Нора Робъртс
Защото те обичам (1)

Първа глава

— Какво, по дяволите, търсиш на такова място?

Меги, наведена на ръце и колене, дори не вдигна поглед.

— Си Джей, пак пееш старата песен…

Си Джей изпъна надолу кашмирения си пуловер. Той умееше да превръща безпокойството в изкуство. И се безпокоеше за Меги. Все някой трябваше да го прави. Безпомощно сведе поглед към блестящата й тъмна коса, свита в хлабав кок на тила. Шията й бе тънка и бледа, раменете й леко превити, както се бе облегнала на лакти. Имаше крехка фигура, с нежността, която Си Джей винаги свързваше с английските аристократични дами от деветнадесети век. Макар че и при тях вероятно под изящната външност са се криели безкрайни запаси от сила и издържливост.

Меги бе с тениска и джинси, и двете избелели и леко влажни от пот. Когато погледна ръцете й, нежни, елегантни ръце, и видя, че са мръсни, той потрепери. Знаеше на каква магия бяха способни тези ръце.

Криза, помисли Си Джей. Тя просто преживяваше криза. След два брака и няколко любовни връзки той разбираше, че от време на време жените минават през странни настроения. Приглади добре подрязаните си рижи мустаци. От него зависеше внимателно да я върне в действителността.

Огледа се наоколо. Не видя нищо, освен дървета, скали и самота и за момент през ума му мина, че в гората можеше да има и мечки. В реалния свят такива зверове се държаха в зоологическата градина. Опита отново, като нервно следеше за подозрителни движения:

— Меги, докога смяташ да продължаваш по този начин?

— Какъв е „този начин“? — Гласът й бе нисък, дрезгав, сякаш току-що се бе събудила. Бе глас, който караше повечето мъже да искат те да са я събудили.

Тази жена бе вбесяваща. Си Джей прекара ръка през старателно подстриганата си подредена коса. Какво правеше тя на пет хиляди километра от Лос Анджелис, защо си губеше времето с тази мръсна работа? Той бе отговорен за нея и, по дяволите, за себе си. Пое въздух и бавно го издиша, стар навик, когато срещнеше възражения. В края на краищата, работата му бе да убеждава. Трябваше да й налее малко ум в главата. Размърда се, като внимаваше да опази лъснатите си мокасини от мръсотията.

— Бебче, аз те обичам. Ти знаеш това. Върни се вкъщи.

Този път Меги обърна глава и го погледна с усмивка, в която се включи цялото й лице — устата, широка, но не прекалено, малко острата брадичка, изпъкналите скули, които придаваха на лицето й формата на диамант. Живото изражение се допълваше от очите, големи, кръгли и малко по-тъмни от косата. Това не бе зашеметяващо лице, казваше си човек, докато се опитваше да разбере защо бе зашеметен. Дори сега, без грим, изпоцапано с кал, то завладяваше. Меги Фицджералд завладяваше, защото бе точно такава, каквато изглеждаше. Интересна. Заинтересована.

Сега тя седна на пети, издуха кичур коса от очите си и погледна към мъжа, който й се мръщеше. Изпита симпатия и я напуши смях. И двете лесно идваха при нея.

— И аз те обичам, Си Джей. А сега престани да се държиш като баба.

— Не ти е тук мястото — подзе той, по-скоро нервиран, отколкото обиден. — Не би трябвало да пълзиш на четири крака по земята…

— На мен ми харесва — възрази Меги простичко.

Точно тази простота му показа, че наистина имаше проблем. Ако тя викаше, спореше, шансовете му да я вразуми щяха да са почти сигурни. Ала когато бе такава, спокойно упорита, да промени мнението й бе като да изкачи Еверест. Опасно и изтощително.

— Меги, разбирам защо можеш да искаш за малко да се махнеш, да си починеш. Никой не го заслужава повече от теб. — „Това бе добро попадение“, помисли Си Джей, защото бе вярно. — Защо не отидеш за две седмици в Канкун или да заминеш на пазар в Париж?

— Ммм… — Тя се наведе и разроши цветчетата на теменужките, които садеше. Реши, че изглеждат малко хилави. — Би ли ми подал онази лейка?

— Ти не ме слушаш.

— Слушам те. — Меги се протегна и сама взе лейката. — Била съм в Канкун, а вече имам толкова много дрехи, че оставих половината в Лос Анджелис.

Без да губи темпо, той опита по друг начин:

— Не съм само аз — започна Си Джей, като я гледаше как полива теменужките. — Всички, които те познават, които са чували за теб, мислят, че си…

— Превъртяла? — подсказа му тя. Сигурно бе прекалила с водата, реши Меги, когато цветовете клюмнаха. Много основни неща за живота на село трябваше да научи. — Си Джей, вместо да мърмориш и да се опитваш да ме убедиш да направя нещо, което нямам намерение да правя, защо не дойдеш да ми помогнеш?

