Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (11)

Единайсета глава

Аби забеляза, че Шон идва към нея, и дъхът й спря. Не го бе виждала цяло лято, а и преди лятната ваканция все я отбягваше. Но днес, на първия учебен ден, сред толкова много хора, които вървяха по широките стълби към главния вход на училището, той бе тук, вървеше към нея и гледаше право в нея. Зави й се свят, задъха се. От месеци мечтаеше за този миг, но минаха седмици, без да й се обади, без да види красивото му мургаво лице, и тя все по-ясно осъзна тъжната истина, че това никога няма да стане, че ще си умре стара мома, без да почувства прегръдката му.

— Как прекара лятото? — непринудено попита той, спокоен и може би малко развеселен от изражението й.

— О, добре — опита се да не кихне, но не успя да се сдържи и кихна два пъти. — Нещо във въздуха ме дразни — каза, за да се извини. — Нали знаеш, получавам… може и да си забравил, но имам алергия и през есента се влошава. През лятото нищо ми нямаше, въпреки че през повечето време бях навън. Бях отговорник в дневния лагер, където беше Дъг и… Беше хубаво.

— Страхотно. Сега вече си в дванайсети клас. Щастлива си, че ще се махаш оттук, нали?

— Не! Тоест… — Опита се да поправи факта, че не е съгласна с него. — Вълнувам се, че ще отида в колеж, но… — Откровеността надделя: — Тук ми харесва. Искам да кажа, че се радвам за колежа, но не бързам да отида… На теб не ти ли харесва тук?

Той сви рамене.

— Пълно е с дечурлига. Кой филм ще гледаме тази вечер?

— Филм ли? — Аби сви ръцете си в юмруци. Беше забравила, че Шон винаги я караше да се чувства тъпа, скучна, некадърна, няколко крачки зад него. Цялата потръпна от гласа му, не можеше да устои на близостта му. Беше нервна, но трябваше да се владее.

— Не мога. Утре съм на училище.

— Сара още ли те държи изкъсо? В дванайсети клас си, вече си голяма, chonai croi.

— Моля?

— На келтски това означава „скъпа“. Време е да научиш малко келтски. Добре е за духа. И така, кой филм?

Аби бе доста смутена.

— Не мога. Какво ще кажеш просто да се поразходим или… нещо друго?

Настъпи мълчание. После Шон отстъпи:

— Ще отидем до Армитидж. Открили са нов бар. Искам да видя какво представлява.

— Още нямам осемнайсет години — плахо му напомни тя.

— Да. Все забравям. Можеш да минеш за осемнайсет, кога ги навършваш?

— След две години. На двайсети септември.

— Две години? Та ти си едва на… Божичко! Добре де, ще идем на друго място. Където не сервират алкохол? Какво искаш?

Аби се засмя, сякаш камък й падна от сърцето, беше невероятно щастлива.

— Капучино с вкус на шоколад и бадеми.

Той потръпна.

— Дамата е с екзотичен вкус. Но… имаш го. Ще те взема от вас в седем. Предполагам, че дотогава вечерята ще е приключила?

— Няма, но ще изляза.

— До скоро — кимна й той.

Само това си казаха. Но за нея означаваше много. Пак бяха заедно. Този път завинаги. Слънцето грееше, светът беше прекрасен. Аби влезе в училище заедно със съучениците си, усмихваше се на всички, обичаше ги, дори и онези, които не харесваше.

— Беше супер — сподели тя със Сара вечерта. Беше застанала до нея в кухнята и разсеяно разбъркваше естрагонов сос за сьомгата. — Много се радвам, че пак тръгнах на училище, учителите ми са страхотни… беше невероятно.

— Какво друго се случи? — усмихна й се сестра й.

— Какво друго ли?

— За да ти се стори всичко толкова прекрасно?

— О! Нищо особено. Само това, че пак съм на училище. — Разбъркваше соса доста нервно. — О, щях да забравя. След вечеря ще изляза на разходка с Шон.

Сара сложи тавата с картофи във фурната да се зачервят и остана неподвижна за миг. Обърна се и съвсем непринудено отбеляза:

— Това е нещо ново.

— Знам. Вече си говорим… О, Сара, той е невероятен. — Завъртя се веднъж, два пъти, а после прегърна сестра си. — Той е, знаеш ли, той е… просто страхотен! А когато се усмихне… е, знаеш, и ти чувстваш същото към Рубен. О, съжалявам… забравих, че скъсахте. Сигурно е ужасно. Беше толкова щастлива с него. Но както и да е, знаеш какво чувствам към Шон, разбираш ме, нали? Той е толкова… прекрасен. Когато го опознаеш по-добре, и ти ще го обикнеш.

За момент това, че шестнайсетгодишната девойка мисли само за себе си, й се видя забавно, но после думите на Аби я пронизаха като с нож: „И ти чувстваш същото към Рубен, беше толкова щастлива с него“.

— Сигурна ли си, че е страхотен, Аби? Преди време ти причини доста болка.

Момичето се обърна към печката, не искаше да му се напомня:

— Това беше много отдавна. Имал е цяло лято на разположение, за да осмисли станалото.

— Това ли ти каза?

— Разбира се — мразеше да лъже Сара, но понякога тя я принуждаваше да го прави. — Всичко беше много… естествено. Сякаш нищо не се е случило. Покани ме на кино, но му казах, че не мога, защото утре съм на училище, и решихме да се разходим, а той ме нарече „скъпа“. На келтски. — Сара замълча. Беше притеснена, но не искаше да я притиска повече. Спираше я сияещото й лице. — Съгласна си, нали? — попита Аби. — Само ще се поразходим и ще се почерпим — сладолед, кафе или нещо друго. Няма да закъснявам.

— Да, добре. — Пъхна тавата със сьомгата в горната фурна. — Но, Аби, моля те, внимавай. Не се впускай в някакъв голям любовен романс, не насилвай нещата. Ако любовта ви е истинска, ще просъществува. Ако ли пък не, ще го разбереш, преди да те е наранил, а не след това.

„Кой го казва? Какво право имам да я съветвам да внимава в любовта? С правото на твърде доверчив човек. Глупав. Дори лекомислен. Но си взех поука.“

Лицето на Аби помръкна, вече го нямаше блясъкът в очите й… „Не вярва на нито една моя дума — отчаяно си помисли Сара. — Не се справих добре. Нито думите бяха подходящи, нито уцелих момента, нищо, което можеше да я убеди, че съм права, поне да я накара да ме послуша и по-късно да си спомни какво съм й казала. Не знам как да го направя.“

Погледна сестра си, която бе извърнала глава, и изведнъж се почувства изморена. „Какво можех да й кажа, за да я убедя? Кои щяха да бъдат подходящите думи? О, толкова се уморих да се старая да съм истинска майка, а да не знам номерата и тайните, които биха ми помогнали. Как ги научават хората?“

Може би каквото и да беше казала, нямаше да направи впечатление на Аби. Тя щеше ли да послуша някого, ако я предупреждавал да го дава по-полека с Рубен, да не бърза толкова много да излиза с него, да мисли за него, когато не са заедно, да спи с него? „Нямаше да го послушам. Бях сигурна в себе си, Аби също е сигурна в себе си. Тя може да греши също като мен.“

Наведе се да извади картофите от фурната.

— Само не закъснявай много — предупреди сестра си.

— Казах на Шон, че не мога да остана до късно. Знам и без да ми казваш. Знам в колко часа трябва да стана утре за училище.

Сара кимна.

