Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (4)

Четвърта глава

— Виж, това имам предвид. — Дъг подаде на майка си фигурка на танцуваща мечка, висока около петнайсет сантиметра. — Би трябвало да е от смлян талк, този материал използват ескимосите, но аз разполагам с дърво. За теб е.

Тес погали с палец гладката повърхност на мечката. Усмихна се на сина си с кривата си усмивка.

— Харесва ти, нали? — попита той. — Сара каза, че ще ти хареса. И на… — млъкна, защото се сети за предупреждението на Аби никой да не споменава името на Мак пред майка им и на Аби и Кери им хареса. — Знаеш ли, точно с това искам да се занимавам. Не искам да правя нищо друго. Мразя скучните неща, които учим в училище, а и за какво ще ми послужат, след като ще стана известен скулптор? Само си губя времето, но на никого не му пука, никой не иска да ме чуе. — Аз съм малкото хлапе, което не знае кое е добро за него. Нали разбираш?

Тес издаде звук, който Дъг прие за съгласие.

— И какво от това? Никой не иска да ми помогне. Мога да уча в Института по изкуства, но Сара казва, че съм още малък за там. И в института сигурно ще кажат същото — тъжно добави той. — Десет е най-гадната възраст на света, ще ми се да стана направо на петнайсет или шестнайсет… или, нали се сещаш, по-голям.

— Вечно се оплаква. — Аби влезе и целуна майка си по челото. — Съжалявам, че закъснях. Дъг каза ли ти колко време чакахме автобуса? После с Кери се отбихме до аптеката, тя още е там, ще дойде след малко. Много си красива. Този пуловер нов ли е? О, нов е, нали? Видях го, когато Сара го опаковаше. И аз ти донесох подарък. Помислих си, че ако някой път ти стане студено през нощта… Знам, че често се събуждаш нощем… — Отвори една кутия и извади шал от ангорска вълна в сребристо и червено. — Харесва ли ти? На мен много ми харесва — толкова е ярък. Кармен би си сложила такъв шал, докато танцува.

Почувства се неудобно и млъкна, понеже си спомни как Тес танцуваше с баща им, носеха се и се въртяха из хола на една Нова година, как танцува с Мак, когато той бе на тринайсет, за да го научи на валс и танго, и правеше смешни движения, които бе видяла по телевизията. Майка й взе крайчето на шала със здравата си ръка и го погали, както направи с фигурката на Дъг, и се усмихна и на Аби с кривата си усмивка. Посочи рамото си и Аби, благодарна за това, че Тес никога не я караше да се чувства виновна, нежно сложи шала на раменете й.

— Стои ти прекрасно. И цветовете ти отиват. — Седна на стола до Дъг. — Какво искаш да ти разкажа?

— Има си гадже — обади се момчето. — По цял ден може да говори само за него.

Кери стоеше на прага и видя, че Аби се намръщи. „Може би не й се говори за Шон. Поне не пред нас.“ Тя изтича и целуна майка си по бузата.

— Съжалявам, че закъснях, но трябваше да купя шампоан. Аби ми каза какъв ползва тя, но не можах да го открия и всички се опитваха да ми помогнат… Никой не изчаква тийнейджърите, забелязали ли сте? — Тя отново целуна майка си. — Много си красива. Липсваше ми, не само на мен, на всички ни, Аби и Дъг казаха ли ти го вече? Онази вечер Сара ни разказа много глупава история за един елф, който продава носове, и ни се искаше и ти да си при нас, защото винаги ни разказваше такива забавни истории.

Тес посочи Аби.

— Какво? — попита тя. — Сара винаги знае какво искаш да кажеш, но аз не…

— Иска да й разкажеш за Шон — преведе Дъг.

— Така ли? О, ами… много е красив — каза Аби. — И добър. Ирландец е, но през последните пет години е живял в Лондон. Обиколил е целия свят и ми обеща, че ще ме заведе на местата, които са му харесали най-много и на които не съм била. Всъщност аз не съм била никъде.

— Как е английският му? — попита Дъг.

— В Ирландия се говори английски, освен това е живял в Лондон — нетърпеливо поясни Кери.

— Какво е тогава келтски?

— Ирландски, но всички знаят и английски. Той е живял в Лондон, Англия. Нали си чувал за Англия?

— Тогава защо е дошъл тук? — попита Дъг.

