Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (16)

Шестнайсета глава

— Идвам към теб — каза Мак по телефона. — Обаждам ти се, за да те предупредя.

— Знаеш ли колко е часът? — попита Роза.

— Не. — Погледна часовника си. — Мамка му, времето направо лети, когато човек се забавлява. Веднага идвам.

— Четири и половина сутринта е, събуди ме, а утре в осем часа имам лекции — всъщност днес — спала съм точно половин час и в момента хич не ми е до теб.

— Но се интересуваш от секс, нали? Както винаги.

— Я стига, Мак. Лягай си и ми се обади утре.

— Трябва да дойда сега. Всъщност прекарал съм почти цялата нощ с теб.

— Моля?

— Дошъл съм при теб към десет-единайсет часа снощи.

— Какви ги говориш? Аз бях с приятели допреди около час.

— Да, но аз съм бил у вас. Виж, не е кой знае какво. Трябва да кажеш само, че съм дошъл към единайсет часа снощи, ти си излязла с приятели, а аз съм останал да чета. Въпросът е, че си знаела, че съм у вас. Ясно?

— Звучи ми като алиби.

— Хей, кой е казал нещо подобно — виж, кажи, че съм бил там, това е всичко. Какво толкова, Роза? Прекарвам доста време у вас, какво ще ти стане, ако кажеш, че съм бил у вас и тази вечер?

— Алиби за какво? Какво си направил? Няма значение, не искам да знам. Ти си луд, Мак. Искаш да излъжа заради теб? Защо да го правя?

— За бога, моля те да…

— Да излъжа заради теб. Защо? Защото известно време сме били заедно ли? Я стига, Мак! Ти си сладък и не си зле в леглото, но не може да се каже, че сме гаджета. Пък и си доста особен, знаеш ли? Винаги се опитваш да контролираш всичко, включително и мен. Обаче ми се струва, че това, което всъщност искаш, е някой да се грижи за теб. Как можеш да правиш и двете? Малко е странно, но не е много интересно, понякога си досаден и няма начин да поема какъвто и да било риск заради теб. Да излъжа заради теб? Да си имам проблеми с полицията, някой адвокат, съдебни заседатели или каквото и да е там? Ти си се побъркал. Лягай си. И не ми се мяркай, докато не се оправиш.

Мак остана със слушалка в ръка дълго след като тя бе затворила. Сякаш още едно ъгълче от живота му се бе отчупило и разбило на парчета. Стоеше неподвижно и се ослушваше за някакъв шум, който да наруши задушаващата тишина в стаята му. Някъде далеч чу шум, може би от телевизор, но той бе твърде слаб, за да го възприеме като нечие присъствие. Огледа се, плъзна поглед из стаята. Празна. Дори не изглеждаше негова, преди да си събере багажа. Нищо в нея не казваше: „Това е стаята на Мак Хейдън“. Мразеше снимките, не се интересуваше от картини, скулптури или каквато и да било украса. Четеше само списания, а като ги прочетеше, ги изхвърляше. Винаги прибираше дрехите и обувките си, така че в стаята не се виждаха никакви негови вещи.

И все пак това бе неговата стая. В неговата къща, където живееше неговото семейство.

„Махай се! Никой не те иска! Мразим те!“ Кой ще се погрижи за него?

Прилоша му. Никой. Самият той. Беше сам на света и можеше да разчита единствено на себе си.

„Затова помисли за себе си. Размърдай се. Лу всеки момент може да се сети, че ще избягам, и да прати някой от хората си…“

Той отвори сака, извади пуловерите и напъха тениските и шортите, които щяха да му трябват на Науру, където винаги беше топло. Явно не можеше да отиде при Роза. Ще отиде на летище „О’Хеър“ и ще хване първия самолет, само и само да се махне от Чикаго, а после ще замине за Науру. Имаше кредитна карта и доста пари в банката, на летището ще намери банкомат. На Науру ще живее като цар, никога повече няма да му се налага да се тревожи за каквото и да било.

Затвори сака и го замъкна до прозореца. Вътре нямаше нищо чупливо — щом можеше да оцелее по летищата, щеше да издържи и на това изпитание. Вдигна го на перваза и го хвърли навън. Беше изчислил, че ще падне в меката цветна леха пред къщата, но не си премери силите, хвърли го твърде силно и той тупна на тротоара отвъд градината. Уличната лампа светеше и Мак видя как пада на тротоара. От едната страна ципът се разтвори и дрехите му се разпръснаха. Сакът подскочи веднъж, а после още един път, преди да се спре на бордюра с единия край в канавката. Гняв стегна гърлото на Мак: искаше да изкрещи, имаше чувството, че ще се пръсне, че ще излезе от кожата си от яд. Устните му се движеха безмълвно докато гледаше разпръснатите дрехи на улицата, но ругатните бяха твърде слаби и меки, използваха се твърде прибързано и необмислено в ежедневието, за да предадат силата на гнева, който бушуваше в душата му. Тялото му трепереше от омраза към всичко и към всички. Заслепен от това чувство, той се обърна с гръб към прозореца. Майната им на дрехите, ще си купи други. Вече беше съставил план за действие, трябваше да го осъществи. Щеше да извърши това, което е необходимо, без да му мигне окото. Вече не разсъждаваше. В момента от значение бяха единствено действията му. Спасяваше си кожата.

„Не си зле в леглото“ — думите на Роза прозвучаха силно и ясно в главата му, сякаш беше до него. „Не съм зле ли?“ Беше невероятен, всички жени, с които е бил, го твърдяха. Роза беше луда. Той беше същински сексуален лъв: едно момиче го нарече така и сравнението му хареса. Когато се обади и разбере, че е заминал, Роза щеше да страда. А той бързо щеше да си намери друго момиче. Сексуалните лъвове никога не оставаха сами за дълго.

„Затова забрави тази кучка. Захващай се за работа! Действай!“

Прецизно подреди стаята така, както беше замислил: набрани чаршафи, смачкана възглавница, разпилени разтворени списания, препълнен пепелник на нощното шкафче до полупразен пакет цигари. Всичко това щеше да се превърне в пепел, докато пристигнат специалистите, човек никога не знае какви парчета от пъзела ще сглобят, за да възстановят инцидента.

Запали цигара, дръпна си два-три пъти и я остави да падне върху най-горния чаршаф. Втренчи поглед в него с надеждата, че ще пламне. Нищо не се случи. Отново го обзе ярост. „Кучка! — помисли си той. — Бавно горящи чаршафи.“ Скапаната му майка заставаше на пътя му, каквото и да направеше.

Запали още една цигара и постави горящия й край върху първата. Сложи още една и още една: осем запалени цигари, подредени като спиците на колело. Най-после чаршафът се овъгли и в него се появи малка дупка. Запали поредната цигара, докато гледаше очарован как се издига дим и прогорената дупка се уголемява. Той се засмя, цигарата все още беше в устата му. Хвърли последен поглед на стаята, сви рамене, защото това, че я напуска, не го вълнуваше, и затича надолу по стълбите, мина покрай затворените врати на стаите на втория етаж и продължи надолу към първия. Трябваше да запали още два пожара. Сети се за една весела песничка:

„Номер две и номер три, колко вълнуващо ще бъде!

