Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (2)

Втора глава

Той седеше начело на масата с ръце на тила, опънати крака, кръстосани при глезените, и разказваше истории. Два пъти си досипва от яденето и изпи цяла бутилка вино. После се облегна назад и заразказва, думите се лееха от устата му, сякаш от седмици никой не му е обръщал внимание и не го е изслушвал.

„И сигурно е така — помисли си Сара. — Въобще някой интересувал ли се е от него?“

Кери и Аби не можеха да откъснат очи от него. Дъг седеше на страничната облегалка на креслото на Мак, надвесен над него, и слушаше като хипнотизиран.

— Най-накрая си казахме: „Е, майната му, да опитаме, какво ще изгубим?“. И познайте какво…

Аби и Кери погледнаха Сара в очакване на някоя остра забележка за езика, който използваше Мак, но тя нищо не каза.

— Какво? — въздъхна Дъг. — Какво стана после?

— Издебнахме тигъра с насочени пушки, но, мамка му, оня задник, туристът от Флорида, извика: „Внимавайте, приближава се“, и проклетият му тигър…

Сара бутна стола си назад.

— Да раздигнем масата — ядосано засъбира чиниите тя. — Аби, Кери. Веднага.

— Но не може ли… Искам да кажа… — Кери млъкна, като видя ледената усмивка на голямата си сестра. — Днес е ред на Дъг — каза.

— Не и тази вечер — извика Дъг. — Тази вечер е специална.

— За всички ни е специална, не само за теб — сопна му се Кери.

— Тогава, хайде всички да оправим кухнята. — Мак се изправи и широко се усмихна на Сара. — Съвсем честно е. Всички ядохме, всички ще почистим. Защо Сара да се притеснява за чиниите, след като толкова много други неща са й на главата? Хайде, ще се състезаваме кой ще стигне до кухнята.

Той грабна пет чаши за вода, пъхна пръстите си в тях, за да ги хване по-здраво — Дъг гледаше с отворена уста — а с другата ръка взе глинения гювеч с телешкото задушено.

— Страхотно задушено, сестричке. Мама и баба не правеха ли подобно ядене? Не може да е било толкова вкусно обаче. Това беше страхотно. Мисля, че си пролича по количеството, което изядох.

Вече беше на половината разстояние до кухнята. Другите грабнаха чинии, ножове, вилици и хукнаха след него. Сара чу пускането на водата и високия им смях.

Тя бавно седна и се протегна да вземе бутилката с вино, но се сети, че Мак я изпи. Ядоса се, а после се почувства виновна. Какво й ставаше? След три години и половина брат й се прибра у дома блед, измършавял, гладен и самотен, защото имаше нужда от семейство. Той си имаше семейство и някои членове от него го посрещнаха с радост и любов. Но тя не можа.

„Обеща ми да остане и да ми помага да се грижим за тях. Каза, че ще се запише в колежа, а аз — в медицинския университет и ще учим на половин ден, че и двамата ще си намерим работа и ще се редуваме да стоим вкъщи при по-малките. Обеща… Но тогава беше само на седемнайсет години. Искаше да е свободен. Аз бях само на двайсет и четири. И аз исках да съм свободна.“

Но изведнъж осъзна, че точно затова се е върнал у дома. Разбира се, че е заради това, за какво друго би могло да е? Беше си поживял и сега искаше семейство. Беше разбрал, че Тес е получила удар малко след като си е заминал. „Един приятел ми каза“ — между другото спомена той — и иска да се извини и за това, да поправи и тази грешка. Беше готов да се върне при тях, да си намери работа и да помага за издръжката на семейството, а тя да продължи образованието си.

„Все още не е късно за това — мислеше си тя. — Мога да го направя. Дори и да се наложи да изслушам отново някои лекции, за да си възвърна предишните знания… Ще се справя. Ще се справя с всичко.“

Реши, че брат й си е дошъл, защото иска да си върне семейството. Той бе имал на разположение повече от три години — всъщност три години и половина свобода, или както там го наричаше той, бил е самотен и може би се е чувствал виновен, че си е тръгнал и е оставил Сара да се грижи за всичко, и сега иска да се сдобри с нея, да се сдобри с всички.

Чувстваше се все по-развълнувана. Беше април, тя можеше да изкара опреснителните курсове през лятото и да започне учебната година през есента. Можеше да започне да се подготвя още сега, учебниците й бяха на тавана.

— Съжалявам, че не бях много мила по време на вечерята — каза тя тихо на Мак. — Бях объркана, а ти не беше…

Той не бе много сърдечен, любящ, нежен или пък братски настроен. И, изглежда, не се чувстваше виновен за нищо. „Всички бяхме страшно изненадани. Сигурно той е бил не по-малко объркан от нас, изведнъж да свиква и да се нагажда към всичко. Утре ще е по-добре. Ще се наспим, а след това предстои събота и неделя, аз ще съм си у дома, ще се опознаем, ще правим планове.“

Но когато Сара се събуди на сутринта, Мак все още спеше, четиримата закусиха, а той още не бе слязъл.

— Имам репетиция — каза Аби. — Премиерата е след две седмици, така че задължително трябва да отида. Би ли ми се обадила, ако се случи нещо? Няма да изключвам телефона.

— Мисля, че няма да се случи нищо кой знае какво — отвърна Сара, — но, разбира се, че ще ти се обадя. Кога ще се прибереш?

— Към четири-пет. Там някъде. Благодаря ти, Сара — извика тя на тръгване. — Обичам те.

— Не може ли да го събудим? — попита Дъг. — Майката на Оливър каза, че ще ни заведе на кино, ако си съгласна, но…

— Трябва да го събудим — извика Кери. — С Фран и Деби се уговорихме да ходим на кино, после да обядваме заедно, но трябва поне да го поздравя, все пак това е първият му ден у дома. Затова, моля те, събуди го!

— Снощи беше изтощен — каза Сара. — Оставете го да се наспи. Имаме много време да бъдем заедно, а и днес с Мак трябва да си поговорим. Вие вървете. Ще се съберем на вечеря.

Те седяха напрегнати, разкъсвани между двете удоволствия — това с приятелите или това у дома.

— В живота е много трудно да прецениш как е най-правилно да постъпиш.

— Нали — сериозно каза Сара, а после се засмя. — Аз взех решението вместо вас. Хайде да почистим кухнята, а после тръгвайте. Оправихте ли си леглата?

Кери кимна. Дъг отпусна рамене.

— Мислех да го направя, но забравих. Ще си го оправя по-късно. Мак казваше, че само глупаците си оправят… — Той гузно погледна към Сара. — Искам да кажа, че е някак глупаво, нали разбираш? Довечера пак ще го разваля.

— Чистотата е добродетел — поучително изрече Кери.

— Това да не си хабиш енергията за глупости също.

— Чистотата печели — заяви Сара. Целуна и двамата. Когато тръгнаха, пак ги целуна и си помисли колко са забавни. Много й се искаше да можеха да запълнят празнотата в живота й, а после се упрекна за това, че си го е помислила. Днес те бяха нейния живот. Утре, след като Мак си беше вече у дома, щеше да има повече. Но засега й беше достатъчно, че са страхотни и че ги обича.

Преди да отиде на работа, тя се качи на третия етаж, където Мак се бе нанесъл в предишната си стая. Вратата беше отворена. Той бе изритал чаршафа и одеялото и се бе проснал на широкото легло с лице заровено във възглавницата. Ръцете му бяха разперени встрани със свити юмруци. Прозорецът беше широко отворен и вятърът развяваше пердетата, които той си бе закачил, когато беше на десет. „Това е неговата реална сцена“ — беше казала майката на Сара. Сара усети лекия сладникав мирис, който се носеше в стаята.

