Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (14)

Четиринайсета глава

Мак спеше в апартамента на Роза в Хайд Парк, когато мобилният му телефон иззвъня в шест и половина сутринта. Опита се да не му обръща внимание, но шантавата мелодия, която си беше избрал, се повтаряше непрекъснато и той се предаде.

— По дяволите — изруга Мак, пресегна се към пода, опипа около леглото и го откри. Роза не помръдна, можеше да проспи и война.

— Да — каза той.

— Какви ги вършиш, проклетнико? — изрева Коркоран.

— Моля? — Мак седна в леглото. — Нищо. Тоест както обикновено. Днес ще ходя в Сейнт Луис. Каза ми да…

— Никъде няма да ходиш. Домъкни си задника тук.

— Сега ли?

Коркоран вече беше затворил телефона.

Защо трябваше да работи за човек, който побеснява, щом Мак кривне малко? Избухваше за нищо. Мак му обясняваше точно как стоят нещата, той се успокояваше и работата тръгваше, все едно нищо не се е случило, без да му благодари или да му се извини.

„Ще напусна на секундата — помисли си, — ако изникне нещо по-добро.“ Но много добре знаеше, че няма да го направи. Условията при Коркоран много му харесваха — заплатата добра, работното време също, а работата беше съвсем елементарна. А и той знаеше как да се оправя с Коркоран. Познаваше го много добре. Въпреки това, измъквайки се от леглото си, помисли, че не е добра идея да кара шефа си да го чака.

— Колко е часът? — попита Роза.

— Шест и половина. Мислех, че спиш. Заспивай.

— Телефонът ти би събудил и мъртвец. Защо не си сложи някоя по-нормална мелодия?

— И да бъда като всички останали ли?

Обу боксерките си и потърси с поглед панталоните си.

— Къде отиваш?

— Да се видя с шефа. Властният ми шеф с огромната си власт заповяда достойният му служител достопочтено да се яви при него.

Тя се засмя:

— Много добре за този ранен час. Не можеш ли да отложиш срещата с няколко минути и да се върнеш в легло. Погледни, готова съм да те приема — легна по гръб, с широко разтворени крака, вдигна ръцете си високо над главата и хвана таблата на леглото, сякаш е вързана за нея. Беше на седемнайсет години, стройна и мургава. Родителите й бяха в Сицилия, а тя живееше при нейна леля, но си беше наела малко апартаментче и от време на време казваше на леля си, че ще спи у някоя приятелка. Носът й беше голям, веждите гъсти, брадичката — квадратна. Мак смяташе, че всички италианки са красиви, но Роза го опроверга. Обаче сексуалната й енергия изглеждаше неизчерпаема, а и беше умна. Той харесваше умните жени и често посещаваше университетските барове и кафенета, където можеше да срещне и да очарова такива жени.

— Искаш ли нещо различно тази сутрин? — попита Роза, застана на четири крака, стегнатото й дупе бе вирнато примамливо високо, и му намигна изпод ръката си. — Разсъни се, преди да се срещнеш с големия шеф.

Мак се поколеба, изкушението беше голямо, но вдигна ципа на панталона си.

— Така ли ви учат да говорите в Чикагския университет?

— Говорех така и преди да дойда тук.

— А когато си в час?

— Тогава говоря за Аристотел и Омир, много ми е приятно. И с теб ми е приятно. — Тя се изправи. — Мак, няма да отидеш.

— Ще се върна.

— Но аз няма да съм тук. Имам часове. Аристотел.

— Обади ми се следобед.

— Къде ще бъдеш?

— В Сейнт Луис. Може би ще започваме нов проект там.

— Не ми вършиш работа от Сейнт Луис.

— Ще ти я свърша, като се върна. — Помаха й от вратата.

— Няма ли да получа поне една целувка?

— Знаеш отговора. — „Разбира се, че го знае“ — помисли си той, излизайки от сградата. Никога не се целуваше. Не му беше приятно. Сега вече далеч от нея можеше да съсредоточи мислите си върху Коркоран и да се опита да разгадае какво го тормози, но през двайсетте минути, докато стигне до жилището на Коркоран, докато паркира колата си и се качи с асансьора до апартамента, не му хрумна нищо. Апартаментът на Лу му харесваше: просторни стаи с високи тавани и огромни мебели (Пуси се оплакваше, че потъва цялата в креслата и диваните, така си и беше), изглед към езерото и града, така че нощем имаш чувството, че си в самолет, а през деня, когато облаците са ниско над езерото, оставаш сам-самичък с небето, сякаш си господар на всичко.

— Здрасти, шефе — поздрави Мак и последва Коркоран през фоайето, а после зави към кухнята, защото очакваше да закусят, но домакинът тръгна към кабинета си.

— Имаш ли кафе? — попита Мак. — Прекарах една от моите бурни нощи. — Усмихна се цинично. Това винаги разсмиваше Лу.

Но не и днес. Коркоран взе една брошура от бюрото си и я хвърли на младежа. На корицата имаше снимка на терена близо до Ривър Бенд, а под нея пишеше: „Как искате да изглежда утре тази земя?“.

Объркан, Мак разтвори брошурата и беше смаян от снимката на кораб-казино.

— Какво, по дяволите…

По-нататък пишеше: „Очаква се да бъде дадено разрешително за строителството на ново казино, като това в Илинойс. Възможно ли е да е в Ривър бенд?“.

— Мамка му! — Погледна Коркоран. — Как са разбрали?

— Ти ми кажи.

— Откъде пък аз да знам? Господи, Лу, да не мислиш, че имам нещо общо? Не съм споделял с никого, защо да издавам тази тайна?

— Не си играй игрички с мен, задник такъв! Кой ти плаща?

— Да ми плаща ли? — Изведнъж му се зави свят и понечи да седне.

— Не съм ти разрешавал да сядаш. Остани прав.

— Лу, не се чувствам добре, трябва да…

— Отговори ми и върви в болница или където искаш. Първо обаче ми кажи кой стои зад тази работа.

— Не знам! Чуй ме, никой не ми плаща. Кълна се в Бог, Лу… — Гласът му все повече изтъняваше и той се закашля, за да спечели време да се съвземе, но кашлицата заприлича на ридание и започна да се оправдава: — Кълна се в бога, нищо не разбирам. Знаеш, че не съм казал на никого, свърших добра работа, самият ти ми го каза… — „Престани да дрънкаш празни приказки!“ Опита се да стои изправен въпреки световъртежа. — Хей, Лу, аз съм твой човек, нали не си забравил? Каквото ми кажеш, правя го. Нареди ми да го пазя в тайна, така и сторих. Не знам нищо за това. Помисли малко и ще видиш, че наистина не знам нищо. Имай ми доверие! Някой е научил. В смисъл, вече е публично достояние и всеки може да се обади на Илинойската…

— Човек не се обажда, ако не му е платено. — Коркоран грабна бутилка скоч от бара зад себе си и отпи от нея, загледан в документите върху бюрото. Климатикът беше включен на много ниски градуси, но Мак с изненада забеляза и това малко го уплаши, че Лу се потеше.

„Защо? От какво го е страх?“ — помисли си младежът. Ушите му бучаха, главата му туптеше, а пръстите му бяха изтръпнали.

Коркоран вдигна поглед.

— Вече не работиш за мен, но ако искаш да останеш невредим, кажи ми кой ти плаща.

„Не работя за него? Невредим? Какви ги говори тоя?“

— Никой не ми плаща! Работя за теб! Ти ми имаш доверие! Виж, защо не седнем да поговорим за… — запелтечи Мак.

— Няма за какво да говорим, а ти няма да сядаш. Сядат само хората, които работят за мен.

