Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (12)

Дванайсета глава

Мак посети майка си. Не беше предупредил за посещението си, стоеше на врата и я гледаше как чете. Беше смаян и изненадан колко е остаряла. Ярката светлина подчертаваше бръчките по лицето й. Тя усети присъствието му, вдигна поглед и даже Мак, който не бе надарен с голямо въображение, нито беше особено чувствителен, усети хлад във въздуха.

Тес веднага посегна към едно копче на стената.

— Недей, моля те, недей — каза Мак. — Просто искам да поговоря с теб. — Той се усмихна. — Отдавна не съм имал възможност да разговарям с майка си. — Влезе в стаята, почти не обърна внимание на ярките цветове и скъпите материи и седна на фотьойла до Тес. Усмивката изчезна от лицето му, след като тя се отдръпна назад, без да отмества ръката си от бутона на стената. Той дръпна стола си назад и я попита: — Така по-добре ли е? Знам, че не искаш да се доближавам много до теб, но така добре ли е? Искам само да поговоря с теб, да говоря с майка си, не може ли?

Тес бавно отдръпна ръката си от стената. Затвори книгата, но остави сгъваемата масичка върху коленете си като предпазна бариера и се загледа в него. Никак не бе лесно да се прочете по лицето на Тес, защото едната му страна бе парализирана, а другата често трепереше или беше неподвижна, но Мак не знаеше това — видя само неподвижност, които изтълкува като непреодолим гняв. Той тъжно поклати глава.

— Не можеш да ми простиш, нали? Все още си ми сърдита. Господи, толкова ми е тежко, че майка ми все още ми се сърди. Все още и вероятно завинаги. От проклетия ден, в който съм се родил. — Тес сви в юмрук здравата си ръка и понеже Мак не я разбираше, и не знаеше какви усилия полага, за да контролира мускулите и учестеното си сърцебиене, той видя в този жест още едно доказателство, че му се сърди. Мина доста време, а тя не каза нито дума и той осъзна, че Сара и децата са имали право. Майка му бе обречена да мълчи — не можеше да говори, а да пише й беше толкова трудно, че рядко прибягваше към него. Заобиколена от звуци, тя бе осъдена само да слуша.

— Безмълвна в един многословен словоохотлив свят — измънка Мак, без да си дава сметка колко широко се усмихва. Въздъхна и се облегна назад. — Изглеждаш прекрасно, много „elegante“, както казваше Сара, когато демонстрираше познанията си по френски. Винаги си била хубава. Приятелите ми все повтаряха, че имам най-красивата майка на света. Завиждаха ми, знаеше ли? Казваха ми какъв съм късметлия. А аз и дума не обелвах какъв ад е животът ми у дома. Защо да го правя? Беше ми приятно да ми завиждат. Предполагам, че и сега биха ми завиждали, тъй като си все така красива. И стаята ти е много хубава. Страхотни цветове. Сара ли я обзаведе? — Изчака, докато Тес лекичко кимна. — Браво на Сара. Добрата Сара. Безупречната Сара. Винаги постъпва правилно. Знаеш ли, цял живот съм ревнувал от нея. Голямата ми сестра, миропомазаната любимка.

По лицето на Тес премина сянка, която можеше да се възприеме като намръщване.

— Така си беше. Идеалната дъщеря, първородната, и в продължение на седем прекрасни години единственото дете в семейството. Докато не съм се появил аз. Би трябвало да сте ми се зарадвали, все пак син, първото дете от новия съпруг; началото на нов живот… и знаеш ли какво? — Той се приведе напред, все едно споделяше тайна. — Все се надявах това да стане. Чаках да ми се зарадвате, принцът вкъщи, надеждата за бъдещето, но така и не се случи. Защото не бях като покорната Сара, безукорната Сара. Тя никога не е имала проблеми с ченгетата, никога не е бягала от училище — по дяволите, та тя дори петици не е получавала, беше пълна отличничка, никога не се е прибирала пияна, никога не е взимала пари от портмонето на майка си, никога не е ругала родителите си, нито веднъж. Сигурно ще попиташ какво тогава правеше Сара? — Той сви рамене. — Да ти кажа истината, нищо особено. Тоест нищо, което заслужаваше внимание, нищо интересно. Което за родителите й означаваше, че тя получава първа награда.

Той се облегна назад и бавно поклати глава, сякаш се учудваше на нещо:

— Хрумвало ли ви е, на теб и на баща ми, че не мога да бъда като Сара дори и да искам? Че съм замесен от друго тесто? Знаеш ли, мисля, че въобще не ви е минало през ума. Мисля, че и двамата сте смятали, че можете да ме превърнете в Сара номер две. Не ме обичахте такъв какъвто бях; щяхте да ме обикнете само ако се променях. Това ме нараняваше, знаеш ли, караше ме да се чувствам като отрепка — това беше и вашето мнение за мен. За вас не струвах пукната пара. Предполагам, че и сега си мислиш същото.

Не можеше да си намери място, стана, видя, че Тес посяга към бутона на стената, и бързо каза:

— Съжалявам, мамо, наистина съжалявам. Понякога прекалявам. — Отново се усмихна сърдечно, сините му очи засияха, лицето му оживя — на него се появи радост и обич — изведнъж стана хубаво и момчешко. Той пак седна на стола, въртеше се, за да намери начин да се успокои.

— Чуй ме, мамо, дойдох да поговорим, да сме щастливи, а не да се караме и да спорим. Исках да седна тук, при теб, и да си изясним отношенията. Много неща се случиха, знаеш ли, толкова много… — Замълча и за миг се загледа в безизразното лице на Тес.

— Това, което исках — най-сетне продължи той с тих и дълбок глас, — е да съм пръв. Аз бях първото дете с фамилията Хейдън — да не забравяме, че Сара е Елиът — също така и първият син. Първородният син, мамо, помниш ли какво пише в Библията за първородните синове? Те във всичко са първи. Но как можех аз да бъда пръв, след като я имаше Сара? Винаги бях втори, винаги ще бъда втори. Няма да ти обяснявам колко ми е неприятно това.

Замълча, а после се усмихна.

— Но всичко е наред, преживях го, вече не мисля за това. Тежи ми само, че си дойдох у дома след три години, готов да простя и да забравя, защото съм самотен, очаквах да ме посрещне семейството ми, домът ми, а собствената ми майка не ми позволява да я посетя. Децата я посещават, Сара я посещава, но не и аз. Сега съм на пето място, след всички останали. И ето ме у дома, в предишната си стая, но съм все така самотен. На никого не му пука за мен. — Намръщи се, сякаш според него това беше в реда на нещата. — Е, имам предвид, че не съм съвсем самотен, разбира се. Имам децата и сладката Сара, имам семейство, но не и майка. Не и моята майка. Тази, заради която се върнах у дома. Бях толкова щастлив, когато Сара най-после каза, че искаш да ме видиш, че почти се разплаках, толкова бях щастлив. Но винаги когато се опитвах да определя ден и час за посещението си, ти казваше да изчакам. „Все още не.“ Тези думи ме прерязваха като с нож, когато ги изричаше. „Още не.“ От какво се боеше? Че ще дойда и ще те нападна, защото все още съм ти ядосан ли? Не съм, за бога, нямам време за това, много съм зает — повтори той и кимна на майка си. На лицето му отново грейна усмивка като неонова реклама на тъмна улица. — Аз съм зает човек.

Поседя и за пръв път си помисли, че май не е чак толкова хубаво да разговаряш с човек, обречен да мълчи. Това започна да го дразни. Имаше нужда от истински разговор, от някого, който да му отговаря.

— Работата е там — най-сетне каза той, а гласът му леко потрепери, — че никога не съм ви разбирал. И двамата с баща ми. Винаги съм смятал, че родителите би трябвало да прощават на децата си, когато сторят нещо лошо, нали се сещаш — безкрайна любов и опрощение. Без да ги съдят. Родителите не съдят, нали така? Но не и вие двамата. Седях в стаята си и чаках да се качите при мен, баща ми да се качи и да ми покаже, че ми съчувства и ме разбира. Но знаеш ли какво правеше той? Чукаше на вратата и питаше дали може да влезе, защото имало много неща, за които трябвало да си поговорим. Нямаше за какво да говорим! Нямах нужда от конско, трябваше ми баща, който да ме разбере, да види, че не съм щастлив. Мислиш ли, че ми е било приятно да ме влачат в полицията? Да чакам в проклетите му полицейски управления да дойдете и да ме измъкнете под гаранция, и полицаите през цялото време да говорят за мен? Един ме нарече „ходеща развалина“ — никога няма да го забравя — а аз му казах, че е задник, задето бърка метафорите, а той ме ступа. Никой не го беше грижа за мене, така че ме би.

Впери поглед в Тес, как му се искаше тя да му отговори, беше вбесен от мълчанието й, вбесен заради това, че дори да можеше да говори, пак щеше да избере да си замълчи, защото и преди така постъпваше — отказваше да му отговори, когато я псуваше или искаше да знае защо му забранява да прави това, което иска. Той оголи зъби, наслаждаваше се да я гледа как се гърчи.

