Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (6)

Шеста глава

— Подарък е от брат ми — гордо заяви Кери. Тя беше в училищния двор с приятелите си през междучасието и ги гледаше как си предават дневника й с кафява кожена подвързия, върху която със златни букви беше инкрустирано името й.

— Дъг ли? — недоверчиво попита Уил Фариш. — Доста е скъпичък за него.

— Не, брат ми Мак.

— Мак ли? Кой е пък той?

— Казах ви. Брат ми е.

— Имаш още един брат? И откога?

— Той съвсем наскоро се завърна от… дълго пътешествие и сега живее при нас.

— Завинаги ли си дойде? Супер. На колко е години…

— Доста е… секси. — Марта Голд погали кожената подвързия, сякаш галеше пухкавата козина на коте.

Еди Стоун хвърли пренебрежителен поглед на Марта и каза:

— Дневникът е да се пише в него. Кери, с такъв дневник ще станеш истинска писателка.

— Тя вече е истинска писателка — поправи го Джоани Тавиш. — Страхотна при това.

— Брат ти сигурно е страхотен — отбеляза Брад Дорнър, който често й се обаждаше по телефона късно вечер да я пита за някое домашно. — Моят брат никога не ми подарява такива неща. Всъщност той нищо не ми подарява.

— Брат ти е твърде зает да тича след момичетата — каза Джоани.

— Не е вярно, те тичат след него.

— Момичетата в гимназията не тичат след момчета. Аз няма да го правя, когато отида в гимназията. Сестра ми казва, че никое момче не заслужава да тичаш след него. Те са незрели и само хленчат, цупят се, когато не стане тяхното. — Тя театрално сбърчи нос от отвращение: — Уф, ужас!

— Нищо не разбираш — тихо каза Брад, неспособен да измисли веднага добър отговор. Хрумваше му едва след час, когато вече нямаше смисъл.

— В него ще пиша всичките си разкази — високо обяви Кери и привлече отново вниманието на всички към себе си. — Мак иска да ги прочете до един. Наистина се интересува от мен.

— Де и моят брат… — понечи да каже Брад, но Трент Фелсен го прекъсна:

— На колко е години?

— На двайсет — предпазливо отвърна Кери, защото никои не се знаеше какво ще каже Трент. Той не се съобразяваше и винаги говореше неща, които караха хората да се чувстват неудобно.

— На двайсет ли? — повтори той. — И наистина се интересува от теб? От ума ти — захили се злобно — или от девственото ти тяло?

— О, я млъквай, Трент! — извика някой, докато Брад безуспешно търсеше думи за впечатляващ коментар, а Кери пламна цялата и избяга.

Джоани и другите я настигнаха.

— Не му обръщай внимание — каза Джоани. — Ако майка ми ми позволяваше да използвам нецензурни думи, щях да кажа, че е лайнар.

Кери тихо се засмя.

— Както и да е, и какво за брат ти? — попита Леонора Йейтс. — Изглежда е страхотен, много бих искала да се запозная с него.

— Не казвай на Трент — предупреди я Джоани. — Ще си помисли, че искаш колата му.

— Девствен ли е? — попита Барби Ванс, която винаги се правеше на много по-веща по въпроса.

Кери отново се изчерви.

— Откъде да знам?

— Но е много готин, нали? — попита Леонора. — Ще ме запознаеш ли с него?

— Не знам — отчаяно отвърна тя.

Сузи я спаси.

— Кери е твърде добра, за да ти каже, че той не се интересува от теб. Защо му е да се запознава с тринайсетгодишно момиче?

— На четиринайсет съм — поправи я Леонора.

— Както и да е. Сигурно харесва само по-възрастни жени. Води ли ги у вас, Кери?

Тя поклати глава, чудейки се защо се забърка в това.

— Той е… той е само с нас, когато си е у дома, и правим какви ли не неща заедно.

— Какви например?

— О, приготвяме вечерята, ходим на кино, разхождаме се с колата, играем на „Монополи“… Доста е стиснат, когато играе на „Монополи“, но казва, че трябва да се научим, че в живота е така, че хората се опитват да те изиграят, а ти трябва да ги изиграеш пръв, и ако започнеш да ги съжаляваш, забавяш темпото, губиш предимството си и с теб е свършено.

Всички замълчаха и се замислиха над казаното. Най-накрая Уил се обади:

— Говори като Саддам Хюсейн.

— Не е вярно!

— Аз така мисля. Харесваш ли го?

— Обичам го. Той е страхотен. Ужасно е да говориш така за него, той няма нищо общо със Саддам Хюсейн. Наистина е сладък и забавен и разказва невероятни истории от пътешествията си по цял свят, а и купи кола на Аби, а на мен това…

— Кола ли? — Всички внезапно притихнаха, слисани от мисълта за колата. Та Аби не бе в дванайсети клас! Не беше Коледа, нито пък…

— Тя рожден ден ли е имала?

— Не. Просто й я купи.

— Леле!

— Защо не беше мой брат — най-после се обади Брад.

— Как изглежда, Кери? — попита Джоани.

— О, висок, красив, с руса коса, която роши, когато си мисли за нещо… Прилича на принц, който се появява и промени много неща, разказва фантастични истории…

— Вече ни каза за историите му. — Уил беше отегчен, а и не вярваше на тези приказки за принцовете. — С какво друго се занимава?