Главата му бучеше, но Мак се насили да се усмихне.

— Не говориш сериозно. Аз съм твой човек. Хей, ако нямаш време да седнем и да поговорим, аз ще дойда друг път. — Отстъпи крачка назад. — Знам колко си зает и ще дойда…

Коркоран се дръпна и отвори най-горното чекмедже от дясната страна на бюрото си, където, Мак знаеше това, държеше два пистолета, и двата заредени.

— Скапано копеле такова, кажи ми за кого работиш!

Мак усети, че по слабините му се стича нещо мокро и топло. Призля му от страх и неудобство, все още се чувстваше замаян, но прикри мокрите си панталони с ръце. Шефът му го гледаше. Знаеше, че се е подмокрил, и се разтрепери. Всичко излезе извън контрол, събитията го изпревариха, той изостана. Не можеше да го понесе, чувстваше се така, сякаш е в полицейското управление и чака някой да дойде да го измъкне оттам.

Наведе се към Коркоран и се зарадва, че мъжът инстинктивно се дръпна назад. Видя, че листовете на бюрото са разпечатки от телефонния секретар на Лу и с ужас осъзна, че са се обаждали партньорите на Лу за казиното, а може би и журналисти? Видели са брошурите и са му звънели, за да разберат какво става. Затова той се потеше толкова. Явно се страхуваше.

„А така, накарай го да се уплаши още повече. Вземи нещата в свои ръце. За кого, по дяволите, се мисли, та ще ме заплашва? Той има нужда от мен!“

— Внимавай в картинката! — Гласът му бе пресипнал. — Внимавай, Лу, не бива да ме заплашваш, защото имам неща, които не би искал да покажа… снимки на, как й беше името, Пуси, когато я застреля… — Забеляза, че изражението на Коркоран се промени, но вече не можеше да спре. — Искаше да разрешиш този проблем да изглежда така, сякаш се е самоубила, затова се обади на мен. На мен, потърси мен! И аз го направих, изпълних това, което поиска, ти се разкара, остави ме сам с нея и цялата каша. Как ти се струва, големия Лу Коркоран си плюе на петите, а Мак Хейдън остана и оправи бакиите му. Но Мак Хейдън е умен, Мак Хейдън направи снимки, Мак Хейдън си пази задника! — Отдръпна се от бюрото и почти заслепен от страх, но в същото време много възбуден и въодушевен. Лицето на Коркоран, потъмняло от гняв, се мерна пред него. — Никой не улавя Мак Хейдън неподготвен! Аз съм по-умният, ти си просто един грубиян, нямаше да постигнеш нищо без мен. Нямаше да има демонстрации, репортери, нищичко. Нито пък казино! — Засмя се. — Всъщност пак няма да има казино! Знаеш ли какво, господин Коркоран? Един от партньорите ти го направи. За да се отърве от теб. Те си имат план, умни са, не са като теб. Планът им е да се отърват от теб и да получат всичко за себе си. Питай ги! — извика той. — И ще видиш!

Беше отстъпил почти до вратата. В първия момент идеята, че един от партньорите му е измислил този план, привлече вниманието на Коркоран, но в следващата секунда той реши, че не може да е вярно, и извади пистолет от чекмеджето.

— Снимки ли? — строго и напрегнато попита. — Кучи син такъв. Къде са?

Мак погледна пистолета, който беше толкова малък, че изглеждаше като играчка в голямата потна ръка на Лу. „Къде са ли?“

— Скрити са на сигурно място. — Думите му прозвучаха глухо. Вълнението вече го нямаше, беше останал само страхът. — Но разказах за тях на много хора. Стотици. Ако нещо се случи с мен… — Лъжата бе толкова абсурдна, че мина незабелязана. Бученето в главата се засили, имаше чувството, че тя ще се пръсне. Вече не издържаше на страха и напрежението. Усети, че в гърлото му напира вик. Всичко го болеше. Имаше чувството, че нещо вътре в него напира да излезе на вън, и без да се замисля, ръката му сякаш сама се протегна към близката масичка и грабна бронзова статуетка на гол гръцки олимпиец. Като ожесточен питчер Мак я запрати в главата на Коркоран.

Стана толкова бързо, че Коркоран нямаше време да се отмести, а Мак видя, че той се свлича на пода, преди напълно да е осъзнал, че е хвърлил статуетка. Стоеше до вратата като хипнотизиран, без да може да се помръдне, всичко, дори бученето в ушите затихна. Чакаше с отворена уста, а после бученето отново се засили, напираше в ушите, очните ябълки, скалпа, докато най-после викът избухна от гърлото му.

Това го извади от транса, в който се намираше. Той бързо прекоси стаята. Коркоран лежеше зад бюрото си, на главата му имаше дълбока рана, от която течеше кръв. „Мъртъв е. Или ако не е, ще умре от загуба на кръв. — Тази мисъл не дойде от него, тя беше част от бученето в главата му. — И в двата случая, така му се пада. Майната му, та той ме уволни! Трябва да се махна от тук, да изчезна от… Не, чакай малко.“ Той трепереше от студ, мокрият панталон бе залепнал за сланините и краката му, пръстите на ръцете му бяха изтръпнали, бученето изпълваше цялата стая, но някъде в главата му, която сякаш щеше да се пръсне, се въртяха думи и образуваха заповеди: „Не можеш да си тръгнеш просто така. Мисли! Мисли! Оправи тук. Направи го, когато умря онази кучка Пуси, направи го и сега“.

Той се наведе да потърси статуетката. Сякаш все още се намираше в онзи странен транс. Погледът му попадна най-напред на пистолета. Намираше се на килимчето до протегнатата ръка на Лу. „Остави го там. Не го пипай. Неговите отпечатъци са върху оръжието.“ Наведе се още по-ниско и затърси статуетката, най-после видя, че се е озовала чак на другия край на стаята. Заобиколи бюрото откъм външната му страна, за да не стъпи върху кръвта на Коркоран, взе статуетката, избърса я с кърпа от бюрото и я върна на мястото й на масата. Потопи ъгълчето на кърпата в кръвта на Коркоран и изцапа с нея ъгъла на бюрото, като предварително изчисли кой точно да избере, като пресметна ъгъла, под който Коркоран щеше да е паднал, ако се беше ударил в него. „Умно, не съм загубил форма.“ Понечи да сложи кърпата в джоба си, но се спря. „Якето не може да се изпере, а панталоните могат.“ Пъхна кърпата в джоба на панталона си и огледа стаята. Не беше докосвал нищо друго. Копелето не му позволи да докосне каквото и да било, дори да седне.

Хвърли последен поглед, отиде до вратата и я отвори с лакът — беше сложил ръката си в джоба на якето. Никой не го бе видял да идва, никой нямаше да види, че си тръгва. Лу мразеше в апартамента му да идват непознати. Допускаше само служителите от фирмата за чистота да си вършат работата, докато той беше в кабинета си.

„Няма никого, никой не е чул нищо.“ Мак се засмя, но смехът му приличаше повече на скимтене. Остави вратата да се затвори и заключи след него. „Имам нужда от едно питие“ — помисли си. Трябваше да вземе бутилката със скоч от бюрото на стария Лу. Опита да се ухили, но устата го заболя, когато се усмихна. „Трябва да обмисля нещата, да се махна от тук.“ Изкара колата от гаража и тръгна по Пиърсън Стрийт. Гумите изсвириха. „За бога, намали, някое тъпо ченге ще те глоби и тогава…“

Намали и се затътри с позволената скорост, докато всяка фибра от тялото му го караше да настъпи газта, да избяга и да зареже всичко и всички.