„О, да, наистина трябва да си поговорим“ — помисли си и слезе в кабинета си. Това беше нейна територия. Премести се в голямата ъглова стая на майка си, след като настаниха Тес в санаториума, но запази мебелите, които майка й бе събирала с толкова усилия — френски бюра от деветнайсети век, тоалетка, стол, огромна спалня с балдахин, която беше толкова високо от пода, че си имаше стъпалце. Беше променила само цветовете. Замени бледите пастелни цветове, които майка й харесваше, със светли и свежи нюанси на синьото и слоновата кост и закачи три портрета от Ванеса Бел. Ярките цветове и смели щрихи й доставяха особено удоволствие в дните, когато най-осезателно чувстваше ограниченията, които й налагаше новият й живот. Съседната стая, която бе тоалетната стая на майка й, превърна в кабинет. Той беше с голям прозорец с изглед към задния двор, в който растяха висок дъб, лалета и зюмбюли, които се бореха за малко слънце под клоните му. Имаше и люлякови храсти покрай задната ограда и стената на гаража. От другата страна на двора се виждаха гърбовете на къщите, които гледаха към съседната улица. Те бяха на по три етажа, някои бяха от боядисано дърво, но повечето бяха изградени от тухли или готически каменни блокове, като тяхната. Всички къщи имаха гаражи и алеи за коли, задни дворове, заобиколени от огради, засенчени от храсти и дървета и задни веранди като тяхната. Докато седеше на бюрото си, Сара наблюдаваше живота на съседните веранди — смях и напрежение, любов и конфликти, от време на време някое семейство се изнасяше и веднага се нанасяше друго. „Във всеки дом се разиграва някаква драма“ — мислеше си тя, като по този начин омаловажаваше драмата в собственото си семейство.

Кабинетът бе нейното убежище. Беше го обзавела с диван, който откри на тавана и претапицира с тъмночервена кожа, кресло на червени и кафяви райета, персийско килимче в изумително червено, кафяво и златисто и маса от осемнайсети век, която откри в една плевня в Айова, пълна със старинни мебели. Компютърът и принтерът й се намираха на масата и въобще не отговаряха на обстановката, получаваше се смешна смесица на сегашното и миналото, но на Сара това й харесваше — действаше й успокояващо да си припомня, че неща, които на пръв поглед не бяха на мястото си, всъщност бяха много необходими. „И с хората е същото — мислеше си тя. — Ние така и не осъзнаваме без какво или без кого не можем да живеем… докато наистина не го изгубим.“

Беше се подготвила за срещата си със семейство Коркоран и с Рубен Листър и в момента отговаряше на един имейл, когато Мак се появи на вратата с две чаши в едната ръка и термос в другата.

— Направих кафе — каза той. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Разбира се, че не. — Сара се притесни при мисълта, че той е станал и е слязъл долу, минавайки покрай отворената врата на спалнята й, направил е кафе и отново се е качил горе, а тя не го е чула. „Души наоколо“ — каза си, а после се засрами от тази мисъл.

— Влез и седни. Виждам, че си намерил стария си халат.

— Много е приятен за носене. Искаш ли кафе? — усмихна й се той.

— Благодаря.

Той сложи чашите на бюрото и ги напълни.

— Халатът е приятен за носене. Обаче ми е малко големичък.

— Преди не ти беше голям.

— Знам. Отслабнал съм.

И двамата замълчаха. Сара забеляза, че той оглежда стаята. Устните му бяха сочни и изглеждаха някак странно на мършавото му лице, русата му коса падаше свободно по раменете, но иначе тялото му издаваше, че е неспокоен. „От какво е неспокоен? — запита се тя. — Какво очаква?“

— Тук е страхотно — каза той, след като много внимателно разгледа стаята. — Никога няма да кажеш, че тази стая е била на мама.

— Не е нейна — възрази Сара. — Нея я няма почти толкова дълго колкото и теб.

— Което е три години и шест месеца, както многозначително отбеляза Дъг, сочейки с пръст. — Отпи от кафето. — Хубаво кафе, купуваш най-доброто. Бива те във всичко, знаеш ли? Снощи вечерята беше превъзходна. Телешкото задушено беше…

— Отлично. Благодаря ти, Мак…

— А ти си прекрасна както винаги. Даже си още по-красива. Децата доста са се променили. Господи, колко са пораснали! Обаче ти не си мръднала. Непрекъснато си ви представях, е, нали се сещаш, беше някак странно, защото всъщност не ви виждах. Всеки път, когато се опитвах да се съсредоточа и да видя лицата ви, те винаги бяха някак си неясни — като в мъгла — това ми напомняше колко сте далече — далеч, по-далеч, най-далеч. Представях си всички стаи в къщата, дори начина, по който са осветени сутрин и следобед. Но не виждах вас. Това ме натъжаваше. Липсвахте ми.

— И ти ни липсваше — каза Сара.

— По дяволите, Сара, наистина си най-красивата…

— Мак, не искам да говориш така в тази къща.

— Да ти казвам, че си красива ли?

— Много добре знаеш какво имам предвид.

— Да, но какъв е проблемът? Аз така си говоря, сестричке, така говорят всички. Не е кой знае какво. Както и да е, така ми харесва да говоря. Това са някои от любимите ми думи.

— Сигурна съм — тихо изрече Сара. — Мак, познавам много хора, които говорят по този начин толкова естествено, сякаш закопчават ризата си. Знам дори, че светът е изправен пред много по-сериозни проблеми от този. Но се опитвам да убедя децата, особено Аби, че това не е много добър начин на изразяване, всъщност това е грубо и обидно и че показва невежеството на човек. Затова ще се наложи да разбереш, че няма да позволя такъв език в тази къща.

— Ами, виж какво — о, дявол да го вземе, разговорът става адски сериозен. — Той скочи от стола си, прегърна Сара през кръста и я вдигна от пода. — По-спокойно, малка ми Сара. Животът може да бъде забавен.

Тя много се ядоса, блъсна го в гърдите толкова силно, че той се изненада и едва не я изпусна. Тя отстъпи назад. Трепереше, когато отново седна и се хвана здраво за ръба на бюрото.

— Никога повече не ме докосвай!

— Божичко, откъде извади този смразяващ глас? Знам откъде. Познах го. Мама говореше така, когато не харесваше приятелите ми или не й се нравеше това, което правех, а след време не одобряваше повечето от постъпките ми. Но, Сара, сладка Сара, аз съм твоят брат! Братята непрекъснато прегръщат сестрите си. Сестрите обичат да бъдат прегръщани.

— Ако искам да ме докосваш, ще ти кажа.

Настъпи мълчание.

— Добре де, добре. Съжалявам, че те разстроих. Господи, наистина съжалявам! Не го направих, за да те обидя. Просто много съм щастлив, че съм си у дома. Обичам те — каза най-после Мак.

Сара си пое дълбоко дъх. Беше изумена от собствения си гняв. Разбира се, че беше изненадана, но тук ставаше дума за нещо много по-сериозно. Почувства се оскърбена. Защото, помисли си тя, му нямаше доверие. След еуфорията, която си позволи да почувства снощи, в тази облачна априлска утрин, гледайки сменящото се изражение на лицето на Мак, тя му нямаше доверие.

— Мак — каза тя, — трябва да си поговорим за толкова много неща.

— Да, така е, знам, но… точно сега ли? Не мислиш ли, че е прекрасно просто да се държим… спокойно и непринудено? Важното е, че съм тук. Искам да кажа, че снощи влязох в къщата и сякаш нищо не се е променило. Нали разбираш? Отворих килера и си намерих нещата, без дори да гледам. Докато правех кафе в кухнята, всичко си беше на мястото, намерих го, сякаш ме чакаше да го взема. Все едно влизаш в потъмняла от времето снимка…

— Имаш предвид стара.

— Ами, може и така да се каже. Да, така е — браво на теб — точно това исках да кажа. Всичките тези стари мебели, някак си „мухлясали“, са част от миналото, не от настоящето. А къщата — мамка му, сестричке, вървях по пътеката и не можех да повярвам: сивите камъни, сякаш е направена от някакъв великан, все едно е издълбал предната веранда и прозорците и е сложил покрив от керемиди, наредил ги е, както дете реди кубчетата си, и си помислих…

— Ти ли го измисли?

— Кое?

— Великанът? Дълбаенето? Децата с кубчетата?

Мак се подвоуми, а после широко се ухили.

— Всъщност не. Снощи Кери ми говореше за един разказ, който пише за една къща и за момиченце, което се сприятелява с елфи и си правят празненство в задния двор… каза, че е доста объркано, но не ми разказа подробности. Много е добра, знаеш ли?

— Знам.

— Казва, че пише много разкази.

— Така е, пише за всичко — прекрасни, чудновати истории, понякога за хора, които познава, но по-често за хора и места, които сама си измисля. Това много й харесва и колкото повече експериментира с различни идеи, толкова по-добре става.

— Ти се гордееш с нея. Така и би трябвало да бъде. И тримата са страхотни, Сара, справила си се чудесно. Голямата сестра Сара… кой би повярвал? Толкова много искаше да учиш и да станеш известен лекар, който лекува целия свят, да спаси всички, а ето докъде стигна, точно там, откъдето тръгна. Ти си най-невероятната майка. Гордея се с теб.