— Да ти помогна? — В гласа му се долавяха нотки на ужас, сякаш му бе предложила да разреди първокласно уиски с вода от чешмата.

Тя прихна.

— Подай ми онзи панер с петунии. — Отново заби малката лопатка в земята, като се бореше с каменистата почва. — Градинарството ще ти се отрази добре, то ти позволява отново да се докоснеш до природата.

— Нямам никакво желание да докосвам природата.

Меги се засмя и вдигна лице към небето. Не, Си Джей не можеше да стигне по-близо до природата от хлориран басейн… Затоплен. Допреди няколко месеца тя самата едва ли се бе доближавала повече. Определено никога не се бе и опитвала. Но сега бе намерила нещо — нещо, което дори не бе търсила. Ако не бе дошла на Източното крайбрежие да напише музиката за един нов мюзикъл, ако не бе потеглила импулсивно на юг след края на дългите, изнурителни репетиции, никога нямаше да се окаже в съненото малко градче, сгушено в полите на Блу Ридж.

Разбираме ли някога къде ни е мястото, чудеше се Меги, освен ако нямаме шанса да налетим на собственото си, лично място? Знаеше само, че бе тръгнала без посока и се бе озовала у дома.

Може би самата съдба я бе довела в Морганвил — купчина къщи, които се гордееха с население от сто четиридесет и двама души. Извън града се простираха ферми и отдалечени планински къщи. Ако съдбата я бе довела в Морганвил, пак тя я бе накарала да мине край табелата, оповестяваща, че се продава къща с осемдесет декара земя. Нямаше момент на нерешителност, нямаше пазарлъци за цената, нямаше съмнения в последния момент. Меги бе платила парите и след един месец бе получила нотариалния акт.

Като гледаше триетажната дървена къща с все още висящите разкривени кепенци, можеше да си представи, че приятелите и колегите й наистина биха се загрижили за психическото й здраве. Бе оставила покритото с италиански мрамор входно антре и облицования с мозайка басейн, заради ръждясали панти и камънаци. Бе го сторила, без да поглежда назад.

Тя затъпка пръстта около петуниите и седна. Те изглеждаха малко по-оперени от теменужките. Може би започваше да схваща как се прави.

— Какво мислиш?

— Мисля, че трябва да се върнеш в Лос Анджелис и да твориш музиката.

— Питах за цветята. — Меги стана и изтупа джинсите си. — При всички случаи ще довърша музиката… Тук.

— Меги, как можеш да работиш тук?! — избухна Си Джей и размаха ръце с жест, от който тя винаги се бе възхищавала, заради неприкритата му театралност. — Как мислиш да живееш тук? Та това място дори не е цивилизовано.

— Защо? Защото няма козметични салони и бутици на всеки ъгъл? — За да смекчи думите си, хвана Си Джей под ръка. — Хайде, вдишай дълбоко. Чистият въздух няма да ти навреди.

— Смогът се подценява — измърмори той и отново размърда крака. Професионално бе неин агент, ала лично Си Джей се смяташе за неин приятел, може би за най-добрият й приятел, откак Джери почина. Като си помисли за това, отново смени тона. Този път бе нежен.

— Виж, Меги, знам, че си преживяла тежки моменти. Може би в момента Лос Анджелис ти е свързан с много спомени. Но не можеш така да се погребваш.

— Не се погребвам. — Стисна двете му ръце, и за да подчертае думите си, и за подкрепа. — И погребах Джери преди две години. Това беше друга част от живота ми и тя няма нищо общо. Това е моят дом. Не знам как по друг начин да ти го обясня. — Плъзна длани нагоре по ръцете му, забравила, че бе оплескана с кал. — Това сега е моята планина и тук съм по-щастлива, по-спокойна, отколкото съм била някога в Лос Анджелис.

Си Джей знаеше, че се опитва да разбие стена с главата си, ала реши да опита още веднъж.

— Меги… — Обви ръка около раменете й, сякаш, помисли тя тъжно, бе малко дете, което имаше нужда да бъде напътствано. — Погледни тази къща. — Остави мълчанието да увисне във въздуха за момент, докато и двамата се вглеждаха в къщата. Той забеляза, че на терасата липсваха няколко дъски и че боята на перваза се бе олющила. Меги видя, че слънцето се отразяваше в дъга от стъклото на прозореца. — Не можеш сериозно да мислиш да живееш тук.

— Малко боя, няколко пирона — сви рамене тя. Отдавна бе научила, че най-лесно може да не се обръща внимание на проблемите, които се виждат на повърхността. Човек трябва да се занимава с проблема, който тлее отдолу, който не се вижда. — Къщата има възможности.

— Най-голямата, от които е да ти падне на главата.

