Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (10)

Десета глава

„Все едно съм диригент на огромен оркестър — посочвам, махам с ръка, заставям всички да ми се подчиняват.“ Когато организираше все по-екзалтираните демонстрации на НЧРРБ („Не на чудовищното разрастване на Ривър Бенд“ — Мак мисли това име и то бе цитирано на първа страница на вестник „Чикаго Трибюн“), той се наслаждаваше на шума от събралите се демонстранти, който потвърждаваше неговата власт. Нямаше значение (поне не голямо), че Лу заповяда да остане в сянка, което означаваше, че винаги негов „заместник“ даваше началото и края на демонстрацията, даваше знак кога да се скандира и кога не, кога да се вика много високо и кога по-тихо. Нямаше значение (наистина), защото Мак Хейдън беше „душата“-организаторът, на всяко движение и го знаеше много добре. Лу Коркоран — също. „Организатор, който умело организира — ликуваше той от поста си в една горичка на известно разстояние от протестиращите, две-три хиляди погледи бяха обърнати към него, за да получат заповедите му. — Моите хора.“

В тези думи нямаше никаква ирония. Той беше изключително сериозен. Присъства на повечето сбирки на гражданите, а когато имаше и чужди хора, слушаше от съседната стая. Никой, заповяда Лу Коркоран, не бива да се усъмни, че протестите са планирани и ръководени от някого другиго, а не от хората, които живеят тук. Затова Мак не се беше срещал с „главатарите“ в Ривър Бенд, но ги беше виждал — Исая Карано, човека с дебелия портфейл, едър, червендалест, чийто дълбок и заразителен смях караше всички (освен Мак) да се усмихват, и партньора му Рубен Листър. Голямата любов на Сара. (Може пък и да не беше, защото не беше излизала почти две седмици, нямаше ги и дългите телефонни разговори, може да са се разделили, което нямаше да се хареса на Мак, тъй като обичаше да остава насаме с децата.) Не можеше да разбере какво толкова му е харесала на тоя. Не правеше впечатление с нищо — слабо лице, брада, очила, тесни рамене, висок и слаб, нямаше мускули, а и се нуждаеше от подстригване. Погледът му бе решителен, но всичко останало бе незабележимо, човек не би му обърнал внимание, ако го види на улицата. Приличаше по-скоро на професор, отколкото на противник, когото да вземеш насериозно. Само дето… имаше едно адски досадно качество — какъвто и разговор да се водеше, Листър не променяше изражението на лицето си, нито пък повишаваше тон. Страшно е трудно да се работи с такива хора, защото никога не знаеш какво мислят. Но бе податлив на манипулиране, Мак знаеше това със сигурност. „Виж сега — каза той на въображаемия си събеседник, който се съмнява в това. — Щом се справям с Лу Коркоран, мога да се справя и с мекотело като Листър.“

Време беше протестът да започне. Той огледа мястото за последен път. Телевизионните камери бяха готови да снимат, хеликоптери на телевизионни компании кръжаха над хората, полицаите се бяха наредили покрай пътя, репортерите на вестници бяха заели местата си, някои бяха застанали до сцената, на която щяха да говорят ораторите. Мак даде знак с глава на Тед Вазенси, дясната му ръка, който пристъпи напред, за да го виждат демонстрантите от първата линия, вдигна ръка и рязко я свали. Издигна се цяла гора от плакати с удивителни знаци, протестиращите опънаха знамена и редицата тръгна напред, в началото бавно, хората от последните редици изчакваха и своя ред да потеглят, после демонстрантите започнаха да скандират и да маршируват.

Моментът бе невероятен. Всичко вървеше по план, Лу щеше да се гордее с него. Мак затвори очи от върховно задоволство. Но когато ги отвори, остана шокиран. Рубен Листър върнеше редом с демонстрантите и разговаряше с тях. С него имаше една жена, която вървеше крачка зад него, беше дребничка, слаба, облечена в скъп костюм, с високи токчета, носеше тежък грим, очите й бяха скрити зад огромни слънчеви очила. Листър не й обръщаше внимание, но тя бе плътно до него, не отделяше поглед от него, сякаш животът й зависеше от това.

Демонстрантите вдигаха такъв шум, че Мак не чуваше абсолютно нищо, а и не можеше да се приближи повече, без да бъде забелязан. Много се ядоса, удари юмрук в дланта си и закрачи напред-назад. Сега ненавиждаше силния шум, на който се радваше само преди минути. Мразеше Листър заради това, че се опитва да настрои хората срещу него. Мразеше Лу Коркоран за това, че го принуждава да стои в сянка. Мразеше Сара за това, че беше толкова потайна относно Листър, та сега Мак не знаеше как да се справи с него. Мразеше майка си за това, че отказваше да определи точно кога да го приеме, макар че беше казала, че ще го направи. Мразеше баща си за това, че го е изоставил на произвола на съдбата и че изчезна точно когато Мак започна да взима наркотици, дължеше пари на всички и се нуждаеше от помощ, за да се измъкне от кашата, в която се беше забъркал. Мразеше Дъг, Кери и Аби, защото бяха толкова доволни и щастливи и никога нямаше да разберат проблемите, които той имаше. Мразеше демонстрантите за това, че вдигат такъв шум, че разговарят с Листър, че се забавляват. Мак винаги се изумяваше колко неща има в света, които човек да намрази. Видя, че Листър гледа към него, и бързо се скри между дърветата. Листър не го видя, не може да го е видял. Пък и какво значение имаше дори и да го бе видял? Той не познаваше Мак… Освен ако Сара не му е показала негова снимка. Снимките, които Кери направи преди няколко седмици… Сигурно вече са из цялата къща. Лу щеше да се вбеси, задето е позволил да го снимат… Божичко, защо го допусна? Но защо сестра му ще говори за него с любовника си? Нямат ли по-приятни неща за правене? Но дори и да е виждал негова снимка, не може да го е видял между дърветата… само дето денят бе ясен и слънчев той гледаше право към Мак.