Един отпред, един отзад, и те няма да има откъде да излязат!“

Чу гласове в библиотеката. В пет сутринта? Надникна през ключалката. Вещиците, и тримата спяха. Видеото работеше, но никой не го гледаше. Сами в къщата, трите вещици спяха дълбоко.

„Време е да вървиш, а не да се отказваш, това е възможност да се махнеш, трябва да й повярваш.“

В гърлото му напираше смях. Той беше по-добър от всички тях, по-умен, по-забавен, по-елегантен. Никой нямаше шанс срещу него. Смехът гъделичкаше езика му и избухна. Той се уплаши: „Внимавай, внимавай, не бива да будиш вещиците“.

Отиде в кухнята и нареди до задната врата вестници, хартиени салфетки, кухненски кърпи и няколко готварски книги. „Огън, огън, не сещай умора, нещо ужасно ще събуди тези хора.“ Извади от джоба си кутия кибрит. „Спри! Не можеш да сториш такова нещо!“ Кой, по дяволите… Никой. Тук нямаше никого. Но някакъв вътрешен глас му бе заповядал да спре.

„Защо да спирам?“ Гласът преряза хаоса от песнички и стихчета, които кънтяха в главата му. „Злополука. Забрави тази подробност. Трябва да изглежда като злополука.“

Това беше планът. Да направи така, че да изглежда като нещастен случай. Хлапетата щяха да са мъртви; никой нямаше да каже на ченгетата за това, че търгува с наркотици, че е направил така, че смъртта на Пуси да изглежда като самоубийство. Къщата е изгоряла, никой няма да търси Мак. Но така или иначе никой нямаше да търси нищо; хлапетата щяха да са мъртви, нямаше причина да търсят Мак.

Защо тогава да го прави като злополука? Какво значение имаше? На кого му пукаше?

„На теб ти пука.“

Знаеше, че е така. Знаеше, че Мак Хейдън нямаше да понесе, ако всички вярват, че той умишлено е подпалил къща, в която е имало три деца. Него нямаше да го има; кого другиго да обвинят? Но тогава къде отиваше планът му?

Да запали три пожара. Това беше планът. Да изглежда като нещастен случай. Това беше планът. „Не може и двете.“

Мислите му сякаш бяха като хванати в капан. Трябваха му само няколко секунди, за да осъзнае, че неговият безпогрешен план всъщност е пълна каша.

Стори му се, че надушва дим откъм третия етаж. Нещастен случай. Само това беше останало от плана му. Бързо напъха вестниците обратно в кутията за хартиени отпадъци, разхвърли хартиените салфетки по пода, върна кухненските кърпи в чекмеджето. Затвори го с трясък, който проехтя като изстрел в тихата къща.

— Кой е? — извика Аби. — Сара? Прибра ли се?

„Махай се, махай се, махай се.“ Думите кънтяха като удари на чук в главата на Мак.

„Но аз още не съм свършил, трябва да запаля проклетия…“

„Не трябва да говориш така. Сара не го одобрява.“

„Слушай какво, малък некадърник такъв, не ми казвай как да…“

„Не е много любезно от твоя страна. Възпитаните хора не говорят по този начин, а само невежите и грубите.“

„Разкарай се! Остави ме на мира! Трябва да се махна, да отида в Науру!“

За миг сякаш усети топлото слънце на Науру върху голия си гръб, видя приветливите усмивки на хората, които го обичаха. Никой нямаше да го намери там, никой нямаше да може да го пипне там, спомените му ще избледнеят и в крайна сметка ще забрави тази къща и хората, които живеят в нея.

Огледа кухнята, за да види дали не е забравил нещо, и погледът му се спря на фотьойлите, където със Сара бяха пили кафе и тя го бе посрещнала у дома. Онази вечер бе една от най-хубавите в живота му, тогава се почувства почти доволен и щастлив. Вече бе късно, твърде късно, с всичко това бе свършено. Той тръгна към задната врата.

„Не, почакай. Почти забрави… Тръгни в другата посока…“ Тичешком отиде до входната врата. Мислеше само за едно-единствено нещо, всички други мисли и планове бяха на заден план. Жирафът. Дъг го беше издялкал, лакирал и му го беше подарил. „Защото те обичам.“

Мак си спомни, че го сложи в сака. Трябваше да е там. Там беше и той трябваше да си го вземе. Не се запита защо; знаеше само, че трябва да го вземе със себе си. Съсредоточен върху тази мисъл, отвори вратата и излезе навън. „Продължавай, не спирай, слънцето почти изгря, почти се съмна“ — и я затвори след себе си.

Вратата се тресна и Аби отново попита:

— Сара, ти ли си?

След като не получи отговор, си помисли, че й се е присънило или пък е сценка от филма, който все още не бе свършил. Погледна екрана — двама души си говореха, в далечината се виждаха коли, но не се тряскаха врати. Погледна Дъг и Кери, които спяха дълбоко, свити в двата края на дивана. Не бяха чули нищо, така че сигурно й се е причуло. Аби цяла нощ се мъчи да не заспи, изпи три кафета, но от тях само се изнерви. Смътно си спомни, че някой се изхили, последва силен шум, но не беше сигурна дали наистина е чула всичко това. Стори й се, че надушва дим. Той все още бе буден и пушеше в стаята си. Какво ли му се бе случило, та да е толкова ядосан тази вечер? Никога не е бил толкова гневен. Почти обезумял. Аби нямаше представа какви са хората, когато обезумеят, но изразът беше подходящ за Мак, поне на днешното му поведение. Сара се обаждаше почти на всеки час и питаше какво прави Мак, а Аби отговаряше, че не прави нищо.

— Мисля, че не е излязъл. Щях да го чуя. Значи все още горе в стаята си. Вероятно спи или пуши. Вие къде сте?

Първия път Сара каза, че са в Ню Джърси, след това — в Пенсилвания. Каквото и да отговаряше, все бе твърде далеч от библиотеката, където Аби бдеше над Дъг и Кери, а на екрана вървяха филм след филм.

Знаеше, че Сара и Рубен се сменят зад волана, за да се приберат по-бързо. Телефонът вдигна Рубен.

— Сега ще ти дам Сара — отговори той.

За своя собствена изненада Аби бързо изрече:

— Не, всичко е наред. Къде сте?

— В Индиана, близо до град Елкхарт. Искаш ли да ти го опиша?

— Да, моля те. — „Колко странно, той знае, че искам да продължа разговора. Май знае доста неща и затова Сара е влюбена в него.“ — Опитвам се да не заспя. Колко е часът?

— Почти четири и половина сутринта. Можеш да поспиш малко.

— Наглеждам Дъг и Кери. Разкажи ми за града!

Рубен сложи телефона на поставката и усили звука, за да може и Сара да чува разговора им. Погледна през стъклото.

