Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (9)

Девета глава

Мак сложи ваза с рози в средата на масата и се отдръпна, за да се полюбува на делото си.

— Вечеря. — Протегна ръка, сгъната в лакътя, към Аби, която го хвана под ръка, за да я придружи до масата. В същото време Дъг направи същия жест към Кери, която отдавна беше престанала да се смее на това, което правеха. Сега то много й харесваше. Седнаха на обичайните си места на кръглата маса: Аби отдясно на Мак, Кери от лявата му страна, а Дъг между сестрите си.

— Много е шик. — Момчето гледаше украсата в средата на масата. — Нещо специално ли ще правим?

— Празнуваме ли нещо? — попита Кери.

— Да — отвърна Мак. — Но най-напред… — И четиримата сключиха ръце за молитва и наведоха глави. — За това, което предстои да получим — произнесе напевно той, — благодарим на Господа и Го молим за Неговата благословия за всичките ни старания и усилия, и за душата на горкичката Пуси Коркоран, да й помогне да отиде в рая, макар че се самоуби.

— Сара не каза, че се е самоубила — възрази Дъг. — Каза само, че е починала.

— Откъде знаеш, че се е самоубила? — попита Кери.

— Познаваш ли я? — добави Аби.

Мак вдигна ръце, признавайки се за победен.

— Обсаден съм отвсякъде — театрално заяви и стана. Сложи на масата тенджерата с яденето, което Сара бе сготвила предишната вечер, и купа с кускус.

— Сипвайте си. Всички въпросителни въпроси на любопитните любопитковци ще получат отговор, когато му дойде времето.

Дъг помириса недоверчиво яденето в тенджерата.

— Какво е това? Никога досега не сме яли такова нещо.

— Пиле по марокански. — Мак гребна малко, сложи го върху купчината кускус и подаде чинията на Аби. — Очевидно безстрашната ви сестра е ходила в някой марокански ресторант, когато някоя вечер е скитосвала с тайнствения обожател, вместо да си стои у дома и да е част от семейството си, и толкова й е харесала храната, че се е посветила на консервираните лимони, куркумата и тем подобните.

Дъг се отдръпна назад.

— „Консервирани“ лимони ли? Нещо като „вкаменени“ — попита Дъг.

— О, я стига! — Кери напълни чинията си. — Сара не би сготвила нещо, което няма да ядем. Какво имаш предвид, че скитосва, вместо да си стои у дома…

— Съжалявам, съжалявам — каза Мак. — Забравих, че никога не критикуваме Сара.

— … и да бъде част от семейството си — продължи Кери. — Смяташ, че вече не е част от семейството ли?

— Разбира се, че е… — започна Аби.

— Разбира се, че е част от семейството — побърза да добави Мак. — Просто си мислех, че наистина ще е страхотно, ако понякога го показва и с действията си. — Той ги погледна, по лицата им личеше, че са объркани. — Например Аби нямаше да споделя с мен за Шон — в крайна сметка защо да говори мен за нещо толкова лично? — Обзалагам се, че би искала да поговори с някого и този човек би могъл да е Сара, ако от време на време помисли и за семейството си, вместо как да се забавлява със своя рицар с блестящи доспехи.

— Не е честно — тихо изрече Кери. — Искам да кажа, че тя мисли за нас, и то много. А и тази вечер не отиде да се забавлява, а на погребение.

— На помен — поправи я Мак, — в памет на една глупачка, която се гръмна. Всички ли си сипаха храна? Добре тогава, яжте, докато е още топло. Толкова е вкусно, че чак не ми се вярва, че произхожда от някаква странна страна в Индийския океан.

— Това е Мадагаскар! — засмя се Кери и веднага настроението й се промени.

— Без майтап! Тогава къде…

— В Африка — извика Дъг.

Мак изглеждаше изненадан.

— Мароко в Африка ли е? Искате да кажете, че е близо до езерото Виктория, така ли?

— Не — смееше се Дъг. — Божичко, не си ли ходил на училище? Намира се…

— Подиграва се с нас — каза Кери.

— … в Северна Африка, точно срещу Испания, като пресечеш Средиземно море. Там дори говорят испански.

— Не е вярно — възрази Кери — говорят арабски.

— Аби, ти знаеш ли тези работи? — попита я Мак, но тя не отговори, лицето й бе напрегнато и бледо.

— Та какво значи „помен“? — попита Дъг. — Мислех, че днес е погребението на как се казваше?

— Кремираха я — уведоми го Кери.

— Добре де, не може ли пак да те…

— Поменът е служба в памет на някого — обясни Мак и си сипа още от яденето. — Обикновено се прави известно време след смъртта. Погребението е веднага след като почине човек, на него опечалените печално оплакват мъртвеца. Помена е по-късно, понякога доста по-късно, както при Пуси, три седмици след като се застреля, за да се даде време на хората да се съберат отблизо и далеч, а и тогава вече всички обикновено са по-весели. Няма сълзи, само речи и въздишки. Аби, чуй ме, съжалявам, че нараних чувствата ти. — Той сложи ръка на рамото й. — Просто исках да кажа, че съм тук, ако имаш нужда от мен. Не ми се ядос…

— Не съм ядосана на теб, а на Сара! — При последните думи тя се разплака. Мак приближи стола си и я прегърна, тя се притисна в него и заплака, заровила глава в ризата му, а той я прегърна с другата си ръка и силно я притисна към себе си.

Дъг и Кери видяха как тя е положила глава на гърдите на брат им и се почувстваха неудобно, без да знаят защо. След малко Дъг каза:

— Къде ще е изложбата ми?

Мак му се ухили.

— Обърнах много внимание на Аби ли? Дъг не е под светлините на прожекторите?

— Това наистина е гадно — извика Кери. — Дъг просто…

— Права си, права си. Аз съм един гаден кучи син и заслужавам да облека власеница, да ме застрелят на зазоряване или да ме завържат на някой стълб с главата надолу и да ме удавят, да ме разчленят на четири части, да ме намажат с катран и да ме покрият с пера, да ме изложат на показ на площада.

Дъг и Кери се смееха, а Аби беше престанала да плаче. Мак поосвободи Аби от прегръдката си и протегна ръка.

— Хайде де, знаете, че под прожекторите има място за всички.

— Разстроен си от самоубийството на онази жена — мъдро каза Кери. — Разбираме те. Сигурно е ужасно да познаваш човек, който е сторил подобно нещо. Защо го е направила?

Той въздъхна:

— Трудно е да се каже. Тя си беше шантава и особнячка, не се вписваше никъде. Като зловредна, заразна и досадна напаст. Не се интересуваше от нищо, не вършеше абсолютно нищо, поне аз не съм я виждал. Не беше като Кери, която пише разкази, Дъг, който вае скулптури, и Аби, която се изявява като актриса. И като съпруга не я биваше. Може би най-накрая е решила, че няма нищо, заради което си заслужава да живее.

— Каква ужасна мисъл! — изрече Кери.

Аби се надигна и седна.

— На мен ми е мъчно за нея. Изглежда е самотна.

— Била е самотна — поправи я сестра й.

— Да, не е ли ужасно? Да мислиш за нея в минало време? В смисъл, че изведнъж вече я няма. Как е възможно човек, кой е бил жив и здрав, изведнъж просто да го няма?

— Все едно изтриваш с гума някоя рисунка — каза Дъг. — Може някой ден и нас някой да ни изтрие от лицето на земята.

— Кой ще направи това? — попита Мак.

— Не знам. Питай Кери. Тя е писателката.

— Вие сте още деца. Целият живот е пред вас, защо ли мислите за тези неща? — поклати неодобрително глава големият им брат.

— Защото как й беше името…

— Пуси — каза Аби. — Тя се самоуби.

— Така е, и защо пък не? — попита Мак. — Не е геройство да си жив, ако няма причина за това. Ако си глупав и досаден и си го знаеш, какво толкова, защо да си правиш труда да ставаш всяка сутрин и да прекараш поредния гаден ден? Просто приключи веднъж завинаги с всичко и направи услуга на околните.

— Нима не искаш да живееш? — Кери се беше втренчила в него.

— Напротив, искам, скъпа. Имам много причини за това. Но ако те изчезнат… — прокара пръст през гърлото си.

— Но би могъл да откриеш други причини.

— Може и да намеря, но може и да не намеря. Хей, не бъдете толкова сериозни. Животът не бива да е чак толкова сериозен, в повечето случаи той е просто една игра. Като „Монополи“, разбирате ли? Ако купиш подходящите къщи и хотели, си голяма работа и можеш да контролираш нещата, всичко става по твое желание. Нещата се вкисват, майната му, играта свършва. Все някога трябва да свърши и проклет да съм, ако позволя на някой друг да реши кога свършва моята.

Кери рязко се обърна към Аби:

— Защо си ядосана на Сара?

— Моля? — попита Аби, беше се замислила за Пуси.

— Защо си ядосана?

Момичето се размърда, понеже се почувства неудобно.

