Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (3)

Трета глава

— Та ние почти не го виждаме — оплака се Дъг. Разбърка овесените ядки в купичката. — Когато тръгваме за училище сутрин, той още спи и излиза веднага след вечеря. Къде ходи всяка вечер? Сякаш вече не ни харесва.

— Разбира се, че ни харесва — отвърна Кери. — Самият той ни каза. Каза, че ни обича. Трябва да се срещне с много хора, това е всичко. Тук е само от три седмици, може да си търси работа.

— Като татко ли? — разтревожи се Дъг. — Ако е така, щеше да си отиде завинаги, а той все още е тук. Спи тук, вечеря…

— По-скоро излапва набързо вечерята си.

— Да, а после излиза. Значи не си е отишъл както татко или… както преди да се върне. Може пък да го направи. Просто да замине. Какво значение има, ако не го видим никога вече?

Кери го прегърна.

— В неделя цял ден беше с нас, донесе филм, за да можем всички да го гледаме, и беше забавно, нали? Прекарахме чудесно. Той наистина ни харесва, Дъг. Не се тревожи.

— За какво да се тревожи? — попита Сара, която идваше от кабинета на втория етаж.

— За Мак — тъжно изрече Дъг. — Той вече почти не живее тук. Казах на Дъг, че вероятно си търси работа — поясни Кери.

— Би било прекрасно, ако е така — отвърна Сара и си облече сакото. — Трябва да тръгвам. Готови ли сте за училище?

— Да — каза Кери. — Ще си взема разказа, онзи за най-щастливото куче на света, който ще чета пред класа, и направих закуска на Аби.

— Тя ей сега ще слезе. Довършва си някакъв специален и сложен грим. Разказът ти много ми хареса. Приятелите ти също ще го харесат. Чао, милички, до довечера. Приятен ден в училище. — Тя ги целуна и излезе през задната врата към гаража.

— Мисля, че Мак не й харесва много — заяви Дъг, когато останаха сами.

— Разбира се, че го харесва. Просто щеше да го харесва още повече, ако си беше намерил работа.

Някой позвъни на вратата, а после нетърпеливо почука.

— Аз ще отворя! — извика Аби, която тичешком слизаше по стълбите.

— Да? — попита тя жената, която стоеше на прага. Беше дребна, закръглена и носеше кожено палто. Кери и Дъг стояха наблизо.

— Сигурно й е горещо с това палто. Вече е почти лято — прошепна Кери на брат си.

— Трябва да се срещна със Сара — каза жената. — Сара Елиът?

— Няма я. Съжалявам, но…

— Къде е? Трябва да говоря с нея. Защо винаги е толкова трудно да я намери човек?

— Не е трудно да я намери човек — студено отговори Аби. — Тръгна за работа. Ако искате, мога да ви дам…

— Толкова рано? Не ми се вярва. Крие се тук някъде. Не желае да говори с мен. Все ме избягва. Не отговаря на обажданията ми. Настоявам да се видя с нея! Аз съм й клиентка. Кажете й, че Пуси Коркоран спешно се нуждае от нея.

— Няма я — солна се Аби. — Тя не се крие от хората. Коркоран ли? О!

— Какво?

— Мисля, че онзи ден Сара спомена името ви. Ако искате, мога да ви дам номера на мобилния й телефон.

— Разбира се, че искам. Какво чакате още? Боже мой, трябва да се занимавам с толкова некомпетентни хора.

Дъг и Кери видяха, че Аби се чуди дали да не тресне вратата под носа на Пуси. Вместо това обаче спокойно й продиктува номера.

— Скъпа, би ли ми го записала? — мило помоли Пуси. — Виках, нали? Ако ме чуе Лу, толкова ще се вбеси, че ще хвърля разни неща по мен — пронизително се изсмя тя. — Точно по мен — присви очи жената. — Ще го напишеш ли?

Аби взе листче от масичката в коридора и написа номера.

— Целия ден няма да си е вкъщи — добави тя и затвори вратата.

— За нищо на света не бих могла да върша работата на Сара — заяви на Кери и Дъг. — Тя трябва да е светица. Трябваше да стане лекар.

— Тогава щеше да се разправя с Пуси Коркоран, когато е болна и още по-зла — мъдро отбеляза Кери.

— Пуси Коркоран ли? — попита Мак, слизайки по стълбите. — Била е тук? Искам да кажа, тя ли крещеше преди малко? По дяволите, събуди ме. Сигурно е събудила целия квартал.

— Кварталът отдавна е буден — сряза го Аби. — Само ти спиш до толкова късно.

— Хей. — Мак вдигна ръце. — Какво направих?

— Напоследък все те няма — каза Дъг.

— Съжалявам, приятелчета, бачках си бачкането. Да не сте си помислили, че ви пренебрегвам?

— Да — дръзко отвърна Дъг.

— О, дяволите да го вземат, Дъг! Знаеш много добре, че никога не бих го направил. С най-голямо удоволствие бих си седял у дома при вас, но имах работа. Хайде да закусваме, след като онази кучка вече ме събуди.

— Не бива да говориш така — притеснено изрече Аби. — На Сара никак не й харесва, а и наистина не е много прилично.

— Прилично ли? — попита Мак. — Прилично? Какво, по дяволите, означава това?

Аби се смути.

— Начина, по който говорят възпитаните хора. Хората, които не са… невежи и груби.

— Сладката ни сестричка ли казва това?

— Да — извика Кери. — Накара ни да се почувстваме ужасно, но е права. Обикновено е права — тъжно добави.

— Има страшно много други думи — каза Дъг. — Безброй са.

— Хубави като „лайнар“ ли? — попита Мак. — Наистина толкова хубави? — Той им се ухили, а шумът от кафемелачката изпълваше кухнята. После сложи кафето в кафеварката, наля вода и поиска: — Кажи ми някои от тях?

