Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (8)

Осма глава

— Стига си се размотавала — сопна се Лу Коркоран на жена си, като я погледна в огледалото в стаята. Но всъщност се беше втренчил в собствения си образ. Оправи възела на вратовръзката си, намести триъгълничето на кърпичката, комплект с вратовръзката, закопча две копчета на сакото. Огледа се внимателно, разкопча едното копче и се обърна в профил, да разгледа едрото си тяло.

— Май трябва да отслабна — каза той на Пуси, която нещо се суетеше и не му отговори. — Какво ти става, по дяволите? — изрева ядосано той.

— Обувките ми… черните… сигурна съм, че ги сложих…

— Имаш двайсет скапани чифта черни обувки.

— Търся онези на „Ескада“, сатенените с украшението, подобно на копче.

— За бога, обуй каквото и да е. На кого му пука как изглеждаш, да не мислиш, че някой въобще ще забележи.

— На мен ми пука — остро отвърна тя.

„И на тебе ти пукаше или поне се преструваше, че ти пука“ — помисли си с горчивина тя и се опита да си спомни в кои дрешници вече беше търсила. Колко ли бяха дрешниците й? Не знаеше. Не искаше и да знае. Бяха твърде много — само това знаеше. И бяха много големи. Всичко беше много голямо. Лу харесваше големите неща. Той обичаше огромните неща. Защо Сара им беше показала този апартамент с огромни студени стаи, които даже и с мебелите в тях изглеждаха като фоайета на хотел? Е, така трябваше да направи. Лу държеше стаите да са големи, с грандиозна гледка. Сара си свърши работата и му намери точно такъв апартамент. На него, не на Луси. Единственото, на което държеше тя, беше да имат отделни бани, за да не й се налага, щом се събуди, да вижда физиономията на Лу.

„Пукаше ти как изглеждам — помисли си, докато лазеше и търсеше обувките си. — Или поне твърдеше, че е така. Това беше преди да се оженим. Казваше, че съм красавица. И наистина бях красива.“

Главният готвач се обади по интеркома:

— Госпожо Коркоран, не уточнихте в каква чиния да подредим пълните палачинки за десерта.

Тя се завъртя на колене и погледна Лу.

— Върви и избери — заповяда той. — Може би медна.

Той разбира от тези неща повече от мен.

— Погрижи се ти!

Всички гости за вечеря бяха мъже, гладко обръснати, с пригладени прически и лъскави костюми. Като се запознаваше с всеки от тях, повтаряше името му, но веднага го забравяше. Слава богу, че онзи младеж го нямаше, красавецът, който я плашеше. Самата тя не знаеше защо. Дори името му не и спомняше — Дик, Ник, Зак, въпреки че го бе виждала с Лу в Ню Йорк. Той непрекъснато идваше у тях, за да получи заповеди от Лу, но тя не успяваше да чуе почти нищо, защото винаги затваряха вратата на кабинета. Обаче подочуваше някоя и друга дума, докато Лу го изпращаше до входна врата. Истината беше, че и двамата не й харесваха, но трябваше да живее с Лу, затова не си позволяваше да мисли често за това. Седна срещу самодоволния си съпруг, леко се беше изпотила в черната сатенена рокля, усмихваше се пресилено и следеше сервитьорите веднага да доливат чашите и да допълват чиниите с хапки. Не хапна почти нищо (въпреки че изглеждаше вкусно и си каза, че трябва да благодари на главния готвач, който беше стеснителен, но обичаше похвалите) и пиеше много.

Ненавиждаше тези сбирки. Лу Коркоран често се забавляваше, но обикновено го правеше в клуба си или в частния салон на някой ресторант. Не обясняваше на Пуси защо организира някои вечери у дома — просто й съобщаваше датата, броя на гостите, оттам нататък Пуси обсъждаше менюто с главния готвач, даваше нарежданията си на двете прислужнички и наемаше допълнителен персонал за кухнята или за сервирането.

