Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (15)

Петнайсета глава

Кери мразеше къщата без Сара. Всъщност не я мразеше, обичаше я, но не беше същата без сестра й. Стаите изглеждаха големи и празни, сякаш великан беше взел прекрасна ябълка и беше издълбал вътрешността й, така че формата й беше същата, но всичко друго различно и тя, Дъг и Аби не можеха да изпълнят стаите, колкото и да тичаха из тях и колкото и високо да говореха. Някой ден ще напише разказ за това, ще е изпълнен с напрежение. Учителката й й каза, че я бива в това.

Ще бъде и тъжен, и странен, защото точно така се чувстваше, когато Сара я нямаше.

Почувстваха се необичайно още щом се прибраха от училище в понеделник следобед — трябваше да си приготвят вечерята, да си напишат домашните, а после можеха да правят каквото си искат. Много пъти бяха вечеряли без Сара, когато й се налагаше да работи до късно вечерта, но сега беше различно, защото знаеха, че е в Ню Йорк, а това само по себе си беше странно, и нямаше да се върне, за да им пожелае лека нощ, на следващата сутрин стаята й бе празна, не беше в кухнята и не ги питаше дали са си взели всичко необходимо за училище, а след закуска излязоха от къщи и заключиха външната врата — всичко това не бе в реда на нещата.

Кери осъзна, че всъщност беше точно така, когато майка им влезе в болница, а след това я преместиха в санаториума, все едно беше умряла, макар да знаеха, че е жива и с Дъг и Аби ходеха на пръсти, сякаш се страхуваха, че ако се движат бързо или ако говорят високо, нещо ще се счупи и цялата къща ще се срути.

Най-тъжно й беше във вторник следобед, когато се прибра тичешком от училище, чувстваше се нещастна, искаше й се Сара да я прегърне и да й каже, че не е неудачница, че е добра писателка, чака я бляскава кариера и че всички я обичат. Но сестра й я нямаше и единственото, което можеше да направи, бе да изтича в стаята си, да хлопне вратата след себе си, да се свие в креслото, което Сара й помогна да си избере, и да си поплаче.

През затворената врата чу, че долу Аби разговаря с Дъг или може би говори по телефона. След няколко минути Аби се провикна, че Сара иска да говори с нея, после пак я извика, този път беше по-близо, но на Кери не й се говореше с никого, така че не се обади. Но след няколко минути Аби почука на вратата.

— Кери, мога ли да вляза?

— Не.

Тя отвори вратата.

— Какво толкова ужасно се е случило днес? Не пожела да говориш дори със Сара!

— Нищо не се е случило. В смисъл… нищо! Аби, би ли ме оставила на мира, ако обичаш?

— Сара се прибира, но не…

— Знам, че си идва! Чакам я! Просто ме остави на мира — кога ще пристигнат?

— Не могат да пътуват със самолет, точно това се опитвам да ти кажа. Не знам защо, но летищата са затворени, не могат да наемат дори частен самолет, така че няма да си дойде тази вечер.

— Трябва да си дойде тази вечер! Имам нужда от нея.

— Всички имаме нужда от нея. Каза, че ще се приберат възможно най-скоро, ще наемат кола или нещо подобно.

— Кога ще си бъде тук? Какво ще правя дотогава?

— Искаш ли да споделиш с мен?

— Не. Ще се оправя.

— За бога, Кери, просто се опитвам да ти помогна!

— Не ми крещи! Моля те.

— Всички искаме да се прибере, знаеш го. — Аби неволно вдигна поглед към стълбите за третия етаж, а после пак погледна сестра си. — Трябва да чакаме и да се грижим един за друг, докато тя си дойде.

Кери посочи нагоре:

— Той тук ли е?

Аби кимна:

— Чух, че ходи насам-натам. Може да е бил тук през цялото време.

— Вече не го харесвам.

— Вече никой не го харесва. Просто стой далеч от него. Сара каза да не се делим и да не… нали се сещаш, да не го дразним, да не го ядосваме.

— За какво е толкова ядосан?

— Откъде да знам?

— Когато мина покрай мен снощи, изглеждаше направо бесен. Може да е откачил, да вижда демони, призраци и врагове навсякъде. Доста е страшничко.

— Слез долу, Кери, нека да правим всичко заедно. Ще си пишем домашните в библиотеката, а после ще вечеряме в „Офейм“.

— Слизам след малко.

— Слез веднага!

— Добре, но след мъничко! Не можеш да ми нареждаш какво да правя, ти не си Сара, знаеш ли?

— Аз отговарям за къщата! И ти заповядвам…

— Не ми викай! И не можеш да ми заповядаш! Не съм бебе, на тринайсет години съм и ще сляза, когато аз поискам!

Аби се поколеба. Раменете й се отпуснаха.

— Радвам се, че не съм Сара — промърмори. — Петнайсет минути. — Ядосано добави: — Да си долу след петнайсет минути. — Излезе от стаята и тресна вратата.

Кери пак седна във фотьойла. Чу, че Аби казва на Дъг да слиза долу заедно с нея.

— Прави това, което ти казвам! — сопна му се тя. На Кери й домъчня за Дъг. Домъчня й и за самата нея. Знаеше, че трябва да слезе долу. Наистина, Аби командваше, когато Сара я нямаше, знаеше и това. Но първо трябваше да направи нещо. След това, което се случи днес в училище, трябваше да говори с Мак. Трябваше да научи истината.

