Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (5)

Пета глава

Мак сложи с театрален жест малка, опакована в сребриста хартия, кутийка в средата на масата в трапезарията и се отдръпна.

— Няма картичка — каза Дъг.

— Може би е за всички ни — предположи Кери.

Дъг поклати глава.

— Много е малка.

Мак погледна Аби.

— За мен ли е? — попита тя. — Нямам рожден ден.

Той се ухили.

— Не си спомням кога са рождените ви дни. Затова реших да не ги чакам.

— Няма логика в това — укорително каза Кери.

— Отвори я! — извика Дъг. — Отвори я, отвори я!

Аби махна сребристата панделка, и внимателно разопакова кутийката, за да запази хартията. Погледна вътре и попита Мак:

— Какво е? Брошка ли?

— Сети се сама — отвърна той.

Тя извади ключа и го вдигна високо.

— Не е брошка, а е истински ключ.

— Ключ от кола — уточни брат й.

Аби го погледна с широко отворени очи.

— Кола?

— Погледни навън — ухили се той.

Тя изтича през трапезарията и хола и разтвори широко входната врата, откъдето нахлу хладен нощен въздух.

— Погледни натам. — Брат й посочи нагоре по улицата. — Само там намерих място да я… — Всички се затичаха към малката червена кола, която блестеше и сякаш ги примамваше. Предното стъкло беше почти скрито от огромна червена панделка.

— Тази кола на Аби ли е? — Дъг бе поразен.

Мак ги последва.

— Цялата е нейна. Може да ви повози.

— Не мога. — Тя се бе втренчила в колата, а в очите й имаше сълзи.

— Сара не искаше да каже това — обади се Кери. Тя прегърна Аби. Бяха еднакви на ръст и Кери внезапно се почувства много щастлива, че поне за минутка тя е сестрата, коя утешава.

— Каза, че не можеш да имаш кола само защото в момента не сме в състояние да си го позволим. Но ще е съгласи, ще видиш. Ще е щастлива, че Мак ти е подарил кола. — Сестра й не отговори и тя добави: — Можеш да й помагаш при пазаруването. Да кажем, да изпълняваш поръчки. Много ще е доволна.

Аби се обърна към Мак:

— Как можеш да си позволиш да ми купиш кола?

— Намерих си работа — веднага отговори той. — Случва с най-добрите, после си купуваме хубави подаръци. Хайде, Аби, направи едно кръгче с децата.

Тя поклати глава:

— Не мога.

— Хайде, дявол да го вземе, колата е твоя! Можеш да шофираш, нали? Учат ви на това в гимназията, нали?

Тя кимна.

— Да, но нямам нито шофьорска книжка, нито разрешително. Пък и Сара каза, че…

— Остави Сара — загуби търпение Мак. — Ще си дойде чак след няколко часа. Време е да действаме по-самостоятелно. Колата е тук, ние сме тук, още е рано, така че ще изпробваме новата играчка. Хайде, да я изпробваме. Щом Аби не иска, аз ще карам. Хайде, хайде, преди тази лъскава кола да е остаряла!

— Премиерата на пиесата ми е тази вечер — понечи да каже Аби, но той грабна ключовете от ръката й.

— Аз тръгвам сам, щом никой друг не иска — заяви. — Има още много време до пиесата ти, ще се върнем навреме. — Той изчака. — Само мен ли не ме е страх от Сара?

По-малките деца бързо го последваха.

— Хайде, Аби — подкани я Дъг. — Няма проблем. Мак казва, че всичко е наред.

— Пък и колата е твоя — напомни й Мак. — Трябва да седнеш отпред за първото кръгче, иначе не се брои. Давай, седни зад волана, само седни, щом не искаш да шофираш.

Той махна огромната панделка и Аби седна на шофьорското място. Светът изглеждаше някак различно, като го гледаш от собствената си кола! Ръцете й бяха на волана, с десния крак съвсем лекичко натисна газта. Вдиша дълбоко мириса на нова кожа, плат и лъскава пластмаса.

— Отива ти — щастливо каза брат й. Леко побутна Дъг и Кери, за да се качат на задната седалка, след това заобиколи колата и седна до Аби.

— Давай. Карай няколко преки.

— Нямам…

— Майната му, Аби, нали съм до теб. Докато си вземеш разрешителното, аз ще я карам, но ти давам възможност да я изпробваш. Никой няма да забележи, защо ли да го прави? Хайде, тя е твоя. Първа ти трябва да я подкараш, за да знае кой е господарят й.

— Давай, Аби — подкани я Дъг зад гърба й. — Никога не съм те виждал да шофираш.

Аби подкара новата си кола. Свъси вежди от напрежение, мина една пряка, после две, три. Дъг и Кери се смееха доволно, а до нея Мак си тананикаше някаква мелодия. Аби съсредоточи вниманието си върху ширината на улицата, върху запоите, вече завиваше по-близо до тротоара и по-уверено. Знаците „Стоп“ всяваха респект и й заповядваха да спре, да погледне и в двете посоки и едва тогава внимателно да пресече кръстовището, в случай че някой безразсъден шофьор изникне изневиделица и й пресече пътя. След няколко минути раменете й се поотпуснаха, вече не стискаше волана толкова здраво и се усмихна. Беше много щастлива.

— Спри и паркирай тук — нареди й Мак. — Отдавна не съм ял шоколадов сладолед с плодове. Някой друг иска ли?

„Сякаш сънувам“ — помисли си Кери, гледайки сериозната, съсредоточена физиономия на Аби, докато под ръководството и напътствията на Мак паркира, без да удари нито колата отпред, нито колата отзад. След това всички ядоха сладолед с плодове. „Сара би казала, че ще си развалим вечерята“ — помисли си Дъг. Аби шофира до вкъщи все по-уверено, сякаш за няколко часа порасна с няколко години и сега бе напълно зрял човек. Намери място за паркиране на половин пряка от къщата им, уверено паркира на заден ход, наведе се и целуна Мак по бузата.

— Благодаря ти, благодаря ти! Ти си страхотен, обичам те.

— Шофираш много добре — гордо отбеляза Дъг.

— Направо супер — потвърди Кери. — Нямам търпение да разкажа на Сара колко добре караш.

Аби посърна. Остана в колата с ръце, отпуснати в скута.

— Тя ще е бясна.

— Не се тревожи — весело каза Мак. — Аз ще се оправя с нея. Всичко ще е наред. Хайде, домочадие, да се прибираме. — Той пак сложи огромната панделка на предното стъкло и се отдръпна назад, за да й се порадва.

— Хайде, хайде… всички вътре.

Енергично ги подкани да се прибират и ги изпрати горе по стаите им, а той слезе до избата, избра бутилка вино и отиде в кухнята. Сложи я на ниската масичка между двата фотьойла, отвори я, подреди две чаши и чиния с шамфъстък после се настани в един от столовете, кръстоса крака. Беше много доволен. Така го завари Сара, когато се прибра по-рано от обичайното заради представлението на Аби.

— Как мина денят ти? — попита той и наля вино и за двамата.

— Добре. Горе ли са всички?

— Е, аз определено не съм, но всички други са горе.

— Отдавна ли се прибра?

— Да, даже прекарахме чудесно с децата. Седни да пийнем, да си поговорим. Радвам се да те видя.

Сара чу някакъв шум. Дъг и Кери влязоха в кухнята, следвани от Аби, която вървеше малко по-бавно.

— Видя ли я? — извика Дъг. — Колата с голямата панделка?

Сара се усмихна.

— Тъкмо щях да ви попитам дали вие сте я видели. Явно е подарък за някого. Паркирана е пред къщата на семейство Бенет.

Малкото момче погледна брат си.

— Каза, че ти ще й съобщиш новината.

— Какво да ми съобщи? — попита тя.

— За колата.

— Дъг — прошепна Аби.

Сара се обърна към Мак, който бе вдигнал ръце, че се предава.

— За пореден път mea culpa. Действах малко прибързано. Направих нещо хубаво, но прибързано. Купих кола на Аби. Тя се страхуваше, че ще се ядосаш, но я успокоих, че няма такова нещо, напротив, ще се зарадваш. И, за да избегнем всякакви недоразумения, обещах, че аз ще ти го кажа.

Настъпи мълчание.

— Сара, фантастична е. — Дъг изтича в кухнята, понеже не можеше повече да стои встрани от случващото се. — Червена и мирише страхотно, е, малко странно, но Мак каза, че така миришат новите коли. Всички харесват този мирис, дори продават ароматизатор с този аромат, но ние си имаме наш си. Е, Аби го има. Вече я кара и не удари абсолютно нищо, беше много яко!

— Аби е шофирала — изненада се Сара.

— Беше невероятна — потвърди Мак. — Бях плътно до нея, но тя се справи великолепно, като истински професионалист. Практиката е най-добрият учител.

