Джудит Майкъл
Най-прекрасната майка (13)

Тринайсета глава

— Смятам да пътувам извън града — обяви Сара на закуска. — Заминавам в понеделник и ще се върна във вторник. Проблемът е, че Бет и Мег също ще пътуват, а Линда е заета, защото цялото семейство ще й идва на гости, така че не могат да останат при вас. Мислех да се обадя на…

— Не, не, не — бурно запротестира Кери. — Не ни трябват твоите приятелки, можем да се грижим за себе си. Пък и Аби е тук.

— Тези дни Аби е доста затворена в себе си. Не можем да очакваме…

— Но ние можем да се грижим за себе си — прекъсна я сестра й. — Доста сме самостоятелни. Умни и способни. Това са твои думи. Каза, че сме изключително умни и способни. Дължим го на теб — предпазливо добави, — на начина, по който ни възпита. Много сме — гордо се ухили — уверени в себе си. Ще се справим, защото си ни научила на това. Аби също е добре. Самата ти каза, че тя е силна. Какво е толкова смешно?

Сара се усмихваше.

— Не е смешно, прекрасно е. Вие сте прекрасни. Но не е честно да нападате човек със собствените му думи.

— Защо да не е честно, след като си го казала?

Сара се засмя. Разговорът с Кери бе като балсам за душата й след безсънната нощ, през която мисли само за Рубен, черта какви ли не сценарии за връзката им оттук нататък, опасяваше се, че въобще няма да може да продължи с него. Но сега не мислеше за него.

— Права си — отвърна.

— Кери винаги е права. — Аби влезе в кухнята. — Тя е най-умната от всички. С изключение на теб, Сара. Искам само една препечена филийка.

— Всички закусват по една препечена филия — отбеляза Кери.

— Плодове — посочи купата на масата и потрепери от отвращение.

— Ти обичаш боровинки!

— Не обичам нищо.

— Дори и нас ли?

— Освен вас.

— Обичаш само нас, нищо друго?

— Да! — Аби скочи и сложи хляб в тостера. — Просто престани да говориш за това, става ли?

— Къде е Дъг? — бързо попита Сара.

— Мотае се — разсеяно отвърна Аби. — Мисля, че прави нещо с конструктора „Лего“.

— Преди закуска ли? — Сара отиде до стълбите. — Дъг?

— Добре, де, добре, идвам. — Той заподскача по стълбите и се стовари на един стол. — Може ли да закусвам кифлички?

— Ако мислиш, че ще имаш време, давай.

— Искаш да кажеш да си ги приготвя сам ли?

— Не го ли правиш винаги?

— Е, да де, но може да не ми стигне времето, а ти си по-бърза от мен.

Тя въздъхна и стана от стола си.

— Сара няма да си е у дома в понеделник — каза Кери. — Така че ще трябва сам да си правиш кифличките.

Аби вдигна начумерения си поглед и се поизправи.

— Заминаваш ли?

— Колебая се. Все още…

— Притеснява се за нас — поясни малката им сестра, — но аз й казах, че вече сме самостоятелни, разумни и способни да се грижим за себе си, всичко ще е наред и трябва да отиде.

— Къде да отиде? — попита Дъг.

— В Ню Йорк — отвърна Сара. — Само за два дни.

— Защо?

— Един приятел ме покани и си помислих, че ще е хубаво.

— Какъв приятел?

— Бас ловя, че е Рубен — промърмори Аби. — Той е от Ню Йорк.

— Мислех, че сте скъсали — каза Кери.

— Тогава мога ли да поканя мой приятел да спи у нас? — попита Дъг.

— Не! — извика Кери. — Ще сме си само ние. Сара ще се забавлява, защо и аз да не направя същото?

— Мак ще бъде ли тук? — попита Аби.

Никой не й отговори. Сара намаза една кифличка с крема сирене и сложи чинията пред Дъг.

— Не знам. Повечето вечери го няма, понякога не се прибира по цяла нощ. Искате ли да е с вас?

Тримата се спогледаха.

— Нямаме нищо против — отвърна Дъг. — В смисъл, че и тримата го харесваме, дори и да ни кара да се чувстваме… нали се сещаш?

