Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (1)

Първа глава

Сара пристигна на летището точно когато семейство Коркоран излизаха от терминала, следвани от млад мъж, който буташе количка с багаж. Тя паркира колата си между две таксита, слезе, отвори багажника и задната врата и подаде ръка на Лу Коркоран.

— Сара Елиът — представи се тя. — Добре дошли в Чикаго.

— Здравейте. — Ръкостискането му бе небрежно и формално. Присви очи, защото слънцето блестеше в очите му, извади петдоларова банкнота от портфейла си, помисли малко, смени я с две банкноти и ги пъхна в ръката на младежа. Седна на мястото до шофьора и се обърна към Сара: — Нямам много време, зает човек съм.

— Тогава ще побързаме — усмихна се тя.

Щом Пуси Коркоран, увита в кожи, с румени бузи, се настани в средата на задната седалка, потеглиха към града.

— Никога не съм ползвал услугите на хора като вас. — Мъжът гледаше мрачно през прозореца. — Поемам риска. Може да се окаже загуба на време.

— Ще се постараем да не е така — любезно отговори Сара. Всички я питаха как успява да се оправя с клиентите си, да прекарва по цял ден с непознати, които само я използват. „Твоята работа прилича на торба с късмети — казваха й те. — Никога не знаеш на кого ще попаднеш, когато вдигнеш телефона. Може да е всеки. Абсолютно всеки. Най-шантавите хора.“

Служебният й телефон бе разлепен по летищата, гарите и отбивките на магистралите, водещи към града. „Добре дошли в Чикаго — пишеше на табелите, а отдолу бе подписът на кмета. — Официалният представител на кметството на Чикаго ви поздравява с добре дошли и е на вашите услуги.“ Отдолу с големи букви бяха написани името на Сара, телефонният номер на кметството и един имейл. Официалната й длъжност бе: „Посрещач на пристигащи в града“, а неофициално бе момиче за всичко, секретарка, ходеща енциклопедия, личен телефонен указател, „подлога“ на всички. И в официалната, и в неофициалната си роля винаги трябваше да е усмихната.

— Ще ви покажа три апартамента — каза тя, докато пътуваха по магистралата. — Имам имената…

— Вие агент по недвижими имоти ли сте? — попита Коркоран. — Ако е така, да не търсим друг?

— Агент по недвижими имоти съм — усмихна се Сара. — Приготвила съм три апартамента, които да разгледате. И както пожела госпожа Коркоран, направила съм списък на четирима човека, които пазаруват на хора като вас. Госпожа Коркоран може да ги интервюира.

— Би трябвало вие да проведете интервютата — каза Коркоран. — Направете подбора.

Тя се усмихна.

— Обадихте ми се едва вчера. Нямах време за това.

Той потри големия пръстен на безименния пръст на дясната си ръка, сякаш заповядваше на някакъв дух да се появи. „Пръстенът прилича малко на военен“ — помисли си Сара. Мъжът беше едър, червендалест, с двойна брадичка, голям месест нос и малки очички. Хубавият му костюм бе ушит така, че да изглежда по-слаб. Пуси Коркоран, седнала на задната седалка, бе дребна и закръглена. Беше се поизпотила в коженото си палто. От лака косата й имаше метален блясък.

— Всички апартаменти са свободни и можете да се настаните веднага — поясни Сара. — Така че, ако си изберете един от тях, ще се наложи да останете в хотела само докато пристигнат мебелите ви.

— Въобще не си правете труда да ни предлагате апартамент, който няма хубава гледка — каза мъжът. — Държа на хубавата гледка.

— И гараж — добави Пуси. — За да не излизам, когато вали.

— Охраняем — допълни Коркоран. — Денонощна охрана. Същото се отнася и за апартамента. Двайсет и четири часа. Numero uno в списъка ми с изисквания, първокласно обслужване двайсет и четири часа, седем дни в седмицата.

— Прислуга! — каза съпругата. — И големи бани! Да можеш спокойно да се движиш в тях, по една за всеки… това крепи брака… — пискливият й смях се разнесе зад Сара.

— Глупачка — изсумтя Коркоран и запали цигара.

— Пушенето в колите ни е забранено — усмихна се младата жена. — Ако искате, мога да спра в някой хотел да си изпушите цигарата във фоайето. Аз ще ви изчакам.

— Мамка му! — избухна той. — Аз съм ви клиент, а на клиент не се казва какво може да прави и какво не. Длъжни сте да правите клиентите си щастливи, за бога! Аз ви плащам, а щом взимате скапаните ми пари, би трябвало да мога да пуша в скапаната ви кола.

Тя отби и спря колата.

— Съжалявам, но не аз съм измислила политиката на фирмата.

— Лу, остават още петнайсет минути — обади се Пуси. — Не можеш да…

— Млъквай! — Той погледна навъсено минаващите покрай тях коли, отвори прозореца и хвърли цигарата.

— Доволна ли сте? — попита той Сара. — Никога не са се отнасяли така с мен — промърмори. — Обиколил съм целия свят…

Жена му го прекъсна:

— Не ти позволиха да пушиш в лимузината, която наехме в…

— Дявол да го вземе, казах ти да си затваряш устата! — Настъпи неловко мълчание. — Е, тръгваме ли или какво?

— Разбира се. — Сара запали двигателя на колата и се включи в движението по магистралата.

— Гардеробни също — весело изрече Пуси. — Големи! Едната да е от кедрово дърво, за кожените ни палта. Трябва да са достатъчно големи, за да могат да дишат. Нали знаете, че трябва да дишат. Ами… — В огледалото за обратно виждане преценяващият й поглед срещна този на Сара. — Ами вероятно вие не се нуждаете от пространства, но те да. Имат нужда да дишат. Имат нужда от повече място, отколкото група дебелаци, събрани в една стая на конференция. — Отново пискливо се изсмя.

— Млъкни — разсеяно й нареди Коркоран. Завиха по Лейк Шор Стрийт и той се загледа в езерото Мичиган, в развълнуваните му стоманеносиви води, в белите вълнички, стигащи чак до хоризонта, който рязко разделяше тъмното езеро от синьото небе. — Не е като океана — промърмори.

Сара веднага намрази и двамата. Но ръцете й не трепваха на волана, докато шофираше, а на лицето й имаше усмивка.

— А прислуга? — попита Пуси. — Апартаментите вървят с прислуга, нали?

Младата жена поклати глава.

— Страхувам се, че не. Мога да ви покажа апартаменти в хотел, които предлагат…

— Само не хотели! — изръмжа Коркоран. — Не понасям хотелите. Всеки гледа да те измами.