Мак съвсем се обърка от толкова възможни сценарии, не издържаше повече. Обърна се, прекоси горичката и отиде на другата й страна, за да намери колата си. Остави Тед и помощниците му да се оправят с протеста, телевизионните камери и всичко останало. Напоследък Тед бе станал адски досаден, настояваше да му дадат картбланш да върши всички както той реши, без да го ограничават. Е, нека да разбере колко ще му е трудно без Мак. Мак Хейдън щеше да се махне оттук, да вървят по дяволите Рубен Листър и онази жена него, която и да бе тя.

Рубен забеляза, че някаква фигура бързо се скри в гората и изчезна. „Странно — помисли си той, — защо ли някой ще се крие в сянката?“

За да не го види никой.

За да контролира демонстрацията.

За да дебне… но какво?

„Може би е хлапето, за което говореха, когато ги попитах кой организира протестите. Те отговориха, че хлапето и Тед вършат всичко“ — каза си.

Но какво ще дебне? Всичко бе организирано много добре. Някой бе изпратил хлапето да върши мръсната работа, предупредил го бе да не се показва и да работи само с няколко ключови човека. И да докладва какво става на някого. Някой, който иска да унищожи Карано Вилидж Уест.

Защото?

Защото иска терена за себе си.

За да прави… какво?

Тук май никой не знаеше отговора.

Когато Рубен разговаря с Тед, чу добре запаметени, добре шлифовани фрази за увеличения трафик, за твърде многото деца, за високите данъци и такси, за новите училища, за проблема със събирането на отпадъците, за пътищата, за това, че тук ще се настанят „неподходящи хора“, че прерията ще се покрие с бетон, магазини и къщи, докато хората искат обширни зелени площи.

Но Рубен спокойно можеше да се обзаложи, че хората няма да получат зелени площи, ако Исая се откаже от Карано Вилидж. Щеше да се появи незнаен предприемач, който ще построи нещо, което ще носи повече печалби. Не можеше да се сети за друга причина, поради която някой ще си прави труда да организира демонстрации всяка седмица и да плаща на човека, който ги ръководи.

— Какво има? — попита Ардис. Тя повиши глас, за да може Рубен да я чуе, понеже тълпата и кръжащите над тях хеликоптери вдигаха много шум. — Някой ни следи ли?

— Не знам. — Той й обърна гръб и отново застана с лице към протестиращите. — Някой се криеше в горичката. Нямам представа дали наблюдаваше нас.

— Надявам се да не е. Не съм готова, искам да кажа, не съвсем, за да се изправя пред обществото като съпругата, от която да се гордееш.

Той замълча. По-късно си каза: „Не тук, не и на улицата. Изчакай до довечера, по време на вечерята. Кажи й тогава“.

Две седмици без Сара. Две седмици, без да разговаря с нея. А всъщност му се струваше, че е минало много повече време, не само две седмици. Време без конкретно измерение, празнина, оставена от всичко, което нейното присъствие означаваше за него — гласът й, усмивката й, заразителния й смях, споделянето на мисли и идеи, дори най-дребни подробности от ежедневието, тялото й, изтегнато до неговото, което го приема в себе си, погледите им, които се сливат, късните закуски, които бяха нещо като продължение на вечерта, която бе само тяхна, и денят, който подаряваха на останалата част на света.

През тези две седмици не можа да свърши кой знае колко работа, почти не спеше. Ардис се разхождаше из стаята за гости, ходеше в банята по всяко време на нощта, вдигаше шум, за да я чуе и да не забравя, че е в дома му. Когато й отказваше да сподели леглото му, тя го приемаше изненадващо добре, но пък за сметка на това му се натрапваше във всеки удобен случай и навсякъде — в кабинета, по коридорите, в трапезарията и кухнята, където го чакаше всяка сутрин сресана, гримирана, облечена в лъскава копринена роба, която прикриваше слабата й фигура, предлагаше му препечена филийка и кафе (никога преди не бе правила каквото и да било в кухнята). Не можеше да седне и да се нахрани спокойно, когато тя го наблюдаваше. Всеки ден заявяваше, че има среща много рано сутринта, и излизаше от къщи, но тя и тук го победи. Изпращаше го до вратата, надигаше се на пръсти и го целуваше за довиждане (стремеше се да целуне устните, но всеки път целуваше страните му). За негова изненада, доколкото виждаше, тя вече беше приключила с алкохола, пиеше големи количества джинджифилова бира, диетична кола, черно италианско кафе и шоколад, поемаше толкова много кофеин, че би повалил и най-пристрастения към кофеина човек. Не изглеждаше в добро здраве, но пък и не беше пред пълен срив. Почти се беше разхубавила, въпреки че лицето й бе слабо и бледо, косата й бе безупречно подстригана и нагласена, дрехите й бяха красиви и добре подбрани, за да подчертаят най-хубавото от крехкото й тяло, а в същото време прикриваха слабостта й. Кожата й все още беше бледа, но тя много добре боравеше с гримовете. Беше си изградила изискано-женствен стил на обличане, който караше мъжката част от демонстрантите да се обръщат след нея и да хвърлят завистливи погледи на Рубен. За момент му се стори, че изминалите години не съществуват и той отново върви до нея като младоженец — мъжествен и защитаващ своето рядко и ценно завоевание, което всеки мъжкар нямаше да се поколебае да му отнеме, ако му се удадеше такава възможност. Тази гордост и желание да я покровителства не продължи дълго по време на брака им, но сега, като гледаше наведената руса глава на Ардис, приведения й врат и тъгата й, като си помислеше през какво е минала, за да спре да пие, отново го обземаше желание да я защитава и покровителства. Той я прегърна през раменете в знак на приятелство, жест, за който съжали в мига, в който го направи.

Ардис се обърна, обгърна врата му с тънките си ръце и го целуна по устата.