— Ами, работи… някъде. Не ни каза точно къде. Сигурни прави много пари, защото ни купи всичките тези неща, води ни на кино и на ресторант. Понякога, след като сме се навечеряли у дома, ни извежда и ни черпи сладолед, купува компактдискове за себе си и за нас, също…

— Ти наистина ли го харесваш? — притисна я Уил.

— Да, разбира се. Колко пъти трябва да ви го казвам? Обичам го. Забавляваме се и си прекарваме страхотно, защото страшно много си приличаме. Имам предвид, че той ни е истински брат. Сара е различна, защото всъщност не ни е истинска сестра…

— Какво? — извика Джоани. — Не ви е сестра ли? И откога?

— Е, сестра ни е, но не съвсем. Така казва Мак. Тя ни е полусестра, защото е от друг баща. Всички имаме една и съща майка, но баща й е починал, мама се е омъжила отново и е родила Мак, Аби, мен и Дъг, така че ние сме истински братя и сестри, а Сара не е. Не напълно.

Изглежда, Брад се подразни:

— Не е честно да говориш така. Тя живее с вас и се грижи за вас, винаги си казвала, че е отговорна за…

— Това, което каза, е ужасно — обяви Леонора. — Сякаш вече не я обичаш.

— Обичам я, как да не я обичам! — Кери се разплака, сълзите потекоха по лицето й. — Тя е невероятна и аз винаги съм я обичала!

— Разбира се, че я обичаш! — Джоани отново й се притече на помощ. — Непрекъснато говориш за нея, обичаш я, уважаваш я и… тя ти е повече майка от истинската ти майка.

— Мама не е в състояние да се грижи за нас като истинска майка! — Момичето избухна в плач и усети, че всичко е излязло от контрол. — Иска да ни бъде майка, но е болна!

— Добре де, знаем — успокои я Джоани. — Всичко е наред.

— Не искам да говоря за Мак, Сара, мама или… За когото и да било друг! — извика Кери. — Влизам в час.

— И без това е време. — Брад си погледна часовника. — Звънецът ще удари… ей… сега.

Звънецът наистина се чу. Момчето победоносно се огледа, очаквайки да види възхитените погледи на останалите, но никой не му обърна внимание. Всички вървяха по тухлената пътека покрай изкуственото езеро, която водеше към страничния вход на училището. Кери вървеше с тях, навела глава, чувстваше се безпомощна, защото не беше направила нищо както трябва. Как можа да каже тези неща за Сара? Разбира се, че им беше сестра, най-добрата сестра на света, дори им беше като майка и те я обичаха страшно много. Отново се разплака — проваляше се във всичко.

Дъг тичаше по коридора, но щом я видя, спря на място.

— Какво е станало? — попита я.

— Нищо.

— Ти плачеш.

— Не плача.

— Плачеш.

— Кихнах.

— Кихнала си?

— Имам сенна хрема. Не трябва ли да си в час по изобразително изкуство? Ще закъснееш!

— Добре, ще се видим по-късно — каза той и хукна. Беше такова щастлив и вглъбен в себе си, че дори не му хрумна, че Кери няма сенна хрема, а дори и да имаше, тя не е типична за края на май.

Така или иначе, той често не разбираше сестра си. Бяха много добри приятели през повечето време, но тя често се затваряше в себе си. Винаги се оправдаваше, че обмисля нов разказ, но беше странно и малко страшничко как тя изведнъж сякаш изчезваше, дори не го виждаше, макар че той бе пред нея, махаше с пръсти пред очите й, танцуваше, пееше нещо като: „Здра-а-асти, аз те-е вижда-ам, а ти-и-и вижда-а-а-ш ли-и-и ме-е-е“, а после викаше „Бау“, но нищо не вършеше работа, тя само се намръщваше и си говореше сама, накрая той се отказваше и отиваше в друга стая. Така че, щом тя искаше да плаче, да киха или нещо друго, това си беше нейна работа, той така или иначе нямаше да може да я разбере. Закъсня и се вмъкна в стаята последен, всички вече бяха седнали на местата си и се готвеха да рисуват с въглен. Чудесно, той обичаше да рисува с въглен почти толкова, колкото да прави скулптури. Не обичаше да рисува с бои — те сякаш си правеха каквото си искат, нямаше значение какво се опитва да изобрази той, а въгленът винаги му се подчиняваше. Биваше го в рисуването с въглен, а това правеше нещата по-забавни. Как може да ти харесва нещо, в което не си много добър…

— Съжалявам — извини се той на господин Албърт, щом седна пред статива, на който рисуваше заедно с приятеля си Джеф Вокс. — Сестра ми имаше нужда от съвет, затова трябваше да поговоря с нея.

Господин Албърт повдигна вежди. Винаги правеше така когато не вярваше на някого, но не искаше да го прави на въпрос, защото както той казваше, това е обикновено увъртане, не сериозна лъжа (това стана една от любимите думи на Дъг още щом я научи от господин Албърт) и е сравнително безобидно.

— Темата днес е уплашен човек — каза тихо той и Дъг се захвана със задачата. Беше развълнуван, защото най-много от всичко обичаше да рисува човешки лица. Често отиваше в Оз Парк или Линкълн Парк близо до статуята на Ханс Кристиан Андерсен или пък край брега на езерото, където сядаше на някоя пейка или скала и пълнеше скицника си със скици и рисунки на хора, които дори и не подозираха, че са обект на неговото внимание. Понякога вдигаха поглед и го забелязваха, при което той се обръщаше на другата страна и започваше да рисува дърво или нещо друго или се местеше някъде другаде и отново започваше да рисува хората. Харесваше истинските хора, които вършат истински неща. Правеше и скулптури на хора, но още не беше много добър в това и винаги с удоволствие ваеше животни.