— Мога да уредя прислуга — спокойно каза Сара. — Колкото човека пожелаете, и ще идват толкова често колкото кажете. Мога да ви дам и списък с фирмите за чистене по домовете, които според нас са надеждни и добре си вършат работата.

— И да готвят — заяви той.

Тя отново поклати глава.

— Мога да ви препоръчам двама готвачи, които работят в частни домове и в момента са свободни. Можете да проведете интервю с тях.

— Не ме бутай — каза той на жена си. — Мразя някой да ме бута. Първо да изберем апартамента, а после ще говорим за прислуга и готвачи.

Сара продължи да се усмихва, докато шофираше мълчаливо. Стигна до висока многоетажна сграда с изглед към града и езерото и спря в гаража.

 

 

— Господи! — възкликна Кери по-късно същата вечер, като чу как Сара тропа с тенджерите и тиганите в кухнята. — Сигурно клиентите ти са големи чешити.

— Права си — отвърна тя.

— Как се казват?

— Семейство Коркоран.

— Те…

— Ей, Кери! — обади се Аби. — Ела да видиш какво получих днес в училище. Ей сега се връщам — обърна се тя към Сара и изведе Кери от кухнята.

Въпреки лошото си настроение Сара се усмихна. Беше благодарна на Аби, че й даде време да се успокои. Разкъсваше се между работата, къщата и отглеждането на две по-малки сестри и брат и за нея беше голямо облекчение, че Аби, която бе на петнайсет, вече може да й помага.

На вечеря сестра й поддържаше разговора, за да може Сара да си отдъхне, като ги слушаше или си мислеше за работата, за покана за вечеря, която се надяваше да може да приеме, ако Аби остане при по-малките, за каталога с колежите на бюрото на Аби, което означаваше, че трябва да ги посети. Твърде много задачи, за които не й достигаше време, а ако не внимаваха, и парите нямаше да им стигнат. После чу Дъг да казва:

— Мразя го, гадно е.

— Не и за мен — възрази Кери. — Обичам училището. Харесва ми да уча в осми клас. Какво друго можеш да правиш, ако не учиш?

— Всичко! Страшно много неща.

— Например? — попита Сара.

— О, нали се сещаш? — предпазливо изрече той, щом осъзна, че голямата му сестра го слуша, и побутна марулята и доматите в чинията си. — Скулптури от дърво и глина — все ми повтаряш, че съм много добър, Сара — да чета…

— Глупости! — презрително подхвърли Аби. — Четеш само когато ти се налага. На десет години си, а почти не хващаш книга. Щял да чете!

— Наистина чета! Чета много! Сара знае… нали чета, Сара?

— Така е, чете — потвърди тя. — Вечер, когато си търси причина да не заспи. Дъг, хапни от салатата, тя е част от вечерята. Защо училището да е гадно?

— Ами, защото там е установено тоталитарно управление…

— Какво? — възкликна Аби. — Какво разбираш ти от тоталитарно управление, по дяволите?

Сара сложи вилицата си на масата.

— Аби, речникът ти е толкова банален и еднообразен. Не можеш ли да се изразяваш с думи, които другите не използват? — Сестра й я погледна. Тя сви рамене и продължи: — Знам, че повечето ти връстници са твърде невежи, за да имат богат речник, но не мислех, че и ти си сред тях.

Кери престана да реже месото си на квадратчета и триъгълничета и вдигна поглед.

— На нейната възраст е важно да е като всички останали — заяви мъдро. — Когато си на петнайсет, имаш нужда обществото да те приеме, иначе се чувстваш отхвърлен, зарязан в студа.

— Това значи ли, че и ти ще си такава, когато станеш на петнайсет? — попита Дъг.

— Вероятно — въздъхна тя. — Много е потискащо, като се замислиш за това. Сега съм доста интересна, а после ще бъда пълна скука.

— Престанете! — извика Аби. — Какво ви става на всички? Аз не съм скучна! Не съм невежа! Отвратителни сте! Защо собственото ми семейство ми се подиграва така? Аз не ви се подигравам!

— Ние не говорим като теб — отбеляза Кери.

— Какво пък толкова? Всички говорят… — Изведнъж млъкна.

— Не го казвай! — Сара погледна предупредително Кери, която бе отворила уста, за да каже, че точно това имаха предвид. — Аби разбра. Дъг, ако не си ядеш салатата, престани да си играеш с нея. Защо тоталитарното управление да означава, че училището е гадно?

— Защото съм безсилен — отвърна той. — Положението у дома не е розово, след като Мак си отиде и няма мъж, с когото да поговоря, но в училище е още по-зле. Имам предвид, че вие сте по-големите ми сестри, грижите се за мен, казвате ми какво да правя, но сте добронамерени — не контролирате целия ми живот, всяка минутка, всеки ден, както правят в училище. Там всички имат по-голяма власт от мен, дори портиерите — направо отвратително. Може би някои смятат, че е страхотно, ако не знаят какво да правят и имат нужда някой да им го каже, но аз не съм от тях. Нямам нужда да ми нареждат какво да правя. Мога сам да вземам решения. Мразя, когато някой ми организира целия ден и ми казва: „Това е, всяка минута е запълнена. Ако не ти харесва, още по-зле за теб, ще седиш цял ден на чина и ще правиш това, което ти казваме“. И ако това не е гадно, не знам какво е.

За момент на масата настъпи пълна тишина. После Кери се обади:

— Той е бунтар. С бунтарите винаги е доста трудно.

— Аз съм си аз — отвърна момчето. — И не съм труден. Обичлив съм.

— Наистина си обичлив. И си напълно прав за училището — ужасно е и трябва да престанеш да ходиш на училище — засмя се Сара.

— Сара! — възкликна Кери.

— Какво? — Дъг зяпна от изненада.

— Тя не говори сериозно — каза Аби.

Брат им започна да мачка парчето хляб, което държеше в ръце.

— Сара, какво?

— Ами никой друг няма подобни проблеми, защо ти да ги имаш? Сигурна съм, че никой не казва на сестрите ти какво да правят в училище. Сигурна съм, че по цял ден правят каквото си искат, докато стане време да се прибират. И, разбира се, аз мога да правя каквото си поискам в службата. Никой не ме кара да правя нещо, което не искам. Затова мисля, че трябва да напуснеш училище, за да си напълно свободен като всички нас.

Пак настъпи тишина.

— Подиграваш ми се — най-сетна каза той.

— Така е, така е! — весело възкликна Кери. — Заслужи си го. Наистина се държа като пълен глупак.