— Не исках да кажа това. Просто ми се изплъзна от устата.

— Което означава, че е било готово да се изплъзне, само е чакало подходящия момент — отбеляза Мак.

— Не съм й ядосана, просто… Искам да кажа, че по-рано много често идваше в стаята ми, питаше ме как съм, какво правя, дали искам да споделя нещо с нея, нали се сещате, за мен самата. А след това престана да го прави.

— Но ти не й казваш нищо — възрази Кери. — Чух те, че понякога даже не я пускаш в стаята си.

— Знам, но тя трябва да настоява. Или да си отиде и да се върне пак след няколко минути. Дори да не съм й казвала всичко, тоест, когато просто мълча, което не е много хубаво от моя страна, знам, че е така, но тя никога не се ядосва, просто сменя темата и говори за други неща. Когато си говорим така, за… о, за каквото и да било, е много приятно. Да знам, че е до мен и се тревожи за мен. — Тя повиши тон: — Но тя престана да го прави.

— Кога? — попита Кери.

— О, де да знам. Преди известно време. Все едно…

— Тя е заета — каза Мак. — С Рубен, нали се сещаш? Но какво значение има? Нямаш нужда от нея, имаш нас, мен. Можеш да ми кажеш всичко. Аз съм въплъщение на дискретността. По-добър съм даже от Сара, защото съм по-обективен и съм бил на повече места. Тя е домошарка знаете това, докато „искрено ваш“ е бил по цял свят и знае как да надхитри всеки.

— Не искам да надхитрявам никого. Искам само да съм щастлива — свъси вежди Аби.

— Може ли да говорим за нещо друго? — извика Дъг. — Писна ми от този разговор.

— От какво по-точно? — попита Кери.

— От това, че хората се самоубиват, че Аби е нещастна, от всичко. Не може ли да говорим за приятни неща?

— Приятните неща не съществуват. — Очите на Аби се пълниха със сълзи.

— Искате ли да ви разкажа една история? — попита Мак. — Никой ли не иска десерт?

— История за какво? — попита развеселен Дъг, докато оправяха масата, а Кери донесе купичките със сладолед.

— Вие ми кажете.

— За онзи остров, дето е самостоятелна държава? Нещо за него.

— Науру. Добра памет имаш, Дъг. Първо да си изядем десерта.

Подсмърчайки, Аби си гребна сладолед, а Кери донесе буркана с бисквитите на масата. Мак си допълни чашата с вино, допълни и тази на Аби.

— Добре тогава. Това е един много беден остров, казах ви го. Рудодобивът е западнал — преди няколко години залежите свършили.

— Залежи от какво? — попита Дъг.

— Фосфат — отвърна Кери. — Проверих в Интернет. Там се говори английски.

Мак поклати одобрително глава.

— Наистина е така. Говорят на език, който е някакъв южно тихоокеански. Имат и компютри. Доста са интелигентни, само дето нямат пари. Но на острова се мълви, че има скрито съкровище. Изглежда, преди много време, когато Науру е станала независима държава, новият министър-председател приемал дарове, злато, сребро и какво ли още не от правителствата, които искали правата върху мините на Науру. Премиерът приемал даровете, но си запазил правата над мините, но скоро починал. Преди да умре, казал на сина си, че е скрил съкровище, за да е на сигурно място, но не му казал точно къде. Един ден десетгодишното момче на име Лагъмот решил да го открие.

— Тази история истинска ли е? — попита Дъг.

— И да, и не. И така, Лагъмот тръгнал да търси съкровището, заедно с тринайсетгодишния си приятел Дерог.

— Били са на нашата възраст — прошепна Кери на Дъг.

— Тези двама търсачи преровили целия остров. Местели камъни, разкопавали около дървета, преплували с шнорхел кораловите рифове и издълбавали дупки в стените на къщите. Една нощ се вмъкнали в една от най-големите банки в страната.

— Вмъкнали се ли? — попита Кери. — Къде е била полицията?

— Полицаите пиели и нищо не чули. Тази банка работела основно с американски компании, затова имало цели редове шкафове за документи, на които били написани американски имена. Нагъмот прочел имената и си спомнил, че баща му му разказвал истории (винаги ги смятал за легенди) за това, че златото и среброто растат като плодове по дърветата в Америка, за огромни къщи, в които живее само едно малко семейство, за дълги лъскави коли, небе със самолети и супермаркети с толкова високи купчини храна, че се разпилява навсякъде, ако си вземеш портокал или нещо друго… както и да е, той си помислил, че като всяко едно съкровище и това може да е в Америка, или в част от Америка, която се намирала в Националната банка на Науру, и той ще е човекът, който ще го намери, а после баща му толкова ще се гордее с него, че винаги ще го обича. Затова с Дерог започнали да отварят чекмеджетата на шкафовете. Били толкова „вглъбени“ в това, което правят, и не усетили, че някой ги наблюдава от дупката в стената близо до мястото, където се намирали. Нито пък чули на зазоряване, че полицаите слизат по стълбите да проверят какъв е този шум в мазето.

— И? — попита Дъг, когато Мак млъкна.

— Това е за тази вечер. Не очаквате, че ще ви разкажа цялата история в една вечер, нали? Трябва да удължаваме удоволствието, така е по-сладко.

— Не можеш да спреш точно сега — извика Кери. — Аз не спирам по средата, когато пиша разказ.

— Едно време са го правели. Във вестника са публикували по една глава от някой роман всяка седмица. Хората е трябвало да чакат цели седем дни — една петдесет и втора част от годината! — за да разберат какво ще стане по-нататък. Освен това трябва да разберете, че не можете да получавате всичко веднага. Бъдете търпеливи и чакайте като всички хора по света, вместо да бъдете разглезени нетърпеливци!

Аби я побиха тръпки и забеляза, че Кери и Дъг също са объркани. „И те са го почувствали“ — помисли си тя. Мак го поднесе като шега, но беше сериозен и изглеждаше сякаш говори сериозно, сякаш ги мрази, защото са разглезени. Но след това се усмихна и протегна ръце.

— Обещавам, че скоро ще ви разкажа и останалата част от историята. — Изправи се, придърпа ги по-близо до себе си и ги прегърна. Объркването на Кери премина. Чувстваше се странно, че някой я е прегърнал, че е със семейството си, че вечерят всички около масата, разказват си истории и разговарят дори за смъртта. Бяха в топлата им кухня, където се чуваше шумът от хладилника и фризера и успокояващото тиктакане на високия часовник на дядо им. Част от стаята беше в сянка, а висящата лампа над масата ги обгръщаше със светлина, също като златна палатка само за четиримата.

— Нямаме нужда от Сара. — Гласът на Мак се сля с шумовете в кухнята. — Добре сме си и така, само ние четиримата.

Аби се притесни и се напрегна, а Кери и Дъг не знаеха къде да се дянат от смущение. Освободиха се от здравата прегръдка на брат си.

— Не знам — проплака тихо Кери. — Не знам какво да мисля!

Излезе тичешком от кухнята и хукна нагоре по стълбите към стаята си.

— Хей, Кери! — извика Мак. — Какво става?

— Аби? — нерешително попита Дъг и погледна сестра си.

— Защо не можеш да бъдеш мил? — с треперещ глас попита тя. — Защо трябва да съсипваш всичко с гадните си забележки? — Затвори очи: „Искам Сара“.

В същия момент иззвъня телефонът. Беше Сара.

— Къде си? — изплака Аби, щом чу гласа й.

— В погребалния дом, обаждам се по мобилния си телефон. След минутка трябва пак да вляза вътре. Какво е станало, Аби?

— О, нищо. Нищо! Всичко е наред. Добре сме, супер сме, седим в кухнята, говорим си и… се смеем. Забавляваме се. Ядохме от пилето по марокански, беше много вкусно. Хората знаят ли за Пуси?

— Не, направо е ужасно. Няма много хора, а и мисля, че от всички само аз я познавах. А съпругът й, той е на първия ред, не съм говорила с него. Аби, сигурна ли си, че си добре?

— Да. Разбира се. Защо да не съм? — За миг я обзе възмущение. „Разбира се, че съм добре! Да не мисли, че имам нужда от нея!“ — Значи всички тези хора… въобще не са я познавали?

— Мисля, че не. Не знам кои са. И министърът не я познава. Той говори за живота и смъртта, сякаш сме на някаква служба, а не на помен на конкретен човек. Аби, наистина присъствието ми тук не е наложително. Ще си дойда.

— Не! Ти искаше да присъстваш, каза ми, че го дължиш на Пуси.

— Но вие сте на първо място. Тръгвам си.

— О, благодаря ти, благодаря ти — прошепна тя.

— Аби?

— Да. Добре.

— Ще съм си у дома след половин час.

 

 

Сара постоя замислена и позвъни на Рубен:

— Съжалявам, няма да можем да се видим тази вечер. Нещо се е случило с Аби, може би с всички тях. Не знам какво става, но трябва да се прибера.