Невинаги беше лошо да си на десет години. Никой не очакваше да си експерт по каквото и да било, така че можеш да експериментираш и да правиш грешки, а хората ще те похвалят за това, че си опитал. Е, Сара твърдеше това. Мак му се подиграваше, когато направеше някоя беля, да кажем, когато разсипе нещо в кухнята или скулптурата му не стане, или че точно този ден си е изгубил ключовете. От това Мак направо побесня от яд. Вбеси се, когато Дъг го помоли да му даде своите — каза, че не може да остане без ключове, как ще си влезе. Момчето му отвърна, че може да позвъни и те ще му отворят, а Мак каза, че няма намерение да зависи от когото и да било в тази къща, точно това бяха думите му. Дъг и Кери здравата се уплашиха, защото изглеждаше много ядосан. Аби не си беше у дома, беше някъде с Шон, така че не можеше да им помогне, но Мак неочаквано се засмя и каза, че ще извади нов ключ на Дъг и ще му го сложи на златна верижка, за да я носи на врата си… Така и направи! През останалата част от вечерта се шегуваха и се забавляваха.

Мак беше наистина забавен, а когато се подиграваше на Дъг, не го правеше насериозно, просто го дразнеше като всички останали.

Понякога момчето си мислеше, че брат му е най-добрият приятел, който някога е имало, защото можеха да разговарят за най-различни неща. Мак сядаше в стаята, изтягаше се, кръстосваше крака, слагаше ръце зад главата си и разказваше за пътешествията си, за жените, които е познавал. Това караше Дъг да се чувства голям. Самият той му разказваше за децата в училище, които не му харесваха, за онези, които му се подиграваха, наричаха го „пикльо“ и с други обидни думи, които бяха научили от по-големите си братя и които той даже не разбираше (беше сигурен, че в повечето случаи и те самите не ги разбират). Обиждаха го само защото обичаше да рисува и да прави скулптури, а не да се бие през междучасието. Мак го съветваше: „Кажи им да вървят на майната си, те са абсолютно невежи задници или им кажи, че мислят с пенисите си, защото нямат мозъци“. Дъг много добре знаеше, че няма да има смелостта да изрече тези неща, пък и нямаше нужда, защото след като поговореше с Мак, му олекваше на душата, а той само от това имаше нужда.

Сара никога не би го посъветвала да каже на някого да върви на майната си — беше твърде сериозна и праволинейна.

При тази предателска мисъл моливът му се подхлъзна. „По дяволите!“ — помисли си той точно както го бе учил Мак (защото Мак му беше казал, че това те кара да се почувстваш по-добре, но при него не се получи, почувства се още по-зле, защото знаеше, че Сара няма да е доволна, но въпреки това го каза, защото Мак разбираше от тези неща повече от всеки друг. Дъг внимателно изтри линията, която бе начертал. Вярно, че никога не го бе съветвала да каже на когото и да било да върви на майната си, но много пъти му бе говорила, че трябва да се чувства добре в кожата си, да се гордее със себе си за нещата, които умее да върши добре. Казваше му, че трябва да си спомня думите й, когато някой се опита да го накара да се почувства зле. Невинаги успяваше, но когато си ги спомнеше, в повечето случаи вършеше работа.

Господин Албърт се беше надвесил над рамото му и сваляше очилата си, за да разгледа внимателно рисунката му. „Защо си сваляте очилата, когато четете?“ — го беше попитал Дъг, а господин Албърт бе споменал нещо за еластичността на застаряващите мускули на очите и момчето си бе помислило, че сигурно е интересно да си стар, но това сякаш нямаше нищо общо с него, така че го забрави.

— Отлично, Дъг, много, много добре — похвали го господин Албърт. — Личи си, че човекът умира от страх, чувството е не само в устата или очите, а в цялото му лице, даже ъгълът… Много зряла гледна точка, поздравявам те.

— Господин Албърт — последва съвета на Мак той, — възможно ли е да ми уредите изложба в някоя галерия?

— В галерия. Искаш да кажеш в някоя галерия в града ли?

— Точно така.

— Ами, не мога да направя такова нещо, Дъг. Наистина си много, много добър и със сигурност ще има твои творби на изложбата, която организираме тук в училище, но си още твърде млад, нали ме разбираш, все още се развиваш…

— Казахте, че гледната ми точка е зряла.

— Така е. Но не би нарекъл себе си завършен художник, нали? Все още се учиш, предстои ти дълъг път, години на изучаване на творбите на други художници, много четене, опит и наблюдения, за да научиш колкото се може повече за хората, за живота… Някой ден от теб ще стане велик художник, моето момче, убеден съм в това, и тогава ще съм горд, че съм бил първият ти учител, но все още има време дотогава.

Дъг се намръщи и се надвеси над рисунката си. Според Мак беше достатъчно добър, за да му направят изложба в галерия — снощи го каза. Той не смяташе, че на десет си още малък и незрял. Според брат му той вече беше голям и истински художник.

Вечерта Сара се съгласи с господин Албърт:

— Дъг, миличък, няма много десетгодишни момчета, които показват произведенията си в галерии. За колко такива момчета се сещаш?

— Може пък аз да съм по-добър от всички тях.

— Вероятно си, но на същото ниво ли си като художниците на двайсет, трийсет, четирийсет години, които най-сетне са успели да направят собствена изложба?

Дъг се намръщи, точно както беше направил сутринта в час по изобразително изкуство.