Преди много време си бе мечтала за красиви вечери, но това беше много отдавна, когато бе тринайсет-четиринайсет годишна… до около седемнайсетгодишна, когато заживя с Фред, който говореше толкова красиво и мило, до момента, който се премести при него. После започна да я бие, да пие и загина при автомобилна катастрофа — блъснал се в ограда точно преди зазоряване, по време на буря, когато даже трезвен шофьор би имал проблеми да шофира по улиците. Преди да се запознае с Фред, тя стоеше с часове пред огледалото, присвиваше очи и се взираше в дебелия си образ, докато не си представеше, че е слаба, висока и че е облечена в черна кадифена рокля, която сексапилно се усуква около тънкото й тяло. През горещите летни следобеди стоеше пред вентилатора на прозореца, пуснат докрай, и си мечтаеше за вечерни приеми, за това как командва доволен и покорен персонал, как очарова елегантните си гости със забавни анекдоти и весели истории, как се радва на възхищението на усмихнатия си съпруг (висок, тъмен мускулест, лицето му все още нямаше ясни очертания) на другия край на масата, който грее от любов и благодарност, на красотата и уменията й, и едва скрива нетърпението си всички да си отидат, за да може да я отнесе в леглото им.

Но в реалния живот извън огледалото тя имаше връзка с Хю, след това с Боб, Джордж, последен от двама-трима, които не помнеше. Никой не каза нито дума за брак, но всички й обещаваха да се грижат за нея, а не го сториха. Всеки път оставаше сама и не знаеше какво да прави. Знаеше, че не е глупава, въпреки че си признаваше, че се държи глупаво, но понеже се мразеше заради килограмите си и непохватността, характерна за пълните хора (а си мечтаеше да е грациозна и елегантна), и чувстваше, че не може да контролира живота си и мъжете, които я манипулираха, тя приемаше всичко, което й се случваше, почти като наказание за това, че е Пуси. После се появи Лу Коркоран, който я принуди да спазва строга диета и да играе гимнастика, която й се стори още по-изтощителна, защото нямаше сили от глад, но си остана закръглена, подчиняваше се на Лу относно фризьорите си, бутиците за дрехи, от които пазаруваше, гримьорите, за това кога не трябва да говори (което беше почти през цялото време), а после той я прегръщаше, наричаше я красавица и се ожени за нея. Преди четири години. Когато тя беше на четирийсет.

Всичките й мечти се сбъднаха. Направи знак на сервитьора, че чашата й е празна. Щом той се поколеба, тя разбра, че Лу му е казал да не й налива повече вино.

— Доминик — весело извика тя, май така се казваше сервитьора, ако пък не, щеше да се казва Доминик за няколко минути. — В тази част на масата определено умираме за вино.

Без да се колебае, за да избегне емоционално излияние, което да провали вечерта, Лу кимна утвърдително към сервитьора и той й наля вино. После й доля още веднъж, щом му направи знак съвсем лекичко, та да не забележи Лу. Тя пиеше и се усмихваше, пиеше и си спомняше миналото и между другото подочуваше туй-онуй от разговорите, които се водеха около нея.

— … хиляда акра ли?

— На един хълм, на около четири-петстотин метра от река — обясняваше Лу с онзи търпелив глас, с който говореше с Пуси, когато беше готов да избухне от яд, защото тя не разбираше това, което й обяснява. — Има сечище широко девет километра, което слиза надолу към реката, където ще акостират лодките ни. Градът се намира на два километра и половина нагоре по реката, Ривър Бенд…

— Това името на града ли е?

— Точно така. Казва се Ривър Бенд.

— Не е много оригинално.

— Хората там не са особено оригинални и умни. Градът е малък, животът в него тече бавно, хората дори не знаят, че Чикаго съществува.

Докато слушаше мъжките гласове, Пуси си спомни съвета на Сара да опознае Чикаго, да си намери приятели, да влезе в някой борд на директорите, да запълни времето си. „Опитах — помисли си тя, — но трябва някой да ми казва какво да правя. Винаги е било така. Всички мъже в живота ми са ми казвали колко съм некадърна, а хората, с които ме запозна Сара, са толкова уверени, знаят толкова много, те правят нещо, ходят някъде, поемат отговорност. Защо ще ми помагат, след като аз не мога да правя нищо?“

— Можеш да правиш толкова много неща — беше й казала по телефона Сара в неделя. — Ако се съсредоточиш върху конкретен проект или в конкретна област. Действай стъпка по стъпка. Дай си шанс, Пуси. Никой няма да го свърши вместо теб, трябва сама да го направиш.

— Какво да направя?

— Дай си шанс. Вярвай в себе си.

Внезапно почувства отчаяна нужда да се обади на Сара. Трябваше да говори с нея, да чуе гласа й, да повярва, че е истинска, да повярва във всичко, което й каза. Бутна назад стола си.