— Да, знам, че си много примерна. Би ли извикала Дъг и Кери? Вечерята е готова.

Аби беше притеснена и потисната. За пръв път на Сара не й беше приятно по време на вечеря. Но Дъг разведри обстановката — не спираше жизнерадостно и емоционално да говори за първия учебен ден, за изложбата, чието откриване предстоеше след три дни.

— Откриванията винаги се правят в петък, сервира се вино и разни други неща, присъстват много хора, които купуват творбите, става нещо като купон, то си е направо купон. Всички казват на художника или скулптора колко е добър. — Натъпка устата си със сьомга, зеленият естрагонов сос се стичаше по брадата му.

— У-у — извика Кери, — приличаш на някакво откачено извънземно.

Дъг се избърса със салфетката и се пресегна да си бодне картофче.

— Франк, собственикът на галерията, каза, че съм най-младият скулптор, който е правил изложба при него и вероятно още дълго време няма да се появи друг, ако въобще се появи, но той е много готин. Знае как да постави лампите така, че да осветяват експонатите по най-добрия начин, размести тези поставки, дето са като колони. Скулптурите ми са подредени върху тях, прожекторите ги осветяват, направо е жестоко. Не са изглеждали толкова хубави. Нито тук, нито в училище.

— Ще се прочуеш — отбеляза Кери. Погледна в чинията си. — Предполагам, че това няма да се случи с мен.

— Напротив — прояви великодушие Дъг. — Разказите ти ще бъдат публикувани. Мак го каза.

— Но не е направил нищо по въпроса. Може би просто ме излъга, за да го харесам.

— Ти и без това го харесваш.

— Да, но може би иска да го харесам още повече.

Сара я погледна. Отново беше изненадана от точната й преценка, която толкова непринудено споделяше. Вероятно не си даваше сметка колко е права. Не можеше да го оспори. Сбърка, че Мак няма да уреди изложба на Дъг (как ли го е направил?). Може би грешеше и за това, че няма да уреди да публикуват разказите на Кери.

Тя отново щеше да остане на заден план, да наблюдава отстрани как двамата се привързват към Мак, сякаш е не само по-големият им брат, а и баща, и приятел… „О, я стига! Напоследък просто се самосъжаляваш.“

 

 

Напомняше си да не се самосъжалява и усмивката не слизаше от лицето й по време на откриването на изложбата „Скулптурите на Дъглас Хейдън — нови творби“, в петък от 18 до 20 часа в галерия „Франклин Стоунър“.

Дъг, облечен в нов тъмносин костюм, светлосиня риза и червена вратовръзка, щастливо се усмихваше от мястото си до бюфета с вино, сирене и плодове и се наливаше с безалкохолна бира. Седеше на висока табуретка, ръкуваше се с хората, които Франк Стоунър му представяше. Всички бяха изненадани от възрастта му, а Дъг изтълкува това като всеобщо учудване, че такъв млад творец може да създаде такива невероятни неща (това казаха Франк и Мак), Мак се мотаеше из залата — „обикаляне“ нарече го той — а Дъг го следеше с поглед. Щеше му се да е до него и да му помага да разговаря с гостите. Много хора се спираха при него, най-вече възрастните, питаха го как работи и къде е учил.

— Разговарят с него, сякаш е тяхно дете — прошепна Кери, а Сара само кимна. Забавляваше се, но започна и да се притеснява, понеже забеляза, че когато някой си тръгнеше да си купи нещо, Дъг униваше все повече и повече.

Трийсет негови скулптури бяха поставени на бели поставки и подредени из голямата зала — ужасеният заек, спомен от екскурзията им в Галена, мечката, която Дъг подари на майка си, и си я взе само за изложбата, група кучета, някои ядяха, други скачаха, за да хванат пръчка, която някой им бе хвърлил, а трети се бяха свили до чифт обувки, няколко животни, не можеше да определи точно какви са, дванайсет фигурки на деца махаха на чиновете си, пускаха хвърчила, ядяха сладолед правеха мостове от конструктор „ЛЕГО“, състезаваха се с приятели.

— Забележително за десетгодишно дете — каза някой зад гърба на Дъг. Той се обърна и видя висок мъж с чуплива коса, който стоеше на няколко метра от него.

— Много са хубави — съгласи се жената с него.

— Има бъдеще това момче — продължи мъжът. — Трябва да купим някоя фигурка, докато цените са ниски.

— О, Кърт, не бъди глупав. Та те са дело на аматьор.

— Той тепърва ще прави страхотни неща, личи си — заинати се Кърт. — Искам да купя фигурка.

— Добре. Купи, но я сложи в кабинета си.

В крайна сметка не купи нищо. Дъг ги следеше внимателно, докато обикаляха галерията, а после много се разочарова, когато си тръгнаха.

Сара застана до него.

— Колко много хора! Трудно е да накараш хората да дойдат на изложба последната седмица на август. Все още са в лятно настроение. Но ти го направи, Дъг. Това е истински успех — успокои го тя.

— Никой не купува.

— Може би хората не купуват още първата вечер. Първо разглеждат експонатите в галерията, прибират се у дома и преценяват къде да сложат скулптурите, които са харесали.

Дъг грейна.

— Наистина ли?

— Така бих постъпила аз.

— Сара е права — обади се Кери, която беше допълни чашата си с безалкохолна бира в малката кухничка. — Никой не харчи пари, без предварително да го е обмислил.

— Наред ли е всичко? — Мак се появи и огледа Дъг. — Изгледаш добре, мой човек, костюм, вратовръзка, страхотно. Мъжко мъжленце. — Двамата с Дъг удариха дланите си за поздрав. Мак целуна Сара по бузите. — Щастлива ли си, сестричке? Страхотна вечер за Дъг. Всички сме щастливи, нали? А, Кери? — Той се наведе и й прошепна в ухото: — Ти си следващата, почти е уредено. Приготви се за ролята на звезда. Изправи се и шеговито отдаде чест на Дъг: — Трябва да тръгвам, мой човек. Не можах да изпусна това събитие, страхотно откриване.

Помаха им с ръка и се отдалечи, само се спря да си каже няколко думи с Франк. После си тръгна. Въпреки че се усмихваше и говореше бързо и уверено, на Сара й се стори, че е притеснен. Умът му бе зает с нещо друго, което го тормозеше. Сякаш декламираше предварително наизустени думи, произнесе кратката си реч и изчезна. Напоследък не се задържаше много-много вкъщи и тя се зачуди дали няма неприятности.

— Знаеш ли какво ми каза? — прошепна й Кери. — Каза, че трябва да се подготвя за ролята на звезда. — Нервно се изкиска. — Става дума за разказите ми! Ще ги публикува!

— Кери, не вярвам, че той… — Сара прехапа устни. Трябваше да престане. Не може все тя да попарва мечтите им. А какво ще стане после? Ако смята, че ще бъдат наранени, не е ли нейна отговорност поне да ги предупреди, а в най-добрия случай да се опита да предотврати болката?

„Докога? Не са с мен непрекъснато, след няколко години ще отидат да учат в колеж, ще заживеят свой собствен живот. Не мога да предотвратя всичко, което ще ги нарани. Но ще съм лоша майка, ако поне не опитам.“

— Не сме сигурни какво точно е искал да каже — тихо изрече тя, като видя, че погледът на Кери помръкна.

— Каза, че работи върху кариерата ми. Знам какво имаше предвид.

Един възрастен човек се приближи до Дъг и се ръкува с него.