— Сара? — Аби влезе в кухнята. — Мога ли да я задържа? Много е хубава. Обещавам, че ще я карам, когато ти ми разрешиш, но, моля те, позволяваш ли ми да я задържа?

— Не знам — отвърна Сара. — Нека помисля.

Кери пак прегърна сестра си.

— Аби не е виновна — обясни тя на Сара. — Не е искала кола. Мак я е купил, без да й каже. Без да каже на никого. А и на нея наистина колата много й харесва. Тя кара много добре, би могла да ти помага при пазаруването, поръчките, да ни закара донякъде. Би било ужасно да я накараш да я върне.

— Няма да я накараш да я върне! — извика Дъг.

Сара погледна и четиримата.

„Злата вещица, която пречи на сплотяването на семейството.“

— Ще си помисля — повтори.

— Сара, наистина я искам. — В гласа на Аби се усещаше раздразнение. — Вече съм голяма, ще внимавам и… тя ми е подарък.

Нещо жегна Сара и я накара да се поколебае.

— Знам, Аби — след секунда каза тя. — Нямам навика да ти отказвам неща, на които наистина държиш. Просто ми дойде като гръм от ясно небе и искам да си помисля. Сега трябва да приготвя вечерята. Няма ли да вечеряме по-рано, за да се приготвиш за представлението?

— Да, но, Сара, трябва да получа отговор.

Сара поклати разбиращо глава.

„Нервна е заради пиесата, притеснява се какво ще й кажа, всеки ден я обземат какви ли не емоции, а на нейната възраст я изпълват изцяло. На всичкото отгоре е разкъсана между двама възрастни; единият й предлага подаръци и я глези, докато другият предлага… дисциплина. Как мога да се боря с такъв невероятен подарък. Какви причини бих могла да изтъкна? Което означава, че не ми остава нищо друго, освен да кажа…“

— Добре. Задръж я. Но ще трябва да…

— Сара, благодаря ти! — Аби започна да я прегръща и да я целува. — Благодаря, благодаря, страхотна си, обичам те, о, благодаря ти! Ще направя всичко каквото кажеш. О, страхотна си, не е ли страхотна? — попита тя Мак. — Видя ли, че не е по-различна от нас!

— Различна ли? — попита Сара.

— Казах, че двете си приличаме — отвърна щастливо Аби направи няколко танцови стъпки. — Нали се сещаш, и две сме еднакви. И бях права! — Изтича до вратата. — Трябва се приготвя. Можеш ли да ме закараш… О! — За секунда смути, после си пое въздух. — Можеш ли да ме закараш там шест и половина? Тогава се събираме всички.

Сара тихичко въздъхна с облекчение, отиде до Аби и я целуна:

— Разбира се, че ще те закарам. А утре ще ми покажеш как шофираш. Ще измислим нещо. — Тя се обърна към Мак: — Плановете ти да излизаш довечера все още ли са в сила?

— Не са променени, сестричке. Тръгвам след няколко минути.

Тя кимна и каза на Аби:

— Ще отида да взема мама за вечерята и представлението…

— Докато Мак го няма — отбеляза Кери.

— Точно така — отвърна безразлично той.

— Можете да сложите масата, докато се върна. — Тя включи газовия котлон под тенджерата с яденето и нагласи пламъка. — Защо не се качите горе да си напишете домашните преди вечеря, щом по-късно ще ходим на представление?

Скритото напрежение не помрачи радостта на децата. Кери се усмихваше успокоена, Дъг подскачаше като индианец и взимаше две стъпала наведнъж. Аби ги последва бавно, бе притихнала и замислена, понеже все още се опитваше да приеме станалото.

— След малко трябва да тръгвам — каза Мак. — Това е за късмет. — Той целуна Аби по челото. — Успех! Дай им да се разберат! Божествената ми актриса.

— Божествена? — подозрително попита Аби.

— Вълшебна — поясни той и я целуна първо по едната буза, а после и по другата. Аби се изчерви и Сара забеляза в очите й да пламва мъничко сексуално пламъче, докато устните на Мак докосваха страните й, а ръката му беше на рамото й.

„Още нещо, за което трябва да съм нащрек“ — помисли си тя, а после се зачуди дали сексуалността на Аби не се е пробудила по-рано, без тя да я забележи. „Не е заради Мак — помисли си — или поне не само заради него. В крайна сметка тя си има приятел. Шон. Какво знам за него? Къде ходят, какво правят? Практически нищо, макар че се досещам какво правят. Петнайсетгодишните на днешно време не са като по времето, когато аз бях на петнайсет.“

Когато сестра й се качи горе, Сара се обърна към Мак:

— Не трябваше да й я купуваш. Знаеш го.

— Да, права си. Не трябваше. Съжалявам, сестричке, поувлякох се. — Той си наля още вино, вдигна вежда, а тя поклати неодобрително глава, извади тенджера от хладилника и я сложи на газовия котлон. — Исках да направя нещо необичайно, нещо специално. — Сара му бе обърнала гръб. — И това ми се стори подходящо, в точния момент и всичко останало. Искам да кажа, че другите деца в тузарското училище, в което учи, получават коли чак в дванайсети клас, а по този начин тя ще е в крак с тях. Това значи много на нейната възраст, да си в час с другите. Много добре си спомням това чувство. Тя е щастлива, прелива от щастие. Страхотно е едно дете да се чувства така. Ти я видя.

„Разбира се, че я видях. Беше развълнувана, не беше на себе си от щастие. Мисли си, че е голяма, но все още е дете, готова е да се изправи срещу света, без да си дава сметка или може би просто, без да й пука от коварствата и недомлъвките в него, каквито и да са те.“ Сара бе наясно с този факт.

— Прекрасен подарък, Мак, екстравагантен, но изключително щедър. Благодарна съм ти не по-малко от Аби. Сигурно си затънал в дългове, за да й го купиш и много съжалявам — каза.

— Всичко е под контрол, сестричке, не се притеснявай за мен. Всичко е наред. Всъщност исках да ти предложа да ти плащам наем.

— Не е необходимо. Къщата е и твоя. Никога не съм молила…

— Не, много си добра, за да го сториш. Ти си щедрата, а не аз. Някои неща си е редно да се направят. Отсега нататък всеки месец ще получаваш чек, само ми кажи сумата.

— Нямам представа.

— Разбира се, че имаш. Половината от разходите. Двама възрастни в къщата си поделят сметките. Щом се уверя, че всичко е точно, ще поговорим и за това да се върнеш в института. Това искаш, нали?

Тя седна на страничната облегалка на креслото.

— Всичко да е точно? Не си ли сигурен, че ще започнеш работа?

— Сигурен съм.

— Тогава какво… Разкажи ми.

— За какво да ти разкажа?

— За работата си.

Той сви рамене:

— Не е нещо вълнуващо или кой знае какво, просто ще работя за един човек, който търгува с недвижими имоти. — Настъпи кратко мълчание. — Всъщност ти го познаваш. Лу Коркоран. Онзи, на когото казах да ти се обади. Малко е недодялан, е, не чак толкова малко. Не е човек от класа — класически пример за човек без особена класа — но майната му… съжалявам… той ми дава хляба в ръцете — голям предприемач, който предоставя много възможности за енергичен и амбициран човек като мен. Уча се на бизнес. Как си свъсила вежди, чак страх да го хване човек. Красивото ти чело ще се сбръчка, сестричке. Нещо лошо ли казах?

— В Ню Йорк за него ли си работил?

— Не. Е, от време на време, ако изникнеше нещо по-така. Не беше постоянна работа. Когато ми каза, че ще идва в Чикаго, и му споменах, че семейството ми е тук, той ми предложи тази длъжност.

— Значи, когато дойде, вече си знаел, че имаш работа?

— Не. Предложиха ми, но не знаех дали да я приема. Казах ти, помниш ли? Исках да поогледам, да се почувствам отново у дома, да се установя тук.

— И реши…

— Че да работиш с недвижими имоти е работа като всяка друга. Защо да не опитам? Може пък да имам страхотно бъдеще в тази област. В този несигурен свят, несигурни времена, хората търсят сигурност, търсят нещо стабилно, истинско, с което да се хванат, да почувстват, че контролират бъдещето, дори да не знаят какво ще се случи по-късно през деня. Звучи ми добре.

Настъпи мълчание.

— И вече изкарваш толкова пари, че можеш да купиш кола на Аби.

— Лу ми даде аванс. Не се притеснявай. И той, и компанията му са много стабилни и мога бързо да се издигна в йерархията, дори да заработя с други страни. Всичко зависи от мен, от това колко здраво работя. В недвижимите имоти има големи пари, сестричке. Никога не съм го знаел. Почти нищо не знаех за този бизнес, но както вече казах, това е бъдещето. И твоят брат ще се възползва.