— Миналата седмица оправиха покрива… Един местен човек.

— Меги, аз изобщо не съм сигурен, че тук в радиус от петнадесет километра има някакви местни хора. Това място не ми изглежда подходящо за никой, освен за елфи и гноми.

— Е, може и да е бил гном. — Тя разкърши гръб и чувството й за хумор се върна. — Беше висок около метър и петдесет, як като бик и някъде около петдесет килограма. Казва се Боги.

— Меги…

— Много беше услужлив. Той и неговото момче ще дойдат да оправят терасата и някои други повреди.

— Добре, значи си имаш гном да кове и реже. Ами това? — Махна с ръка към обкръжаващата площ. Тя бе камениста, неравна и обрасла с бурени и храсталаци. Дори заклет оптимист не би могъл да я нарече ливада. Едно клонато дърво застрашително се бе навело към къщата, а бодливи лози и диви цветя се бореха за място под слънцето. Навсякъде миришеше на пръст и зеленина.

— Като замъка на Спящата красавица — промълви Меги. — Ще ми бъде жал да го изкореня, но господин Боги ще има грижата и за това.

— Той и изкопи ли прави?

Меги наклони глава и вдигна вежди. Това бе изражение, което караше всеки над четиридесет години да си спомни за майка си.

— Препоръча ми специалист по озеленяване. Господин Боги твърди, че Клиф Дилейни е най-добрият в окръга. Той ще дойде днес следобед да погледне мястото.

— Ако е умен човек, ще погледне тази канавка, която ти наричаш път, и ще продължи по нея.

— Ала ти докара дотук мерцедеса, който си взел под наем. — Тя се обърна, обви ръце около врата му и го целуна. — Не мисли, че не го оценявам или това, че долетя дотук, или че достатъчно държиш на мен, за да се тревожиш. Оценявам всичко това. Оценявам теб. — Разроши косата му, нещо, което на никой друг не би се разминало. — Имай ми доверие, Си Джей, аз наистина знам какво правя. Професионално работата ми тук може само да се подобри.

— Тепърва ще видим — измърмори той, но вдигна ръка да я погали по бузата. Меги все още бе достатъчно млада, за да има глупави мечти, помисли Си Джей. Все още достатъчно сладка, за да вярва в тях. — Знаеш, че не за работата ти се тревожа.

— Знам. — Гласът й се смекчи, а с него и очите й, и устните. Не тя ръководеше чувствата си, а те нея. — Имам нужда от спокойствието тук. Знаеш ли, че за пръв път в живота си съм се измъкнала от въртележката? Приятно ми е да чувствам твърда земя под краката си, Си Джей.

Той я познаваше добре и знаеше, че за момента не можеше да я разколебае, не можеше да я отмести от позицията, която бе заела. Разбираше също, че още от раждането животът й е бил изпъстрен с фантазии… И с кошмари. Може би наистина имаше нужда за известно време да си почине.

— Трябва да хвана самолета — измърмори Си Джей. — След като настояваш да останеш тук, искам всеки ден да ми се обаждаш.

Меги отново го целуна.

— Веднъж седмично. След десет дни ще имаш завършената музика на „Огнен танц“. — Изпрати го до края на неравната обрасла пътека, където съвсем не на място сияеше в цялото си великолепие мерцедесът. — Много ми харесва филма, Си Джей. Той е дори по-добър, отколкото си помислих, когато за пръв път прочетох сценария. Музиката сякаш сама се пише.

Той само изръмжа и хвърли през рамо един поглед към къщата.

— Ако се почувстваш самотна…

— Няма — засмя се бързо тя и го набута в колата. — Изведнъж с изненада открих, че съм си достатъчна. А сега, приятно пътуване и престани да се тревожиш за мен.

Едва ли, помисли Си Джей и машинално бръкна в куфарчето си да провери дали бяха там лекарствата му.

— Изпрати ми партитурите и ако музиката е чувствена, може да спра да се тревожа… Малко.

— Аз съм чувствена. — Меги се отдръпна от колата да му направи място да обърне. — Чувствена съм! — извика още веднъж, когато мерцедесът запълзя. — Кажи на всички там, че съм решила да си купя кози и пилета.

Мерцедесът замръзна.

— Меги…

Тя се засмя, помаха му и тръгна обратно по пътеката.

— Не още… Може би през есента. — Реши, че най-добре бе да го успокои, иначе той можеше да слезе и отново да започне. — О, и ми изпрати от любимите ми шоколади.

Това вече бе по-добре, реши Си Джей и отново включи на скорост. След месец и половина Меги щеше да се върне в Лос Анджелис. Погледна в огледалото и потегли. Виждаше я, дребничка и тънка, все още засмяна върху фона на избуялата трева, раззеленяващите се дървета и разнебитената къща. Потрепери, ала този път не от обида на сетивата му. Този път изпита нещо като страх. Изведнъж бе сигурен, че тя не бе в безопасност там.