Сара усети, че гневът й се засилва, и се опита да го овладее. Най-накрая спокойно изрече:

— Но сега, след като се върна, ще съберем парчетата. И двамата ще учим и ще работим, точно както го планирахме. Най-после ще имаме възможност да направим всичко, което сме искали.

— Разбира се. — Той си наля кафе. — Искаш ли още кафе?

— Не, благодаря.

Той отпи от горещото кафе.

— Разкажи ми за работата си.

— Мак, искам отново да уча.

Той кимна:

— Знам, че искаш. — Бавно въртеше чашата между дланите си. — Знам това. Ще го измислим някак си. Повярвай ми. Но сега ми разкажи за работата си.

— Друг път. Сега има по-важни неща, които трябва да обсъдим.

— Не, няма. Сара, най-важното нещо на света за мен в момента е да науча всичко за семейството си. Снощи децата ми разказаха доста неща, но имам много да наваксвам. Точно това искам да направя през следващите няколко седмици — да опозная семейството си, съседите, да се обадя на няколко души, да се правя на турист в Чикаго. Никога не съм го правил. Време е да опозная собствения си град.

— Седмици ли?

— Няколко седмици. Не е цял живот, нали? Само няколко седмици. Сара, Сара, има ли нещо по-важно от семейството? Ти знаеш това най-добре. — Изражението му се промени. В очите му имаше сълзи. — Ти си се разхождала из тези стаи, била си част от тях, а аз скитах по непознати улици, странно странен странник, който не е част от нищо. Имам нужда да се почувствам част от тези стаи, част от къщата, част от вас.

— Ще правим дълги разходки, ти и аз, ще разговаряме надълго и нашироко за света, ще се опознаем. Ще водя децата на разни места, в музеи, където поискат. — Той се наведе към нея, тялото му бе напрегнато. — Какво би могло да е по-важно от това? Да се опознаем. Да си принадлежим.

Сара инстинктивно се отдръпна назад. Наблюдаваше го пак върти чашата в ръцете си, как първата сълза се търкулна по небръснатата му буза. Той я избърса.

— По дяволите, забравих да се обръсна! Съжалявам, страхотен начин да поздравя голямата си сестра първата сутрин у дома, няма що.

Тя беше объркана и не каза нищо, опитваше се да го разбере. Съжаляваше го за това, че е самотен и страда. Искаше да облекчи болката, изписана на лицето му, и да отвърне на молбата, която изразяваше тялото му. А не беше ли прав? Не беше ли семейството най-важното нещо на света?

„Но в продължение на три години и половина той въобще не се поинтересува от семейството си.“

— Защо си тръгна? — попита го направо.

— Какво? — свъси вежди той. — Защото така исках.

— Какво се случи, за да поискаш да заминеш?

— Нищо не се случи. Бях седемнайсетгодишен и горях от желание да видя света. Нашето кътче от него не ми харесваше — беше твърде малко, твърде удобно, твърде добре организирано — затова заминах. Това се случва непрекъснато в добрите семейства от средната класа.

— Непрекъснато ли? Съмнявам се. Но съм сигурна, че тук се е случило нещо. Баща ти изчезна.

— Това се случи четири месеца преди да замина. Не се интересувам от хора, които не мислят. Въобще не мислех за един безразсъден, неразумен човек. Не получих никаква вест от него, въобще не ми пукаше за него.

— Наистина ли? Не ти е пукало?

— Не, защо да ми пука? Кучият му син ни заряза. Изхвърли ни от живота си. Аз го изхвърлих от моя. Квит сме.

— Ти си тръгна на седемнайсетия си рожден ден — отбеляза Сара. — Каза ни, че твоите приятели ти организират купон, затова ние отложихме празненството, което бяхме подготвили за теб за следващия ден. Но, разбира се, празненство нямаше. Така че, кажи ми, каква беше причината да заминеш? Баща ти? Рожденият ти ден?

— Нямаше причина. По дяволите, сестричке, просто исках да се махна, това е. Колко седемнайсетгодишни момчета имат желание да избягат от къщи?

— Сигурно страшно много. Но колко наистина напускат дома си?

— Хей, ако другите не смеят, аз ли съм виновен? Сестричке, аз бях на седемнайсет. Исках и си тръгнах. Какво значение има това сега? Върнах се у дома, където ми е мястото. Смятам за няколко седмици да се установя тук. Това е и моят дом, нали така? Не е само ваш, а и мой.

Сара присви очи.

— За кого се мислиш, за да ми казваш, че това е твой дом и какво смяташ да правиш в него? Какво си направил за този дом през последните три години и половина? И за хората, които живеят в него и чийто дом всъщност е? Хората превръщат дадено място в дом, като живеят в него. Не влизат и излизат от него, сякаш е хотел, а после да хленчат: „Той е и мой, той е и мой, той е и мой“.

Мак бе закрил лицето си с ръце и я гледаше между пръстите си.

— Какво толкова направих? Казах само, че искам да живея тук, че се чувствам като у дома си. Боже мой, Сара, караш ме да се чувствам най-големия злодей. Заминах, но се върнах. Какво толкова ужасно има в това? Аз ли съм единственият, който го е правил? Може заминаването ми да беше грешка и съжалявам, че след това мама се е сринала психически, но сигурна ли си, че вината е в мен? Може да е заради това, че старецът я напусна и я остави сама в празното легло. Майната му, Сара, всичко това е минало. Не мога да върна нищо назад. Но мога да наричам това място дом, ако ти ми позволиш.

Сара си напомни, че е най-добре да не казва нищо, когато е ядосана.

— Но знаеш ли какво наистина е ужасно? — Той свали ръце от лицето си и се усмихна колебливо. — Това, че се чувствам непознат тук, в собствената си къща. Трябва ми време да свикна, да почувствам, че наистина мястото ми е тук, че съм добре дошъл. Знаеш ли, няма нищо по-лошо от това да се чувстваш като чужд човек в собствения си дом.

— Чужд човек — повтори тя. — Каза, че си бил чужд човек из всички онези непознати улици, на които си бил, но тук влизаш в килера или в кухнята, без дори да гледаш, и всичко е там, където би трябвало да бъде.

Настъпи мълчание. Брат й тъжно се засмя.

— Преувеличих. Божичко, забравих каква невероятна памет имаш! Винаги съм ти завиждал за нея, знаеш ли? Както и да е, съжалявам, но преувеличих. Забравил съм много повече неща от това, че имаш страхотна памет, което е тъжно и смущаващо, а исках да си мислиш, че си спомням всичко. Исках да те впечатля и да ти покажа, че наистина мястото ми е тук. Тъжната история е, че всъщност се чувствам странно, като странник в странна къща, и се боях, че ако разбереш това, ще си помислиш, че не сте ми липсвали, и няма да ме приемете, и, дяволите да го вземат, Сара, искам да живея тук. — Очите му отново се напълниха със сълзи и той внезапно стана. — Мразя да плача пред хората. Ще се изкъпя и обръсна, иначе наистина няма да ме приемете. Ще се видим по-късно. Какво ще кажеш да те заведа на обяд? — Той се наведе и я целуна по главата, а после бързо излезе от стаята.

Сара седеше неподвижно и слушаше шумовете, които идваха от третия етаж — отваряне и затваряне на чекмеджета, вратата на банята, после пускането на душа. Всичко се чуваше толкова ясно, че бе абсолютно сигурна, че той не е затворил вратата нито на стаята си, нито на банята. „Странно — помисли си, — но може би това е, защото е свикнал да живее сам.“

Думите му отекнаха в главата й: „Искам да живея тук“. В гласа му имаше отчаяние и безнадеждност. Сякаш се беше върнал, за да избяга от нещо. Но от какво? От непознатите улици, от самотата… и от какво друго?

Или като че ли трябва да е тук, трябва да има дом, семейство, уважение, докато той… какво?

Нямаше как да знае това. Нищо не й го подсказваше, нямаше нищо общо между измъчения човек, който седеше срещу нея и плачеше, и момчето, което изчезна.

Искаше й се да му има доверие. Искаше да повярва в него, да го хареса, дори да го обикне. Искаше да го приеме като свой брат.