— Кучи син — изрече на глас въпреки бученето в главата. — Кучи син, бях се устроил, въртях го на малкия си пръст, имах бъдеще. А сега какво да правя?

Къде отиваше сега? Не знаеше, но и нямаше значение. Просто не трябваше да остава на едно място. Зави на юг по Лейк Шор Драйв. „Мамка му, трябва да разреша този проблем сам. Както винаги. Никой никога не ми е помагал с каквото и да било. Израснах сам, избягах сам, а сега пак сам трябва да се оправям. Проклетият Лу Коркоран трябваше да се грижи за мен, държеше се с мен като баща и ме разочарова също като баща, както всички останали в скапания ми живот.“

Цял ден обикаля с колата. Бученето в ушите не преставаше, очите го боляха, пръстите на ръцете му бяха изтръпнали, но продължаваше да шофира. Озова се на границата с щата Индиана, зави на север и стигна чак до Уисконсин, после отново пое на юг към Чикаго, мина през Луп^[1] и отиде до университета.

Намери място за паркиране на Мидуей, на няколко преки от апартамента на Роза. Тя щеше да се погрижи за него, да го сложи да си легне, да го нахрани… но Роза имаше лекции през целия ден.

— По дяволите! — изкрещя той от яд и отчаяние, но този крясък бе заглушен от задуха и горещината в колата му. Крещенето не помогна. Искаше му се да намери думи, с които да опише как се чувства. „Изтощен съм, смазан, загубих дар слово.“ Удари с юмрук волана. „Добре тогава, просто се огледай наоколо.“ Винаги му беше приятно да се почувства част и университета. Но днес не му беше забавно тук. Проклетите студенти си знаеха мястото, знаеха по какъв път са поели, затова бъбреха, смееха се, правеха жестове с ръце, които преди го забавляваха, подиграваше им се, но сега се чувстваше толкова откъснат от всичко това, че след няколко минути потегли. Мразеше университета и всички в него.

Тръгна на север покрай езерото към предградията. Паркира близо до храма „Баха“ в Уилмет. Слънцето залязваше, улиците притъмняваха и хората започнаха да палят лампите в къщите си една по една, меки златни квадратчета в масивните тухлени къщи със затворени входни врати. Знаеше, че никой няма да отвори вратата на дома си и да го покани, дори не го искаха на улицата си, и си тръгна. Мразеше Уилмет, мразеше къщите и техните обитатели.

Трябваше да напусне Чикаго, знаеше това, но никъде никой не го чакаше, в нито един град в страната нямаше човек, на когото да се обади и да помоли да го подслони за ден-два. Имаше няколко момичета в Ню Йорк. Обаче ги беше зарязал, когато Коркоран му предложи по-голяма заплата и по-лесна работа в Чикаго и Мак изведнъж си каза, че се прибира у дома.

— У дома — каза той, седнал в колата си, която сега ненавиждаше, защото миришеше на урина и пот. В нея се чувстваше като в затвор. — Там ми е мястото. Така или иначе вече е време за вечеря. Трябва да хапна нещо, да запазя силите си.

Движението по Лейк Шор Драйв беше натоварено и му отне доста време да стигне до квартала си и да намери къде да паркира. Преди щеше да паркира, където и да е и да поеме риска ченгетата да проверят района, но тази вечер не можеше да рискува да го глобят и да му проверят регистрационния номер. Някой можеше да е видял, че влиза в гаража на Лу или че излиза от него в момента, в който според съдебния лекар е настъпила смъртта на Коркоран.

Освен ако не му е отнело по-дълго време да умре от загуба на кръв, в такъв случай нямаше да има проблем.

А може и да не бе умрял. Мак се разтрепери в топлата септемврийска вечер. Пъхна ръце в джобовете на панталона и напипа напоената с кръв кърпа.

— Не мога — тихо извика той. — Аз не… Аз не съм…

Всичко изглеждаше толкова безсмислено. Нямаше думи, с които да опише чувството, че целият му свят рухва.

— Хей! — извика Кери, когато той мина бързо покрай стаята на път за третия етаж. — Нямаше ли да ходиш в командировка за няколко дни? — Мак не се спря, взимаше по две стъпала наведнъж. — Ама, че си любезен, няма що — извика тя след него. — Ние вечеряхме, лазаня, искаш ли…

Но той вече се беше качил горе. Чу го, че обикаля нервно из стаята. Отиде в стаята на Аби.

— Странно — каза Кери.

— Кое е странното? — попита Дъг.

— Мак. Горе е и е в ужасно настроение.

— Мак ли?! — извика Аби. — Не може да бъде.

— Не би трябвало да е тук — добави братчето им.

Кери сви рамене.

— Не каза нищо, тичаше нагоре по стълбите.

— Може да му се е ходело до тоалетната — предположи Дъг. — Не го искам у дома. Мразя го. Излъга ме за изложбата. Сигурно непрекъснато лъже, мразя го. — Той се обърна към стълбите. — Ще му кажа, ще…

— Недей! — извика Кери. — Много е ядосан за нещо. Не искаш да се вбеси и на теб, нали? Остави го на мира.

— Няма. Той ме излъга. Държеше се с мен така, сякаш съм му симпатичен, повтаряше ми колко съм добър, а всичко е било лъжа! Той е лъжец и ще му кажа, че го мразя.

— Не, няма да го направиш — ядоса се Аби. Точно сега не й беше до капризите и ината на Дъг, нито пък до гнева на Мак. — Но защо се е върнал? — Идваше й в повечко. — Отиваш си в стаята и си довършваш домашните — заповяда тя на Дъг.

— Защо?

— Защото аз ти казвам, а сега аз командвам тук! Заминавай бързо!

Обърна се с гръб и се наведе над бюрото си, но не виждаше нищо върху него. Беше толкова ядосана, че цялата трепереше. По време на вечерята успя да се държи като Сара, попита ги как е минал денят им в училище, слушаше внимателно това, което й разказваха, сложи им големи порции в чиниите, даже отряза допълнително парче торта на Дъг. Беше много внимателна, а всъщност й се искаше да се затвори в стаята си, за да мисли за себе си, за собствените си чувства. Тези дни беше много объркана. Вече не се чувстваше толкова нещастна както в началото. Беше като ухапване от комар, което първо сърби, после спира, пак започва и пак спира без видима причина. Но как е възможно да не се чувства нещастна, след като знаеше какво е сторила и колко ужасно се беше държал Шон, и че вече нищо нямаше да е същото?

В училище всички бяха много мили с нея, посрещнаха я, сякаш се е върнала от пътуване, с изключение на едно хлапе от седми клас, което я попита дали ще опита следващия път на Види 500, но тя не му обърна внимание. Шон го нямаше и тя не можеше да отмине току-така този факт, защото истината бе, че колкото и да се страхуваше от срещата с него, й се искаше да го види, за да го пренебрегне или може би да му даде възможност да й обясни всичко така, че да го разбере и да му прости. Но той не беше на училище. Сара бе предположила, че точно така ще стане. В такъв случай къде можеше да е? В затвора? Или се бе върнал в Англия? Неведението беше нещо ужасно, а и не можеше да се обади у тях и да пита за него. Не можеше да си позволи никой да разбере, че се интересува от него.

Сега беше в стаята си; най-после беше сама, най-после на спокойствие. Внезапно се появи Мак, а Кери и Дъг искаха да спорят с нея, Дъг искаше да се качи на третия етаж… „И от мен се очаква да се справя с тази ситуация. Не е честно. Не съм готова да поемам такива отговорности.“ Стана й много мъчно за самата нея, но в същото време се почувства благородна, защото правеше това заради Сара.

Телефонът иззвъня и Дъг скочи да го вдигне.