— Бива си те, младежо. Добра работа си свършил. Но има още доста да учиш — обърни внимание на симетрията и мащаба и работи върху изграждането на собствен стил. В момента подражаваш на чужди стилове. Давай в същия дух и след няколко години ще се говори за теб.

Дъг се втренчи в него.

— Вие експерт ли сте? — попита Кери.

— Нещо такова — усмихна се той. — Професор съм по изкуство в колежа „Труман“.

Всички замълчаха.

— Продължавай все така — повтори мъжът, усмихна се и си тръгна.

— Той не знаеше за какво говори — заяви Кери.

— Симетрия ли? — попита Дъг. — Мащаб? Подражание? Господин Алберт не ни е говорил за тези неща.

— Мисля, че те се учат малко по-късно — тихо поясни Сара. — Но тези неща не омаловажават това, което постигна тази вечер. Просто се наслади на вечерта, Дъг. Не позволявай някой да ти я провали.

— Да. — Дъг се изправи на стола, а след минутка добави: — Аби не дойде.

— Искаше — обясни Кери. — Но е болна.

— На вечеря нищо й нямаше.

— Каза, че по време на вечерята се е почувствала зле.

— Повърна ли?

— Откъде да знам.

— Ако не е повърнала, значи не е болна.

— Може и да е! Може да има… мигрена или… възпалено гърло или… подагра.

— Подагра ли?

— Успокой се, Дъг — усмихна се Сара. — Аби няма да пропусне изложбата ти. Каза, че ще дойде да я разгледа утре или вдругиден.

— Знам, но… — Радостта, че е център на внимание, вече я нямаше. Този професор вероятно имаше право. Нямаше представа от симетрия и мащаби. Не знаеше какво означава „подреждане“. Но Мак и Франк казаха, че скулптурите му са страхотни. Тогава защо хората не купуваха? Никой не купи дори една-единствена фигурка. Ето, повечето хора си тръгнаха. Трябваше да останат от шест до осем, сега нямаше още седем, а почти никой не остана. Нямаше и нови посетители. Хората дойдоха, хвърлиха по един поглед на изложбата и това беше. Нима не искаха да поразгледат още малко? Посетителите в музеите се задържаха с часове пред скулптурите и картините, коментираха, водеха си бележки, слушаха обясненията на специалисти, понякога там ходеха студенти по изкуство и правеха скици на творбите. Защо тази вечер никой направи подобно нещо? На никого ли не му пукаше? Той мразеше всички. Особено онзи професор. Те не разбираха абсолютно нищо. Бяха скучни и тъпи. А и тази гадна вратовръзка го задушаваше, искаше да си ходи у дома.

— Радвам се, че Аби не дойде — измънка той. — Тук никак не е забавно.

Сара го целуна по челото.

— Дъг, изложбата е чудесна. Гордеем се с теб.

— Тя сигурно е на по-интересно и забавно място.

— Болна е — ядоса се Кери.

 

 

Аби, която се намираше на километри от тях, си помисли същото: „Зле ми е. Чувствам се ужасно“.

Тя излъга Сара, Дъг и Кери. (Тази вечер беше откриването на изложбата на Дъг и той искаше тя да присъства.) Взе колата, наруши закона, според който можеше да шофира чак следващия месец, когато щеше да навърши шестнайсет години, и със сигурност наруши забраната на Сара — и сега седеше в нея. Беше паркирала на една пресечка от малък местен бар и чакаше Шон и приятелите му.

— Ще се забавим само няколко минути — каза й той, докато се разхождаха преди три вечери. Ядоха шоколадов сладолед и пиха безалкохолно, Шон я държеше за ръка, а тя никога не се бе чувствала толкова щастлива.

— Разбираш ли, моя малка chonai, трябват ни пари, които да изпратим в Ирландия. Копелетата ни нападат…

— Копелета? Нас?

— Мръсниците — британските копелета — те атакуват нас, нашите приятели, нашите хора, нашата страна. В криза са, трябва да им осигурим пари, много пари, разчитат на нас. Обещахме им, когато дойдохме тук, че могат да разчитат на нас.

— Защо са им пари? — попита Аби. — Ако гладуват, можем да съберем храна и да я изпратим…

Той иронично се засмя, сърцето й спря за миг, като си представи колко ли глупаво е прозвучало това, което каза. Той нямаше предвид храна, говореше за оръжие. Знаеше го, но не искаше да си помисля, че Шон изпраща пари за оръжия, да убива хора.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя.

Шон си играеше с пръстите й.

— Не е кой знае какво. Получихме информация, че местен бар прави голям оборот в петък вечер, защото хората започват съботно-неделния запой рано вечерта. Идват в бара към четири, към седем вече почти няма никого и се напълва пак към девет-десет часа. Всички клиенти плащат в брой. Не се приемат кредитни карти. Страхотно, а?

Аби отдръпна ръката си.

— Ще ги оберете.

— Не хората, clionai, а само бара, след като всички си тръгнат.

— Но зад бара стои човек. Някой притежава това място. Опитва се да си изкарва прехраната.

— Какво е това, проповед ли? Виж какво, няма да навредим на никого. Собственикът, който и да е той, има застраховка, ще му върнат парите, всичко ще му е наред. Всички ще сме доволни. Пък и не го познаваш, защо си се загрижила толкова за него?

— Защото… — Поклати безпомощно глава. — Защото е човек.

— Аби — тя вдигна поглед, защото долови умолителна нотка в гласа му, — хората ни там са отчаяни. Знаеш ли колко е жестока полицията там? Не е като тукашната, те са истинските убийци. Изтезават хората, карат ги да гладуват, раздират Ирландия, а ние искаме спокойна и мирна страна, обединена страна, всички да са щастливи. Ти не би ли поискала същото, ако ставаше дума за твоята родина?

— Да, разбира се, но…

Изчака я, но тя не каза нищо, и той продължи:

— Някои от тези момчета са мои близки, Аби. Нали се сещаш, братовчеди. Не мога да ги разочаровам. Те се борят за една велика и благородна кауза, да се избавят от един окупатор и да си върнат собствената страна, борят се за децата си, за бъдещето си. Става дума за нашата страна, Аби, не е ли редно ние да решаваме как да бъде управлявана? Не е ли така в Америка?

— Да, но ти говориш за обир.

— В името на велика кауза — свободата. И в името на това да бъде спасен животът на милиони млади хора, които се опитват да отхвърлят игото на окупаторите. Виж, Аби. — Той се наведе напред и взе ръката й в своите. — От теб не се иска кой знае какво. Искам само да ни закараш близо до мястото и да ни изчакаш, а като си свършим работата, да ни закараш у дома. Това е всичко. Няма да вършиш нищо нередно, просто ще закараш няколко приятели по домовете им. Никой не те познава, не рискуваш нищо. Няма да извършиш нищо лошо. Само ще ни помогнеш. Ще помогнеш на мен. — Целуна ръката й. — Ще ти бъда благодарен, докато съм жив.

И Аби се съгласи. Можеше да му каже, че не е редно да бъде шофьор на хора, които извършват обир, но не го стори. Той целуна ръката й и я погледна с усмивката, която я разтапяше. Тя си спомни колко ужасни бяха последните няколко месеца без Шон и се предаде.

Сега седеше в колата си на една тиха улица, изглеждаше бледа и тъжна под ниските облаци, чувстваше се зле и самотна. Трябваше да е с Дъг и семейството си в този момент, да покаже на брат си, че го обича. Наистина го обичаше. Но обичаше и Шон и беше тук, а нямаше с кого да сподели колко зле се чувства. Само с Шон, но той не искаше и да знае, че се чувства ужасно, като му помагаше да стане престъпник.