— Не е вярно! На мен ми е най-трудно. Ако бяхте на десет, щяхте да ме разберете — нямаше да ми се подигравате. Когато си на десет, всички те командват, но когато си по-голям, си почти като възрастен — можеш да избираш какво да учиш, да посещаваш различни часове, да избираш учителите си, да излизаш вечер…

— Аз не мога да правя всичко това — възрази Кери, но Дъг продължи:

— … да шофираш и…

— Аз и това не мога да правя — отново се обади Кери, но той бе във вихъра си:

— Да правиш твои си неща. А ти наистина правиш твои си неща през повечето време — обърна се към Сара. — Не ти се налага по цял ден да седиш на чина като мен или да си затворена в една стая. Обикаляш из града и се срещаш със страшно много хора, а аз съм затворен по цял ден с един учител и се чувствам угнетен! — Той я погледна. — Можеш да правиш каквото си поискаш. Ако решиш, че работата не ти харесва, можеш да напуснеш и никой няма да те спре…

— Но и никой няма да ми плати! — сопна се Сара. Опита се да запази самообладание, но бе уморена, уморена да бъде разумната. Погледна празния стол от другата страна на масата. „Страхливец!“ — ядоса се тя. Да ги изостави точно когато им бе най-трудно.

И точно когато си каза, че трябва да се успокои, даде воля на яда си.

— Не знаеш какво говориш — обърна се към Дъг. — Крайно време е да поемеш отговорност за думите си. Щом десет години е сериозна възраст, значи си достатъчно голям да се чуваш какво говориш и да се спираш, преди да изречеш неща, които са нелепи и нараняват другите.

— Нараняват ли? — тихо попита Дъг.

— Не мога да напусна работа — от какво ще живеем? Кой друг изкарва пари в тази къща? Всички ходите на училище, където ви е мястото, а аз работя, защото нямам друг избор. Знаеш ли какво — ще напуснеш училище… Утре ще се обадя и ще им кажа, че вече няма да ходиш на училище, защото трябва да си намериш работа, за да можем да си купуваме храна, дрехи и всичко останало, което вие вземате за даденост. И когато печелиш достатъчно, за да си позволим всичко необходимо, тогава вече мога да напусна работа, когато съм имала ужасен ден и не ми се иска да виждам нито местата, нито хората, с които работя, но дотогава нямам избор. Ако не беше такъв егоист и толкова погълнат от себе си, щеше да разбереш тези неща, но, разбира се, ти си на десет, както не спираш да ни напомняш, и мислиш единствено за това, което ти искаш, и за това, което на теб не ти харесва…

— Сара е бясна! — извика Дъг. — Не обичам, когато Сара се вбеси! — Отчупи залъци от дебелата филия хляб и ги пъхна в ушите си. — Не чувам — весело заяви той. — Не чувам, не чувам. Съжалявам, нищичко не чувам.

— О, боже! — възкликна Кери и бутна стола си назад. — Извинете ме, май ще повърна.

— Махаме се оттук — заяви Аби и двете с Кери излязоха от трапезарията.

Сара погледна брат си и избухна в смях:

— Добре, скъпи, стига толкова, махни това от ушите си.

— Не те чувам — повтори той. — Съжалявам, Сара. Съжалявам, Сари. Не те…

— Чуваш ме идеално. Изчисти си ушите. Не искам, като си взимаш душ, хлябът да запуши канала в банята.

Дъг я погледна.

— Вече не си ли бясна?

— Сърдита съм. Това е различно. Написа ли си домашните?

— Не.

— Изчисти си ушите, качи се горе и си ги напиши.

— Няма ли да мия чиниите? Искам да кажа, не е ли мой ред?

— Тази вечер ще ги измия аз, а следващите две вечери — ти. Хайде, върви да си напишеш домашните. Имаш ли нужда от помощ?

— Би ли ми направила диктовка на няколко думи?

— По-късно. Щом оправя тук, ще се кача. А сега върви и си напиши другите домашни.

— А десерта?

— Няма десерт. Вземи си ябълка и я изяж горе в стаята.

— Ябълката не е десерт.

— Тази вечер е. Искаш ли или не?

— Разбира се, че искам.

Сара остана сама и погледна лепкавите топчета хляб, които Дъг извади от ушите си, студеното картофено пюре, парчетата месо, зърната грах, паднали на пода, двете празни чаши от мляко и чашата за вода на Аби, по която имаше следа от червило. Допълни чашата си с вино и го изпи бавно. Беше станала в пет сутринта и щеше да си легне едва когато всички се приберат по стаите си. Неволно погледна празния стол на Мак и отново отмести поглед. С какво ще й помогне гневът? Нищо няма да запълни празния стол. Така че продължи да седи.

Трапезарията можеше да я успокои или да я потисне, зависи в какво настроение бе. Тази вечер тъмната стабилна маса от осемнайсети век, десетте стола с тапицирани седалки и двата подходящи кухненски шкафа с тежка дърворезба й действаха успокоително. Майка й обзавела къщата в годината, в която се родила тя, когато имали много пари и нищо не предвещавало какво ги очаква. Персийски пътеки с ресни, които се застъпваха в краищата, бяха постлани на тъмния дървен под, на стените имаше избелели тапети с лози и цветя, полилеят от месинг и рязано стъкло хвърляше топла жълтеникава светлина върху маслени картини на натюрморт, пасторални сцени и портрети. Имаше висок прозорец с тежки стари златисти завеси, които се дърпаха с шнурче с пискюл.

Сара често се питаше дали родителите й не са създали това чувство за убежище и уют в дома си поради някакъв необясним страх, нещо, което ги е накарало да купят тази стогодишна къща и да запълнят стаите с високи тавани с всичко, което напомня за рая. Дали са харчили парите си с лекота, сякаш бъдещето им е сигурно, и все пак са имали чувството, че всичко ще се срине? Тя не можеше да ги попита. Баща й бе починал отдавна, а майка й не можеше да й каже.

Аби надникна; Кери бе зад нея.

— Наред ли е всичко?

Сара въздъхна. Искаше да остане сама.

— Да, благодаря, Аби. Всичко е наред. Няма нужда да се…

— Той не говореше сериозно. Имам предвид, че Дъг говори като възрастен — знае всички онези сложни думи — но всъщност е просто едно хлапе.

— Знам.

— А ти имаше тежък ден. През повечето време хората са такива лайнари.