Защо ли все още изпитваше съмнение? Какво й се струваше нередно в откритата му усмивка, в искрящите топли очи, приятния глас, който й казва, че има желание да работи усилено, да се издига в компания за недвижими имоти? „Нещо не е наред с мен — помисли си Сара. — Аз бях злъчна, злобна и подозрителна. Но… колата. Това, че се прибира по никое време вечер. Уклончивите отговори. Начинът, по който Лу Коркоран все ми се набива на очи — първо като име в един факс, после като клиент, а сега като работодател на брат ми.“

— Как се казва компанията?

— „Коркоран Ентърпрайзис“. Не е особено оригинално, но никой не ме е питал как да я кръстят. Имаме сайт в Интернет, ако искаш да провериш.

Тя кимна. Мак използва настъпилото мълчание, за да допълни чашата си.

— Не си докоснала виното си. Изпий една чашка. Само една, за късмет. За това Аби да пожъне успех тази вечер. Съжалявам, че няма да мога да дойда, но наистина си я бива, ще ти хареса. Мислех, че ще е банално, изтъркано, поредното представление на „Нашият град“, където всички — и чичото, и лелята, и братовчедите… но те го поднасят по съвсем нов начин. Добри артисти. А Аби е великолепна в ролята на Емили.

— Дъг каза, че не си се разплакал.

— Аз никога не плача. — Взе бутилката и повдигна вежди.

— Не, благодаря. — Помъчи се да не зададе следващия си въпрос, но не се сдържа: — Винаги ли изпиваш бутилка вино преди вечеря?

— О, сестричке — прегърна я, но си спомни една случка и бързо се отдръпна. — Бутилката не беше пълна. Имаше точно колкото трябва. Знам си мярката. Винаги спирам, преди да се напия. Между другото, обади се водопроводчикът. Каза, че ще дойде утре да смени душа. В коя баня?

— В твоята.

— В моята ли? Оплаквал ли съм се?

— Преди се оплакваше, спомних си, отидох да проверя и се оказа, че наистина не работи както трябва.

— Проверила си? Искаш да кажеш, че си влизала в стаята ми?

Каза го с такъв тон, че тя вдигна вежди.

— Влязох само до банята и после веднага излязох. Това проблем ли е?

— Не обичам да влизат в стаята ми. Стара моя фобия. Една от многото ми странни странности, които те моля да уважаваш.

— Разбира се — с готовност отвърна Сара. — Искаш ли да извикам дърводелец, който да сложи ключалка на вратата?

— Разбира се, щом искаш. Защо не?

Разговаряха за водопроводчика, за засаждането на летните цветя, за подготовката на зеленчуковата градина, за това, че трябва да се почисти коминът.

Когато нареди масата за вечеря, Сара почувства непознатото облекчение да споделя проблемите по поддръжката на къщата с някого. И въпреки това, докато шофираше към санаториума, за да вземе Тес, си мислеше, че това не е истински утеха — съществуваше тревога, която тя долавяше при всеки разговор с Мак — чувството, че е някак си небрежна, безразлична, че оставя много неща неизяснени, много неща неизказани между тях.

Каквото и да значеше това.

 

 

По време на вечерята всички разговаряха с Тес, а тя бавно се хранеше. Важното бе, че състоянието й не се бе влошило след последната криза. Тя отново седеше по цял ден в стола, тапициран с брокат, бродираше, четеше, гледаше стари филми, посрещаше малцината приятели, които все още я посещаваха, както и близките си. Всички, освен Мак. Сара му беше казала, че Тес знае, че се е върнал и се е настанил в стаята си на третия етаж, но много ясно е дала да се разбере, че не желае да го вижда. Някога се бе опитала да извини любимия си син за тийнейджърските му лудории — тогава не таеше дали да очаква да се прибере пиян, или ще й подари букет цветя, ту я ругаеше за това, че се меси в живота му, ту искрено й благодареше за това, че му е помогнала да разреши някакъв проблем с учители или родителите на негови приятели, тогава настроенията му непрекъснато се меняха — ту бе ядосан и гневен, ту благ и примерен, когато го молеше да свърши нещо из къщи… Синът, който в крайна сметка успя да приеме, си бе отишъл, сякаш бе мъртъв. Тес вече не бе господар на живота си, но даде ясно да се разбере, че не желае да го вижда.

Винаги когато Тес си идваше у дома, Сара правеше така, че Мак да излезе преди това. Това не се случваше много често. Тя знаеше, че майка й не се чувства удобно у дома, че много обича децата си и жадува да е част от живота им, но не иска да напуска санаториума. Далече от познатите коридори, от лицата, които бе свикнала да свързва с определен час от деня, далеч от стаята си, където я обграждаха топли цветове тя се чувстваше съвсем безпомощна, загубена, без посока. Най-лошото бе, когато седеше неподвижна в къщата, която сама бе обзавела и бе подредила, където бе танцувала на Нова година със съпруга си. Тогава болезнено осъзнаваше, че онази Тес Хейдън е изчезнала също като съпруга си, жената, която бе живяла в тази къща, вече я няма и никога няма да се върне.

Никой и нищо не се връща, казваха очите й — нито Фред Хейдън, който избяга, нито синът му Мак, който го последва, нито пък Роб Елиът, бащата на Сара, който почина преди толкова време, нито мебелите, които сякаш се бяха смалили, като Фред Хейдън си търсеше работа и харчеше с пълни шепи, за да докаже на себе си, че животът им всъщност не се е променил, нито пък самата Тес Хейдън, в чието каменно лице и съсухрено тяло нямаше и помен от красотата и грациозните форми на гордата господарка на този горд дом. Всичко това бе изчезнало в небитието.

— Аби може ли да ме кара на разни места — попита Дъг.

Разговорът се въртеше около новата кола.

— Подарък ми е от Мак, а дори нямам рожден ден — каза Аби. Името му бе споменато за пръв и последен път през цялата вечер. Тес искаше да й разкажат всичко за колата, но не и за Мак. Не искаше и да чуе за него.

— Когато вземе книжка — отвърна Сара.

— Когато стана на шестнайсет — добави Аби. Тя бутна стола си назад. Беше твърде развълнувана, за да се храни. — Ще тръгваме ли, Сара?

— Ние все още вечеряме — отбеляза Кери.

— Вие с Дъг и мама се хранете спокойно, не бързайте — каза Сара. — Аз ще закарам Аби и след няколко минути се връщам. Във фурната има шоколадови сладки с орехи, Кери. Моля те, когато звънне таймерът на печката, да ги извадиш и да сервираш на всички.

„Лесно е да се преструвам, че сме истинско семейство“ — мислеше си тя в колата на път за училището на Аби. Представяше си как Дъг и Кери седят на масата и разговарят с майка им. Разбира се, че са истинско семейство.

„Ако под «семейство» се разбира група хора, които се обичат, значи сме такова. Просто ми се искаше да има повече… хармония.“

Престори се, че тя съществува, когато седяха всички заедно в салона на училището — Тес до нея в инвалидната количка в края на реда, Дъг и Кери от другата й страна, четяха програмата и сочеха името на Аби.

— Написано е с големи букви — прошепна Дъг.

Гледаха как помощник-режисьорът нарежда столове и маси от двете страни на сцената, светлините в салона угаснаха, и прожекторите осветиха сцената.

— Толкова е странно — прошепна момчето на Кери. — Няма декори. В смисъл, че…

— Шшт — смъмри го тя. — Той говори в момента.

Помощник-режисьор бе приятелят на Аби Харлан Драконич. Беше сам на сцената. Облегна се на дясната колона и каза:

— Тази пиеса се нарича „Нашият град“. Написана е от Гордън Уайлдър и в нея ще видите Аби Хейдън в ролята на Емили…

Дъг побутна Кери.

— Каза името й, сякаш е известна!

Някой зад тях му направи забележка: „Тихо, млади момко!“. Дъг отвърна: „Аби е моя сестра!“. Сара промърмори: „Тихо, Дъг, ще говорим по-късно“. Той ядосано сви рамене и млъкна.

— Всяко дете, родено на този свят — каза помощник-режисьорът, — е опит на природата да създаде съвършено човешко същество.

Сара и Тес се спогледаха и се усмихнаха: „Стараем се“.

— Хората са създадени да живеят по двойки — продължи помощник-режисьорът.

„А когато това не се случва? Справяме се и сами, доколкото можем.“

В трето действие Емили умира при раждане и се появява ни гробището при вече починалите си близки и съграждани, вижда себе си като малко момиче. Вижда и членовете на семейството си, които вършат ежедневните си задължения. Те приемат за даденост това, че са заедно.

— Мамо — умолява Емили майка си, докато тя съсредоточено разбърква яденето на печката, — погледни ме поне за миг така, сякаш наистина ме виждаш… Мамо, нека се погледнем една друга.

Сара се приведе напред. Как бе постигнала Аби тази болезнена настоятелност? Наистина ли разбираше колко бързо минава животът, докато все сме заети с нещо? Или пък има чувството, че у дома никой не я слуша, не обръща внимание на нейната уникалност, на тревогите на едно петнайсет, почти шестнайсетгодишно момиче в един объркан свят, в който е много трудно да контролираш нещата?