Останалите се намръщиха и се замислиха.

— Нали са страшно много — изсумтя Мак.

— Недодялан — каза Аби — или груб, неучтив — замълча. — Не се сещам за други! — изпъшка. — Бяха толкова хубави — о, омразен, сетих се за още една — но не си спомням всичките. Ако Сара беше тук, щеше да ти ги издекламира, знае ги наизуст.

— Лайнар е идеална дума — решително заяви Мак. — Върхът на върховете, колоритна и обогатяваща речника на човек. Чрез нея се предава някакво послание, нали? Какво друго можем да искаме от думите? Лайнар предава послание. Нали така?

Аби кимна.

— Така е, това ми е ясно, но…

— Хващам се на бас, че всички в училище я използват, нали?

— Да, но Сара казва, че това показва, че имат ограничен речник и им липсва въображение.

— Тази дума е част от техния речник. Те са го обогатили с нея. Мисля, че сестра ни, колкото и да е сладка, е тесногръда по отношение на езика. Доста е строга, а?

Аби свъси вежди, понеже беше объркана.

— Това, което каза, не е много мило.

Мак сложи хляб в тостера.

— Още едно неприлично нещо, а? Аз не я критикувам, скъпа, просто отбелязвам фактите. Тя е страшно мила и добра, никой не знае това по-добре от мен, просто е много тъжно, че е толкова чепата. Би могла да се отпусне и да се наслаждава на живота такъв какъвто е — шарен, разнообразен, с хубави и лоши моменти, както го правим четиримата. Тя не е като нас, а?

Дъг гледаше брат си като омагьосан.

— Сара върти къщата — каза той. — Ние не… Искам да кажа, че… — Не посмя да изрази толкова дръзко мнение.

— Мисля, че тя е точно като мен — заяви Аби. — Или по-скоро аз съм като нея.

— Ние я обичаме — извика Кери.

Мак се удари по челото.

— Пак сгафих. По дяволите, не исках да кажа, че не я обичаме. Тя може да е коренно различна от нас и пак да си я обичаме. Разбира се, че я обичаме. Тя е страхотна. Най-добрата…

— А и не е прилично да говорим за нея, когато я няма — заяви Аби.

— И не може да се защити — добави Кери.

— Хей, хей, хей, не се съюзявайте срещу горкичкия си беззащитен брат! Млъквам, гък няма да кажа повече срещу нея. Сара е страхотна. Тя е красива и умна, много по-умна от мен и по-красива, признавам си го. — Кери се изкиска, а той й се ухили. — Тя е най-страхотната сестра на света и само някой смелчага да каже противното.

— И не е по-различна от нас — каза Аби.

— Е, на мен ми се струва различна, миличка. Сякаш ние четиримата сме по-сплотени, по… Но стига сме говорили за това. Искате ли да ви разкажа за африканските бели гъски, които ядох?

Дъг вдигна поглед.

— Моля?

— Работата е там, че някои хора си купуват африкански бели гъски вместо куче-пазач — те са огромни, стигат до кръста на човек, тежат около двайсет килограма, тичат много бързо с ципестите си крака, чисто бели са — и крякат толкова силно, че могат да събудят цяла армия, а най-хубавото е, че идат трева. Не ти трябва косачка. Страхотни са, много ще ви харесат.

— И… ти си изял такава гъска? — попита Дъг.

— Е, не цялата, разбира се. С едни приятелчета бяхме страшно изгладнели, нямахме пари, нямаше къде да спим, нали разбирате? Беше една от онези ужасни седмици, може би месеци, не си спомням, така че се разбрахме със съседите, на които им беше писнало от крясъците на гъските, и свихме няколко за Коледа. Вкусна вкуснотия, почти като пуешко.

— Не ти вярвам — категорично заяви Аби. — Щом са толкова бързи, не е възможно да сте ги хванали.

— И аз не вярвам — подкрепи я и Кери.

Мак закри лицето си с ръце.

— Сърдите ми се, че критикувах Сара. Не я критикувах, просто исках да ви обясня, че хората са различни — което е хубаво, защото иначе ще умрем от скука — и че Сара… — Той погледна между пръстите си и въздъхна. — Даже името й не мога да изрека. Добре де, сладурчета, няма да кажа думичка повече. Най-дълбоко, смирено, покорно и коленопоклонно се извинявам. — Протегна ръце и се ухили на Аби. — Простено ли ми е? Много ми се иска да ми разкажеш за пиесата си. С най-големи подробности. Нямам търпение да я гледам.

— Аз ще я гледам пръв — похвали се Дъг, а лицето му грейна от радост, че смениха темата на разговора. — Поканиха пети клас да присъства на генералната репетиция тази вечер.

— Е, в такъв случай и аз ще дойда — заяви Мак. — Обичам да съм напред с материала.

— Не може — възрази Аби. — Поканени са само учениците от пети клас. Премиерата е в събота вечер, тогава заповядай. Сара и Кери също ще дойдат тогава.

— Дяволите да го вземат, в събота вечерта съм зает. — Забеляза, че сестрите му го погледнаха навъсено. — За бога, и вие сте чепати и ограничени като сестра си. Опа, съжалявам! Без майтап, приятелчета, наистина трябва да се поотпуснете малко — има място за всичко, ако му направиш такова и го приемеш като нещо обикновено от обикновения свят, а не си тесногръд като… някои хора.

— Трябва да тръгваме — Аби подкани Кери и Дъг. — Майката на Оливър всеки момент ще дойде.

— Майката на Оливър ли? — попита Мак.

— Госпожа Невинс. Живеят на нашата улица.

— Оливър Невинс още ли ти е приятел? — попита той Дъг.

— Да — предпазливо отвърна момчето. — Приятели сме.