Настана кратко мълчание.

— Съжалявам. Бях подготвил вечеря, вино и музика, за да те разведря след помена.

— Точно от това имам нужда. Къде си?

— На бюрото си.

— Искам да си те представя къде си, какво правиш. Цял ден ли беше в Ривър Бенд?

— Да. Кажи ми ти къде си.

— В мрачната и доста потискаща приемна на погребалния дом, а неприятно приповдигнатият тон на министъра се чува през затворената врата. Говори за жена, която никога не е познавал. А сега си тръгвам и в момента вървя към колата си. Разговаря ли с хората в Ривър Бенд?

— С повечето. Свестни хора са, притеснени са за квартала си, объркани са от противоречивата информация, която получават. Но не са чак толкова объркани, за да почакат — планирали са протест за неделя и за следващата неделя и са убедили по някакъв начин обществения съвет да не одобри анекса докато не направим компромис.

— Какъв компромис?

— Още не знаем, но предполагам, че ще е неприемлив за нас. Който и да стои зад всичко това, иска да ни принуди да продадем земята.

— Добре де, ще я купят и какво ще строят?

— Нямам представа, но се обзалагам, че няма да бъдат паркове за хората. Служителите на Исая проверяват всеки, който е проявил интерес към парцела през последната година. Днес никой не можа да ни каже кой е. Изглежда, не знаят.

— Но вие няма да продавате!

— Все още няма, но не можем безкрайно дълго да плащаме разходите по терена, без да знаем кога или дали въобще ще строим. Виж какво, достатъчно ти се струпа на главата за днес. Можеш ли да останеш при мен утре вечер?

— Да.

— Не си си погледнала календара.

— Няма значение. Ще отложа всички ангажименти. Може ли да вечеряме по-късно? Бих искала да остана при децата, докато се навечерят.

— Когато кажеш. Липсваш ми.

Сара застана до колата си на паркинга, затвори очи и си представи Рубен, седнал зад бюрото в кабинета си, пълен с книги, и лениво мести фигурите върху инкрустираната шахматна дъска до стола му.

— И ти на мен — отвърна тя и потегли към къщи, мислейки си, че можеше да каже много повече неща. „Липсваш ми винаги, когато не съм близо до теб, събирам в себе си неща, които искам да споделя с теб. Мисля за теб, независимо къде съм и какво правя.“

Но нито тя, нито той бяха готови да се обяснят в любов един на друг. И двамата бяха твърде предпазливи, твърде много се страхуваха да не би нещо да се обърка. Сара знаеше какво е да си правиш планове за бъдещето, а в крайна сметка всичко да рухне. Предполагаше, че нещо подобно се е случило и с Рубен, за да е толкова предпазлив — тази мисъл бе по-поносима, отколкото, че е неспособен да се обвърже сериозно. „Не бих могла да го попитам!“ Тя се усмихна малко тъжно. Разговаряха почти на всякакви теми, но не можеше да го попита точно това.

Това, което можеше да направи, което трябваше да направи, мислеше си, докато доближаваше дома си, беше да помогне на Аби. Истината бе, че напоследък не бе така близо до тях както преди… Преди Мак да се върне. И — за да е честна — преди да се появи Рубен в живота й.

Лампите във всички стаи светеха. На игралната маса в библиотеката оживено играеха на „Монополи“.

— Сара, виж какво купих току-що! — извика Дъг, щом тя влезе в стаята. — Ню Йорк! Винаги печелиш с Ню Йорк! И с другите оранжеви… нали?

— Червените! — извика Кери. — Обаче аз купих и трите и ще строя къщи на тях!

Сара стоеше потресена на вратата. Цялата енергия в стаята беше съсредоточена върху топлия, близък кръг около масата. Останалата част от къщата, въпреки че всички лампи бяха запалени, оставаше някак като в сянка.

— Аби — каза Сара и сестра й вдигна глава от картите си за собственост.

— Здрасти — отвърна тя с монотонен глас. Сара видя възхищение в погледа й, но и объркване. Аби не беше щастлива, но не й беше приятно, че тя се беше прибрала, сякаш е откликнала на зов за помощ.

— Страхотна игра, сестричке — весело извика Мак, без да вдига поглед от „парите“, които броеше. — Искаш ли да ни правиш компания? Да бъдеш мълчалив партньор на някого?

Сара продължи да говори тихо:

— Добре сте си и така. Ще си бъда в кабинета. — „Ако някой има нужда от мен“ — понечи да каже, но преглътна думите и тръгна към стълбите, потресена от това, че в тях има сълзи.

В кабинета й беше тихо, от време на време от библиотеката долиташе вик на радост или отчаяние и прекъсваше мислите й. Те вече нямаха нужда от нея. Мак бе заел мястото й и те бяха щастливи с него. Как се бе получило така? Заради историите за далечни страни ли? Заради няколкото подаръка? Кола, тетрадка, обещание (мъгляво и за момента неизпълнимо) за изложба. Наистина ли това бе достатъчно? Или пък беше заради това, че все я нямаше у дома? Но тя излизаше само два-три пъти в седмицата, нима нямаше право на това? Или пък той бе по-добър родител от нея?

Тя се хвана за главата. Не вярваше в това, но тази мисъл я тормозеше — може би той знаеше нещо, което тя не знаеше? „Пълен абсурд!“ — помисли си. В началото най-много от всичко искаше да се освободи от отговорността за семейството и да се съсредоточи върху собствените си цели, а сега, когато Мак й помагаше да направи точно това, се чувстваше изоставена и потисната. „Никога не си доволна“ — помисли си тя, ядосана на самата себе си, и бързо вдигна глава, понеже чу стъпки по стълбите.

— Пълен абсурд. — Кери се отпусна на дивана. — Съсипаха ме. Май Дъг беше прав за оранжевите.

— Играта забавна ли беше? — попита Сара.

— О, да. Е… — Сестра й свъси вежди. — Ами… да, разбира се. Но Мак е доста гаден и стиснат, когато играе на „Монополи“. Всичко е доста объркано.

— Объркано ли? — Сара почувства, че в нея се надига надежда.

— Трудно е да се каже какво точно става. В смисъл, че в един момент всичко е забавно и прекрасно, а после… о, де да знам… някак си… ами, вече не е забавно… не можеш да кажеш какво става.

— За Аби и Дъг ли говориш?

— Не — въздъхна Кери. — За Мак. Не мога да го разбера. Би трябвало да можеш да разбираш близките си, нали така? Един писател трябва да умее да го прави непрекъснато, да знае защо хората са особени, странни, гадни или каквито са там. Би трябвало и аз да го умея, щом ще ставам писателка.

Сара изчака секунда, чувстваше се така, сякаш минава през минно поле. Седна до Кери и я прегърна.

— Ти прекрасно разбираш хората. Всичките ти разкази го показват. Истината е, че Мак е загадка и за мен — призна си тя.

— Така ли? Но ти знаеш всичко — погледна я учудено сестра й.

Сара се усмихна.

— Не съвсем. Надявам се, че знам повече от теб, иначе каква е ползата да остаряваш? Но съм сигурна, че никога няма да знам всичко. Светът е толкова голям, сложен и объркан, че е невъзможно един човек да знае всичко, още по-малко да го разбира, понякога това включва и загадките в семейството.

— Като нашето.

— Да, точно така. — Сара отново замълча и се замисли за смъртта на Пуси Коркоран. — Това, което можем да направим — най-сетне каза, — е да събираме информация и да умеем да я използваме, когато ни е необходима, да я свързваме с други неща, които сме научили, за да „съберем парчетата от пъзела“, да си направим заключение и да вземем правилното решение. Най-важното е да обръщаме внимание на всичко, което става около нас. Колкото повече неща забелязваш, толкова повече информация ще събереш, ще осмислиш и ще можеш да използваш, когато ти е необходима.

— Това се нарича наблюдателност. Все това ми повтаряш.

— Защото е важно за всички ни, но за един писател е жизненоважно.

— И учителката ми по английски каза същото. Каза, че трябва да сме наблюдателни и да не оставяме нищо да ни се изплъзне, без да му обърнем внимание.

— Добър съвет. — И двете замълчаха.

Сара възнамеряваше да поразпита още за Мак. Какво е направил, какво е казал? После обаче реши, че би трябвало да остави Кери сама да сподели, без да я разпитва, но не можа да се въздържи и попита:

— Дъг и Аби по същия начин ли се чувстват с Мак?

— Не знам. Ами… предполагам, че да. Не разговаряме за това. — Тя се размърда в ръцете на Сара, сякаш не можеше да понесе мисълта да критикува Мак, и рязко каза: — Хрумна ми идея за разказ. Мисля, че трябва да отида и да го напиша.

— Разбира се. — Сестра й я прегърна и я целуна по главата. — Обичам те. Мисля, че си страхотен наблюдател.

Кери кимна.

