато се разхождаш. — Замълча. — Всъщност може да не е толкова лошо, имам предвид града. Повечето деца тук са по-големи от моите. Ще е хубаво да има цял град с мъничета на възрастта на моите две. Така казаха, знаете това, нали? Само млади семейства могат да купуват жилища тук. Ще има много малки деца. Това ще е добре. Но — бързо добави тя — не споменавайте на никого, че съм го казала, всички са против.

— Може би са съгласни с вас, но се страхуват да го кажат — предположи Сара. — Ако не им кажете как се чувствате няма да разберете какво всъщност мислят по въпроса. Може всички да сте на едно мнение и да не го знаете.

Младата жена свъси вежди.

— Но ако наистина са против…

— Тогава можете да смените темата.

След минутка младата жена се усмихна.

— Това е идея.

Рубен беше застанал на завоя, където го остави Сара, с гръб към протестиращите, скръстил ръце. Беше бесен.

— Няма да останем за речите — обяви той. — Махаме се.

— Защо? — попита Дъг.

— Защото видяхме достатъчно! — сопна се той. — Аз видях достатъчно. Чух толкова много празни приказки, че ще стигнат за цял живот от тези…

— Ядосан ли си ни? — тихо попита момчето. — Знам, че се върнахме точно когато Сара ни бе казала…

— Рубен не е… — понечи да каже тя.

— Ограничени, глупави, гадни, нищожни, предубедени кретени.

Кери гледаше Рубен с възхищение, докато той изреждаше прилагателните.

— И Сара харесва тази дума — каза тя.

— Ние ли? — уплашено попита Дъг. — За нас ли говориш?

Сара го прегърна. Беше бясна на Рубен.

— Разбира се, че не. Това е абсурдно. Никой няма да говори за вас по този начин — обясни му тя.

— Но… Кери каза, че си нарекла Аби кретен.

— Не е вярно — извика Кери.

— Вярно е! Каза ми…

— Казах, че Сара спомена, че тя може би е нещо между Шекспир и…

— Прекратете и двамата — скара им се Сара, беше ядосана и никак не й беше забавно. — Връщаме се в колата.

Вървяха мълчаливо, Сара беше прегърнала Дъг през рамо. Усещаше, че той трепери.

— Дъг, всичко е наред, не преувеличавай. Не се отнасяше за вас. Рубен не говореше за никого от нас — успокои го тя.

— Не биваше да говоря така. — Рубен се обърна към тях, когато стигнаха до колата. По очите му се четеше, че е объркан, сякаш внезапно се бе оказал по средата на някаква пиеса и трябва да намери мястото си и да каже правилните реплики. Все още стискаше ръцете си, но по-скоро от усилията да потисне гнева си. Каза си, че няма право да стоварва емоционалните си изблици върху хора, които не могат да ги понесат. Защо дори да се опитват да го правят? С какво са му длъжни, за да понасят избухванията му? Нищо не му дължаха (нито го обичаха, знаеше го), за да търпят настроенията му. Щом не можеше да приеме неодобрението и предразсъдъците, които му бяха чужди, защото не избираше нетолерантни хора за приятели, най-малкото, което можеше да направи, бе да си мълчи, особено в присъствието на Сара и децата й (е, не нейните собствени, но все пак нейни), които искаше да впечатли, искаше да го харесат, да му се възхищават, да искат да го виждат по-често. И най-вече в присъствието на Сара, жената, пред която не желаеше да показва никакъв признак на слабост, някакъв недостатък. Осъзнаваше, че изразява и двете, като дава свобода на гнева си.

Затова потисна гнева, изтри го от лицето и гласа си. Ако не успееше да се отърве от него, щеше да го скрие дълбоко в себе си и да му даде воля едва когато остане сам, а не когато пред него са широко отворените очи на тези деца. Не вярваше, че Сара ще насочи гнева си към него.

— Извинявам се — каза той. — Бях толкова ядосан, че забравих всичко и всички. Дъг, никога не бих казал такива неща за вас. За нито един от вас. Все още не се познаваме добре, но всички ми изглеждате доста умни и схватливи и се обзалагам, че ако не харесате някой глупак, то ще е защото е такъв, а не защото е бял, чернокож или защото се моли на колене, или защото стои с главата надолу.

Кери се изкиска.

— Искам да бъда с вас тримата — каза Рубен, — а не с онова стадо гъски там. Нямате нищо общо с тях. — Той протегна ръка към Дъг. — Прощавате ли ми?