Отвори вратата на стаята си, застана пред стълбите за третия етаж и се ослуша. Беше съвсем тихо, но тя знаеше, че брат й е горе, защото усещаше мириса на марихуана, въпреки че беше обещал на Сара да не пуши в къщата. Може пък като е друсан, да се държи по-добре. А може и да е още по-гаден и зъл. Човек никога не знае как ще реагира. Не беше като другите. Но това нямаше значение. Ако станеше зъл и гаден, тя щеше да изтича долу, а ако беше мил, щеше да научи истината и после да слезе при Аби и Дъг. Пое дълбоко въздух и се заизкачва по стълбите, без да мисли какво би могло да се случи. Стъпваше тежко и шумно, за да я чуе. Горе имаше квадратен коридор с една врата, която беше затворена. Кери почука, но се беше разтреперила и кокалчетата на ръцете й просто докоснаха вратата; дори тя не чу почукването. Открехна мъничко вратата и се озова пред завесата от зебло, която Мак бе закачил на тавана, така че дори и да отвориш вратата, пак не можеш да видиш какво става в стаята му.

— Разкарай се оттук — изрева той.

— Мога ли да вляза? — попита Кери. Доста глупав въпрос, като се имаше предвид, че той току-що й каза да се маха, но не знаеше какво друго да направи.

Не получи отговор. Мак се обърна и зарови лице във възглавницата. Спа през целия ден, будеше се от време на време, за да изпуши цигара марихуана, и пак заспиваше. А сега хлапето беше тук. Какво ли, по дяволите, искаше? Какво искаха те? Защо не го оставеха на мира?

— Трябва да те попитам нещо — каза Кери. — Много е важно. Ще ти отнема само минутка и си тръгвам.

— По дяволите! — Опита се да се разсъни, надигна се на лакът и разтърси глава като куче, което изтръсква вода от себе си. — Е, какво още чакаш?

Кери дръпна завесата. Мак се беше проснал на леглото направо върху юргана, очите му бяха зачервени и подпухнали. „Мак не би плакал“ — помисли си тя. Никога не бе влизала в стаята му, но й бяха необходими само няколко секунди, за да реши, че е ужасна. Беше толкова гола, сякаш никой никога не бе влизал в нея, нямаше нито дрехи, нито обувки, на нощното шкафче прилежно бяха подредени на купчина списания, стените бяха голи, никъде нямаше картини или пък друга украса, само едно малко килимче пред леглото, до него имаше бюро и тоалетна масичка, прилепени към дългата стена на стаята.

„Какъв особняк“ — помисли си Кери. Сара веднъж бе използвала този израз и сега тя разбра какво точно е искала да каже. Единственият безпорядък беше пепелникът на нощното шкафче, препълнен с фасове. Въздухът бе изпълнен със синкав дим и Кери се почеса по носа.

— Тук смърди ужасно.

Мак присви очи.

— Това ли е важното нещо, което имаше да ми казваш? — Тя стоеше до завесата, а и той не я покани да влезе и седне, така че остана, където си беше, а зеблото на завесата докосваше гърба й, докато пристъпваше от крак на крак.

— Учителката ми каза, че това списание не е истинско. Измислено е.

Той сви рамене.

— Е, и?

— Не е истинско! Ти ме излъга! Твърдеше, че е популярно списание за разкази и издателите му искали да публикуват моите разкази, защото били най-добрите, но учителката ми каза, че другите разкази са преснимани от друго списание — чела един от тях в „Ню Йоркър“ и изглеждало така, сякаш някой просто го е фотокопирал, сгънал е страниците и го е представил за истинско списание. Но то е фалшиво, никой не е проявил интерес към моите разкази и не е казал, че са страхотни, всъщност просто са ги преснимали. Защо ме излъга? Излъга ли ме? В смисъл, учителката може и да греши или… нещо такова. Сгрешила ли е?

На устните му се появи саркастична усмивка.

— Нещо такова.

— Какво значи това? Кажи ми! Трябва да знам!

— Защо? Беше щастлива. Не е ли това най-важното?

Объркана, Кери впери поглед в него. Вярно, наистина беше щастлива, когато той й даде списанието. А сега не беше щастлива; чувстваше се ужасно. Но…

— Беше лъжа — гласно повтори тя.

Той отново сви рамене.

— Както и всичко останало. Божичко, приемаш нещата толкова буквално! Вярвай каквото си искаш.

— Не, това не е правилно! Искам да кажа, не знам какво да мисля! Не знам дали съм добра или не. Как да разбирам отсега нататък дали хората ме лъжат или не?

— Това не е важно. Нищо не е важно. Боже, толкова е досадно. Виж какво, идиотка такава, опитах се да те направя щастлива. И успях. Защо, по дяволите, не оставиш нещата такива, каквито са? Когато вървят добре, остави ги.

— Не мога да го направя. — Кери се смути, щом усети, че по лицето й се стичат сълзи. — Не мога да съм щастлива, ако не е истина.

— Нищо в живота не е истина, за бога. Всичко е лъжа. Разбери го, аз нямам нищо общо. Ти си идиотка, ти и твоето семейство и ме отегчаваш до смърт, затова се разкарай и кажи на проклетите ти брат и сестра да стоят далеч от мен.

Кери се стресна, щом осъзна чудовищните думи на Мак.

— Наистина ли смяташ, че сме идиоти? Не ни ли обичаш? Или поне да ни харесваш? Харесвал ли си ни въобще някога? През цялото време ли си ни лъгал? — Тя се втренчи в него и усети прилив на гняв. — Идиотът си ти! Ние на практика ти подарихме цяло семейство, ти просто дойде при нас, ние те приехме и ти казахме, че това семейство е и твое, и те обичахме. След това ти започна да си измисляш разни неща и да ми разправяш, че те не били важни, но не е така, любовта е важна, истината също е важна, да си добър в нещо е важно. Ти си лош човек! Мразя те! Дъг също те мрази, защото си го излъгал за изложбата в галерията, а и чух какво разказа на майка в санаториума за наркотиците, за това, че ги пласираш, че Пуси е била убита и ти си направил да изглежда като самоубийство, ти не си добър, ругаеш много, никой не ти вярва, нито пък те харесва.

Беше скочил от леглото, лицето му беше изкривено от яд и отвращение.

— Млъквай! Затваряй си гадната уста! Кой друг знае това, което си чула?

Кери стисна здраво завесата, изведнъж много се уплаши.