Което превръщаше и нея в престъпничка. „След случилото се вече няма да се харесваме — помисли си тя. И в момент на просветление добави: — Поне аз няма да харесвам нито себе си, нито него.“

Погледна часовника си. Беше седем и пет. Бяха й казали, че до седем ще са тук. Наблизо един човек излезе от гаража си, повел куче на каишка. Аби се сниши, опита се да се скрие. Човекът залитна и тръгна към нея, понеже нетърпеливото куче го дърпаше напред. После кучето го дръпна към улицата, прекосиха я и бавно се отдалечиха, много бавно. Нужно ли бе кучето да спира до всяко дърво? Най-после завиха зад ъгъла и изчезнаха. Аби погледна часовника си. Седем часът и осем минути. Хората започнаха да палят лампите в къщите си — вместо да се стъмва, на нея й се стори, че на улицата става все по-светло. Пак погледна часовника си. Седем и десет.

Вой на аларма прониза тишината, чуха се викове и стъпките на тичащи хора, които се приближаваха. Аби впери поглед пред себе си, замръзнала от страх, но видя Шон едва когато той отвори предната врата и скочи в колата.

— Тръгвай — извика той, — по-бързо, по дяволите!

Тя се паникьоса.

— А другите…

— Тръгвай!

Тя потегли, но след миг спря, за да се огледа дали не идват други коли (видя, че приятелите на Шон тичат, махат с ръце и й крещят да спре). Той се вбеси и изкрещя:

— Тъпа кучка, давай!

Аби остана като гръмната. Натисна газта до дупка, колата подскочи и прекоси улицата. Качи се на тротоара, навлезе в тревните площи и се насочи към къща с гипсова мазилка и зелени капаци. Видя, че на прозореца стои дете с отворена от ужас уста — това я извади от шока. Завъртя волана надясно, вдигна крака си от газта и натисна спирачките. Колата понесе през нечия морава, смачка леха с цветя, пресече тротоара и отскочи от бордюра, а лявата броня се удари във висок клен. Листа се посипаха по тракащия калник и предното стъкло.

Отвори се въздушната възглавница и блъсна Аби назад, изкарвайки въздуха от гърдите й. Тя чу, че изпукват кости, после и собственото си хъркане, докато се мъчеше да си поеме въздух. Въздушната възглавница започна да спада, а щом натискът намаля, усети ужасна болка в ръката, от рамото и врата чак до пръстите. Цялата трепереше. Видя падащите листа и разбра, че е жива, но цялото тяло я болеше, като дишаше се чуваше хъркане от гърдите и гърлото й. Чувстваше се празна, беше й студено, ту губеше съзнание, ту се съвземаше, знаеше, че всичко е свършило — вече нищо нямаше да е същото. Обърна глава към Шон, но него го нямаше. Вратата бе отворена, мястото до нея, където седеше той само преди миг, беше празно.

Отвсякъде заприиждаха хора. Тичаха към колата, хлъзгаха се в калта, която колата бе оставила след себе си, опитваха се да отворят вратата, за да извадят Аби. Ръбът на вратата беше смачкан, няколко мъже заобиколиха, един от тях влезе през отворената врата и хвана Аби за ръката. Тя изпищя от болка и двамата погледнаха странното положение на ръката и лакътя й.

— Счупена е — заяви той. — Трябва да се измъкнеш, миличка, можеш ли да го направиш?

Тя се втренчи в него. Образът му постепенно избледняваше като екрана в киното, а после всичко потъна в мрак.

 

 

Когато Сара, Кери и Дъг се прибраха, в къщата беше тъмно. Кери изтича горе да разкаже на Аби за изложбата. След минутка се върна.

— Няма я. Къде може да…

— Чакай малко — помоли я Сара. Тя прослушваше телефонния секретар — един женски глас я молеше да се обади в спешно отделение на болница „Нортуестърн Мемориал“. — Не е в стаята си ли? — притесни се и набра номера, който жената й бе дала.

— Не. — Кери изглеждаше уплашена. — Какво е станало?

— Не знам.

Телефонът вдигна някаква сестра.

— Госпожо Елиът, Аби е претърпяла автомобилна катастрофа. Добре е, но е в шок, ръката й е счупена. Пита за вас. Кога можете да дойдете?

— Веднага. — Грабна чантата и ключовете и обясни на Кери. — Аби е катастрофирала. Искам с Дъг да останете тук. Ще ви се обадя, щом разбера нещо повече.

— Ще умре ли?

— Сестрата каза, че е добре. Ще се обадя…

— Защо да не дойдем с теб? Сара, трябва всички да сме с Аби.

Сара кимна: „Разбира се, така е“.

— Добре, извикай Дъг, тръгваме веднага.

— Дъг! — провикна се Кери.

Той бавно слезе по стълбите, беше тъжен от провала на изложбата, но щом Кери му разказа какво се е случило, изтича заедно с нея и Сара до колата.

Кери се обърна и погледна къщата, докато колата се отдалечаваше — тяхната масивна къща си бе все същата. „Моля Те, нека нищо не се променя — помоли се тя. — Моля Те, нека всичко си остане същото — семейството, къщата, където ни е мястото. Обичам Аби. Моля Те, нека не й се случи нищо лошо.“

Аби се разплака, щом видя Сара.

— Съжалявам — хлипаше тя, — Сара, беше ужасно, всичко свърши. Съжалявам, съжалявам…

— Шшт — прошепна сестра й. Тя дръпна завесите около леглото и придърпа един стол. Ръката на Аби беше гипсирана. „Има няколко счупвания на предмишницата“ — обясни лекарят. Здравата й ръка лежеше върху завивката и тя я хвана.

— Кери и Дъг са тук. Искаме да си добре. Лекарят каза, че ще се оправиш. Ръката ти е счупена и имаш няколко синини и натъртвания, нищо друго. Бързо ще заздравеят. По-късно ще поговорим какво точно се е случило.

— Не! Ти не разбираш! Полицията ме издирва. Ще ме арестуват и ще вляза в затвора, а това ще е краят на всичко. — Риданията й се превърнаха в писъци, толкова силно трепереше, че леглото заскърца.

„В затвора ли? Какви ги говори? — помисли си тя и дръпна завесите, за да потърси помощ.

— Лек пристъп — обясни сестрата, която се появи зад завесата. — Това е начин да преодолее шока. Ще се оправи, дъщеря ви е смело момиче, госпожо Елиът. Преди да дойдете, въобще не плака, просто не е могла да се сдържи повече. Тя ви има доверие и много разчита на вас. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.

«Нямах избор.» Човек никога няма избор, когато става дума за децата. От часове не беше мислила за Рубен или за нещо друго. Сега се питаше дали той можеше да има място в живота й. «По-добре, че всичко свърши. В живота ми няма място за него. Но… затвор? Аби бълнуваше ли? Не. Беше разстроена и уплашена, но не бълнуваше. Полиция. Затвор. Какво ли е…»

Изведнъж й хрумна още нещо, което би могло да заплашва Аби. Тя бе шофирала колата си. Мислеше, че е била в колата на приятел. Но очевидно не е било така. Аби бе шофирала без книжка, а нямаше шестнайсет години.

Но полицията не вкарва младежи в затвора за това, че шофират, преди да са навършили шестнайсет. Има наказания, глоби, но не и затвор. Освен ако не е била сама.