— Благодаря. — Тръгна към вратата, но се обърна. — Забравих… Оузи иска да спя у тях утре вечер. Може ли?

— Разбира се. От колко часа?

— О, предполагам, че от следобеда. Вероятно ще ходим на кино. Благодаря ти, Сара. Обичам те.

Сара се усмихна: „Поне знам, че все още ме обичат“.

Когато звънна телефонът, тя отиде до бюрото си и го вдигна разсеяно, понеже си мислеше за играта долу, и чу напрегнатия и задъхан глас на Дона Солдана:

— Сара, може ли да дойда у вас? Налага се, нямам къде… В смисъл, не познавам никого, който да… Сара? Може ли да дойда? Сега?

Тя се опита да насочи мислите си в друга посока. Дона беше много мълчалива напоследък, добра секретарка, която не говореше за бащата, от който беше избягала, след като я изнасилил, не споменаваше да я е дебнал или да се е опитвал да я примами някъде.

— Какво се е случило, Дона? Къде си? — попита тя секретарката си.

— На Кларк Стрийт, на няколко пресечки от твоята… Сара, трябва да ми позволиш да дойда, имам нужда от някого, имам нужда от теб, обикалям улиците от часове, капнала съм. Няма да ти създавам неприятности, ще спя на пода, където кажеш… Сара? На линията ли си?

Сара беше объркана, спомни си последния път, когато чу подобен зов за помощ — „Сара, мога ли да дойда да живея у вас?“ Тогава половин час търси подслон за Пуси, вместо да й каже, че може да дойде поне за през нощта, за две нощи, за колкото й е необходимо, за да разбере какво се е случило и какво Пуси с нейна помощ може да направи по въпроса. Преди това Пуси, застанала в основата на стълбите, усмихвайки се отчаяно, бе казала: „Имам нужда от теб“, а сега беше мъртва.

— Добре — отговори тя на Дона. — Няма да се наложи да спиш на пода, в стаята за почивка има диван, ако нямаш нищо против да спиш там? Добре ли си? Наранена ли си?

— О, нали знаеш…

— Моля?

— Както и да е, в стаята за почивка е добре. Навсякъде е добре. Идвам веднага.

„Не си прави труда да ми благодариш“ — помисли си Сара, и после я досрамя.

 

 

— Сара, Мак ми е уредил изложба! — Дъг се хвърли на дивана. — Изложба в галерия! Моя самостоятелна изложба! Само за мен, няма да има други! Не е ли жестоко? Направи го! Точно както ми обеща!

— Чудесно — предпазливо каза тя. — Наистина ли е уредил изложба? Искам да кажа, в истинска галерия?

— Да, каза, че се намира във Франклин Парк.

— Не знаех, че във Франклин Парк има галерии. И кога е изложбата ти?

— Мак каза, че преговарят. „Скоро ще бъде взето решителното решение“ — така каза. Нали знаеш как се изразява. И нали се сещаш, преди беше някак си гаден, малко груб, все едно изобщо не ни харесва, но ни харесва, наистина, а аз ще имам собствена изложба и ще бъда истински скулптор.

— Бил е гаден ли? — попита Сара.

— О, нали знаеш…

„Защо непрекъснато ми казват «нали знаеш, нали се сещаш», след като нито знам, нито се сещам?“

— Какво да знам? — попита — можеше да го изрече и по-мило.

— О, нали знаеш… — измъкна се Дъг. — Просто е странен понякога, например казва разни неща или ни се подиграва, е не точно ни се подиграва, но… нали се сещаш? Но е много готин, Сара, наистина. Той е най-добрият брат на света, нали? — Скочи. — Трябва да работя върху произведенията си, за да имам достатъчно за изложбата. Мак каза, че са ми нужни поне трийсет парчета.

— А сега колко имаш?

— Не знам, около сто може би. Но трябва да подбера най-добрите. Това е големият ми шанс! Трябва да се представя наистина добре!

Младата жена изведнъж се притесни, седна до момчето и го прегърна, както беше сторила и с Кери.

— Дъг, миличък, не възлагай големи надежди на тази изложба. Ако наистина стане, няма да е кой знае какво събитие — предпазливо му каза тя.

— Ще стане!

— Може би. Но не можеш да си сигурен, докато не е напълно уредено. Знаеш това. Искам да ти кажа само, че каквото и да се случи, няма да е окончателно и завинаги. Предстоят ти много изложби. Имаш талант и щом му се даде шанс да се доизгради…

— Винаги така казваш. — Дъг се завъртя и нервно скочи. — Мак казва, че съм готов за изложба, а той ги разбира тези неща. Обиколил е целия свят и разбира от всичко. Разказа ни една история за остров на име Науру, съвсем малък остров, но представлява цяла държава, има си правителство и всичко останало. Хората там са много бедни, но има съкровище, само дето е скрито и едни момчета възнамеряват да го открият. Страхотна история.

— Искам да говоря с него — каза Сара. — Къде е?

— Излезе. Може ли утре вечер да спя у Джеф? Покани ме на лагера днес. Майка му няма нищо против.

— Разбира се. Кога ще отидеш?

— Предполагам, че по обяд. Майка му ще ни закара с колата на кино. Съгласна ли си?

— Да.

— Супер! Лека нощ, Сара. — Целуна я по бузата. — Обичам те — каза и изчезна.

Тя се загледа през прозореца с невиждащ поглед и чу, че някой звъни на вратата. Тръгна да отвори, но на стълбите срещна Аби:

— Жена на име Дона те търси. Казала си й, че може да остане у нас? Няма да й дадеш моята стая!

— Разбира се, че няма. Ще спи в стаята за почивка. Аби, не бих дала стаята ти на никого, знаеш това. Дона ми е секретарка, има неприятности и се нуждае от подслон за една-две нощи, докато й намерим апартамент. Тя е свястна, ще ти хареса.

— Не ми е приятно у дома да има непознати. — Сви рамене момичето.

„Никога не си възразявала, че Мак живее тук — шокирана си помисли Сара. — Какво ми става? Обикновено не ми минават лоши мисли през главата, особено за член на семейството.“

— Съжалявам — каза на Аби, извинявайки се за думи, които сестра й не бе чула, и бързо я прегърна. В този момент се появи Дона:

— Сара, толкова е ужасно, най-лошото… — При последната дума повиши тон и почти изпищя, избухна в плач и силно прегърна Сара. — Ужасно, ужасно. Нямаш представа… най-ужасната нощ в живота ми. Мислех, че ще ме убие!

Сара се отдръпна.

— Да те убие ли? Но как?

— Удряше ме и… о, боже! — разрида се и извиваше глас като жена, оплакваща мъртвец.

Дъг и Кери изскочиха от стаите си и тъкмо се канеха да пукнат надолу по стълбите, когато Сара ги видя и поклати отрицателно глава.

— Всичко е наред — каза спокойно, като почти не се чуваше от писъците на Дона. — Всичко е под контрол.

— Но тя крещи — възрази момчето.

— Знам. — Сара погледна тихата си, добра секретарка, която изведнъж се превърна в дух, чийто вой предвещава смърт в дома. — Няма нищо за гледане — сопна се малко рязко на Дъг и Кери.

— Май не сме желани тук — заяви Кери и след миг двамата се върнаха в стаите си.

— Той взе нож! — извика Дона. — А аз не можах…

— Какво? Дона, чуй ме. Той е бил в апартамента ти ли?

— О, ами… нали знаеш.

— Не — скара й се тя. — Не знам.

Дона се разплака още по-силно. Сара я изчака да се успокои.

— Разплака се като малко дете, падна на колене и каза, че не мога да го напусна, щял да умре… — хлипаше младата жена.

— Да го напуснеш ли? Какви ги говориш?

— Да го напусна! Нали се сещаш, никога повече да не го видя.

— Но той ти е баща. Ти си го напуснала, когато си напуснала дома си.

— Сара, толкова съм уморена, че не знам какво говоря. Може ли да седна?

— Съжалявам, разбира се, седни. Не трябваше да те държа права. — Обърнаха се и Сара срещна погледа на Аби, недоверчив, дори надменен и ироничен. Беше я забравила. „Дали не ревнува?“ — запита се.

— Аби, моля те, оправи дивана. Би ли проверила дали в банята долу има сапун и чиста чаша… знаеш какво да направиш.

Аби кимна и промърмори: „Тя лъже“.

Сара присви очи.

— Ще си поговорим в стаята ти. — Заведе Дона в кухнята. — Ще направя кана с чай, която да занесеш долу. Имаш нужда да останеш насаме със себе си. Ще поговорим утре сутринта.

— Имаш ли нещо за ядене? Не съм вечеряла.

„По дяволите — помисли си Сара, — става все по-капризна. Искам само малко благодарност.“

Мълчаливо (слава богу, че Дона не се разплака пак) стопли от пилето с кускус и направи чай.