— Исках да ти разкажа, че проклетите ченгета винаги ме биеха, когато ме сгащваха. Знаеш ли защо не го направих? Защото един ден ти ми написа писмо. Предполагам, че не си спомняш, но то изгори душата ми. Господи, та ти можеше да се качиш в стаята ми — казвах ти, че ти разрешавам, нали? Винаги, когато искаш нещо, знаеше къде да ме намериш. Не те обвинявам, че непрекъснато се карахме — не ми харесваше, но ти нямах зъб. Винаги, когато имахте желание да разговаряте с мен, знаехте къде да ме намерите.

Той впери поглед в нея — очакваше някаква реакция, някакъв знак, че има желание да се защити.

— Не ми опявай, че не съм пускал баща си да влезе. Направих го веднъж, но той нямаше представа от какво имам нужда, тогава защо да го пускам втори път. Щях да ви допусна до себе си по всяко време. Винаги, когато имахте желание да ме накарате да се почувствам по-добре, да почувствам, че на някого му пука за мен. За това са майките, за бога! Не исках да ми казваш къде греша, знаех си, че съм тръгнал по лош път, просто имах нужда някой да ме накара да се почувствам в безопасност.

Той сви пръстите на ръцете си.

— Та ти ми написа ужасно, гадно писмо. Помниш ли какво пишеше в него? „Любовта свършва.“ Написа тези думи на собствения си син. По дяволите, не бях сторил нищо лошо нито на теб, нито на баща ми, вредях само на други хора. И последния път, когато полицията ме спипа за кражбата на онази кола, казахте, че ще ми наемете адвокат, а след това ще решите какво ще правите с мен. „Ще ми наемете адвокат.“ На престъпниците им трябват адвокати, а не на гимназисти с родители, които се грижат за тях. Бях на шестнайсет години, а вие казахте, че съм непоправим. Знаеш ли какво означа „непоправим“? Закоравял! Безнадежден! Но… какво пък! Мястото ми бе на боклука, нали? Там отиват отрепките и боклуците — на сметището. Точно там се озовах — прекарах месец в онази адска дупка — затвор за малолетни. Това трябваше да ме накара да се почувствам по-добре, така ли?

Очите му се насълзиха.

— Трябваше да ми простите. Да ме приемете у дома, да ми дадете сигурност. Обадих се на баща ми от онази адска дупка — казвал ли ти е за това? Обвиних него за това, че трябваше да крада — никога не ми даваше достатъчно пари. И ако някой пострадаше по време на обирите, аз нямам вина, нещата понякога излизат от контрол. Обясних му всичко, за да ме разбере и да ме измъкне от там. Знаеш ли какво ми каза? Опитали сте се да ме разберете, но не сте успели. Кой е виновен? Той обвиняваше мен за това, че не сте ме разбрали. Направих всичко по силите си, вие се провалихте. Но в затвора влязох аз, не вие.

Той плъзна поглед покрай Тес и се загледа през прозореца, гласът му беше сериозен, говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея:

— Този гняв и горчилка ме съпътстват цял живот. Нито веднъж не съм се събудил с мисълта, че ми предстои страхотен ден, винаги се будех с мисълта, че се чувствам гадно, спомнях си всичко заради това, че съсипахте живота ми. Бяхте толкова „първични“ — мислехте само как да ме накажете. Нима смятахте, че ще ме промените, като ме наказвате да не излизам от къщи. Като ме лишавахте от някои неща — правото да шофирам, джобните пари, всичко, за което може човек да си помисли. Хрумвало ли ви е, че ако ми давахте разни неща, нямаше да съм ядосан и нямаше да търся други начини да се снабдявам с пари? Майната му, просто исках да живея нормално, сам да управлявам живота си, но вие ме държахте на каишка и я дърпахте винаги, когато представата ми „нормално“ не съвпадаше с вашата. Не вземахте наркотици, не пиехте нищо по-силно от вино, шофирахте с позволената скорост или много близо до нея, никога не лъжехте, не мамехте, не сте извършвали престъпления, поне не сте си признавали за такива. Така че вие бяхте добрите, а аз — лошият, което означава непоправим. И, за капак написа писмо, в което ми заявяваше, че „любовта умира“. Или беше „любовта свършва“. Или и едното, и другото. Би трябвало това да ме накара да обърна нова страница, така ли? Да обърна страницата на Сара? И Сара се вбесява понякога, знаеш ли, има ужасен характер, просто по-добре се прикрива от мен. — Беше толкова превъзбуден, че скочи от стола, без дори да погледне дали Тес пак посяга към бутона, и отиде до прозореца, после до вратата, пак до стола, пъхна юмруци в джобовете.

— Един ден засякох баща си, беше ходил да си търси работа, поне така ми каза. Знаеш ли за тази случка? Скочих в колата, когато я вкара в гаража, седнахме и му казах, че се е провалил тотално като баща, като мъж. Не може да си намери работа и да издържа семейството си. Божичко, първо го уволниха, после цяла година търси работа, поне така твърдеше, вероятно си е прекарвал времето по барове и бардаци. Казах му, че не се справя с този живот — не може да се грижи за децата си, вероятно вече не може да чука и жена си. Пълен неудачник във всяко едно отношение. Какво направи мръсникът ли? Избяга. Просто стана и си тръгна, напусна всички ни, не остави бележка, не се обади по телефона, нищо. Единственото нещо, което исках, бе баща, който да се гордее с мен, да ми помага, когато имам нужда от него, а той избяга. Проклет страхливец!

Настъпи продължителна тишина. Очите на Тес, ако Мак беше обърнал внимание, бяха леденостудени. Не припадна, както когато Дъг се изпусна, че Мак се е върнал — този път се стегна, мускулите й бяха напрегнати, очите й бяха втренчени в Мак, устата й, откъм здравата страна, беше свита.

На лицето на Мак грейна усмивка и той се върна на стола.

— Хей, чакай малко, не бива да говорим за това. Толкова си красива, знаеш ли, и е страхотно, че си добре, че седиш изправена. Не бива да се караме, дори да говорим за неприятни неща. Не знам как подхванахме тази тема. Истината е, вече не мисля за това. Твърде съм зает да покорявам света. Обзалагам се, че не вярваш, че ще успея. Нямаш доверие на Мак „Ножа“, нали? Сара ме нарече така веднъж, казала ли ти е? Случи се, след като случайно наръгах, как му беше името, аптекаря, де. Беше злополука, тя го знаеше и ми се извини, но все едно да кажеш на съдебните заседатели да не вземат под внимание дадени показания. Думите са казани, не можеш да се преструваш, че не си ги чул.

Той учудено поклати глава.

— И тя не ме разбираше. Знаеш ли колко е лесно да нараниш някого? Не изисква почти никакви усилия, искам да кажа, че нямаш усещането, че вършиш каквото и да било, не си направил нищо, но… — Той погледна Тес, а после отмести поглед встрани. — Искам да кажа, че е адски лесно. Би трябвало да е по-трудно. Ако хората знаеха колко е лесно, щяха да са много по-добри и внимателни. — Мак се замисли и настъпи продължителна тишина. После вдигна поглед: — Е, да ти кажа ли как завладявам света? Знам, че искаш да чуеш — родителите искат да се гордеят с децата си. Много пъти си ми казвала, че искаш да си горда с мен. Тогава трябваше да признаеш, че не ви давам много поводи за това. Просто трябваше да го признаеш, нали? Е, ето как стоят нещата сега. Работя за един човек, който ми е като баща, защото ме харесва и знае колко ме бива, а и при него имам възможност да се издигам все по-нагоре. Няма граници, така казва той.

Тес посочи с пръст Мак, после още веднъж.

— Какво? Откъде да знам какво искаш да ми кажеш, по дяволите! Да не мислиш, че съм телепат?

Тя не спираше да го сочи с пръст.

— Имаш предвид мен ли? Какво за мен? А, искаш да ме попиташ какво работя при него ли?

Тес свали ръката си и леко кимна.

— Какво ще кажеш, а? Разбрах те. Добър съм, а? Искаш да знаеш какво точно върша за него. — Усмихна се със заразителната си усмивка — широка, открита, нетърпелива, от която сините му очи се присвиха. — Може би се чудиш дали изпълнявам „мокри поръчки“ за него. — Изсмя се гръмогласно. — Той се занимава с недвижими имоти, мамо. Купува и продава сгради. И строи сгради. По цял свят. Видях толкова свят, докато работех за Лу, колкото ти и баща ми никога не сте виждали през живота си. Места, за които даже не сте чували, искаш ли да ти кажа кое е любимото ми място? Разказвах за него на децата, толкова е странно. Това е скалист ров насред океана, който се казва Науру, няма ограничения, всички се радват да ти помогнат да си изпереш парите. — Поклати глава и погледна Тес. — Знаеш ли какво означава да „переш пари“? Е, няма значение. Не е твоя работа. Сега ще ти разкажа какво правя — ще ти хареса. Гарантираха на Лу, че ще получи разрешение за строежа на казино на Фокс Ривър — знаеш ли къде се намира? На майната си, в чукарите на запад от тук — това значи, че ще получи разрешителното, щом докаже, че притежава земята. Това е единственото разрешително, което властите ще парафират за следващите пет години, а то е почти в джоба на Лу. Работя върху това да получим земята — едни други хора също я искат, но ще се откажат и ще строим ние.