Момчето отговори, без да се замисли:

— Разбира се. — И те тържествено си стиснаха ръцете.

— Какво означава „стадо“? — попита Кери.

— Буквално означава ято гъски, когато не летят, но освен това означава сбирщина от най-различни хора. Обикновено има отрицателно значение.

Тя кимна, че е разбрала, а после наведе глава и се замисли.

— „Стадото се смееше глупаво“ — изрече тя щастливо. — Ще използвам този израз в един разказ за група хора, които са много ядосани на някого, а после се оказва, че той е герой „под прикритие“ и накрая всички са щастливи и се смеят. — Погледна Рубен. — Но нямаше ли предвид, че искаш да си с четиримата?

— Четиримата… О, ами, казах „тримата“, защото исках да съм сигурен, че Дъг е схванал, че не вие тримата бяхте обект, на всички онези прилагателни. То е ясно, че Сара също. Тя е първа в списъка от хора, с които искам да бъда. Честно казано, Сара е човекът, с когото най-много искам да бъда на този свят.

Аби избухна в сълзи.

— О, Божичко! — въздъхна Сара. — Аби, моля те, овладей се. Знам, че си нещастна, но бихме могли да прекараме един чудесен ден, ако спреш да мислиш за…

— Екскурзията остава ли в сила? — попита Кери. — Имам предвид, ако Рубен наистина е разстроен, може да иска да се прибере и да пие.

Той се засмя с глас:

— Кери, вие сте най-доброто „лекарство“ за ядосани и разстроени хора — пиенето въобще не може да се сравни с вас. Разбира се, че отиваме на екскурзията — учуди се, като долови нотка на безгрижие и обич в гласа си. „Няма и помен от гнева ми. Кога доброволно съм пренебрегвал собствените си чувства, за да направя другите щастливи?“ — Мога и утре да се ядосам — добави той, — когато се върна в офиса и имам възможност да направя нещо по въпроса.

В колата Сара каза:

— Благодаря ти.

Отново пътуваха по магистралата на северозапад. Движението не беше натоварено и Рубен бе включил устройството в колата, което поддържаше постоянна скорост, ръцете му бяха отпуснати на волана.

— За какво?

— За това, че разсея напрежението.

— Което аз предизвиках.

— Да, но го разсея, преди да излезе от контрол. Освен това… — Тя замълча. — Благодаря, че каза, че ти е приятно да си с мен.

— Не казах точно това — усмихна се той.

— И фактът, че го каза на децата вместо на мен насаме, го направи нещо като…

— Обяснение в любов — довърши тихо той. — Точно това беше. — Сара нищо не каза. Рубен продължи: — Дължа ти извинение. Опитвам се да не си изпускам нервите пред хора, на които държа. — Помисли си за Ардис, която в последно време непрекъснато го дразнеше, но той отдавна беше спрял да държи на нея, даже не си спомняше вече кога е държал на нея и какво е чувствал. — Не мога да си представя по-лошо начало за отношенията ми с тези страхотни деца, след като искам да ме приемат и да сме заедно по-често. Не за пръв път в живота си се държа зле, но не си спомням да съм съжалявал някога за това повече, отколкото в момента.

— Знам — тихо каза Сара. — За малко да разберат, че си масов убиец.

Замълчаха за малко, а после той се усмихна.

— Попрекалих, реагирах твърде емоционално.

— Така е. А хората — добави тя след секунда, — които протестират, не са на едно и също мнение. — Разказа му за младата жена с близнаците. — Според мен повечето не знаят дали да вярват на информацията, с която някой им е напълнил главите. Организирали ли сте някакви мероприятия през последните месеци — сбирки за късна закуска или на кафе и сладкарница — за да подготвите хората за толкова мащабен проект, цопнат толкова близо до тях?

— Какво означава „цопнат“? — поинтересува се Кери.

Сара мрачно поклати глава. С Рубен бяха свикнали да се разхождат сами, да ходят сами на вечеря, обяд, на театър или на концерт. А сега бяха петима, така че разговорите им се слушаха от още трима души. Малко се притесни, че Рубен може да не приеме намесата в личния им живот, може даже да си тръгне. „Не съм срещала човек, който да се интересува от жена с три деца — наскоро сподели тя с Тес. — Не мога да си представя, че някой мъж ще се поинтересува от мен, докато Дъг не постъпи в колежа след седем години и остана сама.“ Вярно, че на Рубен сякаш не му беше неприятно, даже изглеждаше доволен, че децата са с тях. И въпреки това, мислеше си тя, по-добре по-рядко да му натрапва младежите, защото тази нова ситуация може бързо да му втръсне.