Той поклати глава и бръкна в джоба за лекарствата срещу киселини в стомаха. Колата шумно се удари в един камък. Всички му казваха, че прекалено много се тревожи.

Самотна, помисли Меги, докато гледаше как мерцедесът подскача и с мъка си пробива път през нейното жалко подобие на ливада. Не, не беше самотна. Бе сигурна както никога в живота си, че тук никога нямаше да бъде самотна. Изведнъж изпита неочаквано предчувствие, но реши, че бе глупаво и се отърси от него.

Обви ръце около себе си и направи два бавни кръга. Дърветата се извисяваха от каменистия хълм. Листата им още бяха едва пъпки, ала след няколко седмици щяха да се разтворят и пораснат и да превърнат гората в пищно зелено покривало. Харесваше й да си я представя така и да се опита да я види скована от зимата — бяла, цялата бяла и черна, с лед, който виси от клоните и проблясва по скалите. През есента от всеки прозорец щеше да се вижда пъстроцветен гоблен. Съвсем не бе самотна.

За пръв път през живота си имаше възможността да остави свой отпечатък на някое място. Това нямаше да е копие на нищо, което бе имала преди, на нищо, което й е било дадено. Бе нейно, абсолютно, както и грешките, които правеше тук, както триумфите. Никой нямаше да я кара да сравнява това усамотено местенце в западен Мериленд с огромната къща на майка си в Бевърли Хилс или с вилата на баща си в Южна Франция. Ако имаше късмет, много, много късмет, помисли тя с доволна въздишка, никой нищо нямаше да я кара да прави. Щеше да може да създава своята музика и да живее живота си в мир и самота.

Ако застанеше съвсем неподвижно, ако затвореше очи и не мърдаше, можеше да чуе музиката навсякъде около себе си. Не песента на птиците, а шумоленето на въздуха между клоните и малките листенца. Ако се съсредоточеше, можеше да чуе струенето на поточето, което течеше в другия край на ливадата. Тишината бе наситена и се лееше над нея като симфония.

Имаше си място за блясък и за слава, мислеше Меги. Просто вече не искаше това място. Истината бе, че от много дълго време не го искаше, но не знаеше как да се измъкне от него. Когато раждането ти е отпразнувано от пресата по цял свят, когато първата ти стъпка, първото ти зъбче са записвани и съобщавани на публиката, естествено е да забравиш, че може да се живее и по друг начин.

Майка й бе една от най-великите певици на блусове и балади, баща й — актьор от дете, а после преуспял филмов режисьор. Тяхната любов и сватба бяха плътно следени от почитателите по цял свят. Раждането на дъщеря им бе събитие, отбелязано като раждането на престолонаследник. И Меги бе живяла като принцеса. Златни люлки и бели кожухчета. Имаше късмет, защото родителите й я обожаваха и се обожаваха един друг. Това бе компенсирало измамния, често груб свят на шоубизнеса с всичките му изисквания и непостоянство. Нейният свят бе обвит в богатство и любов, непрекъснато подправяни с публичност.

Когато бе момиче, папараците я дебнеха, докато ходеше на срещи. На нея й бе весело, ала момчетата често се смущаваха. Тя бе приела факта, че животът й е обществена собственост. Никога не бе могло да бъде иначе.

А когато частният самолет на родителите й се разби в швейцарските Алпи, пресата замрази скръбта й в порой от фотоси и вестникарска хартия. Меги не се и опита да го спре. Бе разбрала, че светът скърби заедно с нея. Бе осемнадесетгодишна, когато тъканта на нейния свят се раздра.

След това се появи Джери. Първо приятел, после любовник, после съпруг. С него в живота й дойде повече фантазия и още трагедия.

Нямаше сега да мисли за нищо такова, каза си тя, взе лопатката и отново започна да се бори с твърдата почва. Всичко, което наистина бе останало от тази част от живота й, бе нейната музика. Никога нямаше да я изостави. Не би могла, дори да се опитваше. Музиката бе част от нея, както очите и ушите й. Меги композираше думите и музиката, и ги съединяваше — не без усилия, както понякога изглеждаше от плавния завършен резултат, а маниакално, учудвайки се, непрестанно. За разлика от майка си, тя не бе изпълнител, а подхранваше другите изпълнители със своята дарба.

На двадесет и осем години имаше два „Оскара“, пет награди „Грами“ и една „Тони“. Можеше да седне на пианото и да изсвири наизуст всяка песен, която някога бе съчинила. Наградите все още бяха в кашоните, докарани от Лос Анджелис.