Той отново се ухили, защото помисли, че неподвижността на майка му означава, че тя е смаяна от успеха му. Сега му беше приятно, че майка му не може да говори — беше слушател, който не задава въпроси и не критикува. Може би точно за това хората плащат на психиатри. Мак се облегна назад — словоохотлив и любезен.

— Искаш ли да ти кажа как ще накараме тези хора да се откажат? Лу го измисли. Трябва да му се възхищаваш, мамо, разбира и от работата, познава психологията на хората. Виж сега, общината реши, че ще одобри новото строителство върху тази земя, ако съседният град го анексира. Местната управа трябва да го гласува и Лу им помага да вземат решение. Как, ще ме попиташ. Има начини да бъдат убедени политиците — по цял свят са едни и същи. Все не им достигат пари и искат да играят в голямата игра. Ако живееш в скапан, задръстен провинциален град, колко често ти се предоставя възможност да работиш с човек като Лу Коркоран? Подпомага ги с допълнителни средства в брой — не плащат данъци върху тях, което също е помощ — те са доволни, така че гласуват срещу анексирането на терена в съседство, ако другите кандидати поискат да строят на него. Принудени са да си вземат мрамора и да си отидат у дома. Voila! Местните политици гласуват анекса, щом Лу получи разрешителното за строеж. Ние построяваме казиното и познай кой ще е управителят? Точно така — на вашите услуги, дясната ръка на Лу.

Той се облегна назад. Сияеше от щастие.

— Ще те заведа да го видиш. Представлява корабче на реката, точно за това ни е разрешителното, само че ще е закотвено постоянно на пристанището, ще е свързано на брега с второ казино, офиси и всичко останало. Направо ще паднеш, мамо, няма да повярваш на очите си — огромни игрални зали, не можеш да им видиш края, пет-шест ресторанта, първокласни, не от онези за бързо хранене, мраморни тоалетни, а изработката! Лу е прозорлив, далновиден човек и никой не може да застане на пътя му. Ще ти се да си на негова страна.

Облегна лакти на коленете си, наведе се напред и се вторачи в майка си.

— И знаеш ли какво? Когато завалят големите пари, аз ще се погрижа за теб. По-добре от Сара, по-добре от всеки друг. Не ти харесва как се отнасят с теб тук, ще купя целия скапан санаториум и ще го ръководя така, както ти искаш. Искаш нови дрехи, ще доведа любимите ти дизайнери тук, за да ти покажат какво могат да направят за теб, без да ставаш от стола си. Искаш да видиш света, ще купя самолет и екипаж и ще те заведа, където пожелаеш. С толкова пари, мамо, ще имам всичко и каквото ти си пожелаеш, ще го получиш. Какво ще кажеш, а? Баща ми не можеше да се грижи за теб, но аз мога. Това се казва добър син, а?

Той се облегна назад, опъна крака и ги кръстоса.

— Мога да се грижа за цялото семейство. Вече го правя, знаеш ли? Трябва да видиш децата, щастливи са като риба във вода. Уредих на Дъг изложба, разказа ли ти? Сладурските му скулптури бяха подредени из цялата галерия „Франклин Стоунър“, хубаво място, не от онези аматьорски дупки. Той беше… — Тес отново го посочи с пръст. „Сега пък какво?“ — помисли си той за миг и се ухили. — Искаш да разбереш как го направих ли? Как уредих изложба на едно некадърно хлапе ли? — Тес удари с ръка по масичката пред себе си. Неочакваният удар прозвуча като изстрел в тихата стая. — Добре, де, добре. Всъщност не е чак толкова зле, доста е добър, но е още дете, няма спор за това, нали? Както и да е, та, как му уредих изложбата. Обадих се тук-там. Нали знаеш, намират се хора, които ти дължат услуга и всичко се урежда. Франк и партньорът му притежават галерията и бяха позакъснели с плащанията, не чак толкова, но все пак достатъчно, за да им напомня, че доставките всеки момент могат да спрат.

Лицето на Тес се изкриви, когато направи опит да свъси вежди. Мак се ухили.

— Подслушва ли ни някой? — Театрално погледна под стола си. Чувстваше се щастлив и беше словоохотлив. — Става дума за наркотици, мамо, жизнената сила на буржоазна Америка. Парвенютата идват в града за седмичните си запаси или добри момчета като мен им ги доставят. Осигуряват какви ли не неща, нали знаеш — хранителни стоки, вестници, витамини, лекарства, куриерски услуги, каквото си помислиш. Така че изпълнявам поръчки. Част съм от американския начин на живот. Например помогнах на Лу да оправи кашата, която забърка с Пуси… О, не знаеш тази история, нали? Не е важно, мамо, просто един от многото начини да съм полезен. — Той се ухили. — Крайно необходим. Лу застреля жена си, а аз направих така, че да изглежда като самоубийство. Франк и приятелите му правят всичко, за да получат доставките си — аз доставям. Позволявам им да закъсняват с плащанията, само толкова, колкото да са ми подръка, когато ми потрябват. Това е просто добър бизнес. Трябваше ми галерия за една вечер, а Франк и приятелите му ми помогнаха. Боже, колко беше щастливо хлапето, това го накара да ме обикне. Виждаш ли? Добър син, добър брат — какво повече й трябва на една майка, за да е горда с детето си?

— Мамо! — извика Кери и връхлетя в стаята. Беше се изчервила. Погледна предизвикателно Мак. — Редно ли е да си тук?

— Здрасти — весело я поздрави Мак.

— Какво правиш тук?

— Хей, не може ли човек да посети майка си? Ти си тук, защо и аз да не съм?

— Защото… — Тя свъси вежди. — Мислех, че мама каза, че не иска да те вижда.

— Мама не може да говори — отбеляза той.

— Напротив, може! Не бива да говориш така! Тя казва много неща, а ние я разбираме! А и пише, нали, мамо? — Отиде при Тес и я целуна. — Как си?

Тес погали Кери по лицето, а после посочи списанието в ръката й.

— Точно това дойдох да ти разкажа. — Тя се поколеба, защото не бе сигурна какво означава присъствието на Мак, а и се почувства неудобно от начина, по който я гледаше той. Всъщност атмосферата в стаята бе някак странна и неловка. Но майка й не изглеждаше зле или на път да припадне, както когато Дъг допусна онази ужасна грешка. Може би всичко беше наред.

— Публикуваха разказите ми. — Тя седна на облегалката на стола на Тес. Постави списанието на масичката пред майка си и го разтвори. А после въпреки неудобството, за да бъде честна и почтена, каза: — Мак го направи. Помниш ли, казах ти, че ми е обещал? Е… изпълни си обещанието. Виж, погледни само. Този е мой и този също, и следващият. Три един след друг. — Отново се развълнува. — Пише и името ми! Напечатано е! Кери Хейдън, три пъти!

Тес сложи здравата си ръка върху тази на Кери и бавно прелисти списанието. Страниците му бяха тънки, почти прозрачни, а текстът ту избледняваше, ту ставаше ясен, от което буквите изглеждаха сякаш са с различен размер. Корицата беше от синя хартия, а отгоре с големи черни букви пишеше: „Нови разкази“.

Тес разлисти първата страница, а после втората. Нямаше нито титул, нито издателско каре, нито информация за авторските права. Отдолу на втората страница имаше някакво име: „МН Пъблишърс“ и пощенска кутия в Чикаго. На следващата страница беше съдържанието — шест имена, подредени по азбучен ред. Името на Кери беше първо. Обърна последните страници, където обикновено има биографична информации за авторите, но откри две празни страници. Списанието съдържаше осем разказа между две корици — три на Кери и един на останалите автори. Тес бавно прелистваше страниците и четеше част от написаното, а Кери сияеше от вниманието, което им обръща майка й.

— Не е ли страхотно? — извика тя и подскочи. — Не е ли направо невероятно? Госпожа Нортън, учителката ни в училище каза, че съм още много млада, за да публикуват разказите ми. И Сара не повярва, че ще успея. Но Мак може всичко.

Тес вдигна очи и срещна погледа на Мак, който бе станал бдителен, а лицето му бе навъсено.

— Не успях да ги прочета — монотонно заяви той. — Кери грабна списанието. Така е редно — добави широко усмихнат. — Тя е авторът.

Майка му не откъсваше поглед от него и той рязко се изправи.

— Време е да тръгвам, приятели и съседи. Дългът ме зове. — Обърна се към Кери, сякаш току-що му е хрумнало нещо. — Дано не си се притеснила, че ни прекъсваш, когато дойде.