— Здравей, миличък, всичко наред ли е у дома? — попита Сара.

— Разбира се, къде си?

— В Ню Йорк, нали знаеш?

— Да, но те чувам толкова добре, сякаш си съвсем наблизо.

— Дай на мен. — Кери грабна слушалката. — Сара, Мак се върна.

— Какво? Каза, че ще е извън града!

— Знам, но си дойде преди няколко минути. Изглеждаше бесен на целия свят.

— Какво каза? Притеснява ли ви, създава ли ви неприятности?

— Нищо не каза, изтича горе, даже не ни поздрави. Не пожела и да вечеря.

— Кери, моля те, дай да говоря с Аби.

— Но аз също мога да ти разкажа…

— Знам, че можеш, скъпа, но искам да говоря с Аби.

Кери се обърна и видя, че Аби стои на вратата на стаята си.

— Сара иска да говори с теб. Винаги пита теб дали сме прави за нещо.

Аби не й обърна внимание, наложи си да мисли за Сара. Тя заслужаваше да прекара добре, без да се тревожи за тях.

— Не се притеснявай за Мак, Сара. Кери не биваше да ти казва. Той не създава проблеми, всичко е наред. — „Накарай Сара да се гордее с теб.“ — Добре ли прекарвате?

— Да — отвърна тя.

— Къде сте?

— В едно такси, отиваме на вечеря. Аби, Мак не обясни ли защо се е върнал?

— Аз не съм го виждала. Кери каза, че е изтичал покрай стаята й и се е качил в своята стая, без да каже и дума, и е изглеждал в ужасно настроение. Къде ще вечеряте? В изискан ресторант ли?

— Не знам. Казва се „Крамерси Таверн“.

— Ще те води в таверна ли?

Сара се засмя.

— Казаха ми, че е много хубаво. Някой ден ще отидем всички заедно. Някой от вас притеснява ли се от присъствието на Мак?

— Не, вече ти казах. Добре сме. Рубен добре ли е?

Сара го погледна. Двамата се усмихнаха един на друг и докоснаха ръцете си.

— Да, добре е — отговори тя.

— Струва ми се, че си щастлива и доволна. Така ли е?

— Да.

— О, наистина ли? — Аби си пое въздух. — Чудесно! — натърти тя. — С какво си облечена?

— Черен костюм с панталон, розова копринена блуза, онази, дето на няколко пъти вземаш назаем. Аби, къде е Мак в момента?

— Казах ти, в стаята си. Вероятно се сърди за нещо, по-късно сигурно ще излезе и даже няма да го видим. Знаеш, че прави точно така, знаеш също, че изпада в такива мрачни настроения. Сара, всичко е наред, не се тревожи за нас. Няма нищо необичайно, всичко е нормално.

Сара кимна. Защо да не е нормално? За какво толкова се притеснява?

— Добре, миличка, обадете ми се, по което и да е време, ако има нещо. Мога ли пак да чуя Дъг и Кери, ако обичаш?

Позаслуша се да долови безпокойство в гласовете им, докато й разказваха как е минал денят им в училище. Не й се сториха обезпокоени. Когато таксито спря пред ресторанта, тя най-после приключи разговора.

„Крамерси Таверн“ изглеждаше стар колкото Ню Йорк, с груби дъски на тавана, почернели от времето, тежки завеси падаха на големи дипли, а масите и столовете бяха тъмни, лъскави и солидни. Осветлението беше приглушено, между масите имаше голямо разстояние, мъждукащи свещи осветяваха само хората, които вечеряха на масата.

Сара се усмихна на Рубен, докато се настаняваха.

— Благодаря ти. Тук е страхотно.

Беше десет и половина и в ресторанта се чуваха тихите разговори на безгрижни хора, които предпочитаха да си поръчат още една бутилка вино и разговорите им да стават все по-весели, но тази приятна вечер да не свършва. Напрегнатият ден беше към края си и сервитьорите, вече не толкова бързи и чевръсти, сякаш се плъзгаха от маса до маса. За Сара и Рубен всичко това беше само като фон, просто едно приятно място, където да останат насаме.

Когато сервитьорът донесе менюто с вината, Рубен попита:

— Какво ще изберем за начало?

— Бяло бордо.

— Отличен избор. Червено ще пием с вечерята. — Поръча и двата вида вино и отново се обърнаха един към друг. — Имаш ли въпроси към мен? Не ти дадох възможност да ме питаш каквото и да било, все аз говорех.

Всъщност той говори в продължение на три часа. Но това беше късно следобед. Преди това имаше служебна среща, която започна малко след пристигането им. Остави Сара се разхожда из Гринич Вилидж. Тя не познаваше Ню Йорк много добре. Годината, която прекара в медицинския институт, беше толкова натоварена, че рядко напускаше квартала, в който се намира Колумбийският университет, но дори и когато имаше тази възможност, стигаше едва до Линкълн Сентър.

Разглеждаше малките улички на Гринич Вилидж, които представляваха смесица от старо и ново, вглеждаше се в миналото и традицията, подобрени от нови идеи, спретнати, скромни, излъчващи някакъв особен чар. Имаше някакво очарование в къщите, наредени една до друга като граждани, които клюкарстват и обсъждат скандалите в града. Този чар беше още по-осезаем към края на деня. Бели и светлосиви облаци изпълваха небето, бяха паднали ниско над града. Старинни и улични лампи най-после светнаха. Все още бе топло и въпреки че всеки момент можеше да завали, Сара не се прибра. Разхождаше се из улиците, беше й приятно да се загуби в тях, видя църкви, художествени галерии, паркове, гробище, чудни бутичета, вериги магазини и високите сгради на Нюйоркския университет. В един занаятчийски магазин намери комплект резбарски инструменти за Дъг, върху който бяха гравирани Бруклинският мост и Статуята на свободата. В книжарницата зад ъгъла купи сборник разкази за остров Елис за Кери. За Аби избра биографиите на нюйоркски актриси. По-късно влезе в едно малко кафене да хапне салата и да пие еспресо и отново тръгна.

Беше напрегната и развълнувана, но странно лека. „Защото съм сама — помисли си. — Туристка в Ню Йорк, без деца, които ме чакат у дома, без да трябва да готвя вечеря или да проверявам домашни, без да се налага да приготвям сандвичи за обяд, без работа, която ме чака в офиса.“

Но не беше само това. Изведнъж се почувства свободна от очакванията и предразсъдъците, които досега бяха ръководили живота й. Старите порядки не й изглеждаха толкова закоравели. „Днес животът ми ще се промени.“

Отхвърли мисълта дори, че животът й ще си остане същият, че ще се върне в Чикаго и ще заживее предишния еднообразен живот, без да се надява, че ще се случи нещо ново.

След днешния ден нищо нямаше да е същото, това беше денят за вземане на решения. Тази мисъл я обнадежди, повдигна духа й и сякаш витрините на магазините светнаха, а замислените лица на нюйоркчани, които бързаха и се блъскаха на улицата, грейнаха. Почувства се като една от тях. Мина й същата мисъл като в самолета на идване: Рубен нямаше да я доведе тук, ако не беше време за промяна в отношенията им. „Днес животът ми ще се промени.“

Рубен я чакаше, когато се прибра в апартамента му късно следобед. Тъкмо започваше да вали. Преди да тръгне на разходка, остави багажа си и само зърна стаите, но беше поразена от разликата между тях и дома, който бе създал в Чикаго. Като се върна, не можа да повярва, че това е домът на Рубен.