— Скъпа — толкова нежно каза Лу, че Пуси чак настръхна. — Трябва ли ти нещо?

За пръв път от началото на вечерята всички погледи бяха вперени в нея.

— Само… да се обадя по телефона — отвърна тя.

— Със сигурност може да почака малко. Скоро ще имаме нужда от теб за десерта.

Тя се поколеба дали да си остане на мястото, или да стане.

— Ами, ако е толкова важно… — обади се един мъж от дясната й страна.

Лу барабанеше с пръсти.

— Не — седна тя на стола си. — Може да почака.

Един сервитьор намести стола й по-близо до масата. Без да поглежда Лу, тя върна дежурната усмивка на лицето си. Направи знак да й налеят вино и се отнесе. Лу беше най-милият от всички мъже в живота й. Съпругата му бе починала и той живееше сам в апартамент, който приличаше на пещера. Беше с изглед към езерото в Сентрал парк. Когато Пуси го видя за пръв път, светлината я заслепи. Тогава и тя беше сама, чистеше и готвеше на една възрастна двойка, а те й осигуряваха стая и самостоятелна баня в сутерена на къща в Куинс. Два опушени прозореца пропускаха сивкава светлина, която изчезваше, когато по улицата минаваха хора. Светлите стаи в апартамента на Лу, увереният му глас, скъпите му костюми, широките му ръце, с които в леглото въртеше пълното й тяло насам-натам, на което тя не се противеше — пъхаше главата й между краката си, караше я да застане на четири крака с високо вдигнато дупе, придаваше на раболепието й ново значение. Когато обяви на работодателите си, че напуска, тя вече го боготвореше и крачеше тромаво до него в апартамента му, чувствайки се абсолютно сигурна.

Ожениха се две години по-късно. Тогава тя вече можеше да се побере в сватбената рокля, да си сложи доста умело грима и да говори само когато съпругът й я попиташе за нещо. Това стана преди четири години, когато Пуси Коркоран, тананикайки си новото си име, вярваше, че всичките й мечти са се сбъднали. Вярваше в това от момента, в който Лу й каза, че ще се ожени за нея, до момента, когато за пръв и последен път прояви интерес към работата му. Тя го погледна страстно и нетърпеливо, а той каза тогава внимателно, че трябва да се интересува само от това да му доставя удоволствие в леглото и да се грижи за къщата. Всичко, свързано с бизнеса си било негова работа. Единствено и само негова — съвсем простичко е.

— … последният толкова голям парцел земя на река Фокс — Пуси чу Лу да казва, — до който има град.

— Но Карано го купи.

— И няма анексирано одобрение от Ривър Бенд.

— Значи ще построят града без съгласието на гражданите на този град.

— Общината няма да го позволи.

— Сигурен ли си в това?

— Не искат да се появи самостоятелен град като Карано Вилидж Уест, със собствен кмет и градски съвет, а искат да съживят и да възобновят Ривър Бенд, без да харчат общински пари. Могат да направят това, като одобрят построяването на стабилно субсидирано селище, или още по-лесно, могат да подсигурят много работни места и солидни данъци от казино. Знам със сигурност, че три от пет гласа са против даването на анекс на Карано и в полза на нашето казино.

— Обещанията лесно се забравят.

— За тези обещания бе платено, а след гласуването ще платим още. Няма да ги забравят.

Настъпи мълчание.

— Но ако Карано има възможност да възроди града, защо да не гласуват в негова полза? Струва ми се съвсем естествено, така няма да се страхуват от мафията и какво ли не още, както винаги правят хората, когато става дума за казино. Така че те гласуват анекса и вие сте аут.

— Ще гласуват за казиното. Няма да пожелаят да се строи градът, точка по въпроса.

— Защо, по дяволите? Карано има всички разрешителни, освен анекса, а ти казваш, че градът се нуждае от помощ, и както вече казах, гражданите ще са спокойни, никой няма да се притеснява от мафията и всичко останало. Кой ще ги спре.

— Хората. — Коркоран се усмихна хитро. — Живеем в демократична страна, не забравяйте! Хлапето е там и убеждава всеки селяндур, че Карано застрашава начина им на живот. Много го бива в тази работа — има честно лице, широка усмивка, умее да борави с думите. Дадох му няколкостотин долара за протеста миналата неделя — протестиращи, оратори, имаше даже и телевизионни екипи — и ще продължава да ги организира. Всяка събота и неделя ще получава по няколкостотин долара. Ще поддържа огъня. Мислите ли, че някой политик ще гласува срещу недоволствата на местните хора?