— Ами така — отвърна Аби.

— Защо? — настоя той.

— Семейството му е искало да се преместят тук.

— Ти разказваше… — Кери млъкна веднага. — Разказваше на Сара… Не разказваше ли на Сара, че от полицията в Лондон съобщили, че приятелите му сложили бомба пред „Хародс“ — това е голям универсален магазин — обясни тя на брат си — и много хора били ранени, така че трябвало да…

— Бомба ли? — извика Дъг. — Той терорист ли е?

— Разбира се, че не е, глупчо — сопна му се Аби. — Не е обвинен в нищо, но понеже е бил приятел с онези момчета, полицаите привикали всички и по-дълго ги разпитвали, било доста неприятно — затова родителите на Шон решили да се махнат от там. Баща му има бизнес и в Лондон, и в Чикаго, затова решили да дойдат тук. Това е всичко, не е кой знае какво.

— Някой от приятелите му ли го е направил? — попита Кери. — Това с бомбата?

— Не знам.

— Искаш да кажеш, че гаджето ти не ти е казало? — попита момчето.

— Не съм го питала.

— Има ли желание да говори за това с теб? — попита Кери. — За да получи съчувствие например? Може да се е страхувал, че ще го търсят и тук, ако става дума за бандата.

— „Терористична бойна група“ — прошепна Дъг.

— Не е била терористична бойна група — възкликна Аби. — За бога, Дъг, много си досаден!

— Не съм…

— Дъг е още малък и не разбира от секс — обясни Кери на майка си. — Затова се подиграва с хора, които са обсебени от това, като Аби.

— Моля? — извика той.

— Обсебени ли? — попита сестра й.

— Нали се сещаш, увлечени, погълнати от това…

— Да ти разкажа ли за пиесата, в която участвам? — обърна се Аби към майка си.

— Аз мога да ти разкажа — веднага предложи услугите си Дъг. — Гледах я. Беше страхотно. Разказва се за…

— И аз я гледах — прекъсна го Кери, — но трябва Аби да разкаже. В крайна сметка тя играе в нея.

— Да, но тя не може да каже колко беше добра, защото ще е самохвалство. Беше направо трепач — каза той на Тес. — Беше толкова добра, че в един момент всички се разплакаха. Всички, но Мак каза, че никога не пла… ох, исках да кажа… имах предвид…

Настъпи ужасна тишина. Тес вдигна треперещата си ръка. Устните й помръднаха. Примига със здравото си око.

— О, боже! — въздъхна Аби. Тес сочеше с пръст Дъг.

— Ами, виж сега, той се върна преди няколко седмици и наистина е страхотен, но нали разбираш, мамо, не можехме да ти кажем, имам предвид, че Сара сметна, нали се сещаш, не бяхме сигурни…

Палецът на Тес започна да потръпва, ръката й падна на коленете й и тя се отпусна тежко напред. От устните й се откъсна тих стон.

— Съжалявам! — извика момчето. — Не исках да стане така.

— Повикайте някого! — изкрещя Кери, но Аби вече беше изтичала до вратата и викаше медицинска сестра, която да дойде и да им помогне.

— Обади се на Сара! — изкрещя Кери. — Тя знае какво да правим.

— Не си е вкъщи — извика Дъг. — Каза, че ще излиза с онзи, как му беше името, мъжът с особеното име.

— Рубен — подсказа му Аби. Тя набираше телефонния номер на сестра си.

— Сара! — проплака след минутка. — Къде си? Имаме нужда от теб. Мама припадна, или нещо такова, просто клюмна напред, тя… да, сестрата дойде, но, моля те, Сара, моля те, ела! О, добре тогава. — Подаде телефона на сестрата: — Иска да говори с вас.

Дойде лекарят и Аби, Кери и Дъг се отдръпнаха в ъгъла, никой не им обърна внимание. Държаха се за ръце, Дъг зарови лице в пуловера на Аби. Светлата стая, която Сара бе изпълнила с червено, пурпурно и златисто, сякаш притъмня… „Заприлича на пещера — помисли си Кери, въображението й я отнесе далеч от това, което се случваше в момента, бе твърде тежко за нея. — Пещера с призраци и дракони и една смела птица, огромна птица, с червено на гърдите и златисти криле, ранена, но в състояние да литне над всички останали и да намери изхода.“

Сара дойде след половин час, но Тес вече беше в леглото. Лекарят си беше тръгнал.