В Чикаго беше напълнил големите стаи с обемисти мебели, роял, старинни килими в убити нюанси на синьо, розово, сивкавозелено и кафяво, картини от Милтън Глейзер и литографии на Пикасо, които сякаш свързваха вековете. Но тук, в нюйоркския си мезонет близо до Шеридан Скуеър, със спираловидна стълба до втория етаж, който още не бе виждала, той категорично бе затворил вратите към миналото.

На долния етаж, просторен и с висок таван, беше обособил отделни стаи с финикови палми, цитрусови дръвчета и високи библиотеки. Френски прозорци и високи тесни прозорци без завеси гледаха към голяма тераса. Преди разходката забеляза небостъргачите в Долен Манхатън, но сега виждаше единствено дъжда, който блъскаше в прозорците и превръщаше стаите в тъжна палитра от бели стени, пепеляви лавици, полиран паркет, неизползвана камина, ъглови канапета и фотьойли в бяло, черно и кафяво. Единственото цветно петно бяха турските килими и наредените като в галерия от двете страни на холната врата прекрасни картини от Франц Клайн, Антони Топиес и Вилем де Кунинг. В другия край на галерията имаше табло за дартс, чиято мишена беше доста надупчена.

„С изключение на таблото за дартс домът му прилича на хотел“ — помисли си Сара. Чисто, семпло, лъскаво и красиво. Всичко си пасваше, всичко беше в идеални пропорции. Беше произведение на изкуството, а не дом. Не можеше да си представи, че ще се свие някъде в хола с книга в ръка или че ще си свали небрежно обувките и ще си направи чай.

Спомни си, че Рубен много пъти беше споменавал, че иска да съчетае миналото и настоящето в градовете, които строи, да почита най-хубавото от миналото и да намери начин да го съхрани. „Колко болезнено трябва да е било собственото му минало — помисли си тя, — за да му обърне гръб толкова грубо и категорично и да си построи нов дом.“

Но после влезе в кабинета му. Той представляваше малка стая, отделена от хола с помощта на лавици с книги. Книгите бяха наредени изправени, други, облегнати върху тях, а някои едва се виждаха зад литографията на Тулуз-Лутрек, поставена в тежка рамка, и карикатури, подписани от Хиршфелд. Светлината на настолна лампа се отразяваше в полирано бюро от орехово дърво и холна масичка, сложена в ъгъл, оформен от диван и стол, тапициран в тъмнозелен туид. Това бяха всичките мебели в стаята. Рубен беше бутнал настрани книгите на холната масичка, за да направи място за бутилката вино, чаши, купа с различни видове ядки и поднос със солени бисквити. Сара седна в единия край на дивана, щастлива, че може да си почине след четиричасовата разходка, доволна, че се намира в тази стая. Притъмня и Рубен включи настолните лампи, запали дървата в малката печка в ъгъла и напълни чашите с вино. Той седна във фотьойла и започна да говори. И тъй като осъзнаваше, че е трябвало да направи това преди месеци, разказа на Сара абсолютно всичко, защото не искаше да рискува някоя на пръв поглед незначителна подробност по-късно да се окаже фатална.

Разказа й цялата тъжна, заплетена история на брака си с Ардис, за собствените си грешки и провали, както и за нейните. Започна от колежа и приключи с обаждането на Гус от събота няколко минути преди обяд, с което адвокатът потвърди, че Ардис е подписала финансовото споразумение.

— Сега вече можеш да се отдадеш на щастливата си любовна история с твоята невероятна дама — беше изкоментирал адвокатът. Рубен й предаде и тези думи.

Когато приключи, беше почти осем часът. По прозорците барабанеше дъждът, който придаваше приказна и задушевна атмосфера в стаята.

— Това, което искам да разбереш — каза Рубен, — е, че никой не ме е принуждавал да правя каквото и да било. Бях убеден, че съм влюбен в Ардис, знаех, че искам да я закрилям в свят, който я ужасяваше. Беше избягала от бордеите, в които бе израснала, и щом ме откри и се оказа, че има нужда от мен, аз я направих част от живота си. Не след дълго осъзнах, че съм я приемал като проект, който наричах „брак“.

Той замълча, Сара също не каза нищо; през цялото време го слушаше, без да го прекъсва. Не сваляше поглед от него, обожаваше гласа му в тихата стая, начина, по който се опитваше да не ръкомаха, за да не се разсейва от това, което иска да каже, бръчицата между очите му, когато се опитваше да намери подходящите думи. Оказа се, че обича всичко в него, дори откровенията, които приличаха повече на приказка за привързаността и копнежа на младостта, за самотата на средната възраст и накрая за греховете на космическата природа.

— Предполагам, че любовта може да разцъфне и при ужасни обстоятелства, ако човек се почувства като герой. Но мисля, че винаги съм търсил проекти-задачи, основани на нуждите на хората. Не знам дали го правя, защото това е най-лесният начин да се почувствам уверен в себе си, или защото е най-бързият начин да задоволя нуждата да бъда обичан и уважаван. Знам обаче, че понякога трябва да бъда възпиран от желанието си да се опитвам да разреша всичките проблеми на света, надлъж и шир. — Той тъжно се усмихна. — Герой. — Наля останалата част от виното в чашите. — С теб не се чувствам така. Не си проект; ти си силна жена, която е трябвало да взема трудни решения и да живее с тях по начин достоен за възхищение. Знам, че се справяш и сама, че животът ти е пълноценен и хубав и без мен. Ще ми се да вярвам, че с мен животът ти би бил още по-хубав, но осъзнавам, че не съм ти необходим за това. — За пореден път замълча, но Сара пак не каза нищо. — Можеш да се грижиш за семейството си и без мен; справяш се прекрасно с децата. Не по-зле от истинска майка. Ще ми се да вярвам, че ако сме заедно, ще растат в по-различна атмосфера, отколкото в момента, но не ти трябвам и за това. Те ще се справят чудесно и ако семейството им остане такова, каквото е сега. — Седна в другия край на дивана. — Всички тези приказки са доста неумел начин да призная, че те обичам и че искам да се оженя за теб, да създам дом с теб, да те закрилям, доколкото е възможно, от нещастията и нищета, надявам се и ти да направиш същото за мен. Вече не вярвам в еднопосочните улици. Вероятно никога не съм вярвал в тях. Знам само, че искам да дам на теб и на близките ти хубав и изпълнен с радост живот.

В стаята настъпи тишина. Дъждът беше поспрял и през леко открехнатия прозорец се чуваха шумове, които напомняха на Сара за собствения й квартал: движението на колите по улицата, дете викаше „чао“ на приятелите си, лаене на куче, жена, която викаше някого за вечеря. Всичко изглеждаше толкова познато, но някак далечно, дванайсет етажа под стаята, в която седяха с Рубен под светлината на сферичните лампи и се чувстваха като потопени в злато. Сара се наведе към него и го погали нежно по лицето.

— Но ти си ми страшно необходим. За всичко — увери го тя.

По-късно отидоха да вечерят, защото единственото им желание бе да се озоват в леглото му и да преоткрият това, което познаваха отпреди. Но сега нищо не помрачаваше мислите на Рубен, когато лежеше до Сара, в думите му нямаше несигурност. Когато се прегръщаха, пред тях се разкриваха ясни хоризонти и те поемаха към тях еднакво свободни, сигурни и обнадеждени.

— Днес животът ми се промени — промълви тя, а той й отвърна:

— Днес животът и на двама ни се промени.

Как бе възможно след такова признание в любов да го гледа, докато пиеха бавно и спокойно кафе с коняк доста след полунощ, и да й хрумва мисълта, бърза като птица, която обикновено се стрелва към някое дърво и размърдва листата му, че не е сигурна? Разбира се, за това си имаше причина: той идваше при нея необременен, свободен, а тя водеше след себе си семейство, грижи и нужди по три подрастващи деца, които изискват много внимание и родителски грижи. Спомни си, че когато се разделиха, си помисли, че няма време за Рубен, че тази раздяла вероятно е за добро. Може и да е била права.