— Е, това е страхотно. Радвам се за теб, чудесно е, че сте приятели. Аби, мога ли да дойда довечера? Наистина в събота вечерта имам работа.

Тя поклати глава.

— Само пети клас, никой друг.

Дъг гледаше втренчено брат си.

— Ти не го харесваше. Подиграваше му се.

— Оливър ли? Напротив, винаги съм го харесвал.

— Не е вярно, казваше, че цялото семейство са неудачници.

— Така ли? Сигурно съм бил луд. В крайна сметка, щом го харесваш, сигурно е страхотно момче, защото ти самият си страхотен.

Лицето на Дъг грейна.

— Наистина ли? Благодаря. Така де… Много ти благодаря.

Телефонът иззвъня и Аби го вдигна.

— Аби — каза Сара. — Налага се да остана на работа до по-късно тази вечер. Опитах да се измъкна, но не мога. Ще вземеш ли Кери и Дъг на репетицията? Не ми хрумва нищо друго. Отидете всички заедно, а аз ще ви взема.

— Не мога, Сара. Тази вечер трябва да се прибереш навреме. Трябва да съм там час по-рано, а те няма какво да правят през това време… а и Кери не може да присъства, осми клас не е поканен.

— Ще се обадя на учителя ти. Той ще уреди това. Ще си вземат книги и ще четат един час или пък Дъг ще си дялка нещо. Те ще си решат, не са бебета. Моля те, Аби, не ми се ще да се прибират в празна къща, пък и Дъг трябва да дойде на репетицията така или иначе, а Кери ще трябва да стои сама до десет часа или докато аз се прибера.

— Мак ще си е у дома.

Настъпи тишина.

— Моля те, Аби, направи го заради мен.

— Но Мак…

— Не знаем къде ще е Мак. Моля те, Аби.

— Проблеми, проблеми — обади се Мак. — Дай да говоря с нея.

Той взе слушалката.

— Чуй ме, сестричке, какъвто и да е проблемът, аз ще се погрижа. Само ми кажи какво искаш да направя?

— Нищо. Всичко е под контрол.

— Не ми изглежда точно така. Хайде сега, имаш нужда от помощ, а аз мога да ти помогна. Ще заведа Кери и Дъг на генералната репетиция, ако уредиш нещата с онзи тузар, дето отговаря за тази работа. Не е кой знае какво. Всъщност тъкмо казвах на Аби, че много ми се иска да гледам пиесата тази вечер. — Той замълча и понеже Сара не отговори, продължи: — Значи се разбрахме. Ще приготвя вечерята и тръгваме. Това е идеалното разрешение на проблема. Не се тревожи.

— Вечерята е готова — след секунда каза Сара. — В хладилника в една тава има печено пиле с ориз, а в чиния до пилето има запечени зеленчуци. Аби ще ги допече.

— Ще се оправим. Приятна…

Аби грабна телефона:

— Сара, госпожа Невинс дойде, ще се видим по-късно. Обичам те.

Сара затвори телефона и се загледа през прозореца. Високо над редицата масивни административни сгради слънцето грееше ярко на ясното синьо небе, изпъстрено със сребристи точици там, където слънцето огряваше самолетите. Но в малкия кабинет на втория етаж на кметството, което се намираше на Ласал Стрийт, почти винаги бе сумрачно.

— Страхотно начало на деня, няма що — тихо си каза тя. Неприятностите започваха още в началото на работния й ден.

— Обади се Пуси Коркоран — съобщи й Дона Солдана, която влезе с купчина документи. — Каза, че те е търсила и на мобилния телефон.

— Забравих да го включа. Моля те, обади й се и й кажи, че през целия ден ще съм извън офиса. А и вечерта, както се оказва. Кажи й, че никога няма да ме намери в офиса, но предполагам, че дори и тогава едва ли ще спре да звъни. — Погледна Дона. — Това нова синина ли е?

— Не… всъщност, да. Ударих си главата в кухненския шкаф.

— И си си насинила врата? — попита Сара, но тя не отговори. — Как е разбрал къде живееш?

— Майка ми му е казала — след дълго колебание отвърна Дона. — Май ще се наложи да си търся друго жилище.

— Да. Ето… — Сара написа набързо един номер и й го даде. — Това е номерът на мобилния телефон на Нанси. Обади й се още сега, преди да е отишла на работа. Разполага с дълъг списък от малки апартаменти, които се дават под наем. Тя е човекът, който може да ти намери жилище възможно най-бързо. А пък аз ще ти помогна да се преместиш.

— Не, Сара, няма да стане. Имам приятели, които ще ми помогнат. Благодаря ти, страхотна си. Не знам какво щях да правя без… — Преглътна сълзите си. — Трябвам ли ти за нещо друго?

— Не, обади се на Нанси. Кажи й, че е спешно.

Сега пък на всичкото отгоре трябваше да се тревожи и за Дона. Дните, в които още от сутринта беше в лошо настроение, бяха най-дългите и тежките. Дори в собствения й кабинет, мястото, където знаеше, че всичко е под контрол, й се струпаха много неща. „Не чак толкова много“ — помисли си тя. Все още се справяше с ангажиментите си за деня, беше наясно с програмата за днес. Всичко беше под контрол. Един клиент се нуждаеше от конферентна зала за тази вечер, която да побере петдесет човека, оборудвана с техника за презентации, кетърингово обслужване и сервитьори, а Сара трябваше да е там, за да наглежда всичко. Правила го бе много пъти, щеше да се справи. Кметството нямаше средства да й назначи помощник на пълен работен ден, но тя и с това щеше да се справи. Аби играеше главна роля в пиеса, а Дъг и Кери бяха още малки, за да стоят дълго време сами у дома (по-скоро тя не желаеше да ги оставя дълго време, въпреки че другите родители го правеха… тя не беше родител, но какво значение имаше в такъв момент?), но и това щеше да уреди. Винаги се справяше. А Мак? Щеше ли да се справи и с него? Нямаше представа какво означава това. Но ако нещата не потръгнеха, той щеше да е виновен. „Да обвинявам Мак — помисли си тя — за всичко, с което не мога да се справя. Най-вече заради това, че много често ме кара да се чувствам неловко. А можеше да се окаже мой спасител.“

Личната й телефонна линия звънна. „Някой е болен“ — помисли си и го вдигна.