Разбира се, че не е била сама. Там е работата. Била е с някого и са вършили… какво ли? Нещо, за което те вкарват в затвора, ако те хванат. Но лекарят каза, че Аби е била сама в колата. Което значи, че този, който е бил с нея, е избягал, преди да го е видял някой. Това е човек, който не го е грижа за нея, не му е пукало, че ще я нарани (или че тя може да пострада) и е избягал. Някой, който се интересува единствено… от себе си.

Шон!

Аби се беше обърнала към стената и лежеше неподвижно. Сара реши да рискува:

— Аби, защо Шон е бил с теб в колата?

Момичето рязко обърна глава и я погледна в очите.

— Откъде разбра? Видя ли го? Той ли ти каза? Или някой от другите? Казаха ли на полицията? Всички ли говорят за мен?

— Доколкото знам, никой не говори за теб. — Опасенията на Сара се засилиха, но тя се опита да овладее гласа си. — Не знам нищо за другите. Интересуваш ме единствено ти. Щом те е страх да не те арестуват, трябва да знам защо. — Аби отново се обърна към стената. — Аби, погледни ме. Погледни ме! — Изчака, докато погледите им отново се срещнат. — Това не е шега, а нещо много сериозно, достатъчно умна си, за да го осъзнаеш. Щом се притесняваш да не влезеш в затвора, значи това, което са сторили Шон и приятелите му, е престъпление, а ти си осигурила кола, предполагам, за да ги закараш до местопрестъплението и да ги върнеш. С други думи, ти си съучастник и имаш нужда от помощ. Искам да ти помогна, но не мога да направя нищо, ако не ми разкажеш какво са правили там. Аби — настойчиво попита тя в тишината, — какво правеха там?

Сестра й нервно въртеше глава върху възглавницата си.

— Не мога да ти кажа. Не искам да ги хванат заради мен.

— Но защо?

— Защото аз… Всички ще разберат. Знаят, че с Шон се сдобрихме и пак сме заедно, и… Сара, ние не се издаваме един друг!

— Дори когато става дума за сериозно престъпление ли? Дори когато са те измамили? — Аби се сепна, но тя беше ядосана. — Той те изостави. Не го е било грижа дали си ранена или загинала. Не му е пукало дали полицията те е арестувала. Интересувал се е само от себе си. Защо тогава теб да те е грижа за него? Заслужава ли да го защитаваш? — Изчака. — Аби, още ли го обичаш?

Мълчанието се проточи.

— Не! — Аби учудено я погледна. — Мисля, че вече дори не го харесвам.

Сара въздъхна.

— Тогава ми кажи какво е правел там.

Тя й разказа всичко от момента, в който Шон за пръв път спомена за обира, до момента, в който весело помаха с ръка, когато с приятелите си излизаха от колата.

— Ще се видим след няколко минути, chonai. В седем часа. Не гаси двигателя на колата — беше й казал.

Не можа да повтори думите, които й каза, когато не потегли достатъчно бързо. Те бяха толкова груби, че я накараха да натисне здраво газта. Никога не би повторила тези думи. Когато завърши разказа си, Сара я попита:

— Успяха ли да оберат бара?

— Не знам. Чух аларма и викове, а после Шон скочи в колата и ми изкрещя…

— С празни ръце ли беше?

— Моля? О, не си спомням. Може би… — Затвори очи. Искаше да забрави всичко, но сестра й се опитваше да й помогне. — Стана толкова бързо… Мисля, че не носеше нищо.

— Имаха ли оръжие?

Аби ококори очи.

— Не знам.

— Не си чула изстрели, нали?

Пак затвори очи.

— Не — категорично поклати глава. — Всичко беше тихо и спокойно, един мъж разхождаше кучето си, но зави зад ъгъла и отново настъпи тишина. После чух алармата и виковете. Но… не знам как звучи изстрел, Сара.

— Може би прилича на пукот от фишеци.

— Не, определено не чух такова нещо.

— Разбира се, може би си била твърде далече и не си ги чула — отново въздъхна Сара. — Не знаем дали са простреляли или убили някого. Ако са го направили…

«Аби ще има големи неприятности. Какво бих могла да сторя, за да й помогна?»

Медицинската сестра дръпна завесите около леглото.

— Госпожо Елиът, братът и сестрата на Аби много искат да я видят. Ние нямаме нищо против, ако и вие с Аби сте съгласни.

— Аби? — попита Сара. — Много се тревожат за теб.

Тя кимна и отново се разплака.

— Сигурно ще ме намразят, че излъгах и не дойдох на изложбата на Дъг, и… за всичко останало.

— Обичат те, както винаги.

Наистина я обичаха. Хвърлиха се върху нея, целуваха я, прегърнаха я, седнаха на леглото, но тя потръпна от болката в счупената ръка и натъртванията и те се преместиха на столовете. Сара стоеше права и ги наблюдаваше. Сестрата каза, че ще изпишат Аби още тази вечер, ако продължи да се подобрява, и всички ще бъдат пак заедно, в тяхната си къща, където се чувстваха защитени. Но докато не разберяха какво точно е сторил Шон, не бяха в безопасност. Засега управата на болницата не допускаше полицията до Аби, но щом се прибереше у дома, щяха да дойдат да я разпитват и Сара щеше да разбере какво е станало — грабеж или убийство.

 

 

Полицаите позвъниха на вратата още рано-рано на следващата сутрин. Аби взе приспивателно и спа през цялата нощ, но Сара бе напрегната и не можа да мигне.

Посрещна полицаите на вратата, но едва се държеше на краката си. Аби слезе по анцуг, ръката й бе поставена на превръзка през рамото. Полицаите изглеждаха мили и симпатични, а Сара се почувства замаяна, почти дезориентирана. «Събуди се — каза си тя, — ако това е някакъв номер, трябва да съм подготвена.»

— Аби, на колко години си?

— На петнайсет — отвърна тя след миг колебание. — Следващият месец навършвам шестнайсет.

Полицаят кимна. «Полицай Пиндер» — прочете Сара на значката му. Беше около четирийсет и пет-шест годишен, нисък, закръглен, започнал да оплешивява. Ако не носеше униформа, щеше да прилича на продавач на костюми и вратовръзки в «Сакс».

— Отдавна ли караш кола?

— Едва… едва от тази година.

— Харесва ли ти?

— Моля?

— Обичаш ли да шофираш?

— О, предполагам. Тоест… да.

— Приятелите ти молят ли те да ги закараш тук-там?

— Не! Тоест само понякога, защото… — Пое си дълбоко въздух. — Знаят, че нямам книжка.

— Така. Но снощи те е помолил един по-специален за теб човек, нали?

Очите на Аби, зачервени и подпухнали, се напълниха отново със сълзи.

Полицай Райън, с посивяла коса, прегърбен, каза:

— Имам дъщеря на твоята възраст, казва се Меган. В единайсети клас, красива и умна и всички я харесват, но знаеш ли, има си един младеж, по когото е луда и понякога сякаш забравя всички останали — родителите си, близките си, приятелите си, училището, мисли единствено за това момче и се страхува, да не би да каже или да направи нещо, с което да го ядоса. — Всички мълчаха. — Според мен — продължи полицаят — Меган е много по-умна от онова влечуго, знае кое е добро и кое зло и ако не се съгласи с него, а той й се вбеси, ще го направи, защото иска да е неговата, а Меган да върви по дяволите. Обаче тя си е втълпила, че това е любовта, и се бои да не я изгуби, защото може никога вече да не я срещне. Глупава, а? Красиво момиче, умно, младо, толкова добри момчета само чакат удобен случай да се запознаят с нея. Някой ден ще го разбере. Само се моля да разкара това момче, преди да е загазила заради него. Ще е много жалко, ако стане така — целият живот е пред нея.