Наблюдаваше го, погледът му се спря на две двойки, седнали на съседна маса, които спореха кой да плати сметката. Наистина ли иска да свърже живота си с неговия? Да промени, без да може да предвиди точно в каква посока, живота, който толкова трудно бе изградила? Беше се научила да балансира между дома, трите деца, работата и приятелите си; в повечето случаи можеше да предвиди какво ще се случи през деня и знаеше, че може да се справи с кризите, които изваждаха други хора от равновесие. Доколко непредсказуем щеше да е животът й с Рубен? Какво от това, което в момента имаше, щеше да изгуби или спечели — да не забравяме и тази възможност? От години никой не й бе казвал какво да прави и какво да не прави; от години никой не бе оспорвал решенията й, дори не беше предлагал алтернативи. Беше свикнала сама да взема решенията и пак сама да ги осъществява. Вече приемаше това за даденост.

Рубен се обърна, срещна погледа й и се усмихна. Тя отвърна на усмивката му и протегна ръка през масата, той я взе и тя си помисли. „Да го приемам за даденост ли? Защо да продължавам да приемам това положение за даденост? Истината е, че се уморих да бъда добра, чувствителна и честна; искам да имам възможността да се оттегля понякога от тази отговорност, знаейки, че има някой, който да поеме нещата в свои ръце, докато си стъпя на краката. Защо да искам цял живот сама да вземам решения? Само за да съм сигурна, че мога да го направя ли? Вече го знам. Доказах го. Време е да докажа, че обичам някого достатъчно силно, че да споделя живота си с него. Че обичам Рубен достатъчно, за да споделя живота си с него.“

— В очите ти има тъга — забеляза той. — Защо не споделиш с мен?

Въпреки че инстинктът й подсказваше да не му разказва, да не прибързва с откровенията, му сподели. „Защото точно това правеше той толкова време, нали? Не споделяше откровено с мен? Изолираше ме, защото не беше готов да е честен с мен.“ Всичко беше наред, защото той я разбра, тръгнаха си от ресторанта прегърнати и когато минаха през входната врата, бяха двойка, която се прибира у дома заедно, качва се стълбите на втория етаж заедно и си ляга заедно, за да се събудят утре и всяка сутрин отсега нататък един до друг. „Да — помисли си Сара, преди да заспи, — да, така ще бъде.“

— Да — промърмори Рубен рано сутринта, когато Сара седна до него в леглото.

Той не беше буден, беше произнесъл тази дума в просъница, преди отново да заспи дълбоко. Спеше по гръб, не се въртеше много в леглото. Сара, която спеше много неспокойно, се чувстваше непослушна до него. Сега седеше в леглото и го гледаше, слънцето изгря и стаята се изпълни със светлина. През високия прозорец тя видя небостъргачите, които си представяше предишната вечер, ясно очертани, измити от дъжда. Всичко беше свежо и ново, а тя беше щастлива и нямаше търпение денят да започне.

Наведе се и целуна Рубен, а той отвори очи, вече съвсем буден.

— Добро утро. Много си красива тази сутрин.

— Само един любовник може да каже такова нещо. — Отново го целуна. — В девет часа имаш среща.

— Така е, по дяволите. Искам да съм с теб.

— За закуска, обяд или вечеря?

Той се засмя.

— И за трите. — Погледна през прозореца. — Искаш ли да се разходим тази сутрин? Срещата ми е в кметството, а близо до него, на Бъркли Стрийт има малка закусвалня. Пеша е далечко.

— Обичам дългите разходки. А и имаме достатъчно време, още е рано. — Пак го целуна и се измъкна от леглото. Харесваше й, че той я гледа как прекосява гола стаята и как отива към банята. „Твоя е“ — съвсем простичко й беше казал Рубен, когато снощи си остави козметичната чантичка. Намираше спалнята му за анонимна, но леглото беше широко и удобно, което поне засега беше единственото, което ги интересуваше.

 

 

Бъркли Стрийт се оказа по-далече отколкото очакваше Сара, но тя беше развълнувана, че са заедно. В този ранен час нямаше други пешеходци, които да им пречат. Минаха през тихи квартали, където от време на време се появяваше някой ранобуден човек, за да си вземе вестника или да разходи кучето си; собствениците на магазини подреждаха стоката си на витрините и шумно вдигаха ролетките; други продавачи излагаха хранителни стоки, мебели, книги и дрехи по много привлекателен начин. Хванати за ръце, Рубен и Сара вървяха бързо и разговаряха — имаха да обсъждат толкова много неща — вдишваха дълбоко острия, почти пикантен въздух в ранната утрин, прочистен от дъжда през нощта.

Вървяха повече от час, докато стигнат до „Пегс Плейс“, малка, светла закусвалня и доста оживена. Ухаеше на канена, индийско орехче, кафе и палачинки. Седнаха в ъгъла, докато се освободи маса, а после се преместиха, като си взеха чиниите и чашите.

— Тук е на самообслужване — поясни Рубен.

— Харесва ми — отвърна Сара. Усмихваха се един на друг, защото бяха заедно. Чувстваха се освежени от разходката, френският тост и мармалад бяха вкусни, кафето беше страхотно, всичко беше прекрасно.

— Какво искаш да правим днес следобед? — попита я той. — Много ми се иска да те заведа при родителите си, но те ще се върнат от Италия едва след месец. Тогава ще дойдем пак. Направил съм списък на музеи и галерии, които смятам, че ще ти харесат.

— Искам да видя Карано Вилидж — каза Сара. — Имаме ли време?

— Предостатъчно. Благодаря ти. — Беше благодарен, но и малко засрамен, че дори сега, след като многократно бе доказвал способностите си, толкова много се нуждаеше от някого (за когото да му пука), който да проявява интерес към работата му. „Кой няма нужда от това? Всички имаме нужда от подкрепа, за да вярваме, че сме ценни не само в професионалния, но и в личния си живот, и това ако не е основателна причина човек да се ожени? Разбира се, стига бракът да е сполучлив.“

— Ще отидем с колата до Ню Джърси, щом приключа със срещите си тук — каза той, — и от Карано Вилидж тръгваме направо за летището. Самолетът ни излита едва в шест и половина. Ще имаме време даже да обядваме късно следобед. — Допи кафето си. — Трябва да тръгвам. Така ми се иска да остана с теб и да пия кафе след кафе.

— Ще дойда с теб. Никога не съм ходила в кметството. Ще поразгледам квартала.

— В кметството ще ти намеря карта. Телефонът ти в ред ли е? Ще ти звънна, щом срещите ми свършат.

 

 

Обади й се два пъти: веднъж, за да чуе гласа й, а вторият, за да й каже, че ще се забави.

— Срещите се проточиха повече отколкото очаквах. Ще почакаш ли още час?

— Разбира се.

— Къде си?

— На една пейка в Батъри Парк.

— Гледаш Статуята на Свободата.

— Да, невероятна е. Виждала съм хиляди снимки на статуята, но сега изведнъж я виждам на живо пред себе си — по-голяма и много по-внушителна, отколкото съм си я представяла. Трябва да доведа Дъг, Кери и Аби да я видят. Искам и те да изпитат това усещане.

— Ще ги доведем заедно и ще им организираме тризвездна обиколка на града. Трябва да затварям. Скоро ще ти звънна пак.