— Моля?

— Може да си се притеснила, че прекъсваш разговора ни, и да си почакала навън, преди да влезеш.

— Притесних се, но не много… — Хваната неподготвена, Кери замълча, защото знаеше точно какво има предвид брат й. — Не, аз… влязох направо.

— Направо значи.

— Да. В смисъл, че не чаках навън. — Тя се изсмя притеснено. Искаше й се да не се чувства некадърна или виновна в присъствието на Мак. — Исках да говоря с мама, само това.

— Не надникна ли през ключалката? — Уж на шега я притисна той. — Не подслушва ли на вратата?

— Не! — Много й се искаше да се почувства по-добре, отново да е щастлива с Мак, затова се обърна и се хвърли на врата му. — Благодаря ти за списанието, благодаря, благодаря! Ще помня това докато съм жива. Ще те накарам да се гордееш с мен, обещавам. Няма да спра да пиша и някой ден ще стана известна, и ще разказвам на хората, че дължа всичко на теб.

Изненадан, извърнал глава от строгия поглед на Тес, Мак прокара ръка през лицето си, за да премахне от него изражението, което го помрачаваше. Майка му не можеше да разбере дали на лицето му е изписана тъга, както си помисли в първия момент, или беше просто игра на светлината, но определено имаше нещо, което и Кери забеляза. Объркана, неспособна да разбере всичко, което се случваше, тя отново седна. Леко се намръщи на брат си и покровителствено прегърна Тес през раменете. Почувства се необичайно зряла, а майка й изглеждаше малка и уязвима в прегръдката й. Мак ги погледна.

— Две харпии — промърмори той.

— Две какво? — попита момичето.

— Красиви жени в гръцката митология. Всички ги обичали, когато се държали добре. — Той леко се усмихна както преди малко и им помаха на излизане.

— Странен е, нали? — отбеляза Кери. Това не беше въпрос.

Тес взе молива си и написа на бележника „Сара“.

— Хей, този път ти беше по-лесно! — възкликна Кери. Ръката на майка й не е била толкова уверена и стабилна от години насам. — Състоянието ти се подобрява! Знаех си, знаех си, че ако имаме търпение…

Тес започна да губи търпение и посочи думата, която беше написала.

— О, да. Какво Сара? Искаш да дойде ли? Пак ли не ти е добре? — Тя скочи. — Веднага ще й се обадя.

Майка й вдигна ръка.

— Не ти е зле? Добре си? Тогава кога искаш да дойде Сара? Тази вечер? Утре? — Почака майка й да й отговори. — Е, ще й кажа да дойде при първа възможност. Така добре ли е? Трябва да се прибирам за вечеря, а Сара ще се обади на регистратурата, за да каже точно кога ще дойде. Съгласна ли си? Сигурна ли си, че си добре? Всичко е наред, нали?

Тес кимна леко, а тя я зацелува.

— Обичам те, обичам те — каза и изтича навън.

 

 

— Не беше зле — обясни на Сара, докато й помагаше да направи салатата в кухнята. — Но не беше и добре. С писането се справи по-добре от друг път, но не беше спокойна. Написа името ти. Това някак си ме притесни.

Сестра й изключи фурната.

— Това е готово. Аз отивам при мама. Вечеряйте с Дъг. Аз ще хапна, като се върна.

— А Аби?

— Спи. По-късно ще видя как е.

— Все спи! Какво й е, та не може даже да стои будна и да е част от семейството? Все едно вече не ни обича. Не си е ударила главата при катастрофата, а ръката, защо тогава се държи като луда? Не се случи трагедия, а просто претърпя автомобилна катастрофа, никой не загина или…

— Стига вече — сопна й се Сара. — Срамувам се от теб. Беше нещо повече от катастрофа, става дума за връзката й с Шон, за собствената й преценка, как ще погледне приятелите си в очите, как ще погледне самата себе си. Освен това вече няма кола, дреболия наистина, но за нея тя бе много важна. Аби преживя доста и ще й трябва време да проумее и да се прави със случилото се. Трябва да сте мили с нея, когато е будна, и да я оставите сама да реши проблемите си, а не да решавате дали е луда или не.

— Съжалявам — извика Кери и продължи по-тихо: — Сигурно ръката я боли.

— Вероятно всичко я боли, но мисля, че мислите й й причиняват най-много болка. Доста е болезнено да те е срам от нещо, което си направил.

— Но тя не е виновна, че Шон е искал да ограби бара и че един човек е пострадал! Все пак не е умрял, приятелят на Шон само го е ударил няколко пъти. Аби дори не е била там!

— Тя ги е закарала и ги е изчакала. Знаела е, че ще направи нещо нередно и след това бързо трябва да избягат. Знаела го е, макар че не е взела пряко участие в престъплението, знаела е, че не бива да е там. Била е наясно с всичко това и все пак… го е направила.

— Защото е била влюбена.

— Защото не е разсъждавала трезво. Тръгвам, скъпа, погрижи се за Дъг. Връщам се възможно най-бързо. О, още нещо. Мама беше ли разстроена от разговора с Мак?

— Не знам. Аби ще тръгне ли пак на училище?

— Разбира се. Минаха само няколко дни. Кери, моля те, не се притеснявай толкова. Тя е силна, ще се справи. Ако има нужда от помощ, ние сме насреща. Чу ли какво каза Мак на мама?

— Не! Нищо не знам! Не чух нищо!

Сара се загледа в поруменялото й лице.

— Чула си нещо, но не искаш да ми кажеш, нали? Не искаш да издаваш Мак, но трябва да знам какво може да е разстроило мама. Разбираш ли?

Кери кимна.

— Нищо ли няма да ми кажеш? — попита я Сара.

Тя поклати глава.

— Ще разбера от мама. Просто ще ми отнеме малко повече време и ще е доста по-трудно отколкото ако ми разкажеш сега — обясни й сестра й.

— Нищо особено — извика Кери. — Каза нещо от сорта, че е добър син и добър брат, нямало ли мама да се гордее с него и се усмихваше, сякаш наистина е щастлив. Само че… по-късно не беше чак толкова.

— Не беше толкова…

— Щастлив.

— Кога настъпи тази промяна?

— Преди да си тръгне.

— Какво се случи, преди да си тръгне?

— Нищо, просто се промени.

— Но какво направи той, какво направи мама?

— Тя разглеждаше списанието с разказите ми, разлистваше страниците, преглеждаше ги, загледа се по-продължително в първата, след това в последната страница, а после вдигна поглед и се втренчи в Мак, той също я гледаше.

— Това ли е всичко?

Кери сви рамене.

— После си тръгна?

— Каза, че не успял да прочете списанието, защото съм го взела първо аз. После добави, че трябвало да тръгва, нарече ни приятели и съседи, което ми се стори доста странно. Тръгна си, а аз останах при мама още малко и… това е всичко.

— Добре. Няма да се бавя. — Сара я целуна, но беше бясна. „Проклет да е, проклет да е за това, че разстройва цялото семейство. Как смее да ходи при майка ми? Тес не искаше да го вижда, не беше готова за това. За какъв се мисли, дяволите да го вземат, та й се натрапва така? За какво беше толкова притеснена Кери? Или уплашена? Държеше се така, сякаш се страхува. Проклет да е, защо не ни остави на мира? Защо просто не си тръгне?“

 

 

— Добре ли си? — попита тя Тес, щом влезе в стаята й. — Кери ми каза, че Мак е бил тук. Разстрои ли те?

Тес посочи часовника на стената.

— Знам, че е време за вечеря, но първо исках да те видя. Добре ли си?

Майка й й се усмихна, а Сара седна и хвана ръката й.

— Разстроил те е.

Тес поклати глава. Посочи молива и Сара го сложи между пръстите й. Тес се поколеба, а после написа „първо“.

— Първо? В първия момент си се разстроила? Не те виня. Появил се е без предупреждение. Е, прави каквото си иска, нали? Каза ли какво иска от теб?

Сара наблюдаваше как майка й пише и разбра, че Кери е била права — ръката на Тес бе доста стабилна. Нещо се бе случило и й бе вдъхнало сила и воля да овладее ръката си, вместо да остави слабостта да я победи. Както и скуката, досадата, безпомощността и многото страхове. Но сега изглеждаше по-сигурна и уверена в себе си, поне дотолкова, че да опита.

„Мак — помисли си Сара. — Идвал е, а тя е добре. Издържала е. Това е то. Може би по някакъв начин дори го е надхитрила и го е заблудила.“

Смаяна, Сара гледаше как майка й пише „горда“.

— Горда ли? От нещо, което е направил той ли? Или е искал да се гордееш с него. Така ли е? — Тя изчака Тес леко да кимне. — Значи ти е разказал колко е зает, колко е преуспял, какво направи за Дъг и Кери и колко много го обичат те. Усмихвал се е и е бил очарователен и мил. А ако е казал нещо и за мен, едва ли е било ласкателно.