— Цопнат — повтори замислено тя — означава стоварен, по-скоро, спуснат. Във всеки случай, натрапен.

— Като тръснат ли? — попита Дъг. — Ядосани са, защото им тръсват насила този град, или защото не знаят какво представлява той?

— Би трябвало да знаят — замисли се Рубен. — Отдавна изпратихме брошури и писма. Повече ме интересува кой стои зад всичко това. Уважаемата Шарлот каза, че е някакъв младеж, който давал какви ли не идеи на Тед. Утре вечер ще посетя Тед. Къде се намираме, между другото?

Сара се засмя и го упъти, като погледна картата, върху която си бе отбелязала нещо.

— Какво друго каза Шарлот? — попита го тя.

— Те са против високите данъци, твърде многото деца, пренаселеността, афроамериканците, евреите, мексиканците, хора, които са по-различни от тях. Съгласен съм с тях за пренаселването; явно не сме разяснили достатъчно добре колко зелени площи ще има и че всички съоръжения ще са на тяхно разположение. Но най-странни бяха изразите, които въобще не й подхождат. Първо каза, че в Карано Вилидж няма да има и помен от баби и дядовци. Някои хора използват подобни остроумни изрази, но те не отговаряха на начина й на говорене. Освен това каза, че не й харесва — което значи, че го е чула от някого — това, че тук ще се заселят твърде различни хора. Каза, че те унищожително ще унищожат един почтен град. Странно изказване.

Сара свъси вежди.

— Мак говори така — обади се Кери.

Рубен погледна Сара.

— Брат ви ли? — учуди се той.

— Да.

— Доста странен и неестествен начин на говорене според мен. — Тя не отговори и той попита: — Не си ли съгласна?

— Да, така е.

— Кери! — извика Дъг. — Погледни конете! Те галопират. Без ездачи.

— О, великолепно е — възкликна тя. — Аби, погледни. Толкова са красиви. Хайде, погледни ги. Точно сега имаш нужда около теб да има много красота.

— Откъде знаеш от какво имам нужда?

— Усещам тези неща. Аз съм писателка. Красотата помага, когато в живота на човек има някаква трагедия и той страда. Бързо, виж ги, вече си отиват!

Сара и Рубен се усмихнаха един на друг.

— Не очаквах, че днешният ден ще е изпълнен с толкова драматизъм — промърмори той.

— Попресилен — тихо каза Сара — от трима младежи, около които вечно има някаква суматоха и вълнение, дори когато седят в колата. Те предизвикват този драматизъм и му се наслаждават.

— Много са забавни.

— Приличат на цирк с три арени.

— И са страшно мили и очарователни.

— И обичливи. Най-скъпите за мен хора. Никак не им бе лесно, но се справиха чудесно.

— Според мен това важи по-скоро за теб.

— Ами… аз бях по-голяма. Случилото се се отрази на техния живот много повече, отколкото на моя.

Рубен, който смяташе, че животът й е бил, ако не съсипан, то напълно объркан, и намираше все нови и нови причини да й се възхищава, сега мълчаливо й се любуваше. Пътуваха, без да говорят, навлязоха в тучна долина, а после отидоха към град Галена. Като наближиха предградията, Сара имаше чувството, че попада в друго време. Градът сякаш беше изваден от книжка със снимки от Америка в началото на деветнайсети век — с реставрирани къщи, хотели и административни сгради, почти непроменени оттогава. Някои бяха боядисани в жълто, кафяво или бяха облицовани с червени тухли от Средния Запад. На други бяха направени нещо като рамки в тъмнопурпурно или жълто, синьо или ослепително бяло, но всички имаха бели богато украсени первази. Островърхите им покриви приличаха на повдигнати вежди над симетричните прозорци и врати. Предните дворове бяха малки и подредени.

— Не е ли прекрасно? — възкликна Кери. — Хайде, Аби признай го, този град наистина е красив.

— Да — неохотно отвърна тя. — Само дето целият свят се е струпал тук.

Това беше самата истина — главната улица беше задръстена от коли, които едва се предвижваха напред.