— Добро утро — пожела й Рубен Листър. — Как си?

— Добре — отвърна тя.

Завъртя стола си и седна с лице към прозореца. Изведнъж Ласал Стрийт й се стори доста по-оживена и ведра. Рубен й се обаждаше два-три пъти седмично и всеки път си говореха общи приказки, сякаш се бяха разбрали, че телефонните разговори не са най-подходящият начин двама души да си споделят или да се доверяват един на друг. Веднъж я помоли да му опише кабинета си. „За да мога да си те представям, когато говоря с теб.“ Тя го помоли за същото. Сега го попита:

— Къде си? В кой офис?

— У дома съм и гледам облаците и дъжда, а ако погледна Шеридън Скуеър, виждам само черни чадъри. Не ти ли се струва по-логично хората да купуват чадъри с ярки цветове, за да контрастират на сивотата през мрачните дъждовни дни?

Сара си го представи как седи зад металното си бюро, загледан през прозореца на ъгловия кабинет, повдига очилата си с рогови рамки, когато се смъкнат, слабото му тяло е отпуснато, докато тънките му неспокойни пръсти издават факта, че макар в момента да е спокоен и замислен, в следващия ще скочи и ще започне да прави нещо. Тя се усмихна на въпроса му.

— Какъв цвят е чадърът ти?

— Червен, за да отива на шлифера ми. А твоят?

— Кафяв. Малко е тъмничък. Днес ще си купя друг. Може да ми потрябва в Чикаго.

Сърцето й подскочи.

— Идваш в Чикаго ли?

— В неделя, и ще остана месец, а може и повече.

„Един месец — помисли си тя. — Месец, а може и повече.“ Обаче каза само:

— Мебелите ти ще бъдат доставени до края на следващата седмица.

— До тогава ще отседна в „Уайтхол“. Ще вечеряш ли с мен в неделя?

— Да.

— Трябва да пристигна в пет и половина. Ще избереш ли ресторанта? Само ми кажи къде да те чакам. Избери някое интересно място. Не е задължително да е елегантно и шикозно.

Сара се усмихна и набързо нахвърли на един лист няколко ресторанта.

— Какъв предпочиташ — японски, корейски, филипински, мексикански, тайландски или виетнамски?

Той се засмя:

— Всичките, които изброи, един след друг. Ще бъде дълъг процес.

Обсъдиха ресторантите и менютата със сериозността на хора, които разбират от хубава храна.

— Тогава да отидем в „Джин Джу“ — най-сетне каза Сара, след като се разбраха да се спрат на корейска храна. — Не е много близо до хотела ти, затова ще те взема.

— Благодаря. Седем и половина, ако ти е удобно, в случай, че самолетът ми закъснее.

Рубен затвори телефона и се сети, че искаше да я попита как стои въпросът с наемането на кола. Понечи да натисне копчето за автоматично набиране на последния номер, но се спря. Истината бе, че имаше нужда отново да чуе гласа й. Той поклати глава. „Държа се като тийнейджър“ — помисли си и се обади на компанията за наемане на коли, която обикновено ползваше, за да ги помоли да му уредят кола в Чикаго за понеделник сутринта.

— Здравей — каза Ардис, която излезе от спалнята на горния етаж. — Благодаря ти, че ме остави да спя тук. Наистина бях капнала и едва се държах на крака.

Тя бе дребна и слабичка, косата й падаше на светлоруси къдрици, очите й бяха сини, лицето й беше бледо и изпито, набраздено от бръчици на недоволство, които започваха от шията и стигаха до ъгълчетата на устата. Когато се запознаха преди двайсет и две години, лицето й бе свежо, многообещаващо, с хубав тен и усмивка, която се стори на Рубен тайнствена и съблазнителна, въпреки че приятелите му я нарекоха лукава. Тя бе на седемнайсет, а той — една година по-голям. Ардис приличаше на крехка порцеланова кукла с изящна красота, която караше хората да се заглеждат в нея. И Рубен се загледа, и се влюби.

— В колко часа си легнах? — попита тя и се отпусна в коженото кресло до бюрото му. — Трябва да е било на разсъмване. Все още ми се спи. Колко е часът?

— Заспа в девет и половина, а сега е осем и половина сутринта.

— Девет и половина ли? Не е ли било два или три през нощта? Боже мой, наистина съм била гроги. Нищо не помня. Искаш да кажеш почти съм припаднала?

Рубен отвори една папка и започна да чете.

— На теб говоря — продължи Ардис.

— Мисля, че говориш по-скоро на себе си.

— На теб! На теб! Не съм те виждала от шест месеца и говоря на теб. Приятно ми е да разговарям с теб, Бен, ти никога не ме лъжеш. Е, излъга ме веднъж — каза ми, че ме обичаш.

Той вдигна поглед и след минута изрече:

— Наистина те обичах. Мислех единствено и само за теб. Затова се ожених за теб.

— Ожени се за мен, защото забременях.

— Направих го, защото те обичах и исках да се грижа за теб. Ти излъчваше някаква уязвимост… — По лицето му се четеше силна болка. — Нямаше време за губене, за да го разбереш, но щях да се оженя за теб дори и да не беше бременна. Можеше да си спестиш аборта.