Малката цветна леха, която засаждаше на място, което вероятно никой, освен нея нямаше да види, бе плод на нейната любов и труд без гаранции за успех. Бе достатъчно, че й доставяше удоволствие да добави своето собствено цветно петно към земята, която бе нарекла своя. Меги започна да пее, докато работеше. Напълно бе забравила предишното си предчувствие.

 

 

Обикновено той не извършваше лично оценката и първоначалното планиране. Вече не. През последните шест години Клиф Дилейни можеше да си позволи да изпрати един-двама от своите най-добри сътрудници за първия етап от проекта. След това доизпипваше нещата. Ако задачата бе достатъчно интересна, посещаваше терена по време на работата, понякога можеше и да извърши сам част от нивелирането и засаждането. Сега правеше изключение.

Знаеше старата къща на Морганови. Тя бе построена от един Морган, а малкото селце на няколко километра по-нататък бе наречено на името на друг Морган. Цели десет години, откак колата на Уилям Морган се бе разбила в Потомак, къщата стоеше празна. Самата къща бе неприветлива, земята около нея страховита. Но Клиф знаеше, че ако се пипне тук-там по подходящ начин, с подходящата идея би могла да стане великолепна. Той се съмняваше, че дамата от Лос Анджелис имаше подходяща идея.

Познаваше я. Естествено, че я познаваше. Всеки, който не бе прекарал последните двадесет и осем години в пещера, познаваше Меги Фицджералд. В момента тя бе най-голямата новина в Морганвил — едва ли не по-голяма и от клюките, че жената на Лойд Меснър е избягала с банкера.

Бе просто градче, от онези, в които животът тече бавно. От онези, в които всеки се гордее с придобивката на нова хубава машина и с ежегодния парад по случай Деня на конституцията. Точно затова Клиф избра да живее тук, когато достигна до момент, в който можеше да живее, където си поиска. Бе израснал тук и разбираше хората, тяхното единство и чувството им на стопани. Разбираше слабостите им. И нещо повече, може би много повече, той разбираше земята. Имаше сериозни съмнения, че прославената авторка на песни от Калифорния би я разбрала.

Си Джей бе изчислил, че тя ще се върне след шест седмици. Клиф, без дори да я бе виждал, съкрати този срок наполовина. Ала може би преди Меги Фицджералд да се бе отегчила от селския живот, той щеше да успее да остави своя собствен отпечатък върху земята.

Отби от павирания път в половинкилометровата ливада, която се простираше в имението на Морганови. От години не бе идвал тук и бе по-лошо, отколкото си го спомняше. Дъждът и занемаряването бяха издълбали коловози в почвата. От двете страни на ливадата се протягаха клони, които шибаха камиона. Първата работа щеше да е самата ливада, мислеше Клиф, докато малкият пикап подскачаше по коловозите. Трябваше да се подравни, нивелира, запълни. Трябваше да се изкопаят отводнителни канавки, да се насипе пясък.

Караше бавно, не заради камиона, а защото земята от двете страни на ливадата го привличаше. Би искал да поработи върху нея, да съчетае своя талант с гения на природата. Ако Меги Фицджералд искаше асфалтирана алея и парникови цветя, бе сбъркала мястото. Той пръв щеше да й го покаже.

Клиф смяташе, че ако изпитваше недоверие към пришълците, то той бе достигнал до него честно. Те идваха, често от богатите предградия на Вашингтон, и първата им работа бе да поискат ливадите им да са равни и очистени от тополи и дъбове, за да могат косачките им без усилие да се справят с ежеседмичното подрязване. Искаха спретнати цветенца, подредени в стройни редици. Всъщност те искаха, помисли Клиф подигравателно, да казват, че живеят „на село“, като донасят със себе си своите градски възгледи и градски вкусове. Докато стигна до последния завой, вече бе ядосан на Меги Фицджералд.

Меги чу, че камионът идва, преди да го бе видяла. Това бе още едно нещо, което й харесваше в новия й дом. Бе тихо — толкова тихо, че звукът на един камион, на който в града не би обърнала внимание, я караше да застане нащрек. Изтри без особено старание ръце в панталоните си, изправи се и заслони очи с ръка.

Докато гледаше, камионът зави и паркира там, където само преди час бе стоял мерцедесът. Малко прашен от пътя, с потъмнели, а не блестящи ламарини, той изглеждаше тук много повече на място, отколкото луксозната кола. Въпреки че още не можеше да види шофьора заради слънцето, което блестеше в предното стъкло, Меги се усмихна и вдигна ръка за поздрав.

Първото, което Клиф помисли, бе, че тя бе по-дребна, отколкото бе очаквал, с по-нежна фигура. За Фицджералдови винаги се знаеше, че са все едри. Зачуди се дали ще иска да засади орхидеи, за да подхождат на стила й и изръмжа. Слезе от камиона, сигурен, че Меги Фицджералд щеше да го подразни.