— Събота е — мрачно каза Аби. — Трябваше да се досетим.

— Милиони хора посещават този град всяка година — информира ги Кери. — Проверих в Интернет.

— Искате ли да се поразходите? — попита ги Сара. — Ще и срещнем в края на главната улица. Сигурно ще стигнете първи.

— Страхотна идея! — извика Дъг и изскочи от колата, преди сестра му да е променила решението си.

Кери го последва.

— Благодаря ти, Сара — каза тя и изчака Аби, която не се помръдна.

Сара въздъхна, но после весело предложи:

— Аби, би ли пообиколила антикварните магазини? Помисли си, че може да си харесаш люлеещ се стол за стаята си. Трябва още един стол, за да има къде да седнат приятелите ти, когато ти дойдат на гости.

Лицето на момичето грейна.

— Наистина ли? Мога да си купя и възглавничка за нея. От онези бродираните, които приличат на френски?

— Каква хубава идея. Избери си някои неща, а утре сутринта ще ги разгледаме заедно.

Децата изчезнаха. Сара и Рубен се прегърнаха и се целунаха, докато чакаха в задръстването. Зад тях един развеселен възрастен мъж натисна клаксона на колата си и те се разделиха. Колата се придвижи пет-шест метра и Рубен отново бе принуден да спре, пак се целунаха и се усмихнаха на тази забавна ситуация.

— Минаваме пет-шест метра — промърмори той, а устните му бяха върху тези на Сара, — целуваме се, минаваме пет-шест метра…

— Целуваме се — довърши изречението тя и се целунаха. Щом колите тръгнаха, и те мръднаха с още няколко метра.

— И тримата са страхотни — каза Рубен, — но ми е приятно, когато сме само двамата.

— На мен също. — Сара полагаше огромни усилия, за миг отново я обзе безпокойство, но накрая призна простата истина.

— Знам, че са пречка, но четиримата сме неразделни.

— Винаги си го показвала. Идеята да ги вземем днес бе, защото исках да се запозная с тях, а и те да ме опознаят.

— Никога не бих те накарал да избираш между мен и тях, но се надявам, че ще успяваме да намираме време да сме сами.

— Разбира се, така ще бъде. И аз го искам не по-малко от теб. Стига да сме наясно, че ако стане нещо…

— Те са на първо място. Няма две мнения по въпроса. Те са твоето семейство, ти се грижиш за тях. Не можеш да ги изоставиш…

— Божичко, за това ли говорим? Или просто понякога да излизаме сами вечер?

Той се засмя и тъжно поклати глава.

— Имам навика да се поувличам.

— Няма проблем, когато го правиш с мен. — Тя се усмихна. Той я погледна, приятно изненадан от директността й. — Странно е да си далеч от дома — продължи тя и също го погледна. — Всичко изглежда по-просто.

— Това е първата от многото екскурзии, които ще си направим — заяви той.

Стигнаха до края на улицата. Дъг седеше на бордюра и ядеше сладолед във фунийка, Аби и Кери стояха до него и пиеха лимонада със сламка. Всички, дори Аби, изглеждаха доволни и когато се качиха в колата, си бъбреха за магазините и хората, а Рубен най-после спря пред хотела, в който щяха да отседнат, оставиха багажа си и продължиха по черния път с коловози към местността Пайн Ридж.

— Обядът е в нашите раници — каза Сара, докато другите взимаха раниците и бастуните си от багажника. — Така че ви предлагам да не се отдалечавате много.

Тя поклати престорено глава, когато Дъг и Кери изтичаха напред и Аби ги последва. След миг изчезнаха в гъстите шубраци и високата трева.

— Ще ни намерят, щом огладнеят. — С Рубен се целунаха, а после и те навлязоха в тучната, хълмиста местност, в която имаше високи скали, каньони и реки, и се казваше Национален парк „Епъл Ривър Каниън“.

По-късно Сара щеше да гледа на този следобед като началото на един прекрасен период — двайсет и четири часа хармония, смях, малки радости, които щеше да запази в сърцето си завинаги, но които излетяха от мислите й, щом се прибраха на следващия ден. Но дотогава всичко бе обгърнато в тайнствена златиста светлина. Слънцето бе в най-високата си точка, защото бе най-дългият ден през лятото, въздухът трепереше от горещината и танцуващите отражения на огрения от слънцето поток, който течеше покрай пътя. Насекомите кацаха по клоните, на тънките клончета, после на листата, а стъпките на Рубен и Сара и нейното семейство почти не се чуваха върху меката земя, докато се промъкваха през един свят в зелено и златисто.