— Все още е тъмно, така че трябва да използваме и въображението си. Току-що пресякохме река Сейнт Джоузеф и пътуваме на запад, вече има запалени лампи — страдащи от безсъние или хора, които стават рано във фермерските къщи и малките градчета, които прекосяваме, преди да сме се усетили, че сме влезли в тях. Сестра ти е страхотен шофьор, обича високите скорости, има невероятна концентрация и рефлекси. — Аби изпъшка, а Сара хвърли бърз поглед на Рубен. — Но трябва доста практика, за да станеш толкова добър — тихо продължи той. — Практика, освен това не действа неразумно. Каза ми, че и ти си добър шофьор. Ще бъдеш добра като нея, стига да взимаш правилните решения. Това важи за всички нас, независимо на каква възраст сме, не мислиш ли?

Настъпи мълчание.

— Благодаря — въздъхна Аби. — В смисъл… благодаря ти.

— Както и да е, природата тук е прекрасна — поля, овощни градини, спретнати чифлици, горички покрай реките. Прилича на гоблен или на разноцветна мозайка. Има и пясъчни дюни.

— О, ходили сме там! Сара ни води няколко пъти, нейни приятели имат вила в Лейксайд, а и от училище ходихме на урок на открито. Но — говореше бавно — въпреки това ми разкажи.

— Добре, а ти ми разкажи какво си спомняш. Първо, те са огромни — хората изглеждат като джуджета до тях — огромни кръгли хълмчета от пясък, които се преливат едно в друго и се простират чак до езерото. По склоновете им растат треви и храсти, а между тях вятърът и дъждът са оформили малки вълнички. В района има блата, мочурища и гори… — Той описваше района така, сякаш го виждаше покрай магистралата, а не така както си го спомняше от посещението си тук преди много време. — И чифлици, разбира се. Тук живеят хора от сектата амиш^[1].

— Учихме за тях. Веднъж Сара купи амишко юрганче от Индиана.

— Правят разкошни юрганчета, едни от най-хубавите. И аз имам едно… имах. — Той замълча, а после пое риска: — Бих искал да си купя друго. Можем някой ден да дойдем с кола и да поразгледаме. Ако си харесаш някое, ще купим и на теб. Амишките ферми ще ти харесат: много са красиви, уютни и подредени, с кокетни сгради и огради от колове, а мебелировката в домовете им е изключително простичка и с идеална симетрия. — Той й описа мебелите и живота във фермите на тези хора: двуколки и инструменти в дворовете, първите бали сено за тази есен, тикви, ябълкови и черешови градини. — Прави редове дървета, които приличат на диворастящи, като абстрактно изкуство, чворести, почти гротескни, но доста горди и достолепни.

— Как е възможно да са достолепни, след като са чворести и гротескни?

— Твърди и непоколебими в един нестабилен и променлив свят. А ябълките са печелили награди, което прави овощните градини още по-забележителни. — Рубен замълча. — Когато дойдем да си търсим юрганчета, ако е есен, можем да си наберем ябълки, да опитаме ябълков сайдер и ябълково масло и тогава ще видиш колко добре съм ти описал всичко.

— Каза, че използваш въображението си.

— Щом не мога да видя красотата около себе си, опитвам се да си я представя. Ти не постъпваш ли така?

Настъпи мълчание.

— Правя го с удоволствие — отвърна Аби. — Не каза ли… — Тя замълча, а Рубен затвори очи и зачака. — Каза, че всички ще отидем там. Ще си избираме юрганчета и ще берем ябълки. Вие със Сара ще се жените ли?

Рубен погледна Сара. Правил ли й е подобно предложение? А тя на него? Погледите им се срещнаха и двамата си спомниха спокойната вечер. Навън валеше проливен дъжд. Те бяха в неговия уютен и топъл кабинет и изведнъж осъзнаха, че ще споделят живота си. Случи се само преди две вечери, но беше толкова ясно и очевидно, че сега изглеждаше така, сякаш винаги са го знаели. Сара бързо отмести поглед към магистралата, усмихна се на Рубен и се пресегна, за да докосне ръката му, преди отново да насочи вниманието си към пътя.

— Да, Аби, ще се женим — каза.

— Сара? Не знаех, че си там. Тоест, разбира се, че знаех, че си там, но не знаех, че слушаш разговора ни.

— Сара шофира с висока скорост и не може да разговаря — обясни Рубен. — Само слуша нашия разговор.

— О! — настана мълчание. — Кога ще се…

— Още не сме определили датата. Трябва да седнем и да решим кога ще е най-удобно за всички.

— О! Имаш предвид… искате и ние да присъстваме? На сватбата?

— Разбира се. Как бихме могли да се оженим без вас? Майка ви също трябва да присъства.

— О!

— Какво означават тези възклицания, Аби? — попита Сара.

— Не знам. Всъщност мислех, че сте скъсали, а сега изведнъж… ще се жените.

— Разговаряхме надълго и нашироко — поясни Рубен. — А и през последните два-три дни преживяхме много. Понякога просто знаеш кое е най-доброто за теб. Нямаш никакви съмнения.

— Никога не ми се е случвало такова нещо.

— Ще ти се случи, има време. — Рубен потръпна, спомни си колко се ядосваше всеки път, когато баща му му казваше точно тези думи. „Трябва да се науча да бъда различен баща“ — помисли си и му стана смешно. Осъзнаваше, че вече говори като всички родители по света.

— Всички все това ти повтарят, когато си на петнайсет. — На Аби толкова й се спеше, че едва държеше главата си изправена, но знаеше, че ако легне, веднага ще заспи. — Кога ще си бъдете у дома?

— Може би след два часа. Най-много три. Всичко спокойно ли е?

— Да. Надушвам дим, той сигурно пуши. Въобще не е слизал долу.

— Обаждайте ни се по всяко време — обади се Сара. — Ако нещо ви притесни, не чакайте, просто ни звъннете. По което и да е време.

След този разговор Аби не можеше повече да остане будна, заспа и се събуди от някакъв шум. Помисли, че Сара се е прибрала. „Сигурно е било по телевизията“ — помисли си тя, после отново усети дима и осъзна, че не е марихуана.

— Нещо гори — каза на глас.

Кери отвори очи.

— Какво?

— Нещо гори — повтори Аби. — Дъг, събуди се. Има пожар.

— Той пуши — измърмори момчето. — Остави ме на мира.

— Ставай! Трябва да разберем какво е, а не искам да се качвам сама.

— Предполага се, че ти трябва да се грижиш за нас.

— Ставай! Веднага! — сопна му се тя.

— Не искам да се качвам там — каза Кери.

— Отиваме. Всички. Дъг, ставай.

С усилие успя да ги изкара в антрето. После тръгнаха по стълбите към втория етаж.

— Надушвам дим — каза Дъг.

— Не се шегувам. — Аби ги хвана за ръце и ги поведе нагоре по стълбите.

Мирисът стана по-остър, парлив, дразнеше носовете им, когато се качиха на третия етаж, видяха сиви струйки дим да лазят по тавана на стаята на Мак и да отиват към стълбището.

— Мак! — извика Дъг. — Той ще изгори! — Издърпа ръката си и изтича нагоре по стълбите.

— Дъг! — Хукна след него Аби. — Махни се оттам!

— Пожарогасителят! — извика Кери и се върна тичешком до втория етаж.