— В момента спи — каза сестрата. — Предполагам, че ще се събуди чак сутринта. Получи лек исхемичен пристъп, което е често срещано при хора, прекарали инсулт. Вероятно като се събуди, ще е добре. Искам да кажа, че състоянието й няма да се влоши. Уверявам ви, че няма никаква опасност за живота й.

Когато сестрата си отиде, Сара погледна трите деца, сгушени в ъгъла.

— Какво стана?

— Аз съм виновен — каза Дъг. Сведе поглед и се разплака. — Разказвах за пиесата на Аби, как разплака хората и казах… казах, че… Мак не се разплака. — Задъхваше се. — Не исках да стане така, Сара! Много внимавах какво говоря, но после… просто ми се изплъзна. Мама ме сочеше, а аз не знаех какво да направя, затова й казах, че се върна, че е тук. А след това тя… тя… падна… Сара, съжалявам, не исках! Мислиш ли, че я убих?

Тя го прегърна.

— Разбира се, че не си я убил. Нали чу какво каза сестрата.

— Да, но тя може и да греши. Състоянието на мама може да се влоши. Ще ме намрази за това, че влоших състоянието й. Аз съм виновен, но стана, без да искам!

Сара го притисна по-силно.

— Не си я убил, миличък, и съм сигурна, че не си влошил състоянието й и тя никога не би те намразила. Вярно е, че сгреши, но…

— Дъг не е виновен — обади се Кери. — Той се държа добре, донесе на мама фигурка на мечка, която току-що направи, всички си говорехме и се смеехме, тя беше много доволна и щастлива, сложи си новия шал, който Аби й подари и всичко беше наред.

— Знам — отвърна Сара. — Рано или късно това щеше да се случи. Беше глупаво от наша страна да си въобразяваме, че ще можем вечно до го пазим в тайна. При условие, че разказваме на мама всичко за нас, всичко, което я интересува, е невъзможно да пазим в тайна, че някой живее в нашата къща.

— Беше направо ужасно — каза Кери. — Главата й клюмна, палецът й потръпваше. Беше страшно и ужасно, а теб те нямаше… Къде беше, между другото? Искам да кажа… къде беше ти в този момент?

— Беше излязла — отговори й Аби. — Има право на това.

— Не и когато имаме нужда от нея. Би трябвало да е наблизо, в случай че ни потрябва.

„Точно така — помисли си тъжно Сара. — И ако «наблизо» не е достатъчно близо, може би трябва непрекъснато да си седя вкъщи, в случай че някой реши, че има нужда от мен. Определено така е най-добре, ако питате семейството ми — трябва съм у дома, където винаги да съм на разположение.“

Тя се обърна към леглото на майка си, ядосана, виновна и гладна — с Рубен имаха намерение да вечерят, след като посетят художествените галерии „Ривър Норт“. Тя се наведи се заслуша в дишането на Тес, целуна я по челото, отдалечи се от леглото и си взе чантата.

— Да се прибираме — заповяда тя.

— Не е ли редно да останем тук? — попита Кери. — Ако мама се събуди, ще се чуди къде сме.

— Сестрата каза, че ще спи чак до сутринта, а и когато се събуди, едва ли ще си спомня какво се е случило. Хайде, Дъг, стига си подсмърчал. Станалото станало. Всичко свърши. Така или иначе все някога щеше да се случи, така че давайте да помислим какво ще правим оттук нататък, какво ще й кажем.

— Няма да ни се наложи, ако не си спомни за Мак — с надежда изрече Дъг.

— Не мисля, че ще го забрави. Освен това рано или късно пак ще спомене за него и трябва да сме подготвени. Хайде, гладна съм. Оставих ви вечеря, така че да си я поделим.

 

 

Седяха на кръглата маса в трапезарията и тихо разговаряха.

— Трябва да кажем истината — заяви Сара. — Не можем да лъжем. Тя мрази лъжата. Не би ни го простила.

— Но Дъг каза, че Мак е супер — простена Кери. — Как ще се измъкнем от тази лъжа?

— Той наистина е страхотен — възрази Дъг. — На мама би й харесало, нали? Искам да кажа, че все пак той й е син.

— Но той се отнесе много гадно с нас — тъжно каза Аби и стрелна с поглед Сара: — Съжалявам, отнесе се ужасно с нас. Изостави ни точно когато имахме нужда от мъж в къщата.