— Неудобно — разсеяно каза Аби.

— Странен е — отбеляза Кери. Беше казала същото и на Тес.

— Като цяло е готин — изрече Дъг. — Но понякога става някак… странен. Както и да е, по всяка вероятност няма да си е у дома. Според мен нашата къща вече не му харесва.

— Е, на мен си ми харесва — заяви Кери — и мога да се грижа за нея, поне да помагам. Вече съм почти на четиринайсет, а Аби следващата седмица става на шестнайсет, така че всичко ще е наред. Трябва да отидеш, Сара, в Ню Йорк имам предвид.

— Наистина ли Рубен те покани?

— Да — отвърна тя.

— Мислех, че сте се разделили… — обади се Кери.

— Някои хора наистина се влюбват — тъжно отбеляза Аби. — Някои хора имат късмет. Някои хора са щастливи, докато останалите тънем в самота и отчаяние.

— О, горката Аби. — Кери погледна Сара, за да се увери, че доброто й отношение е забелязано.

Сара се направи, че нищо не е станало.

— Какво ще правите днес?

Аби сви рамене.

— Събота е.

— Аз ще ходя у Джеф — заяви Дъг. — Майка му ще ни води в музея да видим мумиите.

— Аз отивам при Барб — каза Кери. — Няколко момичета сме се уговорили да ходим на кино. Може ли Барб да спи у нас, Сара?

Аби тъжно наведе глава, а те продължиха да обсъждат плановете си за деня. После Кери и Дъг почистиха кухнята и се качиха горе.

Най-сетне Аби бавно стана от стола и без да поглежда към Сара, се затътри към стълбите.

Сестра й я спря.

— Аби, моля те седни малко при мен. — След кратко колебание момичето се върна и се отпусна на стола. Сара се вгледа в красивото й лице. Беше се нацупила, а клепачите й бяха подпухнали. За пръв път Сара леко се подразни. По-късно щеше да си признае, че бе напрегната заради възможността отново да бъде с Рубен, заради усещането, че след толкова много препятствия нещата между тях може и да потръгнат. — Знам, че си много самотна — каза тя. — Струва ти се, че никой никога не се е чувствал толкова зле, че никой никога няма да разбере как се чувстваш. Истината е, че — ти го знаеш не по-зле от мен — повечето хора в даден момент се чувстват ужасно, затова много добре те разбират и ти съчувстват. Аз ти съчувствам. Разбирам, че преживяваш труден момент от живота си. Ти растеш, променяш се и понякога е трудно да разбереш кой си, къде се намираш в момента и накъде ще поемеш оттук нататък.

Аби беше махнала косата от лицето си и гледаше сестра си. Сара се поколеба. Една майка би ли критикувала дъщеря си, която преживява нещо като трагедия? „Не знам — ядосано си помисли тя. — Откъде мога да знам? Какво би трябвало да чувствам?“ Това, което чувстваше, бе раздразнение, разочарование и безпокойство за Рубен. Беше сигурна, че това не са майчински чувства, но и тя като Аби се чувстваше самотна и трябваше да реши накъде ще поеме оттук насетне. „Бъди оптимистка. Започни с приятните неща.“

— Много се радвам, че слезе при нас тази сутрин. Знам, че се стараеш. Но и ние полагаме усилия, Аби, а ти не ни го признаваш, нито пък ни помагаш. Всички искаме да направим най-доброто за теб. Но трябва да помислим кое е най-доброто и за нас самите.

Вгледа се в мрачната физиономия на сестра си: „Наистина страда. Колко ужасна може да се окаже тази възраст. Не бих искала отново да съм на шестнайсет за нищо на света“. Въпреки че й бе много трудно да вземе решение, в крайна сметка собствените й нужди и желание надделяха и тя продължи.

— Аби, бих искала да замина в понеделник, за мен е много важно, но не желая през цялото време да се тревожа за вас. Това значи, че трябва да разчитам на теб. Кери и Дъг са страхотни, но все още са малки. На Мак не мога да се доверя. Ти си единствената, на която мога да разчитам, и искам да чуя лично от теб, че ще го направиш заради мен, и то като зрял и отговорен човек, не като егоистично дете.