— Не че не си добър. — Сестра му седна до него на кръглата маса в трапезарията. — Знаеш, че си добър, ние също го знаем, но ти трябва време, за да откриеш собствения си стил в гледната точка, да решиш какво искаш да изразиш с изкуството си — то да не представлява просто една красива картина, а нещо дълбоко, което кара хората, които я гледат, да погледнат на света по различен начин. Точно заради това то разширява мирогледа им.

— Не разбирам какво означава това.

— Някой ден ще разбереш. Ти си умен и талантлив и колкото повече си отваряш очите и обръщаш внимание на всичко около себе си, толкова повече ще се превръщаш в художник, който ни помага по-добре да разберем себе си, емоциите си и кое ни кара да се държим по определен начин.

— И теб ли? — попита Дъг.

— Разбира се. Мога да науча много неща за себе си. Това се отнася за всички. Изкуството е начин да…

— Значи ще разбереш защо все те няма, защо прекарваш толкова много време с как му беше името?

Настъпи мълчание.

— Казва се Рубен Листър — спокойно отвърна Сара. — Мисля, че ви обясних около четирийсет пъти, казвах ви го всеки път, когато се преструвахте, че не разбирате. А пък и аз вече знам защо прекарвам времето си с него — по същата причина, поради която вие прекарвате времето си с вашите приятели — защото ги харесвате и сте щастливи да споделяте живота си с тях.

Дъг нарисува с пръста си някакви измислени зверове върху дървената маса. Отново се намръщи. Сара изчака.

— Няма да ми уредиш изложба в галерия — най-сетне каза той.

— Не мога, миличък, ще ни откажат. Когато си готов, ще намерим най-подходящата галерия за твоите творби.

Той нарисува още един звяр. Отвори уста да каже нещо, но я затвори. Искаше да каже на Сара, че според Мак заслужава изложба, но нещо го накара да си замълчи. Никога не знаеше как ще реагира тя, когато повтаря това, което брат им е казал. Беше объркан, защото винаги бе смятал, че Сара е най-умният човек на света, но понякога, когато я забавляваше с идеите, предложенията и историите на Мак (е, понякога те бяха малко лудички), лицето й се навъсваше и той вече не беше сигурен кой е по-умен, Сара или Мак. Беше много объркан, затова напоследък в повечето случаи си мълчеше.

— Предполагам, че си права — промърмори и сви рамене.

Сара го погледна втренчено, учуди се, че толкова бързо се предаде. Дъг винаги спореше, докато не използваше и последния си аргумент. Точно в този момент водата в тенджерата изкипя, тя бързо го целуна по бузата и отиде до печката.

— Какво ще кажеш да сложиш масата? — съвсем естествено предложи тя и си помисли, че все някога ще продължи разговора си — каква странна идея за десетгодишно момче. Освен ако някой друг не му бе пуснал тази „муха“ в главата.

— Много ми харесва, когато си си у дома. — Кери връхлетя в кухнята с новия си бележник.

— Вижте, вижте, вижте какво ми подари Мак. Снощи ми го даде, но теб те нямаше, а сутринта излезе много рано…

Сара си избърса ръцете и взе дневника.

— Колко е хубав, Кери! Прекрасен е. Много скъп подарък.

— Не е ли страхотен? Видя, че пиша в онези ужасни тетрадки, които се продават в магазина, и каза, че разказите ми заслужават елегантен дом. Точно така каза, наистина ми харесаха думите му — „елегантен дом“.

— Бележникът наистина е точно това. В него ще пишеш разказите си.

— И поеми, и просто… размисли. В него ще пиша винаги когато ми се прииска.

— Много е голям, за да го носиш непрекъснато със себе си — отбеляза Дъг.

— Идеален е — защити се Кери. — Както и да е, ще го държа на бюрото си, така че когато ми хрумне някоя идея, да мога да я запиша, а по-късно да я разработя в разказ.

— Какво ще стане, като го изпишеш? — попита Дъг.

— Купуваш си нов и го слагаш в подвързията. Ще си го пазя, докато съм жива. Имаш ли нужда от помощ? — попита тя Сара.

— Разбира се. Готови сме за вечеря.

Кери внимателно сложи дневника си на бюрото в трапезарията и помогна на сестра си да сервира масата.

— Къде е Аби?

— На кино с Шон — отвърна Сара. — Ще се върне в девет и половина. И Мак го няма, така че вие двамата ще останете сами, но само за час и половина.

— Наистина ли се налага да излезеш?

— Имам среща с клиент, който е в града само днес. Обещавам, че ще бъде максимално кратка.

— Много ми харесва, когато си си у дома. — Кери гледаше как Дъг смуче шумно макароните, краят на парченцето бясно танцуваше във въздуха, а сосът се разпръскваше навсякъде.

— Много си гаден.

— Така са по-вкусни — каза той с пълна уста, преглътна и си пое дъх. — Обзалагам се, че Сара няма среща с клиент, а ще излиза с как му беше… — Забеляза острия поглед на Сара. — Рубен Листър — натъртено каза. — Нали така? С него е по-забавно, отколкото да работиш, нали?

— Със сигурност е така — развесели се тя. — Но за мое най-голямо съжаление тази вечер срещата наистина е служебна. Един много скучен клиент и, разбира се, че бих предпочела си остана при вас, вместо да се срещна с него.

— И Мак ли предпочиташ пред него?

— Разбира се. Този клиент е истинска досада, но нямам избор. Така че — пак ще повторя — ще се прибера възможно най-рано. Не по-късно от десет часа. Ако искате ме изчакайте, не си лягайте.