— Насам — каза и двете занесоха таблите в стаята за почивка. Аби бе разтегнала дивана, беше сгънала чаршафа и одеялото и бе запалила настолната лампа до дивана. Тя осветяваше леглото и една малка масичка, на която имаше чаша вода и две книги. Сара погледна заглавията — разкази на Балзак и О’Хенри, любимите на Аби, по всяка вероятност не и на Дона, но колко мило, че се бе сетила.

— Капнала съм — въздъхна секретарката й — и умирам от глад. — Седна на малката масичка и започна да се храни. — Предполагам, че ще ме закараш до работата утре сутринта, нали?

Сара я погледна втренчено. Нима Дона толкова бе свикнала някой да е на нейно разположение, че го смята за даденост?

— Утре е събота — отвърна. — Лека нощ.

— Благодаря ти, Сара — изрече Дона с пълна уста. — Спаси ми живота, знаеш ли?

Сара затвори вратата на приземния етаж и се качи горе.

Къщата бе тиха, стаите потънаха в обичайния си покой.

Дори когато и четиримата правеха нещо (включително и Мак… а къде ли бе той?), къщата бе център на уют и топлина, мебелите и килимчетата бяха обикновени и доста износени, картините сияеха от патината на времето. Къщата си беше същата, в нея нищо не се бе променило, дори когато всичко останало изглеждаше доста объркано. Дори крясъците на Дона, докато ехтяха из стаите, не разклатиха усещането за закрила, която къщата осигуряваше. „Това е нашето убежище“ — помисли си тъжно Сара, дума, която майка й повтаряше толкова често.

Вратата на стаята на Аби бе затворена. Сара почука.

— Влез — отвърна момичето. Сара я завари, седнала в люлеещия се стол, да гледа „Виктор/Виктория“ на DVD. — Виж, точно като в този филм — каза Аби. Тя седна на креслото. — Винаги си личи, когато някой се преструва.

— Притеснява те, че ще обръщам повече внимание на Дона и няма да имам време за вас тримата ли? — попита Сара.

Аби спря филма.

— Искаш да ме попиташ дали ревнувам? Боже господи, Сара, ама, че глупост! Съжалявам — бързо добави. — Не исках да кажа това. Наистина съжалявам.

— Щом не е ревност, какво е тогава?

— Тя лъже. Мразя хора, които лъжат. В смисъл, ако не можеш да разчиташ, че хората ти казват истината, какъв смисъл има всичко останало?

— Не знаеш дали лъже. На мен не ми прозвуча като лъжа.

— Сара, много си доверчива. Винаги вярваш в доброто у хората. Дори когато не ти допадат много, никога не вярваш, че са лоши.

— Не е вярно. — Помисли си за Лу Коркоран и още няколко нейни клиенти, които бяха също толкова арогантни и жестоки. — Кажи ми защо смяташ, че Дона лъже.

— Първо на първо, тя плаче и вика твърде силно.

— О, Аби.

— Добре, де, аз плаках много, когато Шон… когато престанах да се виждам с него. Но тогава бях съкрушена. Тя се опитва да те впечатли, да те накара да я съжаляваш. А после се опита да замаже нещата, които ти се сториха нелогични. Например каза, че го е напуснала, а ти си помисли, че тук нещо не е наред. И когато спомена за ножа, че той е бил в апартамента й… всички тези неща.

Сара бе възхитена от сестра си, която през повечето време изглеждаше като петнайсетгодишно момиче, погълнато от собствената си личност. Оказа се, че е много наблюдателна! — каквато Кери се надяваше да стане. А, може би бе по-проницателна и от Сара.

— Утре ще разбера — каза на Аби. — Може и да си права. Не знам. — Целуна я и по двете бузи. — Страхотна си, Аби, впечатлена съм от наблюдателността ти. Лека нощ, миличка.

— Лека нощ — разсеяно отвърна. — О, да не забравиш, че утре вечер ще спя у Лори. Осем момичета ще празнуваме предстоящия й шестнайсети рожден ден. Тя казва, че това е много важна възраст и трябва да се отпразнува с много купони, преди и след като ги навършиш.

— Разбира се. Кажи ми ти колко купона би искала да направим, къде, кога и аз ще уредя всичко.

— Наистина ли? Ще намериш време за това? — Скочи и прегърна Сара. — Благодаря, благодаря, вече имам страшно много идеи… — Замълча. — Може ли да отида до Лори с колата?

— Аби, знаеш, че не можеш да караш сама. Нямаш книжка. Когато навършиш шестнайсет…

— Тогава би ли дошла с мен и да ми позволиш да покарам? Правила си го няколко пъти. Как иначе да се упражнявам?

Сара кимна.

— Права си. В колко часа искаш да си там?

— Четири, четири и половина? Взела е филми под наем и ще си поръчаме пица.

Сара отново кимна, но мислите й вече бяха другаде: „И тримата ще са на сигурно място, доволни, че са с приятелите си. И цялата вечер ще бъде само за нас с Рубен“.

Аби беше много развълнувана и не спираше да целува Сара.

— Толкова си добра. Обичам те, обичам те. Никога не си ме карала да се чудя дали ме харесваш, или ме мразиш, дали не ми се подиграваш, дали не ме мислиш за дете, нещо такова. Обичам те, Сара.

— А кой те кара да се съмняваш в тези неща? — бързо попита тя.

— О… — Сестра й сви рамене. — Просто си мислех, хубаво е, че не ме караш да се съмнявам.

„Никой от тях няма да каже нищо против Мак“ — осъзна Сара.

А и тя не можеше да ги принуди. Единственото, което можеше да стори — трябваше непрекъснато да си го напомня — бе да е на тяхно разположение, когато искат да споделят с някого. Което означаваше, че трябва да си е у дома през повечето време.

„Как да съм си у дома на тяхно разположение, да работя и да се виждам с Рубен толкова често, колкото ми се иска?“ Проблемът беше в това, че й се налагаше да работи по осем-девет часа на ден, времето, което искаше да прекарва с Рубен да е неограничено. Или това, което той искаше да прекара с нея, а и Аби, Кери и Дъг можеха да имат нужда от нея за най-различни неща по всяко време на денонощието, което й отнемаше много време и енергия. „Денят няма достатъчно часове, нито пък нощта. Трябва да измисля… Досега никой не успял да го направи — каза си. — Просто непрекъснато жонглираме с нещата, които искаме да направим и от които имаме нужда. Колко досадно.“

Престана да мисли за тези неща. Оттегли се в спокойната си спалня и се обади на Рубен. Разговаряха до полунощ. По-късно Сара си даде сметка, че всеки техен разговор е продължение на предишния, сякаш не са спирали да разговарят, а само са направили почивка, за да се погрижат и за другите задължения в живота си и отново да се върнат един към друг колкото се може по-бързо. Затова невинаги си спомняше в кой разговор каква тема са обсъждали (но винаги си спомняше, че Рубен никога не пропускаше да каже: „Липсваш ми“, а тя никога не пропускаше да отвърне: „Исках да ти кажа, че…“). Но в тази изпълнена с емоции вечер той каза нещо, което не й даваше мира: „Бих се доверил на мнението на Аби за Дона. Ти изцяло си погълната от това да помагаш на хора и да задоволяваш всичките им нужди, не можеш да се отдръпнеш и да се усъмниш в тях. Дона може и да е напълно искрена, но от това, което ми разказа, бих обърнал внимание на думите на Аби. Тя е доста умна млада дама“.

— Ще си помисля. — И наистина цяла нощ не можа да мигне и мисли.

 

 

— Здрасти — поздрави Дона, като се качи в кухнята на следващата сутрин. — Леглото е много удобно, спах като къпана. Чувствам се много, много по-добре. Господи, добре, че си беше у дома снощи. Сигурно щях да се самоубия, ако те нямаше. Знаеш ли какво, трябва да се отбия до апартамента да си взема някои неща. Няма да приличам на секретарка ако съм с едни и същи дрехи всеки ден.

— Ще ти намерим жилище — спокойно каза Сара. — Ще започнем да търсим още днес.

— Тук ми е добре! В смисъл, не ви преча, нали? Тиха съм като мишка, не ям много, можем да ходим на работи заедно. Не се настанявам тук за години, Сара, може би само за няколко седмици? Докато си изясня някои неща! У вас много ми харесва, карате ме да се чувствам като у дома си, а досега — очите й се напълниха със сълзи и тя протегна ръка към Сара — никой не ме е карал да се чувствам така. Толкова сте…

— Майка ти не те ли кара да се чувстваш добре, когато си у дома?

— О, разбира се, естествено! Исках да кажа, освен нея. Не съм срещала човек като теб, Сара, прояви разбиране — много си отзивчива и щедра… толкова си добра.