Може би защото бе очаквала още някакъв господин Боги, Меги се изненада, когато видя Клиф. Или може би, помисли тя с присъщата си склонност към откровеност, защото той просто бе великолепен образец за мъжественост. Метър и осемдесет и пет, реши Меги, с впечатляваща широчина на гръдния кош. Черната коса, разрошена от вятъра през отворените прозорци на камиона, падаше на свободни вълни над челото и ушите му. Мъжът не се усмихваше, но устните му бяха изваяни, чувствени. За момент тя съжали, че очите му бяха скрити зад тъмни очила. Меги съдеше за хората по очите.

Вместо това го оцени по начина, по който се движеше — свободно, сигурно. Атлетичен е, заключи тя, докато Клиф вървеше през неравната ливада. Определено самоуверен. Бе още на цял метър разстояние, когато Меги доби безпогрешното впечатление, че не бе настроен особено приятелски.

— Госпожица Фицджералд?

— Да. — Тя му се усмихна неопределено и протегна ръка. — Вие сте от „Дилейни“?

— Точно така. — Ръцете им се срещнаха за много кратко, нейната мека, неговата твърда, и двете много способни. Без да си прави труда да се представя, Клиф огледа терена. — Искате оценка за външното оформление.

Меги проследи погледа му и този път усмивката й бе развеселена.

— Очевидно имам нужда. Прави ли вашата фирма чудеса?

— Вършим тази работа. — Той погледна към цветните петна зад нея, клюмналите теменужки и удавените във вода петунии. Старанието й докосна в него нещо, на което Клиф не обърна внимание, като си каза, че всичко ще й омръзне много преди да дойде времето да събере първите семена. — Защо не ми кажете какво искате?

— В момента чаша чай с лед. Поразгледайте наоколо, докато го донеса. — Цял живот бе раздавала заповеди, без да се замисля. След като даде тази, тя се обърна и изкачи разнебитените стъпала към терасата. Зад тъмните стъкла очите на Клиф се присвиха.

Маркови джинси, помисли той с подигравателна усмивка, докато гледаше грациозното поклащане на бедрата й, преди остъклената врата да се затвори зад гърба й. А диамантът на тънката златна верижка около врата й бе не по-малко от един карат. Каква игра играеше малката госпожица Холивуд? Бе оставила зад себе си следа от своя парфюм, нещо меко и неуловимо, което би изтормозило сетивата на мъжа. Клиф сви рамене, обърна гръб на къщата и се загледа в земята.

Тя можеше да бъде оформена и облагородена, без да бъде опитомена. Не биваше да изгуби присъщия й естествен вид, като бъде подстригана, макар Клиф да признаваше, че годините на занемаряване бяха дали прекалено голямо предимство на дивата природа. И въпреки това той нямаше да й я подравни. Бе отказал не една поръчка, защото клиентът бе настоявал да се промени същността на земята. Въпреки това не би нарекъл себе си художник. Беше бизнесмен. Неговият бизнес бе земята.

Отдалечи се още малко от къщата към група дървета, омотани в избуяли лози, хищни издънки и магарешки бодил. Без усилие можеше да ги види разчистени от храсталаците, добре наторени, може би натурализирани с жълти нарциси. Това би въплътило спокойствието, както го виждаше. Пъхнал палци в задните джобове на панталоните си, Клиф си спомни, че според топовете хартии, изписани за Меги Фицджералд през последните години, тя не си падаше много по спокойствието.

Бърза писта, блясък и слава. За какво, по дяволите, се бе преместила тук?

Още преди да я чуе, той долови аромата на парфюма й. Когато се обърна, Меги бе на няколко крачки от него и държеше в ръцете си две чаши. Гледаше го спокойно, с любопитство, което не се и опитваше да прикрие. В този момент, когато тя стоеше, приковала поглед върху лицето му, а слънцето бе зад гърба й, Клиф научи още нещо за нея. Че бе най-очарователната жена, която бе срещал, въпреки че да го убият, не можеше да каже защо.

Меги се приближи към него и му предложи едната чаша чай с лед.

— Искате ли да чуете моите идеи?

Гласът й бе част от магията, реши той. Невинният въпрос, изказан с този зноен глас, извикваше във въображението десетки тъмни удоволствия. Клиф бавно отпи.

— Затова съм тук — отсече той с тон, който никога не си бе позволявал към потенциален клиент.

Тя вдигна вежди — единственият признак, че бе забелязала грубостта му. С това отношение, помисли Меги, нямаше задълго да запази мястото си. Но пък не й приличаше на човек, който би работил за друг.

— Наистина, господин…

— Дилейни.