— Не, обади се на 911! — извика след нея сестра й, но тя вече дърпаше пожарогасителя от поставката на стената.

— Ела, Дъг. Кери се обажда… — Аби млъкна. Тя стоеше на прага до падналата завеса от зебло, която Кери бе дръпнала малко по-рано. В другия край на стаята Дъг подскачаше около леглото на Мак, кашляше, пътят му към вратата бе преграден от пламъци, които се издигаха зад сив и черен дим. Някои от пламъците се бяха спуснали по смъкнат до земята чаршаф и поглъщаха малкото килимче и смачкана кутия от цигари. Пламъците бяха обхванали завесите от зебло на прозорците и пълзяха по дървената дограма.

— Той е там! — каза Дъг между кашлянията. — Гори! Трябва да го измъкнем!

Аби погледна свитите на топка завивки в средата на леглото. Може да е Мак или само куп чаршафи и одеяла. Тя се приближи. Между пламъците видя само обгорен чаршаф и одеяло. Закашля се и сграбчи Дъг за ръката.

— Няма никого, само…

— Ето! — извика Кери, която тичаше с пожарогасителя в ръце. — Ти го направи, Аби.

— Обади ли се на 911?

— Не, помислих си… — Видя изражението на Аби и избухна в плач, а после започна да кашля. — Помислих си, че просто ще го изгасим! — Тя изпусна пожарогасителя и погледна леглото. — Той е там!

Дъг кашляше и скачаше нагоре-надолу, опитвайки се да се отскубне от Аби, когато малкото килимче избухна в пламъци. И тримата отскочиха назад, щом килимчето бе погълнато от пламъците. Стаята се изпълни с дим. Миришеше ужасно, горещите ресни на килимчето се разлетяха и падаха на косите им. Дъг изпищя и с Кери заудряха с ръце главите си. Аби ги сграбчи за ръцете, кашляше, на очите й лютеше от дима, но ги избута на стълбището.

— Не, не — изпищя Кери. Едновременно бе уплашена и развълнувана. — Пожарът! Аби, изгаси пожара! Къщата ни може да изгори, тя е… Аби, направи нещо!

— Той ще умре! — разплака се Дъг. — Той ми е брат!

— Няма да рискуваме живота си заради Мак — сопна се Аби. — Нито пък заради една къща — промърмори. Избута и двамата пред себе си надолу по стълбите и ги приклещи до стената, докато набираше телефонния номер.

— Къщата ни гори! — извика, щом от другата страна на линията й отговориха. Опитваше се да не кашля, бързо каза името и адреса си. Тресна слушалката и се скара на Кери: — Казах ти да им се обадиш!

— Съжалявам! — проплака тя. — Мислех си, че е малък… — Отгоре се чу силен шум, сякаш нещо се раздира, и всички вдигнаха поглед. Точно в този момент таванът поддаде и парче гипс и горящо дърво изпопадаха около тях.

— Косата ми! — изпищя Дъг и се опита да прикрие главата си с ръце. Парче горящо дърво подпали стола до телефона, а после и ресните на килима в средата на антрето, които започнаха да тлеят. Кери изпищя, а Аби отново ги хвана за ръцете и ги поведе по широките стълби към първия етаж.

— Не, почакай! — извика Кери. — Дневникът ми! Той е в моята… — Опита се да издърпа ръката си, но Аби, бясна и уплашена, я стисна още по-силно и я повлече към входната врата. — Аби, дневникът ми!

— По дяволите, ще напишеш нов. Не ставай глупава.

— А рисунките ми! — изкрещя Дъг. — Ще изгорят… — Дръпна ръката си и хукна към стълбите.

— Спри, ти си луд! — извика Аби. Тя избута Кери навън, изтича след Дъг и го повлече надолу по стълбите. Видяха пламъци в антрето, където бяха преди секунди.

— Ще изгорят — извика той.

— Ще нарисуваш други, но ако умреш, няма да можеш! — Беше тежък и тя не можеше да го влачи. Аби застана зад него и го забута с всички сили.

Дъг се препъна и падна, извика, но докато се изправяше на крака, Аби го избута през вратата. Тя плачеше и кашляше, не виждаше къде стъпва, но беше толкова ядосана и уплашена, че просто вървеше. Да избягат от къщата! Нищо друго нямаше значение.

— Ти си идиот, и двамата сте идиоти, как е възможно да сте толкова глупави? Излизайте по-живо, по дяволите, по дяволите, мърдайте!

Те я зяпаха. Аби никога не им крещеше, никога не ги ругаеше, никога не ги бе гледала така. Воят на сирени прониза тишината и те изтичаха до бордюра.

— Там има сак… — понечи да каже Дъг, но вниманието му бе привлечено от две пожарни коли, които спираха пред къщата им, и две полицейски коли, които препречиха двата края на улицата и блокираха движението. От пожарните коли наскачаха пожарникари и развиха маркучите, а други откачиха дългите стълби от двете страни на камионите.

След това всичко сякаш се сля пред погледа на Аби. Видя, че съседите наизлязоха от домовете си, но тя, Кери и Дъг се бяха свили в сенките на дърветата между тяхната къща и тази на госпожа Пиърс. Надойдоха още съседи, загръщаха се с палтата си, облечени върху пижами и нощници, извикаха ги, но Аби поклати глава.

— Нямаме нужда от помощ. Добре сме.

— Но, скъпа… — понечи да каже един съсед, но тя отново извика:

— Добре сме, нищо ни няма. — Гласът й беше писклив. Изрече тези думи с такава категоричност и жар, че съседите се отдръпнаха малко, но останаха наблизо, за да помогнат, ако някой ги помоли. Вцепенени, момичетата гледаха как пламъци изпълват прозорците на втория етаж.

— Спалните ни — разтреперана прошепна Кери, а Дъг обикаляше около тях, страховете му за къщата и тревогите му за произведенията му бяха отстъпили място на вълнението, че е толкова близо до пожарникарите и до пожарните коли, чиито светлини проблясваха през цялото време. Пожарникарите викаха един на друг, тежките стълби скърцаха, докато ги изправяха до стената на къщата, маркучите се виеха по тротоара и малката им градина, чуваше се силното свистене на водата.

Полицаите също впечатлиха Дъг, въпреки че стояха до колите си и не се месеха в работата на пожарникарите.

Аби бе като омагьосана от пламъците: алчни, ненаситни, жълти, оранжеви, червени, зелени, пурпурни. Издигаха се право нагоре, движеха се наляво-надясно, сякаш искаха да се уверят, че са погълнали всичко. Чуваше се странен шум, подобен на силен вятър, на свистене. На фона на страховитата, примигваща оранжева светлина, която осветяваше улицата им, тя се беше втренчила в пожара, ужасена от неговата мощ. Нямаше нищо общо с приятния и уютен огън, който си палеха в камината в библиотеката; приличаше повече на кълбовидните мълнии, които понякога даваха по филмите. Когато стъклата на прозорците се счупиха от горещината и парчета се посипаха върху цветята, тя се сви, изненадана от разрушителната му сила, и очите й се напълниха със сълзи. Досега не бе осъзнала, че светът е пълен с опасности. Как живееха хората, след като знаеха това? Как преживяваха всеки ден, след като знаеха, че непрекъснато ги грози опасност, че домовете им, които винаги са ги закриляли, могат да бъдат унищожени.