Аби ококори очи. През последните дни я глезеха толкова много, че беше забравила какво е да я молят да направи нещо. След това се сети колко зле се чувства, че Шон си отиде, че никога не я е обичал истински, че бе сторила нещо много глупаво и че всички ще я намразят, че всичко бе една голяма трагедия и не искаше да поема отговорност за нищо и за никого, искаше да се свие в леглото си и някой да се грижи за нея. Затвори очи, за да не се налага да гледа Сара и да си мисли, че и тя иска нещо, и ако то не се сбъдне, ще се почувства много зле.

В кухнята бе много тихо. Аби чуваше само жуженето на хладилника и фризера, а през отворения прозорец една птичка пееше, сякаш всичко в света бе наред. Момичето стоеше със затворени очи и чакаше. Може Сара да е излязла от стаята. В събота тя винаги ходеше на пазар. Кухнята вече може да е празна. В такъв случай нищо нямаше да попречи на Аби да се качи в стаята си.

Тя бавно отвори очи. Сара седеше срещу нея, там, където беше и преди малко. Не беше помръднала и гледаше право в Аби. „Какво да правя сега?“ — помисли си момичето и пак затвори очи.

— Вече опита, но номерът не мина — спокойно каза сестра й. — Чакам да ми отговориш. Не говоря на себе си, а на теб и очаквам да бъдеш така любезна и да ми дадеш отговор. — Почака. — Не искам чак толкова от теб. Искам да излезеш от черупката, която си си създала, и да стоиш вън от нея в понеделник и вторник, за да се грижиш за брат си и сестра си. Това е всичко. Ако във вторник искаш пак да се затвориш в нея и да потънеш в мъка и тъга, твоя работа. Никой няма да те спре. Ще ни бъде мъчно, защото семейството ни е цяло само когато и ти си част от него, но няма да те спрем. — Отново почака. Ядът и раздразнението й нарастваха и тя сви юмруци. — Добре, ще го кажа за последен път, ще се разпореждаш тук два дни и една нощ, за да мога и аз да получа нещо, което искам. — „Нито една истинска майка не би постъпила така. Какви ги говоря?“ — Уморих се през повечето време да се опитвам да разбера какво искате и как да ви го осигуря, вместо да се стремя да направя нещо, което аз желая. — „Какво би направила една истинска майка? Ще продължи ли да говори? Или ще млъкне и ще се извини за това, че се държи като тиранин.“ — Сега е мой ред и очаквам семейството ми да ми помогне. Очаквам да ми кажеш, че ще направиш тази жертва заради мен и ще го направиш като зрял човек, какъвто се смяташ. Отговори ми, Аби!

Смаяна, сестра й бе вперила поглед в нея. Устата й бе отворена, но от нея не се отрони нито думичка. Сара никога не говореше за своите желания (е, преди говореше за медицинския факултет, но отдавна престана); Сара беше тази, при която ходеха всички, когато искаха нещо. В събота сутрин никой никога не я питаше: „А ти какво искаш да правиш днес Сара?“. На закуска никой не казваше: „Сара, тази вечер ние ще приготвим вечерята. Защо не излезеш с приятели?“. Никога не им бе хрумвало да кажат подобни неща. Сестра им просто беше… тук. Като картините на стената. Аби се засрами. Даде си сметка, че мълчанието продължава твърде дълго.

— Добре — отвърна и се прокашля. — Исках да кажа… съгласна съм. Ще се погрижа за тях.

Чувстваше се нещастна, мразеше всички, но трябваше да го направи, защото Сара каза така и защото нещо се беше случило със сестра й, не можеше да обясни точно по какъв начин, но тя бе променена. Това я плашеше, защото разчитаха на Сара да е винаги на тяхно разположение. Така постъпваше Сара, която познаваха, така че трябваше да я направи щастлива, за да стане пак предишната Сара.

„Ако въобще във всичко това има някаква логика“ — отчаяно си помисли Аби.

Сара щеше да замине чак в понеделник. Какво ще прави дотогава? Цял ден днес, цял ден утре… Може да се прибере в стаята си, но сега това изглеждаше някак си нелепо, след като се беше съгласила да поеме нещата у дома в понеделник. Тогава какво да прави?