„Е, ще го направя — помисли си тя. — Смятам, че му дължа това. А и ще е добре за Аби, Кери и Дъг да получат отговор на загадката какво се е случило с Мак. Може присъствието на по-големия брат да е за тяхно добро. Той се съгласи, когато му казах, че ще учим и ще работим. Казах му, че ще направим всичко, което искахме, и той се съгласи с мен. Отвърна, че ще разрешим този проблем. Просто ще отнеме малко време, предполагам, но аз чаках толкова дълго… Не искам да чакам повече.“

Тя сви рамене. Колко пъти бе повтаряла на децата, че когато искаш нещо, не означава, че то става автоматично и като с магическа пръчица.

Телефонът й иззвъня и тя разсеяно го вдигна.

— Сара — каза Дона Солдана. — Пуси Коркоран — това истинското й име ли е? Както и да е, обади се и каза, че иска да й позвъниш. Обади се и Рубен Листър, остави номера на мобилния си телефон. Още няколко човека се обадиха… — Прочете имената им и Сара ги записа.

— Защо си в офиса в събота? — попита Сара.

— Имам много работа. Ще поработя още час-два. Реших да ти кажа кой те е търсил. Имаш ли нещо против?

Тя погледна списъка.

— Не, всичко е наред. Има ли кой да те закара у вас?

— Сара, посред бял ден е. Нищо няма да ми направи. Дори и да се опита, тук е пълно с хора. Всичко ще е наред.

— Ако те е страх, ще дойда да те закарам у вас.

— Не ме е страх. Наистина. Това, което се случи миналата седмица, беше пълна лудост. Никога не е постъпвал така. Имам предвид, че никога не ме е следил в търговския център… беше направо лудост. Тръгна си, щом му казах, че ще извикам охраната. Не беше кой знае какво.

— Ще съм по-спокойна, ако не си сама.

— Благодаря ти, но няма за какво да се тревожиш. Не мога да имам охрана по всяко време на деня. Ще се справя, Сара. Трябва да се справя.

— Знам.

„И се справя — помисли си, — на всички ни се налага да се справяме с трудностите, които ни поднася животът, защото в крайна сметка не можем да разчитаме, че до нас винаги ще има някой, както Дона каза, по всяко време на деня.“

— Ще ми се обадиш ли, като се прибереш?

— Да, мамо.

Сара се засмя:

— Сигурно нямаш нужда от още една майка. Извини ме.

— Няма нищо.

— Кажи ми номера на мобилния на Рубен Листър — поиска Сара.

Затвори телефона и прочете имената на хората, които са я търсили. Пуси Коркоран можеше да почака до понеделник, другите също можеха да почакат, с изключение на един. Взе телефона и се обади на Рубен Листър.

— Добро утро — поздрави той. — Днес трябваше да пътувам за Ню Йорк, но се отложи за утре. Ще вечеряш ли с мен?

Сара се усмихна. Мъж, който не говори много, а направо действа.

— С удоволствие — отвърна.

— Дай ми адреса си, ще взема такси…

— Не, няма нужда. Ще те взема от хотела и ще тръгнем оттам.

— Благодаря, но мога да отида и пеша. Надявах се да си свободна и резервирах маса в ресторант „Спиаджия“. Имаха свободни места само за шест и половина, което е по-рано отколкото ми се искаше, но в събота вечер трудно се намират места в ресторантите. Удобно ли ти е?

— Да. Ще се видим направо там.

— Би ли ми казала къде се намира Музеят на модерното изкуство? В момента отивам към „Уотър Тауър“.

— На една пряка в източна посока, на Чикаго Авеню.

— Колко близки са разстоянията тук! Много е удобно. Тогава до довечера.

Това беше по-скоро делови разговор, отколкото покана за вечеря. Сара се засмя. Странен разговор, но някак си я успокои. Двама души, които не увъртат, а говорят по същество.

„Само дето няма как да не увъртат — помисли си тя и се върна към работата си. — Хората винаги го правят, поне докато не се опознаят… А може би и след това“ — добави и си помисли за Мак.

 

 

Той застана на прага на кабинета й — изкъпан, обръснат, облечен и весел.

— Време е за обяд. Имам среща с моята сестричка.

Отидоха пеша до ресторанта на Ръш Стрийт. Той не беше близо. Сара бързаше, а Мак вървеше след нея и се задъхваше.

— Винаги ли ходиш толкова бързо? — задъхан каза той, след като им показаха една маса навън. — Или го направи заради мен?

— Винаги ходя бързо. Нямам време за упражнения и фитнес.

Седнаха, Мак си почина малко и започна да говори, а Сара се отпусна. Говориха за промените в Чикаго, за университетите близо до дома им, за приятелите, които той си спомняше, и за нейната работа.

— Сигурна съм, че ще ми позволят да работя на половин работен ден, когато пак започна да уча — каза тя, но после заговориха за други неща, минаваха от една тема на друга. Беше много приятно, разговорът бе лек и неангажиращ, помисли си Сара на тръгване от ресторанта. Но прекара добре, компанията на Мак й бе приятна.

По пътя за вкъщи тя каза:

— Тази вечер ще излизам, Аби ще остане при Кери и Дъг.

— Боже! Още една среща ли имаш, сестричке? Две за един ден, не е зле!

Тя го погледна и нищо не каза.

— Ох! — извика и я прегърна. — Хей, нямам нищо против любовните ти срещи. По-добре е, отколкото да обядваш с брат си. Какъв е смисълът да ставаш сутрин, ако през деня не ти предстои нещо вълнуващо?

Сара ускори крачка, а той се мъчеше да не изостава.

— Всъщност — задъхано каза — след любовна среща може да станеш по-мила и дружелюбна. Какво става с теб, сестричке? Винаги ли си като проклета ледена висулка — съжалявам, ти не харесваш тази ужасна дума — винаги ли си студена като ледена висулка или така ми се струва?

Тя закрачи още по-бързо. „Да се прибере сам“ — каза си.

Караше я да се чувства надута, превзета и строга. Като ледена висулка. И зла. Никой друг не я караше да се чувства така. „Освен семейство Коркоран — помисли си тя и се усмихна. — Каква веселба би се получило само — Мак и семейство Коркоран. Ще трябва да ги събера.“

 

 

Когато се прибра, ядът й вече беше преминал, беше ободрена от бързото ходене и се чувстваше добре. Обичаше облачните дни в Чикаго, когато светлината се стелеше като лека мъгла върху младите листа и цъфналите нарциси и лалета, които съживяваха земята всяка пролет. Обичаше да вдишва дълбоко чистия влажен въздух, който предвещаваше дъжд. Обичаше уханието на влажна земя и прясно окосена трева, мириса на люляк, който цъфтеше на букети в предните дворове на големите къщи. В душата на Сара Елиът имаше толкова много любов, че често не знаеше как да я сдържа.

„Не съм превзета — помисли си тя. — Нито пък строга, студена и зла.“

Просто изчакваше.

— Имам намерение да изляза довечера — заяви тя по-късно, когато всички се бяха събрали в солариума. С Аби поливаха цветята, Дъг дялкаше кон от калъп сапун, а Кери се бе зачела в книгата си. — Аби, ако искаш, покани някоя приятелка да ти дойде на гости, няма проблем.

— Но… — Тя я погледна ужасена. — Тази вечер не мога да си остана у дома. Организира се празненство за артистите и екипа и трябва да отида.

— Не си ми казала — възрази Сара. — Спомена, че през уикенда ще си бъдеш у дома.

— Знам, тази сутрин го решихме. Всички искаха купон — той е и за артистите, и за екипа, за абсолютно всички — ще бъде в дома на господин Боркър, режисьора на постановката. Той е и шеф на клуба по драма. Запозна се с него на конференциите праз февруари. Купонът ще бъде в неговия дом, няма да ходим някъде навън. А аз съм звездата на представлението и трябва да присъствам.

Сара кимна. Разбира се, че трябваше да отиде. Кери пък ще ходи да гледа децата на едни съседи. В събота вече нямаше начин да се намери някой друг.

— В колко часа ще се прибереш довечера? — обърна се Сара към Кери, която бе вдигнала поглед от книгата и ги слушаше.

— Казаха, че ще гледам децата от шест и половина до девет и половина. Може да се приберат и по-рано, но не е сигурно. Децата ще са нахранени, така че ще вечерям вкъщи, преди да тръгна.

— Добре — предаде се Сара. — Аби, върви на купона. Аз ще остана у дома.

Мак влезе в стаята и се намеси в разговора:

— Нали ми каза, че имаш среща?

— Среща ли? — извика Аби.

— Покана за вечеря — обясни сестра им.

— Аби ще излиза — каза Дъг на Мак. — Кери ще гледа деца, а Сара не желае да ме остави сам и ще стои вкъщи. Разбира се, че мога да стоя сам цяла нощ, ако се наложи, но всички ме мислят за бебе.