Тес отново написа „д, р, г, а“. Спря и се опита да напише цялата дума „дрога“.

Сара кимна.

— Знам. Надуших, че е пушил марихуана в стаята си още първия ден, след като се върна, и го предупредих да не употребява наркотици в къщата, а той обеща, че няма да го прави.

Странно, че и Тес знаеше за наркотиците, но явно Мак е искал да шокира майка си или да й докаже, че може да направи каквото си иска и тя не може да му попречи.

— Не е много добър човек — за пръв път го изрече на глас. — Поне невинаги. Вероятно аз не го харесвам или му нямам доверие, а може би и двете. Може наистина да се чувства нещастен и съм убедена, че би трябвало да съм по-мила с него, но е трудно, поне на мен не ми е лесно. Може би аз самата не съм чак толкова добър човек. Мисля, че Кери и Дъг го харесват, поне през повечето време. За Аби не съм убедена. Уморена ли си?

Тес се беше променила само за миг — беше се свила в стола си, отнесена нанякъде, сякаш усилията, които полагаше да общува с близките си, да мисли за Мак, я бяха изтощили и беше някак апатична. „Сякаш отново се е предала“ — ядоса се Сара, защото ако майка й се предадеше, щяха да я загубят.

— Не бива да се предаваш. — Тя не скри гнева си. — Това те поддържа жива. Ако си мислиш, че ще те оставя да вземеш решение да умреш, жестоко се лъжеш. Ще помислим пак по този въпрос, ако състоянието ти рязко се влоши, но дотогава ти си оставаш наша майка и ние се нуждаем от теб. Ти също имаш нужда от нас и ние ще ти помогнем, но трябва да се бориш.

Тес се втренчи в нея.

— Трябваш ни — повтори Сара. — Нуждаем се един от друг. Нали затова сме семейство. — Тя замълча, докато устните на майка й бавно се разтегнаха в усмивка, а погледът й се оживи.

Сара въздъхна:

— Благодаря ти. Обичам те, всички те обичаме. А и състоянието ти се подобрява, виждам го. Всеки, който се срещне с Мак, без това да го смути и обърка, е истински герой. А сега поспи малко. Аз се прибирам. Утре ще намина пак, а през уикенда ще дойдем всички. В понеделник е Денят на труда, но вместо да се трудим, ще дойдем да те видим. — Сара целуна Тес по бузите. — Обичам те.

„Може би наистина не съм добър човек — помисли си Сара на път за вкъщи. — Не помогнах на Пуси, когато ме помоли, не се опитах да разбера защо Дона наговори толкова много лъжи, ядосвам се на Мак без очевидна причина. Защо, за бога, да се гневя на човек, който прави такива прекрасни неща за Дъг, Кери и Аби? Може би ревнувам. Може би не искам да ми се месят в отглеждането и възпитанието им. Може би съм егоистка. А и защо толкова бързо си помислих, че Рубен е някакъв злодей и негодник? Не му дадох никаква възможност да ми обясни каквото и да било. Хайде пък сега, какво толкова има да обяснява, след като съпругата, за която нищичко не знаех, се появи на вратата, докато бях в леглото със съпруга й? Не мога да отговоря на този въпрос, защото не се опитах да намеря отговора. Просто си тръгнах. Да, но го направих, защото дойде тя. След това не му се обадих повече. Той ми позвъни само веднъж и не ми даде никакво обяснение. Каза, че действа по въпроса да промени нещата. Лесно е да го каже, нали? Аз му се обадих, след като видях Лу Коркоран на строителната площадка на Карано Вилидж, а той не ме потърси дори да ми благодари. Така че съм била права. Може да е уреждал проблемите и пречките в личния си живот и да не е имал време, но аз бях толкова ядосана (и наранена), че не се сетих за това. В момента, в който се появи съпругата му, престанах да му вярвам.

Тесногръда, критична, зла.

О, я стига, не съм чак толкова лоша.

Надявам се, че не съм.“

Тя вкара колата в гаража и изключи двигателя. „Наистина ме заболя. Имах основателни причини да…“

— Как е мама? — попита Кери, щом Сара влезе в кухнята.

— Добре е. Уморена е, но мисля, че е добре. Казах й, че този уикенд всички ще отидем да я видим.

— Без Мак.

— Всички, с изключение на Мак.

— Здрасти, Сара — поздрави я Аби. Тя седеше на кръглата маса в трапезарията, а празната чиния от вечерята все още беше пред нея.

Сара я целуна.

— Изглеждаш по-добре.

— Сигурно, защото Кери ми каза, че би трябвало да съм добре.

Сара се обърна към момичето:

— Мисля, че ги казах…

— Недей, Сара, всичко е наред — изрече Аби. — Няма нищо. Не се сърдя на Кери. Заяви, че се държа като героиня от някой неин разказ, и че ако напише подобна история, ще кажеш, че доста преувеличава и че трябва да я промени. И май е права. В смисъл, че наистина се чувствам ужасно, но… вечерята беше чудесна — смени темата тя.

Сара се засмя. Или се отнасяше прекалено покровителствено към Аби, или беше твърде строга към Рубен…

— О, между другото, Рубен те търси по телефона — подхвърли Кери. — Каза, че ще звънне пак към десет.

Дъхът й секна. Преди малко, докато се прибираше, го охули и обвини в много неща, сега не знаеше какво да мисли за него, за себе си — а как да разговаря с него, без да е наясно със собствените си чувства и мисли? Това, че се съмнява в себе си и в това дали постъпва правилно, не означава, че изведнъж отново му е повярвала или че може да забрави и прости това, което продължаваше да смята за измама и лъжа. Не беше сигурна дали иска да го направи.

Ами ако искаше? Разбира се, че иска. Той й липсваше все повече и повече. Защо да се заблуждава? Искаше й се да е с него. Още сега. И утре. И другата година. Завинаги.

Все още нямаше представа какво ще си кажат и как ще възобновят връзката си. Имаше два часа да измисли. Но докато вечерят, докато поговори с Аби, докато помогне на Кери и Дъг с домашните, и не остана време за размишления. Сгъваше прането в стаята си, когато той се обади, точно в десет.

— Сара, не можах да се върна при теб, преди да съм затворил някои страници от живота си. Исках да ти се обадя и да ти благодаря за… добре ли си?

Тя тихо се засмя, като чу гласа му.

— Да, благодаря.

— А децата?

— И те са добре.

— Мисля за тях и за теб. Има много неща, които трябва да ти обясня, да те помоля да разбереш и да простиш… — замълча, тя също не каза нищо. — Благодаря ти, че ме предупреди за Коркоран — продължи той. — Помогна ни да насочим вниманието си в друга посока. Искам да ти разкажа за това. Имаме да говорим за толкова много неща.

— Страшно много неща — промърмори Сара.

— Имаме и време. Ако го позволиш.

„Ако мога да го позволя.“

— Сара, всичко ще научиш, обещавам ти. Но не по телефона. Искам да ти го кажа лично. Ще ми дадеш ли тази възможност?

Тя затвори очи. Гласът му я обгръщаше, чувстваше тежестта му, закрилата и топлината му, сякаш е голям шал и се замисли дали през всичките тези седмици, откакто напусна къщата му, й е било толкова студено.

— Да — отвърна.

— Благодаря — почти официално отвърна той и тя се сети, че направи същото и при първия им разговор по телефона, преди месеци, когато я покани на вечеря. „Има време и за чувства — помисли си. — Все още е рано за това.“ — Следващата седмица трябва да отида до Ню Йорк — продължи той. — Само за ден-два. Има ли начин да дойдеш с мен?

— Не знам. — Много й се искаше да отиде. Беше наясно, че ако искат да възобновят връзката си, ще е най-добре да сложат началото далеч от всичко тук — работата, отговорностите, случилото се последната им вечер заедно и последствията от него. Можеше да си вземе ден-два отпуска, тъй като нямаше неотложна работа. Началото на септември винаги беше спокойно.

Но никога не бе оставяла децата сами, когато пътуваше. Изведнъж й хрумна, че не беше пътувала никъде. Откакто се върна, не беше напускала Чикаго. Три години и половина, посветени на работата и семейството, службата, грижата за децата, къщата, и все по-често, откакто Аби можеше да поеме отговорност за по-малките, си позволяваше да се поразсее из града.

Аби вече беше почти на шестнайсет и можеше да поеме грижата за дома и децата за повече от една вечер. И тримата щяха да са на училище през целия ден, щяха да са сами само една нощ. Да, сестра й можеше да го направи, но все още се възстановяваше от личните си проблеми и в момента не беше в най-добрата си форма, за да поеме отговорност и за децата.

„Мак“ — помисли си Сара, но веднага отхвърли идеята.

— Ще опитам — най-сетне отвърна тя. — Кога заминаваш?

— В понеделник сутринта. Ще се върнем във вторник следобед.

— Утре би трябвало да знам дали ще успея или не. — Поколеба се дали да признае, че й се иска да отиде, но замълча.