— Благодаря ти — каза Сара, а на нея й прозвуча като въздишка, дълга, дълга въздишка. Тя отиде при Аби и я прегърна. Ще ходя на пазар, искаш ли да дойдеш с мен? Всяка седмица там срещам твои съученици и приятели. — Момичето се сви, а Сара го целуна по челото. — Не можеш вечно да се криеш от тях, скъпа. Те са важна част от живота ти, а ти си важна част от техния. Знаеш, че е така. Иначе защо ще те търсят по телефона, макар че отказваш да разговаряш с тях?

Аби отвърна:

— Ще ми се присмиват за това, че съм глупава и че съм се оставила да ме изиграе… Шон.

Сара замислено кимна.

— Типично в техен стил. Те са жестоки и безсърдечни и все ти се подиграват за нещо, нали така? Никога няма да признаят, че си страхотна приятелка, която може да допусне грешка. — Аби се усмихна, даде си сметка за това и се опита да се нацупи, а сестра й спокойно продължи: — Е, помисли си. Тръгвам след петнайсет минути. Ще ми помогнеш за носенето на покупките. Никога не успявам да паркирам близо до пазара.

Останала сама, Аби си представи, че се е скрила в стаята си, свила се е в новия си люлеещ стол, в който потъваше цялата, и не допуска никого до себе си. Но трябваше да си признае, че приятелите й й липсваха. Училището й липсваше, бяха й се натрупали много домашни, които Сара й носеше вкъщи — всеки ден след работа ходеше до училището и взимаше домашните. Никак не й бе приятно, че тя прави и това, но пък не искаше да изостава с уроците, така че се получаваше омагьосан кръг.

„По дяволите — помисли си и се отврати от себе си, защото използваше изразите на Мак. — Няма да говоря като Мак. По-скоро искам да говоря като Сара. Искам да приличам на нея.“

— Добре — въздъхна в празната кухня. — Ще отида до пазара. Предполагам, че дължа това на Сара. Поне мога да нося торбите с покупки.

 

 

През уикенда Сара все й намираше някаква работа. Срещата й с две нейни приятелки на пазара беше изненадващо (за самата Аби) естествена. Сара се отдръпна малко, чу, че момичетата говорят нещо на Аби, а тя им отговаря. Остави ги да се видят на спокойствие, а през това време обиколи сергиите, купи плодове и зеленчуци и планира какво да приготви за вечеря за понеделник.

„Докато ме няма. Докато съм в Ню Йорк, докато съм с Рубен, с Рубен, с Рубен…“

Едва не затанцува между сергиите с картофи, лук, портобелоси, домати и босилек.

„Ще им приготвя лазаня. Ще си я стоплят и ще си направят салата. Във фризера има хляб и нарязана на филийки пуйка за сандвичите за обяд във вторник… защото аз ще съм с Рубен. О, за бога — помисли си тя, — започвам да говоря като Аби.“

Без много-много да му мисли купи половин килограм ябълки, та като се върне, четиримата да си направят пай и ябълков сос за във фризера, както правеха всяка есен. „Ще прекарам цял ден с тях — помисли си, за да им се реванширам за това, че съм ги оставила заради Рубен.“

Когато се прибраха у дома, Сара предложи да прегледат гардероба на Аби, „за да видим от какво имаш нужда за купоните и забавите, които се правят през последната година в гимназията“.

Момичето поклати глава.

— Купоните не ме интересуват. Нито пък дрехите.

— Мислех, че си прекарала добре с приятелките си.

— Бяха мили, но срещнах само две.

— Добре. — Сара режеше хляб за сандвичи. — Няма да мислим за дрехи, щом не искаш. Донесох си много работа. Ще я свърша следобед.

— О! — Аби бе смутена и за миг спря да разпределя парчетата пуешко месо. — Заета си и нямаш време да прегледаме гардероба ли?

— Имах си работа, но мислех, че днес ще е по-забавно да прекарам следобеда с теб.

— Предполагам — обади се Аби след малко. — Предполагам, че можем да го направим, няма да ти отнеме много време. В смисъл, че нямам нужда от нови дрехи, защото няма да ходя на купони, но гардеробът ми има нужда от подреждане.