Всички мълчаха. „Изумително е — помисли си Сара, — че нещо може да накара Дъг да замълчи.“ Пътят, по който вървяха, бе изпъстрен от сенките на големи дървета. Гледаха високите стени на каньона, образувани от различни нюанси на червеното, бежовото и кафявото. Устойчиви храсти растяха почти хоризонтално и от най-малките пукнатини в скалата, където можеха да се захванат корените им. И петимата поглъщаха красотата мълчаливо, което изразяваше това, което чувстват, много по-добре от всякакви възклицания и обяснения.

— Хей, вижте! — извика Дъг, а Сара се засмя, защото, разбира се, момчето не можеше да мълчи дълго. — Това орел ли е?

Наистина беше орел.

— Леле-е-е! — възкликна Дъг, а Кери снима орела пет-шест пъти и остави фотоапарата си включен, понеже през следващите двайсет минути видяха две еленчета, катерица, която спря по средата на стъблото на едно дърво, сякаш позира за снимка, бяла яребица с двете си малки, които се бяха скупчили под един храст, зайче, сковано от страх, се беше свило на скала близо до пътя.

Избраха си място за пикник, но отложиха обяда, за да полюбуват на соколите, които кръжаха високо в небето, а когато пак погледнаха земята, видяха различни видове папрат и непознати цветя, имената, на които никой не знаеше.

— Никой не се оплака, че преходът е твърде дълъг или че е много горещо, или че комарите са досадни — каза Сара вечерта на Рубен.

— Твърде много се забавляваха, за да се оплакват — отвърна той.

Двамата седяха на широка веранда с изглед към реката, на масата пред тях имаше коняк и кафе, лунният сърп висеше на тъмното небе точно над Юпитер, сякаш бе закачен с въженце.

Аби седеше в една люлка в другия край на верандата. На Сара й се стори, че не е потънала в мрачни мисли, а мечтае, може би вече размишляваше по-спокойно, беше минало време от ужасната вечер с Шон. Кери и Дъг взеха от фоайето книги и играта „Скрабъл“ и се прибраха по стаите си.

Хотелът някога е бил мелница; имаше ресторант с изглед към река Мисисипи. Петте стаи, които бяха взели, заемаха целия втори етаж от двете страни на широк коридор. Аби вдигна вежди, когато разбра, че са резервирали пет стаи, а не четири. Застана на прага на стаята си и попита недоверчиво:

— Вие с Рубен не сте ли в една стая? В смисъл, много е старомодно. Не беше нужно да го правите заради нас, всички знаем… даже Дъг знае… нали се сещате?

— Че спим заедно ли? — попита Сара. — Откъде знаете?

— Ами, понеже… всички го правят. Когато са влюбени, имам предвид. А вие с Рубен изглеждате… — изчерви се момичето.

— Всички ли? — попита сестра й.

Аби се изчерви още повече и сведе поглед.

— Аз не, но… — промърмори. — Искам да кажа, повечето хора го правят. Във всеки случай, правят го големите, които могат… да се справят с това. Нямах предвид себе си.

Сара я прегърна и я притисна към себе си.

— Радвам се, че мислиш така. Когато си млад, е трудно да разбереш, че сексът е много повече от физически. С толкова много неща трябва да се съобразяваш.

— Ти си ме учила на това.

— Да, но невинаги сме сигурни, че се вслушвате и възприемате това, което ви казваме.

Аби стисна устни, за да не попита дали Сара и Рубен спят заедно. Това не беше нейна работа. Може би по-късно щеше да чуе стъпките на Рубен, който отива в стаята на Сара, когато си мислят, че децата са заспали. Не, той ще е бос. Тя ще остави вратата си леко открехната и ще проследи, когато всичко притихне, дали по коридора ще мине сянка. Само дето неговата стая беше точно срещу тази на Сара и той можеше да иде, без да минава покрай стаята на Аби. Може би точно сестра й е нагласила стаите им да са една срещу друга, вероятно бе така. Момичето се опита да си представи Сара и Рубен голи в леглото. Когато тази сутрин се разхождаха хванати за ръка, изглеждаха наистина добре заедно. И двамата стройни, Сара беше висока почти колкото Рубен и се движеха почти в ритъм, обръщаха глава един към друг едновременно. Трудно е да си представиш да целуваш мъж с брада, мустаци и очила — е, очевидно той сваля очилата си — но иначе си ги представяше как са се излегнали на леглото, дългите им тела са притиснати едно към друго, а ръката му е…

Не издържаше повече. Тресна вратата на стаята си и се хвърли на леглото толкова възбудена, сякаш Шон я докосваше по цялото тяло. Изстена дълбоко, защото го желаеше. Ако можеше изведнъж да се появи тук, до нея, да й се усмихне, никога повече нямаше да му се присмива.