— Минава толкова бързо — изрече Емили, а в гласа й се усети ридание. — Нямаме време да се погледнем. Не си давах сметка, че…

Бавно седна на стола, един от многото, които представляваха надгробните плочи в гробището. Тихият й глас потрепери:

— Сбогом, мамо и татко. Сбогом на тиктакащите часовници… на слънчогледите на мама. Сбогом на храната и кафето, на току-що изгладените рокли и горещите вани… на съня и събуждането. О, Земя, ти си толкова прекрасна, че никой не осъзнава, че си… Някой някога осъзнавал ли е живота, докато го е живял… Всеки миг?

Сара примигна, за да не се разплаче. Хората около нея подсмърчаха и ровеха из чантите и джобовете си за кърпички.

— Видя ли? — каза Дъг и избърса очите си. — Тя разплаква хората. Всички, освен Мак.

„Не си даваме сметка — помисли си Сара. — Не си даваме сметка за чудесата на живота, твърде сме заети с ежедневните си проблеми, тревожим се за дреболии, от които смятаме, че ни е заболяло, измъчва ни фактът, че не получаваме на секундата това, което искаме, борим се за наше собствено мъничко местенце под слънцето.“

Тя се наведе и целуна Дъг, а после и Кери.

— Обичам ви — прошепна.

Помощник-режисьорът дърпаше завесата на сцената.

— Лека нощ — каза тихо той и бавно, много бавно спусна докрай завесата.

Публиката бе замряла. В залата бе тъмно и тихо. И тогава гръмнаха аплодисментите. Всички станаха на крака и викаха възторжено. Съучениците на актьорите аплодираха с високо вдигнати ръце.

И Дъг викаше и ръкопляскаше — сега вече нямаше да му направят забележка да мълчи. Качи се на стола си, викаше името на Аби и пляскаше силно с високо вдигнати ръце. Още веднъж погледите на Сара и майка й се срещнаха. Двете жени се усмихнаха през сълзи и се разбраха без думи.

— Да — тихо каза Сара под оглушителните аплодисменти. — Тя е великолепна и пиесата е вечна. Мислиш ли, че ще запомни за какво се разказва в нея?

Тес направи жест.

— Права си — отвърна дъщеря й. — Ще я забрави в момента, в който се върне в собствения си свят. Надявам се от време на време да си я припомня. Дано всички си спомняме за какво точно се говори в нея. — Тя взе ръката на майка си. — Толкова се радвам, че си тук.

Аби излезе на сцената заедно с другите изпълнители и когато я избутаха напред, тя остана сама и дълбоко се поклони, приемаше аплодисментите и виковете, опитваше се да не се разплаче, защото всичко бе чудесно, всички я обичаха. Животът бе прекрасен. Тя видя Дъг, застанал прав на стола, да размахва ръце над всички, и Сара, която й се усмихваше, и майка си, която се опитваше да й се усмихне. Всички й се усмихваха. „Прекрасно — отново си помисли тя, — това е най-хубавият миг от живота ми. Едва ли ще има друг такъв.“

В неделя вечерта след падането на завесата на третото представление екипът празнува. Те едновременно се смееха и плачеха, защото къде отиваше тръпката от живота, ако нямаше вече репетиции, няма представление, което да чакат с нетърпение, няма я сценичната треска, която кара човек да се почувства така, сякаш умира, а в същото време да се чувства по-жив отвсякога? В понеделник сутринта в училище всичко продължаваше да е прекрасно. Очевидно всички бяха гледали пиесата и всички, дори учителите, казваха, че е превъзходна и че Аби е истинска звезда.

Когато коментарите за пиесата позатихнаха, Аби отново стана център на внимание, като хвърли бомбата, че има нова кола, описа я с най-малки подробности, които предизвикаха завист у съученици, приятели и любопитни. Мак беше прав, че съучениците й си знаеха, че ще им купят кола едва в дванайсети клас, и че Аби ще е първа. В този прекрасен слънчев ден тя превъзхождаше дори учениците от дванайсети клас.

Най-хубавото от всичко бе, че Шон беше впечатлен. Той я държеше за ръка, докато вървяха от кабинета по информатика към кабинета по история. Бутна я в една празна стая, за да я целуне набързо.

— Ти си изключително момиче — прошепна в ухото й. — Във всеки случай намирам те за безспорно доста привлекателна и неустоима.

Аби се усмихна — загадъчно, надяваше се — защото винаги когато Шон станеше словоохотлив и галантен, не можеше да разбере дали говори сериозно, така че най-лесно бе да се усмихне и да си замълчи. После ръката му отиде на гърдите й и устните му отново бяха върху нейните и тя изстена дълбоко и тихо, така че само той можеше да я чуе. Той вдигна глава леко я щипна по дупето по закачлив, собственически начин, който никак не й харесваше.

— Моля те… — понечи да протестира Аби, но точно в този момент се чу звънецът и тя смутена прекоси тичешком стаята след Шон и влезе в класната им стая. Всички остана бяха седнали на местата си и се обърнаха да ги погледи някои — всъщност повечето — се хилеха подигравателно, вместо да й се възхищават.

Бикините й бяха влажни и тя се въртеше на стола си заради болезненото желание, което изпитваше, и заради притеснението, което я обземаше винаги когато Шон я докосваше така.

Гласът на учителя по история минаваше покрай ушите сякаш пчелите в градината на Сара жужаха около нея. Шумът се усилваше и намаляваше, понякога беше толкова близо до нея, че тя го долавяше.

Тази седмица учеха за Ирландската война за независимост. Обикновено Аби слушаше внимателно, защото това бе родината на Шон и той много говореше за нея (веднъж каза, че името й е същото като това на най-известния театър в Ирландия. „Пише се по различен начин, но имената са достатъчно близки, за да те направи особено специална“ — каза той. „Специален“ бе любимата му дума). Твърдеше по типичния за него презрителен начин, че учителите в Америка нищо не разбират от Ирландия, че винаги са на страната на британците, макар че какво щеше да стане с Америка, ако ирландците не бяха победили британците… точно това се опитваха да направят ирландците.

Но днес не можеше да се съсредоточи и да внимава в урока, не можеше дори мъничко да запомни, за да може да го обсъди след това с Шон. Което означаваше, че той щеше да говори дотогава, докато каже всичко, което има да казва (или докато му писне да слуша сам себе си, мислеше си Аби, когато беше много ядосана и честна), после щеше да започне да я гали и целува, да се опитва да пъхне ръцете си под пуловера й, под полата й. Аби щеше да се притисне към него, дори когато й минаваше през ум да каже „не бива“, „недей“ и „никога“, но тези думи се смесваха с представата й за идеалната любов, за която понякога си говореха със Сара — двама души, които споделят идеите, надеждите и страховете си и в даден момент се стига и до секс, защото той е естествената следваща стъпка, един вид „придвижване“ от близостта, която са изградили… което, трябваше да си признае Аби, с Шон не бяха направили, отношенията им далеч не бяха такива.

— Глупаво е — каза й Шон, когато веднъж се отдръпна и му каза на какво се надява. — Само загуба на време. Ние сме млади и пълни със сексуална енергия, това е особен период в живота ни и трябва да се възползваме от него, преди да е минал. Винаги можем да разговаряме. Възрастните разговарят. Когато станеш на четирийсет, само това ти остава — приказки, приказки и съсухрено тяло. Погледни ни! Млади и жизнени… а ти искаш да отхвърлиш всичко това! Не и аз, малката.

— Но… — Аби искаше да каже „няма да спя с теб“, но гърлото й се сви от страх — Шон щеше да се изсмее в лицето й се подиграе, както правеше с другите, но не и с нея засега, призна пред себе си тя, но можеше и да го направи. „Може пък да не съм чак толкова специална за него… може да няма такъв човек.“ Ако я зарежеше, нямаше да го понесе, щеше да умре.

„Не съм достатъчно изискана за Шон“ — даде си сметка, но въпреки че разбираше колко точна и проницателна е тази преценка и в моменти на просветление признаваше, че трябва да се раздели с него, не можеше да го направи. Не можеше да го зареже, когато беше сама и си даваше сметка що за човек е той, а още повече, когато ръката му бе на гърдите й или устните му разтваряха нейните или когато светлосините му очи я гледаха втренчено, сякаш бе единствен човек на света и той я обожаваше. Тогава и дума не можеше да става да го зареже. Не можеше да го напусне, когато и да било. Щеше да умре.

Аби нервно се въртеше на мястото си, опитвайки се да се съсредоточи върху това, което се говореше в часа по история. Не разбираше как всичко се срина толкова бързо. В един момент бе на върха, беше щастлива от участието си в „Нашият град“, а в следващия докосванията и целувките на Шон я караха да се чувства нещастна и несигурна.