— Никой! Не съм казвала на никого!

Мак свъси вежди, сякаш не можеше да реши какво да прави, а Кери ясно и с ужас осъзна, че не е трябвало да казва, че само тя знае. Скри се зад завесата, стискаше я толкова силно, че корнизът се счупи и рухна зад нея.

— Казах на Сара! — разплака се, вече беше вън от стаята. — А мама разказа на полицията!

Беше лъжа, но й се изплъзна от устата и тя хукна надолу по стълбите. Слезе на първия етаж, влезе в кухнята и се хвърли в прегръдките на Аби, която стоеше до отворения хладилник.

— Съжалявам, съжалявам, ядосах го, а не исках, но той каза ужасни неща, а сега ме е страх!

— Ходила си горе при него ли? — попита тя. — Защо? Не биваше да го правиш!

— Трябваше да го попитам… — Кери се разплака и закри лице в ръката на Аби, помоли я да я прегърне както правеше Сара. Аби го направи, но не й подейства така успокояващо, както прегръдката на Сара.

— Какво направи той? — попита Дъг. — Защо те е страх?

Тя поклати глава. Ръкавът на Аби бе мокър от сълзите, но Кери не можеше да спре да ридае.

— Кери, какво стана? — сопна й се Аби, от което тя се разплака още по-силно. Сестра й въздъхна дълбоко. — Съжалявам, не исках да прозвучи така. Моля те, спри да плачеш и ми разкажи какво се случи. Знаеш ли какво, ще ходим на ресторант за вечеря и там ще ни разкажеш всичко.

— Не мога да ви кажа нищо.

— Напротив, можеш. Как очакваш да ти помогнем, ако не знаем какво се е случило? Хайде сега, сподели с нас.

Кери само подсмърчаше, вече не плачеше така горчиво и вдигна поглед.

— Измокрих ти ризата.

— Няма нищо. Ще се преоблека, преди да тръгнем за ресторанта.

— Да тръгваме още сега — настоя Дъг. — Гладен съм.

— Ти винаги си гладен. Едва пет и половина е.

— Много хора вечерят рано. Пък и докато отидем и започнем да вечеряме, ще минава шест.

„Защо пък не! — помисли си Аби. — Това ще ни разсее. Всички имаме нужда да се махнем оттук за известно време.“

— Добре, измийте си ръцете и тръгваме.

Те тихо се качиха горе, послушно си измиха ръцете, докато Аби си смени ризата и облече пуловер. Когато всички бяха готови, тя взе чантата си и се отправиха към входната врата.

— Ще ми се колата ти да беше здрава — каза Дъг.

— Аз и без това не мога да шофирам — отвърна Аби. — Нямам шестнайсет години. — Никак не й беше приятно да й се напомня, че е съсипала хубавата си червена кола, че не е достатъчно голяма, за да шофира сама, и че Сара не спомена, че й позволява да вземе колата й и да шофира сама след рождения си ден следващата седмица. Само защото й беше разрешила да кара до галерията, за да вземат скулптурите на Дъг, не означаваше, че ще й разреши да шофира сама. „Защо да ми се доверява Сара? — отчаяно си помисли. — Допуснах много грешки.“

— Според теб какво прави той? — попита Дъг, щом Аби отвори входната врата.

Тя поклати глава.

— Не знам, а и не ме интересува. Точно сега не ми се занимава с него. Нито пък когато и да било. Като се приберем, може да си е тръгнал.

 

 

Мак чу гласовете им, чу, че входната врата се затваря, почти усещаше тишината, която се качваше от първия етаж, обгръщаше го и го смазваше. Хукна след Кери, когато тя избяга, но не беше готов да се изправи лице в лице и с тримата. Трябваше да помисли. Можеше да се справи с тях, те бяха деца и без проблем щеше да ги разкара от пътя си, но първо трябваше да си състави план. Винаги действаше по план, затова беше толкова добър във всичко, с каквото се захванеше, затова беше толкова необходим на Лу.

Като се сети за него, се сви още повече. „Копеле такова! Прекара ме. Обвини ме за нещо, за което нито съм чувал, нито съм виждал. Уволни ме, мръсникът му с мръсник. Но не трябваше да… не биваше…“ — насили се да изрече думите на глас.

— Не биваше да го убивам.

„Не биваше да го убивам, не биваше да го убивам, не биваше…“ Това обърка всичко. Щом откриеха тялото, ченгетата щяха да се обадят първо на него, защото той работеше за Лу. Щяха да му задават подвеждащи въпроси, щяха да се опитват да лепнат убийството на него. Той трябваше да има отговор на всички въпроси, трябваше да си състави план. Обикаляше из стаята и си мърмореше нещо.

Досието му беше чисто. Не можеха да го пипнат. Освен… какво ли е чула малката кучка в санаториума? Каквото и да бе, вероятно бе твърде много. Проклетата му майка го предразположи да се разприказва. Но… чакай малко! Какво значение имаше това? Никой нямаше доказателства срещу него. Всички знаят, че децата си съчиняват разни небивалици, никой не им вярва, те просто се опитват да се изтъкнат, да станат център на внимание. Но Тес… е, и тя не беше проблем. Няма значение какво й е разказал, какво си е помислила, че е чула, или какво е разказала на ченгетата. Ако въобще е говорила с тях; как би могла да каже на ченгетата какво и да е? Казала им е за изложбата на хлапето. Голяма работа, това беше шега, не е престъпление. За наркотиците? И това е само майтап. Никой не може да докаже противното. Нещо свързано със самоубийство? Лу беше уредил този въпрос, всичко беше под контрол, с това вече беше приключено. Нима ченгетата щяха да повярват на някаква малоумна откачалка, затворена в санаториум, която по цял ден си фантазира какво ли не? Никой нямаше да й повярва повече отколкото на хлапето.

Беше реагирал твърде остро. Не трябваше да обръща внимание на малката кучка.