— О, Бен, знаех си, че нещата между нас ще потръгнат. Не ти ли го казах? Знаех си, знаех си. Родени сме един за друг. Която и да е тя, прощавам ти, вече няма никакво значение — бил си самотен, знам какво е, Господ ми е свидетел. Трябваше да се върна при теб преди много време, но имах… работа. — Тя се изкиска тихичко. — Трябваше да поработя върху себе си.

Рубен рязко отстъпи назад, отвратен от това, че е позволил да го изиграят за пореден път. Вината си беше единствени и само негова; той си го знаеше най-добре; имаше достатъчно време да преосмисли живота си с нея, да си даде сметка за своите слабости, както и за нейните, и да намери начин, по който съвсем приятелски да прекратят брака си. Вместо това съвсем по детски отлагаше неприятната работа, пропусна този идеален момент, когато можеше да приключи с всичко — момента, когато се изнесе и заживя своя живот.

Животът му сега включваше и Сара. Трябваше да включва и Сара. Разбира се, ако го приемеше отново. През последните две седмици я потърси по телефона веднъж. Телефонът вдигна Аби, но Сара се съгласи да разговаря с него.

— Няма да те моля да говорим за случилото се точно сега — каза той. — Срамувам се от това, в което те забърках, и от това, което сторих с нас двамата. Никакви извинения не са в състояние да го компенсират. Исках да ти разкажа в какъв етап от живота си се намирам, но историята никак не е приятна и все отлагах… е, знаеш го. От години имам желание да прекратя този брак, което не говори добре за мен, но все не намирах неотложна причина. Сега вече имам такава, но нямах право да чакам, докато… докато не ти причиних нещо ужасно. Ще се опитам да ги се реванширам, ако ми позволиш, но първо трябва да приключа с брака си. Обещавам ти, че ще го направя. Много бих искал да ти се обадя пак, ако ми позволиш.

Настъпи продължително мълчание.

— Когато… приключиш с брака си — отвърна Сара.

Той въздъхна. Не си бе дал сметка колко напрегнат е бил.

— Благодаря ти. Липсваш ми. Обичам те.

 

 

— Бени, да се махаме от тук. — Ардис му се усмихна мило, същата усмивка, която го бе пленила още при първата им среща. — Ще отидем някъде и ще се забавляваме. Може… — широко отворените й очи блестяха, но се прокрадваше отчаяние — … да отидем у дома и да си устроим по-специално забавление само за нас двамата. Следобедно любене. Не сме го правили много отдавна, Бени.

Рубен се бореше с противоречивите чувства, които бушуваха в него — от една страна, се отвращаваше от това, че тя му се предлага, че се хвърля в обятията му, дори когато той я отблъсква, но, от друга страна, си спомни топлата, успокояваща Ардис, с приключенски дух, възбуждаща младия си съпруг. Не искаше да има нищо общо с нея, но спомените ги обвиваха в нещо като пашкул, бяха свързани един с друг и просто с миналото.

— Бени?

„Когато приключиш.“ Той се обърна, толкова ясно чу гласа на Сара.

— Бен! — извика жена му с дрезгав глас.

Той се засмя нервно: „Като във френски фарс. Един мъж, две жени. Но няма съперничество“.

— Повтарял съм ти неведнъж — каза толкова тихо, че Ардис трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе, — че не се казвам така. — Подаде й ключовете от колата. — Ще остана още малко. Ако искаш, изчакай ме в колата или се поразходи с нея. Моля те, върни се след час.

Тя впери поглед в него.

— Откъде знаеш, че ще се върна?

Той сви рамене.

Лицето й се изкриви… и пред него се появи жената, в която се беше превърнала няколко месеца след сватбата, изтривайки всичко останало, точно както преди.

Дрънкайки с ключовете, тя се отдалечи, не й бе лесно да ходи на тънки токчета, но Ардис винаги е знаела как да си тръгва.

Рубен потърси Тед и го намери близо до сцената за ораторите.

— Страхотен протест — каза той. — Не отстъпвате с нищо професионалните организатори.

Тед се занимаваше с един микрофон и не вдигна поглед.

— Аз ръководя протеста. Какво искате? Имам си работа — отвърна той.

— Бихте ли ми отделили минутка? Искам да ви задам няколко въпроса.

Мъжът вдигна поглед.

— Една минута.

— Как се казва младежът, който ви помага да организирате тези протести?

— Всеки път ме питате. Вече ви отговорих — Мат.

— Има ли си фамилно име?

— Не ми го е казвал. Какво значение има?

— Той плаща ли ви?

— Моля?

— За това, че вършите всичко? За това, че не го разпитвате кой е и какъв е. Плаща ли ви?

— Това не е ваша работа. Аз помагам на съседите си, на квартала си. Не искаме да има задръствания, дечурлига, страшно високи такси за новите училища, хора, които не са…

— Вече чух всичко това. Знам какво не желаете. Според вас какво ще спечелите, ако се махнем?

— Дяволите да го вземат, казах ви хиляди пъти. Зелени площи. Колко пъти да ви го повтарям? А сега си вървете, имам работа, оставете ни на мира.

— Няма да имате зелени площи. Ще получите нещо друго — поклати глава Рубен.

— Какви ги дрънкате?

— Ако ние не строим тук, някой друг ще го стори. Защо според вас някой харчи пари, за да изкарва хората на улицата всяка седмица? Който и да е той, не живее тук. Хич не му пука за задръстванията и високите такси в Ривър Бен. Иска земята, за да строи той.

— Глупости.

— Не са глупости и вие го знаете. Сигурно сте се питали защо ви плащат, за да…

— Не съм казал, че ми…

— Плащат ви, а вие раздавате част от парите и на другите. И за какво? За нещо, което дори не можете да предположите. Може да е жилищен блок, фабрика или…

— Млъкнете! Вие сте проклет подстрекател!

— Опитвам се да построя страхотно селище, с детски площадки, гимнастически салон, плувен басейн и бейзболни игрища, които всички ще можете да използвате. Опитвам се да запазя цели акри зелени площи…

— Какво казахте? Този човек ще строи… какво?