— Достатъчно! — Сара бутна стола си назад. Каза си да престане — преди малко си мислеше, че Аби много й помага. „Спри, не казвай нищо, не го прави“ — каза си тя, но както и преди малко не се сдържа: — Опитах се да бъда търпелива, но ми писна да те слушам да говориш като невежа, да използваш само няколко думи, защото те мързи да помислиш за по-хубави и прилични думи. Чувам ги от простите и груби хора в службата си и не искам да ги слушам и у дома. Трябва да престанеш веднага. Ако не можеш да измислиш свястна дума, просто замълчи.

— Но аз не…

— Няма никакво „но“. Когато говориш за екскременти, можеш да кажеш „лайно“. Когато говориш за хора, които не са ти приятни, можеш да избереш между няколко думи — лош, груб, недодялан, противен, безчувствен, зъл, злобен, безсърдечен, жлъчен, студен, коравосърдечен, егоистичен, изпълнен със злоба, отмъстителен, омразен, жесток, язвителен, недодялан, неучтив, животински, нецивилизован. Шекспир е казал „лошото с остри зъби“. Това описва днешните ми клиенти много по-добре от няколкото думи, които използваш. Отсега нататък, ако не можеш да измислиш друга дума, ще ти бъда благодарна, ако мълчиш.

— Не мисля, че Аби може да се изразява като Шекспир — тихо се обади Кери.

— Със сигурност — сопна се Сара. — Но не смяташ ли, че би могла да се постарае да е нещо средно между Шекспир и кретен?

Настъпи продължителна тишина. Тя въздъхна, отиде при тях и ги прегърна.

— Тази вечер се държа ужасно, за което се извинявам. Качете се горе. Аз идвам след малко. — Двете момичета се спогледаха. — Обещавам. Ще се кача скоро. Казах на Дъг, че ще го изпитам на думите, ще дойда да говоря и с вас. Става ли?

— Добре — отвърна Аби и двете с Кери излязоха от трапезарията. „Избягаха уплашени и разтреперани“ — помисли си Сара. Ненавиждаше се за това. Натрупа чиниите на масата.

„Защо постъпвам така? В началото винаги съм добронамерена, а после… Не исках да им се нахвърлям така. Колко ужасно, та аз направо погребах Аби под цяла енциклопедия. Преди това и Дъг — два пъти за една вечер — повече от обичайното. Просто имах ужасен ден… Може би и те са имали тежък ден. Дори не ги попитах. Ще го направя, когато се кача при тях.“

Отново седна. Толкова много искаше да остане сама, че когато се опита да изгони момичетата от трапезарията, ръцете й бяха свити в юмруци. Сега седеше неподвижно. Мислите й отново се рееха свободно, извисяваха се като птици, а после натежаваха и се спускаха, превръщаха се в един или друг спомен.

Беше млада и въодушевена от безоблачното бъдеще, което я очакваше. Баща й почина и майка й се омъжи повторно. Родиха се Аби, Кери и Дъг. И Мак. Но тя никога не си мислеше за него. А после Аби, Кери и Дъг останаха сами. Сара бе единственият човек, който можеше да запази семейството.

„Какво е семейство? — питаше се тя. — Група хора, които се обичат? Е, ние се обичаме. Но нищо друго не отговаря, на каквато и да е дефиниция за «семейство» в нашия случай. Сега не ми се мисли за това. Въобще не ми се мисли за това, няма смисъл.“

Времето минаваше. Чу музика от стаята на Аби и си я представи как си пише домашните, поклаща се в такт с музиката и си мечтае за… какво? Момчета? Наркотици? Дрехи? Може би за всички тези неща. Можеше само да предполага и да си прави заключения от случайно изпусната дума и от начина, по който се държеше сестра й. Сигурна бе, че няма за какво да се тревожи… поне засега. Но нямаше представа колко силно се бореше Аби с влиянието на приятелите си, филмите, които гледаха всеки уикенд, телевизията, на самия въздух, който дишаше.

„Твърде много неща, върху които да се замислям. Така че няма да мисля за тях. И без това няма полза. И няма да се помръдна. Няма да оправя кухнята, дори няма да се кача горе. Ще стоя тук, докато стане време утре да тръгвам за работа. Но обещах.“

— Сара! — извика Дъг отгоре. — Идваш ли?

— След малко.

„По дяволите!“ — помисли си тя, стана и продължи да оправя масата.

 

 

Дъг чу тракането на чинии и разбра, че сестра му няма да се качи скоро. „Винаги така казва — помисли си. — След малко, след малко. Колко трябва да чакам?“ Ритна купчина чорапи в ъгъла на стаята си. Сара му бе казала да пусне пералнята… кога беше това? Преди няколко дни? Не, вчера сутринта, когато се обличаше. „Пусни пералнята, преди да отидеш на училище.“ Е, имаше намерение да го направи, но толкова много неща му се струпаха на главата вчера, че прането просто… Погледна купчината чорапи и се засмя. Напъхани в ъгъла.

В крайна сметка имаше три сестри… защо някоя от тях не пуснеше пералнята? Възползваха се от него, в това бе проблемът, бяха по-големи, говореха по-бързо. Три срещу един — не беше честно. Нито пък беше нормално. Голяма досада е да си единственият мъж в къща пълна с жени. Мак не трябваше да си тръгва. Това вече наистина не бе честно. Той не постъпи честно, да си тръгне, да остави единствения си брат в критичен момент, да го тормозят жени. Разбира се, Мак стана известен, поне за около петнайсет минути. Снимката му се появи във вестника. Имаше и статия за него. Наистина, статията не бе голяма, но пък никой не бе писал нищо за Дъг. Това привлече вниманието на хората към Мак.

„Мак Хейдън, седемнайсетгодишен, първокурсник в университета «Рузвелт»… — Е, това не бе съвсем вярно, веднъж се отказа и веднъж го изключиха без право да поднови обучението си — … е обявен за изчезнал от сестра си Сара Елиът.“

Аби, Кери и Дъглас Хейдън заявиха, че не знаят къде е брат им. Когато го попитаха за брат му, Дъг отвърна: „Ако е тръгнал да пътува, нищо не ми е казал“. От време на време Мак е писал за спортните страници на вестника. Управата на вестника не знае да е имал друга работа. Той е изчезнал на трети ноември и от тогава никой не го е виждал — нито семейството му, нито приятелите и колегите му. Родителите му, Тес и Уил Хейдън, са починали.

Не беше вярно, не беше вярно, не беше вярно. Дъг мразеше тази част от статията. Майка му се намираше в санаториум в самостоятелна стая, която Сара обзаведе и подреди, и ги обичаше, обичаше ги страшно много, просто не можеше да им го каже с думи. Нямаше представа откъде бяха измислили, че е починала. Сара се обади във вестника, за да поправят тази грешка, но така и не го направиха. Не можеш да разчиташ, че някой ще си свърши работата както трябва.