— Дявол да го вземе, Сара — каза Мак. — Мамка му, нали няма да… — Погледна Дъг, Кери, а после и Аби. — Да му се не види, взе забравям… — Удари се по главата. — Божичко, няма начин да… — Той се захили. — Съжалявам, сестро, Господи, май трябва да спра да говоря. Мамка му — промърмори. — Слушай, сестричке, няма да си останеш у дома… по дяволите, нали аз съм тук! Аз ще остана при бандата… е, бандата без Аби и Кери… и ще си прекараме страхотно. Мога даже да готвя, знаеш ли? Не като по-голямата си сестра, разбира се, но мога да спретна набързо нещичко, което да се нарече вечеря. Ще си прекараме велико… нали, банда?

Дъг прегърна Сара.

— Моля те, позволи на Мак да ме гледа, Сара. Нали за това са батковците. Моля те, моля те, моля те! Ще бъда много послушен!

— Ти си послушен — усмихна му се тя.

— А аз ще се върна най-късно в девет и половина — сериозно заяви Кери, — така че ще помагам на Мак. Моля те, съгласи се, Сара. Моля те.

Тя не можеше да разбере защо е против тази идея. „Защото не знам какво да мисля за него, а след като не знам, как мога да взема решение за каквото и да било?“

— Няма да им сторя нищо лошо — тихо каза Мак и Сара изведнъж се засрами от себе си.

— Добре — отвърна. — Ще бъда в ресторант „Спиаджия“…

— Ура, ура! — извика Дъг и отново я прегърна.

Тя срещна погледа на Мак и за момент й се стори, че най-после в къщата има двама възрастни.

— Мобилният телефон ще е в мен, така че да ми се обадите, ако имате нужда от нещо. Кери и Дъг ще ти кажат кое къде е. Има от телешкото задушено, а Кери е майстор на салатите. Хлябът е във фурната, а…

— Хей, ние сме върхът — ухили се Мак. — Направо сме върхът на върховете. Не трябва ли вече да се приготвяш?

Кери и Дъг се кикотеха.

Сара поклати глава в знак на съгласие, беше притеснена, понеже бяха развълнувани, а тя — несигурна и подозрителна.

— Слизам след мъничко — каза.

Когато слезе, те бяха стоплили всичко в микровълновата печка и бяха седнали на подредената маса в трапезарията. Кери даже беше запалила свещи. Сара поклати одобрително глава. Изглеждаше много тържествено.

Мак вдигна поглед и каза:

— Охо!

Кери и Дъг повториха след него като ехо:

— Охо!

А после всички изрекоха в един глас, все едно са го репетирали:

— Чао, Сара. Приятно прекарване.

Тя се усмихна.

— Имаме си хор у дома. Благодаря. Няма да закъснявам.

Усети, че думите й прозвучаха почти като заплаха, но вече беше късно да ги върне назад. Подвоуми се за миг, но наистина нямаше какво повече да каже. Изпрати им въздушна целувка. Те седяха на масата, когато тя се обърна и тръгна към задната врата.

— Добре, нека всички се хванем за ръце — каза Мак.

— Защо — попита Дъг. — Как ще се храним, ако сме се хванали за ръце?

— Трябва да благодарим на Бог за храната, която имаме на масата. — Сара спря на прага. „Да благодарим на Бог за храната, която имаме на масата ли? Откога?“

— Благодарим ти, Боже, за тази вкусна храна — започна Мак, — приготвена от преданата ни сестра Сара, която скоро ще бъде предано изплюскана от тримата, които много я обичат. Добре, сега да се нахраним.

Потресена, младата жена прекоси задния двор, отиде до гаража, седна в колата и остана така за секунда, преди да потегли. През целия път до Лейк Шор Драйв, където влезе в гаража на небостъргач с офиси и апартаменти, тя се опитваше да сглоби нещата, които знаеше за Мак Хейдън. Толкова беше съсредоточена, че когато Рубен Листър я видя да излиза на втория етаж от асансьора за гаража, се изненада от това колко е погълната от мислите си.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Да — усмихна се тя. — Сигурно изглеждам така, сякаш се опитвам да разреша всичките проблеми на града.

— На Америка. Може би даже на света — усмихна й се той и забеляза колко е привлекателна. „Не е красива — помисли си, — но очите й са прекрасни.“ Те бяха тъмносини с кафяви точици, доста раздалечени, веждите й бяха леко извити, което й придаваше закачливо изражение, когато се усмихнеше. Косата й беше тъмнозлатиста, късо подстригана, а скулите и челюстта й бяха на решителен човек. „Добре сложена е — забеляза той с критично око, — стройна, но не кльощава.“ Беше облечена със семпла черна рокля, дълга, с дълбока цепка. Единствените накити, които носеше, бяха златни обици и златно колие с някаква старинна монета. Нямаше венчална халка, всъщност не носеше никакви пръстени. Изглеждаше около трийсет, трийсет и една годишна, държеше се като жена, която осъзнава, че всичко привлекателно в нея се подчертава от семплите неща. Рубен не знаеше почти нищо за нея, но погледът й бе директен, изглеждаше силна и уверена и това, което видя, му хареса.

— Можем ли да оставим проблемите настрана, докато се нахраним?

— Няма да ги споменаваме дори. Дълго ли чака? — усмихна се тя.

— Две минути.

Минаха по коридора, отидоха до ресторанта, слязоха няколко стъпала и келнерът ги заведе до маса с изглед към Мичиган Авеню и езерото.

— Как успя да резервираш маса за толкова кратко време? — учуди се Сара.

— Други клиенти анулираха резервацията си. Имам невероятен късмет с ресторантите, може би защото баща ми притежаваше хлебопекарна. Въпреки че се опасявам, че между двете неща няма връзка.

— Така е — каза тя и двамата се усмихнаха. — Къде се намираше хлебопекарната?

— В Бруклин. Все още съществува. Всъщност са три — в Бруклин, Куинс и Манхатън, във Вилидж, всички се казват „Листър и синове“. Името се основава на твърдото убеждение на баща ми, че с братята ми ще поемем бизнеса, когато той се пенсионира. Всички работихме там в продължение на години, включително и майка ми, но само най-малкият ми брат остана и ги пое. Баща ми все още прави неочаквани посещения, за да се увери, че всичко има точно този вкус, който би трябвало да има и да занесе десерт на майка ми.

— Майка ти не го ли придружава?

— Тя не излиза навън. Преди години получи удар и си стои у дома, играе „Скрабъл“ с приятелките си и пише гневни писма до различни хора в правителството, като се започне от президента.

— Колко хубаво, че може да го прави.

Той долови тъжната нотка в гласа й.

— Твоята не може или не би…

— Тя също получи удар, но едната й страна е парализирана и не може да говори. Намира се в санаториум и приятелките й я посещават, но се чувстват неудобно, опитвайки се да запълнят тишината, а тя не се интересува много от техните монолози за живота, който не може да сподели.

— А баща ти?

— Почина, когато бях на три годинки.

— Значи сега си сама?

Тя се засмя.

— Не съвсем. Имам брат и две сестри. — Тя замълча и той видя, че преценява колко подробности отличния си живот да му разкаже. За да я остави да помисли на спокойствие, поговори с келнера, който сервира вината, след това се обърна да погледа Мичиган Авеню, която се намираше под тях. Уличното осветление беше приглушено от мъглата, която се стелеше след дъжда рано вечерта. Тротоарите и улиците все още бяха мокри и отразяваха светлината от витрините на магазините. По тротоарите се движеха хора. Някои се бяха скрили под чадърите, други излагаха лицата си на току-що освежения от дъжда въздух. Те се разхождаха, разговаряха оживено по мобилните си телефони, разглеждаха витрините, махаха с ръка на такситата или тичаха, за да хванат идващия автобус. В далечината светлините на кораб-круизер се отразяваха в тъмните води на езерото Мичиган.

Рубен се обърна, щом чу Сара да казва:

— Нашата история е странна. Сигурна съм, че не е уникална… Един писател е казал, че всички щастливи семейства си приличат, но всяко нещастно семейство…

— … е нещастно посвоему — довърши Рубен. — Казал го е Толстой.

— Да, но това не се отнася за нас, защото ние не сме нещастни. Няколко години след смъртта на баща ми майка ми се омъжи повторно и се родиха братята и сестрите ми…

— Братя ли?

Тя се поколеба:

— Наистина казах, че имам един брат. Всъщност имам двама братя и две сестри.