— Нямам представа. Казах ви, може да е фабрика, всичко. Но ви гарантирам, че тук няма да останат зелени площи. Ще ви затрупат с…

— Не знаете. Няма абсолютно нищо, което вие да знаете, а ние не. И имате дързостта да идвате тук и да се опитвате да плашите до смърт почтени хора, които се борят за домовете си! Ние водим борба, човече, така че се разкарайте и ни оставете да си вършим работата.

Той се обърна и отново се зае с микрофоните.

— Кога пак ще се срещнете с Мат? — попита Рубен.

— Не знам — поклати глава Тед.

— Ще ми се обадите ли, щом разберете? Бих искал да се запозная с него.

— Е, той пък не желае да се запознае с вас. И смеете да ме молите да ви се обадя? Сякаш си нямам друга работа? — Той си погледна часовника. — Божичко, закъсняваме с десет минути. — Помаха на някого на трибуната — дребна жена, която елегантно се приближи до един от микрофоните и започна да говори:

— Здравейте! Здравейте! Здравейте! Аз съм Марджи Портопулус. Ехо… Здравейте! — Тълпата утихна. Благодаря, благодаря ви, приятели, малко съм притеснена, нали се сещате. Не съм… не държа речи и не ме бива много, просто се грижа за семейството си и точно затова съм разтревожена — за дома си и децата си, и за_ моралните ценности в семейството_, и съм тук сега, протестирам днес, за да ги предпазя!

Сякаш някой даде знак на хората и те започнаха да скандират, да развяват знамена, репортерите извадиха камерите си, а същата вечер по новините в десет часа Дъг и Кери видяха Рубен, застанал до трибуната. Беше доста намръщен.

 

 

— Сара — извика Дъг и скочи. Бяха в детската стая, която почти не използваха вече, но тя все още бе пълна с играчки, игри, люлеещо се конче, няколко конструктора „ЛЕГО“, домино, „Скрабъл“, един голям диван и две кресла близо до голям телевизор. Преди много време Дъг, Кери и Аби боядисаха всяка стена в различен цвят — жълтеникаво, бледозелено, розово и тъмносиньо — стаята заприлича на калейдоскоп, но в същото време бе неочаквано топла и уютна. „Като къщата ни — бе казала щастлива Аби, — никой друг не може да живее тук, тя си е само наша.“

— Сара! — отново извика Дъг, който пак бе седнал на дивана.

— Не я викай — нареди му Кери, — мисля, че са скъсали.

Но Сара отиде при тях, след като състави менюто за вечеря.

— Какво става? — попита ги.

— Ъ-ъ, нищо — смънка брат й. — Извинявай.

— Дъг се развълнува малко — обясни Кери.

Сара влезе в стаята и видя протестите в Ривър Бенд по телевизията. На трибуната една дребна жена крещеше и размахваше юмрук, а в ъгъла на екрана Рубен стоеше сам и наблюдаваше хората. А после един оператор в хеликоптер показа гледката отгоре, докато репортерът обясняваше, че има „хиляди ядосани хора, които живеят тук“. Веднага след това показаха убийство в покрайнините на Порт Шир.

— Това май беше Рубен — съвсем спокойно каза Сара. — Изглежда, протестите продължават. Не стойте до късно, автобусът ви за лагера не тръгва ли рано сутрин?

Кери я погледна внимателно, беше смутена.

— Вечер си си все у дома.

Сара се засмя, развеселена както винаги от откровеността на сестра си.

— Права си. Този месец повечето ми приятели са на почивка, а с Рубен вече не се виждаме.

— Никога ли няма да се виждате? — притеснена попита Кери.

— Ние го харесвахме — обади се Дъг, без да откъсва очи от телевизора.

— Аз също. — Сърцето я заболя. — Не знам дали „никога“ няма да се видим. Той трябва да уреди някои неща — аз също. Затова не мога да правя прогнози.

— Той не ни е карал да се чувстваме тъпи — тъжно момчето.

— Разговаряше с нас като с възрастни — допълни Кери. — А и беше мил, не се променяше — веднъж да е мил и любезен, после гаден. — Погледна Сара, свъсила вежди. — Не го ли обичаш вече?

„Кога съм казвала, че…“ — Сара се втренчи в Кери, а после просто каза истината:

— Напротив, обичам го. — „А това прави ли ме щастлива или не? Не знам.“

— Тогава? — решително попита Кери.

— Това невинаги е достатъчно. Когато нещата между двама души се усложнят…

— Какво му е толкова сложното? Обичате се и ви е приятно да сте заедно. Какво друго има значение?

„Съпруга. Месеци потайност. Нежелание да споделяш с човека до себе си. Загуба на доверие.“

— Всичко онова, което формира живота на двама души. — Сара се опита да се усмихне, но се почувства празна и изгубена, единственото й желание бе да се свие в стаята си, сама и на спокойствие, без да се налага да обяснява каквото и да било, особено неща, които тя самата не разбираше. — Кери, животът ни се състои от много нива, страшно много неща се случват едновременно…

— Като сюжетите в роман! — извика момичето. — Но ако става дума за собствения ти живот, можеш да разрешиш проблемите във всички сюжетни линии и да се получи щастлив край.

Сара се усмихна на тези думи.

— Щом разбера как се прави това, ще ти кажа. Сигурна съм, че не е толкова просто.

Дъг изключи телевизора.

— Не ми се гледа повече — заяви.

— На мен също — надигна се Кери. — Май ще си лягам.

Дъг хвърли дистанционното на дивана, обърна се и прегърна Сара.

— Не се натъжавай, Сара. Ние те обичаме.

Кери също я прегърна. Очите на Сара се напълниха със сълзи, а после гневът я обзе отново, толкова се ядоса, че забрави копнежа си. Какво право имаше Рубен да я лъже?