Настъпи продължителна, тягостна тишина. Полицай Пиндер отбеляза нещо в бележника си, после погледна Аби, очаквайки да получи отговор на въпроса си.

Сара протегна ръка към сестра си, но я дръпна. Точно сега не можеше да й помогне с нищо. Трябваше сама да се справи.

— И така — най-сетне наруши тишината полицай Пиндер, — да речем, че вчерашната вечер е била по-специална. За теб и приятелите ти. Колко души бяхте в колата? Горе-долу…

— Сара! — изкрещя Кери и връхлетя с гръм и трясък в хола от горния етаж. — Сара, погледни! — Пъхна едно тънко списание в ръцете на Сара. — Разказите ми! Три разказа! Публикували са ги!

Мак и Дъг я бяха последвали и стояха зад нея. Мак се беше ухилил до уши.

— Великите писатели винаги ги публи… — Видя полицаите и замръзна на място.

— Сара, кажи нещо! — извика Кери.

Мак направи крачка назад, после още една, гледаше навсякъде, но не и в полицаите, които го бяха погледнали бегло, но сега вече им направи впечатление, че отстъпва назад.

Сара стана и прегърна Кери.

— Това е чудесно. Искам да ми разкажеш всичко с подробности, но…

— Какво правят тези полицаи тук? — уплашено попита момичето, щом си даде сметка за присъствието им.

— Тук са, за да поговорим за злополуката с Аби. Това са Кери и Дъг Хейдън — представи ги Сара — сестрата и братът на Аби. И по-големият й брат Мак Хейдън — посочи Мак. Изведнъж страшно я доядя на него. «За какво? Какво е направил?» Беше твърде ядосана, за да изтъкне някакви конкретни причини — едва се сдържаше.

— По-късно ще говорим за това. Сега искам всички да се качите горе — Кери, Дъг, Мак… всички. Горе.

Мак вече беше в антрето.

— Трябва да ходя на работа, банда — извика. — Закъснявам. Ще се върна за вечеря. — А после входната врата се отвори и затвори.

— Не му хареса нашата компания — тихо отбеляза полицай Пиндер. Погледна Сара. — Има ли причина за това?

— Доколкото ми е известно, не — отвърна тя. — Кери, Дъг, казах ви да се качвате горе. Ще говорим по-късно.

— Защо Мак отива на работа в събота? — попита момчето.

— Не знам, а и не ме интересува! — ядосано извика Сара. — Колко пъти…

— Хайде, Дъг, не сме желани тук — тъжно каза Кери.

Вълнението и смущението от полицаите вече го нямаше. Тялото й се отпусна. Мълчаливо постави списанието на масата до Сара и сложи ръка на рамото на Дъг, за да го обърне с лице към антрето и стълбите.

— Кери, ще прочета разказите ти веднага щом се освободя. Ще се кача горе, щом свърша тук. Много се радвам за теб. — Сара се почувства неудобно.

— Добре — отвърна Кери и двамата с Дъг се качиха по стълбите.

— И така, Аби — каза след минутка полицай Пиндер, — говорехме за това колко приятели имаше с теб в колата. Четирима може би?

Аби през цялото време гледаше в скута си. Сега вдигна поглед, очите й бяха ококорени от изненада.

— Да — прошепна.

— А на предната седалка до теб е бил някой по-специален за теб човек?

Гледаше го така, сякаш е вълшебник, и бавно кимна.

— И къде отиваха? — продължи с въпросите си полицая.

— В един бар. — Гласът й бе глух, в него нямаше воля и решимост.

— В бар значи.

Аби се предаде. Погледна Сара, която седеше до нея, и каза:

— Има много… — Замълча, а когато тишината стана непоносима, продължи: — Щяха да го ограбят и да изпратят парите на приятелите си в Ирландия, защото имат проблеми и се нуждаят от помощ.

— За да избиват британците — каза полицай Райън.

— Окупаторите… — тихо го поправи тя.

— Разбира се. Само дето с убийство не се стига далеч, нали така?

Аби се разтрепери.

— Нима те са… някой от тях е…

— Убил някого ли? Не. За щастие.

— Сара ме попита дали… дали са носели… нали се сещате?

— Оръжие. Един от тях е имал пистолет, но не и Шон. Отново е извадил късмет.

— Откъде знаете името му? — попита Сара.

— Хванахме го — каза полицай Пиндер. — Заловихме и четиримата. Не са успели да стигнат далеч без кола и шофьор. За това им е трябвала Аби.

— Иначе хич не им пука за нея — поклати глава полицай Райън. — Не ги интересува, съжалявам, Аби, какво става с нея. Гадна работа.

— Кога ги хванахте? — попита Сара.

— Веднага след катастрофата. Тримата тичаха по улицата, викаха като индианци, а Шон спипахме на няколко преки, опитваше се да спре такси. Аматьори.

Сара отново се ядоса и каза:

— Значи сте знаели всичко и въпреки това измъчвахте едно петнайсетгодишно момиче, което преживя ужасна злополука, уплашено и ранено, и все още е в шок, но я подложихте на…

— Налагаше се, нали разбирате? — любезно обясни полицай Райън. — Трябваше да се уверим, че историите съвпадат.

Сара се замисли. Макар че бе изтощена, знаеше, че той е прав. Вече не беше толкова ядосана и можеше да мисли трезво за по-важни неща. Погледна Аби и се усмихна, казвайки й без думи, че никой няма да си помисли, че тя е предала Шон на полицията. Арестували са го, преди да я закарат в болницата. Тя знаеше колко опасна може да бъде лоялността на Аби. Разбираше, че това е много важно за учениците в горните класове на гимназията, и след като Аби не бе предала никого, щеше да й е по-лесно да превъзмогне всичко, да забрави Шон, да се върне при приятелите си, да възвърне самочувствието и увереността си.

— Какво са сторили? — сега гласът й бе по-уверен.

Полицай Райън изсумтя.

— Само са уплашили до смърт — извинявай, Аби — бармана. Той се скрил зад тезгяха, а когато три от момчетата го прескочили и започнали да го бият, успял да включи алармата. За негов късмет момчето с пистолета така и не го използвало, измъкнали си задниците — съжалявам, Аби — оттам и хукнали към колата ти. Шон не е бил зад тезгяха, затова стигнал до колата преди останалите. Имало е много пари, но те били в сейф, който има аларма. Щом отворили сейфа, без да обезвредят алармата, тя се включила. Аматьори — отново изсумтя той.

— Но все пак е опит за грабеж — уточни полицай Пиндер. — Щеше да е още по-лошо, ако бяха използвали пистолета, но ще си плащат за това, което са сторили.

— Това и за мен ли се отнася? — тихо попита Аби.

— Да, разбира се — каза полицай Райън. — Шофиране без книжка — нарушение, което се наказва с глоба. Запозната си с това, нали?

Тя кимна, без да откъсва поглед от него, сякаш беше хипнотизирана.

— Но това не е престъпление — продължи той, — затова се наказва с глоба, а не със затвор. Освен ако пропуснеш да се явиш в съда. Не е добра идея. Съветвам те да си наемеш адвокат. Някой, който да дойде с теб в съда. Виж, на тази призовка — извади от джоба си кочан с призовки — пише: «Явяването в съда е задължително». Разбра ли? Тук ще попълня датата. Явяваш се, Аби, сигурно ще ти изнесат лекция, ще платиш глоба, не знам точно колко, и всичко е наред. Само да не се повтаря повече.