— В делничен ден?

— Я стига, Дъг, всяка вечер четеш в леглото много след като би трябвало вече да си заспал.

Той се ухили и изрече с пълна уста:

— Не би трябвало да знаеш за това.

— Рубен е необикновено име — обади се Кери. — Означава „виждам син“.

— Моля? — попита Дъг.

— Означава още „млад, ентусиазиран, амбициозен, роден лидер и организатор“. Наистина ли е такъв, Сара?

Тя се усмихна, но почувства, че я побиват тръпки при мисълта, че й се изплъзват.

„Как да контактувам с тях? Какво си мислят, какви планове имат, от какво се страхуват, какво ги радва, неща, за които не знам нищо и няма как да разбера, ако не ме допуснат до себе си?“

— Бих казала, че е такъв, доколкото го познавам. Приятели сме отскоро.

— Означава още — тържествено заяви Кери — „човек, кой е резервиран към жените, освен ако не ги познава добре“. Та, такъв ли е?

Сара се засмя:

— Откъде научи всичко това, за бога?

— От Интернет. Всичко можеш да намериш там. Такъв ли е?

— Не съм забелязала такова нещо. Поне в мое присъствие не изглежда притеснен.

— Може би добре се преструва.

Сара я погледна.

— Кери, не ти ли се струва, че намираш нещо нередно у всеки мъж, когото харесам?

Настъпи минутка мълчание, а после момичето попита:

— Кога ще се запознаем с този тайнствен господин Ню Йорк? Искаме да се запознаем с него, а и би било редно.

— Така и ще стане. И то скоро, струва ми се. Може следващата събота или неделя да си направим една екскурзия. Между другото, в момента той не живее в Ню Йорк. Купи си къща тук заради селището, което строи на запад от града.

— Какво селище проектира?

— Много голямо. Всъщност е цял град.

— Град ли? Цял град ли?

— Така изглежда. Ще има къщи, магазини, училище, игрища, библиотека… Много прилича на истински град.

— Уха — възкликна Дъг. — Направо страхотно. Може ли да го видим?

— Все още няма какво да се види. В процес на проектиране е. Мястото е много красиво — има трева и цветя, много дървета, от там минава рекичка…

— Е, може ли да отидем там, когато започнат да строят? Когато заработят кранове, булдозери, багери и разни такива машини?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Никак не ми се излиза, но се налага. За десерт има бисквити и плодове и моля ви, почистете, като се навечеряте, и си напишете домашните. Аби ще се прибере…

— … в девет и половина — довърши Кери. — Сара, всичко е наред. Можем да се грижим за себе си. Постоянно гледам бебетата и малките деца на съседите.

— Тази вечер няма да гледаш малки деца — високо каза Дъг. — В къщата няма такива.

Сара се засмя и ги целуна.

— Ще звънна, за да се уверя, че Аби се е прибрала.

„Разбира се, че ще се прибере — помисли си, докато пътуваше към Лейк Драйв. — С Шон отидоха на кино и сигурно ще приберат много преди девет и половина.“

 

 

— Девет и половина — каза Аби на Шон на излизане от киното. Той искаше да отидат с колата до парка край езерото.

— Сара каза, че трябва да съм си у дома в девет и половина, така че не мога…

— В такъв случай мъничко ще закъснееш — подразни се той. — Какъв е проблемът? На Пепеляшка ли ще се превърнеш след девет и половина или на нещо друго?

— На нещо друго — опита се да се пошегува тя. Изглежда, Шон никога не се съобразяваше със семейството си или с каквото и да било, което би могло да му попречи да направи това, което иска в момента.

— Аз съм човек със свободен дух — бе заявил той малко след като се запознаха. — Правя това, което е най-добро за мен и за моята цел.

— Твоята цел ли?

— Да се забавлявам. Целта ми е удоволствието, свободата на избора. Принципът на удоволствието при езичниците — след това смени темата на разговора. Той винаги сменяше темата — това караше Аби да губи почва под краката си, да се чувства неуверена.

— Хайде, Аби — придумваше я той пред киното, а устните му лекичко докосваха ухото й. — От цяла седмица не сме били насаме. Копнея за теб, когато не сме заедно.

Кръвта забушува в тялото й като виното, което Мак й даде да пие, когато вечеряха без Сара — краката й се разтрепериха. Опита се да си поеме дълбоко дъх, но от устата й излезе нещо като хълцане и успя само да поклати отчаяно глава. Като възвърна способността си да говори, изрече:

— Не мога, просто не мога. Трябва да върна колата, преди Сара да разбере, че съм я взела.

— Тя не знае ли? — Аби отново поклати глава. — Какво момиче само! Гордея се с теб. Моето свободомислещо момиче с независим дух. Принципът на удоволствието при езичниците. Ти си моята истинска любов. И как ще я върнеш, без тя да разбере? Как я взе, без Сара да се усети?

— Беше паркирана на съседната улица. Знаеш колко коли има на нашата улица…

— Значи, ако се прибереш преди нея, всичко е наред.

След миг Аби кимна.

— Да.

— А тя кога ще се прибере?

— Ще работи до десет, но Кери и Дъг ще ме чакат да си отида преди девет и половина.

Той погледна часовника си.

— Проклятие! Е, можеш да закъснееш малко и пак да се прибереш преди десет. Хайде де, хубавице моя, десет минути до езерото, двайсет минути за любене, десет минути да си отидеш до вас. Ще успеем. Хайде, любовта чака, а времето си тече и ние го пропиляваме.