— А, самият той! — Това вече бе по-логично, помисли тя, макар и да не обясняваше отношението му. — Е, господин Дилейни, казаха ми, че вие сте най-добрият. Винаги съм предпочитала да имам най-доброто, така че… — Замислено прокара пръст по ръба на чашата си. — Аз ще ви кажа какво искам, а вие ще ми кажете дали можете да ми го осигурите.

— Съвсем честно. — Клиф не знаеше защо това просто изречение го подразни, както и не разбираше защо току-що бе забелязал колко бе гладка кожата й и колко неустоими бяха кадифените й очи. Като на кошута, помисли той. Не бе тип ловец, а мъж, който обичаше да наблюдава. — Още отначало ще ви кажа, че моята фирма е против разрушаването на естествения терен, за да се превърне земята в нещо, което тя не е. Това е сурова природа, госпожице Фицджералд. Такава трябва да бъде. Ако искате един-два акра опитомена земя, значи сте купили неподходящ парцел и сте наели неподходящ озеленител.

Много й струваше да овладее гнева си. Меги дълго и упорито се бе трудила, за да потисне естествената склонност към бързи избухвания у една темпераментна дъщеря на темпераментни хора на изкуството.

— Много е добре, че го подчертавате — успя тя да произнесе след три дълги, тихи вдишвания.

— Не знам защо сте купили това място — започна той.

— Не си спомням да съм давала такава информация.

— И не е моя работа — довърши Клиф, като кимна в знак на съгласие. — Ала това — показа към имението с махване на ръката — е моя работа.

— Не ме ли укорявате малко прибързано, господин Дилейни? — За да се овладее, Меги отпи от чая си. Беше студен, с лек привкус на лимон. — Още не съм поръчала да докарате булдозерите и електрическите триони. — Би трябвало да му каже да се метне на камиона си и да се разкара. Почти преди да бе успяла да се учуди защо не го прави, отговорът дойде сам. Инстинкт. Инстинктът я бе довел в Морганвил и в това имение. Инстинктът сега й казваше, че той наистина бе най-добрият. Нищо друго не би й свършило работа за нейната земя. За да си даде време да се убеди, че не прави нищо необмислено и прибързано, тя отново отпи. — Онази горичка там — подзе Меги живо. — Искам да се разчисти от храсталаците. Човек не може да й се наслади, ако трябва да си пробива път през тръни и магарешки бодили, за да влезе в нея. — Хвърли му един поглед. — Искате ли да си водите бележки?

Клиф я изгледа замислено.

— Не. Продължавайте.

— Добре. Онова пространство там, пред терасата… Предполагам, че на времето е било нещо като поляна. — Обърна се и огледа високите до коленете бурени. — Отново трябва да стане, но искам достатъчно място, за да се засадят… Не знам, може би някакви борчета, за да не е толкова рязък преходът между поляната и гората. После начинът, по който всичко някак се срива, преди да стигне до ливадата долу. — Забравила за миг раздразнението си, тя прекоси относително равния терен дотам, където се спускаше стръмно надолу. Навсякъде, където камънаците позволяваха, растяха бурени, някои високи колкото нея. — Със сигурност е прекалено стръмно, за да е практично да се засади трева — продължи Меги почти на себе си. — Ала просто не мога да оставя всичките тези плевели да избуяват. Бих искала малко цвят, но не искам еднообразие.

— Ще ви трябват вечнозелени растения — обади се той зад гърба й. — Малко пълзяща хвойна по долния край на целия склон и още малко там, по-нагоре, а между тях форзиции. Тук, където наклонът не е толкова голям, ще засадим нискостеблени растения. — Можеше да си представи флокса, разливащ се върху скалите. — Това дърво ще трябва да се изкорени — продължи Клиф намръщен към дървото, наклонено застрашително към покрива й. — И има още две-три на хълма зад къщата, които ще трябва да се отсекат, преди да са паднали.

Сега тя се намръщи, ала винаги бе вярвала, че един специалист може да определи плана.

— Добре, но не искам да сечете нищо, което не трябва да бъде разчистено.

В очилата му, когато се обърна към нея, Меги виждаше само собственото си отражение.

— Никога не го правя. — Той се обърна да заобиколи къщата. — Има още един проблем — продължи Клиф, без да проверява дали тя върви след него. — Онзи склон там ерозира. Когато най-малко очаквате, в кухнята ви ще се стовари някое дърво или камък.

— Така ли? — Меги наклони глава да огледа гребена на хълма зад къщата. — Вие сте специалистът.

— Ще трябва да се подравни, после малко отново да се изостри. След това бих поставил защитна стена, може би метър — метър и двадесет. Над нея фий да задържа почвата. Ще го засадим по целия склон. Издръжлив е и расте бързо.