— Но… — неуверено каза тя. — Аз шофирах… искам да кажа, че те извършиха престъпление.

— Така е, но може да не си знаела какво са смятали да правят. Защо да ти казват? Момчетата не вярват, че момичетата могат да си държат езика зад зъбите. Нали така?

— Но Шон ми се довери… — Срещна острия поглед на Сара и видя, че тя бързо поклати глава. — О! — възкликна и замълча. Искаше й се да подчертае, че всички й доверяваха тайните си. Този път, обаче беше различно и тя осъзнаваше това. — Аз само съм ги закарала дотам ли? — Искаше да го каже като извинение, но прозвуча като въпрос.

— Според мен точно така е станало — отвърна полицай Райън. — Слезли са от колата, оставили са те сама и повече не си ги видяла, така че не си знаела какво са правили. Най-лошото, за което могат да те обвинят, е шофиране без книжка, нанасяне на материални щети на частна собственост, никой не е загинал.

Сара протегна ръка на полицаите.

— Съжалявам, че се ядосах.

Ръкуваха се и с двете.

— Не ви беше леко — отбеляза полицай Райън.

— Всичко вече е наред — обърна се полицай Пиндер към Аби.

— Стига да избираш малко по-внимателно гаджетата си — намигна й полицай Райън.

— Най-добре е вече да не шофираш, дори и с разрешително, докато не изкараш книжка. — Полицай Пиндер взе шапката си.

Щом си тръгнаха, Сара се отпусна на стола, беше изтощена.

Аби седна на възглавницата до нея.

— Сара, съжалявам, Сара, много съжалявам. Все това повтарям, правя грешка след грешка. Толкова си добра с мен, а аз съм кръстът, който трябва да носиш, също като албатроса във филма «Старият моряк». Не знам как изобщо ще съумееш да ми простиш, но ще ти се реванширам, обещавам, ще измисля как… Сара!

Сара се смееше, някакъв необуздан, истеричен смях, който шокира и двете.

— Всичко е наред, миличка — каза, като се поуспокои. — Не се смея на теб.

«Не се смея на никого — помисли си, — просто като чух как Аби преувеличава извиненията си, ми напомни за Рубен. Винаги се усмихваше, когато му кажех, че преувеличава. О, дяволите да те вземат, Рубен, дяволите да те вземат, липсваш ми!»

Тя погали сестра си по главата.

— Разочаровала си най-вече самата себе си, миличка. Имаш ум в главата си и знаеш как да го използваш, но реши да не го правиш. Мислеше, че си влюбена, и всичко останало ти се струваше маловажно. Аби, погледни ме. — Изчака, докато тя вдигне поглед. — Когато си убедена, че нещо е добро или лошо, а любовта ти подсказва точно обратното, нещо не е наред с любовта, а не с това, в което вярваш ти. Жалка и недостойна е онази любов, която те кара да се унижаваш и обезличаваш, като се отказваш от това, в което вярваш. Ако запомниш това, ще си научила най-важния урок. — Целуна я по бузите и се изправи. — Ще изляза за малко. Моля те, кажи на Кери и Дъг, че могат да излязат от стаите си. Сигурно се чувстват така, сякаш съм ги изгонила. Като си помисля, май точно това сторих. Кажи им, че всичко е наред.

— Къде отиваш?

— Да се поразходя с колата. Без конкретна посока и цел, просто…

— Бягаш. От проблемите, които ти струпах на главата.

— Аби, не започвай пак. Помисли върху това, което ти казах. Грижи се за Кери и Дъг. Вземи си гореща вана. Направете си пица за обяд. Мобилният ми телефон е включен, в случай че имате нужда от мен.

— Няма да ти звъним. Имаш нужда да отделиш време себе си.

Сара се засмя и я целуна.

— Обичам те и съм сигурна, че ще се справиш.

Качи се в колата и тръгна без посока, мина през града, доволна, че светофарите и знаците «Стоп» я забавят. Предпочиташе да спира често, вместо да шофира по някоя магистрала.

«След като не знаеш къде отиваш, няма значение кога ще пристигнеш.»

Замисли се за всичко, което се случи след изложбата на Дъг. Сякаш не бяха минали двайсет и четири часа, а цяла вечност. Сега, като гледаше назад, се чудеше как е могла да бъде толкова смела и решителна, почти безчувствена. Всички родители ли включват на автопилот, когато им се налага да се справят с кризисни ситуации, а после, когато нещата се решат, изведнъж се чувстват уморени и разтревожени, в очите им напират сълзи, безмълвно крещят — че им идва твърдо много и няма да имат сили да понесат още един проблем? Но намираха сили — тя се беше справила. «И то доста добре — помисли си едновременно гордо и учудено. — По-добре отколкото човек би очаквал от — както се изрази полицай Райън — аматьор. Май свиквам с проблемите» — помисли си с ирония, а пред очите й се появиха като в калейдоскоп образ и картини на това, което се случи през пролетта и лятото — Мак, Дона, Пуси Коркоран, Зиги, колата на Аби, коженият бележник на Кери, изложбата на Дъг, катастрофата на Аби. Рубен, и, разбира се, съпругата му.

Изведнъж се сети за Кери. Излезе, без да я поздрави, без да прочете разказите й, без да й обърне внимание.

Беше спряла на светофар. «Кери, съжалявам — помисли си. — Наистина съжалявам. Просто трябваше да се махна… съвсем забравих… Ама че глупаво извинение! Но това е истината. Ще й се реванширам, като се прибера.»

«Има твърде много…» — беше й прошепнала Аби. «Твърде много, твърде много» — повтаряше си мислено Сара — твърде много и всичко й се изплъзваше. Не й го побираше умът. Преди водеха толкова обикновен живот, а сега сякаш излизаше от контрол, беше много объркан и бърз, тя едва смогваше да е в крак с него, камо ли да го контролира. Дали това се случва с другите хора? Може ли съвсем нормален и обикновен живот толкова да се обърка? Дали не беше сбъркала, като бе оставила недоразуменията и погрешните преценки в семейството да се натрупат и да се превърнат в проблеми, дори в криза, с която беше почти невъзможно да се справи човек?

«Глупости — помисли си, — но глупост или не, това е истината. Мама би казала, че имам нужда от почивка. — Усмихна се. Вероятно е така. Отдавна не съм почивала. Е, днешната разходка с колата е един вид почивка за мен — далеч от всичко, поне за малко.»

Но не напълно. Неусетно бе завила в отбивката за магистралата и сега осъзна, че се намира на непознато място. Бензинът й почти свършваше и тя се отби на първата бензиностанция. Докато пълнеше резервоара, се огледа да види име на град. Нямаше никаква табела, но това не я притесни, тъй като не беше тръгнала за конкретно място. Мина през няколко квартала, които й се сториха познати, а когато стигна до телена ограда, разбра къде се намира още преди да е видяла табелата, че това е строителна площадка, и знаците, които показваха пътя за близкия град Ривър Бенд.

Не бе идвала тук, откакто минаха на път за Галена и станаха свидетели на първата демонстрация. Теренът от другата страна на оградата беше същият — строителството на Карано Вилидж Уест не беше започнало. «Как да започне, като никой пречи.»

Откри дупката в оградата, през която с Рубен влязоха в имението, остави колата и тръгна по същия черен път през полята. Тревите бяха загубили свежия си зелен цвят от май и сега, през септември, бяха твърди и поизсъхнали, но между тях цъфтяха есенни цветя, чиито багри в наситеночервено, жълто, пурпурно искряха на есенното следобедно слънце.