— Ужасно е — сподели тя с майка си, когато я посети в санаториума на следващия ден. Шон не й обърна никакво внимание през обедната почивка, седеше с неотразимата Марджъри Басет и се смееха много, а после след училище изчезна, вместо да изпрати Аби до вкъщи. В такива моменти майка й бе единственият човек, с когото можеше да разговаря, защото (призна, че наистина е ужасно, но е самата истина) майка й не можеше да я укорява. Дори не изглеждаше изненадана отвратена — заради парализата на едната страна на лицето й израженията й бяха толкова загадъчни и неясни, че сама тя трябваше да реши точно какви са и както и да ги тълкуваше винаги бяха в нейна полза.

Понякога майка й пишеше една-две думички на листчета върху подвижната масичка, прикрепена за стола, но й беше трудно да контролира ръката си и да пише, което й бе много неприятно, затова в повечето случаи правеше жест с ръка или сочеше, докато някой се досетеше какво иска да каже. Но независимо дали се опитваше да пише или не, майка й винаги изслушваше Аби с изключително внимание, обичаше я и смяташе, че всичко, което върши, е правилно. Момичето винаги усещаше това.

— Проблемът е там — завърши тъжно Аби, след като разказа на майка си това, което се бе случило, но не всичко, през този побъркан ден, който започна толкова добре, а после всичко се срина, — че не мога да живея, ако не се срещам с Шон, а в същото време се чувствам ужасно, когато съм с него, тоест, ако това са двата ми единствени избора, животът е същински ад. Да си на петнайсет е същински ад. Искам да кажа, че нито Кери, нито Дъг и Сара си имат проблеми, значи причината, е в това, че съм на петнайсет, а винаги съм си мислела, че ще е страхотно, и нямах търпение да стана на петнайсет, защото вече си голям и всички хубави неща тепърва ти предстоят. Сега ми се ще да съм на седемнайсет или на двайсет и седем като Сара. Наистина й завиждам, знаеш ли? Толкова е организирана. Страхотно е да си на седемнайсет, направо върхът, защото тогава си вече в колеж, можеш да правиш всичко онова, което не си могла на петнайсет, която е една кошмарна възраст…

„До септември, когато ще стана на шестнайсет, остава толкова много време“ — помисли си тъжно тя и се зачуди как ще издържи дотогава.

— Мразя я! — Видя, че майка й се намръщи — истинско мръщене, което не можеше да се сбърка с друго изражение, и бързо добави: — Е, нямах точно това предвид, не че чак толкова я мразя, поне не всичко… — Замълча. — Всъщност повечето неща ми харесват. Много ми хареса да играя в пиесата и съм решила догодина пак да участвам в пиесата на дванайсети клас. — Всички казват, че трябва да опитам, че наистина ме бива. Това май звучи като самохвалство, но ти чу аплодисментите, те наистина ме харесаха. И знаеш ли какво, мамо, когато бях на сцената, наистина бях Емили, наистина исках майка ми да ми каже дали съм красива или не, наистина се влюбих в Джордж и се омъжих за него… беше направо невероятно. На теб случвало ли ти се е да влезеш в кожата на друг човек? Само за мъничко да си някой друг човек? Можеш да се върнеш към истинската си същност, когато поискаш, но поне за малко проблемите ти ще изчезнат. Е, предполагам, че човекът, в когото си се превъплътила, също си има проблеми, но те не са реални, защото това е само една пиеса, но после — добави тъжно — собствените ти проблеми те чакат. — Както и да е — бързо изрече, вместо да се оплаква и да хленчи, — всичко е супер, и пиесата, и приятелите, и близките ми, и новата ми ко… — изведнъж млъкна. Забрави, че не трябва да говори за Мак. „Говори за други неща“ — беше й казала Сара. Но не беше никак лесно, защото напоследък всичко въртеше около него. — … микс, комикс, който ми направиха — това беше самата истина, така че не й се наложи да излъже майка си, това не й се удаваше много-много — на който съм в средата на сцената, все едно съм истинска актриса на Бродуей и Шон не е чак толкова важен за мен… Какво?

Майка й жестикулираше и на Аби й се искаше Сара да е тук, за да преведе какво иска да каже Тес… Само дето, ако Сара беше тук, тя нямаше така свободно да говори за Шон. По-скоро би умряла, отколкото да позволи сестра й да разбере за проблемите й, защото можеше да й забрани да излиза с него, а Аби би умряла, ако не може да излезе с…

— Какво искаш да ми кажеш? — отново попита. — Не те разбирам.

Майка й се мъчеше да го напише. Тя стана да го прочете: „Гордей се със себе си“.

— Гордей се със себе си — прочете на глас, а после бавно го повтори. — Искаш да ми кажеш, че трябва да съм горда от себе си. Но аз се гордея, нали? Не се ли гордеят всички?

Майка й леко поклати глава.

Настъпи тишина и Аби се замисли. Сара бе споменала, че гордостта, когато си говореха за семейство Коркоран, за това как съпругът на Пуси Коркоран я тъпче и унижава, не физически (въпреки че кой може да каже със сигурност?), а като непрекъснато я хули и критикува, докато унищожи гордостта и самочувствието й — никога не му се е опълчила, никога не е вярвала в себе си.

— Има много несигурни хора по света — беше казала Сара — които повишават самочувствието си, като унижават другите. Намират уязвими хора и ги разкъсват, карат ги да се чувстват нищожни и безполезни, по-низши от човешки същества. Може би това е най-жестокото нещо, което хората могат ли си причинят — да ограбиш от човек вярата му в самия него, да го лишиш от гордост.

— Какво можеш да направиш? — беше попитала Аби, имайки предвид Шон (по-късно се запита дали Сара не заговори на тази тема, защото знае повече за Шон, отколкото тя си мислеше).

— Да се защитиш — беше й отвърнала сестра й. — Ако си уверена, че струваш нещо, че сама решаваш коя и какво си и каква ще станеш, можеш да защитаваш собственото си достойнство, така че никой да не може да ти го отнеме! Хората могат да те наранят, но не могат да те накарат да се почувстваш незначителна и нищожна.

Аби си спомни този разговор и погледна майка си, която се мъчеше да й каже абсолютно същото. В сумрака майка й изглеждаше уверена и решителна, не беше жизнената красавица, която помнеше, но все пак беше жена с ясни идеи и воля, да е в течение на нещата, които вече не може да контролира.

— Но не можеш просто ей така да се гордееш със себе си — възрази момичето. — Ако някой те кара да се чувстваш зле, какво трябва да сториш? Сара каза, че трябва да се защитиш, но не обясни как точно. Не искам никой да ме потиска и унижава, но понякога имам чувството, че реагирам… бавно. През нощта, докато си лежа, се сещам какво точно да кажа в определена ситуация, но когато ми се наложи да го кажа, го забравям. Не съм умна и изискана, а Шон знае всичко, обиколил е света, бил е… намеква, че е бил с много жени, и по-възрастни от него, а аз все още не съм била с никого. Все още съм девствена и мисля, че… това е добре… в смисъл, че искам да го направя, но понякога не съм сигурна дали…

Тес сви едното си рамо, сякаш искаше да каже: „И това ще стане, има време“ или пък може би има предвид: „Давай, какво пък толкова“ или пък „Зависи от теб, няма значение кое от двете ще избереш, стига да си щастлива“.

— О — извика подразнена Аби, — как ми се иска просто да ми кажеш как да постъпя, за да го сторя и да не се притеснявам дали е правилно или не. Ще ми се Сара или някой друг да ме посъветва. Но никой не го прави. Е, сестра ми смята, че в крайна сметка ще съм по-щастлива, ако си остана девствена, но не ми казва, че ако не остана девствена, ще ме изхвърли от къщи или ще ме накара да върша тежка работа, или нещо такова. Не че искам да го каже… не го искам. Това би било чиста диктатура и никак не би ми харесало. — Тя погледна стенния часовник. — Трябва да тръгвам. Сара ще ме чака за вечеря, имам домашни, пък и… Шон може да се обади. — Прегърна майка си с младите си силни ръце и я притисна, доколкото посмя. — Обичам те. Ще дойда пак в събота, за да си поговорим пак. Много ми е приятно да разговарям с теб. Обичам те.

Докато пътуваше в автобуса към къщи, си мислеше, че само след месец ще кара колата си, когато завърши шофьорския курс в училище и си вземе изпита със златна звезда (дали раздават златни звезди, когато дават разрешителните?), а през септември, когато навърши шестнайсет, ще си вземе и книжката и ще шофира без придружител (ако Сара разреши). Колкото повече мислеше за тези неща, толкова по-весело й ставаше и накрая влезе вкъщи, като си тананикаше, усмихваше се и обичаше всички.

— Е, посещението май е минало много добре — отбеляза Сара, която приготвяше ризото. Тя целуна Аби и се сети как Емили молеше майка си да я погледне.