Щом тя замълча отново, Рубен попита:

— А вторият ти баща?

— Той беше инженер. В продължение на десет години работи като директор по качествения контрол в една електронна компания, но я продадоха и го освободиха. Около година си търси работа, а после един ден просто… си отиде. Оттогава не знаем нищо за него.

— Майка ти не знаеше ли къде е отишъл?

— Казал, че ще й пише, когато си намери работа. След като дълго време не получихме вест от него, майка ми нае детектив, който не откри нищо. Четири месеца по-късно замина и брат ми Мак. Точно на седемнайсетия си рожден ден сутринта той… си отиде. — Тя тихо се засмя. — Тревожа се за Дъг. Той е на десет години, а това не са най-добрите модели за подражание.

— И Мак ли не открихте?

— Нямахме възможност да го търсим. Майка ми получи удар малко след като той замина. Бях студентка по медицина. Прекъснах и се върнах у дома, за да се грижа за Дъг и сестрите си.

— Преди колко време се случи това?

— Преди три години и половина.

— Значи Дъг е бил на шест години.

— Да, почти на седем. Кери и Аби бяха съответно на десет и дванайсет.

— Ти си ги отгледала. Започнала си работа.

— Да.

— За това се иска кураж.

— Най-вече да можеш да издържиш с много малко сън — усмихна се тъжно тя.

— Аз бих го нарекъл смелост. — Той замълча, когато келнерът донесе бутилката с вино, а после каза: — Разкажи ми за Дъг, Кери и Аби.

— Не е възможно всичко това да те интересува.

— Напротив, интересувам се от децата. Попечител съм на два общински центъра в Ню Йорк за извънучилищни занимания на децата. А те какво мислят за брат си? Смятат ли, че ги е изоставил? Не сте ли получавали вести от него?

— Мак се върна.

Келнерът им наля вино, което изглеждаше тъмнорубинено на фона на бялата покривка и черната рокля на Сара. Те се чукнаха.

Сара отвори менюто си. Рубен се замисли за момент дали да не повтори въпроса за Мак, но се отказа. Тя щеше му разкаже това, което иска. Не желаеше да превръща вечерята в разпит.

Докато разглеждаха менюто, мислеше за нея. Беше толкова мълчалива, че човек би помислил, че е срамежлива, но всъщност, когато реши да говори — дори за себе си, което сигурно рядко правеше (беше убеден в това) — тя бе открита и искрена. В нея нямаше нищо фалшиво, измамно или прикрито (беше сигурен), въпреки това явно си бе изградила защитна преграда, за да контролира чувствата и реакциите си. Той се запита дали някога си позволява да се ядоса и ако го прави, колко време трае това.

— А, госпожице Елиът!

Рубен и Сара вдигнаха погледи.

— Госпожо Коркоран — изрече Сара с безразличие.

— Не е ли невероятно, че сте тук? Имам предвид, че ни дадохте толкова дълъг списък с ресторанти. Не е ли забележително, че избрахме този точно тази вечер? Масата ни не е до прозореца — добави недоволно тя, а Рубен забеляза, че пресмята шансовете си за успех, ако ги помоли да си разменят масите.

„Поне е тактична“ — помисли си.

— Не е ли ужасно обаче? Лу предложи на оберкелнера тлъст бакшиш, за да ни подсигури маса тук до прозореца, вместо чак там горе — посочи към горната част на ресторанта, — и можете ли да повярвате? Той не го прие! Да ви кажа право, това беше истински шок за Лу — засмя се тя. — Непрекъснато го дразня по този повод. „Не всички хора са склонни да приемат бакшиши — казах му аз. — Ще трябва да научиш местните обичаи, след като ще живеем тук.“

Жената се втренчи многозначително в Рубен и Сара го представи. Настъпи мълчание.

— Днес ти звънях — каза Пуси. — Секретарката ти май хич не я бива, след като не ти предава съобщенията.

— Получих съобщението ви. Щях да ви се обадя в понеделник сутринта.

— Но аз имах нужда от теб днес! Търсих те, защото имах нужда от теб!

— Съжалявам. Не работя в събота и неделя, освен ако няма нещо спешно.

— Случаят беше спешен! Загубих списъка с фризьорските салони, който ми даде. Какво трябваше да направя, за да ме подстрижат? Да си избера фризьорски салон от указателя ли?

На Рубен му стана интересно:

— И какво направихте?

Тя го погледна объркана. След минутка изрече с облекчение:

— Рубен. Така се казвате, нали? Помислих си, че съм забравила, а Лу толкова се ядосва, че буквално хвърля разни неща — наистина го прави — забравям страшно много имена… Попитах портиерката на сградата, в която живеем — отвърна тя. — Тя ми даде списък със салони.

— И наистина ви подстригаха?

Тя потупа лекичко косата си на няколко места, сякаш за да се увери, че все още е на мястото си, и кимна.

— Стилистът беше добър. Забравих как се казва. Но — обърна се към Сара — когато търся някого по телефона, очаквам той или тя да ми се обади веднага, а не да ми каже, че ще ми се обади в понеделник.

— Госпожо Коркоран, аз не работя през уикенда — заяви Сара любезно, но Рубен забеляза леко присвитите очи и стиснатите до бяло юмруци, което даде отговор на въпроса му дали е способна да се ядоса. — От кабинета на кмета не изискват и не очакват от мен да го правя. Всъщност досега само двама клиенти са ми се обаждали през уикенда. И двамата имаха спешна нужда от медицинска помощ. Договорът ми с вас не е с неограничено работно време.

— Вижте какво, госпожице. Вие работите за мен. Вие работите за мен! Вие сте обслужващ персонал в този град, моите данъци плащат заплатата ви…

— Моите данъци — изръмжа Лу Коркоран, който се появи зад нея. — Млъкни, Пуси, правиш се на глупачка.

В очите на Пуси се появи ужас, но премина толкова бързо, че Рубен се усъмни дали го е забелязал. Но щом видя треперещата й долна устна, той разбра защо се опитва да показва властта си над Сара, а вероятно и над всички хора, които работят, за да си изкарват прехраната. „Онези, които живеят в страх — помисли си той, — онези, които са потискани — винаги са много груби и жестоки с хората, които смятат за по-слаби. Самоуверените хора са мили с другите, защото нямат нужда непрекъснато да се убеждават в собствената си цена. Но бедничката Пуси Коркоран трябва да полага усилия, за да накара другите да се почувстват слаби или поне по-слаби, отколкото тя самата се чувства.“

Сега съпругът й бе сложил тежката си ръка на рамото й и тя се насили да се усмихне широко. Мъжът й поклати глава и каза на Сара:

— Съжалявам, че ви прекъснахме вечерята. — После се обърна към Рубен: — Срещали сме се някъде.

Рубен се изправи и застана между Сара и семейство Коркоран.

— Бихте ли ни извинили, но се опитваме да вечеряме.

— В Ню Йорк? Нещо, свързано с пари. Инвестиции? Банки? По какъв повод сме се виждали? Никога не забравям лица.

Рубен поклати леко глава. „Прилича на възрастен човек — помисли си Сара, — отегчен от щуротиите на тригодишно дете.“

— Може би имате предвид една среща в Ню Йорк преди няколко месеца по повод Карано Вилидж.

— Боже мой, прав сте. Вие сте предприемачът.

— Проектантът.

— Точно така, точно така — намръщи се той. — Какво правите в Чикаго?

Рубен пристъпи напред, с което принуди семейство Коркоран да отстъпи крачка назад.

— Надявам се вечерята да ви хареса. Много бих искал и аз да се насладя на своята. Лека нощ.

Той стоеше неподвижен и чакаше. Лицето на Коркоран бе пламнало, веждите му се бяха събрали и образуваха тъмна линия.

— Ще ви се обадя — каза той. — Винаги съм отворен за нови проекти. — Хвана Пуси за ръката и я поведе със себе си.

— Е, време е да вечеряме — каза тя. — Сигурно умираш от глад, Лу. Толкова съм гладна, че бих…

Двамата се отдалечиха от тях. Сара видя, че тя се спъна по стълбите.

— Съжалявам — извини се на Рубен, който седна на стола си.

— Би трябвало аз да ти се извиня. Бях груб с клиента ти.

— И той няма да ми се обади повече, нито пък тя, за което съм ти страшно благодарна.

Засмяха се.

— Имаш прекрасна усмивка — каза Рубен.