— Лъжеш! — повиши глас тя. — Забременях, защото говореше непрекъснато за някакво момиче, с което сте чертали планове за сгради в курса по архитектура.

— Опитвах се да ти разкажа за работата си. Опитвах се да повярвам, че би могла да се заинтересуваш от нещата, които ме привличат. Опитвах се да те направя част от живота си.

Тя не го слушаше.

— А когато един мъж споменава непрекъснато името на някое момиче, това винаги означава едно и също нещо — тя се е вкопчила в теб и ще ме изриташ, и на никого няма да му пука за мен. — Тя седна по турски и се сви. — Нямах родители. Нямам братя и сестри, нито братовчеди и приятели. Единствено моят Бен, моят Бени, моят Рубини, който щеше да стане известен и богат. — Това бе всеобщото мнение — в никакъв случай нямаше да позволя някоя друга да ми отнеме всичко това. Или пък теб.

Рубен сви устни от отвращение, взе си папката и се опита да се съсредоточи върху документите. Но за сетен път си задаваше въпроса защо си губи времето да й отговаря. И както винаги причините бяха все същите — в началото я съжаляваше, ласкаеше се от силата на нейната страст към него, копнееше за нейната уязвимост в свят, който я ужасяваше. Обичаше я толкова всеотдайно, че предупрежденията и забележките на приятелите му не бяха в състояние да пробият бронята на неговата решимост и твърдост.

Никой не го бе принуждавал да прави каквото и да било, той бе отговорен, зрял човек. Това, което не осъзна, заслепен от любовта си, бе, че гледа на Ардис Фич не като на съпруга, а като на проект — да я спаси от улиците на Ню Йорк и гетата на Ню Хейвън, където бе израснала в двустаен апартамент с майка-алкохоличка и трима братя наркотрафиканти, които водеха война с по-голяма и по-добре въоръжена банда. Баща й беше в затвора за това, че наръгал свой приятел четирийсет пъти по време на улична свада. („Какво друго би могъл да направи човек с враговете си?“ — подигравателно подхвърлил прокурорът в съда.)

Бяха женени вече двайсет и две години. През двайсет и една от тях Рубен знаеше, че и Ардис е алкохоличка като майка си. Щом се ожениха, абортира първото им дете, а през следващите пет години направи още два аборта. Когато беше на двайсет и осем години, той се изнесе от семейното жилище. Същия ден се караха заради пиянството й и тя се издаде, че с направила трети аборт. Остави й къщата на Десета улица, плащаше й месечна издръжка и се премести в апартамент на по-малко от километър от нея. Достатъчно близо, за да откликне, когато му се обадеше, че спешно се нуждае от него. Но раздразнението, което обикновено успяваше да потисне, вече не можеше да сдържа. Премина от едната в другата крайност — в началото бе неин защитник и закрилник, проявявайки безкрайно разбиране и състрадание, не обръщаше внимание на избухванията й — после стана сприхав и раздразнителен, изпитваше отвращение и гняв не по-малки от нейните, а накрая стана жестоко безразличен.

И въпреки всичко все още се чувстваше отговорен, все още я съжаляваше. Тя бе загубила контрол над живота си, а и над самата себе си. Сега Рубен, сигурен, че може напълно да се контролира, гледаше как Ардис се разхожда из апартамента, виждаше страха в очите й и не можеше да устои на желанието да я спаси, преди да е затънала.

— Трябва да закусиш — каза той и затвори папката. — Във фурната има кифлички, а в термоса — кафе. Ако искаш, ще направя яйца.

— Не, за бога! — Тя опипа с пръсти колана на халата му, който опасваше почти два пъти измършавялото й тяло. — Предполагам, че днес ще ме накараш да си отида.

— Можеш да останеш няколко дена.

— Бих могла да остана завинаги.

— Не.

— Бих могла, Бен. Вече съм добре. Ще се оправя заради теб. Имаш нужда от съпруга! Боже, тук стъпките отекват! Не може ли да сложиш килими? Ако живеех тук, щях да постеля дебели килими, пухкави и меки.

— Колко жалко, че няма да имаш тази възможност.

Тя потръпна. Огледа дома, който бе създал, коренно различен от къщата, в която тя все още живееше. Там бе избрал старинни предмети и персийски килими, а тук стените бяха бели, на дървените подове нямаше килими, освен няколко ярки индиански и турски килимчета, на прозорците нямаше завеси, диваните и канапетата бяха широки и удобни, но не се вписваха в конкретен период или място — бяха точно за този период и за този дом.

Беше наредена цяла галерия с картини и литографии на съвременни художници. В края бе закачил и табло за дартс.

— Говоря сериозно — най-после каза Ардис. „Решила е — помисли си Рубен, — че сигурно съм нещастен в такъв гол апартамент.“ — Аз все още съм ти съпруга, така че няма да е трудно. Ще бъдем щастливи, Бен. Шест месеца изкарах на онова странно място, за да престана да пия… Вече съм добре, няма от какво да се притесняваш, добре съм.

— Преди да дойдеш тук снощи, си пила. Вместо да вечеряш, се затвори в банята и пи. Къде беше скрила бутилката? В чантата си, в джоба на палтото, в чантичката с гримовете… може би я криеш на всичките тези места. Трябваше да те претърся, преди да те пусна да влезеш.

— Тук да не е летище — сопна му се тя, — та да минавам през проклета проверка за сигурност, за да вляза. Освен ако — изхили се — не искаш да ме опипаш. — Настъпи тишина, а тя въздъхна дълбоко. — Не исках да кажа това. Шегувах се, Бен, моля те, ако обещая, че вече няма да пия, мога ли да остана тук известно време? Не завинаги, просто… за малко.

— Два дни и се прибираш у дома. Ще наема някого…

— Тук е у дома!

— … който да идва всеки ден у вас да готви, да чисти, да ти пазарува. Трябваше да ми позволиш да го направя много отдавна.