Но тя му заяви, че е разказала всичко на Сара. Е, и? Какво от това? Нейната дума срещу неговата. Коя, по дяволите, е добрата сестричка Сара? Една малка брънка в системата на общината. Докато Мак Хейдън е вицепрезидент на „Коркоран Ентърпрайзис“, а щом построят казиното, той ще бъде управител, ще го канят навсякъде, снимката му ще е по вестниците…

Няма да управлява казиното. Лу го беше уволнил. Нито пък беше вицепрезидент. Лу му беше обещал да му даде тази длъжност, когато се построи казиното. А сега имаше вероятност въобще да не бъде построено. Това нямаше значение, защото той нямаше да го управлява. Всичко отиде по дяволите.

„Не трябваше да го убивам. Трябваше да си тръгна и да изчакам да се успокои. Умея да убеждавам хората и да се измъквам от всякакви ситуации.“

„Имаше пистолет.“

Мак поклати глава: „Нямаше да стреля. Той е страхливец“.

„Но стреля по Пуси.“

„Не е същото. Ставаше дума за мен, Мак Хейдън. Той ми имаше доверие.“

„Не биваше да го убиваш. Трябваше да намериш друго разрешение на проблема.“

И сега какво? Трябваше да се махне оттук, преди да дойдат ченгетата. Но му беше по-лесно да не мърда от леглото. Най-после си помисли: „Защо да им позволявам да ме изгонят от собствения ми дом? Аз съм по-умен от всички тях, взети заедно. Ще се справя с това положение. Но хлапето е разтръбило за дрогата и за изложбата. Ченгетата ще свършат нещата и ако Франк и останалите проговорят… Трябва да се отърва от хлапето. Тя излъга, вероятно не е казала на никого. Освен ако не се е раздрънкала пред другите две хлапета. Разбира се, че го е направила, те вечно си говорят нещо. Значи трябва да ги разкарам и тримата. Нападни ги, преди те да са нападнали теб. Ако чакам твърде дълго, може да ме убият както си спя. Никой нито ти вярва, нито те харесва. Затова действай. Още тази вечер, преди да се е прибрала Сара. В колко часа пристигаше самолетът й?“ Не му бяха казали. Тя беше казала само, че се прибира тази вечер. Трябваше да действа бързо. „Трябва да реша какво да правя, да си съставя план, да направя така, че да прилича на злополука и да съм някъде другаде с някого, който да потвърди, че съм бил там целия следобед, цялата вечер. Роза. Тя е готова на всичко заради мен“.

Телефонът иззвъня и Мак се сви при звука му. Беше много рано, още не беше готов да се срещне с ченгетата. „Не му обръщай внимание.“ Слушаше го как звъни, после чу, че се включва телефонният секретар и настъпи тишина. Нямаше съобщение. Обади се някой, който не пожела да остави съобщение. Някой… който го преследваше. Или, по дяволите, някой от онези задници, дето продават разни неща. Той сви юмруци: „Защо не остави съобщение, който и да беше? С какво право затвори, без да каже нищо?“. Трябваше да разбере… а не можеше. „Кучи син.“ Издърпа раницата си изпод леглото, нахвърли дрехи и обувки в нея и ги натъпка. „Повече са, отколкото тези, с които дойдох. Купих си всичко това, защото бях в бизнеса, вицепрезидент.“ После взе бизнес картите си и сгъваемото ножче от бюрото и ги хвърли в сака. Остана да вземе само един малък дървен жираф, който Дъг направи, когато Мак му каза, че наистина ще има негова изложба. „Защото те обичам — му бе казало момчето, подавайки му фигурката. После го прегърна. — Ти си страхотен брат.“

Мак потри жирафа между ръцете си, рухна на пода и се разрида.

— Не исках да стане така — каза той. Нямаше представа какво има предвид, но не можеше да се спре. — Не исках да стане така, не исках да стане така… Не знам какво да направя, кажи ми какво да сторя. Не знам как да постъпя!

Ругаеше, но тихичко, за да не наруши тишината вкъщи. Беше сам, нямаше с кого да сподели. „Никой не ти вярва и не те харесва… махай се от къщата ни. Не искаме…“

— Кучка! — извика той по адрес на Кери. — Няма да се махна! Това е моят дом, моето семейство, имам и ключ за къщата, мястото ми е тук…

Той се задави и се закашля, свит на кълбо на пода, не можеше да си поеме въздух, душата му се беше свила от горчивата истина: това не беше неговият дом, семейството не беше негово. Беше ги отхвърлил. Но не можеше да приеме тази истина. „Кучката е виновна. Шпионираше ме, говореше лъжи за мен, не ме обичаше.“ Кери ли имаше предвид или Сара или пък майка си? „Какво значение има? — помисли си с горчивина. — Всички са един дол дренки.“

— Хей, татко, ела да ме прибереш — изрече на глас, както беше казвал преди години, затворен в полицейския участък, докато дойде баща му и поеме отговорността за него. — Отведи ме у дома, съжалявам за всичко… Не исках да стане така. Лежеше на пода до сака си, поклати глава, опитвайки се да проумее. Татко ли? Какви ги говореше. Баща му го беше разочаровал, беше го предал. Лу също го разочарова и го предаде. Те трябваше да се грижат за него, да го закрилят, да са сигурни, че ще успее, че ще има прекрасен живот. Трябваше да се грижат като бащи. Но кучите му синове го изритаха от живота си и от пътя си като боклук. Изобщо не им е пукало какво е станало с него. Татко ли? Защо, по дяволите, да вика баща си? Какво му става?