Сара намери дървото, под което си правиха пикник, седна, облегна се на него и затвори очи. Само песента на птиците и бръмченето на мухите и пчелите в листата нарушаваше тишината. След безсънната нощ тя ту задремваше, ту се събуждаше, мислите й се носеха свободно и леко като птиците, които пееха над главата й. Мислеше си за нещата, които трябваше да свърши; да помогне на Аби да превъзмогне предателството и загубата на приятели, а и собствените си грешки, да подкрепи Дъг след разочарованието от изложбата и да му помогне да се съсредоточи върху уроците си, и да се наслади на изкуството във всеки етап от развитието си; да подкрепи амбицията на Кери, независимо дали списанието, което й донесе тази сутрин, е истинско или не; да говори с Мак и да се опита да намери отговори на въпросите, които имаше към него, да си обясни защо той все повече и повече я притеснява. Да отиде на работа в понеделник и хладнокръвно и спокойно да се справя с взискателните си клиенти, за които не й пукаше.

А после, както винаги, мислите й се върнаха към Рубен. «Липсваш ми. Иска ми се да поговоря с теб за всичко, което се случва. Искам да знам какво мислиш, дали мислиш за мене, дали ти липсвам. Дали тя е още при теб. Дали ще остане завинаги. Дали се опитваш да се освободиш. Искам да ти помогна. Искам и ти да ми помогнеш. Искам да те обичам. Искам и ти да ме обичаш. Искам да ме прегърнеш, и аз да те прегърна, нашите тела да… Не искам да върша всичко сама.»

Пак задряма, а когато се събуди, по слънцето разбра, че става късно и трябва да тръгва. Освен това беше и гладна — беше хапнала малко сирене и солени бисквити на откриването на изложбата на Дъг предишната вечер и оттогава не бе сложила залък в устата си.

Качи се в колата си, запали двигателя и за миг се загледа в девствените поля. Жалко бе, че ще ги разкопаят, за да построят къщи и магазини, но това беше мечтата на Рубен и тя му повярва, когато й обеща, че ще запази колкото се може повече зелени площи — големи пространства, където хората да сядат под някое дърво, да мечтаят, да намерят спокойствие, чувство на равновесие, преди да се върнат към проблемите, които ги чакат извън този покой.

Чакаше на отбивката, за да завие, когато покрай нея мина кола и спря при дупката в телената ограда, където преди малко беше паркирала тя. Стана й любопитно и погледна в огледалото за обратно виждане — от колата слязоха няколко мъже. Трима от тях разгърнаха големи сини листове върху капака на колата, като ги придържаха в ъглите. Четвъртият мъж бе Лу Коркоран.

Те се надвесиха над листовете. От време навреме някой се обръщаше и посочваше полетата зад тях, скицирайки нещо във въздуха. Един от тях снимаше. Друг водеше бележки върху листовете пред тях, докато ги обсъждаха. Един от тях вдигна листовете и Сара видя сини линии, пресечени щрихи, напечатано лого в долния десен ъгъл, което не можа да прочете от толкова далече.

«Това са някакви скици, планове» — помисли си. Лу Коркоран и скици. Лу Коркоран в бизнес с недвижими имоти.

Мак.

«Коркоран Ентърпрайзис.» Не е много оригинално, но никой не ме е питал… голяма фирма с много възможности за един начинаещ… В недвижимите имоти има много пари…“

Човекът на Коркоран гледаше към колата й. „Коркоран може да я познае“ — помисли си Сара и зави зад ъгъла. Караше бавно и се опитваше да си спомни предишния път, когато си тръгваха от Ривър Бенд. Аби, Дъг и Кери бяха на задната седалка. Рубен говореше за протеста, който остана зад гърба им, за интервюто с една жена, Шарлот някоя си… „Каза, че е харесала един израз — което значи, че го е чула от някого — за това, че какви ли не хора ще дойдат да живеят тук. Каза, че това ще е пагубно, ще погуби един почтен град… странен израз.“ А Кери бе отвърнала: „Така говори Мак“.

А какъв бил отговорът на хората от Ривър Бенд, когато Рубен ги попитал кой организира протестите? „Хлапето.“

На Сара й призля. Не успя да му се довери така както сестра напълно вярва на брат си, но се остави да я заблудят милите му думи и усмивки, отчаянието в гласа му, когато твърдеше, че иска да е част от тяхното семейство, и привързаността, която демонстрираше към Аби, Кери и Дъг. Още по-лесно беше да я заблуди, когато тя копнееше да е с Рубен — не можеше да си позволи такова нещо.

Инстинктът й не я бе излъгал. Мак не заслужаваше да му се има доверие. Беше се върнал при тях не защото бе самотен, не защото ги обичаше и искаше да е част от тях, а защото му трябваше удобно (и безплатно?) убежище. А може би, някъде, където да се скрие.

Трябваше да говори с него, да го накара да си тръгне. Не го искаше в дома си. Не, и когато там живееха деца, които го уважаваха (невинаги обаче: „Понякога е дори гаден, Сара. В смисъл, ние го обичаме, но понякога…“) и които бе примамил с подаръци и сладки приказки като някакъв чичко, който им идва на гости и който им прави забавления и подаръци, не им се кара, не им забранява нищо. „Ще говоря с него, щом се прибера — помисли си. Не може да продължаваме така нито ден повече. Ще трябва да си намери друго жилище. Не ме интересува къде ще отиде, само да се махне.“

Но първо трябваше да каже на Рубен. Откакто започна демонстрациите преди повече от два месеца, той се бореше с някакви сенки. Сега тя можеше да му даде информация, която да му помогне да разбере какво всъщност става. „Как да му се обадя? Ами ако тя вдигне телефона?“ Измина един-два километра и се озова почти на магистралата.

Нямаше значение. Трябваше да му каже. Той трябваше да знае. Сви в една уличка и спря, за да му звънне. Включи се телефонният секретар. Щом чу познатия глас, тя се изчерви, тялото й реагира така, сякаш я беше докоснал. „Не сега, не сега — каза си тя, — просто го направи.“

— Рубен, обажда се Сара — спокойно изрече тя. — Открих, че Лу Коркоран се интересува от Карано Вилидж Уест. Не знам нищо повече, но мисля, че той стои зад демонстрациите и писмата до пресата, а навярно и зад гласуването на градския съвет на Ривър Бенд. — Поколеба се, но добави: — Надявам се това да ти е от полза.

Не можа да му каже за Мак. „Моят брат организира протестите срещу теб, опитвайки се да саботира проекта ти. Не беше сигурна в това (вътрешно беше убедена, но нямаше доказателства), а и беше редно първо да говори с Мак. Поне това му дължеше. (Знаеше, че не му дължи абсолютно нищо, но все още нямаше доказателства.) По-страшното беше, че се чувстваше виновна за това, че не може да има доверие на брат си, не може да го уважава, че както изглежда, той съсипва всичко, което Рубен се опитва да постигне, той организира протестите срещу теб…“

Някой ден Рубен щеше да го разбере. По всяка вероятност, щеше да го научи, докато разследва Коркоран. Но Сара не можеше да му го каже. Все още чуваше гласа му да призовава този, който се обажда, да остави съобщение. Топъл, дълбок глас, който бе вътре в нея. Тя запали колата и се включи в главната лява лента на магистралата. Мислеше си колко странен изглежда пътят, като някакъв мираж, когато човек го гледа през сълзи.