— Не искам „някого“! Искам съпруга си! Искам сутрин да се събуждам до теб! Искам вечер да ходя на разни места и да се забавлявам!

— Та ти всяка вечер излизаш.

— Искам да излизам с теб! Ти си красив, Бен. Хората ми завиждат за това, че съм с теб. Аз обаче не съм толкова… — замълча.

— Не си така красива както някога — безцеремонно заяви той. — Въобще не си красива. Даже си грозна. — Взе куфарчето си, прибра папката в него и тръгна към вратата, като мина покрай нея. — Отивам на работа. Ако искаш да останеш, ще спазваш моите условия. Само за два дни и няма да пиеш. В момента, в който те хвана да пиеш или да подкупваш портиера да ти купува алкохол, както направи миналия път, не разчитай повече на моята помощ, оправяй се сама. Вратите на моя дом ще са затворени за теб. — Излезе, без да дочака отговор, но измъченото й лице, отворената й уста от изумление, гняв или страх — не знаеше какво точно изпитва, а и не му пукаше — се появиха пред очите му, докато вървеше към метрото. Но когато се отправи към „Тауър“ го прогони от главата си. Твърде дълго носеше този образ в съзнанието си, за да позволи той да нахлуе в ниша, който бе изградил сам. „… Поведение, от което се срамувам и което не искам да си спомням.“ Само това каза на Сара по време на вечерята и беше самата истина, но очевидно не се срамуваше чак толкова, за да направи усилия да сдържа гнева и отвращението си към Ардис, когато чашата прелее.

„… ситуация, от която се опитвам да се измъкна възможно най-безболезнено.“

И това бе истина. Само това каза на Сара. Не знаеше какво още бе готов да й разкаже. Странно, но му се искаше тя да научи цялата истина, в същото време точно толкова силно му се искаше да я запази в тайна от нея. (Защо смята, че тя иска да я чуе?) Може никога да не й я разкаже. Навярно не е редно да го прави. Никога не му се е налагало да се разкрива пред някого, още по-малко пред жена, която харесва и иска да опознае.

„Човекът е като луната — има тъмна страна, която никога не разкрива пред никого. Мъдър човек е бил този Марк Твен помисли си Рубен. — Познавал е човешката природа и я е предал в едно изречение.“

Чудеше се каква ли е тъмната страна на Сара. Всичко в нея му харесваше и не можеше да си представи, че има такава. „Може би тя е изключение“ — помисли си. Не вярваше, че е възможно нещо, което е неоспорим факт, да има изключения, но може би грешеше.

Когато се настани зад бюрото в кабинета си, отмести в единия край документите, които секретарката му бе оставила, и отново се обади на Сара. Тя не беше в кабинета си, затова й звънна на мобилния телефон.

— В лош момент ли се обаждам? — попита, щом тя вдигна.

— Не, в момента шофирам. Отивам от един клиент при друг. Случило ли се е нещо? Струва ми се, че си разстроен.

Така бе, защото гласът на Ардис все още кънтеше в главата му, а този на Сара, тих и приятен, не можеше да го заглуши, поне не веднага.

— Просто трябва да свърша страшно много неща, преди тръгна. — Той търсеше някаква причина, с която да оправда обаждането си. — Забравих да те попитам дали знаеш докъде се е стигнало с доставката на двете маси за кабинета ми.

— Не ти ли го писах в последния имейл? Съжалявам, ако съм пропуснала. Конферентната маса е реставрирана. Другата ще е готова в сряда. Проверила съм всичко, Рубен. Единствените мебели, които няма да… — Прелисти списък с мебелите, които се нуждаеха от по-скъпа поправка, а после спря. — Съобщих ти всичко това в имейла. Не си ли го получил?

— Получих го. Съжалявам. — Искаше му се да каже още нещо, да се извини, че се е поддал на желанието си да я чуе по средата на работния ден, но предпочете да премълчи това, което наистина мислеше. „Държа се като тийнейджър“ — ядоса се на слабостта си той. — Не биваше да прекъсвам работата ти — каза само. — Ще се видим в неделя.

— Да — неопределено отвърна тя. Този разговор й се стори доста странен. „Сякаш нямаше какво друго да каже.“

Тя пристигна на уреченото място и видя, че клиентите й излизат от хотела. Подаде им две страници, захванати с телбод.

— Фирма за почистване, фирма за кетъринг, цветар, фирма за отдаване коли под наем. На втората страница са номерата на адвокатска кантора, счетоводна фирма, медицински център в болницата „Нортуест Мемориал“, зъболекарски кабинет, търговски консултанти в няколко универсални магазина. Както ви казах и по телефона, това са фирми и хора, чиито услуги според нас са надеждни, ефективни и на добра цена. В случай, че по-късно решите да си купите жилище, добавила съм и две отлични брокерски къщи. Днес, както се уговорихме, ще ви заведа във фирмата за почистване и за кетъринг и ще ви помогна да се договорите с тях. С всички останали можете да се срещнете, когато имате свободно време, а тези на втората страница са свързани с неща, които трябва да уговорите насаме. Ще бъда на ваше разположение до дванайсет часа, защото след това имам среща с друг клиент.