„Също като Мак“ — внезапно си помисли тя. Чаровни са, говорят мили думи, отправят молби, на които много добре знаят, че Сара не може да не откликне, молят за внимание, комфорт, подкрепа, топлота. „Само на Пуси не дадох тези неща — тази мисъл я преряза като с нож, винаги ставаше така, когато преживяваше поражението си. Не можеше да рискува подобно нещо да се случи отново. — Това е абсурдно. Дона не би се самоубила. Но тя току-що каза, че е можело да се случи, ако не си бях вкъщи. Откъде можех да предположа, че Пуси ще го направи?“

— Остани тук известно време — най-сетне каза тя. — Но ти трябва собствен дом, където да се установиш. Не тези апартаменти, в които си живяла известно време, или от временен подслон в стаята за почивка у нас. Имаш нужда от собствен дом. — Изчака, докато Дона кимна. — Ще отидем в полицията да съобщим какво ти е причинил баща ти. Не може да те тормози така и да те заплашва. Имаш нужда от закрила.

— Не! Не можеш да го направиш! Не го прави, Сара! Не се меси!

— Да не се меся ли? Ти ме забърка в тази каша. Ти ме помоли за помощ и аз се опитвам да ти помогна. Какво ти остава? Да бягаш от него до края на живота си ли?

— Става дума… за майка ми. Не можеш да отидеш в полицията, това ще я довърши. Или — тя изплака — той ще я убие. Все едно аз съм я убила. Или ти си я убила! Нещо наистина ужасно…

— Престани! За какво говориш? Баща ти те е изнасилил, той те малтретира, заплашил те е с нож. Защо трябва да продължаваш да се боиш от него? Знам какво правя, Дона. В понеделник ще се консултираме с адвокат как да защитим майка ти и ще отидем в полицията. Време е да вземеш живота си в собствените си ръце.

Дона сви устни и тя си помисли, че не й е приятно някой да й казва какво да прави. „Е, на кого му е приятно? Тя иска да получи съчувствие и убежище, където баща й да не може да я намери, открила ги е и засега това й стига. Смята, че вече контролира живота си. Дори да живее ден за ден, смята, че е взела нещата в свои ръце. Защо да е доволна от това, че аз й казвам какво да прави?“

— Мога ли да отида да си взема малко дрехи? — мрачно попита Дона.

Сара въздъхна.

— Не е нужно да искаш разрешението ми, свободна си да отидеш, където искаш. Тук не е затвор. Закуси, преди да тръгнеш.

— Не закусвам. Ще ми трябва ключ от къщата.

Сара настръхна.

— През деня не заключваме вратата. Можеш спокойно да влизаш и да излизаш — обясни тя.

— През нощта заключвате.

— Ще излизаш ли вечер?

— Ами, естествено. Аз имам приятели.

— По-късно ще поговорим за това.

Настъпи мълчание.

— Добре. Чао. Ще се видим по-късно — каза Дона.

„Може би се държи така, защото не сме в службата — помисли си Сара, гледайки я как излиза. — Ако се държи така и там, и пет минути не бих я държала. А и в дома си няма да я търпя дълго.“

— Сара, написах разказ. — Кери сложи няколко страници пред нея. — Написах го снощи. Ще го прочетеш ли?

— Какво ще кажеш първо да закусим?

— Разбира се, но ще го прочетеш ли сега?

— Ако приготвиш закуска за теб и за Дъг. Аби ще си направи своята, когато стане.

Кери поръси малини върху две купи с овесени ядки, наля мляко в едната, седна срещу Сара и я загледа внимателно докато тя четеше. Сара четеше най-бързо в семейството и всички знаеха това. Този път обаче четеше бавно. Отначало четеше бързо, по обичайния си начин, но скоро позабави темпото, връщаше се назад страница-две, целият разказ беше четири страници, препрочиташе параграфи, цели пасажи, и изучаваше изреченията.

— Какво има? — попита я сестра й.

Тя вдигна поглед.

— Много е различен.

Действието в разказа, както в много други разкази на Кери, се развиваше в къща точно като тяхната. Но тонът му се различаваше от този в разказите, които бе написала до сега. Той бе озаглавен „Аурелия Роуз“ и действието започваше през една късна зимна вечер, когато клоните на дърветата вече бяха оголени, в малката градинка пред къщата нямаше цветя, а почистената и изравнена земя бе покрита със сняг. В къщата бе тъмно, но в хола някой се движеше и светеше с фенерче. На следващата страница едно тринайсетгодишно момиче на име Аурелия Роуз се събужда от тътрене на крака. Слиза на пръсти по стълбите и вижда крадец. Той е красив като принц, облечен в тъмна пелерина, която романтично се развява, докато той обикаля от стая в стая, сваля картините от стените, взима редки вази от рафтовете и ги пъха в голяма черна чанта. След това той вдига малкото кученце на Аурелия Роуз, което се казва Монте Кристо, понеже души крачолите му.

— Как е влязъл в къщата този крадец? — попита Сара.

— Изкъртил ключалката на входната врата. Май трябва да го спомена някъде.

— Защо Монте Кристо не се е разлаял?

— О, ами… Крадецът е наръсил панталона си с нещо, което кучетата обичат. Например сос от месо… или трохи от кучешки бисквити. Нещо такова. И това трябва да добавя.

Сара кимна и продължи да чете.

„Крадецът се обърнал, за да излезе от къщата, и видял Аурелия Роуз в подножието на стълбите. Всяко мускулче на лицето и било сковано от страх. Крадецът изругал, а красивото му лице се намръщило, пуснал Монте Кристо на земята и извадил голям черен пистолет от джоба си, който изглеждал доста страшен и опасен.

— Не стреляйте — тихо казала Аурелия Роуз, за да предпази невинното си семейство, което спяло горе. Знаела, че ако я чуят ще скочат разтревожени от леглата си и ще стреснат красивия крадец, а по този начин ще застраши живота им. Тя мечтаела да бъде героиня и въпреки че била уплашена до смърт, осъзнала, че сега е моментът. А и била по-умна от крадеца, защото ако той е бил достатъчно умен да стане лекар, писател или представител на града по посрещането, защо щял да става крадец?

— Моля ви — съвсем сериозно казала Аурелия Роуз. — Няма да ви издам, ако си тръгнете и оставите любимия ни Монте Кристо. Задръжте картините, вазите и другите неща… ще ви направят много богат! Но не взимайте Монте Кристо.

Сърцето му не трепнало от молбата в красивите й сини очи. Пистолетът му бил насочен право в сърцето й.

— Ти си едно хлапе. А на хлапетата не може да се вярва. Ще ме издадеш, щом изляза от тук.

— Не съм хлапе. Тийнейджърка съм. Давам ви честната си дума, че ще мълча.

Крадецът дълго мислил, премятал пистолета от ръка в ръка така, както правят престъпниците с оръжията си, за да уплашат до смърт безпомощните си жертви.

— Не — най-после изрекъл. — Ти си прекрасно момиче, но зад красивата ми външност се крие каменно сърце и не мога да поема риска да ме предадеш.

Вдигнал пистолета и застрелял Аурелия Роуз в сърцето. След това грубо хванал Монте Кристо и взел тежката чанта.

Когато откъм спалните на втория етаж се чули викове на страх и ужас, той спокойно излязъл през главния вход и изчезнал завинаги.

Край!“

Сара дълго се взира в последната страница.

— Е? — попита Кери.

— Много е… различен — отвърна сестра й.

— Какво му е лошото, че е различен? Писателите пишат различни неща, нали?

Сара вдигна поглед.

— Защо трябваше да умре?

— Защото… не знам защо! Това просто е разказ! В смисъл, той е лош и не харесва децата, макар понякога да се преструва, че ги харесва, и… просто е лош човек!

— Защо реши да напишеш разказ за него?

Очите на Кери се напълниха със сълзи.

— Не ти харесва.

— Чакай малко, миличка, просто те попитах защо реши да напишеш разказ точно за този човек.

— Защото… защото го написах. Защото съм писателка, писателите пишат за всичко. Невинаги пишат истории с щастлив край.

— Защо?

— Защото не така стоят нещата в живота. Много добре знаеш! Клиентите ти те ядосват, прибираш се у дома раздразнена и изнервена, а Аби е потънала в скръб заради Шон, Мак пък става доста… В смисъл, че стават и гадни неща, като например случката с тази Пуси, дето се самоуби…

— Какво?

— Мак каза, че се е застреляла. Случват се и лоши неща, за никого не е тайна, така че трябва да пиша и за тях, ако искам да стана велика писателка.

— Защо сте разговаряли за Пуси Коркоран?

— Той помоли Господ да я приеме в Рая, въпреки че е била идиотка и се е самоубила. Казвахме молитвата преди вечеря.

Настъпи мълчание.

— Кери — най-сетне се обади Сара, — смяташ ли… Би ли казала, че си щастлив човек?

— Разбира се — сви рамене тя.

— Не, помисли си. Кажи ми истината. Обикновено пишеш разкази с щастлив край, като теб самата… жизнерадостна, развълнувана от това, че си жива, че откриваш нови неща за света, имаш приятели, обичаш семейството си. Този разказ не е оптимистичен. Знаеш ли откъде ти дойде идеята за него?

Кери поклати глава.