— Аз бях тук — отвърна Дъг.

— Ти беше на шест години. Какво можеше да направиш?

— Нищо. Аз и сега не мога да направя кой знае какво. Не ме бива за нищо.

— Бива те за част от това семейство — успокои го Сара. — Ти си много важен за нас и ние те обичаме.

— Престани да се самосъжаляваш — обади се Аби. — Само защото оплете конците при мама…

— Аби! — строго изрече Сара.

— Съжалявам.

— Аби е права — мъдро заяви Кери. — Имам предвид, че той ни обърна гръб и просто си тръгна, а сега се връща и всичко е наред. Няма нищо лошо, че е тук, но няма да ни е лесно да убедим мама, че всичко е наред, когато тя си спомня точно обратното и получи удар именно заради него.

— Не сме сигурни какво точно е причинило удара — каза Сара.

— Трябва… да говорим за него — заяви Аби — сякаш е част от ежедневието ни. Искам да кажа, че си говорим за училището, за пиесата ми, за разказите на Кери и за всичко останало, а… и за Мак.

— Сякаш е нещо съвсем нормално ли? — попита Кери.

Всички погледнаха Сара. Тя кимна.

— Наистина, няма друг начин. Мисля, че е съвсем нормално да говорим за него поне докато е тук. Но нека първо аз поговоря с нея, става ли?

— Добре. — Аби въздъхна с облекчение. — Благодаря ти, Сара.

Телефонът иззвъня и тя изтича да го вдигне.

— Шон е — каза на Сара. — Мога ли да изляза за малко с него? Иска да отидем до Уебстър Плейс и да хапнем нещо сладко.

— Днес бе тежък ден… — започна Сара, но като видя, че погледът й помръква, попита: — Написа ли си всички домашни?

— Да! Мога ли да отида?

— Добре. Но не закъснявай много.

— Десет часа?

— Добре, но да те изпрати чак дотук.

— Кога и аз ще мога да излизам на срещи с момчета? — попита Кери.

— Някой канил ли те е вече?

— Не, просто искам да имам някаква представа.

Сара се засмя.

— Петнайсет, почти шестнайсет е добра възраст човек да започне да се среща с момчета.

— Колкото Аби ли?

— Да, колкото Аби.

— Идвам след минутка. — Аби изтича по стълбите към горния етаж.

Когато слезе, Дъг каза:

— Забави се цели петнайсет минути.

На вратата се позвъни и Аби направи гримаса на Дъг:

— Нямам време да споря с човек, който не познава часовника. Чао на всички. Обичам ви.

„Изглежда са забравили ужасните преживявания днес следобед — помисли си Сара. — Колко е хубаво да имаш подобна памет.“

 

 

Когато Мак се прибра, бе тихо. Сара четеше в библиотеката, Дъг и Кери бяха в стаите си. Мак се запъти за стълбите към третия етаж, но се спря до отворената врата на Дъг.

— Хей, за лягане ли се приготвяш? Толкова ли е късно? Съжалявам, братле, исках да прекарам една спокойна вечер у дома, но трябваше да свърша някои неща. — Седна в края на леглото на Дъг. — Как мина днес? Направи ли някоя беля, която би ми харесала?

— Направих една издънка — смутено отвърна момчето, — но не знам дали трябва да ти разкажа за нея.

— Хайде, стига де, да не би да ме смяташ за малък? Достатъчно голям съм и съм издръжлив. Каквото и да е, щом ти можеш да го понесеш и аз ще успея, така че, давай, изплюй камъчето.

— Ами, просто… имам предвид, не исках да… Аз просто… Неволно споменах на мама, че се върна. А не трябваше да й казваме.

След секунда Мак попита:

— Въобще ли?

— Не знам — призна Дъг. — Искам да кажа… нямам представа.

— Е, разбира се, че ще й кажете. В крайна сметка тя е и моя майка, и би искала да знае. Щеше да ви се ядоса, ако не й бяхте казали. Така че си постъпил много добре, би трябвало да си доволен от себе си. — Той замълча. — Иска ли да ме види?

Дъг отчаяно гледаше към вратата и се молеше някой да дойде и да го спаси. След като не се появи никой, промърмори нещо.

— Моля? — попита брат му. — Не те разбрах.