— Добре. — Звучеше разумно. Той звучеше по-логично, реши тя, когато говореше за работата си. Човек на земята, помисли Меги и отново съжали, че не можеше да види очите му зад тъмните стъкла. — Онази част зад къщата трябва да бъде разчистена. — Докато говореше, тя взе да си пробива път през бурените и храстите. — Мисля, че ако има някаква пътека оттук до ливадата, може да се направи алпинеум… Ето тук. — Махна неопределено с ръка към мястото, което имаше предвид. — Има достатъчно скали — допълни Меги и едва не се спъна в една от тях. — После там, долу…

Клиф я хвана за рамото, преди да бе успяла да се спусне по склона на далечната страна на къщата. Контактът разтърси и двамата. Тя обърна глава, по-скоро изненадана, отколкото разтревожена.

— Аз не бих — обади се той тихо и Меги усети странно вълнение, почувства как по гърба й полазиха тръпки.

— Какво не бихте? — Машинално вирна брадичка и очите й светнаха предизвикателно.

— Не бих ходил там, долу. — Кожата й бе мека, откри Клиф. Можеше да обхване ръката й с пръсти. Малка и мека, помисли той, като се наслаждаваше на усещането за плътта й срещу своята. Прекалено малка и мека като за земя, която се бори срещу теб.

Тя сведе поглед към мястото, където я държеше. Забеляза тена на ръката му, забеляза колко бе голяма и силна. А когато забеляза и че пулсът й не бе съвсем стабилен, отново вдигна очи:

— Господин Дилейни…

— Змии — обясни той простичко и изпита удовлетворението да я види как направи две бързи крачки назад. — На такова място човек може да е почти сигурен, че ги има. Всъщност, както е обрасло всичко, вероятно ги има навсякъде.

— Ами тогава… — Меги преглътна и направи геройско усилие да не потрепери. — Може би бихте могли да започнете работата веднага.

За пръв път Клиф се усмихна, много леко, много внимателно трепване на устните. И двамата бяха забравили, че още я държеше, ала сега стояха много по-близо, на една ръка разстояние. Тя определено не бе реагирала по начина, по който бе очаквал. Не би се изненадал, ако при споменаването за змии бе изпищяла, бе се втурнала към къщата, бе захлопнала и заключила вратата. Кожата й бе мека, помисли той и несъзнателно плъзна пръст по нея. Но самата Меги очевидно не беше.

— Може би ще мога да изпратя хора следващата седмица, ала първото, което трябва да се оправи, е вашият път.

Меги отмина това с вдигане на раменете.

— Там правете каквото решите, с изключение на асфалт. Това е само средство да се влезе и излезе. Аз искам да се съсредоточа върху къщата и земята.

— Пътят ще ви струва хиляда и двеста, може би хиляда и петстотин — започна той, но тя отново го прекъсна:

— Правете каквото трябва — отсече с несъзнателното високомерие на човек, който никога не се е безпокоил за пари. — Онази част там… — Посочи към стръмния склон пред тях, без този път да се опита да тръгне надолу. В основата му се простираше лабиринт от бодливи лози и бурени, дебели колкото пръста й, може би шест на десет метра. — Искам езеро.

Клиф насочи вниманието си към нея.

— Езеро ли?

Меги го изгледа спокойно.

— Позволете ми една странност, господин Дилейни. Малко езеро — продължи, преди да бе успял да изкоментира нещо. — Със сигурност има достатъчно място, а ми се струва, че този участък е най-лошият, едва ли е нещо повече от дупка в земята на много неудобно място. Имате ли нещо против водата?

Вместо да отговори, той се вгледа в участъка под тях, като запрехвърля наум възможностите. Истината бе, че не би могла да избере по-подходящо място от гледна точка на разположение и ъгъл към къщата. Можеше да се направи. Нямаше да е лесно, ала можеше да се направи. И щеше да е много ефектно.

— Ще бъде скъпо — заяви накрая. — Ще трябва да хвърлите много пари в това място. Ако си правите сметки колко ще вземете, когато го продадете, мога да ви кажа, че изобщо няма да е лесно да го продадете.

Това преля чашата. Беше й омръзнало, страшно й беше омръзнало хората да предполагат, че тя не знае какво прави.

— Господин Дилейни, аз ви наемам да свършите работата, не да ми давате съвети за недвижими имоти или за моите финанси. Ако не можете да се справите, просто си кажете и ще намеря някой друг.

Очите му се присвиха. Пръстите му върху рамото й леко се стегнаха.

— Мога да се справя, госпожице Фицджералд. Ще направя оценка и ще подготвя договор. Ще ви ги изпратя утре по пощата. Ако все още искате да свърша тази работа, обадете се в офиса ми. — Бавно пусна рамото й и й връчи чашата с чай. Остави я там, където склонът преминаваше в сухо дере, и се запъти към камиона си. — Между другото — подхвърли, без да се обръща, — наводнили сте теменужките.

Меги въздъхна с едва сдържано възмущение и плисна хладкия чай в краката си.