Но Мак го нямаше, това бе вярно. Замина на трети ноември — преди три години и шест месеца — и всъщност се сбогува с тях — изпрати имейл на Дъг и на няколко приятели от училище, впоследствие научи Дъг.

„Настъпи моментът — бе написал той с големи червени букви. — Обръщам се към всички вас малки мазни лоени топки от училище и колежа. Продължавайте да се разтапяте в собствените си чинии, докато остареете, сбръчкате се, а мазнината в чинията се залои, но аз счупих чинията, разчупих калъпа, ще стана и ще се махна. Знаете какво става със старата, мухлясала лой — свършва на боклука, смилат я и я заравят в земята. Това ще се случи и с всички вас. Но аз ще съм на крака, поел по пътя си, никой няма да ме смели. Приятно мазно прекарване, момчета и момичета. Аз се махам оттук.“

Когато Дъг го прочете, Мак вече си беше отишъл.

„Остави ме тук. Една малка лоена топка. А той преживява какви ли не приключения.“ Изрита чорапите от ъгъла, те се плъзнаха по пода и се спряха в краката на Сара, която стоеше на прага.

— За мен ли са? — попита тя.

— Извинявай — промърмори той. — Забравих да пусна пералнята.

— Забелязах. Аз я пуснах.

— Но… — Той погледна чорапите си.

— Когато ти свършат чистите или ще ходиш с мръсни чорапи, или ще трябва да переш доста. Няма за къде да бързаш.

— В тази къща има три жени, които да перат — погледна я намръщено Дъг.

— И те го правят.

— Не перат всички дрехи — извика той.

Сара седна на края на неоправеното легло, бутна настрана събраните на топка чаршафи и одеяло.

— Знам, че не е приятно, че не това ти се прави, това не е по твоята част. На никого от нас не му е приятно. Ако можехме да си позволим прислужница, щяхме да си вземем. Съжалявам, че не можем да го направим. Съжалявам, че се налага да те моля да помагаш. Съжалявам, че не си щастлив. Съжалявам, че няма мъж вкъщи, с когото да разговаряш и да споделяш. Има ли още нещо, за което искаш да ти се извиня?

— Винаги ме караш да се чувствам дребен и нищожен — прехапа устни той.

— Така ли? — Тя го погледна, а очите й бяха пълни със сълзи. — Наистина ли се чувстваш така? Не го правя нарочно. О, Дъг, съжалявам! Обичам те и мисля, че си прекрасен, никога не съм искала да се чувстваш нищожен, зле или…

— Недей! Не плачи! Не исках да кажа това. Не исках да кажа нищо. Съжалявам!

Погледнаха се и се засмяха.

— Ние сме най-разкайващите се хора на света — щастливо изрече Дъг.

Сара протегна ръце и той силно я прегърна със здравите си жилави ръце. След няколко минути, все едно нищо не се е случило, Сара започна да му диктува думите, които щяха да са включени в утрешния изпит по правопис.

„Всичко е наред“ — помисли си по-късно Дъг. Мразеше изпитите по правопис — по принцип мразеше да се замисля за правописа — но този път не направи нито една грешка. Сара го обичаше и пак щеше да го прегърне за лека нощ, сестрите му вече си бяха в стаите, не го наричаха глупак или нещо такова, никой нямаше да го притеснява, ако останеше буден до късно, да си чати с приятели, да чете новия детективски роман в леглото цяла нощ — всички ще са заспали.

Тази вечер разговорите в чата с приятелите бяха скучни — повечето му казаха, че все още си пишат домашните и малко след това той се отказа да разговаря с тях. Но преди да изключи компютъра, отвори имейла от Мак. Четеше го всяка вечер, преди да си легне.

„Ставам и си тръгвам. Никой не може да ме смели.“

Дъг огледа хаоса в стаята си и си представи Мак толкова ясно, сякаш наистина бе там, изтегнал се във фотьойла както винаги, облечен в работна риза и сиво-кафявите панталони, които винаги носеше, с кръстосани при глезените крака, със сключени зад тила ръце, хилеше се както винаги. „Трябва да си наясно с всичките правила, малко братче, за да знаеш кои от тях да нарушиш. Всъщност в крайна сметка нарушаваш всичките, това е целта. Правилата са онова, което правят онези глупаци — съседите, семейство Невис.“ Дъг поклати глава, но се почувства неудобно — той харесваше Оливър Невис, харесваше цялото странно семейство „неудачници“. Те бяха от хората, които спират на червен светофар, ядат зеленчуци, всеки ден си оправят леглата… и тем подобни неща. Страхуват се да излязат от клетката. „Ние сме различни, нали?“ Дъг непрекъснато кимаше с глава, въпреки че не му бе ясно с какво точно се съгласява.

— Как ми се иска да си тук — прошепна Дъг. — Можех да те попитам какво точно си искал да кажеш. Например какво означава „да излезеш от клетката“? Коя клетка? И къде попадам, когато изляза от нея? И кои правила мога да нарушавам? Имам предвид, че Сара побеснява от начина, по който говори Аби, и на мен ми се ядоса тази вечер за нещо, което казах, не съм сигурен какво точно беше, е, знам какво казах, но не знам защо така я вбеси. Не желая отново да я вбесявам, а ако не знам защо тази вечер побесня от яд, как да разбера кои правила мога да нарушавам, така че да не ми се ядосва друг път? Не си струва риска. Разбираш ли?

Но отговор нямаше. Мак никога не му отговаряше. Освен… „Махам се оттук.“

Изведнъж Дъг се прозя толкова широко, че чак устата го заболя. Облече си пижамата, сложи дрехите си върху онези, с които бе вчера, те пък бяха върху забравен слънчев часовник, който получи за рождения си ден преди месец, той пък бе върху еднорог, който измайстори миналата седмица, а след това го захвърли, защото искаше да направи слон, като онзи, за който чете в една книга за Индия, и си легна. Взе новия детективски роман, който Сара му бе купила през обедната си почивка. След минута изпъшка, измъкна се от леглото и отиде до банята да си измие зъбите и лицето.

— Дъг, защо още не си заспал — попита Сара от стаята си, която се намираше в дъното на коридора. Лампата й светеше и момчето разбра, че тя чете, седнала във фотьойла до прозореца. Стъкленият лампион разпръскваше разноцветна светлина в цялата стая.

— Лягам си — бързо извика той. Затвори вратата на стаята, пъхна се между чаршафите и взе книгата.