Той побутна момичето към колата и се подразни от това че то си играе с ключовете. Аби знаеше, че на Шон никак няма да му хареса, че няма да му даде да кара колата й, но бе обещала на Сара никой друг да не я кара и трябваше да спази поне едно от обещанията си. В повечето други случаи се поддаваше на молбите на Шон и нарушаваше много от обещанията си. Това, което искаше да каже тази вечер, но не смееше, беше, че всъщност не й се ходи на брега на езерото, не се чувства добре и не й е приятно в задушната, тъмна кола, а в топлия сумрак на киносалона беше щастлива, когато рамото й докосваше това на Шон, когато дишаше толкова леко, сякаш летеше, когато ръцете й бяха вплетени в неговите, притиснати към бедрото му. В интерес на истината никога не бе харесвала да се свива и натиска в някоя кола, без значение дали излизаха с по-големия брат на Шон и някое от гаджетата му, или бяха сами, когато Шон вземаше колата. Не й харесваше още когато спряха колата в тъмния като в рог край на Линкълн парк, когато езикът на Шон се въртеше собственически около нейния. Той я бе притиснал в желязната си прегръдка, с една ръка щипеше и галеше зърното на гърдата й, а другата ръка беше пъхната под полата й, безмилостно търсейки и довеждайки тялото й до връхната точка на отчаяно желание и треска, която бе толкова силна, че тя промърморваше: „Моля те, моля те, моля те“. После, шокирана от гласа си, се извиваше назад с широко отворени очи и яростно буташе тялото на Шон от своето, опитвайки се да се освободи от него.

Разбира се, това го вбесяваше — тя знаеше, че е така. В първия момент я притискаше още по-силно, но тя продължаваше да го бута още по-силно и тогава той й обръщаше гръб, поглеждаше през прозореца откъм неговата страна, докато се опитваше да оправи сутиена, пуловера и полата си, да възвърне нормалното си дишане и да проясни ума си, въпреки че това нямаше кой знае какво значение, защото вечерта вече беше провалена, сякаш хубавите мигове в киносалона (нейни те хубави мигове) никога не са съществували. Всеки път, когато бяха сами, всичко се повтаряше, сякаш Шон знаеше — от опит? — че в крайна сметка Аби ще се предаде, постепенно ще свикне с милувките му, които се превърнаха в естествена част от всяка тяхна среща вечер, и в крайна сметка тя щеше да отстъпи пред възбудата.

Аби никога не говореше за чувствата си, мълчеше, докато излизаха от паркинга. Шон пусна радиото — беше й казал, че мрази тишината, и под звуците на нежния саксофон на песента, която и двамата харесваха, стигнаха до едно кътче в парка, където знаеха, че рядко патрулират полицейски коли.

Паркът бе притихнал, почти като заспал — нямаше ги хората, които тичат, баскетболистите, възрастните двойки се бяха прибрали след вечерната разходка и последните хора, които разхождат кучетата си на каишка, бяха прибрали облекчилото естествените си нужди животно в някой от жилищните блокове отсреща. Стана по-тъмно, полицейската кола направи обиколката си и отмина, а Аби и Шон останаха съвсем сами зад една горичка близо до езерото. Щом тя изключи двигателя на колата, той я привлече към себе си и пъхна глава във V-образното деколте на пуловера й, за да целуне с влажната си уста гърдата й. Аби усети, че се разтапя, че се отваря, че се разтваря за него, докато изгуби своята същност — беше се отдала изцяло на усещането. Сега вече това наистина изглеждаше нещо съвсем естествено. Освен това правеше Шон щастлив, а и вечер тя знаеше, че разполагат с малко време, затова му върна със страст, не по-малка от неговата.

— Боже мой! — простена той, махна ръката си, която беше между краката й, разкопча панталона си и я накара да хване възбудения му член, горещ и гладък, огромен и заплашителен.

За пръв път правеше това и изведнъж на Аби й се зави свят, стомахът й се обърна, устата и гърлото й пресъхнаха от настойчивия му език. Шон беше хванал здраво ръката й я движеше нагоре-надолу по твърдия си член, все по-бързо и по-бързо, а тя имаше чувството, че полита надолу в пропаст, където всичко бе непознато, ужасяващо и от гърлото й излезе вопъл.

Изведнъж, както си беше със затворени очи, много ясно си представи ръката си под влажната длан на Шон, която енергично се движи нагоре-надолу… все едно е върху дървената точилка на Сара. Точно тогава страхът и желанието се уталожиха и Аби истерично се изсмя.

Шон рязко се отдръпна назад.

— Какво ти става, по дяволите! — Отблъсна я от себе си и тя се удари във волана.

Аби изохка от болка. Срещна погледи му — очите му бяха широко отворени, в тях се четеше омраза, видя свитите му устни и челюсти, а когато той вдигна ръка, тя се сви, защото очакваше да я удари. Вместо това Шон вдигна ципа на панталона си, грабна якето си от задната седалка и отвори вратата на колата.

— Курва такава! — изсъска той, а момичето не можа да познае гласа му. — Курва, кучка, кого си мислиш, че… — Лицето му се сви, после блъсна вратата и бързо изчезна в мрака.

Аби не се помръдна. Задъхваше се, докато риданията в гърлото й не избухнаха и тя излезе бързо от колата, и повърна на мръсната пътека в това тихо кътче на Линкълн Парк.