— Благодаря ти за това — нямаше какво повече да си кажат и замълчаха.

— Ще ти се обадя — най-сетне изрече Сара, а Рубен трябваше да се съгласи. Той се отпусна за момент в стола си в библиотеката, която беше тихо островче, откъснато от шума на града, и се проклинаше за грешките, които бе допуснал — съзнателното неблагоразумие, което прояви, като се ожени за Адрис, детинските му представа за брака им, решението му да поддържа необвързващи връзки с жени, за да се предпази от евентуално страдание, разочарование, дори тревога и страх.

Не би постъпил така, ако ставаше дума за работата му. Знаеше го със сигурност — щеше да открие грешките си и да намери начин да не ги допуска в бъдеще, щеше да промени нещата и да продължи в посока, която изглежда по-обещаваща от предишната. „Нямаше да се предам, нямаше да се скрия най-позорно в миша дупка и да отрека дори възможността за сериозно обвързване. Нямаше да поставя човек, на когото държа и обичам, в унизително положение, нямаше да позволя да страда. Идиот. Колко време му трябва на един мъж, за да порасне? О, хайде, стига вече! Не съм чак толкова лош.“ Представи си Сара, която му се усмихва: „Пак преувеличаваш“.

Излезе бавно от библиотеката, мина през хола, трапезарията, кухнята и стаята. Отиде до кабинета си и сложи в уредбата диск със сонатата за пиано, която през юношеските си години бе разучавал.

„Не съм казвал на Сара, че в продължение на петнайсет години съм учил пиано, че в колежа съм свирил в джаз трио и че все още свиря от време на време. Не съм й казвал толкова много неща. А и има толкова много неща, които не знам за нея. Ако не бях такъв глупак, щяхме да имаме време да се опознаем… Стига толкова — заповяда си той. — Себеотрицанието е привилегия, която аз не заслужавам.“ Засмя се. Трудно се отказва човек от удоволствието да се самосъжалява. Сара ще му влезе в положението. След време всичко ще им се струва смешно и забавно.

Написа имейл, който туроператорът му да прочете, щом отиде на работа следващата сутрин, в който го молеше да резервира два самолетни билета до Ню Йорк за понеделник с връщане във вторник късно следобед. Ако се наложеше, щеше да ги анулира, но сякаш след като написа имейла, идеята Сара да е с него изглеждаше по-реална. Имаше две уговорени срещи в Манхатън, но щеше да ги посъкрати. Останалото време беше на тяхно разположение.

Беше вперил празен поглед в библиотеката, представяше си Сара, легнала в спалнята му, осветена от единствената лампа, главата й е положена на рамото му, топлото й тяло е сгушено в обятията му, ръката й е на гърдите му, дишането й се възстановява в ритъм с неговото, след като са се любили.

Никога не бе искал нещо толкова много, както Сара Елиът да е част от живота му, съдбите им да се преплитат, двамата да са неразделни. Повече от всичко на света искаше да е сигурен, че ще започват и приключват дните си заедно, че съдбите им ще се слеят, гласовете им ще звучат като един, когато заедно се справят с живота и неговите малки или по-големи трудности.

Отиде на работа: лек срещу мечтите, срещу самообвиненията за допуснатите грешки, дори срещу отправянето на молитви. Господ да ни даде сили да подобрим живота си. Седна зад бюрото си и систематизира фактите, които с Исая бяха научили досега: „Коркоран Ентърпрайзис“, собственост на нюйоркска компания, в която Лу Коркоран е миноритарен акционер, бе получил временно разрешение от сената на щата Илинойс за построяването на кораб-казино на река Фокс при условие, че се сдобият с подходящ терен. От съобщението на Сара стана ясно, че Коркоран е избрал за тази цел строителната площадка на Карано Вилидж край Ривър Бенд — теренът е до реката, има достатъчно място и за друг бизнес, свързан с казиното, дори за алея с магазини и паркинг.

Всичко останало бе само предположение, въпреки че две неща бяха пределно ясни — Коркоран стоеше зад демонстрациите и писмата до пресата, които спъваха работата по строителството на селището, и че по някакъв начин той бе убедил градския съвет на Ривър Бенд да отложи анексирането.

„По някакъв начин“ — иронично си помисли Рубен — в подобни случаи „по някакъв начин“ означава пари: подаръци под масата, участие в политически кампании.

Проблемът бе в това, че с Исая нямаха никакви доказателства. Нямаше данни Коркоран да е бил в Ривър Бенд по време на протестите или пък по друго време, освен когато Сара го е видяла там. Хората от града и околностите, с които разговаря Рубен, не споменаха името му: говореха само за „хлапето“, тайнствения манипулатор. Може би точно него видя Рубен зад дърветата, но изчезна веднага щом забеляза, че той гледа към него. Но дори и това не бе сигурно. Продължаваха да се борят със средствата, с които разполагаха. Рубен подготвяше брошура. Първата страница бе готова — на нея имаше снимка на терена в сегашния му вид — диви цветя, трева, дървета, потокът, който преминаваше като тясна сребриста ивица през имота, а в далечината блестеше огряната от слънцето река. Под снимките имаше едно изречение, написано с главни букви: „Как искате да изглежда тази земя утре?“.

Във вътрешната лява страница на брошурата снимката бе променена на компютъра. Цветята и дърветата бяха изчезнали, а на тяхно място имаше пететажен кораб-казино, закотвен на брега на река Фокс, свързан със закрит мост с голямо казино и административни сгради на брега. Сребристото поточе си беше там, до един от огромните асфалтирани паркинги, които обикаляха казиното и от трите му страни. Един от паркингите продължаваше и се превръщаше в алея с магазини покрай магистралата. Рубен направи тази снимка малко след като получи съобщението на Сара. Този комплекс се наричаше „Казино Вилидж“, беше построен преди десет години на река Мисисипи и работеше денонощно. Посещаваха го комарджии от Айова, Уисконсин и Илинойс.

„Ново значение на думата «селище» — помисли си Рубен.“ Беше седнал пред компютъра си и поставяше „Казино Вилидж“ на мястото на бъдещето селище „Карано Вилидж“.

На дясната страница на брошурата имаше снимка на Карано Вилидж така, както художниците на Исая го бяха нарисували за архитектите, инженерите и първите инвеститори. Виждаха се къщи, между които имаше просторни зелени площи с дървета, храсти, цветя, езерца, клубове, спортни центрове, игрище за голф, тенис кортове, плувен басейн, детски площадки, игрище за софтбол. В далечината, близо до магистралата, имаше магазини, които по проект приличаха на къщи с островръх покрив.

Под снимката на казиното с главни букви пишеше: „Очаква се разрешителното за построяването на ново Илинойско казино. Може ли то да е в Ривър бенд?“.

Под снимката на Карано Вилидж се задаваше следният въпрос: „Или е възможно в Ривър бенд да има зелени площи, светлина и въздух… и добри съседи?“.

Рубен работеше върху текста на последната страница — кратко описание на Карано Вилидж на река Мисисипи и един параграф, в който ги сравняваше, и най-вече доколко отговаряше на исканията на хората. Когато телефонът иззвъня, той проверяваше текста, за да се увери, че не е обвинил някого, че не е цитирал нечие име. Погледна часовника си — 23.00 часа — и веднага вдигна слушалката. Помисли си, че може би Сара го търси да му каже какво е решила за пътуването.

— Рубен, буден си, нали? — попита го адвокатът му от Ню Йорк. — Не вършиш нещо приятно и неприлично, нали?

Рубен се засмя.

— Буден съм и работя. Нищо неприлично или приятно. Какво става, Гус?

— Току-що говорих с Ардис по телефона. Разговорът ни продължи от седем часа до сега. В случай, че не те бива по математика, нека ти кажа, че това прави четири часа. Трудно се понася такъв дълъг разговор, а с тази вбесена жена беше направо мъчение. Увеличавам четири пъти хонорара си за всеки час разговор по телефона с твоята Ардис.

„Не е моя. Никога не е била, дори когато си мислех, че искам да е моя.“

— Рубен? Онемя ли, толкова ли те стреснах?

— Какво иска? Вече прие предложението ни.

— Това беше тази сутрин. Но след това е мислила върху предложението, никак не й е било лесно, разказа ми надълго и нашироко и го отхвърля.

— Не може да постъпи така. Утре подписваме документите.

— Не, няма. Няма да подпишем нищо, по дяволите, ако трябва да я цитирам дословно.

Рубен включи високоговорителя на телефона, стана от стола и се заразхожда из стаята. Гневът му нарастваше.

— Какво иска?

— С две думи, повече пари. Цяла торба. Не, цял проклет вагон. Иска вагон, пълен с пари.

— Няма да го получи.

— Колко силно искаш този развод?

— Смятам да го получа — не бях ли достатъчно ясен? — Но нямам намерение да стигна до просешка тояга.

— Браво! И как точно ще го направиш?

Той взе ножа за писма. Сара му го беше подарила, а Ардис се опита да го използва като оръжие срещу него. „Животът е пълен с противоречиви послания“ — иронично си помисли.