— Прилоша й — високо каза Дъг. — Наистина й стана много зле. Така че не знам дали иска да те види или не.

— Какво й стана?

— Ъ-ъ, като че ли припадна.

— Изпадна в безсъзнание ли?

— Не знам. Мисля, че да. Казаха, че е получила някакъв удар, забравих точно какъв. Лекарят и сестрата я сложиха да си легне и казаха, че цяла нощ ще спи, затова се прибрахме.

— Загубила е съзнание, когато е разбрала, че съм се върнал. — Момчето мълчеше. — Мамка му! — промърмори Мак.

Дъг чу, че телефонът звъни, Кери се обади от апарата в коридора пред вратата си, а после повика Сара, която бе долу.

— Гаджето — посъвзе се Мак и се ухили на Дъг. — Във въздуха се носи романтика. Изглежда, четиримата пак ще прекараме известно време заедно. Тъкмо ще мога да ви разкажа какво преживях на един ферибот, който потъна.

— Потъна ли?

— Точно под краката ни. Триста човека, двеста и деветдесет, ако трябва да съм точен. Истинска трагедия.

— Ти на спасителна лодка ли се качи?

— Не, плувах.

— Какво разстояние преплува?

— Много, много голямо, но вече е много късно за такива трагични и драматични истории. Следващия път, когато голямата ни сестра излезе и останем сами, ще ви я разкажа.

— Можеш да я разкажеш на всички.

— Понякога си мисля, че сладката Сара невинаги вярва на историите ми. Ти как мислиш?

— О, ами, може и така да е, но, нали знаеш, тя не е наясно с всички факти, затова.

— Ти също не си наясно с фактите, но ми вярваш.

— Предполагам, че аз имам по-голямо желание да ти вярвам.

— Майка му стара, наистина ме изумяваш, малко братче, много си умен. — Вдигна ръка и двамата си удариха дланите. — До утре, братле. — Помаха на Дъг през рамо, преди да си тръгне. — Приятни сънища.

Застана в коридора, за миг се поколеба и се качи до най-горното стъпало на стълбището. На долния етаж бе тихо. Слезе до половината на стълбището и отново се ослуша, после продължи надолу и тихо отиде до библиотеката. Чу равния и тих глас на Сара:

— Нищо не мога да направя, госпожо Коркоран. Имате нужда от приятели, изолирали сте се. Най-бързият начин да се запознаете с хора е да се включите в различни организации. С радост ще ви представя на президентите на директорски бордове на подобни организации. Ще бъдете заобиколена от хора… Не, не мога да направя това. Имам семейство, не мога да прекарвам вечерите си с вас… категорично не. Знаете ли колко е часът?

Настъпи дълго мълчание. Мак свъси вежди, чудеше се какво ли е намислила този път онази кучка Пуси. Защо беше дошла тази сутрин тук? Чудна работа.

— Съжалявам — най-после каза Сара, — само това мога да направя за вас. Утре ще се обадя на президентите на бордовете на няколко организации и ако дойдете в кабинета ми в десет часа, ще ви дам списък с имената на тези, които са готови да обсъдят с вас присъединяването ви към тях. Моля ви, чуйте ме — направете нещо сама. Излезте и разгледайте града, опознайте го. Ще се почувствате по-добре, може даже да ви хареса и да се забавлявате. Унищожително е да се затваряте в себе си и да мислите само за нещата, които не ви харесват и не можете да контролирате. Лека нощ, госпожо Коркоран. Ще се видим утре в десет.

— Откъде знаеш? — попита Мак от вратата на библиотеката. Сара се стресна и го погледна. — Съжалявам, не исках те плаша — каза той. — Отивах до кухнята да си направя кафе. Ти искаш ли?

— Би ли спрял да дебнеш из къщата — сопна се тя. — Нямаш ли си друга работа, та само ме шпионираш.

— Хей, сестричке, не е честно! Защо да те шпионирам. Просто минавах покрай вратата и те чух да казваш, че е самоубийство да се затваряш в себе си и да мислиш единствено за нещата, които не ти харесват. Вярно, абсолютно си права. Знам го от собствен опит и си мислех, че ако все още се чувстваш по този начин, бих могъл да ти помогна.

— Вече ти казах какво би могъл да направиш. И то неведнъж.

— И аз точно това правя. Намерих си работа. Щях да те изненадам, когато всичко е сигурно, но вече е почти факт. Гордееш ли се с мен?