„Така ще мине денят ми — помисли си тя, докато шофираше към първата фирма в списъка. — А вечерта — продължи — ще се занимавам с техниката за презентации (тази техника сигурно има повече енергия, отколкото аз в момента) и с някаква конференция, която въобще не ме засяга.“ Настроението й непрекъснато се променяше — тази сутрин всичко изглеждаше преувеличено. В един момент бе ядосана, депресирана, сякаш в капан, в следващия си спомняше как Аби й казва: „Обичам те“. Когато си помислеше, че в живота й се случват толкова вълнуващи неща, настроението й се подобряваше. Миг по-късно виждаше как денят й минава в срещи с хора, за които не й пукаше, и отново се ядосваше и дразнеше, но когато се сетеше за разказа, който Кери току-що бе написала, и за фигурките на Дъг, и си дадеше сметка, че са добре и са щастливи, което се дължеше до голяма степен на дома, който им бе създала, на това, че бе съумяла да останат заедно и в безопасност, настроението й непрекъснато се повишаваше. После обаче се сещаше, че цяла вечер ще бъде на мероприятие, в което ще вземат участие хора, които никога повече няма да види и утре дори няма да си спомня за тях, отново се чувстваше потисната от факта, че е като в някакъв капан, от който не може да се измъкне. Но после си спомни за Рубен и двете му телефонни обаждания и щом си дадеше сметка, че той нямаше причина да й се обажда втория път, освен да продължат да говорят, колкото и да бе вял разговорът им, й олекваше, всичко й се струваше поносимо и тя се усмихваше.

Настроението й се менеше по този начин по няколко пъти на ден. Беше изтощително и безрезултатно, но не бе в състояние да спре отрицателните емоции, нито пък успяваше да удържи приятните моменти, които й повдигаха духа. Когато малко след пет се върна в офиса, най-много от всичко на света й се искаше да си вземе гореща вана и да седне в удобното кресло с книга, чаша вино и да вечеря на спокойствие.

Уви, когато влезе в кабинета си, завари там Пуси Коркоран, която стоеше до бюрото й. Коженото й палто бе закопчано догоре, въпреки че денят бе изключително топъл за май. Тя умолително протегна ръце към Сара.

— Имам нужда от теб, Сара! Няма с кого да споделя, няма кой да ми помогне. Обаждах се много пъти, но секретарката ти все ми отговаря, че си заета, а момичето, с което разговарях у вас ми каза…

— У нас? Какви ги говорите?

— Ходих у вас! Какво друго можех да сторя? Тя бе много мила, много приятна млада дама и каза, че си говорила за мен, знаеше името ми, представяш ли си? Не можех да повярвам, че толкова те е грижа за мен — стана ми много приятно, но после тя все повтаряше, че те няма у дома и че цял ден няма да се прибереш, и ми даде номера на мобилния ти телефон, дори ми го написа. Сигурно си е помислила, че бързо забравям. Няма значение. Звънях ти, но се включваше секретар. Каква е ползата да имаш мобилен телефон, ако не го държиш включен?

— Вижте какво, госпожо Коркоран, не ходете повече у дома. Ясна ли съм?

— Чакайте малко, госпожице, я не ми дръжте такъв…

— Откъде разбрахте къде живея? Телефонът ми го няма в указателя, а от кабинета ми никога не биха дали подобна информация.

— Секретарката ти ми даде адреса, много любезна жена…

— Дона не би го направила.

— Ами, признавам си, че й казах, че си ми го дала, но съм го изгубила, и че си ми обещала да говорим насаме, далеч от Лу… Затова съм тук, да поговорим за Лу. Виж, Сара, имам нужда от помощта ти…

— Веднага напуснете кабинета ми. Не е за вярване — излъгали сте секретарката ми и сте нахлули в дома ми…

— Не е вярно! Не съм нахлувала никъде! Дори не влязох вътре. Момиченцето, сигурно е дъщеря ти, нали? Изглеждаш ми младичка за толкова голяма дъщеря, но на днешно време нещата са различни, не са като по мое време, но чуй ме, Сара, не съм нахлула…

— Повече не желая да разговаряме. Не искам да имам нищо общо с вас. Просто си тръгвайте. След час имам друг клиент, а нямах време да…

— Но аз също съм ти клиент и имам нужда…

— Вече не. Не разбирате ли? Вече не сте ми клиент и ви моля да напуснете кабинета ми. Ако не го направите, аз ще изляза. Ако настоявате да останете тук, след като ви помолих да напуснете, можете да си стоите колкото си искате, работният ми ден свършва.

Пуси Коркоран се намръщи. Пъхна малките си ръце в джобовете на палтото и впери поглед в пода.

— Предполагам, че няма да ми помогнеш — прошепна тя.

— Не, няма. — Сара седна, беше твърде уморена, за да стои права.

— Добре, тогава. — Пуси се обърна и направи няколко крачки.

— Чантата ви.

— О! — Върна се и извади едната си ръка от джоба, за да вземе чантичката. На Сара й се стори, че е твърде тежка за една на толкова дребна женица, но си помисли, че Пуси Коркоран се опитва да покаже колко слаба и безпомощна е или просто я е напълнила с покупки. На тръгване прошепна „благодаря“ толкова тихо, че Сара едва я чу.

„За какво? — помисли си тя. — Не се държах добре с нея. Трябваше да съм по-мила. Тя изглежда толкова… безпомощна. Точно в това е проблемът — помисли си, бутна стола до бюрото си и запрелиства списъка с телефонните обаждания през деня. — Не изпитвам състрадание към хора, които не могат сами да се оправят в живота. Признавам, че това не е една от положителните ми черти.“

Установи, че Пуси Коркоран я е търсила осем пъти, и сложи листчетата до телефона. Номерът на Пуси се появи шест пъти и на дисплея на мобилния й телефон, но тя не отговори. „Четиринайсет обаждания за един ден“ — замисли се тя. Тук май ставаше дума за нещо далеч по-сериозно от безпомощност или дори от желание или решимост да получи това, което иска в свят, в който обикновено хората раболепничат пред богатите. Приличаше по-скоро на тревога, паника, страх.

„Не е просто една досадница — помисли си Сара. — Става дума за нещо по-сериозно.“

Вдигна телефона, за да се обади на Пуси, но той иззвъня.