Когато гаденето премина, тя се отдалечи от колата — вървеше замаяна, без посока. Стигна до ниската стена от груби варовикови блокове, която ограждаше крайбрежната линия на метрото. Качи се и тръгна по нея, от време на време поглеждаше стъпалата, които водеха към бурните води на езерото. Стъпи на първото стъпало, после на второто и продължи надолу, докато краката й не се намокриха от вълните, които се плискаха в най-долното стъпало. Секунда след това тя отново се качи горе и седна, притиснала коленете към гърдите си, които все още я боляха. От дясната й страна се виждаха светлините на града, които се извиваха покрай езерото Мичиган, а ниско към небето се извисяваха светлините на небостъргачите — островърхите кули в златисто и черно проблясваха на фона на призрачното ръждиво розово небе — небето над града, в което се отразяваха светлините от уличните лампи и фаровете на хилядите коли.

— Звездите въобще не се виждат — вчера се бе оплакал Дъг.

— Ще отидем извън града и ще ги видим — беше отвърнала Сара.

— Кога?

— Може би тази събота или неделя, ако отидем на екскурзия.

Аби се загледа в светлините и небето, не мислеше за абсолютно нищо, главата й клюмна — беше й твърде трудно да я държи изправена. На стената имаше графити, които едва се четяха в сумрака. Те гласяха: „Кен обича Ал“. „По дяволите всичко.“ „Бен обича Кати, черна сила.“ „Аз съм Бог.“ „Гей любов.“ От най-долния ред варовикови блокове, където вълни и пяна заливаха покритите с мъх камъни, чак до хоризонта, се простираше езерото и се сливаше с тъмното небе. „Ще умра“ — помисли си Аби.

Все някога това щеше да се случи. Шон щеше да я убие. Би могъл да го стори, беше сигурна в това. Често говореше за убийствата в Лондон, сякаш са част от живота в града също като автобусите на два етажа и Биг Бен. Или разбитото й сърце щеше да я довърши преди него.

„Изживях петнайсет хубави години. Може би само толкова заслужавам. Не съм добър човек. Излъгах Сара и се присмях на Шон. По-добре да умра. Или да изчезна. Като татко. Като Мак. Бих могла да живея някъде анонимно и да се пожертвам, като помагам на бедните, да гладувам, да студувам.“

Тя се разтрепери. Сигурно бе доста късно. Не виждаше колко е часът. Изведнъж си помисли за Сара, за това, че се тревожи за нея.

„О, боже, непрекъснато влошавам нещата!“

Изтича до колата и завъртя ключа в контакта. Часовникът на таблото светна — беше десет и петнайсет. Аби разтърка очи. Едва десет и петнайсет? Струваше й се, че е много по-късно, сякаш бе остаряла със сто години. Извади мобилния телефон от чантата си и когато излезе с колата от парка, се обади у дома.

Кери вдигна телефона.

— Къде си? Тревожим се за теб!

— Сара там ли е? — попита Аби.

— Не, обади се и каза, че ще се прибере към десет и половина. Пита за теб и аз й казах, че не си вкъщи, и тя се вбеси. Къде си?

— Идвам си. — Опита се да измисли простичко оправдание, което да привлече Кери на нейна страна, и си спомни нещо, което Мак непрекъснато повтаряше: „Половината истина е по-добра от лъжата. По-лесно се помни“. — Скарахме се с Шон — каза. — И той… си тръгна, а аз исках да остана за малко сама, за да помисля.

— Сериозно ли се скарахте?

— Мисля, че… да.

— Значи се разделихте, така ли?

— Не зна… ами, предполагам.

— Сърцето ти разбито ли е?

Аби се разплака.

— О, бедничката Аби — възкликна Кери. — Няма да говорим повече за това, знам как измяната може да съкруши любящото сърце на едно чувствително…

— Престани! — извика Аби. — Просто млъкни! — Хвърли телефона на пода на колата и примигна, за да прогони сълзите от очите си и да може да шофира последните няколко преки до къщи. Наложи се да обиколи тяхното каре, докато намери къде да паркира, а после изтича до къщата.

Сара се прибра десет минути по-късно. Кери и Дъг гледаха телевизия в библиотеката. Беше изтощена от дългия ден и жадуваше да си легне. Реши да отдели точно пет минути да ги поздрави и да ги изпрати да си лягат. Целуна ги и седна на дивана.

— Аби горе ли е?

Кери въздъхна тъжно.

— Сърцето й е разбито. Шон й е изневерил и тя го е зарязала завинаги.

— Скарали ли са се? — вдигна вежди Сара.

— Ами, така каза, но нали знаеш, тя се държи смело, като героиня.

Дъг вдигна поглед от калъпа сапун, който дялкаше.

— Кери съчинява нов разказ. В него май няма да има кръвопролития и скандали — тъжно добави той.

— Гасете лампите и се качвайте горе — каза сестра им. — Би трябвало и вие да сте уморени колкото мен.

— Аз не съм уморен — възрази Дъг.

— Няма значение. — Тя изчака да загасят телевизора и лампите и ги последва по стълбите. „Защо проблемите им не възникват само през уикенда?“ — помисли си и почука на затворената врата на стаята на Аби.

— Махай се! — отговори момичето.

— Няма да го направя — кротко отвърна Сара, — така че защо не спестиш време и на двете и не ме пуснеш да вляза?

Настъпи мълчание, а после Аби каза:

— Влез, не е заключено.

Сара отвори вратата.

— Не влизам в стаи, чиито врати са затворени, знаеш много добре. Имаш право на лично пространство и уединение.