— Къщата ни, горката ни къща! — шепнеше непрекъснато Кери. — Красивият ми стол, красивите ми пердета и леглото ми, и дневникът ми, ох, дневникът ми…

Дъг я чу, застана до нея и се загледа в двата горни етажа, които почти не се виждаха от пламъците, а когато Кери заплака, и той се разплака.

Аби ги прегърна и си помисли, че не трябваше да им крещи и да ги ругае; случиха се ужасни неща и всички бяха уплашени.

— Невредими сме и сме заедно — каза тя. — Това е най-важното. Всичко останало е без значение. Спасихме се навреме…

— И се обадихме на пожарникарите — преглътна Кери. — Ти им се обади. Ти си героинята. Ще напиша разказ за това: Аби — невероятната героиня. Ти ни събуди и ни принуди да излезем, извлече ни навън и ни спаси живота, спаси ни, да не се превърнем в черни, сбръчкани, смърдящи…

— Кери! — рязко я прекъсна тя, щом долови истерията й.

— Какво?

— Просто… се успокой.

— Как да се успокоя? Едва не изгоряхме.

— Мак обаче изгоря — изрече Дъг. Стисна очи, наведе се напред и се разкашля. — Мъртъв е.

— Не сме сигурни — отвърна Аби. — Мисля, че не е бил в стаята си.

Кери вдиша поглед, по лицето й се стичаха сълзи, смесени със сажди, очите й бяха зачервени и подпухнали.

— Ако не е мъртъв, тогава къде е? Той не слезе долу, щяхме да го видим. Не скочи през прозореца… нали?

Те погледнаха към прозорците на третия етаж, а после сведоха поглед към земята.

— Сака! — каза Дъг. — Видях го, знаете ли, когато излязохме навън, а после дойдоха пожарникарите…

— Навсякъде са разхвърлени дрехи — добави Кери.

— На Мак са — поясни Дъг. Очите го боляха и пареха. Той ги разтърка. — И сакът е негов.

— Сигурен ли си? — попита Аби.

— Разбира се, купи си нов сак, каза, че често пътува, на него ми прилича.

— Всички сакове си приличат — отбеляза Кери. И тя като Дъг си търкаше очите.

— Недей — каза Аби. — Така ги дразниш още повече.

— И дрехите са негови — поясни Дъг, като продължаваше да търка очите си.

— Но не го видяхме да излиза от къщата — повтори Кери.

— Бяхме заспали — каза Аби. — Аз заспах, след като говорих с… — Изведнъж се сети за Сара. Ще звъни, а никой няма да й отговори. Ще се разтревожи много… „Трябва да й се обадя“ помисли си. Но мобилният й телефон остана в къщата.

— Стойте тук — нареди на Кери и Дъг. — Трябва да си взема телефона, за да се обадя на Сара.

Но пожарникарите не я пуснаха.

— Никой не може да влиза в къщата, връщай се, миличка, ти ли ни повика? — Тя кимна. — Браво на теб, но сега стой далеч оттук.

— Телефонът ми… в кухнята е… сестра ми… Трябва да…

— Отдръпни се! Не стой тук!

Тя отстъпи назад. Пожарникарите се бяха качили на стълбите, чупеха здравите прозорци и влизаха вътре. Двама пожарникари насочваха струята от маркучите право в прозорците, а други двама изтичаха и влязоха в къщата през входната врата, като влачеха след себе си маркучи.

Децата вдигнаха глави. Очите ги боляха и пареха, но те гледаха дима, който излизаше. С всеки изминал миг се ужасяваха все повече, като си представяха бедата, която можеше да им се случи: тримата хванати в капан на третия етаж, огънят затваря пътя им към стълбището, пламъци танцуват навсякъде около тях, така както танцуваха върху леглото на Мак, а пожарникарите откриват три овъглени трупа. „Аз не се погрижих както трябва за дома и децата — помисли си Аби. — Сара никога вече няма да ми има доверие. Сара. Трябва да й се обадя…“

— Аби! — Госпожа Пиърс, която живееше в съседната къща, си проправи път през насъбралите се съседи, които се приближиха заедно с нея и ги наобиколиха. Госпожа Пиърс прегърна Аби, Кери и Дъг. — Горките ми агънца! — изплака тя.

— Къде е Сара? Има ли някого в къщата?

— Мак — каза Дъг. — Мак е мъртъв.

Жената ги притисна към себе си.

— Слава богу, че вие сте добре, но, о, колко е ужасно това, което се е случило с Мак, ужасно нещо. Но къде е Сара? Да не би още да не се е върнала от Ню Йорк?

— Пътуват насам с кола. — Думите на Аби бяха заглушени от прегръдката на госпожа Пиърс. — Съвсем скоро ще си бъдат у дома.

— Те ли?

— Сара и нейният… годеник. — Тя се закашля, а госпожа Пиърс извика на една съседка да донесе вода. — Ще се женят — успя да каже момичето.

— Е, това е прекрасно, но сега ги няма, а вие имате нужда от помощ. Отиваме направо у нас, ще се измиете, доста сте мръсни, целият този дим… О, Господи, Дъг, косата ти е изгорена! Кери, твоята също! Хайде, ще се измиете с много вода и ще ви сложа да си легнете, изглеждате изтощени. Хайде, хайде. Щом Сара я няма, някой трябва да се погрижи за вас.

Аби долови упрека, а в същото време усети, че й отнемат правото да взема решенията. Отскубна се от прегръдката на госпожа Питърс.

— Не — заяви. — Благодаря ви, много мило от ваша страна, но… — закашля се — ние сме добре. Можем да се грижим сами за себе си.

— Виж какво, девойче, очевидно не можете, а след като Сара се шляе някъде…

— Не е вярно! Тя замина за Ню Йорк само за една вечер, непрекъснато ни звъни и се притеснява за нас, а и не е виновна, че са затворили летищата! Наистина можем да се справим и сами! Не ние подпалихме пожара, започна от стаята на Мак. Той пушеше. Сигурно е бил в леглото, а всички знаят, че в леглото не се пуши, пък и Сара ще си е тук съвсем скоро всеки момент… всичко е наред!

— Боже мой, не е нужно да викаш, Аби! Само се опитвах помогна. Къщата ви гори, а вие стоите навън, треперите, кашляте, плачете… а аз да не ви обърна внимание, така ли?

— Съжалявам. — Момичето поклати безпомощно глава; каквото и да стореше, все беше грешно. — Наистина съжалявам, но ние сме добре и искаме да останем тук.

— Изгасиха пожара! — извика Дъг и всички погледнаха къщата. Пожарникарите все още поливаха с вода през прозорците, но двамата, които бяха влезли тичешком вътре, се връщаха и дърпаха маркучите след себе си. Все още бълваше парлив дим, миришеше на мокра пепел, изгоряло дърво и текстил.

— Мирише ужасно — каза Кери.