Келнерът се приближи до масата от дискретното разстояние, където бе изчакал да приключи неприятната сцена, и допълни чашите им с вино.

Сара сложи ръка на устните си.

— Наистина е време да хапнем, нали? — имитира тя Пуси и Рубен отново се засмя, възхищавайки й се за това, че не се поддаде на гнева.

Той се облегна назад и му се стори, че от месеци не се е чувствал толкова спокоен.

Приятната атмосфера и загадъчната жена срещу него бяха сякаш на светлинни години от Ардис и нейния изкривен свят, подигравките, които си правеше с брака, и още по-голямата подигравка, която правеше с всичките му опити да приключат техния брак като цивилизовани хора.

Когато поръчаха, Сара полюбопитства:

— Работиш ли с него?

— Не, боже мой, не! Компанията му инвестира в недвижими имоти и застраховки, но се носи слух, че повечето от сделките му не се обявяват в бизнес страниците на вестниците, освен ако някой не е привлечен под отговорност за нещо нередно. Може да е един от инвеститорите в Карано, но се съмнявам. Мисля, че просто душеше наоколо.

— Какво е Карано Вилидж?

— Проект за селище в Ню Джърси, близо до Принстън. Хиляда и петстотин къщи, построени около търговско ядро, начално училище и гимназията, а в Принстън — градска библиотека, център за развлечения, малък театър.

— А Карано?

— Исая Карано. Невероятен човек, мечтател, който е решен да изгради чисти, безопасни и красиви градове из цялата страна за социално слаби семейства. Той няма деца, не са му останали роднини. Богат е и е оптимист и иска да направи нещо добро за децата. Условието, което поставя, е, че само семейства с деца или такива, които очакват дете, имат право да купуват къщи в Карано Вилидж.

— Това не е ли дискриминация? Възрастта, ако не друго?

— Говорих с него по този въпрос. Той обмисля да предостави жилища и на семействата без деца. Вероятно и това е незаконно.

Сара се усмихна и попита за библиотеката и центъра за забавление. Келнерът им донесе лъжици за супа и им наля още малко вино. Около тях се носеха приглушени разговори, звън на сребро и кристал. Келнерите вървяха тихо между масите, покрай леко извитата стена, под полилеи, които сякаш леко се поклащаха, когато едни клиенти си тръгваха, а други пристигаха. От време на време се чуваше тих смях. Донесоха вечерята и още една бутилка вино. Времето минаваше, разговаряха на най-различни теми, обсъждаха различни идеи.

Разговаряха за работата си, за книги, театър, музика, за Ню Йорк и Чикаго. Сара не попита Рубен какво е оставил в Ню Йорк, а и той нищо не спомена. Той не я попита дали е обвързана с някого, а и тя нямаше желание да говори за това. Когато станаха от масата, Сара попита:

— Мога ли да те закарам до хотела?

И двамата се засмяха на абсурдността на това предложение — хотелът му се намираше на три преки от ресторанта. „Но и пет километра нямаше да са ми достатъчни — помисли си Рубен. — Нито пък триста. Дори повече.“

— С удоволствие. Благодаря.

Сара погледна часовника си, докато слизаха с асансьора до гаража.

— Един часът е — ужасено възкликна тя. — Нямах представа, че е толкова късно. Казах им, че няма да закъснявам.

— Брат ти не е ли с тях?

Тя кимна.

— Но въпреки това ти се искаше да се прибереш по-рано.

— Смятах… Не бях сигурна, че е редно да ги оставям толкова дълго време.

— Каза, че той се държи добре с по-малките.

— Да, вълнуват се, щастливи са да са край него. Не искам да се превърна в злата вещица от приказката, която разваля срещата им, една толкова щастлива среща…

— Но ти самата не си ли щастлива?

— Не… все още. Не го познавам или не го разбирам. Бих искала да съм щастлива, че се върна, но не знам нищо за него. Когато избяга, беше едно разглезено хлапе, винаги ядосано и агресивно. Беше ядосан на мен, защото бях по-голяма, на другите, защото бяха там и му пречеха. Възможно е да се е променил през тези години. Не знам къде е бил, с какво се е занимавал, а и не съм сигурна доколко мога да вярвам на това, което казва. Обаче хората променят ли се наистина? — замълча. — Това не е редно. Извини ме. Ти не познаваш Мак. — „И мен почти не познаваш“ — добави наум. — Не биваше да ти досаждам с приказките си за него.

— Изглежда, доста мислиш за него.

Думите му я подразниха. Това, за което мислеше, беше нейна работа. Защо се интересуваше толкова много? Повечето мъже се интересуваха само от себе си.

— А ти за кого мислиш? — грубо попита тя.

Той остана изненадан. Погледна касиера, който късаше касовата бележка от принтера. Сара я подписа, а после излязоха и тръгнаха към гаража. Момчето, което паркираше колите на клиентите, докара колата й, тя му даде бакшиш и едва когато излязоха от гаража и потеглиха по Оук Стрийт, Рубен каза:

— Нямам семейство. Имам проблеми и неприятности — вероятно много хора ги имат, но за мен са нещо ново — за които ще ги разкажа друг път, ако искаш. Те не са свързани със семейство. Засягат само още един човек и непристойното ми поведение, за което не искам да си спомням, и една ситуация, от която се опитвам да се измъкна възможно най-безболезнено. Ето защо не говоря много за всичко това. То заема голяма част от мислите ми. През останалото време се съсредоточавам върху Карано Вилидж, а напоследък и върху възможността за построяването на подобно селище на запад от Чикаго.

Сара зави зад ъгъла. Той добави:

— Благодаря ти, че прие да вечеряш с мен, въпреки че те поканих в последния момент. Беше ми много приятно. Би ли вечеряла с мен и утре?

— Не каза ли, че се връщаш в Ню Йорк?

— Вярно, че утре е неделя — даде си сметка той. — Да, но мога да отложа заминаването за понеделник сутринта.

Тя се усмихна.

— Утре вечер трябва да съм със семейството си. — Спря колата пред хотела му. — Благодаря ти за тази вечер. Прекарах чудесно.

Портиерът държеше вратата на колата отворена. Рубен не помръдна.

— Аз също. Вечерта беше прекрасна.

Тя отново се усмихна закачливо:

— Дори сцената със семейство Коркоран ли?

— Дори тя. Това беше нещо, което не хареса и на двама ни. Ще ти се обадя от Ню Йорк, ако ми позволиш.

— Много бих се радвала.

— Утре вечер. Освен ако не си заета със семейството си.

— Все ще намеря време за един телефонен разговор.

Разстоянието между хотела и Фремонт Стрийт не беше голямо, на Сара й се искаше да шофира бавно, да го удължи, за да събере мислите си. В същото време нямаше търпение да се прибере. „Поне всички ще са заспали — помисли си, завивайки по улицата. — Къщата ще е тиха.“

Но на долния етаж светеше и още преди да успее да извади ключовете си, Мак й отвори вратата.

— Добре дошла в скромния ми дом — ухили се той. — Влез и вдигни уморените си крака, за да си починат.

Сара се засмя:

— Благодаря ви, господине, точно това ще направя.

Влезе в библиотеката и го чу, че заключва вратата. Беше идеално подредено. Каквито и игри да са играли, каквито и книги да са вадили, всичко беше прибрано, каквито и снаксове да е имало по масичката, всичко беше почистено. В камината гореше запален огън, на малкия барплот, който бащата на Сара беше направил в ъгъла на облицованата с ламперия стая, имаше бутилка коняк и две чаши.

— Прекрасно е — промърмори тя. Мак отиде да налее коняк. — Аз не искам, благодаря. Достатъчно пих за тази вечер. — Той се подвоуми. — Не се съобразявай с мен, налей си.

— Благодаря. — Седна до нея на дивана. — Не исках да пия пред децата, затова изчаках.

Сара повдигна вежди.

— Снощи изпи почти цялата бутилка вино.

— Е, хвана ме. Така беше. Трябва да си призная, че и тази вечер пих вино. Всъщност изпих цялата бутилка. Виното ти е превъзходно, сестричке. Поздравявам те за избора. Ти си жена с разностранни таланти.

— Изпил си цяла бутилка вино?

— Е, и Аби изпи няколко чаши.

Сара се понадигна.

— Тя е на петнайсет години, Мак, и не пие.