Сара седеше и гледаше величествената статуя от другата страна на заливчето, факлата, вдигната високо към синьото небе, с всички надежди на тази нова земя, изпълнени или все още не, които символизираше вдигнатата ръка, и изчистените бели форми, които помагаха на корабите да влязат в пристанището. Слънцето напичаше, духаше лек ветрец, около нея бъбреха семейни двойки, ученици. Беше доволна, че е сама. „Туристка в Ню Йорк — помисли си. Същата мисъл й хрумна и докато обикаляше Гринич Вилидж. — Колко е хубаво да си турист, където и да било.“ Ще ги доведат и ще им организират тризвездна обиколка на града. Прекрасна идея, но въпреки това от време на време е приятно да останеш сам със себе си, да не се налага да говориш, да поглъщаш със сетивата си шумовете и гледките, без да трябва да ги обясняваш с думи и да споделяш с някого чувствата си.

И все пак беше прекрасно, че сподели останалата част от деня с Рубен. „Благодаря на бога за това“ — с ирония си помисли тя. Разходиха се из Карано Вилидж Ист и Сара беше възхитена. „Слава богу и за това“ — пак си каза тя. Беше много по-хубаво отколкото очакваше (мислеше, че селището представлява къщи, наредени една срещу друга от двете страни на улици, като отбори от почти еднакви близнаци, разхвърляни игрища и прашни терени за софтбол); всъщност изглеждаше точно така, както Рубен беше описал Карано Вилидж Уест — самостоятелни ферми с обширни поля, двуетажни къщи, големи зелени площи, игрища, училище, почивен център и две редици магазини в ранен американски стил. Станало част от селския пейзаж на Ню Джърси, селището беше примамливо място, където човек би се заселил, би отгледал децата си, би намерил приятели.

— По-голямо от семейство, по-малко от град — промърмори Сара.

— Благодаря — каза той. — Това е целта ни.

— Исая тук ли е? — попита тя, докато вървяха към колата. — Бих искала да се запозная с него.

— Не, тази седмица е на риба в Канада. Това е негова страст след строенето на градове за млади семейства. В края на месеца ще дойде в Чикаго. Да го заведем ли на вечеря?

Сара го погледна. Установи, че е изненадан колко бързо и лесно „ние“ стана част от речника му.

— Да — простичко отвърна тя.

Той пръв направи тази промяна в речника си, защото за нея „ние“ включваше три деца и майка. Тези дни щяха да поговорят за семейството й, и то трябва да стане скоро, но не сега, когато говореха за работата, която той обичаше, и за местата, които преобразяваше. Взаимно щяха да променят живота си, но щяха да обсъдят този въпрос в Чикаго, техният дом за много време напред.

Спряха да пият кафе в едно малко ресторантче близо до Принстън и Сара се обади у дома.

— Всичко е наред — успокои я Аби. — Не е нужно непрекъснато да ни звъниш. Нищо не се е променило от предишното ти обаждане.

— Приятно ми е да знам, че е така — отвърна тя. — Добре ли мина денят в училище?

— Да. Е, Кери е в лошо настроение, нейният ден май не е бил много приятен. В момента е горе в стаята си, но ще се оправи, винаги се възстановява от подобни драматични моменти.

— Иска ли да поговори с мен?

— Не иска да разговаря с никого. Добре е, само… нали знаеш каква е Кери.

— Мак там ли е?

— Не знам. Току-що се прибрах, точно преди да се обадиш. Доста е тихо. Сигурно е отишъл някъде. Ще си дойдеш до десет, нали?

— Вероятно по-рано. Във фризера има ядене, намерихте ли го?

— Разбира се. Всичко е наред, Сара, добре сме.

Младата жена се засмя, докато затваряше телефона.

— Единственото нещо, за което трябва да се тревожа, е, че не им липсвам.

— Имам чувството, че премълчават…

Телефонът на Рубен иззвъня. Той дълго време слуша, без да каже нещо.

— Новината не е добра — обясни той на Сара. — Летищата в Ню Йорк и Ню Джърси са затворени, използваха думата „временно“. Изглежда, че някой има проблем със сигурността. Вероятен проблем със сигурността.

— Не сме чули подобно нещо.

— Не сме слушали радио, за да чуем.

— Никой не го е споменавал дори.

— Може би в провинциален Ню Джърси хората научават последни. Както и да е, не знаем колко време ще продължи. По-добре да се обадя на Исая. Можем да ползваме неговия самолет.

— Той не е ли на риболов в Канада?

— По дяволите, така е. Замина със самолета си.

— Ще се обадя на децата — след миг заяви Сара. — Ще ми се да мога да им кажа точно в колко часа ще се приберем.

— Ще продължа да звъня на летищата. Междувременно да се прибираме вкъщи, а?

— Вкъщи…

Той кисело се усмихна:

— Този дом тук. Май в момента си имаме три. До два от тях не можем да стигнем.

— Да, защо не? Не мога да си представя, че с часове ще седим на летището.

Рубен шофираше, а Сара пак се обади у дома.

— Затворени ли? — възкликна Аби. — Как могат да направят такова нещо? Просто са ги затворили, така ли? А какво ще стане с хората, които са си купили билети?

— Очевидно всички трябва да чакат, също като нас.

— Колко време?

— Нямам представа. Ще ви съобщя, щом разбера нещо повече.

Рубен я прегърна.

— Ще наемем самолет, ако скоро не отворят летищата. Аби не бива да се тревожи.

— Чу ли, Аби? — попита Сара.

— Да. Той чува ли какво си говорим?

— Ако включа микрофона. Имаш ли нещо против?

Настъпи мълчание.

— Предполагам, че не. — Пак замълча. — Май с влак е много по-бавно, нали?

— С влак няма да успеем да пристигнем тази вечер. Казах ти, че ще наемем частен самолет, ако се наложи.

— Ами ако не успеете? Ако няма самолети?

— Тогава ще се видим утре. Това много ли ще ви притесни?

— Разбира се, че не. Все ти повтарям, че всичко е наред. Ами ако летищата и утре са затворени?

— Тогава ще си дойдем с кола. — Сара погледна Рубен, който кимна.

— Колко време ще ви отнеме?

— Не съм сигурна. Никога не съм пътувала с кола. Ако тръгнем сутринта, би трябвало да пристигнем привечер. Ако искаш да тръгнем още сега, ще го направим.

— Не, всичко е наред. Спокойно. Можете да се приберете по-късно тази вечер или утре. Все едно. Ние ще се оправим. Може ли да вечеряме навън?

— Разбира се. Не ви ли се вечеря у дома? — „Разбира се, че не им се вечеря у дома — помисли си Сара. — Много по-забавно е да отидеш на ресторант.“ — Използвай кредитната си карта. После ще ти върна парите.

— Може ли да отидем в „Офейм“? Дъг харесва пиците там.

— Всички ги обичате. Добре. Приятно прекарване. Помоли Кери да дойде на телефона.

Сара чу Аби да казва: „Сара иска да говори с теб!“. Чу, че остави слушалката и пак извика от долните стъпала, а после вдигна слушалката.

— Цупи се. Ще ти се обадим по-късно.

— Да, обадете ми се, когато пожелаете. А аз ще ви кажа какво е положението тук.

Сара затвори и се обърна към Рубен. Той беше намалил радиото и тя попита:

— Има ли вероятност полетите да бъдат възстановени тази вечер?

— Все още не. Май у дома всичко е наред.

Тя кимна.

— Те наистина са невероятни. Не настояват да се приберем веднага, но сигурно си прав, че вероятно не издават желанието си да съм си у дома. — За миг се замисли. — Би трябвало да съм там. Можем ли да наемем чартърен самолет?