Сара заобиколи дивана и отиде до библиотеката, така че диванът да е между тях.

— Трябва ли да се гордея с теб? — попита.

— Сестричке, това е работа. Може да направя много пари. Тогава ще си доволна, нали? И ще се гордееш с мен?

— „Може“ да направиш пари? Което значи, ако получиш работата, каквато и да е тя, няма да получаваш заплата, така ли?

— Ами, не. Не и ако имаш предвид заплатата, която хората получават всяка седмица и на която са като роби. Но парите ще са големи, сестричке, обещавам ти. Работех за този човек в Ню Йорк, той е голяма работа, има грандиозни идеи, компанията му е голяма. Харесахме се взаимно, така че всичко ще е наред. Обещавам ти, сестричке. В крайна сметка съм ти много задължен, знам го, много се радвам, че съм тук, че съм част от едно семейство, от моето семейство. Готов съм на всичко, за да облекча живота на всички ви.

Сара го изгледа.

— Кой е той? Кой е този тузар, за когото ще работиш?

— Не мога да ти кажа. Поне засега. Не и преди всичко да е напълно сигурно. Но ако се притесняваш дали той наистина съществува, дали компанията му е истинска, не се тревожи, всичко, което казва за себе си, е истина, даже спестява някои неща.

Тя огледа рафтовете и се качи на малката стълбичка, за и вземе една книга от най-горната лавица.

— Качвам се горе. Ще се видим утре.

— Чакай малко, сестричке. Моля те. Моля те, не се качвай още. Да ти направя ли кафе? Обичам да пия кафе късно вечер, не ми пречи да спя. Действа ми отпускащо след тежък ден. Позволи ми да ти направя и на теб, искам да поговорим. Напоследък и двамата бяхме заети и не сме си говорили много-много. Моля те, Сара, едно кафе?

Раменете й се отпуснаха и тя кимна.

— Само за няколко минути. Уморена съм, пък и утре ме чака тежък ден.

— Да, знам. — Той влезе в кухнята преди нея, отиде до тухлената камина на отсрещната стена и запали хартия и подпалки, а Сара седна в един от фотьойлите от двете й страни. Гледаше го как се движи из кухнята, без да пали лампата, светеше само огънят. Взе бурканчето с кафе от шкафа до мивката, правеше всичко с обичайната лекота, сякаш винаги е живял тук. Докато приготвяше кафето, говореше за пиесата на Аби, за най-новата скулптура на Дъг и за разказа на Кери, който предостави на училищното списание. Говореше с гордост и с много нежно чувство. „Моето семейство!“

Сара го наблюдаваше, топлината от камината я обгръщаше, от светлината на огъня градинският чай в саксията имаше кремаво златисти нюанси, подобно на пустиня при залез-слънце, близка, топла, тиха. Единствените шумове бяха ежедневните, обичайните. Тя се отпусна в дълбокото кресло в този късен час. За пръв път се чувстваше успокоена от лекотата, с която Мак се движеше из кухнята, из стаята, от отношението му към Аби, Кери и Дъг. Това бе техният живот, животът, който каза, че иска да сподели с тях.

— И така. — Сложи каната с кафе и две чаши на ниската масичка между тях и седна на другото кресло. За миг на Сара й се стори някак странно, че са седнали тук също като родителите й, а по-късно, когато баща й почина, като майка й и бащата на Мак — те седяха тук всяка сутрин, пиеха си кафето, четяха вестниците. „Сега ние отговаряме за къщата — помисли си тя, — както нашите родители го правеха преди.“ Мисълта да споделя отговорността за семейството с някого беше приятна.

Мак напълни чашите с кафе и каза:

— Не е като от италианска машина. Това е едно от първите неща, които ще купя, щом мога да си го позволя.

Наслаждаваха се на тишината, пиеха кафе с бадемовите бишкоти, които Мак намери в кухненския шкаф.

— Приятно е — промърмори той. — Обичам нощната тишина. Предпочитам я пред дневната. По-дълбока е.

Беше облечен с официален панталон, колосана риза, разкопчана на врата. Чорапите му бяха в тон с панталона, обувките му бяха лъснати, лицето му вече не беше бледо и изпито, косата му бе сресана.

— Много си красив — каза Сара.

Той се ухили.