Аби мигаше, опитвайки се да преодолее паренето в очите си.

— Долният етаж изглежда добре. Можем да изчакаме Сара там. — Тя се отдалечи от госпожа Пиърс. — Трябва да сме тук, когато Сара се прибере. Ако се върне и види тази гледка, а нас ни няма, много ще се изплаши.

— Оставете й бележка.

— Не! Не искаме да ходим никъде!

Пожарникарите бяха слезли от стълбите и стояха на двора.

— Всичко е изгасено, деца — каза единият от тях. — Добре сте направили, че сте се обадили. Вие сте герои.

Кери хвърли победоносен поглед към Аби.

— Вие ли сте стопанката на къщата? — попита пожарникарят госпожа Пиърс.

— Тя ни е съседка — бързо отговори Аби, уплашена да не би някой да си помисли, че госпожа Пиърс им е майка. — По-голямата ни сестра се грижи за нас, тя ще си дойде всеки момент. — Те свъсиха вежди и тя колебливо добави: — Благодаря, че дойдохте. — Прозвуча така, сякаш им благодари, че са дошли на купон, и отново се упрекна: „Защо не мога да направя нищо както трябва?“.

— Аз ще ви кажа всичко, което ви е необходимо — обади се госпожа Пиърс.

— Къде е Мак? — попита Дъг.

— Мак ли? — попита пожарникарят.

— Той беше в стаята си на третия етаж. Леглото му гореше, видяхме, че той е в него, и разбрахме, че е мъртъв. Къде ще откарате…

— Никой не е мъртъв. Горе няма никого. Имаше чаршаф и куп одеяла, сигурно това сте видели. Обзалагам се, че е пушил, а? Така е започнал пожарът?

— Не е ли там? — попита Кери. — Наистина?

— Натрупани одеяла ли? — обади се и Аби. — Защо?

— Може да ги е събрал, докато е ставал от леглото, когато е започнал пожарът. Много глупаво, да пушиш в леглото. Той пушеше ли? — Те кимнаха. — Глупаво магаре. И не знаете къде е, така ли? Избягал е, без да ви предупреди? Това е много гадно. Ваш приятел ли е?

И тримата го погледнаха, без да отговорят.

— Е, това е добра новина — извика госпожа Пиърс. — Не е мъртъв!

Към пожарникарите се присъединиха и двама полицаи. Един от тях държеше подложка за писане с клипс и докато колегата му задаваше въпроси, той записваше всичко. Аби се почувства странно виновна; разпитваха ги, както я разпитваха след автомобилната катастрофа. „Не съм направила нищо — помисли си. — Мак го направи. Аз измъкнах всички ни от къщата. Направих каквото можах.“

Полицаите попитаха госпожа Пиърс какво е видяла, а тя призна, че когато излязла навън, къщата вече горяла. Те я освободиха и се обърнаха към Аби.

— Е, щом вече нямате нужда от мен… — каза госпожа Пиърс. — Аби, като свършите, елате всички у дома, вратата е отключена. Не бива да влизате във вашата къща, стойте далеч от нея.

— Тук е права — промърмори полицаят. — И така — каза той на Аби. — Как се казваш?

— Аби Хейдън.

— Възраст?

— Почти… На шестнайсет съм.

Той се обърна към Дъг и Кери.

— Дъг Хейдън, на десет години съм, почти единайсет.

— Кери Хейдън, на тринайсет години съм.

— И всички живеете тук? — попита полицаят.

Те кимнаха.

— Сестра ви ли се грижи за вас? — обърна се той към Аби. — Как се казва тя?

— Сара Елиът, на двайсет и седем години е, почти двайсет и осем.

— Мислех, че фамилията ви е Хейдън.

— Така е. Сара ни е… полусестра.

— И тя се грижи за вас.

— Да. Невероятна е.

— Щом е толкова невероятна, къде е сега?

— На път за вкъщи. Пътува с кола. Летищата в Ню Йорк бяха затворени… тя беше в Ню Йорк само за една вечер само за една нощ, а после затвориха летищата. Ще се прибере всеки момент. Обади се и каза, че ще си е тук съвсем скоро.

— Пътува с кола от Ню Йорк — повтори другият полицай и записа. Вдигна поглед. — Къде са родителите ви?

— Те са… — Аби се разплака. Беше толкова сложно за обяснение, а и звучеше ужасно. — „Баща ни избяга и никога повече не го видяхме, а майка ни е в санаториум, не може нито да ходи, нито да говори.“ Как може да каже такова нещо. — Справяме се, Сара се грижи за нас, тя ни е като майка, като всяка друга майка на света!

— Не ми изглежда да полага особени грижи за вас. Може да се приеме за изоставяне на деца, а това е углавно престъпление.

— Сара не е престъпничка! Какви ги говорите? Тя е страхотна, тя е нашата истинска майка! Непрекъснато ни се обажда и винаги мисли за нас! Пък и аз вече съм голяма, плащат ми, за да гледам деца за по няколко часа. Щом мога да гледам чужди деца, защо да не мога да се грижа за брат си и сестра си? Ние не сме виновни, че Мак е подпалил леглото си! Оставете Сара на мира, оставете всички ни на мира!

— Хей, по-спокойно — каза полицаят, който водеше записките. Надменно погледна колегата си. — Май страстите се поразгоряха.

Другият полицай сви рамене.

— Странна работа.

Все още не си тръгваха. Какво чакаха?

— Добре, тогава — каза полицаят на Аби. — Кажи на сестра си да ни се обади, щом се върне. Имаме нужда от информация, за да открием Мак. — Погледна и тримата, застанали плътно един до друг. — Обадете ни се, ако възникне нещо ново. Каквото и да е, ясно?

— Можем ли да влезем в къщата? — попита Аби.

— Съмнявам се. — Полицаят зададе този въпрос на пожарникарите.

— В никакъв случай — отвърна един пожарникар, който идваше към тях. — Не е безопасно. Кухнята е най-стабилна, ако ви трябва нещо от там, но не стойте дълго. Всичко е в пълен безпорядък, няма да ви хареса. — Той се огледа. — Къде са родителите ви?

— Ще отидем у съседите — бързо каза Аби. Вече не издържаше всички да задават един и същи въпрос. Къде е Сара? Защо не е дошла да ги спаси?

— Точно така — обади се един полицай. Той направи жест към съседите, които продължаваха да стоят малко встрани. — Те ще ви помогнат. Не забравяйте — напомни той на Аби — да предадете на сестра си да ни се обади, щом се върне.

Най-после хората, пожарните и полицейските коли си тръгнаха. Останаха само водата по улицата и тротоара, дебел пласт счупени стъкла, парчета обгоряло дърво и хартия. От горните прозорци на къщата все още излизаше дим. Черни грозни сажди покриваха камъните на първия етаж, потъмнели от дим и вода, а прозорците представляваха зейнали дупки. — Горката ни къща — тъжно изрече Кери. Дойдоха съседите и им предложиха храна, дрехи, всичко, от което имаха нужда, и питаха за Сара. А щом Аби отвръщаше, че всеки момент ще си дойде и отказваше да отидат у тях, те се оттеглиха. Небето беше ясно с бели, пухкави облаци. Слънцето грееше. Тя беше изтощена и й се прииска да си легне. „Но аз вече нямам легло.“ Както и да е, трябваше да се обади на Сара и да подслони някъде Дъг и Кери. „В нашата къща — помисли си тя. — Пожарникарят каза, че можем да отидем в кухнята поне за малко. Можем да изчакаме Сара там, дори можем да поспим във фотьойлите, докато си дойде.“

— Аби! — Госпожа Пиърс беше на входната врата на дома си. — Сара се обажда. Казва, че повече от час се опитва да се свърже с вас. Доста е разтревожена.