— Ще опитам. Обаче щом летищата са затворени, дори частните самолети нямат право да излитат. — Той позвъни по телефона, а Сара слушаше радио. — Не — най-сетне каза той. — Никакви самолети нямат право да излитат. Ще пътуваме с кола. Ще вземем под наем и ще тръгнем, когато пожелаем.

— Но ако отворят летищата през нощта, ще пристигнем по-бързо, отколкото ако тръгнем сега с кола.

— Да.

— Тогава да почакаме още малко.

И двамата мълчаха и отново се заслушаха в радиото.

— Да отидем на ресторант за вечеря, а? — предложи Рубен.

— О, на толкова места ходихме днес… а пък и нали чакаме да чуем… Да си сготвим нещо у дома?

— Много добра идея.

Докато ту спираше, ту тръгваше заради задръстването, което започваше от входа на магистралата чак до тунела „Холанд“, на Рубен внезапно му хрумна, че в момента, когато всичко сякаш му се изплъзва от контрол — самолетите не летят, Исая е в Канада, има голямо задръстване, всички планове за деня отиват на вятъра — той се чувства по-сигурен в себе си. Странно несъответствие между личния си живот, в който през повечето време успяваме да планираме дните и годините си, и света около нас, в който решенията на правителството или нещо толкова на пръв поглед незначително като задръстването по пътищата, може да упражни натиск, който да обърка плановете ни и да ни тласне в друга посока. Нито правителството, нито останалите участници в движението имат за цел да осуетят плановете ни, на тях не им пука за нас. Но въпреки това ние сме безсилни да променим ситуациите, които те създават.

„Можем единствено — помисли си той — да минем в другото платно, въпреки че в най-добрия случай ще спестим половин минута, но все някога ще се доберем до вкъщи — този дом, домовете в Чикаго — а междувременно, Сара е тук, до мен: достатъчна причина да се почувствам силен.“

Заедно приготвиха вечерята. Рубен сготви пъстърва, а Сара направи салата и ориз. Занесоха всичко в кабинета на Рубен, където той за пореден път се обади на аеролиниите, но попадна на телефонен секретар. Още един пример за загуба на контрол; дребен детайл, който се оказваше едно от най-досадните неща в съвременното общество. Отвори бутилка Марсо и седнаха. Загледаха се в небето, което ставаше полупрозрачно, металносиво преминаваше в огненооранжево и червено, образуваха се жълти и червени нишки, които към края си ставаха бледозелени. Но твърде бързо огнените цветове избледняваха до сребристосиво, а после, сякаш без желание, до черно, което се простираше до безкрая над оранжево-жълтия ореол, който се образуваше над града през нощта.

— Ако се наложи да останем тук още една нощ — каза Рубен, — ще се притесниш ли за децата?

— Мисля, че с тях всичко ще е наред — отвърна Сара. — Просто плановете ми бяха други и ми е много неприятно да им кажа, че не мога да се прибера навреме. Неприятно ми е, че се чувствам безпомощна — добави. — Знам, че е глупаво, не е краят на света и не бива да съм толкова разстроена, но, боже мой, та това е съвсем обикновено пътуване от Ню Йорк до Чикаго. Предполага се, че хората го правят всеки ден.

Отново замълчаха, а после заговориха за времето, когато бяха разделени. Сара му разказа за катастрофата на Аби, отчаянието й заради Шон и най-лошото, че бе изпълнила желанието му, за мрачното настроение на Дъг след фалшивата изложба, за лъжите на Дона Солдана и нейния тъп съпруг, за публикуването на разказите на Кери.

— На мен не ми прилича на истинско списание, но може да е от онези малки, невзрачни списанийца, не съм сигурна, пък и не мога да й го кажа, толкова е развълнувана и въодушевена — сподели съмненията си Сара.

— А Мак? — попита Рубен.

— Не знам. Присъствието му е толкова осезателно, долавяме го дори когато не си е у дома. Той ме притеснява, чувствам се неудобно, мисля, че и децата започват да се чувстват по същия начин, най-вече защото е непредвидим… Просто не знам. Не мога да го разбера. — След миг тя тихо се засмя: — Ама че списък от драматични събития! Винаги съм смятала, че сме съвсем обикновени хора, но случилото се през последните дни прилича на тъжна пиеса, история, която Кери би измислила. — После добави: — При всеки следващ проблем си мислех, че не се справям много добре, че съм могла да постъпя и по-добре, но всичко се случваше толкова бързо, че нямах достатъчно време да помисля кое е най-доброто или пък да обмисля всичките възможности, които съм имала. Опитвах се да бъда уверена, че държа нещата под контрол, но не можех. Така се чувствам и сега. Не мога да се прибера у дома, нещо толкова просто и елементарно, а и не мога да направя нищо по въпроса. — Тя поклати глава. — Това вече е много. Сякаш абсолютно нищо не зависи от нас.

— Не вярвам, че е така — тихо каза Рубен. — Има начини да контролираме нещата. Ако не беше така, нямаше да можем да преживеем…

Телефонът звънна, Рубен погледна часовника си и отговор!

— Рубен, къде е Сара? — попита Аби.

— Тук е. — Той й подаде телефона.

— Какво има? — попита тя.

— Не знам. — Гласът на сестра й беше писклив и трепереше. — На Мак му става нещо, той е… странен и ни плаши, а аз не знам какво да правя.

— Какво е направил? Нарани ли ви?

— Не, през повечето време си е горе, но го мярнахме веднъж и изглеждаше… Не знам… странно. Усмихва се, но през зъби, само тях виждаш. Говори странни неща, каза, че ние сме виновни за всичко.

— За какво сте виновни?

— Не знам! Много е особен! Каза, че сме настроили всички срещу него и… не мога да го обясня. — Гласът й стана още по-писклив: — И не знам какво да правя! Пуснали сме си един филм в библиотеката, но почти не го гледаме, защото все си мислим за… нали се сещаш… всичко. Обадих се на семейство Абът и на семейство Пиърс, но не са си вкъщи, пък и не знам какво да им кажа дори и да си бяха тук. Брат ми се държи странно, можем ли да дойдем у вас? В смисъл, нищо не е станало, само дето… Сара, не можеш ли да си дойдеш? Не можете ли да наемете самолет например или нещо такова и да се приберете? Моля те, Сара, не можете ли да намерите някакъв начин? Искаме да си дойдеш.

Сара погледна Рубен, той бе чул умоляващия глас на Аби и вече се обаждаше по другия телефон на компанията за коли под наем.

— Можем да тръгнем след час, ще пътуваме цяла нощ и съм сигурен, че сутринта ще сме в Чикаго — каза той.

— Тръгваме с кола — обясни Сара на сестра си. — Ще пристигнем утре сутринта. Искам тази нощ ти, Кери и Дъг да не се отделяте един от друг. Ако Мак дойде долу, не спорете с него, отговаряйте му само ако ви пита нещо. Не знаете какво може да го ядоса, затова се дръжте дружелюбно и не спорете. Кажете му, че сме тръгнали към къщи, всъщност задължително му го кажете. Можете да му кажете, че сме тръгнали преди няколко часа. Ако продължи да ви притеснява, пак се обади на семейство Пиърс и Абът. Все някога ще се приберат. Аз ще ви звъня, а и вие ми се обаждайте, когато поискате. Без значение колко е часът, нали?

— Добре, но колко време ще ви отнеме пътуването?

— Не знам. Казах ти вече, че според Рубен ще пристигнем сутринта. Като ви се обаждам, ще ви казвам къде се намираме. Обещавам, че ще пристигнем колкото се може по-скоро. — Стана и погледна часовника си. Десет и петнайсет. — Тръгваме — обърна се тя към Рубен.