„Хлапето — помисли си Пуси, — чиито очи ме плашат.“ Благодари на безплътния Господ (в когото не можеше да повярва; искаше, но Лу все повтаряше, че слабите коленичат и се молят, силните стоят изправени и действат), когато видя, че младежът не е между гостите тази вечер.

— Според теб кога ще направиш първата копка?

— След няколко години. Щом законодателната власт гласува разрешителното, ще започнем строителството на хотела и дока за яхтите.

— И мислиш, че местните ще те посрещнат с овации ли? Смяташ, че ще предпочетат хотел и кораб казино пред нов град?

— Те обичат парите. Мислиш ли, че има друга причина заведения за хазартни игри да се появяват навсякъде като гъби след дъжд? Градовете покрай реките загиват, когато фабриките, в които работят хората, се закрият — стари порутени сгради по реките Фокс, Илинойс, Мисисипи. Работниците остават без работа, няма какво да работят. Те надигнаха глас и получиха кораби-казина, работа, туристи — пълни автобуси с оптимисти и отегчени домакини — и данъци. Градовете станаха дял от печалбата — всяка година вдигат данъците на казината, използват парите за училища. Кажи ми кой ще гласува срещу това?

— Сигурен ли си в това, което казваш? Доста обикаляме по тези места.

„Карано — замисли се Пуси. — Чувала съм това име. Някой го спомена и то заинтересува Лу. Винаги познавам, когато е заинтересуван — дясното му ухо трепва като на куче, което дочува нещо.“

Но кой ли го каза? Опита се да си спомни. Беше някъде, където имаше много хора и… сервитьори! Ресторант и Сара беше там. А после се сети. Сара беше с някакъв мъж, по-възрастен от нея, изглеждаше строг, стана и се приближи, така, че с Лу трябваше да отстъпят назад. А когато Лу попита кой е, мъжът — Рубен се казваше, сега си спомни — каза, че имал нещо общо с Карано Вилидж. А ухото на Лу трепна.

Може би Сара имаше нещо общо с Карано Вилидж. Близо до Рубен, близо до Карано Вилидж. А Лу се опитваше да я спре. „Трябва да я предупредя — помисли си Пуси. — Не мога да позволя Лу да й навреди. Тя е единствената ми приятелка.“

Главата й беше замаяна от виното, което бе изпила, но се опита да се съсредоточи и да чуе какво си говорят.

— … двайсет процента — каза Лу. — Семейството запази един милион акции, а другите предлагаме на шейсет.

— Не мога да купя акции от нещо, което може да се окаже въздушна кула, дявол да го вземе, Лу, знаеш го. Ами ако никога не го построите?

— Ще го построим. Купуваме земята от Карано и започваме още на следващия ден. По мои сметки ще му се наложи да продава след шест-осем месеца. Няма да може отлага повече. Щом разбере, че няма да получи анекса, което означава, че не може да строи, ще я зареже и ние ще я вземем.

— Тогава вече ще говорим за закупуване на акции.

Лу изрече със своя смразяващо спокоен глас:

— Предлагаме двеста и шейсет хиляди акции. Ако искаш да купуваш, сега е моментът. Обявяваме ги, щом купим земята. Уведоми ме какво си решил.

— Как е риболовът там?

— Има американски костур, шаран и други някакви. Не е като едно време, доста е замърсено, но все пак риба има.

— Миналата седмица трябваше да дойдеш с нас. Четири дена бяхме на река Роаринг Форк, имаше превъзходна пъстърва, най-добрата, която съм виждал.

Пуси вече не ги слушаше. „Риболов — ядоса се тя. — Искам да чуя още нещо за Сара.“

— Любов моя? — Съпругът й я гледаше усмихнат, с блуждаещ поглед. — Десертът.

Един сервитьор дръпна стола й и й направи място да стане от масата. Пуси отиде в кухнята. Главният готвач вече беше приготвил медната чиния, подредена с палачинки. Лу каза, че това трябва да е нейният принос за вечерта. Веднъж в Ню Йорк той се бе възхитил на една домакиня, която донесе фламбирания десерт от кухнята до масата като горда кралица, която носи свещения огън.

— И ти ще направиш такова нещо — каза той на жена си, която се уплаши и се молеше да забрави.