„Полудявам — помисли си, — трябва да престана, трябва да се стегна.“

Но не можеше да се помръдне, лежеше на пода. Вече не ридаеше, но все още хлипаше и от време на време псуваше някого или всички. Едва-едва чу, че входната врата се отвори. Трите хлапета си говореха, докато влизаха в къщата. След миг чу, че затварят вратата и заключват горната ключалка. Дори не провериха дали си е вкъщи. „Как щях да си вляза, след като е заключено и с двете ключалки?“ Не им пукаше. На никого не му пукаше. Беше сам, винаги е било така, нямаше кой да му помогне, никой не се интересуваше къде е и какво прави. „Тогава се махни. Разкарай се, преди да са извикали ченгетата. Ще го направят от злоба и омраза. Изпълнени са с омраза. Омразни хлапета! Омразна къща!“

Пъхна дървения жираф в сака между дрехите и обувките и дръпна ципа му. „Ще измисля план, а после се махам.“

Телефонът пак иззвъня. Той се втурна надолу по стълбите, за да чуе.

— Сара! — извика Аби. — Къде си?… Добре сме, преди малко говори с нас в ресторанта, не е нужно да ни звъниш всяка… Не, не сме го виждали. Предполагам, че още е горе, може да е излязъл… Разбира се, че е заключена!… В библиотеката сме, ще си довършим домашните, а после ще гледаме „Завръщането на краля“. Къде си?… В апартамента на Рубен ли? Какво представлява той?

„На кого му пука, по дяволите — ядоса се Мак, понеже тишината долу продължи твърде дълго. — Кога се прибира? В колко часа каца самолетът й?“

А после Аби продължи:

— Добре са, пишат си домашните, искаш ли да говориш с тях? Добре, ще им предам. И аз те обичам. Пак ще се чуем. Чао.

Мак разтърси глава, сякаш искаше да проясни мислите си. Защо Аби не попита Сара кога се връща? Вече е… колко е часът? Той погледна часовника си. Беше почти девет часът. Сара трябваше да се прибере тази вечер, а все още бе в апартамента на гаджето си. Той затвори очи. Мразеше да се чувства объркан.

— Забравих учебника си по математика в стаята си — това беше гласът на Кери.

— Ще дойдем с теб — отвърна Аби и в следващия момент Мак чу, че се качват по стълбите. Отвори очи и видя, че тримата стоят на няколко метра от него — три вещици, три зли духа — и го зяпат.

— Бау! — извика той и се изхили, когато те подскочиха. Озъби се на вещиците. — Какво искате? Още подаръци ли? Няма вече подаръци. Няма вече щастливи дни. Вие провалихте всичко, малки кучки и ти, копеле такова, не можахте ли да оставите нещата такива, каквито бяха, а?

— Какво искаш да кажеш? — попита Аби. Беше застанала пред малките и го гледаше предизвикателно.

— Говори прочутата шофьорка! — извика той. — Невероятно кадърната шофьорка не можа да изкара колата от нечий двор, трябваше да отнесе едно дърво с малката си червена кола. Не ми казвай какво да правя, кучка такава…

— Не говори така на Аби! — извика Кери. — Ти си луд, защо не се махнеш от къщата ни?

Мак скочи и тримата се отдръпнаха назад, а Дъг се препъна на най-горното стъпало.

— Хайде, Аби — колебливо каза той. — Долу. В смисъл, хайде да…

— Художникът! — весело извика Мак. — Художникът и писателката! Прочутата двойка! Да подкрепим известните художник и писателка!

Дъг изтича надолу.

— Остават вещиците! — Мак беше като обезумял. Усмивката и доброто му настроение се бяха изпарили. — Вещици кучки, доносници, вие сте виновни. Всичко беше прекрасно, бях си супер. Заблудих дори Сара, всички си помислихте, че съм дар Божи за цялото скапано семейство, но не оставихте нещата така, трябваше да наговорите куп лъжи и да настроите Сара срещу мен, да настроите Лу срещу мен, целият свят ме предаде…

— Не знаем за какво говориш — извика Аби.

— Махай се, махай се, махай се — изкрещя Кери. — Никой не те иска тук! Мразим те!

— Млъквай! Никъде няма да ходя! Аз живея тук. Млъквай или ще се махнеш ти, не аз — повиши глас, — всички вие, ще се погрижа за това. Разкарайте се от пътя ми! — Момичетата стояха на местата си и го гледаха учудено. Не бяха на пътя му, въобще не бяха близо до него. Той наведе глава напред. — Ще се погрижа за вас — извика, обърна се и изтича нагоре по стълбите.

— Какво да правим? — прошепна Кери на сестра си.

— Не знам. — Аби знаеше, че Кери очаква от нея да вземе решение, което ще я накара да се почувства по-добре, но нищо не можеше да измисли. „Не искам да съм голяма — изведнъж си помисли. — Не искам да се грижа за други хора, не искам никой да се осланя на мен и да ме пита какво да прави… защото не знам.“

Очите на Кери бяха пълни със сълзи, Аби бе видяла страх в очите и на Дъг и си спомни, че Кери беше казала, че Аби ще бъде на шестнайсет следващата седмица и знае, че тя трябва да командва тук, защото нямаше кой друг. „Сигурно и Сара се е чувствала така, когато й се е наложило да се грижи за нас — помисли си тя. — Вече никога няма да й се сърдя за каквото и да било.“ Пое си дълбоко въздух и прегърна сестра си.

— Съжалявам, че ти се развиках, миличка — говореше също като Сара и изведнъж се почувства горда от себе си. — Не плачи, не се тревожи, аз ще се погрижа за всичко. Хайде, да слезем долу да видим какво прави Дъг.

— Ами… — Кери посочи третия етаж.

— Вероятно ще си седи горе и ще се муси. — Аби я хвана за ръката и я поведе надолу.