— Голям комплимент е, когато ти го казва сестра ти. Благодаря. Опитвам се да съм на ниво с атмосферата в къщата и семейство Елиът/Хейдън. Наистина си прелестна, Сара, и се обличаш страхотно. Би трябвало Аби да вземе някой и друг урок от теб.

— Аби е на петнайсет и трябва да се облича като връстниците си. На тази възраст младежите не искат да се открояват от останалите. Не съм прелестна, Мак, и ти го знаеш. Защо непрекъснато го повтаряш?

— Наистина ли „непрекъснато го повтарям“? Сигурно, защото наистина го мисля. Сега ще спориш какво изпитвам към сестра си ли? Ще ти кажа. Мисля, че сестра ми е прелестна, красива, очарователна. Освен това е доста уморена. Сестра ми работи твърде много — замълча, но и тя не каза нищо. — Имам намерение да облекча живота й, да отнема част от товара, който носи на крехките си плещи, да поема своята част от задълженията в къщата. Виж какво, Сара… — Той се наведе напред и допълни чашите с кафе. — Знам, че не искаш децата да тичат из къщата, да се прибират от училище и вкъщи да няма никого. Те обаче смятат, че вече са големи, но ти не си спокойна и не те обвинявам за това. Обаче ти си имаш ново гадже и свой живот, така че защо не ми позволиш да ти помогна? Ще си стоя вкъщи повечето вечери и уикенди, за да можеш да разполагаш с времето си спокойно, без да се притесняваш за децата. Това ще облекчи товара ти, нали?

— Как така изведнъж реши, че ще стоиш у дома вечерите и уикендите, а?

— Това е намерението ми. Казах ти, вече съм работещ човек. Няма да ми се налага да ходя на служебни срещи късно вечер. Всичко е уредено, всичко си е на мястото. Място за всичко и всичко на…

— А мама? — директно го попита Сара.

Мак млъкна по средата на изречението.

— Мамка му! — Закри очите си с ръка. — Не знам какво да ти кажа. Дъг отчасти ми разказа какво се е случило. Но достатъчно, за да добия представа за картинката. Господи, не трябва ли майките да са добри и прощаващи? Мислех си, че… — поклати глава, махна ръката от лицето си и погледна умолително Сара. — Мислех, че тя ще ме разбере, че ме обича. Като всички майки. Аз я обичам. Липсваше ми, липсваше ми дори това, че ме наричаше с обидни имена, че ми казваше какъв егоист съм… Разбираш ли, всичко ми липсваше. Мислех си, че щом тя ми липсва, сигурно и аз й липсвам. После чух, че е получила удар и предположих, че причината е заминаването на татко, това, че губи втори съпруг и че е повече, отколкото… — Той сви рамене. — Много неща си мислех тогава, разсъждавах за какво ли не. Както и да е, не се тревожи, Сара, ще се погрижа за това. Ще намеря начин да й обясня всичко и ще се сдобрим, тя ще ме обикне, както ме обичаше преди, и ще забрави за случилото се. Майките забравят, нали знаеш? Това май е техен специалитет. — Взе каната с кафе и рязко вдигна поглед. — Хей! Може да си я вземем у дома! Ако всички заедно се грижим за нея, обзалагам се, че ще се справим. Кой знае какво можем да направим заедно? Сара, чуй ме, точно за това ти говорех. Установих се тук, вече съм си у дома, където ми е мястото, където обичам всички и всичко и се надявам, че всички ме обичат. Така че, ей ме на, готов да работя. — Изправи се и козирува. — На вашите заповеди, госпожо. Готов съм да се стегна в кръста и да се заловя за работа.

Стаята бе топла, тишината се нарушаваше само от тихото бръмчене на хладилника и фризера, което напомняше на течение, което сякаш ги повдигаше нагоре, и Сара не можеше да се сети защо не вярваше на Мак, защо бе толкова лоша с него, сопваше му се почти при всеки техен разговор. Погледна го и много й заприлича на майка й — сочните устни, русите къдрици, радостната му усмивка, която сякаш им връщаше майката, която бяха загубили от години. Срамуваше се, че не го посрещна така както трябва, че мислеше само за медицинския институт и за собствения си живот, когато той се появи, вместо да му помогне да се приспособи към семейството и да започне нов живот. „Той е част от нас“ — за пръв път си помисли Сара и протегна ръка на брат си.

— Благодаря ти — каза. — Прекрасно е, че си сред нас.