Е, не беше точно лъжа, но можеше и да я излъже, премълчавайки простия факт, който щеше да й попречи да повярва, че той е свободен за нея, че могат да се разхождат, да спят заедно, да се обичат свободно. С какво право я преследваше, след като бе ангажиран; да я накара да се обвърже, след като не бе свободен да я направи част от живота си или да стане част от нейния? С какво право сега й се извиняваше, бил постъпил зле (абсолютно вярно) и искал да й се обади пак?!

— Сара, не плачи — каза Кери, но самата тя се разплака.

За миг гневът й се обърна към самата нея. „Като споменах права — помисли си тя, — какво право имам пък аз да натоварвам с мъката си две любящи деца? Какво право имам да натоварвам с проблемите си деца, които разчитат на мен за всичко, след като те с нищо не могат да ми помогнат? Да усложнявам живота им в момент, в който той е подреден и спокоен? Тепърва им предстоят проблеми и усложнения.“

Тя престана да плаче.

— Няма за какво да плача — бързо заяви. — Живея в най-хубавата къща на света с най-прекрасните хора. В дома ни има толкова много любов, че може да ме изпълни като пуйка за Деня на благодарността. Ще се пръсна по шевовете, не мога да поема повече любов.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Рубен…

— Рубен е невероятен човек и може би някой ден ще се съберем отново, но в момента ми стигате и вие тримата.

— И Мак. — Дъг се отдръпна от Сара.

— И Дона — добави Кери.

— Доста е странна — заяви брат им. — Ще си ходи ли изобщо?

— Сара иска тя да си отиде — обясни Кери.

— Не можеш ли просто да й кажеш да напусне дома ни? — Дъг попита Сара. — Никой не я харесва особено, пък и не ни обръща никакво внимание, освен когато ми удря по една голяма гадна целувка и ми казва колко съм красив. Защо го прави?

— Не знаех, че го прави — каза сестра му. — Защо не си ми казал?

— Предупреди ме да си мълча. Каза, че ме обича все едно съм неин брат, но не бива да ти казвам, защото ти няма да я разбереш. Не е станало нищо страшно, Сара, просто е неприятно. И странно.

— Купи си стол — каза Кери. — Долу е, до леглото й.

— Моля?

— Каза, че нямало удобно място, където да седне и да гледа телевизия, затова купила стола и някакъв неин приятел го свали долу. Вчера.

— Долу няма телевизор.

— Мак й даде. Каза, че след като се налага да живее в сутерена, трябва да знае какво става по широкия свят. Нещо такова.

— Защо не сте ми казали? О, съжалявам — бързо изрече Сара, понеже видя ужаса и страха по лицата им, когато им се скара. — Вие не сте виновни. Просто искам да знам какво става в тази къща. — Тя замълча, за да обмисли това, което току-що научи, и да му намери място в съзнанието си, тъй като мислите й все клоняха към Рубен. — Всичко е наред. Ще говоря с нея и ще разбера какво става.

Дъг се стресна от тона й.

— Не й казвай, че си разбрала от нас за целувките, столовете и… всичко останало — помоли я той.

— Бъдете спокойни. Хайде, време е да си лягате. Късно е.

— Добре ли си? — попита Кери.

— Да — усмихна се Сара. — Вие двамата ме карате да се чувствам прекрасно.

— Сара — каза Дъг от вратата. — Утре ще се прибера късно. Мак ще ме вземе от лагера и ще ме заведе в галерията, за видим къде ще сложа експонатите си.

„Няма отърваване от него“ — помисли си Сара. В крайна сметка галерията бе истинска, изложбата на Дъг бе истинска и тя не знаеше какво да мисли по този въпрос. Не искаше да мисли за нищо, особено за Мак. Точно в този момент й се искаше най-после да се скрие в стаята си и да излекува болката си по Рубен, гнева си към него, копнежа си по него, тревогите си заради Дона и не й се занимаваше с Мак. Искаше той да се махне. Искаше и Дона да се махне. Копнееше къщата да закриля нея и децата и пак да се превърне в рая, който беше през април. Само преди пет месеца.

Дъг гледаше от вратата, готов да спори с нея, но Сара нямаше такова желание.

— Имаш ли представа към колко часа ще се приберете?

— Мак каза, че ще минем да вземем Кери и Аби и ще вечеряме навън.

— Мислеше, че ти ще имаш среща — поясни Кери, опитвайки се да прикрие факта, че Мак беше изключил Сара от плановете им за вечеря.

— Аби иска ли да дойде? — попита Сара.

— Предполагам. Мак каза, че ще я попита.

— При условие, че се приберете до девет часа, ще ви чакам — заяви Сара.

— Искаш ли и ти да дойдеш? — попита Кери.

— Не, купонът си е ваш. Ще прекарате чудесно. Хайде сега, лягайте. След минутка ще дойда да ви пожелая лека нощ.

„А Дона къде ли е?“ — запита се тя, докато гасеше лампите в детската стая. Дона имаше ключ — нямаше как да не й го дадат — излизаше и се прибираше, когато си поиска, понякога казваше, че е ходила да си търси апартамент цялата вечер, но в повечето случаи отговаряше уклончиво.

Мак също го нямаше. Сара отново се ядоса. На всичкото отгоре не можеше да си легне, когато знаеше, че не всички са си у дома. Къщата вече не беше сигурното, безопасното „убежище“, което винаги е била — сега бе отворена за всички. Или поне за доста хора. Разсъждаваше глупаво. Знаеше това. Правеше го умишлено, защото искаше да е ядосана. По-добре да е ядосана на Рубен, отколкото да копнее за него. Тя наистина копнееше за него, но защо да мисли за това? Гневът й изместваше копнежа поне докато го поддържаше.

Проблемът беше в това, че лесно се ядосваше, но и бързо й минаваше, почти веднага. Истинска вихрушка, помисли си на другата сутрин, когато влезе в малкия кабинет на Дона и видя, че още не е дошла на работа, а бюрото й бе в пълен безпорядък от предишния ден, макар че правилото в офиса бе, всички документи, поверителни или не, да се прибират в края на работния ден.