Мак чу, че си отиват. Беше седнал на сака си и се опитваше да си състави план, гласът на Кери отекваше в главата му: „Мразим, мразим, мразим!“. Защо ще говори така? Никой не мразеше Мак; той беше приятел с всички, правеше услуги, изпълняваше доставки, поднасяше подаръци. Именно той накара хората от Ривър Бенд да го последват. Също като в легендата за Вълшебния свирач, който избавил немския град Хамлин от плъховете, като с вълшебната си свирка ги накарал да го последват до реката, където се издавили. Тогава всичко вървеше идеално; най-хубавите дни в живота му. Всичко беше страхотно — имаше истински дом, хлапетата го обичаха, на Сара й беше приятно, че й помага за децата и за къщата, прекарваше някоя и друга нощ при Роза, въртеше изгоден бизнес, като снабдяваше с дрога Франк и всичките му приятели от предградията, създаде си мрежа, която непрекъснато се разрастваше, и най-хубавото беше, че Лу имаше планове за него, отнасяше се с него като със син. Обади се на Мак, а не на някой друг, да оправи поразията, когато застреля Пуси, ето колко много разчиташе на него; беше избрал Мак, не някой друг, да организира нещата в Ривър Бенд, да накара хората да протестират, без никой да разбере кой всъщност стои зад протестите и защо; бе определил Мак, не някой друг за управител на казиното, когато го построят. „Добри времена — помисли си Мак. — Страхотни времена.“ През повечето дни се чувстваше добре, всичко си бе на мястото.

Какво стана? Харесваше му да си има дом, от който има ключ, и хора, които винаги да са до него. Харесваше да подарява на децата неща. Харесваше му да работи за Лу. Харесваше Роза, беше му приятно да се навърта из университета и да носи хубави дрехи. Всичко беше идеално, а сега нещата се бяха объркали. Ако разбереше грешката си, може би щеше да започне на чисто, да си върне доброто време.

Но нямаше време. Онези побъркани хлапета бяха готови да се обадят в полицията, знаеше, че е така, щяха да кажат, че се страхуват — наистина се страхуваха, той ги бе изплашил до смърт — а после щяха да разкажат на ченгетата… цялата истина. Всичко, което онази малка кучка беше чула за галерията, Франк, наркотиците и за Пуси. А после ченгетата щяха да изровят и други неща, които бе извършил в Ню Йорк.

Застана на прага на стаята си и се заслуша. Долиташе слаб шум от библиотеката, гледаха филм. Можеше да отиде, да застреля и тримата и да се махне оттук.

Мобилният му телефон иззвъня. „Не го вдигай.“ Иззвъня три пъти. „Роза.“ Извади го от джоба на якето си.

— Роза, трябва да говоря с…

— Скапано копеле такова, ще те пипнем — изръмжа Коркоран. — Ще те…

Мак изпищя. Захвърли телефона в другия край на стаята, а после пъхна и двата юмрука в устата си. „Не бива да те чуят…“ Но писъкът продължи вътре в него, изгаряше гърлото му, кънтеше в главата му. Бесен, обезумял, той се метна на леглото си, та чак матракът подскочи, и закрещя във възглавницата, главата му щеше да се пръсне.

„Не съм го убил. Не съм го убил. Той е жив… жив е… Не съм го убил.“

Целият му свят се сриваше, парченцата се бяха разпилели навсякъде, в такъв безпорядък, че не можеше да ги хване и да ги събере. Удряше ли удряше матрака. „Трябваше да го убия. Трябваше да го убия. ТРЯБВАШЕ ДА ГО УБИЯ!“

„Махай се, махай се, махай се. Разкарай се оттук.“ — Скочи на крака.

„Не, чакай малко, хлапетата… Не мога да ги оставя тук ей така… наркотиците… наркотрафика…“ „Пуси застреляна ти си направил така, че да изглежда като самоубийство…“ — „Малка кучка, шпионираща кучка. Тя знае твърде много. А и е казала на другите, няма съмнение в това. Не мога да си тръгна, без да се погрижа за тях.“

Той се изправи, не можеше да вземе решение, измъчваше се.

„Остави ги на мира, те не могат да ти сторят нищо.“

„Ще извикат ченгетата, а те ще си помислят, че аз съм убил Лу.“

„Но той е жив. Не си го убил.“

„Какво значение има, по дяволите? Почти го убих.“

„На кого ли ще му пука, ако се махнеш оттук?“

„Не знам! Не мога да поема този риск.“

„Къде ще отидеш, така или иначе?“

„Не знам! На сигурно място. Науру. Ще отида в Науру. Малък остров, на който не ходи никой. Там имам пари, в банката. Хората ме познават, харесват ме. Ще ме защитят. Никой не знае, че съм бил там. Хлапетата знаят. Разказвах им истории за странния малък остров. Но тях вече няма да ги има. Лу също знае за острова. Но Лу и неговите хора са изпрали страшно много пари чрез банките в Науру, така че ще си мълчат.“

Така или иначе, хората ще го закрилят. Правеше им подаръци, играеше карти с тях. Те го обичаха. Щяха да се погрижат за него.

„Първо ще се отърва от хлапетата, после ще замина за Науру и ще съм щастлив.“

Отиде до стълбите. „Чакай малко, трябва да прилича на нещастен случай. Мак Хейдън ще е далеч оттук.“ Коленете му изведнъж се подкосиха и той седна на последното стъпало. Трепереше, не можеше да помръдне, не можеше да вземе каквото и да било решение. „Състави си план!“ Запали си цигара с марихуана. „Измисли нещо. Нямаш много време. Лу. Хлапетата. Нещастен случай.“ Изпуши цялата цигара и запали друга, гледаше я как дими. Изведнъж намери решението. Знаеше какво ще направи.

 

 

— Подушвам дим — едва надвика звука на телевизора Кери.

— Пуши марихуана — тъжно каза Дъг. — Сара му каза да не го прави, но въпреки това той продължава.

— Откъде знаеш, че пуши точно това?

— И преди съм го надушвал.

— Защо просто не си тръгне? — попита Кери. — Ужасно е, че… се мотае тук.

— Казвала си това поне двайсет пъти — отбеляза Дъг.

— Да, наистина е ужасно. Аби, не можем ли да направиш нещо? Не го искам у дома.

— Обадих се на семейство Пиърс и на семейство Абът — отвърна тя. — Няма ги у дома. Сякаш всички познати са се изнесли от квартала.