„И ще му дам това, което иска от мен? О, не знам!“

На вечеря вече се беше успокоила и сама се изненада, че се забавлява. Установиха, че Рубен е страхотен на играта на думи и разказваше истории за Ню Йорк, и смешни, и тъжни, накара ги и те да разкажат за часовете си в „Паркър“, за последния разказ на Кери, за пиесата на Аби. „Съжалявам, че не успях да дойда — каза той. — Ще направя всичко възможно да не пропусна следващата.“ Очевидно това означаваше, че възнамерява да е със Сара дълго време, което предизвикваше у Аби смесени чувства, ако трябваше да е честна. После Дъг изтича горе и донесе статуетката от балсово дърво, която бе направил точно преди вечеря. Представляваше зайчето, което бяха видели по време на разходката, свито от страх на скалата, и то наистина изглеждаше уплашено.

— Би ли могъл да ми уредиш изложба в някоя галерия — попита Дъг, докато Рубен разглеждаше заека и му се възхищаваше.

— Изложба ли? Съмнявам се. Собствениците на галерии са много предпазливи хора, почти никога не излагат произведения на непознат художник или скулптор.

— В началото всички са непознати — обади се Кери. — Дори Пикасо.

— Дори Пикасо — съгласи се Рубен. — Но той дълги години учил в художествени училища и в Кралската художествена академия в Испания, освен това е бил беден и никому неизвестен, преди хората да започнат да купуват произведенията му. Някои от най-прочутите художници в света са излагали произведенията си най-напред по барове, магазини или ресторанти, стига да намерят собственик на заведение, склонен да сложи тяхна картина или скулптура — често правили това срещу храна. А ако не успеели да намерят такова място, правили изложби на улицата. После, след като няколко техни творби се продадели и се разнесяла мълвата, че става нещо необикновено, собствениците на галерии ги „откривали“. Повечето собственици на галерии предпочитат да са втори или трети, не първи, в случай, че са се излъгали в преценката си.

— Какво става, ако са се излъгали?

— Чувстват се глупаво и губят пари. Ако си изкуствовед, тези две неща са недопустими.

— Познавам един човек, който може да ми уреди изложба — каза Дъг.

— Собственик на галерия ли? — вдигна вежди Рубен.

— Не, но… има доста връзки.

— Тогава мисля, че трябва да му се довериш. Ще дойда на първата ти изложба.

След миг момчето кимна.

— Сякаш — каза Сара вечерта, докато седяха с Рубен на верандата — не иска да подложи този тайнствен човек на проверка от страх, че ще се провали.

— Имаш ли някаква представа кой може да е той?

— Предполагам, че е Мак. Пълни му главата с фантазии, за да се прави на големия татко, от когото се възхищават и когото обичат.

— А така ли е? Децата обичат ли го, възхищават ли му се?

— Според мен Кери и Дъг го обичат или пък може просто да се радват, че се върна — той вечно прави нещо интересно. Нямам представа какво мисли за него Аби. — Тъжно поклати глава. — Пак го правя. Съжалявам. Не ти се слуша за Мак, за това как се измъчвам заради него, но някак си винаги засягаме тази тема. Нека да говорим за нещо друго.

Рубен я прегърна и попита:

— Хрумвало ли ти е, че засягаме тази тема, защото аз я подхващам?

— Хрумвало ми е, но дори и да е вярно, не бива да позволявам да се случва. Имаш си достатъчно проблеми и без тези на семейството ми. Какво ще правиш с демонстрациите на мястото на строежа?

— Ще разговарям с водачите на протеста. Ще се срещна с Тед, след това двамата с Исая ще поговорим с него и неговите водачи.

— Смяташ ли, че може би хората имат право?

— Имаш предвид законно право да се оплакват ли?