— Идеите не идват отникъде. Те просто са… вътре в мен. Звучи смешно, но за мен писането е като… приготвянето на вечерята за теб. В смисъл, че ти изведнъж решаваш какво да сготвиш, отиваш и го приготвяш. Така и аз, разказът сякаш внезапно „изниква“ в съзнанието ми, и го написвам. — Замълча, а сестра й я изчака да продължи. — Понякога са весели, когато се чувствам щастлива, но понякога се чувствам някак си ядосана, притеснена или просто объркана и в такъв момент разказите ми са мрачни, но не го правя нарочно.

Сара я целуна по главата.

— Точно така говорят писателите за произведенията си.

— Истинските писатели ли? Тези, които пишат книги ли?

— Да. Но и ти си истинска писателка. Все още нищо написано от теб не е публикувано и може още дълго време да не се случи, но от начина, по който говориш за писането, от начина, по който го чувстваш вътре в себе си, си личи, че си истинска писателка, сериозна, при това някой ден ще станеш велика.

Лицето на момичето грейна:

— Така ли? Велика? Ами, щом е така… не мога ли да започна още сега? Тоест Мак каза, че ще уреди да публикуват разказите ми в списание, уреди изложба на Дъг, така че може да публикува и моите разкази и тогава ти ще се гордееш с мен, и ще знам, че съм истинска писателка.

— Искаш да кажеш, че ще ми повярваш едва когато Мак потвърди това, което казвам? — Горчивите думи излязоха от устата на Сара, преди да успее да ги спре. Видя, че Кери помръкна. — Съжалявам, скъпа — бързо каза и отново я целуна. — Беше глупаво от моя страна, но наистина се съмнявам, че Мак ще намери издател за произведенията ти. Пишеш много добре за възрастта си… — Момичето настръхна, но не каза нищо. — Кери, може и да не ти харесва, че си на тринадесет години, но е така и едва сега се докосваш до нещата от истинския живот, до това защо хората постъпват по определен начин. Казвала ли съм ти, че някога и аз исках да стана писателка?

— Ти искаш да станеш лекарка! Винаги си искала това!

— Почти винаги. Когато бях в гимназията, повече от всичко на света исках да пиша дълги романи, в които се разказва за красиви, богати, умни и романтични хора — всички неща, които чувствах, че не съм — и за злодеи, които много приличаха на хората, които не ми допадат. По-късно открих, че медицината ми харесва още повече.

— Няма нещо, което да обичам повече от писането. А аз знам доста неща за света и за живота! Разбирам нещата!

— Да, така е, но не е достатъчно. Скъпа, дори да знаеш всичко за живота и света, не си готова да публикуват творбите ти, защото не си усвоила изкуството на писането. Може да имаш страхотни идеи и вътрешно да си истински творец, но трябва да знаеш механизма на писането.

— Имаш предвид граматиката ли? — с отвращение изрече Кери.

Сара се усмихна.

— Отчасти, но имах предвид най-вече онази магия, която превръща идеите и чувствата ти в думи и изречения, която пренася читателя в света, който си сътворила, която ги кара да изпитат това, което изпитват героите ти, и да разберат техните проблеми и решенията, които взимат.

— Не го ли правя сега? — намръщи се Кери.

— Опитваш се. Все още не успяваш, защото не си писала достатъчно. Трябва да напишеш хиляди страници, да създадеш хиляди герои, за да се научиш да превръщаш това, което чувстваш, в разкази и книги, които твоите читатели ще оценят високо.

— Откъде знаеш всичко това? Ти не си писателка!

— Опитах се да бъда, но открих, че ме бива повече в изучаването на човешкото тяло. Според мен ти ще откриеш, че най-много те бива да пишеш. Тогава ще ти помогнат учителите ти, другите писатели, четенето на книги. Освен това колкото повече пишеш, толкова по-скоро ще откриеш своя стил, специфичните си умения и ще намериш и издател. Вероятно ще се появят много издатели, готови да публикуват творбите ти. — Настъпи продължително мълчание. Сара усети, че затрупва Кери с твърде много информация, но не можеше да се спре: — Моля те, скъпа, не гради надеждите си върху фантазии. Наслаждавай се на времето, през което трупаш знания, умения и опит. Бъди отворена към всичко и тогава ще си готова да станеш това, което представляват великите писатели — хора, които помагат на читателите да разберат много неща за живота и света, да се справят, да се възползват максимално от всичко, което им се предлага. И ти ще го правиш, но това изисква време и зрялост, наблюдателност и разбиране. Говорили сме по този въпрос.

— Безброй пъти — театрално въздъхна момичето. — Казваш същите неща и на Дъг.

— Те важат с пълна сила и за него.

— Но Мак му уреди изложба.

— Виждала ли си изложба на Дъглас Хейдън?

— Не, но… остава само да обсъдят подробностите. Мак така каза.

— Когато стане, тогава ще повярвам.

Кери изтръгна разказа си от ръцете й.

— Не ти харесва.

— Не съм твърдяла подобно нещо. Казах, че е различен.

— Не каза, че ти харесва. Винаги казваш, когато ти харесва.

„Защото — помисли си мрачно Сара — смятах, че ще е добре да те окуражавам. Виж докъде стигнах.“

Тя търсеше подходящите думи:

— Трудно е човек да хареса нещо толкова тъжно. Домъчня ми за Аурелия Роуз, а това е най-важното в един разказ, но не ме накара да се почувствам щастлива.

— Можеше да си впечатлена — ядоса се Кери.

— Така е — бързо отвърна Сара, благодарна за подходящата дума. — Впечатлена съм от написаното и от настроението, което си създала. Почувствах се напрегната, разтревожена и нещастна. — Погледна внимателно сестра си. — Така ли се чувстваше и ти, когато го пишеше?

— Не знам! Казах ти, дойде ми отвътре и просто го написах! — Кери скочи и излезе, преди тя да успее да я спре.

Сара дълго време седя, без да помръдне. „Имам нужда от почивка. В тази къща има твърде много емоционално напрежение.“

И сякаш в отговор на нейните мисли, още същия следобед къщата се изпразни. Сара обиколи стаите, сякаш току-що ги вижда за пръв път. Нищо не се бе променило, но въпреки това изглеждаше различно — спокойно и тихо, като затишие пред буря, сякаш в очакване да нахлуят хора и емоции. В стаята беше хладно, високите каменни зидове и сенките на високите дървета край прозорците ги предпазваха от зноя на първия августовски ден. „Моята къща“ — помисли си Сара. Обичаше я, обичаше да стои в нея, да живее в нея със семейството си. Никога не се бе чувствала толкова сигурна в това, разхождаше се из необичайно тихите стаи, но знаеше, че колкото и приятна да й бе тишината, къщата е истински жива само когато е пълна с различните емоции на всеки от тях. Вкусваше от удоволствието на усамотението си, но и очакваше Кери, Дъг, Аби да се върнат и да заемат мястото си в тези стаи.

А Мак? Къде се вписваше той?

„Ще ми се да си тръгне — помисли си тя. — Сякаш всичко се променя, животът тече по-бързо, минава покрай…“

Но как да кажеш на член от семейството си да се махне от къщата?

Беше седнала на бюрото си на втория етаж, работеше върху документи, които бе донесла от офиса си в кметството и в пет часа се обади на Рубен:

— Всички са на сигурно място при приятели. Свободна съм чак до утре следобед.

— Не е вярно. Заета си да прекараш това време с мен. Мислех си да вечеряме тук, вместо да ходим на ресторант. Какво ще кажеш?

— С удоволствие, ако сготвим двамата заедно.

— Страхотна идея. Кога можеш да дойдеш?

— Ти в колко искаш да съм у вас?

— Преди един час. Преди един ден. Веднага.

— След половин час?

— Чакам те.

Той никога не бе стъпвал в нейния дом. Но и двамата премълчаха този факт, сякаш отбягваха тази идея, сякаш си даваха сметка, че щом Рубен прекрачи прага на къщата, която бе превърнала в свой дом заедно със семейството си, той щеше да стане нещо повече от приятел, другар и любовник. Той ще бъде… какво? Нямаше представа, не бяха готови да говорят по този въпрос. Но Сара мислеше върху него. Чудеше се дали и той се замисля, представяше си мига, в който той ще влезе през вратата и ще се настани в тяхната територия, ще седи на техните дивани и столове, ще се храни на масата в кухнята или в трапезарията, ще спи в… е, не, въображението й не стигаше толкова далече. Но и без тази част можеше да си представи, че ще изглежда така, сякаш мястото му е тук. Може би, когато дойдеше този момент, щеше да е така.

Той отвори страничната врата. Тя мина по алеята за коли, влезе в двойния гараж и спря колата си до неговата. Двата тъмносини седана един до друг, почти идентични. „Сякаш са двойка“ — помисли си тя, но в същото време си каза, че много често си мисли подобни неща.