— Не искам ние да ходим у съседите. Искам той да се махне — каза Кери.

— Можем да се обадим на шерифа и той да го изгони — предложи Дъг.

— Какви ги говориш? — попита Кери.

— Не знам. По филмите така правят.

— Не можем да изгоним някого, който не е направил нещо нередно — възрази Аби. — Пък и ще се обадиш на шерифа и ще му кажеш, че не искаш брат ти да живее в къщата? Звучи доста гадно.

— В Чикаго има ли шериф? — попита Кери. — Мислех, че са само в Дивия запад.

— О, забравете за това! — тъжно изрече Дъг.

— Сега е спокоен — отбеляза Аби. — Ако не му обръщаме внимание, всичко ще е наред.

— Знам — каза Кери. — Ще ми се Сара да си беше тук.

— И на мен. — Дъг погледна Аби, сякаш тя може да направи така, че Сара да се появи.

Аби скочи, намали звука на телевизора и ядосано набра някакъв телефонен номер.

— Рубен, къде е Сара? — попита.

Кери и Дъг слушаха, хванати за ръце, което почти никога не правеха. Когато тя затвори, и двамата попитаха в един глас:

— Кога ще си дойде?

— Ще наемат кола. — Аби стоеше в средата на библиотеката, не знаеше какво ще прави, докато чакат. — Сара каза, че тръгват.

— Но кога ще пристигнат?

— Утре сутринта — въздъхна тя.

— До тогава има много време — извика Кери. — Трябва да си дойдат по-скоро!

— Трябва да шофират по-бързо — добави Дъг.

— Не мога да направя нищо по въпроса. — Аби загуби търпение. — И аз трябва да чакам, също като вас, това и на мен не ми харесва, но не могат да вземат самолет, ще пътуват цяла нощ, вероятно въобще няма да спят и ако не престанете да се оплаквате, повече няма да говоря с вас. — Замълча, но Кери не каза нищо, само отново се сви на дивана, без да изпуска ръката на Дъг. Аби усили звука на телевизора. — Ще стоим тук през цялата нощ, ще изгледаме всички филми, ако ни се гледа, ще си направим пуканки, докато се усетим, Сара ще си дойде и всичко ще бъде наред.

— Трябва ли да си лягаме? — попита Дъг.

— Казах, че ще останем тук цялата нощ.

— Не искам да се качвам горе.

— Добре. Оставаме тук.

— И аз не искам да се качвам горе — заяви и Кери.

— Оставаме тук!

— Може ли да ядем и сладолед, и пуканки? — попита Дъг.

— Можете да ядете каквото искате.

— Наистина ли?

— Каквото ви се яде.

— Още сега?

— Когато пожелаете.

— Отиваме в кухнята да донесем сладолед, а после ще направим пуканки.

— Добре.

— Наистина ли можем да ядем и двете?

— По дяволите…

Те хукнаха към кухнята, а Аби се отпусна във фотьойла и се наслади на тишината. Беше изтощена. Как успяваше Сара да се справи с всичко? Нищо чудно, че много често се затваряше в стаята си; имаше нужда от тази прекрасна тишина. Да не се налага да говориш, да обясняваш, да караш останалите да се чувстват добре, когато ти самият се чувстваш зле.

Тишината се проточи и тя се остави да я обгърне, от кухнята се чуваше тракане на съдове, което означаваше, че децата са щастливи и не се тревожат, поне засега. Телефон иззвъня и тя веднага го вдигна.

— Здрасти, миличка — каза Сара. — Исках само да ви кажа, че вече пътуваме, в момента излизаме от Ню Йорк. Всичко спокойно ли е?

— Всичко е наред, добре сме. Гледаме филми, а Дъг и Кери ще донесат сладолед, всичко е тихо и спокойно. Не се тревожи за нас. Те също искат да говорят с теб.

Дъг и Кери тъкмо влизаха в библиотеката и Аби им подаде телефонната слушалка.

— Защо не пътувате със самолет? — попита момчето.

— Летищата са затворени и за частните самолети. Ще си бъдем у дома възможно най-скоро. Разкажи ми как мина денят ти? Имаш ли много домашни?

— Вече ги написах. Всички си написахме домашните, за да можем да гледаме видео. Аби каза, че можем да изгледаме всички филми, които имаме. Сега ще ядем сладолед, а после пуканки. Аби каза, че ни разрешава. Искаш ли да говориш с Кери?

Той подаде слушалката на сестра си, а тя я взе и каза, че всичко е наред, че са добре, но едно момче в училище… Аби я слушаше и си помисли, че сякаш тримата безмълвно са се наговорили да не тревожат Сара. Кери дори не намекна за причината, поради която се бе качила в стаята на Мак днес следобед, нито пък колко е била разочарована от… от каквото там е била разочарована. Отказваше да разкаже за това на Аби и тя престана да я разпитва. Но докато Кери разказваше как е минал денят й, за няколко минути вечерта заприлича на всяка друга, в която Сара се обажда от работа, за да им каже кога ще се прибере, и да се увери, че имат всичко необходимо за вечеря. „Просто една нормална вечер“ — помисли си Аби и се сви във фотьойла с купичката сладолед, която Дъг й бе донесъл; в нея имаше две бишкоти, сложени като ушички на заек. Дъг върна телефона на мястото му, Кери избра филм докато той казваше „дочуване“ на Сара.

— Ще се видим съвсем скоро, нали?

— Да — отвърна тя, затвори телефона и каза на Рубен: — Дано са наясно, че „съвсем скоро“ е доста разтегливо понятие.

— Не е ли нормално, когато си млад, времето да е доста разтегливо понятие?

— Ако имаш предвид, че времето минава много бавно, когато нямаш търпение да се случи нещо, да, така е.

— Значи времето ще минава бавно за всички ни. Защо не поспиш два-три часа, за да ме смениш на волана след това.