— Добре тогава, захващаме се, щом се наобядваме. О, мислех си тази вечер да си вземем някой филм от видеотеката. Има няколко, които много искам да гледам.

Аби избухна в сълзи и я прегърна.

— Обичам те, Сара. Ти си най-прекрасната майка на света. О, да, бе, сестра, но просто си… невероятна.

Сара я прегърна и се замисли. „Всичко е наред, тя не е ядосана, не ме мрази за това, че я моля за услуга, след като нямам право на това, обича ме. Благодаря ти, благодаря, скъпа Аби. Не знам дали щях да тръгна в понеделник, ако беше разстроена, ядосана и обидена. После си помисли: Всичко ще бъде наред.“

Заедно приготвиха обяда, а Сара направи списък с плановете им за неделя, за да улесни сестра си.

— Дъг трябва да си вземе скулптурите от галерията — каза — и бих искала да дойдеш с нас. Ще отидем утре следобед.

Аби поклати глава.

— Предпочитам да си остана у дома.

— Аз пък предпочитам да дойдеш с нас. Тъкмо ще ни помогнеш да пренесем скулптурите. Много са. Всъщност всичките.

— Нито една ли не се продаде?

— Не. Мислех тайно да купя една, но Дъг щеше да се почувства ужасно, ако научеше.

— Никой не купи дори една?

— Не.

— Но защо? Толкова са хубави.

— Така е. За десетгодишно момче са прекрасни.

— Защо тогава онези хора му позволиха да направи изложба?

— Не знам. И аз не разбирам.

— Е, ще ми разкажеш всичко, когато се приберете. Наистина не ми се ходи, Сара…

— С Дъг имаме нужда от помощта ти за пренасянето, а и ще се радваме на твоята компания. Няма да отнеме много време.

— Не можем да отидем. В неделя не работят.

— Обадих се по телефона. Работят.

Аби тресна на масата мелничната за черен пипер и изхвръкна от кухнята.

— Искаш ли ти да шофираш? — извика след нея Сара.

Тя бавно се появи отново на вратата.

— Никога вече няма да карам кола.

— О, колко жалко! Мислех, че ще е добре да шофираш по магистралата, да се упражняваш. Е, добре тогава, аз ще карам.

След малко Аби се промъкна, седна на мястото си, взе мелничката и много старателно смля пипер.

— Смяташ ли, че съм достатъчно добра, за да шофирам по магистралата?

— Предполагам, иначе не бих рискувала живота си в кола, която караш ти.

На мрачното лице на момичето се появи усмивка.

— Предполагам, че бих могла… ако според теб няма проблем след… след…

— Мисля, че няма да има проблем.

В неделя следобед седеше в колата, без да се обажда, докато Аби шофираше към галерията. Не й даваше никакви напътствия, освен от коя отбивка да излезе от магистралата и по коя улица да мине. Надяваше се тя да не забележи, че натиска с десния крак, сякаш натиска спирачките. Съсредоточи се върху шофирането на Аби, не си позволи да мисли за телефонния разговор с Рубен предишната вечер. Обади се докато гледаха филми в библиотеката, каза, че е резервирал билетите, и я попита дали ще може да замине с него.

— Да — отвърна тя.

— Много се радвам. — Рубен каза, че ще я вземе в понеделник сутринта и ще отидат на летището.

— Не, предпочитам да се срещнем направо там — отвърна тя. Това беше всичко, сякаш предварително се бяха разбрали, че още е рано да показват чувствата си.

— Справи се чудесно — похвали я Сара, докато Аби паркираше на малкия паркинг до галерията.

— Много си добра, Аби — добави Дъг, отваряйки задната врата. — Не бях нито притеснен, нито разтревожен, нито ме беше страх.

Аби не отговори, а само го прегърна. Не знаеше дали да се радва, че се е справила и е зарадвала Сара, или отново да се отдаде на страданието си.

— Я виж ти, това май е нашият малък скулптор — весело каза Франк Стоунър, докато Дъг вървеше пред сестрите си към галерията.

Поспря се. „Малък ли?“ — помисли той.

Сара застана пред него.