Но Лу не забравяше нищо. И така, Пуси застана до главния готвач и заля палачинките със затоплен коняк.

— Госпожо, изляхте твърде много — каза строго готвачът, но тя се страхуваше да не би пламъкът да не е достатъчно, когато влиза в трапезарията, и добави още коняк. Взе една чиния и отиде до въртящата се врата.

— Запали го — заповяда тя.

Главният готвач поклати неодобрително глава, но доближи дълга запалена клечка кибрит към палачинките и Пуси влезе в трапезарията.

Пламъците лумнаха и опърлиха косата й. Заляха краищата на чинията като огнен водопад и изгориха ръцете и китките й. Тя извика и хвърли чинията, пламъците се разпространиха по килима чак до седемте чифта кожени обувки под масата. Мъжете скочиха и заудряха с крака по килима, смачкаха палачинките и ритнаха настрани медната чиния, сякаш е горяща футболна топка.

Пуси се отдръпна настрани и от безопасно място учудено наблюдаваше. Сцената беше направо невероятна, все едно гледаш документален филм на видео в някой музей — шест добре облечени мъже с черни костюми скачаха, надигаха се като привидения от пламъците, издаваха странни ликуващи викове. Само Лу не се помръдна, стоеше неподвижно начело на масата. Пуси го забеляза с периферното си зрение, но погълната от сцената, която се разиграваше пред очите й, не погледна към него. Това бе нейно дело. Скачането, силните крясъци, внезапният прилив на живот, който събуди скованата, приличаща на пещера трапезария… нейно дело, изцяло нейно дело. Усмихваше се — силна, весела, жива.

Скоро пламъците позатихнаха, станаха синкави и постепенно изгаснаха. Когато мъжете, чиито весели лица бяха придобили глупаво изражение, се върнаха и седнаха на столовете си, на килима бе останал изгорял кръг. До един смениха глупавото си изражение със загриженост.

„Не е станало нищо страшно, нали знаеш.“ „И без това не трябваше да ям десерт — вредно е за фигурата ми.“ „Жалко за килима.“ „Познавам един човек, който може да го оправи, дребен американец, който може да направи всичко. Ще ти дам името му…“

Най-после Пуси погледна безизразното лице на Лу. „Ще ме убие“ — помисли си тя и избяга. Не можеше да се скрие в спалнята — най-напред там щеше да я потърси. Влезе в библиотеката, отвори една от махагоновите врати, промъкна се в кабинета на Лу и я затвори след себе си. Никога не би я потърсил тук, това беше забранена територия за нея.

Обиколи стаята, единствената с човешки размери в апартамента, и се опита да си представи какво я очаква. Хрумна й, че ако някой я види, ще си помисли, че прилича на мишка в колело или лабораторна маймуна, която отчаяно търси начин да избяга. И щеше да е прав.

Седна на кожения диван. Мразеше кожата; беше хлъзгава и студена, човек не можеше да се свие на топка и да се почувства защитен. След миг стана и отново се заразхожда из стаята. „Ще избягам. Няма да взема нищо, което принадлежи на Лу. Ще отида при Сара и тя ще се погрижи за мен.“

Отиде до бюрото и вдигна слушалката на телефона. Знаеше номера наизуст.

— Сара! — извика тя. — Слава богу, че си си у дома. Мога ли да дойда да живея у вас?

— Да живеете у нас ли? Вие живеете със съпруга си, нали?

— Да, да, да. Трябва, трябва да се махна оттук, толкова го ядосах, направо го вбесих, че не мога да остана тук, той ще ме убие.

— Не говорите сериозно, госпожо Коркоран. Разбира се, че няма да ви убие…

— Ще ме убие! Ще ме убие! Толкова е…

— Казвали сте ми, че не за пръв път го ядосвате, но винаги се е успокоявал. Вярно ли е… че се е успокоявал и всичко отново е било наред?

Пуси се отпусна във въртящия се стол на Лу. И той беше кожен, но тя нямаше избор, краката й трепереха.

— Мислиш си, че всичко е наред, но не можеш да забравиш това, което ти е казал някой, той също не може да го забрави, така че то остава и продължава да боли, така че не, нищо не наред, никога не е било. — Рисуваше кръгчета, а вътре в тях по-малки, хванати в капан от по-големи. Химикалката се врязваше в хартията, тъй като кръговете ставаха все по-отчаяни. — А този път направих нещо наистина ужасно и глупаво, провалих приема му и никога няма да ми го прости, бизнесът е единственото нещо, за което наистина му пука, а аз създадох голяма бъркотия…

— Съсипали сте цялата вечер или само част от нея?