Кери изпревари Аби и първа влезе в кухнята на госпожа Пиърс.

— Сара, избухна пожар! Цялата къща е…

— Знам, госпожа Пиърс ми каза. Добре ли си? А Дъг? Къде е Аби? Пострадала ли е?

Кери разказа надълго и нашироко за пожара. Гласът й ту ставаше писклив, ту се понижаваше, тъй като изпитваше ту вълнение, ту паника.

Аби грабна слушалката и седна, защото краката не я държаха.

— Къде сте? Казах на полицая, че сте в Чикаго.

— Почти. Ще пристигнем след по-малко от час. Аби, пострада ли някой?

— Не, наистина, уплашихме се и доста кашляме, очите ни болят от дима, но сме добре. Само къщата… къщата е в окаяно състояние, Сара, почти изгоря.

— Знам, ужасно е, сигурно е било кошмарно да я гледате как гори, тъжно и страшно, но…

— Какво ще правим без покрив над главите си? Без дрехи, без… нямаме нищо!

— Ще измислим нещо. Аби, всичко може да се купи. Най-важното е, че с Дъг и Кери сте добре. Нищо друго не е от значение. Наистина ли сте добре? Не сте пострадали? Кери започна да ми казва, че косата й е изгоряла.

— Поопърлиха се с Дъг. — Фактът, че разговаря със Сара, поуспокои Аби. Толкова й се спеше, че й се зави свят. — Сигурно ще се хвалят с това в училище — почти развеселена отбеляза тя. — Ще бъдат център на внимание.

— Но им няма нищо друго? — искаше да се увери Сара.

— Не, абсолютно нищо. Измъкнахме се и сме добре.

— Слава богу! — въздъхна Сара, а после добави: — И Мак ли?

— Не знаем къде е. Помислихме, че сигурно е загинал, защото пожарът започна от неговото легло, а според Дъг Мак е лежал в него, но пожарникарите казаха, че леглото е било празно. Той изчезна. Беше горе в стаята си, надушвах дима от цигарата му, малко по-късно започна пожарът, а когато се качихме да проверим, него го нямаше там.

— Разкажи ми какво се случи.

Аби повтори това, което бе разказала и на полицая:

— Вероятно е пушел в леглото и е заспал. Така каза пожарникарят. Но полицаят твърди, че Мак има да отговаря за много неща, ако той е предизвикал пожара или ако е разбрал, че къщата гори, но е избягал, без да ни предупреди.

— Не вярвам, че е способен на такова нещо.

— През целия ден беше много ядосан. Може да се е уплашил.

— Но защо не сте го видели да напуска къщата?

— Всички спяхме. О! — Аби си спомни. — На два пъти чух някакви шумове. Те ме събудиха и си помислих, че ти се прибираш.

— Какви шумове?

— Не знам. Сякаш нещо се тресна. Не си спомням. Може да е било от затварянето на вратата, защото си помислих, че си идваш.

Сара закри слушалката с ръка и погледна Рубен, който слушаше разговора и се опитваше да се промъкне през натовареното движение рано сутринта.

— Не искам да ги плаша, но нямам представа какво става с Мак и ако реши да се върне, не ми се ще те да са там. Струва ми се, че къщата и без това не е безопасна.

— Госпожа Пиърс — каза Рубен. — Смяташ ли, че ще ги убедиш да останат при нея, без да ги изплашиш?

Сара махна ръката си от слушалката.

— Аби, трябва да поспите малко, за да обсъдим случилото се, когато се приберем. Искам да кажете на госпожа Пиърс, че се нуждаете от сън, а не можете да спите у нас.

— Пожарникарят каза, че кухнята е почти наред — обясни Аби. — Сара, искаме да си отидем у дома. Не желаем да ходим по чуждите къщи.

— Знам, но не искам да влизате в къщата. Не знаем дали е безопасна, а и трябва да се откъснете от случилото се. Така и така вече сте там, госпожа Пиърс ви е предложила стаята си за гости, останете там само докато се върнем. Моля те, Аби, направи го заради мен.

След като Аби се съгласи, Сара поговори малко с Кери и Дъг и им даде същите указания.

— Ще го направят — каза тя на Рубен. Въздъхна тежко. Трепереше. — Можеше да… можеше да загинат.

Той отби колата, спря и я прегърна.

— Те са добре. Не се обвинявай за случилото се.

— Не биваше да ги оставям сами.

— Колко пъти — попита той след малко — ти е хрумвало, че летищата ще са затворени и в къщата ще избухне пожар в една и съща вечер?

Тя неохотно се усмихна.

— Нито веднъж.

Рубен я целуна по главата.

— Остави шестнайсетгодишно момиче да се грижи за две деца само за една нощ. Никой не би те обвинил за това.

Сара замълча, а после поклати глава.

— Не биваше да спираме. Искаш ли аз да карам?

— Все още е мой ред. — Той потегли.

— Съжалявам, знам, че искаше да ме утешиш, благодари ти. Но трябва да ги видя. Още колко остава?

— Ако няма задръствания, около четирийсет минути.

— Ще намерим пряк път.

И той го направи. Сара се поуспокои, като видя, че Рубен познава улиците и шофира, без да се налага да му казва накъде да кара. „Колко странно — помисли си тя, — че се поуспокоих.“

В същото време разбираше, че това се дължи и на много други неща: беше почти у дома, беше разговаряла с децата и знаеше, че са невредими, беше споделила тревогите си с Рубен, сменяха се да шофират, да разговарят с децата, споделяше с него страховете и облекчението, вместо да се справя с всичко сама.

А после Рубен, сякаш за да допълни мислите й, каза:

— Трябва да решим какво ще правим с Мак.

Сара въздъхна дълбоко:

— Благодаря ти. Знам, че това надхвърля очакванията ти, очакванията на всеки мъж, когато… — Протегна ръка, но я отпусна.

Рубен се усмихна.

— Никога не си се преструвала, че нямаш семейство, каза ми за тях още на първата ни среща. Знаех, че ще е по-сложно отколкото в приказките. — Спря на червен светофар и протегна ръка, а Сара сложи своята в неговата. — Мислих по този въпрос — призна той. — Не отхвърлих усложненията, не се преструвах, че няма да има трудности. Просто знаех, че те няма да ме накарат да поискам да те загубя.

— Благодаря — простичко повтори тя и си помисли, че вероятно най-големият дар в отношенията между двама души е проявата на разбиране и благодарност.

Щом светофарът светна зелено, Рубен замислено каза:

— Сериозно ли смяташ, че той ще се върне?