— Основателна причина за безпокойство.

— Да. Знам, че имат. Но ние изпратихме на всички листовки, в които обясняваме какво точно смятаме да правим и как ще избегнем някои от проблемите, от които сега се оплакват. Всичко беше напълно прозрачно. Разполагаха с месеци да отговорят, но никой не възрази.

— Сигурен ли си, че са прочели листовките?

— Предполагам, че са ги прочели. Все пак става дума за района, в който живеят, защо да не ги прочетат? Какво друго можехме да направим? Да вървим по улиците, да се ръкуваме с тях, да се уверим, че са прочели всяка думичка? Това не е наша отговорност, а тяхна, поне да обърнат внимание на това, което става пред домовете им. — Гневът му нарастваше; по-скоро той позволяваше на отрицателните емоции от деня да излязат на повърхността. — Толкова са погълнати от собствения си живот, че са се откъснали от света. Той е голям, объркан и несигурен, неразбираем, а на тях това не им допада. Те харесват малките и простите неща. Всичко друго пренебрегват, защото може да затормози малките им мозъчета.

Сара се отдръпна от него.

— Защо тогава са отишли да демонстрират и да се тревожат какво ще стане? — попита тя.

— Някой ги е накарал. — Той бе толкова замислен, че не забеляза, че Сара се отдръпва от него. — Те са лесни за манипулиране и някой е използвал доста помпозни и неразбираеми за тях думи, развълнувал ги е и ги е измъкнал от креслата им. Очевидно неведнъж. Шарлот каза, че вече планират следващия протест. Така че трябва да се разберем с тях. Започваме от нулата, говорим с кратки изречения, може да използваме силни, действащи думи и някак си да им влезем под кожата, и да ги накараме да ни разберат правилно.

— Мислех си — каза Сара, — че обичаш хората.

Той с изненада и се обърна към нея:

— Аз наистина обичам хората.

— Винаги ли? Или само когато не ти пречат? — Настъпи продължителна тишина. — Животът ти толкова ли е бил лек, че не си свикнал да ти се противоречи?

— Не. Да. Всъщност дълго време беше лек, далеч по-лек отколкото на повечето хора. Семейството ми бе сплотено и изобщо, все още е такова. Никога не сме гладували, никога не са ни липсвали дрехи, книги или играчки. Като деца родителите ни ни водеха на театър, концерти, на кино, на цирк… на всяко място, което превръщаше града в наша вселена. Дори когато майка ми се разболя и не можеше да идва вече с нас, баща ни ни водеше, а когато се чувстваше добре, вземахме и майка ни. Когато бях млад, не се замислях за тези неща, но имах всичко, което поисках или бих могъл да поискам.

— А после?

— О, обичайните проблеми при всяко начало, нищо изненадващо или необичайно. Ние никога не очакваме трудностите, защото сме твърде убедени, че сме готови да завладеем света и да достигнем до някакъв апогей… слава, предполагам, уважение, почит и, разбира се, пари, макар че никога не съм си се представял като особено богат човек, това никога ми е било цел в живота.

— А каква беше целта ти?

Той се приведе напред с ръце между коленете.

— Да строя селища, където хората да живеят в хармония със земята и съседите си. Исках хората да усещат земята, да я усетят със сетивата си, независимо дали е гора, прерия, езеро, океан или планинска верига. Исках животът им да се слее с живата околна среда, не с бетонни кутийки, запълнени тухли и стомана, в които има само снимки, показващи какво е било това място, преди да се появят те. Исках още, доколкото е възможно, да построя къщи достатъчно отдалечени една от друга, за да може всяко семейство да има собствено лично пространство и в същото време да е част от общност, така че хората да могат да контактуват помежду или пък да се уединят на спокойствие в собствения си свят, според това от какво се нуждаят във всеки един момент. — Усмихна й се. — Нямах намерение да ти изнасям лекция. Всъщност точно това казвам, когато говоря пред общински групи, но тази вечер ми прозвуча като лекция.

— Каза ли всичко това на съседите на Карано Вилидж.

— Всичко беше написано в листовките.

— Които, обзалагам се, повечето от тях не са прочели.

— Защо да не ги прочетат?