— Тогава защо дойде? Не искам нищо друго, освен да съм сама. Да се усамотя.

Сара седна в креслото до големия прозорец, на който Аби бе закачила копринени завеси на райета в прасковен цвят и слонова кост. Преди три години Сара даде и на тримата отделена сума пари, с която да ремонтират и обзаведат стаите си, за да ги откъсне и разсее от промените в живота им — Мак си бе тръгнал, майка им бе постъпила в санаториум, не можеше да разговаря с тях, Сара вече не им беше само сестра, изведнъж се бе оказала единственият им родител. Те се заловиха с тази задача като удавник за сламка, изцяло съсредоточиха вниманието си върху всяко едно решение, което вземаха — дали да сложат черги или килими, боя или тапети, в какви цветове да са стените, прозорците и вратите, лампите, мебелите, леглата, къде да сложат библиотеките, как да подредят книгите си в тях. Кери и Аби подредиха книгите си по тематика и автори, а Дъг — по цветове. И тримата подбраха напълно различни мебели и цветова гама, а Сара в новата си роля на нещо като родител (търсеше друга дума, но винаги стигаш до тази) откри, че в обзавеждането и ремонта на стаите им се отличават различните им характери — Аби се стремеше към успокояваща изтънченост чрез нежни цветове и мебели, характерни за френската провинция; агресивността на Кери се изразяваше чрез завесите на червени и сини карета, огромен и дълъг червен фотьойл, в който потъваше цялата, когато седеше в него със свити крака, за да се отдаде на писане или четене; стремежът на Дъг да порасне личеше по тъмнокафявия килим, кафявия кожен фотьойл, юргана на кафяви и черни коли и завесите от зебло на двата прозореца… също като тези в стаята на Мак на третия етаж. Дъг се беше втренчил в Аби, за да я предизвика да каже нещо, когато ги видя, но тя само отбеляза: „Какъв интересен поглед!“. Помогна му да ги закачи, после го прегърна и го целуна, а той пламенно й отвърна.

— Май вечерта ти не е минала много добре, а? — попита Сара Аби, която седеше на леглото си със свити към гърдите си колене, сякаш още беше на стената до езерото, замаяна и объркана, но сестра й не знаеше това.

Настъпи дълго мълчание, преди Аби да отвърне:

— Много ми се ядоса.

— За нещо конкретно ли?

Този път мълчанието й продължи още по-дълго.

— Присмях му се — призна тя.

Сара поклати разбиращо глава.

— Момчетата трудно преглъщат такива неща. Предполагам, че на никого не му е лесно. Въпреки че има хора, които също започват да се смеят.

— Той не можа. Беше… — Момичето замълча, после въздъхна тежко. Нямаше как да разкаже на Сара цялата история. Мак й бе казал, че сестра им е от друго поколение и не разбира чувствата им, и макар Аби да знаеше отлично, че това не е истина, поне невинаги, не посмя да разкаже какво се беше случило тази вечер в колата й. Пък и Сара не знаеше, че е взела колата, така че не може да говори с нея за това. Какво й и ставаше, защо правеше толкова много грешки, последствията, от които бяха още по-трагични?

Сара предположи, че има нещо общо със секса. Къде ли са били? Той нямаше кола, освен ако баща му не му бе дал своята. Дали са паркирали някъде колата и са останали в нея, или са отишли някъде другаде след филма? Но преди да успее да зададе още няколко въпроса, чу, че телефонът звъни, а после Кери я извика:

— Търси те твоят господин от Ню Йорк.

Сара се поколеба, но Аби, успокоена, но и разочарована, защото се надяваше, че Сара ще настоява да разбере всичко, а после ще й даде утехата, от която имаше нужда) каза:

— Всичко е наред, Сара. Аз съм добре, наистина. Няма нищо. Върви се обади.

Сара знаеше, че трябва да остане при Аби, но отиде в стаята си да вдигне телефона, защото днес Рубен бе в Ню Йорк и не бяха се чували от снощи, а в момента най-много от всичко й се искаше да чуе гласа му. „Защото — каза си тя — признай си, че е далеч по-лесно и по-приятно, особено в края на деня, да разговаряш с Рубен, отколкото да се занимаваш с романтичните, а може би и сексуални терзания на едно петнайсетгодишно момиче.“

Много по-късно, когато разсъждаваше върху нещата, които не бе направила тогава или за нещата, които стори, а не е трябвало, тя си спомни тази вечер, не се сещаше за нито една дума от разговора си с Рубен, но си спомняше много добре онова, което Аби бе казала, и все още долавяше молбата в гласа й, когато каза: „Добре съм, наистина…“. „Не си заслужаваше“ — помисли си тогава, но това беше месеци по-късно, когато да мислиш за миналите си грешки не помагаше с нищо, когато им оставаше единствено да поправят колкото се може повече от стореното зло и да продължат напред.

След като приключи телефонния разговор, се върна в стаята на Аби, за да продължат разговора си и да й обясни, че с Рубен имат намерение да заведат и тримата на Галена (за да може Дъг да види звездите), но преди да успее да го стори, на вратата се позвъни, Кери и Дъг се втурнаха да отворят, а после изтичаха до стълбите.

— Сара — извика я Кери, — една жена те търси. — Тя се качи до средата на стълбите и прошепна: — Същата, която идва и онзи ден.

Но Пуси я беше последвала и стоеше в основата на стълбището, гледаше нагоре и се усмихваше на Сара с блестящата си усмивка.

— Имам нужда от теб — каза.