— Не мога да заспя, но, разбира се, че ще те сменя и ще шофирам аз.

— Опитай се да поспиш. На задната седалка има възглавница.

Сара се усмихна.

— Помислил си за всичко. — Намести възглавницата, положи глава на нея и затвори очи. — Не изключвай радиото.

— То със сигурност ще ти попречи да заспиш.

Рубен хвана ръката й и я целуна. В тъмното купе на колата той почувства дълбока нежност към нея, не сексуална, а по-скоро желание да я закриля и подкрепя. Имаше желание да й даде всичко, от което може някога да има нужда, всичко, за което някога е мечтала. Знаеше, че и тя изпитва същото желание: и двамата искаха да дават, без да очакват нищо в замяна, свободно да си дадат всичко, което могат, за да направят личния и съвместния си живот пълноценен и смислен.

Кога се е чувствал по този начин? Никога. Не знаеше, че е способен на подобно нещо.

Не знаеше, че ще срещне жена, способна да му предложи такава всеотдайност. Не бяха разговаряли на тази тема, но Рубен го знаеше с абсолютна сигурност. Предполагаше, че така или иначе щеше да го разбере, след като веднъж са се открили, но сега му се струваше, че споделянето на тревогите и притесненията през последните часове, чувството на безпомощност, намирането на изход от ситуацията, пътуването към къщи при децата, ги бе свързало по нов начин, който превъзхождаше връзката между двама души, които са решили да споделят живота си. Той приемаше това положение. Никога не бе носил отговорност за деца. Сега осъзнаваше колко му е липсвало това, особено след като разбра, че Сара е силна жена и също като него не се нуждае от напътствие, а от подкрепа.

Движението по магистралата беше натоварено, защото и други хора пътуваха с коли вместо със самолет. В потока от коли той се опитваше да поддържа скоростта, надявайки се движението да понамалее, когато минат Ню Джърси и тръгнат към Пенсилвания. Погледна Сара. Очите й бяха затворени, дишаше дълбоко и спокойно, ръцете й бяха сплетени в скута. Не беше заспала, просто се бе отпуснала, за да си почине тялото й и да седне зад волана, когато дойде нейният ред. Искаше му се да я докосне, да стопли напрегнатите й ръце, за да се отпуснат, да я прегърне, за да не се чувства уплашена и притеснена, да не си мисли дори за тревожни и страшни неща.

„Обичам те“ — помисли си Рубен и се зачуди колко простичка е тази фраза, а в даден момент, когато я кажеш на подходящия човек, в нея се съдържат цялата вселена, целият ти живот.

И все пак… тази мисъл му хрумна съвсем внезапно: „Запътил си се към къща, в която има проблеми, където три деца се нуждаят от помощ, съвет, утеха, окуражаване, любов и родителски грижи. Брат, който е обезумял и може да е въвлечен в престъпни деяния. Където има нужди, с каквито никога не си се сблъсквал. Едно е — разсъждаваше той, — да се ожениш и да имаш деца, които да преведеш през детството и юношеството, друго е да се хвърлиш във водовъртежа на проблемите, които създават децата, без да си подготвен за това. Най-лошото е да се хвърлиш в този водовъртеж, без да си наясно дали тези деца те искат, дали им пука колко бързо се учиш (или не успяваш да се научиш) да им осигуряваш всичко, от което имат нужда. Почти сигурно е, че ще предпочетат познатото и предвидимото: Сара сама, четиримата да си живеят заедно, без външна намеса. Защо да искат друг човек, баща, който да замести този, който ги е изоставил? Дори и да искат баща, или поне да смятат, че искат, какви ще са техните очаквания? Това ли искам от живота си с тази жена? Товара, който носи със себе си? Да я обичам, да бъда с нея, да споделям живота си с нея… искам всичко това от все сърце. Но то ще бъде съобразено с нейните задължения, отговорности и безпокойства. Дори днес, когато много неща са се променили, повечето мъже и жени, които се влюбват и се женят, се срещат безпроблемно: двама души, които тръгват по свой собствен път като двойка и в крайна сметка спокойно — да, това е точната дума — стигат до идеята да станат родители. Ние със Сара може никога да не стигнем до този момент“.

След толкова седмици спорове и кавги с Ардис, за да бъде свободен, през които копнееше за Сара, никога не би му хрумнало дори, че ще има колебания и съмнения. Но сега това, към което се бяха запътили с колата, изникна на преден план. В центъра бе Сара, обградена от три деца, брат, който в най-добрия случай бе непредсказуем, безпомощна майка, един объркан живот, докато в центъра на живота, който бе загърбил, имаше независимост, престиж, множество забавления, един преуспяващ желан мъж.

Дали някога някой е имал по-ясен избор? Той пак погледна Сара. Не беше помръднала, но го гледаше. Рубен се запита доколко мислите му са изписани и на лицето му. Тя се усмихна и протегна ръка, а той я хвана, не си казаха нищо, всеки запази за себе си мисли, които може би съвпадаха с мислите на другия, но може и да не беше така. За Рубен тишината и сплетените им ръце беше всичко, което го интересуваше. В тъмното купе на колата, осветявано само от червените стопове на колите пред тях, осъзна, че иска да е близо до него, където и да е, навсякъде, със семейство или без.

„Всяка двойка започва връзката си със задължения, отговорности и проблеми — помисли си той, осъзнавайки, леко развеселен, че твърди очевидното. — Няма магически двойки, които започват отношенията си свободни и чисти като новородени. Ще се справим с това, което имаме, и с това, което сме. А и не само аз трябва да уча нови неща; петимата ще учим заедно. Ще се разбираме и ще направим така, че нещата да потръгнат, защото ние със Сара няма да приемем друга алтернатива.“

— Трябва да се обадя у дома — каза Сара. Надигна се и взе мобилния телефон от поставката между тях.

Рубен намали звука на радиото и се усмихнаха един на друг.

— Разбира се, обади се — отвърна той.