— О! — Аби си даде сметка, че нито веднъж не помисли за майка си, нито докато беше при нея и говореше само за себе си, нито в автобуса на път за вкъщи. Взе дървената лъжица от ръката на Сара. — Аз ще го направя, доставя ми удоволствие. Тя изглеждаше щастлива — съчини си за състоянието на Тес. — Разказах й за училището и…

— И за Шон ли? — попита Дъг, който хитричко надничаше зад вратата.

— За обичайните неща — обясни Аби и му направи физиономия. Грабна с черпака от врелия бульон, наля го в ризото, и после продължи да бърка.

— Каза, че се гордее с мен.

— За какво? — попита Кери. Тя режеше гъби на барплота в центъра на кухнята, като се стараеше парченцата да са еднакви.

— Просто… за това, че съм самата аз.

— Пиша разказ за едно момиче, което не знае кое е. Забравя името и адреса си, докато…

— Амнезия — обади се Дъг откъм вратата, не смееше да се приближи, за да не му възложат някаква работа.

— Дъг, ще ни помогнеш много, ако сложиш масата. — Сара му се усмихна, а той въздъхна тежко.

— Знам, че е амнезия — надменно отговори Кери. — Не бях сигурна дали ти знаеш тази дума, затова предпочетох да не я използвам.

— Знам всяка дума, която и ти знаеш — върна й го той.

— Как е възможно? Нито си живял, нито си чел, нито си мислил, нито си говорил колкото мен.

— Е, никой не говори повече от теб, това е сигурно. Можеш да надуеш главата на човек.

— Как мина денят ти, Сара? — попита Аби, опитвайки се да изкупи греха си, че не обърна достатъчно внимание на майка си днес следобед. — Имаше ли други клиенти като онези нещастници семейство Коркоран?

— Да сложа ли прибори и за Мак? — попита Дъг.

— Разбира се — отвърна Сара. — И той живее тук.

— Но почти не вечеря с нас, освен ако ти не излизаш!

— Въпреки това ще сложим прибори и за него.

— Толкова е „непостоянен“ — тъжно каза момчето и хвърли поглед на Кери, като наблегна на последната дума.

— Непредсказуем, капризен, непоследователен, освен това е просто досаден? — върна му го Кери и двамата избухнаха в смях.

И Сара се смееше, докато разказваше тази случка на Рубен в неделя сутринта.

— Толкова се забавляват. Думите са любимите им играчки.

Те вървяха от нейния дом към езерото. За пръв път им се случваше да са заедно още от сутринта. За пръв път Аби, Дъг и Кери се бяха уговорили да се видят с приятели и Сара и Рубен имаха възможност да прекарат заедно целия ден и вечерта.

— Още от малки мама ни измисляше игри с думи, докато вечеряхме, в колата, дори когато работехме в градината… винаги когато правехме нещо заедно, поне известно време играехме на думи.

— Имали сте голям късмет — отбеляза той. — Аз пък научих думи като богати и „шнекели“, различните видове ръжено брашно, продуктите, необходими за традиционния еврейски хляб „халах“, който се приготвя и се яде на празници, „книши“…

— Не е вярно — засмя се Сара.

— Само донякъде — призна си той и се ухили. — Но е вярно, че научих страшно много неща за хлебарството, които не съм забравил и до днес. Помня всеки урок, който родителите ми са ми преподали пред миксера или печката. Някой ден ще направя ябълков щрудел по рецепта на майка ми и ти обещавам, че ще кажеш, че е най-вкусното нещо, което някога си опитвала.

Пресякоха улицата, влязоха в парка и завиха към лагуната.

— Между другото, ще ми разрешиш ли някой ден да ти приготвя вечеря? Всичките ресторанти, които предложи, са прекрасни, но много бих искал лично да ти приготвя вечеря?

— С удоволствие — отвърна Сара. — А после е мой ред. Време е да се запознаеш със семейството ми.

— Така е. — Той се съгласи със същата лекота, с която тя прие неговото предложение. Пресякоха алеята, на която имаше много велосипедисти, скейтбордисти с шапки, обърнати в козирката назад, които караха и скачаха от бордюрите и пейките, доста хора, които си правеха редовния джогинг, хора, излезли на чист въздух. Имаше страшно много хора — влюбени, изтегнали се под някое дърво, млади семейства, излезли на пикник, някои играеха волейбол или се возеха замечтани в лодките лебеди по лагуната, други „разговаряха“ с животните в зоопарка и малката ферма към него, бавачки клюкарстваха в заградените детски площадки, където малки дечица бърбореха като маймунки, люлееха се на люлките, като се засилваха с крачета, а радостният им смях огласяше позлатения от слънцето въздух. Имаше и групи туристи, които слизаха от автобуси, за да се поразходят из градинките и оранжериите, снимаха се пред фонтаните или небостъргачите, които едва се мяркаха измежду дърветата.

— Толкова е хубаво — възкликна Рубен. — Каква прекрасна работа е свършила управата на града с откритите пространства. Парковете и крайбрежието на езерото се простират от единия до другия край на града. Това, изглежда, е най-приятната част. Може да го използвам като модел за селището, което строим при Карано Уест.

— Трудно ми е да си представя как се строи цяло селище. Планирали ли сте къде ще се намира?

— Да, купили сме земята, но ни трябва още едно разрешително, за да започнем строежа. Общината настоява съседният град Ривър Бенд да одобри строителството. Ние нямаме нищо напротив. Мислехме, че всички са съгласни и Общинският съвет на Ривър Бенд е готов да гласува в наша полза, но през последните няколко седмици гражданите и някои фермери от съседните ферми направиха няколко изявления — един от тях изпрати писмо до местен вестник, в което протестира срещу това, което искаме да направим, или срещу това, което си мисли, че ще направим. Не е нещо сериозно, вероятно става дума за няколко недоволни граждани, ще разговаряме с тях и щом приемат анекса, започваме.

— Какво биха имали против селището?

— Нямаме представа. Дори не знаем точно колко души протестират. Беше публикувано само писмото във вестника — ние не обръщаме внимание на такива изолирани случаи — но вчера редакторът на вестник „Трибюн“ се обади, за да поиска нашия коментар във връзка с две писма, които ще излязат в утрешния брой. Две писма в местния вестник. Струва ми се, че някой организира всичко това.

— Защо? За да ви попречи да строите ли? Кой би имал полза от това?

— Не знаем. Може и да не е вярно. Искаш ли да видиш мястото, на което ще бъде?

— Да, много бих искала.

— Тогава ще отидем с колата дотам. Намира се на около час път. Но нека първо да обядваме някъде, а?

— Защо не си вземем нещо за из път? Ще сме първите хора, които обядват в Карано Вилидж Уест.

Той се усмихна.

— Невероятно е, че имаш отговор на всичко.

— О, съвсем не е така — тихо каза тя.

Рубен предположи, че си мисли за семейството или за работата си — или за друг мъж? Но слънцето грееше, денят бе топъл и благоуханен, а и имаха много време пред себе си. Не бе време да се анализират.

Тръгнаха обратно към къщата на Сара, минаха покрай жилищните блокове край езерото на път към квартала, в който живееше тя. Повечето къщи в него бяха на повече от сто години, бяха преживели големия пожар в Чикаго, Голямата депресия, две световни войни. Кой знае колко семейни трагедии, драми и радости са се разигравали във всяка от тях? Всички бяха на еднакво разстояние от улицата, на по три етажа, масивните им дъбови врати имаха медни дръжки във формата на чудовища. „Странен начин — помисли си Рубен да посрещнеш гостите си.“ Безчетни комини се издигаха от стръмните, полегати покриви, които образуваха стреха над входната врата като шапка на азиатски фермер. Малките предни дворове бяха с ниски огради от ковано желязо. Всеки двор представляваше добре поддържана градина от ниска, пълзяща растителност, сред която бяха подредени скулптури, и градина с цветя, които се сменяха според сезоните, и с вечнозелени храсти, оформени като елени или бухали.

Въздухът ухаеше на влажна земя и прясно окосена трева, орлови нокти, магнолия, ранни рози, даже и някои от по-късните бяха цъфнали, пълзящ люляк. От двете страни на улицата растяха дъбове и кленове, които образуваха нещо като тунел, слънцето се прокрадваше между листата и клоните и образуваше „златни монети“ от светлинки по тротоарите.