Сара се върна в кабинета си и отвори календара си. Беше пълен с неща, които нямаше желание да върши — графикът й бе запълнен чак до шест часа вечерта. „Може внезапно да ми прилошее и да се прибера у дома, да прекарам деня скрита в леглото си, да «вегетирам», както би се изразил Дъг. Само дето това не е в мой стил. В края на деня обичам да знам, че съм постигнала нещо. Малко натрапчива идея, но това съм аз.“

— Ти ли си, Сара?

Тя вдигна поглед и видя едър мъж, застанал на вратата. Имаше тъмна брада, тъмна коса, дълга до раменете, черни къдрави косми в основата на врата и по мускулестите ръце, които опъваха стегнатата му тениска.

— Сара Елиът — представи се тя. — Имате ли уговорена среща? Секретарката ми не е…

— Секретарката ти! Глупости! Само я разиграваш! — Той удари с ръка по ръба на бюрото и се наведе към нея, което я притесни. — Искам да знам какво, по дяволите, правиш с жена ми!

Сара се втренчи в него.

— Не познавам жена ви.

— Как ли пък не! Дона е моя съпруга! Твоята секретарка, която разиграваш!

— Дона ли? Дона е омъжена?

— Не ми се прави на света вода ненапита…

— Господин… както там ви е името, нямахте любезността поне да се представите, не позволявам на никого да разговаря с мен по този начин. Говорете по-учтиво, напуснете кабинета ми. А ако не го направите, аз ще си изляза.

— Проклятие, исках само да… — Сара стана от стола си, а мъжът продължи: — Съжалявам, Божичко, та аз така си говоря. Казвам ли ти как да говориш? Пука ли ми как говориш? Пука ми как разговаряш с жена ми. Настрои я против мен, помогна й да ми изневери.

— Чакайте малко. Как се казвате?

Той махна с ръка от досада.

— Зиги.

— После…

— Какво значение има? Зигмунд Браунер. Викат ми Зиги.

— Господин Браунер, ще се наложи да ми обясните за какво точно говорите. Моята секретарка се казва Дона Солдана. Не е омъжена, живее сама, за да избяга от семейни проблеми, а в момента е отседнала в моя дом, докато си намери апартамент, където да е в безопасност.

— Това са пълни глупости.

— Казах ви…

— О, за бога, няма да се променя заради теб. Това съм аз и ще ме търпиш такъв какъвто съм, защото открадна жена ми, настрои я против мен, помогна й да си намери любовник, може би не само един, и мога да те съдя във всеки проклет съд в Чикаго, но искам само тя да си дойде у дома, а ти да стоиш далеч от нея. Тя живее у вас, така ли? Исусе Христе! Кажи й, че трябва да се върне у дома! Аз ще съм там, тя го знае, дяволски добре го знае, идва си през уикендите и си прекарваме страхотно, а после цяла седмица я няма. Каза, че всеки ден след работа ходи в болницата, за да я лекуват от астма, нали се сещате — лекарства, специална диета и стая със специална влажност. Каза, че не може да ми обясни всичко — тя е по-умна от мен, така че предположих, че така или иначе няма нищичко да схвана — но астмата й наистина се пооправи. Когато през уикендите бяхме заедно, въобще не се задъхваше, но каза, че и работата се влошава — тук въздухът е лош или нещо подобно? Май имате нужда от нова вентилационна система, климатик, нещо такова. Както и да е, каза, че трябва всяка вечер да ходи в болницата, освен през уикенда и аз се съгласих, защото не ни струва нищо, осигуровките й го поемат, а и аз мога да остана сам за малко, щом тя е по-добре, а и след време ще можем непрекъснато да сме заедно, това иска и тя, да е непрекъснато с мен… тя го каза. А всъщност през цялото това време е мърсувала… кой знае с колко мъже е била и въобще не е стъпвала в болница. Тя ме лъжеше, ти я подкрепяше и ето докъде стигнах! Прецакан, ето докъде я докарах!

При тези думи Сара седна, не вярваше на ушите си.

— А баща й? — попита тя.

— Баща й ли? Какъв баща? Майка й никога не се е омъжвала. Родила е три деца от различни мъже. Почина преди няколко години — казаха, че е от наркотици, но Дона твърди, че била твърде зла и нещастна, за да живее повече.

Потресена, Сара се втренчи в него.

— Седнете — най-после каза тя. — Моля ви. Трябва да знам — идвала ли е при вас през уикендите?

— Идваше си у дома през уикендите. А през останалото време се е чукала, с когото й падне. За един знам със сигурност, казала му, че брат й я преследва, веднъж се опитал да я изнасили и се нуждаела от място, където да е в безопасност. Живееха в неговия апартамент, но тя си е имала и свой — нали така казахте? — Предполагам, че и там е водила мъже. Толкова е красива, по дяволите, че всички я пожелават…

Гласът му затихна, раздиран между гордостта от прекрасната му женичка, която винаги е привличала мъжките погледи, и ревността и яда от това, че го правят на глупак.

— Господин Браунер — най-после изрече Сара. — За пръв път чувам тези неща. Дона ми каза, че я преследва баща й, че я е малтретирал сексуално и се нуждае от безопасно място, където майка й да я посещава, но баща й да не може да открие. Повярвах на всяка нейна дума.

— Глупости. Дона не лъже, освен ако някой не я подучи да го направи. Тя е невинна душица, не е наясно с много неща от живота, има нужда някой да се грижи за нея, не може да се оправя сама.

Сара поклати глава:

— Очевидно е доста опитна, много хитра, умела лъжкиня и добра актриса.

— Глупости! Глупости, глупости! Ти си лъжкинята! Ти си ужасна, зла жена. Ти си като, как му беше името, Худини, мъжът, който карал жените да вършат разни неща, хипнотизирал ги, както и да е, това си ти.