— Възможно е, но не ми се вярва. Как би могъл? Оставил е тримата в къщата, след като стаята му е горяла, не е направил опит да ги предупреди… — Отново се разтрепери. — Не искам и да си помисля… Можело е да изгорят или да скочат… от третия етаж… как е могъл да ги остави? Това, което е сторил, е чудовищно!

— Предполагам, че се е паникьосал. Събудил се е, леглото му е горяло и е побягнал.

— Това извинение ли е?

— В никакъв случай. Може инстинктивно да е побягнал, но е имал време да се върне за тях. Изглежда е имало много време. Не е ли странно, че са имали време да се качат в стаята му? От това, което Аби и Кери разказаха, огънят е тлеел доста дълго време. Аби го е надушвала през цялото време, но е мислела, че е марихуана.

— Трябва да благодарим на мама за това — леко се усмихна Сара. — Горката Тес, винаги беше нащрек за злополуки. Превърна къщата ни в крепост, чак до бавно горящи чаршафи, но нямаше как да предотврати истинските беди, дори да ги предвиди.

— Вероятно днес е спасила живота на децата.

— Да. Но не мога да й кажа. Не знам как ще го запазим в тайна от нея, но се надявам да успеем.

— А ако попита за Мак?

— Веднъж вече избяга от къщи, ще й кажем, че пак си тръгнал. Всички допускахме, че рано или късно ще го направи.

— И никой няма да тъгува за него?

— Никой. Не е ли ужасно? Никой да не се интересува дали идваш, или си отиваш! Всъщност семейството ти да иска да се махнеш. — Сара замълча. — Опита се да ни накара да го обикнем. Но не беше всеотдаен и щедър човек. Правеше подаръци, но не се раздаваше. Мисля, че не ни е харесвал. Искаше да живее в дома ни, но не защото ни харесваше или обичаше.

— Убежище? — попита Рубен.

— Колко странно! Да, вероятно. Сигурна съм, че се е сетил, че мама наричаше дома ни така. Място, където да се приютиш и да получиш подкрепа и защита. Така го наричаше тя. Нямам представа от какво се е притеснил или уплашил, за да потърси убежище при нас, но изглежда точно това е искал, поне понякога. Може би работата му при Коркоран, но така и не разбрах точно какво работи там. Освен ако наистина той е човекът зад демонстрациите в Ривър Бенд. Но дори и така да е, не знам защо това би го уплашило толкова. О! — Спомни си брошурата, която Рубен й бе показал в самолета.

Рубен кимна.

— Може и така да е. Ако го е обвинил, задето го разкрихме… — Спря на червен светофар и се обърна към нея. — Доколкото знам, държавният секретар на щата Илинойс разкрил, че „Коркоран Ентърпрайзис“ е вписан като притежател на разрешителното за строеж на казино, подписано преди няколко месеца. Предполагам, че Коркоран иска терена при Ривър Бенд за кораб-казино и още една или няколко сгради на брега. Не е можел да закупи имота — той е наша собственост — но ти си го видяла там с планове и скици; за какво са му, след като не притежава земята? Това са само предположения, но на мен ми изглежда напълно логично. Има разрешителното, иска имота, има готов план и точно в този момент се случва така, че хората от Ривър Бенд и съседните градове започват да протестират срещу Карано Вилидж Уест. Никой не може да ме убеди, че е съвпадение, както и че е съвпадение фактът, че точно тогава местната управа оттегли разрешението, което ни беше обещала. Тук завивам, нали?

— Да, наляво. Помниш ли историята, която измисли Кери, когато пътувахме за Галена и видяхме първия протест?

— Главният герой сплашва съседите и ги принуждава да протестират — проклет да съм. А после, какво ставаше по-нататък? Той искаше земята за някакви престъпни цели.

— Май беше, за да произвежда фалшиви пари или да пакетира марихуана.

— Или да крие откраднато съкровище. Май Кери трябва да стане детектив.

Сара се усмихна.

— Или писателка. Мисля, че засега е най-добре да я оставим да смята, че това е плод на въображението й. — Замълча. — Защо хората от местната управа ще променят мнението си за разрешителните? Коркоран ги е подкупил?

— Мисля, че да. Държавният секретар на щата е на същото мнение. Поне разследва тази възможност. Ако е така, Коркоран здраво е загазил. Мисля, че да подстрекаваш към протест не е престъпление, но подкупът определено е. Ако предположенията ни се окажат верни, той ще загуби разрешителното за строеж на казино и може да бъде обвинен в подкупване на висш държавен служител. Ако усети, че го грози подобна опасност, ще обвини някой друг и това ще бъде Мак. В този случай брат ти ще има нужда точно от убежище.

— Но ние не можем да му позволим да се върне.

— Не, не можем. Трябва да го открием и да намерим начин да го държим далече от живота ви. От нашия живот.

Тя леко се усмихна, отново му бе благодарна, а после направи безпомощен жест:

— Как ще направим подобно нещо? Той е част от моето семейство…

— Това усложнява нещата — каза Рубен, — но не означава, че няма да намерим и други начини да се справим с положението.

Вече пътуваха по Лейк Шор Драйв, движеха се с равномерна скорост, стоманеносиньото езеро Мичиган се намираше от дясната им страна, пристанището все още беше пълно с яхти за лятото, а градът се ширеше от лявата им страна.

След малко Сара каза:

— Скоро ще можете да започнете строителството.

— Мисля, че да. Имам още много работа със съседите. Ти беше права от самото начало: не разговаряхме с всеки поотделно, за да сме сигурни, че са наясно какво искаме да правим и какви облаги ще получат те от това. Приехме ги за даденост, сякаш са част от местната флора и фауна и можем да ги отстраним, ако застанат на пътя… — Усети, че Сара се усмихва, и я погледна. — Май пак преувеличавам.

И двамата се засмяха тихо, за пръв път се смееха заедно от доста време.

— Е, както и да е — каза Рубен. — Не си свършихме работата както трябва, преди да се случи всичко това. Все още ни трябва одобрението на местната управа, но се надявам да разберат, че това е най-бързият начин да излезем от кашата. Могат да кажат, че са били подведени с недостатъчна или невярна информация и са смятали, че спасяват общността си, като вземат мерки да отстранят Карано. Сигурно ще настояват, че не са вземали подкупи, а парите са първите вноски за модернизирането на сгради и построяването на нови. И така могат да се измъкнат, особено ако ни дадат одобрението си, направим първата копка и всички станем приятели. Щатският прокурор вероятно ще бъде не по-малко щастлив от нас да пипне Коркоран; той е голямата риба.

— Или ще са щастливи да пипнат Мак.

— Възможно е. Дори и да е бил само изпълнител, Коркоран може да го използва за жертвен агнец. Няма да му е лесно, каквото и да се случи. Мисля, че най-големите задръствания са минали. Би трябвало скоро да сме си у дома.

Високите сгради на богатите квартали останаха от лявата им страна, после минаха през Линкълн Парк, а Сара мислеше единствено да се прибере и да види с очите си, че децата са невредими. Нищо друго не я интересуваше. Мак можеше да почака.