През отворените прозорци Сара и Рубен чуваха типичните за една семейна неделя шумове — някой се упражняваше да свири на пиано, друг слушаше новините по радиото, баща викаше децата да се прибират, да си измият ръцете за обед, тракане на чинии, куче лаеше по топка, която някой удряше в стената. Рубен си пое дълбоко въздух, чувстваше се прекрасно. Хвана Сара за ръка. Точно в такъв момент, когато светът изглежда спокоен и подреден, на човек чак не му се вярва, че е имал проблеми, а вярва само във възможностите за бъдещето. Погледна профила на Сара, възхищаваше му се, беше щастлив, че и тя е замислена, че често бе мълчалива, че не се чувства задължена да говори непрекъснато, както много хора, сякаш всяка пауза е техен личен провал, който трябва да поправят с непрекъснатото си бърборене. Но навярно точно това бъбрене може да съдържа информация, биха казали мнозина, особено когато двама души все още се опознават и има още много неща, които тепърва ще откриват един за друг. Това беше вярно за него и Сара — имаха още много неща да научат един за друг. Но нямаше защо да бързат.

— Тук много ми харесва — промърмори тя. — Харесва ми да съм част от града, част от живота на другите хора.

Той кимна.

— Добре казано. И аз си мисля почти същото, когато се разхождам из Ню Йорк.

Дали тя не открехваше една „вратичка“, за да проведат първия си откровен разговор? Ако това бе така, той бе пропилял тази възможност. Още не беше готов да отвори многото затворени врати в живота си. Колко от нас се чувстват удобно да разкриват личните си нещастия, които може би са могли да избегнат, ако са били по-разумни, не толкова пламенни, здраво седнали на шофьорското място, вместо да са защитници, водени от собствените си нагони и несигурност?

„Ако сме били — помисли си той — зрели хора.“

Но докато пораснем достатъчно, за да видим грешките си, предпочитаме да ги запазим за себе си, така че другите — най-вече тези, които искаме да впечатлим — да не се усъмнят, че у нас все още съществуват част от тези слабости. А всъщност възможно ли е наистина да ги има? Замисли се над информацията, която двамата със Сара си бяха разменили до този момент — тя никак не бе много. Можеше да бъде доста повече, ако си имаха доверие, за да разкрият неща, които можеха да са болезнени, смущаващи или дори срамни, ако всеки вярваше, че другият ще ги възприеме без присмех или неодобрение. Или те никога нямаше да стигнат до такъв етап в отношенията си. „В никакъв случай — помисли си той — въобще няма да говорим за миналото си. Ако пожелаем, днес и утре можем с часове да си говорим и да запазим вратата към миналото си здраво залостена. И Сара предпочита да разговаряме за всичко друго, но не и за нея самата, за семейството й, за хората, които запълват толкова голяма част от живота й с нуждите, изискванията и радостите си. И въпреки това — напомни си — тя ме покани на вечеря. Каза, че е време да се запозная със семейството й. Да, но не спомена точно кога. Не се наложи да вадя бележника си, за да си запиша конкретен ден и час за вечерята и запознанството. Просто едно неопределено: «Време е». Така да бъде — решително си каза той.“ (Знаеше обаче, че това не е вярно, че му се искаше Сара да разбере кой е той и как е стигнал до този период от живота си, че иска да разбере какво я е направило такава каквато е днес. Само че толкова отдавна не се бе разкривал пред никого, че не знаеше как да започне. Или дали тя искаше да й се разкрие, дори и да намереше начин да го стори.) Затова разговаряха за архитектурата и историята на къщите в района, за Чикаго и хората, които са го възстановили след големия пожар, за търговията, културната награда и за превръщането му в изискан, влиятелен и богат град, докато останалата част от страната, впечатлена от драмата на Източното и Западното крайбрежие, не обръщаше никакво внимание на това, което се случва в центъра. Разговаряха за театър, музика и политиката на града по пътя за дома на Сара, където Рубен бе оставил колата си.

Сара му обясни как да стигнат до „Фокс и Обел“. Приготвиха кошница за пикник, а след това тръгнаха на запад по магистралата, минаха покрай търговски и индустриални обекти, скупчени сглобяеми къщички и ниски сгради с магазини на приземния етаж и апартаменти отгоре, газостанции и автомагазини, ресторанти, а по-нататък продължаваше индустриалната зона.

— Сякаш край няма — каза Рубен.

— Град, който се намира в прерията, лесно се разраства — отвърна тя. — Нюйоркчани живеят на остров. Тук няма дори хълмче, което да забави растежа на Чикаго.

— Има езеро.

— Но от другите три страни е прерията. Често се замислям за хората, които от време на време решават да зарежат всичко, да се преместят на друго място и да започнат нов жив заедно със семействата си.

— Или — замислено каза той — откриват, че не е станало точно така, че са взели прекалено много неща от предишния си живот и всъщност само са сменили мястото и пейзажа, нищо друго.

— Надявам се да са променили и други неща — отвърна Сара и се замисли какво ли му се е случило в Ню Йорк, за да каже това. — Наистина вярвам, че човек може да промени живота си, освен ако не е толкова притиснат от…

Рубен зави по друга магистрала и тя се съсредоточи в гледката, която се разкриваше пред очите й. Простираха се полета с жито и царевица, а в градчетата, през които минаха, видяха хора, които седяха в градините си, косяха ливадите си, деца се люлееха на люлки или се къпеха в басейните в задните дворове. Сара тихо се засмя.

— Чикаго винаги е вярвал, че човек може да промени живота си, както се променя пейзажът, защото винаги има място за ново начало, нов начин на живот, нови мечти. Знаеш ли, че инженерите обърнаха течението на река Чикаго? Невероятно е да измислиш начин да контролираш течението на реките… — И от двете страни на магистралата, чак до хоризонта, се простираше прерията, тук-там се белееха фермерски къщи, чернееха се хамбарите и сякаш не на място се виждаше огромно гробище за коли, сякаш ръждясалите таратайки бяха изхвърлени небрежно на купчини от някой великан. После свърнаха по пътища, които минаваха през малки селища от схлупени бараки, скрити зад огромни дървета в обрасли в бурени дворове. От другата страна зърнаха река, която проблясваше на слънцето. „Имоти край реката“ — помисли си Сара. В другата част от страната тук биха били най-големите къщи. Тъкмо щеше да попита Рубен за това и той сви по черен път, който минаваше покрай телена ограда. След няколко минути спря, за да отключи една порта.

— Карано Вилидж Уест — почти тържествено обяви, а в гласа му имаше нотка на очакване и гордост. Отново заключи портата след тях, продължи по черния неравен път и спря в средата на прерия, която много приличаше на прериите, през които пътуваха повече от половин час.

— Река Фокс е западната граница на територията ни. — Тръгнаха към отсрещния край на терена, понесли кошницата за пикник. — През имота минава река, в която могат да се карат лодки и кану-каяк. А в река Фокс може да се лови риба. — Вървяха към дълга редица дървета.

— Обяд край реката?

Постлаха карирана покривка под ясени и храсти глог, наредиха патешки пастет, пушена сьомга и дълга франзела, маслини и бишкоти с бадеми. Рубен отвори бутилка френско вино от района на река Рона.

— Обожавам обяда сред природата. Имаме ли чаши?

Сара му подаде две чаши от кошницата за пикник.

— И това селище ли ще е достъпно само за млади семейства като другото? — попита тя.

— Исая е категоричен по този въпрос. Ако ни съдят за дискриминация в Ню Джърси и загубим, или ако позволим всякакви хора да купуват къщи във вече съществуващото селище, за да избегнем съдебно дело и кошмарната преса, тогава трябва да вдигнем забраната и затова тук се надявам да стане.

— Какво ще се случи, ако запазите ограниченията, когато тези млади семейства, на които сте продали къщите, остареят?

— Няма да ги изгоним. Но ако се преместят, трябва да продадат къщите си на млади семейства. Това е истинска лудост, но Исая е твърдоглав старец със странни идеи и толкова много пари, че в повечето случаи успява да ги осъществи.

— Тези неща биха харесали на всеки — усмихна се Сара.

— Какво? Странните идеи? Многото пари? Упоритостта?

Тя се засмя.

— Не мислиш ли, че и трите не са за изхвърляне?

Тя сервира храната, а Рубен наля вино. Той я наблюдаваше и й се възхищаваше — беше с дънки и синя риза, с навити до лактите ръкави. (Всъщност и двамата бяха с дънки и със сини ризи, което, колкото и да изглеждаше глупаво, му се понрави, сякаш това бе някаква поличба.) Тя беше с удобни обувки и се чувстваше много добре седнала на тревата сред прерията, около нея жужаха пчели, но тя не им обръщаше внимание. „Тя не е просто гражданка“ — помисли си той. За пореден път даде сметка, че и двамата се чувстват добре, когато не разговарят, и за пръв път осъзна, че тишината създава особена интимност, към която разговорът не предразполага.

Наблюдаваха тясната рекичка, която течеше бавно през този равен участък, проблясваше на слънцето, сякаш беше от олово. По водата танцуваха сенки от листата на дърветата като дантелени пердета, поклащани от вятъра, птички подскачаха по плитките брегове в търсене на насекоми, които скачаха по повърхността на водата, а след тях оставаха малки кръгли вълнички. Сара огледа земята, която щеше да се превърне в Карано Вилидж Уест. Докъдето погледът й стига се виждаха диви цветя и висока трева, подобна на зелена змия. Тя стигаше до реката. Високо в небето кръжеше сокол, чийто неподвижен силует се чернееше на фона на синьото небе. По нищо не личеше, че само на час път има огромен град, в който кипят трескав живот и търговия.