— Как я караш, сестричке? — извика Мак. — Докладвам, че няма за какво да се тревожиш. Всъщност всичко е супер. Исках да ти кажа, че тези деца наистина са страхотни, сестричке. Справила си се великолепно, признавам ти го, грижила си се за тях сама, нямало е кой да ти помага. Аз наистина те разочаровах. Невероятна жена си. — Настъпи тишина. — На телефона ли си, сестричке?

— Да. Поемам си дъх. Пушил ли си нещо?

Той се засмя:

— Не, дявол… Съжалявам, абсолютно нищо. Прекарвам си чудесно с прекрасните ти деца, това е всичко. В момента вечеряме в уютна семейна обстановка в „Мексикан Линдо“ и след малко тръгваме към „Паркър“, където ще бъдем омаяни от представянето на Аби. Много е забавно, сестричке, ще ми се и ти да си с нас.

— На мен също. Кери и Дъг взеха ли си нещо за четене?

— Всеки си взе по три книги — колко бързо четат, между другото? Кери взе и една тетрадка, за да работи върху последния си разказ, а Дъг взе парче балсово дърво, от което прави нещо, което още не може да се разпознае точно какво е. Те са добре, сестричке. Сериозно говоря. Тук при нас всичко е под контрол.

— Добре. — Сара усети лека тъга. За пръв път, откакто се грижеше за децата, се почувства отхвърлена. — А ти какво взе?

— Намерих няколко книги в библиотеката. Между другото, как върви с онзи Коркоран?

— Моля?

— Коркоран. Женичката му идва у дома тази сутрин и едва не събори вратата. Търсеше теб. Познавам Коркоран. Лу от Ню Йорк, нали? Истината е, че аз му споменах за теб, казах му да се свърже с теб, когато пристигне в Чикаго, че ти ще го насочиш към най-доброто — но не знаех, че жена му е толкова побъркана. Пуси ли се казваше? Ама че шантаво име.

— Казал си на Лу Коркоран да ми се обади ли?

— Точно така, помислих си, че ти ще…

— Откъде знаеше с какво се занимавам?

— Искаш да кажеш каква е работата ти? Сестричке, интересувах се за вас, не съм губил следите ви нито за миг. Казах ти, че ми липсвахте. Като знаех с какво се занимавате, се чувствах по-близо до вас. Смятах скоро да се върна и да ти помагам. Ще ми се да го бях направил много по-рано. Наистина е страхотно, че отново съм сред вас, с тези невероятни деца. Следващия път ще излезем всички заедно. Става ли? Ще вечеряме, а после ще отидем на кино или където поискате. Всичко е по-различно, когато го правиш със семейството си. Много по-хубаво е, отколкото си мислех. Не съм изпитвал такова нещо. Да го правим по-често. Ако пак имаш нужда от мен, както тази вечер, просто свирни. Винаги ще ти помогна.

Сара реши, че много й се струпа наведнъж, и не повдигна повече въпроса за Лу Коркоран — щеше да се върне към него утре. Само каза:

— Благодаря ти, Мак. Оценявам предложението ти. — Отново се поколеба, но продължи: — В интерес на истината имам намерение да излизам в неделя вечерта. Ще е хубаво, ако знам, че си у дома.

— Няма проблем. Всъщност е чудесно. Ще си запиша. А сега трябва да закарам Аби до училище. Актьорите не бива да закъсняват. Ще се видим по-късно.

Сара погледна през прозореца притъмнялата улица и си представи контраста между сенките на Ласал Стрийт и меката синьо-виолетова мъгла на майската вечер високо над нея. Но този път това не й се стори потискащо.

— Донесох ти нещо за вечеря. — Дона влезе в кабинета й с чиния салата, хляб и чаша с кафе. — Не е кой знае колко, но само това успях да намеря. Помислих си, че не си имала време да хапнеш.

— Дона, невероятна си. — Сара направи място на бюрото си. — Мисля, че се бяхме разбрали да не даваш адреса ми на никого. Не бях ли ясна?

— О, дявол да го вземе, Сара, това ли ти каза тя? Толкова ми се моли, нали разбираш, а и си личеше, че не е опасна, сметнах, че не би нападнала теб или семейството ти. Толкова е досадна, исках просто да се отърва от нея. Има хора, които те карат да се чувстваш…

— Да не се случва повече — изкомандва Сара. — Никога повече. Не ти си човекът, който решава кой е опасен и кой не — има строги правила относно даването на адреси на когото и да било. — Тя погледна храната, която Дона й бе донесла, и въздъхна. — Прибирай се, късно е. О, чакай малко. Успя ли да си намериш друго жилище?

— Още не. Нанси ми намери малък апартамент на Линкъл Парк, но там живеят само жени и аз отказах.

— Защо? Дона, в момента нямаш голям избор, а и няма ли на подобно място да си в най-голяма безопасност.

— О, не знам. Толкова е… не знам. Просто не го одобрих.

— Но щом баща ти те преследва…

— Тази вечер няма да има проблем, а утре ще намеря нещо. Ще измисля нещо, Сара, обещавам. До утре сутринта.

„Тук има нещо странно — помисли си Сара, а Дона си тръгна и весело й помаха. — Изведнъж, вече не се страхува. Поне не чак толкова, за да живее на място, където не се допускат мъже.“

Много неща й се струпаха наведнъж и щеше да се наложи Дона, Пуси Коркоран, както и нейният съпруг да почакат до утре. Оставаше й по-малко от час да си приготви записките за довечера и да вечеря.

Но най-напред се спря за миг, за да могат емоциите от деня да преминат в блажено спокойствие, подобно на покоя в небето, което можеше само да си представи — арка от пастелни цветове, която свързва Мак, любящ и готов да помогне, и Рубен, който бе в Ню Йорк и смяташе да дойде при нея в неделя, и да остане в града за месец. А може и повече.