„Лягам си, а не заспивам“ — помисли си Сара и се усмихна. Представи си го как се е облегнал на възглавницата, свил коленете си, за да подпре книгата, погълнат от историята, въпреки че очите му се затварят вече, отварят се и пак се затварят, докато най-накрая останат затворени. След около половин час тя ще отиде, за да остави книгата на нощното шкафче и да изгаси лампата, ще го целуне по челото и ще затвори вратата след себе си. На следващата сутрин, когато почука на вратата, за да го събуди за училище, ще го намери свит между измачканите чаршафи, косата му ще е щръкнала на всички страни, и нито тя, нито той ще споменат за среднощното четене.

„Никога няма да им забраня да четат — размишляваше Сара на следващата сутрин, докато пътуваше с колата към офиса. — Родителите забраняват толкова много неща на децата си, защо да им забранявам да четат? Е, по-спокойно — помисли си. — Аз не съм родител, аз съм по-голямата сестра и мога да постъпвам като сестра.“

Само дето трябваше да прави всичко, което бе задължение на родителите, трябваше да ходи на работа и само можеше да се надява, че денят ще е по-добър от вчерашния. Всъщност още от сутринта потръгна добре. Клиентът я чакаше в апартамента си в хотела. Той искаше да купи къща и една седмица преди това й бе изпратил факс, в който изброяваше предпочитаните квартали. „Огромен напредък — помисли си Сара — в сравнение с други дни и други клиенти.“

— Рубен Листър — представи се той. Стисна ръката й силно и уверено. Беше висок, възслаб, леко прегърбен, лицето му бе издължено и тясно, имаше тъмна коса и добре оформена прошарена брада. „Кафявите му очи почти не се виждат от очилата с метални рамки“ — помисли си тя, но като видя, че на устните му се появява прекрасна усмивка, си помисли, че той изглежда толкова фантастично, че вероятно никой не се е сетил да го посъветва да смени очилата си или пък каквото и да е друго.

„Може би е адвокат, борсов спекулант или шпионин“ — каза си.

— Четох доста за Чикаго — започна той, когато седнаха във всекидневната в неговия хотелски апартамент, — така че съм съвсем сигурен в кварталите, които избрах. Но вие може би имате други предложения.

— Не, изборът ви е добър. Подготвили сте се. — Сара извади факса от куфарчето си. — Искате къща. Държите да живеете в града и да бъдете близо до офиса си, който се намира в Ханког Билдинг. Набелязала съм четири къщи, но можем да стесним този избор. Кога желаете да се нанесете?

— До края на месеца. Някоя си Дона Солдана от кабинета на кмета каза, че трябвало да се обърна към вас вместо към агент по недвижими имоти и специалист по вътрешно обзавеждане. Наистина ли се грижите за всичко?

— В рамките на разумното — усмихна се Сара. Хареса й това, че бе запомнил името на Дона, което означаваше, че за него работещите са истински хора.

— Но вие сигурно имате персонал, с който работите.

— Имам хора, на които мога да разчитам. Страхувате се, че не всичко ще е готово навреме?

Той я погледна и се усмихна.

— Сигурен съм, че можете да се справите с всякаква работа, иначе не бихте се ангажирали с нея. Какво мога да направя, за да ви улесня?

— Кажете ми какво харесвате, какво искате.

— Лесна работа. — Той отвори една папка. — Голяма къща, с просторни стаи, високи тавани, една или няколко камини, поне четири спални, кабинет или стая, която може да бъде превърната в такъв, библиотека, голяма кухня, не е задължително да е нова — нямам нищо против да я обновя, всъщност това би ми доставило удоволствие. — Той разпръсна страници, откъснати от списания, снимки, компютърни разпечатки. — Харесвам старинните неща — килими, мебели, лампи. Тези видях в Европа. Не очаквам да намеря същите неща тук, но искам да е подобно.

— А разпечатките?

— Това са уреди, кухненски прибори, покривки, неща, които харесвам и с които съм свикнал. Ще задържа апартамента си в Ню Йорк, така че тук започвам отначало.

— В тази къща със съпругата си ли ще живеете? А деца имате ли?

— Ще живея сам — отвърна той.

За момент настъпи тишина.

— Споменахте, че искате голяма къща — каза Сара. — Смятате ли да каните гости или да правите купони?

— И двете.

— Сигурно ще желаете и крило от къщата, където да живее прислугата?

— Не, не бих искал прислуга, която да живее в къщата. Достатъчно е през деня да има иконом и да имам списък с имената на фирми за кетъринг, на които мога да разчитам, когато ми се наложи. Мога ли да разчитам на вас и за това?

— Да. Както и да ви намеря водопроводчик, електротехник, специалист по камините… каквото ви е необходимо. — Тя погледна в бележника си. — Искате ли да има двор, градина, тераса?

— Не държа на тези неща, но ако има тераса и градина, би било приятно. Не търся имение.

Сара кимна.

— Две от къщите, които съм набелязала, са на няколко преки на север от Ханкок Билдинг. Мисля, че и двете ще задоволят изискванията ви.

— „Златния бряг“. Колоритно име, макар и не много точно. Да, бих желал да ги видя.

 

 

Същата вечер Сара си тананикаше, докато разбъркваше телешкото задушено, което бе сготвила предишната вечер. На връщане от работа се отби да види майка си. Пиха чай и тя й разказа как е минал денят й.

— Мина много по-добре от вчера, всъщност много по-добре от повечето дни. Не знам защо това така ме изненадва. Все очаквам някаква закономерност — днес е ужасен ден, значи ще се нанижат поредица от ужасни дни, докато положението не се промени, а после това ще се повтори. — Тихо се засмя. — Всички имаме огромна нужда от това да повярваме, че във всичко има някакъв ред. Обзалагам се, че Лу Коркоран е убеден, че в живота има ред и че той го контролира, затова прави каквото си иска и се отнася с хората както на него му харесва, включително и с жена си… Човек би я съжалил, само че и тя не е много по-добра от него. Но се обзалагам, че понякога той се буди неспокоен и притеснен в три-четири през нощта и се пита дали е наясно с каквото и да било. Дано да е наясно. Всъщност дано въобще може да спи нощем. Надявам се, че лежи на тъмно, без да има кого да впечатлява, и разбира колко е неприятен, колко е арогантен, груб, зъл, егоцентричен — Господи, сякаш говоря с Аби! Горката Аби, наистина й се развиках…

Майка й леко се усмихна, усмивка, в която винаги имаше и мъничко тъга, без значение колко хумор или удоволствие изразяваше тя. Някога беше красива, подвижна, пъргава, сега бе посърнала, съсухрена, смалила се, кестенявата й коса бе прошарена, лицето й бе изпито, гладката й кожа вече бе набраздена от бръчки от мъка и гняв, че е безпомощна. Децата й приличаха на нея, но Аби бе наследила забележителната й красота. В нея Тес виждаше себе си, такава каквато е била преди удара. Болката и радостта, че се вижда в това „лъжливо“ огледало, я караше да е особено привързана към Аби, нейната дъщеря, нейното минало. Тя обичаше всичките си деца, желаеше отново да им бъде майка и приятелка, но именно с Аби се чувстваше отново като танцуващо момиче, което се движи бързо към хоризонта, където няма никаква трагедия.