— Дошли сме да вземем скулптурите на Дъг. Нямаме нужда от помощ. Сигурна съм, че сте много зает.

— Няма ги — извика Дъг, оглеждайки се. — Къде са?

— Отзад са. — Стоунър разроши косата му. — Не можем вечно да ги държим тук. Изложбата свърши. Но се погрижихме за скулптурите. Опаковани са в задната стая.

— Но…

— Творбите ти бяха изложени само една вечер — ядоса се Франк. — Не сме планирали повече.

— Една вечер ли? — повтори Аби. Беше се загледала в двата матрака, които висяха от тавана с изрисувани на тях пътни карти, но се обърна и погледна Франк. — Изложбите не траят само една вечер.

— Но някои да — с досада отвърна той.

— Защо?

— Защото така.

— Но защо?

Той вдигна ръце.

— Ще ви донеса кутиите.

— Чакайте малко — спря го Сара. — Аз също бих искала да разбера защо е така.

— Защото са различни — ядосано отвърна той. — Ръководя галерията си така както намеря за добре. Всяка изложба е различна.

— Това ми е ясно, но не разбирам защо се съгласихте да направите изложба за една вечер на десетгодишно момче.

— Вижте какво, не искам да се карам с вас…

— Да се карате ли? Задавам ви съвсем елементарен въпрос. Никой не се кара.

— Попитайте брат си — отвърна той.

— Вас питам. Наясно съм, че Мак се е споразумял с вас, но не ни каза, че ще е само за една вечер. Какво се разбрахте двамата?

— Вижте, направих му услуга. Той ще ви разкаже подробностите.

— Но в момента питам вас. Какъв е проблемът? Ако е било просто делово споразумение, би трябвало да е съвсем лесно за обяснение. — Тя придърпа високия стол, на който седеше Дъг по време на изложбата. — Ще чакам, докато не ми дадете отговор.

Стоунър погледна Сара. Погледна дюшеците зад Аби.

— Майка му стара — промърмори. — Правиш услуга на някого, а излиза, че все едно си извършил престъпление и трябва да те съдят. Дължа му нещо — сопна се той на Сара. — С партньора ми сме му длъжници. Затова му предоставих галерията за една вечер. По дяволите, жено, занимавам се със сериозен бизнес, да не мислиш, че ще задръстя галерията с боклуците на някакво скапано хлапе?

Дъг пребледня, очите му се разшириха и се напълниха със сълзи. Гледаше Франк, сякаш не можеше да откъсне очи от него.

— Копеле такова! — извика Аби, прегърна брат си и го изведе навън.

— Да, според мен това е точната дума — каза Сара.

Мина покрай Стоунър, отиде в задната част на галерията и влезе в ярко осветена стая, пълна с картини, опаковани в изолираща опаковка и кафява хартия, а в ъгъла имаше шест кашона с името на Мак. Тя взе най-горния кашон и го занеса към входа. Галеристът стана и я последва. Мълчаливо занесоха кутиите до колата и ги сложиха в багажника. Аби и Дъг не се виждаха.

Сара затръшна вратата на багажника и погледна Стоунър.

— Съжалявам — промърмори той. — Дъг е страхотно хлапе. — Махна с ръка, обърна се и се прибра в галерията.

— Аби — извика Сара. Децата дойдоха при колата. По лицето на Дъг се стичаха сълзи, а Аби го беше прегърнала.

Момчето се хвърли в обятията на Сара.

— Мак каза, че съм добър, че заслужавам изложба. Каза, че ме искат в галерията. Точно така твърдеше. Защо ме излъга?

Сара го беше прегърнала.

— За да те направи щастлив, предполагам.

— Аз не съм щастлив!

— Но на откриването беше. Сигурно е смятал, че никога няма да научиш.

— Не трябваше да ме лъже.

— Прав си. Лъжите често се обръщат срещу този, който ги е изрекъл. Но вероятно Мак не е помислил за това. Според мен непрекъснато балансира между лъжата и истината.

Дъг престана да плаче.

— Така ли е?

— Според мен, да.

— И аз така мисля — обади се Аби. — В смисъл, че той говори така, сякаш всичко е прекрасно, сякаш той е прекрасен, но май не е точно така.