„Свенгали, не Худини.“ Но не го каза на глас. Всъщност нямаше какво да каже. Нямаше да й повярва, а и тя не бе сигурна дали да му вярва, макар че предполагаше, че казва истината. „Бих се доверил на предчувствията на Аби относно Дона“ — каза й Рубен по телефона същата вечер, когато секретарката й се появи в дома й. Беше склонна да се съгласи, че е прав. След това Дона отказа да се консултират с адвокат, вдигна такъв шум, че Сара се предаде. „Аби беше права — помисли си тя сега. — А и Рубен ми каза да й се доверя. Не ми се вярваше, че…“

Външната врата на кабинета се отвори и тя чу стъпките на Дона.

— Дона — извика я Сара. — Би ли дошла, ако обичаш?

Дона спря на прага на вратата.

— Какво правиш тук? Казах ти никога да не… не можеш да идваш тук…

— Мога да ходя, където си поискам! — Съпругът й се изправи и я прегърна в мечешката си прегръдка. — Дойдох да те отведа у дома, сладурче. Да те измъкна от тази Худини. Тя ти действа зле, миличка, тя се забавлява с теб, кара те да вършиш странни неща, които не искаш. Тя е зла. Трябва някой да те закриля от хора като нея — много си добра. Така че се махаш от тук и идваш с мен.

— Добре — отвърна Дона.

„Просто така. Нима в нищо не вярва? Е, разбира се, че вярва, в това, което е добре за нея.“

— Откъде са ти синините? — попита Сара.

Зиги наведе глава.

— Предполагам, че са от мен. Понякога побеснявам. Дона не е виновна — тя е най-добрата съпруга, която някой може да пожелае, никога не е сторила нищо…

— Напротив, вбесявам те. Горкичкият, не ти е лесно с мен, нали? Но ти си моят голям, силен мъж, който знае какво иска. — Тя погледна Сара, сякаш като жени двете отлично разбират от какво има нужда една жена. — Просто от време на време имам нужда от почивка.

Сара отиде до вратата. Трепереше от яд, опитваше се да разбере как е могла да се заблуди така (колко ли погрешни представи имаше и за другите хора).

— Ще си бъда у дома в пет и половина. Можеш да дойдеш да си вземеш нещата.

— Да, но…

— Най-добре си потърси и нова работа. Сигурно няма да ти е трудно — много си убедителна. А сега и двамата си вървете, имам работа.

— Сара, недей — каза Дона. — Съжалявам, вярно, измислих цялата история, но това не навреди на никого. Не съм извършила убийство или нещо такова. Наистина имах нужда от почивка, искам да кажа, че понякога ми идва в повечко от Зиги и страшно съм ти благодарна за помощта, беше невероятна и никога няма да го забравя. Ако има нещо, което мога да направя за теб…

— Върви си.

— Не, не говориш сериозно. Аз си обичам работата. Имам нужда от нея. Не ми се иска да започвам нова работа, не е лесно, а и се справям добре, Сара, знаеш, че е така. Ти разчиташ на мен. Няма причина нещата да се променят. Искам да кажа, че аз съм си аз, твоята секретарка…

— Вече не си ми секретарка. А сега ще си тръгвате ли и двамата или да повикам охраната?

Зиги сякаш се стресна.

— Да се махаме, скъпа. Нямаме нужда от неприятности!

— Не може да ме уволни!

— Сладурче, махаме се от тук.

Той я дръпна и излязоха от кабинета. Сара чу, че стъпките им се отдалечават, и си представи как колегите й надничат от кабинетите си, за да видят каква е тази врява. После настъпи тишина, нарушена само от тихото тракане на клавиатурите на компютрите и звъна на телефоните в кабинетите на етажа.

Дойдоха в пет и половина вечерта. Денят на Сара бе минал някак си — срещна се с клиенти, разговаря по телефона с отдел „Човешки ресурси“ към кметството, за да каже, че й трябва нова секретарка, рови се из странно подредените файлове на Дона, за да намери документите, които й трябваха, пропусна обяда, за да пренареди файловете и да отговори на хора, които са й оставили съобщения на телефонния секретар. У дома почти не разговаря с Дона и Зиги — нямаше нито търпение, нито сили да се занимава с тях. Хрумна й, че е Божия благословия, че всички бяха излезли на вечеря, давайки й възможност да се успокои. След като двамата изнесоха дрехите, новия стол и телевизора и ги натовариха в колата му, Дона хвърли ключовете на шкафа в кухнята, след като Сара ги поиска, но дори и след като си отидоха (благословиите рядко са съвършени и безрезервни), тя си даде сметка, че останалите се смеят и се забавляват по време на вечерята, а тя бе сама в празната къща.

Понеже се чувстваше несигурна почти във всичко, се обади на Рубен просто за да чуе гласа му, да си разменят няколко думи, които може би ще ги развеселят, но съпругата му вдигна телефона и Сара бързо и ядосано затвори.

„Все още е там. Отговаря на телефона. Живее с него, храни се с него. Спи с него. Там й е мястото.“

Какво си въобразяваше? Та той бе женен мъж, живееше със съпругата си и в живота му нямаше място за Сара Елиът.

„Натрапницата. Другата жена. Тази, която разрушава семейства.“

Вече никога нямаше да му звъни. Самият той й го каза, когато й се обади — не биваше да я поставя в това неудобно положение. Няма вече да изпада в такава ситуация, няма да я унижават по този начин. Няма вече да се среща с него. Няма да мисли за него. Приключи с тази история.

 

 

— Божичко! — каза весело Ардис, затваряйки телефона. — Сигурно беше любовницата ти, или една от многото.

Рубен беше в хола и Ардис изтича в кабинета, когато телефонът звънна.

— Казах ти да не вдигаш телефона в тази къща — скара й се той.

— О, Бен, разбира се, че имам право да го вдигам, та аз живея тук!

— Ти си гостенка. — Искаше му се да пийне нещо, но не го направи. Дължеше й поне това. Не го интересуваше кой се е обадил, след като не можеше да е била Сара, нямаше никакво значение кой е, пък и който и да бе, щеше да звънне пак. Той погледна Ардис. Изглеждаше много красива и много изгубена, почти се беше скрила в тъмносиния фотьойл, гледаше го умолително, като пътник, който търси пътя към дома, пътя към спокойствието.