— Гус, направихме й предложение, и то много по-щедро отколкото заслужава.

— Това, което заслужава, според нея е обезщетение за двайсет и двете години любов, всеотдайност, преданост, поддържане на дома, грижи, подкрепа, насърчаване и… чакай да погледна в бележника си. Искам да цитирам точно. А, ето — за това, че е била принуждавана да задоволява сексуални желания, които граничели с животинските. — Настъпи продължително мълчание. — Разбира се — продължи Гус, — не може да го докаже. Но и ти не можеш да докажеш, че не е вярно. За един ден дамата си е намерила нов адвокат и доста умен. Познавам го, добър е, хищник, но си го бива.

Гневът на Рубен избухна:

— Колко време смята да протака тази работа?

— Хей, не крещи на мен, аз не съм…

— Непрекъснато измисля нови лъжи и всеки път вдига мизата, така ли? Докога? Докато…

— Рубен! Хей, Рубен? Чакай малко, знаем, че е алчна, но трябва да измислим…

— … не ме унищожи напълно, така ли? Това ли се получава?

— Не убивай вестоносеца — уморено каза адвокатът. — Цели четири часа Ардис крещя в ухото ми. Няма да издържа ти да ми крещиш още четири часа.

— Тя прие предложението ни! А аз се обадих на Сара, да й кажа, че съм затворил тази страница от живота си.

— Знам. И тя го знае. Адвокатът й също. Преосмислила тези двайсет и две години всеотдайност.

— Пропиляхме толкова години заради нея. — Беше толкова ядосан, че понижи гласа си, за да може да го контролира, въпреки, че не спираше да обикаля из стаята. — Правеше каквото си иска. Получаваше всичко, което пожелае, от момента, в който се ожених за нея, а тя прати всичко по дяволите. Беше като пиявица, изсмука всичко, което можа, от мен. Само това можех да сторя, за да бъде животът ми с нея…

— Добре, де, добре. Разбирам те. Нямам нужда от проповеди каква кучка е Ардис или колко опустошителен е бил брака ви. Познавам те от доста време и съм свидетел на тези неща. Но сега те не са от значение, трябва да…

— Не са от значение ли? Да не си полудял? По дяволите, всичко, което се случи между нас, е от значение. — Ръцете му трепереха. — Направи три аборта, без да ми каже. Знаеше, че искам деца, говорили сме за…

— Чакай, чакай малко. Чуй ме, по дяволите, това истина ли е?

Рубен спря да крачи из стаята.

— Истина? Какви ги дрънкаш? Защо да си съчинявам подобно нещо?

— Никога не си ми казвал.

— Не. Третият аборт сложи край на брака ни — е, всъщност още първият свърши тази работа, но я напуснах едва след третия. Нямах сили да говоря за това. Мислех… — Направи безпомощен жест. — Мислех, че няма да ми се наложи.

— Върза ми ръцете, Рубен. Щях да помогна, ако малко по-рано тази вечер бях наясно с този факт.

— Сега вече си наясно.

— Добре, дай ми секунда да го възприема.

Изведнъж Рубен се почувства изтощен, неприятните емоции бяха изцедили силите му и той седна в едно кресло до бюрото с ръце, стиснати между коленете. Беше се обадил на Сара, защото тази сутрин се споразумяха с Ардис. Смяташе, че донякъде е успял разумно, цивилизовано и добронамерено да й се реваншира за това, че в миналото е бил груб с нея, включително и последния път, когато бе в дома му. Вярваше с известна доза самодоволство, че е скъсал връзките с миналото си. „Дотук със самодоволството — помисли си той. — То никога не остава ненаказано.“

Отново стана, отиде до барчето в ъгъла на стаята, наля си джин с лед и пак се заразхожда из стаята, отпивайки от чашата си.

— Гус — най-сетне каза той.

— Да. Та така значи, вариантите. Винаги започвам с този, който изисква най-малко усилия и разходи от клиента ми. Което значи да се запази сегашното статукво. Издържаш я, но нямаш нищо общо с нея. Ти тръгваш по своя път, тя по нейния. Хем женени, хем не.

— Не.

— Така си и мислех. Друга жена ли има?

— Няма да остана женен за Ардис. При никакви обстоятелства.

— Разбирам. Но… има ли друга жена? Хайде, Рубен. Не мога да работя на сляпо. Трябват ми всички факти, ако искаш да ги използвам в твоя полза. Току-що ми каза нещо, което мога да използвам, след като с години си го пазил в тайна от мен. Подскажи ми още нещичко.

— Да.

— Има друга жена, така ли?

— Да.

— Тогава минаваме към вариант номер две. Колко да й предложа? Засега й даваме апартамента, в който живее с цялото обзавеждане и произведенията на изкуството, седемдесет и пет хиляди на месец, което прави деветстотин хиляди годишно до края на живота й, освен ако не се омъжи повторно. В такъв случай сумата се намалява наполовина и става трийсет и седем хиляди и петстотин месечно. Щедро, но не разточително. Тя иска още по-голяма щедрост. Затова те питам още колко да й предложа?

„Та това са само пари. Винаги мога да изкарам пари. Искам Сара, нищо друго не ме интересува. Но все пак сумата, която реално мога да изкарвам, не е неограничена. Не правя проекти с чак толкова големи печалби. Няма да променя това, в което вярвам, за да угодя на Ардис. Няма да предложа на Сара да живее с мен, ако не съм сигурен, че съм в състояние да се грижа за нея и семейството й така както би ми се искало. Три деца в колеж, първо на първо… — Усмихна се. — Вече разсъждавам като родител.“

— Трябва да знам колко иска тя — отвърна най-после. — Има някаква граница.

— Ще ми кажеш ли каква е тя?

— Не сега.

— Това е нашата позиция при преговорите, важно е.

— Това, което предлагам сега. Гус, какво, по дяволите…

— Добре. Дай да довършим вариантите. Номер три: използвам абортите в съда. За един съдия те могат да обезсилят така наречените „животински сексуални желания“, а после ще се върнем към нашето предложение. А ако тя все още се дърпа, в крайна сметка може да получи много по-малко пари. Обаче друг съдия може да каже, че не е имала друг избор, освен да направи аборт, защото след като е забременяла по такъв отвратителен начин, е била убедена, че детето ще е увредено. Нещо такова. Мисля, че нейният адвокат ще го разиграе точно по този начин. Но и в двата случая, приятелю, ще бъде много грозно и гадно и повярвай ми, ще ти се иска да не си се забърквал в тази каша.

— Според теб какви са шансовете да отхвърли предложението, ако я заплашиш, че ще разкриеш абортите?

— Трудно е да се каже. На днешно време много жени правят аборти. Може да възприема аборта като „значка на честта“, особено ако играе ролята на сексуална жертва. Нали се сещаш: „Предпочитам да изтърпя болките и душевната мъка от един аборт, отколкото да родя дете от жестокия си съпруг“.

— Нали току-що каза, че това ще обезсили тезата за така наречения „скотски“…

— Казах, че има такава вероятност. Трябва да се поставя на мястото на нейния адвокат и да мисля като него, това е едно от нещата, за които ми плащаш. Чакай малко. — Настъпи тишина. — Виж сега, има и четвърти вариант, пълна лудост, но всъщност действа по-често отколкото си мислиш. Той е доказателството за това колко откачени могат да бъдат хората. Наричам го „личен подход“. Обаче ще ти струва малко повече пари.

— Е?

— Какво ще кажеш да й откриеш сметка в магазините „Бедфорд“ за пет хиляди на месец, до живот?

— Не говориш сериозно.

— Напротив, говоря съвсем сериозно. Вярно, че е откачено, след като ще получава почти милион на година, но е различно. Това е лично. Милионите не й казват нищо, освен че си готов да ги платиш, за да се отървеш от нея. Студено, според законите и не особено ласкателно. Шейсетте хиляди в „Бедфорд“ казват — ако не го разбере, аз ще й го обясня — че признаваш, че тя е красива жена, и макар че вече не си с нея, искаш да изглежда възможно най-добре: красива, зашеметяваща жена, след която хората обръщат глави, облечена по последен писък на модата… както винаги. Искаш го, защото… винаги си се възхищавал на начина, по който се облича, и знаеш, че го заслужава. Знам, че е безсмислено, но при няколко случая свърши работа. — Той изчака. — Разбираш ли, Рубен?

— Направо съм съсипан.

— Не се изненадвам. Съгласен ли си с този вариант?

— Това ли е? Нищо повече?

— За момента не. Нека да опитаме. Виж, тя не е много разумна, така че й направи неразумно предложение, което е лично за нея. Този номер проработи с бившата ми жена, всъщност с двете. Свърши работа и на един мой познат — бившата му съпруга ми беше клиентка и му предложихме почти неограничени доставки на костюми „Армани“ до края на живота му и той клъвна. Личният подход има ефект при всички хора, без значение от възраст, пол и доходи. Това може да се окаже ключът към бъдещето ти щастие. Надявам се, че тя е страхотна, новата ти дама.