Спокойният глас на Сара прекъсна риданията й.

— Десертът — обясни тя.

— Значи нещо се е объркало по време на десерта. Със сигурност не е непростимо.

Това беше единственото нещо, което трябваше да направя — да си мълча и да се усмихвам много. — Очертаваше кръгове с химикалката, която прорязваше хартията. — Сара, не мога да остана тук, а няма къде да отида, нямам си никого, освен теб. Моля те, Сара, умолявам те да ми позволиш да живея у вас! Няма да ти създавам никакви проблеми, ще чистя къщата, умея да чистя — ще правя каквото кажеш, моля те… моля те… — Сложи ръка на устата си, за да потисне риданията. Срамуваше се. Сара не би плакала — беше твърде силна.

— Ще се опитам да ви намеря нещо за тази вечер — каза най-сетне младата жена. — Опасявам се, че не е добра идея да дойдете тук. Повярвайте ми, госпожо Коркоран, ще…

— Наричай ме Пуси! Никога не ми казваш така! И преди съм те молила, но ти не ми обърна внимание! Сякаш не ме харесваш!

— Напротив, харесвам ви. Искам да ви помогна. Обещавам, че ще ви намеря безопасно място, докато помислите какво ще правите оттук нататък. Не можете да вземате решение, когато сте толкова разстроена; имате нужда от спокойствие и време. Всичко ще се оправи, наистина. Вие сте силна жена, можете да оправите живота си. Ще направя каквото мога, за да ви помогна да решите какво ще правите след това. Ще ви се обадя след час и ще ви кажа…

— Не! Не се обаждай тук! Аз ще ти звънна. Но след половин час, става ли? Той ще е все още при гостите си.

— Ще видя какво мога да направя. И… се опитайте да се успокоите. Каквото и да става, няма да си помогнете, като не се владеете.

Пуси бавно затвори телефона. „Каквото и да става.“ Нима Сара не й повярва? Ако не можеше да разчита на нея, нямаше никаква надежда. „И не ме нарече Пуси. Но каза, че съм силна. Силна жена, каза тя. Добър живот. Нямаше да го каже, ако не го мислеше.“

Пуси си повтори напевно тези думи: „Силна жена. Хубав и живот“. Хвана се за главата и се разрида.

Сълзите й покапаха по документите, разпилени по бюрото и тя отново ахна от ужас. Избърса ги с ръка, взе салфетка от кутията, която бе до нея, за да ги попие, но ги изпомачка. „О, боже!“ — помисли си тя, в паниката съвсем измачка страниците и ги хвърли в кошчето за боклук чак на дъното. Всички други документи изглеждаха наред. Като нови.

На страниците имаше дълги редици цифри, изпъстрени със ситно написан текст. Те подскачаха пред очите й, черно на бял фон, бяло на черен фон, пълни безсмислици, от които ти се завива свят. Помисли си, че Лу работи с тях, манипулира ги, както манипулираше и хората. Прегледа и текста, не разбра абсолютно нищо. Не разбираше и съпруга си. Беше спала с него, омъжи се за него, пътуваше с него, заедно създадоха два дома (ако въобще можеха да се нарекат дом), но ако някой я помолеше да опише набързо кой е Лу Корморан нямаше да може да го направи.

Не е за вярване, но задряма за няколко секунди — може би минути? — подпряла главата си с ръка, а лакътят й беше върху документите на Лу. Подскочи рязко и се опита да види часовника върху глобуса. Бяха минали четирийсет минути от разговора й със Сара. „О, боже, може би е излязла! Има си и друга работа, не съм й само аз на главата…“

Грабна слушалката и бързо набра телефона.

— Сара, мислех, че си излязла — извика с облекчение тя.

— Как бих могла, след като обещах, че ще се погрижа за вас?

Обзе я топла вълна на благодарност. Изправи гръб. Сара се грижеше за нея.

— Благодаря ти… — прошепна тя. — Благодаря…

Точно в този момент двойната врата се отвори и на вратата се появи Лу.

— … Горднър — казваше Сара. — Нанси разполага със свободен апартамент за портиер. Можете да останете в него колкото поискате. Адресът е… имате ли нещо за писане?