Момчето се намръщи.

— Той лъже доста, така ли?

— Мисля, че да — отвърна Сара, — но не знаем със сигурност. Хайде да се прибираме. Аби, защо не седнеш отзад при Дъг? Аз ще карам.

— Онзи човек, как му беше името, не е прав за Дъг — обади се Аби, докато Сара излизаше от паркинга.

Тя кимна.

— За много неща не е прав.

— За какво например?

— Ами, допускам, че парите, които дължи на Мак, са за наркотици. — Сети се, че Тес беше написала „дрога“ след посещението на Мак, а тя си беше помислила, че майка й иска да й каже, че брат й пуши марихуана. Явно обаче, че Мак й е намекнал или направо й е признал, че е наркопласьор. „Което пък значи, че трябва да кажа на Мак да напусне къщата. Не може да живее с нас и да продава нелегално наркотици от дома ни.“

— Подуших марихуана в стаята му — призна Аби.

— И аз, още първия ден, след пристигането му. Не знаех, че все още продължава да пуши. Не си ми казвала — каза Сара.

— Не мислех, че е важно. В смисъл, през повечето време беше толкова мил…

— Не е мил, той е лъжец — възпротиви се Дъг.

— Не постъпи добре с теб, но на мен купи кола, уреди да публикуват разказите на Кери… много неща.

— Е, ще го изгоня от дома ни при първия удобен случай — заяви Сара.

„Но това означава, че няма да мога да отида в Ню Йорк. Трябва да съм сигурна, че си е отишъл, и то още тази вечер. Каква е вероятността това да се случи?“

Тя стисна устни. Шофираше и се опитваше да не мисли. На задната седалка Аби обясняваше на Дъг, че е глупаво да се занимаваш с наркотици и че Мак е глупак, задето го прави и задето лъже, а Франклин Стоунър е тъп идиот. Момчето изсумтя в знак на съгласие или просто за да не я прекъсне.

„Щом се приберем, ще се обадя на Рубен. Можем да отидем друг път. Ако не изникне друг семеен проблем. Докога един мъж ще чака жена с три деца да намери свободно време за себе си?“

Кери се прибра от дома на приятелката си и вечеряха тихо и спокойно. Всички бяха изморени. Сара остави съобщение на телефонния секретар на Рубен с молба да й се обади, когато се прибере, а после се зае с вечерята. Когато телефонът звънна, тя позволи на Кери да изтича и да го вдигне. Искаше да отложи момента, в който ще изрече на глас това, което непрекъснато си повтаряше: „Не мога да дойда. Не мога да дойда. Не мога…“.

— Сара, Мак се обажда. — Кери й донесе телефона в трапезарията. — Казва, че заминава.

Тя грабна слушалката.

— Заминаваш ли?

— Не съвсем, сестричке — весело отвърна той. — Отивам в командировка за няколко дни. Ще се върна в сряда, може и във вторник. Това проблем ли е?

— Не! Не, разбира се. Благодаря, че ме предупреди. Когато се върнеш, искам да говоря с теб.

— Нотка на неодобрение ли долавям в гласа ти? Не се задържам много у дома и не съм ти казал каква е програмата ми ли? Съжалявам за това. Виновен — изрече той, сякаш бе на подсъдимата скамейка. — Ще се поправя, ще стана по-добър, ще обърна нова…

— Не говоря за програмата ти. Искам да говоря с теб за по-важни неща.

— Обещавам, че щом се върна, ще говорим колкото искаш и за каквото искаш — обувки, кораби, боя за тавани, зеле, крале. Засега довиждане, грижи се за дечурлигата.

— Нищо не му каза! — отбеляза Аби, щом Сара затвори телефона.

— Какво да му каже? — попита Кери.

Сара остави Аби и Дъг да й разкажат какво се случи в галерията.

„Всичко е наред. Заминавам с Рубен в понеделник. Утре е понеделник и аз отивам в Ню Йорк с Рубен.“

 

 

Понеделник бе първият учебен ден на Аби след катастрофата.

— Гордея се с теб — каза Сара и я прегърна. — Много си смела и съм абсолютно сигурна, че всички ще ти помогнат да се справиш.