— Добре дошла — каза Рубен, щом тя мина през страшната жега, и се целунаха на входната врата. Този жест бе толкова естествен и нормален, че и двамата се усмихнаха, влизайки в къщата.

Не бяха се виждали почти седмица и непринудеността, с която се поздравиха, бе изместена от нетърпението и страстта, която докосванията предизвикаха у тях. Продължиха направо нагоре по стълбите и влязоха в спалнята на Рубен. В сумрачната, прохладна стая лятната рокля на Сара се изхлузи с лекота, също както панталонът в цвят каки и ризата на Рубен, а после се озоваха в леглото му. Стройното тяло на младата жена изглеждаше като полумесец от слонова кост на фона на чаршафа в синьо и черно.

— Толкова си красива — промърмори той, докато галеше цялото й тяло, спомняйки си извивките, вдлъбнатите места и структурата на кожата й, които добре познаваше, но въпреки това всеки път, когато бяха заедно, сякаш откриваше наново.

Сара го придърпа към себе си и неволно въздъхна, когато той се притисна в нея, две тела се преобразяваха подобно на последните две парченца от пъзел, които си пасват идеално и придават завършен вид на цялата картина. Далеч от проблемите през последните дни тя се отпусна напълно и едва сега си даде сметка колко е била напрегната от новината за смъртта на Пуси, панихидата, настаняването на Дона в дома й, болката и тъгата на Аби, странния разказ на Кери…

Но в спалнята на Рубен, усещайки тежестта му, ръцете му на гърдите си, устните му върху нейните, тя се отдаде на чувството, на желанието, на тях двамата. В тази тиха стая нямаше място за друг човек, за никакви проблеми, въпроси или желания. Съществуваха само те двамата. Прегръщаха се и се галеха, обзети от възбуда и чувство за притежание, телата им се докосваха и се сливаха, откривайки хармонията и чудото, което досега не бяха познавали и не осъзнаваха, че им е липсвало.

— Ти си изключителна жена — каза Рубен, когато се успокоиха. Лежеше до нея на една страна и нежно галеше лицето й. — Когато те няма, от тишината къщата е потискаща и задушаваща, когато си тук, пее.

Сара се усмихна:

— Благодаря ти. Какви прекрасни думи. Даваш ми толкова много причини да ти бъда благодарна.

— За какво по-точно?

— И това го казва човек, който гради цели градове, а има нужда от уединение. Добре тогава, по-точно за приятелството ти, за щедрите ти похвали, за приятните разговори, добрите съвети…

— Давам ли съвети? Опитвам се да не го правя, освен ако някой не ме помоли за това.

— Посъветва ме да се вслушам в думите на Аби относно Дона. Мисля, че тя беше права, както и ти. Но тази вечер не ми се говори за Дона. Не искам да мисля за нея.

— Не, тази вечер е само наша. Да се върнем към благодарностите.

— Искаш още ли?

— Ако има още. — Погледът му бе сериозен (за него това не беше игра), затова тя съвсем не на шега каза:

— За нежността и разбирането, за това, че наистина изслушваш, без да се опитваш да изричаш нещо умно, за това, че казваш толкова много неща, без да подценяваш другите, за това, че светът те интересува, за това, че обичаш хората, книгите, музиката, изкуството, театъра, за това, че разбираш от добра храна и я вземаш насериозно, че имаш приключенски дух.

— И?

— О, какъв ненаситен човек!

— Може би нетърпелив.

Тя доближи лицето му до своето и го целуна.

— За това, че си търпелив и чувствителен с близките си. За прекрасния секс, по-прекрасен не съм си представяла.

Рубен се усмихна:

— На последно място, но не и по значение. Благодаря ти за всичко, което каза. Ако трябваше аз да ти благодаря, щях да изброя същите неща, плюс куража и привързаността ти към твоето семейство. И за още едно нещо. Надявам се и ти да си благодарна за него колкото и аз. За любовта.

Тя остави думите да проникнат в душата й. Те не бяха изречени прибързано или евтино. Нито пък се преструваше, за да извлече някаква изгода. При Рубен Листър нямаше място за преструвки.

— Да — отвърна тя. — Най-много съм благодарна за това. За получената и дадената любов.

Навън времето сякаш се бе влошило, задуха лек ветрец, във въздуха замириса на озон. Двамата усетиха, че и в техните отношения е настъпила промяна, имаше разлика в начина, но който се гледаха, говореха, мислеха. Бяха си изяснили някои неща, макар и не напълно, това бе основата на една нова стъпка, нови решения, нова посока в техните отношения.

Вечеряха късно, но и времето мина много бързо, поне тази вечер нямаха служебни ангажименти, не се налагаше да се справят с нуждите на близки и познати. Под прозорците на стаята, засенчени от дървета, улицата бе тиха. Не беше много далече (но всъщност на светлинни години) от съботните купони на Ръш Стрийт, където млади хора се трупаха пред барове и нощни клубове, кабриолети минаваха бавно покрай тях, от радиата в колите се носеше музика, двойки или самотни хора, които се надяваха да срещнат своята половина, пълнеха външните маси на кафенетата и баровете, пийваха по едно-две питиета, отдаваха се на възбудата и въодушевлението на тълпата. По-късно ще се разделят по двойки в какви ли не комбинации на пол, възраст, раса, височина и религия, ще си легнат заедно, а на другия ден ще се събудят по обяд и или ще съжаляват, или ще са доволни от партньора, който са си избрали. Все още нямаше десет часът вечерта, а Ръш Стрийт вече беше оживена, докато на тихата уличка Сара и Рубен приготвяха вечерята и всички бяха убедени, че се намират на точното място.

Извадиха от хладилника продуктите. Рубен наля две чаши вино „Морсол“ и подаде на Сара купа за салата.

— Не си ми оставил много работа — каза тя, сипвайки грах в купата.

— Помислих си, че ще си твърде уморена и ще можеш направиш само няколко простички неща.

— От последните няколко дни или от последните няколко часа?

— Изтощена от последните няколко дни. А последните колко часа те заредиха с енергия, за да можеш да направиш няколкото съвсем лесни неща в кухнята.

— Добре си го планирал — усмихна се тя.

Наряза на филийки едно авокадо в салатата, а Рубен пъхна тавичката със сьомга във фурната и запържи връхчета аспарагус и бял грах. Движенията му бяха плавни и опитни — беше свикнал да си готви сам и си личеше, че му доставя удоволствие. Приятно й бе да наблюдава пестеливите му движения, пълната отдаденост на това, което върши, лекотата, с която боравеше с приборите и продуктите. Сякаш виждаше себе си, като го наблюдаваше с какво въображение решава каква подправка да добави, точно какво количество и точно и кой момент от приготовлението. Той се забавляваше, както и тя в нейната кухня, колкото и да бързаше в края на деня. Кухнята беше нещо като оазис и за двамата.

Рубен вдигна поглед, видя усмивката й и направи няколко крачки, за да я целуне.

— Кухнята е много по-хубава, когато ти си в нея — призна й.

— Имаш страхотна кухня. — Сара избра един червен и един жълт домат от кошница с домати. — Харесвам кухните.

— Твоята хубава ли е?

— Прекрасна е. Ще ти хареса.

— Ще ми я покажеш ли някой ден?

— Когато пожелаеш.

Това беше още една стъпка — и двамата го знаеха. Сега вече изглеждаше съвсем естествено Рубен да влезе в дома и в живота й. Тя смени темата, понеже малко се смути и се притесни от бързината, с която настъпиха промените.

— Кажи ми как приготвяш печената сьомга? — попита го.

— Пека я петнайсет минути на двеста и петдесет градуса.

Заговориха за готвене и печене на скара, за риба, салати и подправки, докато зеленчуците се поизпържиха, сьомгата се изпече перфектно, салатата беше готова, а до нея бяха сложени зехтин и оцет от шери. Вечеряха в малката трапезария до кухнята с изглед към заградения заден двор, в която Рубен беше сложил малка финикова палма и тропическо храстче в украсени мексикански саксии до малка холна масичка и два стола в ъгъла. Навън бе тъмно и те виждаха отраженията си върху прозорците на къщите и апартаментите от другата страна на двора и алеята.

Занесоха кафе и бисквити в кабинета му и седнаха на дивана, тапициран с рипсено кадифе.

— Толкова много неща искам да ти кажа. — Рубен остави празната си чаша от капучиното. — Отлагах този разговор. Беше глупаво от моя страна, сякаш като не ти кажа, то ще изчезне от живота ми. Но това, което се случва между нас, е твърде важно, за да го оставя ей така. Искам да знаеш истината за моя живот, с какви проблеми ми се налага да се справям.

„Поредната стъпка — помисли си Сара. — Може би най-голямата досега.“ Стъпката, която от толкова време чакаше. Тя също остави чашата си.

— Слушам те — каза тя.

Но се оказа твърде късно за непринудена откровеност, защото в следващия миг на вратата се позвъни и Рубен отвори. На прага стоеше Ардис с багажа си.