— Да — прошепна Пуси, вперила поглед в Лу. Ръцете й бяха сковани и отказваха да й се подчинят.

— Елм Стрийт 134. Сградата е от сив камък, отпред има няколко статуи. Намира се на десет минути с такси от вашия апартамент. Ще отидете ли тази вечер?

— Да — прошепна Пуси.

— Какво има? — строго попита Сара. — Какво става?

— Нищо. Аз… ще отида. Както ти каза. — Ръцете й трепереха и телефонът изтрака, докато слагаше слушалката.

— Колко от тези документи прочете? — Гласът му беше много строг и сериозен. Той все още стоеше на вратата.

— Не съм ги чела. — Гледаше го с широко отворени очи. — Ами палачинките?

— Да, бе — изсумтя той. — Всички са разпръснати пред теб.

— Но аз не разби… видях много цифри, но не разбирам какво означават. За мен са просто… цифри. Думи. Подскачаха пред очите ми.

— Казвал съм ти да не влизаш в кабинета ми.

— Знам, Лу, но толкова беше толкова ядосан… — „Не му напомняй! Не го ядосвай пак!“ — Имах нужда от тихо и спокойно място.

— И избра кабинета ми. Да ме шпионираш. Скапана кучка такава, не ти ли беше достатъчно, че направи цял цирк одеве, че станах за смях, като се правеше на клоун…

Телефонът иззвъня. Пуси впери поглед в него. Сара й звънеше. Сигурно се чудеше защо затвори, защо шепнеше. Протегна ръка да го вдигне.

— Остави го да звъни. — Лу влезе в стаята. Без да повишава тон, каза: — И на всичкото отгоре ме шпионираш… за какво? Да не би да си си помислила, че можеш да ме шантажираш, за да забравя този фарс в трапезарията? Не шантажираш ли най-добре в леглото? Глупава малка курва, опитваш се да…

Пуси изпищя. Между гърдите и по гърба й потекоха вадички пот. Черната сатенена рокля се плъзгаше по кожения стол (представи си петната от пот по роклята си, но нямаше време да се чувства неудобно). Почти се свлече от стола, но се хвана за ръба на бюрото и се заспъва с токчетата си по пода. Плувнала в студена пот, разтреперана, сигурна, че ще умре, тя почувства такава омраза, че почти усети вкуса й.

— Не съм чела скапаните ти документи! — изкрещя, изненадана от реакцията си не по-малко от Лу, който остана буквално с отворена уста. — Хич не ми пука за твоите документи, нито за приятелите ти, и за теб не ми пука.

Тя трепереше толкова силно, че чак зъбите й тракаха, когато бързо заобиколи бюрото и се нахвърли върху Лу толкова ожесточено, че той инстинктивно се отдръпна встрани. Мина покрай него и продължи напред, но не към вратата, както след миг осъзна, че е трябвало да направи, а към спалнята си — само дето това бе тяхната обща стая — и тресна вратата себе си.

Той я последва, връхлетя вътре и видя, че се е свила до тоалетката.

— За каква се мислиш? Да ми говориш като някоя курва, като курвата, каквато беше, когато те измъкнах… — изкрещя той.

— Говоря като теб! — извика Пуси. — От теб се научих да говоря така!

— Нищичко. Не научи абсолютно нищо. Когато те открих беше тъпа курва и такава ще си останеш, с нищо не ми помагаш, разваляш абсолютно всичко, до което се докоснеш, ти си безполезен боклук.

— Ти се ожени за мен! — изкрещя тя. — Обичаше ме!

Той се изхили.

— Обичал съм я бил! За бога, ожених се за теб, защото така можех да те притежавам — отново изсумтя той. — Сключих скапана сделка.

Със сподавен вик Пуси отвори рязко чекмеджето на тоалетката и грабна малкия пистолет, който държеше там от седмици. Беше черен, със сребриста лента отгоре. Избра го, защото беше малък и лек, караше я да се чувства по-добре, но никога не си бе представяла, че наистина ще го използва. Сега й се стори тежък, изплъзваше се от влажната й длан, затова го държеше с две ръце.

— Кучка такава! — изръмжа Лу и се втурна да й го вземе.

Пуси затвори очи и натисна спусъка. Но бе забравила да свали предпазителя откъм сребристата страна на пистолета. Миг преди Лу да грабне пистолета, тя си спомни, че продавачът й показа как се сваля предпазителят. А после всичко потъна в мрак.