„Не бива да се унищожи всичко това — помисли си тя, — да чезне едно от малкото останали места, където хората могат да седнат край реката и да бъдат част от прерията, която е на това място откакто свят светува.“

— Някой ще строи нещо тук — тихо каза Рубен. — Ако не Исая ще е друг предприемач, който може да направи големи поразии.

Тя се стресна от това, че е отгатнал мислите й.

— Не чета мислите ти — каза Рубен. — Много хора реагират по този начин, когато дойдат на тези прекрасни девствени места, които изглеждат почти праисторически. Разбира се, че си права — най-добре е да ги оставим такива каквито са, заради самите тях и заради това да можем да се докосваме до историята на земята. Но хората, за които спомена, че често се местят, не се замислят за тези неща — те просто искат земя, ново място. Това все още се случва, така че няма начин да остане непокътната. Земята е частна собственост и собствениците имат право да я продават, купувачите имат право да строят и да реализират печалба от това. Някои увеличават до максимум печалбите си, като застрояват всяка педя земя, която им е разрешена, докато не остане нищо незастроено, нито едно стръкче трева, нито едно диво цветенце.

Той вдигна нещо от земята и го подаде на Сара — мъничка черупка от охлюв, сивкавобяла с обезцветени места от времето.

— Някога тук е било море. Когато водите са се отдръпнали, охлювите са останали на сушата и са еволюирали в земни охлюви. Има ги по цял свят, даже и в планините.

Сара се загледа в черупката в ръката си. Охлюви в прериите на Средния запад. Цял живот е била тук и никога не е знаела, че съществуват. „Колко много неща не знаем за света около нас, може би и за собствения си живот — помисли си тя. Това е смущаващо, но и вълнуващо.“

— Тук вече не е море — каза Рубен, — няма да бъде и прерия, а това, което се опитваме да направим, това, което добрите предприемачи по цял свят се опитват да правят, е възможно най-доброто. Строим къщи, които са в хармония с природата, извличаме печалба от тях и оставяме колкото се може повече зелени площи. Не строим игрища за голф, с които да се оправдаем, че сме осигурили зелени площи, въпреки че и игрища ще има, а ще оставим колкото се може повече истинска прерия, тази, която е съществувала тук от хилядолетия. Прерията принадлежи на всички ни, вярвам в това, и бих искал колкото се може повече да остане непокътната и свободна, да не е собственост на никого, но в действителност не се получава така.

Той допълни чашите с вино и намаза парче франзела с пастет.

— Това е любимото ми място и се надявам да си остане такова, каквото е в момента.

— Надяваш се?

— Не всичко зависи от мен.

— Но някои неща зависят от теб.

— Някои. Ние най-вече преговаряме. Когато се строи нов град, има толкова специалисти, заинтересовани компании, експерти и съседи, и всички имат идеи какво да се направи и как точно да стане, така че цялата работа заприличва на танц — през повечето време се опитваме да не настъпим някого.

— Значи всичко е въпрос на компромиси?

— Повечето неща, да. Когато не успеем да постигнем компромис, попадаме в задънена улица, от която може да се излезе чрез решение, което все някоя от заинтересованите страни не одобрява.

— Вие сте тези, които предлагате решението?

— Често аз, често Исая. Но не издаваме заповед за каквото и да било, освен ако наистина не се окажем в задънена улица. Всичко се свежда до това да се научиш кога и къде да сложиш чертата. Да знаеш кога да се бориш, за какво си заслужава да се бориш. Ако си сигурен в това, можеш да постигнеш почти всичко.

— Освен да не позволиш на хора, които нямат малки деца да купят къща във вашите селища.

Рубен се засмя.

— Вероятно си права. Можеш да го направиш чрез диктатура, но даже Исая не би искал това. Искаш ли да видиш как ще застроим земята? Можем да се разходим из парцела и ти покажа къде ще бъдат сградите и зелените площи.

— Да, с удоволствие.

— Няколко километра е, ще трябва да походим доста.

— Още по-добре, след толкова много ядене.

По-късно Сара щеше да си даде сметка, че точно този неделен ден бе истинското начало на любовната й връзка с Рубен Листър. Вървяха по топлата земя, ухаеща на трева, бяха съвсем сами в този тих, спокоен следобед, сякаш бяха първите хора на земята, първите, които откриваха цветя, скрити под листата на репея. Розовите храсти бяха отрупани с бледорозови листчета, сухи листа от миналата есен шумоляха под краката на животинчетата, които бързо се скриваха. Тревата се полюшваше под внезапния повей на вятъра и наподобяваше морски вълни. Сини сойки прелитаха между клоните на дърветата и храстите и сините им телца проблясваха между листата.

Рубен хвана Сара за ръката. Разхождаха се с часове, спираха, за да й посочи четирите строителни площадки, заградени с колчета, доста раздалечени една от друга, където щяха да бъдат построени къщи покрай криволичещия път. Всяка къща щеше да има заден двор, който щеше да се слива с девствената прерия, която щеше да се простира чак до другия край на парцела. В средата имаше място, на което щеше да бъде построен центърът за забавления, около който щеше да има игрище за софтбол, детска площадка за малките деца, тенис кортове, стена за катерене.

— И така нататък — завърши той. — Още не сме приключили с оформянето на тази част.

Покрай главния път в края на парцела щеше да има две редици магазини, които щяха да се извиват една към друга като дълги скоби, а между тях щеше има градинки с пейки.

— Искам над магазините да има малки апартаменти — обясни Рубен — за служителите и за хора без семейства.

— Но Исая не е съгласен — предположи Сара.

— Засега не е. Знаеш ли, понякога ми се иска да кажа: „Боже, опази ме от предприемчиви хора с идеи!“. Обаче истината е, че те са хората, които движат света напред. Аз също имам идеи, така че нямам право да говоря така.

— Но не си твърдоглав и непреклонен.

— Надявам се, че не съм. Всички сме непреклонни за това, което смятаме за най-доброто, понякога сме неразумни в борбата си за него.

— Всичко се свежда до това да се научим кога и къде сложим чертата — закачливо го цитира тя. — Да знаем кога се борим и за какво наистина си заслужава да се борим.

Рубен се засмя:

— Права си. Трябва да се вслушвам в думите си, за да не си противореча след това. Но всъщност — изведнъж стана сериозен — и двете са верни. Ако сме неразумни, губим, знаем, че ще стане така, и въпреки това се поддаваме, когато искаме нещо отчаяно, когато пред очите ни изниква толкова реална картина, че ако се пресегнем, можем да я докоснем.

Сара го изчака да продължи, а когато той не го направи, си помисли: „Е, все някога ще се престраши. Когато се почувства добре в мое присъствие, няма да спира по средата на изречението. Нито пък аз“.

Разходката сред девствената прерия промени и двамата, сякаш наистина бяха първите хора на света, готови да извършат какви ли не открития, особено онези, които щяха да направят заедно. Така че след вечерята на спокойствие в ресторант „Тру“, в който голямото разстояние между масите, приглушената светлина и едва доловимите разговори от съседните маси създаваха интимна обстановка още преди да са споделили вечерята и виното, беше съвсем естествено и неизбежно Сара да отиде с Рубен в неговия дом. Той заключи вратата, качиха се по стълбите и отидоха в спалнята му. Прегърнаха се сред уютната и успокояваща тишина. Не се бяха целували още, а само се бяха държали за ръцете.

— Чакахме доста дълго — промърмори Рубен, прегръщайки я. — Но и двамата…

— Да — отвърна тя.

И двамата искаха всичко да бъде както трябва. И двамата бяха преживели тъга и разочарование, пропилели възможности. И двамата си даваха сметка, че това, което са открили един в друг, заслужава много внимание. Целувката им бе потвърждение на всичко, което бяха съградили досега, и прелюдия към това, което им предстоеше. И двамата бяха живели сами дълго време (въпреки че все още не си даваха сметка за това), и в сумрака и тишината в спалнята на Рубен се събличаха един друг с нарастващо нетърпение и желание, търкаляха се в леглото като деца, на които е позволено да влязат в стая, която винаги е била заключена, откриваха чрез докосванията, звуците и отговорите, нарастващата страст, която поглъщаше мислите, разговорите, обстановката. Бяха само двамата, вкопчени един в друг, прегърнати. Любеха се страстно. Озаряваха се един друг и бяха озарени един от друг.

Познаваха се от шест седмици, но тази вечер се опознаха наново. Тази вечер, след като и двамата се бяха променили и бяха променили и другия, щяха да положат началото на връзката си.