— Напротив, пие, но не ти казва. Голяма работа, сестричке, изпи само две малки чашки, и то вино, не джин или водка или нещо яко, като марихуана например. Добрата, забавна марихуана… — изтананика той. — Както и да е, къде, ако не у дома, човек се научава да се справя с алкохола, като пийва по чашка вино, когато е на петнайсет и всичките му приятели пият? Освен това… — Той шеговито й се закани с пръст. — Ти й позволяваш да пие вино.

— Така е. По една чашка. Разбира се, че приятелите й пият, и предположих, че е опитвала почти всичко от това, което те правят. Наясно е, че на тази възраст може да пие само по една чаша, и то само когато аз й позволя. Не искам да й даваш вино или каквото и да е друго.

— Защо не? Защо не? — тъжно попита той, знаейки отговора, а именно, че сестра му му няма доверие. Собствената му сестра не му вярваше! — Питам ви, уважаема публика, това честно ли е? Аз съм преданият й брат, а тя ми няма капка доверие. Отпусни се, сестричке. Повярвай ми. Кълна ти се, че желая само най-доброто за тези деца. За себе си също, разбира се, не го отричам, но и за децата. Чуй ме, много съм щастлив, защото си прекарахме страхотно и всички бяхме щастливи, точно това искам. За теб също. Ти добре ли прекара тази вечер?

Сара гледаше лъчезарната му усмивка, рошавата руса коса, слабото лице и хлътналите бузи като на млад бежанец, дълбокия и напрегнат поглед, като на човек, който отправя някаква молба. Спомни си, че Дъг й каза, че тя го кара да се чувства малък, Мак я караше да се чувства глупава, мудна, неотзивчива, скучна. И стисната. Злата вещица!

Но Рубен не смяташе, че е глупава или неотзивчива. „Зависи от обстоятелствата — помисли си тя, — а обстоятелствата при Мак просто не са…“

— Очевидно си прекарала страхотно — заяви той, — защото си по-очарователна, отколкото излезе, а това значи, че някой те е направил много щастлива. Нали? Винаги съм прав за подобни неща. Неща като щастие, добро прекарване и, о, да, любовта!

— Нима? — Сестра му се премести на креслото в ъгъла и нагласи лампата за четене така, че да не й блести в очите. — Какво знаеш ти за любовта?

— Е, нали се сещаш?

— Не, не се сещам. Не виждам снимка с усмихната булка. Предполагам, че докато те нямаше, не си се оженил.

— Господи, не! Защо да върша подобно нещо? Някой да се лепне за мен, да ми се мотае в краката, да има нужда от мен. Въобще не се виждам в такава роля. Е, някой ден може и това да стане — поправи се той. — Точно сега обаче съм още твърде млад. — Той допълни чашата си с коняк. — Сестричке, имам да свърша толкова много неща. Важни неща. Отредено ми е да върша велики дела. Затова се подготвям още отсега. Най-напред ще се установя тук, ще тръгна по правия път, ще си изградя дом. Нали разбираш? Не можеш да отидеш никъде, ако няма място, където да се върнеш, където вратата е отворена и има хора, които да те чакат… с усмивка. Научих това от опит. — Тъжният му глас и по детски великите мечти го караха да изглежда уязвим и Сара се трогна.

— Ще ти помогнем — каза му тя. — Радваме се, че си тук. Но трябва да тръгнеш на училище, Мак, нямаш нито образование, нито професия. Не умееш нищо…

— Не умея нищо ли? Какво, по дяволите, си мислиш, че съм правил през тези три години? — Той пресуши чашата си, а лицето му веднага се напрегна. — Изкарвах си проклетата прехрана, това правех, и още утре мога пак да започна, ако не трябваше да… — Внезапно млъкна и въздъхна дълбоко. Мускулите на врата и раменете му се отпуснаха. Усмихна се широко. — Прекарах твърде много време по пътищата, твърде много време бях сам. Трябва да се цивилизовам малко. — Прекоси стаята и целуна Сара по главата. — Работата е там, че ти определено знаеш как да ми лазиш по нервите. Аз наистина…

— Ако не трябваше да направиш какво?

— Извинявай. Нямах намерение да повишавам тон. Меа culpa.^[1] Изцяло и напълно Меа culpa. Искам само да направя добро впечатление, а непрекъснато ръся глупости. — Той пресуши чашата си. — Хей, сигурно си уморена. Аз определено съм. Твоите деца ти изцеждат силиците. Да продължим разговора си утре.

— Моите деца ли?

— О, по дяволите, знаеш какво имам предвид! Децата, отрочетата. Сестрите и брат ни. Малките, които живеят с нас. Господи, сестричке, отпусни се. Опитвам се да бъда мил.

— Ако не трябваше… какво?

— Да се установя, преди да се захвана с каквото и да било. Мисля, че вече го казах. Направо съм скапан от умора. Очите ми се затварят. Не мога да разбера как издържаш до толкова късно. — Той сложи чашата на масата. — Лягам си. Не забравяй да изгасиш лампите, преди да се качиш.

— Моля?

— Пошегувах се. Исусе Христе, човек не може да каже нищо в тази къща. Вината е моя. В немилост ли съм?

— Не стоиш от дясната страна на Господ. — Тя се изправи. — Слушай ме внимателно, Мак. Ще ти обясня къде се намираш. Ти си в моята къща, с моето семейство и ще останеш тук при условие, че аз те търпя. Не знам какво друго целиш, освен безплатна храна и подслон, но няма да позволя да ми казваш как да се грижа за брат си и сестрите си или пък какво да мисля за теб. Никой не ми казва тези неща. Аз съм отговорна за всичко тук и няма да позволя един аутсайдер да ме измести и да поеме нещата в свои ръце. Тук съм, защото се налага. Имах собствен живот, планове за бъдещето, които се провалиха и трябва да живея с тази мисъл, но не трябва да живея с теб. Ако си мислиш, че можеш да се нанесеш тук, да ругаеш, да пушиш трева в стаята си, да ми пречиш да възпитавам тези три деца, по-добре още сега си върви. Сега отивам да си легна и ако утре сутринта все още си тук, това ще означава, че си решил да живееш по моите правила и според моите решения, а не според твоите егоцентрични прищевки. Лека нощ.

Той я гледаше, стиснал устни. А когато тя се обърна, за да излезе от библиотеката, широко се усмихна, скочи и отиде при нея.

— Благодаря ти, благодаря ти! Господи, имах нужда от това. Ти си страхотна, сестричке, не само красива, но и умна. И мъдра! Наистина си мъдра жена! Малко прекалих, по дяволите, признавам си. Стигнах твърде далеч, това винаги ми било проблем и се мразя заради него — мразя се, мразя се, мразя се — винаги се заклевам, че следващия път ще се държа по-добре, но губя контрол и казвам неща, които засягат или обиждат хората… Господи, не мога да ти опиша колко мразя, когато го правя — най-вече, когато го причинявам на теб! — но ти си напълно права, няма начин да ти казвам как да управляваш къщата — какво разбирам аз от тези неща? Или пък как да възпитавам децата — ти си се справила отлично, как бих могъл да се меря с теб? Но ще положа усилия, сестричке, обещавам. Само друг път не ме наричай аутсайдер моля те, не го прави! Ще ти помагам, ще бъда примерен, ще правя каквото кажеш, само ми позволи да остана, моля те, не ме гони, позволи ми да остана, обещавам, че ще бъда най-добрият брат… е, едва ли ще съм по-добър от Дъг, кой би могъл да е по-добър от него? Но поне колкото него и ще ти помагам за неща, за които той не може, да карам кола, нали разбираш, и…

— Да изкарваш някакви пари?

— Да! Разбира се! Нека да си стъпя на краката и обещавам, че ще те облекча от някои отговорности, ще правя, каквото е по силите ми, всичко, което мога. Сара, моля те, нека остана, имам нужда от вас, от всички ви. Обичам ви!

— Можеш да останеш, при условие, че спазваш моите правила — грубо каза тя. Отново се обърна и тръгна към вратата. Зад себе си чу:

— Утре вечер ще излизаш ли?

— Не — отвърна през рамо. — Покрий огъня с пепел, ако обичаш. И не забравяй да загасиш лампите. — Тръгна към стълбището и спря. Чу, че стъклената вратичка на камината се отваря и Мак рови с машата. Той си тананикаше, но съвсем тихичко и тя не можа да разпознае мелодията. Удари с машата едно дърво, след това няколко пъти удари въглените, за да ги разбие на малки парчета и да ги избута настрани. Затвори вратичката и пусна резето, изгаси лампата над креслото.

Сара се качи по стълбите. „Какъв странен въпрос — помисли си тя. — Дали ще излизам утре!“