Усмихна се на Сара и протегна здравата си ръка с дланта нагоре — това означаваше, че пита за Аби.

— Добре, ще ти разкажа какво се случи. — Дъщеря й приближи стола си и доля чашите с чай. Спокойствието в стаята на майка й я накара да се отпусне. Самата тя я обзаведе, когато разбра, че няма да може да се грижи за всички, че санаториумът е единственият изход. Седмица след като майка й бе настанена тук, Сара преобрази голямата стая, напълни я с красота вместо със студена анонимност. Покри леглото с юрганче на дървени къщички, това бяха любимите фигурки на майка й, при краката й сгъна меко плетено одеяло в яркочервено, любимия цвят на майка й. На нощното шкафче сложи лампа с лампион от цветно стъкло и подходяща лампа, която се слага на пода до елегантния фотьойл, в който Тес прекарваше дните си. Три весели картини, представляващи пейзажи от Италия, освежаваха бледожълтите стени. До прозореца имаше саксия със смокиново дърво, която заемаше почти цялата стена. Намери персийско килимче, на което стъпваше майка й, когато седеше във фотьойла, а един дърводелец направи табличка за стола, за да може тя да чете или да бродира със здравата си ръка гоблени, които изобразяват сцени от любимите й книги. В началото бодовете бяха доста криви, но тя постепенно се научи да контролира движенията си и се гордееше с работата си. За да се подсеща какъв напредък има, държеше на масичката до леглото си първия ушит гоблен, поставен в рамка с избродирано името й: „Тес Хайдън“.

Сега ръкоделието й стоеше до чашата с чай и порцелановата каничка, която Сара откри в един антикварен магазин в Уисконсин. Двете седяха мълчаливо и гледаха как тихо вали априлски дъжд и покрива прозореца със сребриста лъскава пелена.

— И миналата сряда валя — отбеляза Сара. — Трябваше да работя до късно и Аби се вбеси, защото искаше да си пише домашното с приятелки, които се събираха у Сю — помниш Сю Постън — високото момиче с коса до кръста и лека и плавна походка. Веднъж каза, че походката й ти прилича на тази на жираф, това много ми хареса, беше толкова добре…

Тя млъкна, загледа се в дъжда и се опита да заглуши болката. Носеше я в себе си повече от три години, след като ударът парализира дясната страна на майка й и я лиши от способността да говори, можеше само да сумти и да издава нечленоразделни звуци. Очите й се пълнеха със сълзи, когато се мъчеше да изрече нещо. „Винаги знаеше какво да кажеш, винаги намираше вярната метафора…“

Обърна се и видя отчаянието в очите на майка си.

— Както и да е — побърза да изрече тя. — Аби не бе много доволна, че съм я накарала да ме чака, но й мина, разбира се. Минава й, защото знае, че не зависи от мен в колко часа ще… О, като заговорих за това, чакай да ти кажа какво стана снощи по време на вечеря. Твоят изобретателен син Дъг измисли нов вид тапи за уши. После ще ти разкажа за Аби. Време е за изповед — добави тя мрачно и разказа цялата история много изразително, като стисна очи точно като Дъг.

— Сякаш нито ме виждаше, нито ме чуваше — имитира физиономиите, които правеше брат й, когато каза: „Съжалявам, съжалявам, съжалявам, Сара“ и добави: — Което бе много умно от негова страна — и се засмя, за да могат и очите на майка й да се засмеят.

— Но аз му се развиках — след минутка продължи тя, — никога не го правя умишлено. Казвам си, че трябва да изчакам да се успокоя, но устата ми сякаш сама се отваря и изричам всичко, което искам да премълча. Постъпих така и с Аби, когато непрекъснато повтаряше петбуквената дума. Знам, че го прави, за да е по-интересна — всичките й приятели смятат, че това е „готино“, разбирам я, позволявам й да говори така, а после се чувам какво й казвам и се мразя за това. Знам, че не бива да им крещя, трябва да съм разумна, за да разберат защо съм ядосана, но съм толкова бясна, че не мога да го направя и в крайна сметка излиза… — Тя сви рамене. — Предполагам, че с всички родители е така.

„Но аз не съм родител — отново си помисли. — И вероятно никога няма да бъда. На двайсет и седем години съм и това е единственото ми семейство, няма изгледи да създам свое семейство. Това е моето семейство. Разбира се, че е така. Исках да кажа, че…“

Видя, че Тес се намръщи, и се опита да я успокои:

— Нищо страшно не е станало. Просто бях в лошо настроение, а когато това се случи, другите го отнасят. Не е честно спрямо тях. Затова им се извинявам. — Усмихна се. — Тази вечер всички ще са доволни и щастливи, защото съм в много добро настроение.

Майка й отново протегна ръката си с дланта нагоре.

— О, заради първия ми клиент днес, един мъж на име Рубен Листър от Ню Йорк. Учтив, възпитан, приятен мъж, а и се беше подготвил, знаеше точно какво търси, имаше снимки и компютърни разпечатки, проучил беше Чикаго. Толкова улесни работата ми. Това е идеалният клиент. А и уважава хората — запомнил името на Дона Солдана.

Майка й отново протегна ръката си с дланта нагоре.

— Не я познаваш, но съм ти говорила за нея. Тя е секретарката ми, която напусна дома си, защото баща й… — Подвоуми се. Не бе разказвала на майка си цялата история. — Защото не се разбира с баща си. Нае си стая недалеч от дома си, за да е близо до майка си, но баща й я откри и я заплашваше, затова един ден след работа й намерихме жилище малко по-далече от дома й. Там се чувства добре. Вижда се с майка си в дома на сестра си, която живее във Форест Парк. Каза ми, че все още се събужда от кошмари. Колко е ужасно да живееш в непрекъснат страх.

Главата на майка й клюмна на една страна.