— Не мога да ти дам това, което искаш — тихо, почти тъжно заяви Рубен. — Случиха се много неща, които не могат бъдат върнати назад, нито пък забравени. — Седна на стола срещу нея. На масата между тях имаше термос с кафе. — Връщаш се в Ню Йорк. Още утре, ако си намериш билет. Между нас вече няма абсолютно нищо. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Ти всъщност не искаш мен. Това, което искаш, е стабилност и сигурност. Но единственият човек, който може да ти ги осигури, си самата ти.

— Бен, не. Аз те оби…

— Не ме обичаш. Аз също не те обичам. Любовта ни, доколкото я е имало, умря преди години. Истински фарс е да се заблуждаваме в обратното. Съжалявам те, искрено ти се възхищавам за това, което правиш сега — сигурен съм, че е най-трудното нещо, което някога си правила — но двама души не могат да градят живота си върху нещо такова. Ти трябва да устроиш своя живот, аз няма да го направя вместо теб.

— Ти си ми съпруг! Имаш отговорности към мен!

— Имах. Вече нямам. Ти уби всички шансове, и то по хиляди начини. Развеждам се с теб, трябваше да го направя преди години. Ако откажеш да сътрудничиш, това ще нарани теб много повече отколкото мен. Ако го направим заедно, ще бъда добронамерен и щедър, доколкото мога, и ще ти помагам, но ако го оспорваш, ще направя за теб само това, което е абсолютно необходимо, нищо повече.

— В живота ти има друга жена.

— Говоря за нас, за края на нашия брак. Няма нищо общо с друг човек. Става дума за моя и твоя живот, как да ги уредим поотделно. Аз вече няма да съм част от твоя живот; ти няма да присъстваш в моя. Няма да си част от това, което планирам, мисля или пък от нещата, за които се разкайвам. Не искам да имам нищо общо с теб.

— Това е гадно. Ти си жесток човек, Бени. — Тя се беше свила във фотьойла, сякаш я удрят с чук. — Толкова усилия положих заради теб. Не съм близвала алкохол, а боли, дяволите да го вземат. Ходих при какви ли не специалисти — за масаж на лицето и тялото, за фризурата, на курсове по хранене, упражнения… дори на йога, за бога. Старах се страшно много, за да ти се харесам, да те зарадвам. А ти дори не забеляза. Исках нещата между нас да потръгнат, а теб не те е грижа.

— Не. — Той стана от стола си. — Не ме е грижа. Съгласен съм с теб, жестоко е. Но това е истината.

— Не ми трябва истината! За какво ми е, след като не мога да получа това, което искам? Каква полза има от нея, ако загубя? — Пое си въздух. — Наистина те обичам, Бени, каквото и да говориш. Искам да живея с теб, да спя с теб, да ти готвя, да ти лъскам обувките… каквото там върши една добра съпруга. Знам, че не бях добра съпруга, знам го, знам го… — разплака се горчиво. — Но ще бъда, ако ми позволиш.

— Късно е вече — поклати глава Рубен.

— Моля те, Бени, умолявам те, дай ми шанс! Моля те… ще ти докажа, че мога, ще бъда каквато пожелаеш. Няма да помислиш за друга, защото ще имаш мен. — Дръзко вдигна брадичка, готова да не се подчини. — Ако ме изгониш, пак ще започна да пия. И ти ще си виновен за това, ще лежи на твоята съвест.

— Ще го преживея. Ако провалиш живота си, можеш да виниш единствено себе си. Казах ти — това, което правиш с живота си, си е твоя работа. Аз не мога да ти помогна. Ако потърсиш професионална помощ, ще платя, но това решение е в твоите ръце. Всички решения отсега нататък са в твоите ръце. Не в моите. Никога вече. — Той отмести поглед. — Ще се обадя на авиокомпанията, по-добре си приготви багажа.

— Няма.

— Тогава аз ще ти го приготвя и по-късно ще ти го изпратя. Ти избираш. Трябва да свикваш да вземаш решения.

— Ти си чудовище. Мразя те!

— Това е добре като за начало — кимна с глава той.

— Върни се! — изпищя пронизително тя, щом Рубен отиде в кабинета си.

Той вдигна телефона, докато търсеше номера на авиокомпанията.

— Ще се самоубия! — изкрещя Ардис.

Рубен набра номера и отдалечи стола си от хола. Срамуваше се от нея, срамуваше се и от себе си.

— Проклет да си, проклет да си! — Жена му връхлетя в библиотеката. — Чудовище! Мразя те! Мразя те! — Нахвърли се върху него и заби ножчето в кожения стол само на няколко сантиметра от врата му.

— О, боже! — Ридаейки, издърпа ножчето, за да опита пак, но Рубен я хвана за китката, извъртя я, тя изпусна ножа и рухна на земята.

Рубен вдигна ножа за писма от пода. Той представлява копие на италианска кола от времето на Ренесанса, дръжката бе гравирана с малки златни къщички. Беше подарък от Сара. „Колко е малък светът — отчаяно си помисли Рубен. — Непрекъснато се сблъскваме с хора и често ги нараняваме.“

— Съжалявам. Прекалих. Поддадох се на отрицателните си емоции. Съжалявам, Ардис. Съжалявам. — Помогна на Ардис да се изправи.

Тя не обърна внимание на думите му. Вървеше нестабилно на високите си токчета.

— Ще отида да си приготвя багажа. — Тя замълча, а после добави: — Мога ли да задържа гривната, която онзи ден си купих от центъра? В смисъл, че парите са от твоята кредитна карта…

— Разбира се.

— Само ми кажи в колко часа излита самолетът, за да съм готова. Нали се сещаш, да бъда на висота. — Избърса сълзите си тя.

Рубен я изгледа продължително. Беше посегнал към телефонната слушалка. После я вдигна и умишлено със сила натисна бутоните, за да набере номера.