— Може да са им заприличали на рекламни брошури и да са ги хвърлили, или пък на брошура за зов за помощ, с които се набавят средства, и са ги хвърлили. Може да са помислили за листовките, които получават по време на политически кампании, а хората не са много доволни от политиците в днешно време и са ги…

— Хвърлили. — Той поклати глава. — Съжалявам, че се държах като неандерталец. Не е вярно, че не харесвам хората и че ги гледам отвисоко, сякаш са влечуги, изпълзели от морето. — Сара вдигна вежди. — Май пак преувеличавам.

Тя се усмихна.

— Чувала съм много лоши неща от хора, които наистина мразят себеподобните си. Дума не може да става, че не те харесвам.

— Това би било най-страшното. Но не искам и да те разочаровам.

— Не, не го казвай. Аз не съм някакво по-висше същество, което раздава правосъдие и трябва да бъде умилостивено. Искам да си такъв, какъвто си, ще харесам някои неща от характера ти, други може да не ми допаднат особено много, но това е нещо съвсем естествено, нали? Не е нещо невероятно?

— Не. — Той отново я прегърна. Тя се наведе към него и той си помисли колко малко неща е в състояние да й каже. Когато й разказа за младежките си години и за това какво има предвид под „проблеми при всяко начало“, беше забравил Ардис. Дори сега, след този вълшебен ден, когато им се предостави идеалната възможност да споделят тайните си, да бъдат искрени един с друг, той не можеше да бъде честен с нея. А и тя не попита нищо, с което да му помогне да го направи. Да не би да не се интересуваше дали е женен или не? Дали изобщо някога е бил женен? Дали има деца? Дали много жени или само една жена споделят живота му? Ако наистина тези неща не я интересуваха, дали чувствата й към него бяха сериозни? Трябваше да я попита. Но в момента, в който го направи ще трябва да разкрие всичко, което досега бе таил в себе си. „Ще я попитам. Но не сега“ — реши той.

Седяха мълчаливо и съзерцаваха реката, вълните проблясваха на лунната светлина, а покрай реката растяха тъмни дървета. Нощта беше спокойна. Аби се прибра в стаята си да чете, да пише в дневника си или да размишлява, Дъг и Кери бяха зарязали книгите и скрабъла, стояха на задния балкон, гледаха съзвездията в книга, която Сара им даде предишната вечер, и се опитваха да ги открият и на небето.

— Има страшно много звезди — възкликна Дъг, когато настъпи пълен мрак. — Милиарди. Безброй. И… виж! Млечният път! Истински е!

На предната веранда Сара и Рубен се бяха слели с нощта, неподвижни и тихи, толкова близо един до друг, че се топлеха, понеже от реката подухваше студен вятър.

— Аби казва, че сме старомодни — прошепна тя.

— Понякога не е лошо да си старомоден.

— Така е. Харесва ми.

— Стига да е само за тази вечер.

Сара се усмихна сънливо, усещаше как сърцето му бие в унисон с нейното.

— Това, което най-много ми харесва, е, че и двамата знаехме, че ще стане така, без дори да говорим за това.

— Управителят на хотела бе не по-малко изненадан от Аби, забеляза ли?

— Да. Нима всички очакват двама зрели хора да спят заедно? Ами ако сме брат и сестра?

— С три деца подире ни?

— Никой не би помислил такива неща — промърмори тя, усмихвайки се. — Нито пък, че съм им сестра, а не майка.

Той я познаваше достатъчно добре, за да долови в гласа й противоречивите чувства — да спечелиш любов и семейство, но да загубиш независимостта и кариерата си. Сега беше моментът да сподели какво е спечелил и какво е загубил, да разкрие миналото и настоящето си, за да му отвърне и тя със собствените си тайни и тогава вече всеки от тях щеше да стане част от живота на другия.

Той точно това искаше. Беше сигурен. Сега щеше да я целуне и да й каже, че я обича, а после ще е честен така както не е бил с никого досега.

Целуна я. Прегърнаха се, а след това Сара прошепна.

— Много ли е късно?

— Почти два часът е.

— Дано децата са заспали. — Тя се изправи. — Мисля, че и ние трябва да си лягаме. Ще ни събудят, когато и те се събудят, няма да ни оставят да се наспим. — Тя се наведе и нежно го целуна. — Лека нощ.

Рубен стана заедно с нея и я хвана за ръката. Понечи да каже: „Почакай, има някои неща, които искам да ти кажа…“, но не го направи. Щеше да го направи утре, когато се приберат у дома и останат насаме. Или след два дни, когато…

— Лека нощ — пожела й той и я пусна.