— Знам — бързо каза Сара. — Да живееш в постоянна тъга не е по-приятно. — Стана, наведе се и я целуна. — Измори се, а аз трябва да се прибирам. Снощи сготвих телешко задушено. Ще дойда пак след няколко дни. Обичам те.

Майка й я побутна с пръст.

— Какво? Какво не съм ти казала?

Майка й посочи куфарчето.

— Работата ми? Вече ти разказах какво се случи в службата вчера и днес. О! — Тя се усмихна. — Рубен. Да, харесва ми. — Майка й посочи ръката си и Сара въздъхна. — Нямам намерение да се омъжвам за него, майко. — Отново се усмихна. — Но следващата седмица ще обядвам с него. Каза, че иска да му помогна да опознае Чикаго.

Майка й пак отпусна ръката си в скута и неспокойно заопипва мекото одеяло. Сара отново я целуна.

— Тръгвам. Обичам те, въпреки че всеки път си въобразяваш, че когато харесвам някой мъж, ще се омъжа за него. — Тес я погали по бузата. — Знам, че искаш някой да се грижи за мен. Но у дома има три деца, които се нуждаят от грижи сега, аз мисля за тях, не за себе си. Ще помисля и за себе си, когато Дъг влезе в колежа. Остават още само седем години. Все още ще съм сравнително млада. Както и да е, това е положението и аз не се оплаквам. — Целуна майка си и отиде до вратата. — Обичам те, ще се видим през уикенда.

 

 

„Телешко задушено — мислеше си тя, докато разбъркваше яденето с дървена лъжица с дълга дръжка, останала от баба й. Майка, баба и прабаба са приготвяли телешко задушено. Моето е почти като тяхното. Майка ми загуби нещо много важно — загуби мястото си в тази поредица от поколения, възможността да сподели живота на децата и внуците си, да ги гледа как стават част от този свят, да доживее до дълбока старост и да си отиде с ясното съзнание, че следващото поколение е заело мястото си и родословната линия продължава. Може само да слуша това, което й разказваме — аз, Дъг, Кери и Аби. Не за такъв живот е мечтала.“

— Изглеждаш сериозна, но щастлива — отбеляза Кери. — Радвам се, че си щастлива. Ще сложа масата.

— Това ме прави още по-щастлива.

— Защо си щастлива?

— Защото денят ми бе хубав, защото се отбих да видя мама след работа и тя се зарадва, че ме вижда, и защото имам весело, прекрасно семейство, което е изпълнено с желание да помага вкъщи.

— О, Господи! — възкликна Аби. — Готвиш се да ни молиш да направим нещо.

— Винаги съм готова да ви помоля да направите нещо. — Сара й хвърли една престилка. — Салата и сос за салатата. И моля те, нарежи хляба. Къде е Дъг?

— Гледа видео и майстори нещо от глина.

— Точно това ми отговори и вчера.

— Защото прави това, което правеше и вчера. И предишната вечер, и по-предишната вечер, всяка вечер по това време.

— Е, извикайте го да дойде. Може да помогне на Кери да сложи масата. После искам да ми разкажете как мина денят ви. А след това ще ви разкажа за един мъж, с когото се запознах във фоайето на един хотел.

— Какъв мъж?

— Продавал е нещо.

— Какво е продавал?

— Няма да ви кажа. Това е част от изненадата. Вървете и извикайте брат си.

Вечерята мина приятно. „Толкова много зависи от настроението ми“ — помисли си Сара и се почувства виновна, защото не можеше да се контролира достатъчно, така че винаги да прекарват приятно заедно, а когато Аби донесе пандишпановия кейк, който бе направила след училище, Дъг извика:

— Искам да знам какво е продавал мъжът.

— Не викай — направи му забележка Кери.

— Обичам да викам. Какво продаваше той, Сара?

Сара замълча, за да придаде по-голям драматизъм на това, което щеше да каже.

— Носове.

— Какво?

— Продаваше носове. Можеш да разгледаш каталог със снимки и да си избереш този нос, който ти харесва. Той те поставя в транс, размахва вълшебната си пръчица и когато се събудиш вече си с нов нос.

— Не е вярно — каза Кери. — Не бих написала такова нещо дори в моите разкази. Никой няма да повярва.

— Щом Сара казва, може и да е вярно — смръщи вежди Дъг.

— О, скъпи — Сара се наведе и го целуна, — дори аз преувеличавам от време на време, мъниче.

— Тогава има ли нещо вярно в тази история? — попита Аби.

— Да, колкото и странно да ви звучи. Един дребен мъж, сбръчкан и плешив, но с големи, рунтави мустаци, облечен в тъмнозелен костюм…

— Това вече истина ли е? — подозрително попита Аби.

— Напълно. Видях го с очите си.

— Е, по твоите описания прилича на елф, не на истински мъж. Все едно си го измислила.

— Права си, наистина приличаше на елф, но не съм си го измислила. Може наистина да е бил елф, гном или малък дух, но на мен ми се стори съвсем реален. Както и да е, та той имаше каталог със снимки на носове — само носовете, не цялото лице — и хората (ще се учудите колко много хора се интересуваха от това) могат да си изберат нос. После той много бързо рисува техен портрет с новия нос. Така че те веднага могат да видят как ще изглеждат, ако решат да си сменят носа. После им подава визитна картичка на пластичен хирург може да е негов брат — и се обръща към следващия на опашката.

— Всъщност той не е продавал носовете — каза Кери.

— Той е бил нещо като рекламен агент на брат си — поясни Аби.

— Защото брат му сигурно е още по-дребен и по-грозен от него — на Кери й хрумна сюжет за нов разказ — и не може сам да набира пациентите си, освен това е много стеснителен, защото бил влюбен във високо момиче, което го карало да се чувства дребен и незначителен, затова сега се крие в операционната и оправя носовете на хората.

— Ако наистина има брат, сигурна съм, че си права — усмихна се Сара.

— Аз искам нос като на елена Рудолф на Дядо Коледа! — извика Дъг.

— Не викай — скара му се пак Кери.

— Обичам да викам…

— Аз пък си харесвам носа — заяви Аби, — но бих искала да имам устата на Джулия Робъртс.

— Аз искам… — започна Дъг.

— Ти вече си каза желанието — прекъсна го Кери. — Сега е мой ред.

— Не викай — върна й го Дъг.

Всички се засмяха секунда преди да се чуе звънецът.

— Аз ще отворя! — извика Дъг и хукна към фоайето. Другите мълчаливо чакаха. Момчето застана на прага, сияещо от вълнение и щастие. Зад него се появи висок мъж.

— Сара, виж! Виж кой е тук!

— Здравей, сестричке — изрече Мак.