— Кога ще й предложиш този вариант?

— Тази вечер. Сега. Обзалагам се, че стои до телефона. Знае, че говоря с теб, и чака да се случи някакво чудо. Вече не пие, знаеше ли това? Трябва да й го признаеш. Това е единственото нещо, заради което й се възхищавам! Ще взема да я запозная с онзи мъж с костюмите на Армани, може да заживеят щастливо и добре облечени до края на живота си. Сигурно новата ти възлюбена е страхотна, а? Заслужаваш го.

— Благодаря. Наистина е невероятна. После ми се обади.

— Добре.

Рубен се опита да работи върху последния параграф на текста: „Ривър бенд зелени площи ли ще има, или ще даде зелена улица на хазарта. Хората, които живеят тук ли ще се възползват от тази земя или върволици замърсяващи въздуха автобуси ще докарват комарджии, от чиито пари ще се възползват собствениците на казиното?“ — но не можеше да се концентрира. Опита се да си представи Ардис, седнала до един от телефоните в апартамента си — бяха петнайсет, защото според нея някой важен човек можеше да я потърси по всяко време — но не можа да задържи вниманието си върху нейния образ.

Мислите му отново се насочиха като стрелката на компас към Сара, седнала до него на верандата на хотела в Галена; разхожда се с него из стария викториански квартал на Чикаго; бавно пие кафето си в неговата кухня в редките случаи, когато можеше да си позволи да прекара нощта при него; първият им пикник заедно; последният път, когато готвеха заедно.

„Има толкова причини да съм ти благодарна… приятелството, разбирането, за това, че си търпелив и чувствителен с близките ми… за прекрасния секс, не съм си представяла такъв невероятен секс“ — бе казала тя.

Бутна стола си назад, наля си още едно питие, заразхожда се от стая в стая, но гледаше да е близо до телефон.

Ако шантавата идея на Гус не дадеше резултат, трябваше да се обади на Сара и да й каже, че наистина не може да я покани да го придружи до Ню Йорк. Все още нищо не бе приключило и не можеше да прогнозира кога най-сетне можеше да каже, че тази страница е затворена. Беше й казал, че ще отиде при нея едва когато е съвсем свободен, и нямаше да усуква, и да прикрива истината с извинения. Замисли се дали е възможно човек да заличи миналото си, или то винаги присъстваше по някакъв начин и в настоящето.

„Защо избързах и й се обадих тази вечер, без да изчакам да подпишем документите, разводът да е факт, а не само една мечта?“

Знаеше отговора. Нямаше търпение да чака. „Като тийнейджър съм — помисли си и се сети, че по-рано тази вечер се запита колко време му трябва на човек да порасне. — Винаги отнема повече време, отколкото ни се иска… ако въобще пораснем.“

(Разбира се, съществуваше и още една вероятност да не се види със Сара в понеделник, въпреки че не искаше да мисли за нея: вероятността тя да не успее да се измъкне от къщи. „Само една нощ“ — ядосано си помисли той, когато говориха по телефона, но знаеше, че Рубен Листър няма право да съди какво може Сара Елиът, отговорна за три деца.) Телефони иззвъня и той го грабна веднага.

— Е, и?

— Отговори уклончиво. Ще вдигнеш ли на десет хиляди на месец?

— Та човек цял живот не може да износи толкова много дрехи!

— Съгласен съм. Но поведението й няма нищо общо с това колко често си сменя дрехите. Не иска да ти угоди. Бъди благодарен, че в цялата каша не са замесени и деца.

Рубен се замисли каква ирония на съдбата е всичко това и се предаде:

— Добре.

— Съгласен си за десетте бона ли?

— Да.

— Пак ще ти се обадя.

Този път почака само няколко минути.

— По дяволите, Рубен, много е упорита. Сигурно защото вече не пие; станала е по-решителна. Каза, че ще ми даде отговор утре. Единственото, което успях да направя, бе да й кажа, че трябва да ми се обади сутринта. Мисля, че ще приеме, но продължава да ми прави номера.

— Не звучи обнадеждаващо, особено от устата на адвокат.

Гус въздъхна:

— Дано говориш с този тон само с мен, и то след полунощ. Чуй ме, тя има право да си помисли. Сигурно и тя е на мнение, че е пълна лудост, но й дай възможност да запази достойнството си. Казах ти, че според мен ще приеме. Имай търпение само още няколко часа. Рубен, разходи се край езерото, здравословно е за душата. Ще ти се обадя утре, щом се чуя с нея.

Той наистина излезе да се поразходи. Над парка и брега на езерото се стелеше мъгла, която затъмняваше оранжевите улични лампи и превръщаше алеята за бягане, по която се разхождаше, във влажен сноп светлина през блестящата трева. Чуваше езерото, което не се виждаше в мъглата, и си представи вълните, които се плискат в скалите с продължително плискане и стонове при отдръпването, придружени от писъците на чайките. Закопча коженото си яке, за да се предпази от мъглата, прекоси тревните площи и се качи на квадратните каменни блокове, наредени покрай брега, по които се слизаше до водата.

Веднъж Аби му бе казала, че обича да седи на тези камъни. „Когато искам да помисля на спокойствие, особено за тъжни неща, там много ми харесва.“ Искаше му се да я попита за какви тъжни неща си мисли, но все още не бяха чак толкова близки. „А при създалата се ситуация може и никога да не станат“ — ядосано си помисли той. Ардис имаше двайсет две години на разположение да престане да пие, да стане силна, да запази достойнството си. Реши да го направи точно сега, когато той си имаше собствени планове. „Типично за нея — язвително си помисли. — Никога не е правила компромиси заради мен.“

Колко лесно щеше да е да се самосъжалява… и точно това правеше. „Като тийнейджър — отново си помисли и тъжно се усмихна. — Май още не съм пораснал.“ Застана на каменните блокове и погледна тъмната вода, бялата пяна на вълните, които се разбиваха в брега и се връщаха назад. Мъглата се стелеше, приглушаваше светлината на уличните лампи около него и закриваше хоризонта. Бе посветил живота си на това да превръща пустеещи земи в обитаеми общности, като в същото време запази чувството за простор. Пред него се бе ширнало езерото, което никой нямаше да превърне в нищо — със собствени очертания, първично, непревземаемо. Беше хубаво да преоткрие, че „все още има много места, които не сме завладели и тепърва ни предстои да го направим“. Но действителността беше нещо друго. Рубен се загледа в езерото, в неясните очертания на Нейви Пиър с огромното виенско колело, което изглеждаше като призрачен кръг в мъглата, и си направи списък със задачите за следващия ден: да довърши брошурата, да я принтира и да изпрати копие по факса на Исая в Ню Йорк; да си уреди среща с кметовете на Ривър Бенд и съседните градчета с надеждата, че скоро мнението на хората ще е в тяхна полза и ще ги подкрепят (и че ще направят първата копка тази есен вместо минатата пролет, което означава загуба на време и пари, но поне ще е тази година, а не следващата); да се срещне с инженерите и архитектите, за да прегледат още веднъж графика на строежа; да потвърди резервацията за вечеря с приятели. И да се обади на Сара. Може да отиде пеша до тях. Слезе от каменните блокове и тръгна към къщи. Разбира се, че няма да иде у тях, не бяха готови за това. Просто ще й се обади, да разбере дали ще може да замине с него в понеделник, или да й каже… или да й каже истината — че все още няма окончателно решение. Така или иначе каквото и да му съобщи Гус сутринта, той ще каже истината на Сара следобед. Спомни и какво бе изписано на лицето й — ужас, унижение, гняв — когато се появи Ардис. Ако утре следобед все още е женен и не е наясно кога Ардис ще вземе решение, което го устройва, защо Сара да не си помисли — и то съвсем основателно — че я е излъгал или че е изопачил истината, когато й се обади и каза, че е затворил тази страница от живота си? Защо да не почувства същото унижение и гняв? Дали гневът й е утихнал така бързо, както когато семейство Коркоран дойдоха на тяхната маса в ресторант „Спиаджия“? Възможно ли е да разбере борбата му и да се съгласи, че двама души, които се обичат, могат да изчакат едно решение, което не се знае точно кога ще бъде взето?

Познаваше Сара, но не чак толкова добре, че да си отговори на тези въпроси. Това не беше толкова важно. Ще й разкаже цялата история, и то по възможност в Ню Йорк, докато Гус оформя окончателните документи и споразумението за развода, или в Чикаго, което ще означава, че все още нищо не се знае.

Прибра се и закачи мокрото яке на закачалката, за да изсъхне. Не приемаше втората възможност. Упорито вярваше, че утре ще й се обади рано следобед, когато е най-вероятно да я намери у дома, и ще й каже, че билетите им за Ню Йорк са у него и че ще я вземе в понеделник в девет часа сутринта. Дотогава тя би трябвало да е намерила начин да се измъкне от семейството си, а Гус ще се е погрижил за всичко.