— Шон няма да ми помогне. Той ще се държи гадно с мен. — Тя изправи раменете си. — Страхувам се от срещата с него.

— Аби, не вярвам, че той ще е там. Той извърши престъпление, а за това трябва да си плати. Не може просто така да се върне към предишния си живот, сякаш нищо не е станало.

— Искаш да кажеш, че може да е в затвора ли?

— Щяхме да разберем, ако е там. Не знам къде е, но не мисля, че това трябва да те притеснява.

— Ами ако е на училище?

— Няма — рязко изрече тя. — Напразно се тревожиш. Не мисли ти това. Хайде да довършим обяда ви за училище, или всички ще закъснеете. — И съвсем естествено добави: — Ще си тръгнеш от училище с Дъг и Кери, за да се приберете заедно, нали?

— Не — саркастично отвърна Аби. — Ще се мотая из училището и ще ги оставя да се скитат немили-недраги.

Сара остави това без коментар.

— Ще ви позвъня преди вечеря.

— Със сигурност няма да можем да се нахраним, без да чуем гласа ти.

— За да чуя веселите ви гласчета — каза Сара — и да ви кажа, че ви обичам.

Кери зяпна от учудване не само заради лошото отношение на Аби, но и заради сдържаността на голямата им сестра.

— Много да се забавляваш — каза тя и я целуна за довиждане.

— Донеси ни нещо от Ню Йорк — поръча й Дъг между две кратки, шумни целувки. — Нещо, което е типично за Ню Йорк и го няма в Чикаго.

— Чао — каза Аби, а след кратко колебание добави: — Благодаря. Съжалявам, че се държах гадно. — Целуна Сара и я прегърна. — Наистина се надявам да прекарате добре с Рубен.

Щом вратата се затвори зад тях, в къщата се възцари тишина и спокойствие. Обикновено по това време вече бе на път за работа, но днес нищо не бе както обикновено. Приготви куфара си още в ранни зори, когато разбра, че не може да заспи. В неделя сутринта Рубен й бе изпратил билета по куриер, избра си една книга, въпреки че се надяваше да имат за какво си говорят и да не й остане време да чете. На барплота в кухнята имаше инструкции. („Не забравяйте да изключите фурната, когато се изпече лазанята.“ „Не отваряйте вратата на никого.“ „Мобилният ми телефон винаги е включен.“)

Чуваше как Аби мърмори, а Кери казва: „Та ние знаем всичко това“. Обаче не можеше да спре, добавяше все нови и нови инструкции и напомняния, докато не изписа цяла страница. Най-отдолу написа телефона на Рубен и добави: „В библиотеката има DVD — изненада за довечера“.

След това още веднъж провери дали вратите са заключени и взе такси за летището.

 

 

Рубен я чакаше в салона на аеролинията, с която щяха да пътуват. Не се бяха виждали почти месец. Той взе ръцете й в своите. Забеляза служителя на съседното гише и каза само:

— Добро утро. Радвам се да те видя.

Показа членската си карта на служителя и двамата със Сара взеха ескалатора до втория етаж. Докато прекосяваха салона, тя бе обзета от странно чувство на облекчение, сякаш сега вече всичко си е на мястото. Знаеше, че бъдещето е все така изпълнено с въпросителни и неизвестни, но въпреки това на душата й бе леко и спокойно.

Рубен беше оставил багажа си на два фотьойла. Взеха си кафе от бюфета и седнаха един до друг. Той хвана ръката й.

— Благодаря ти, че направи това пътуване възможно. Предполагам, че не ти е било лесно.

— Всички ми казаха „довиждане“ в много добро разположение на духа — обясни Сара, сякаш наистина е било толкова просто. — Мисля, че ще си прекарат чудесно и ще се чудят защо не ги оставям сами по-често.

— Това е нещо, върху което трябва да помислим.

Зад плексигласовото стъкло на прозореца се виждаха самолети, които влизат и излизат от терминалите, движат се по пистите, малки мотокарчета сновяха между тях, камионите с багажа се движеха по пистите, натоварени с куфари, понякога никой куфар падаше на завоите, шофьорът скачаше и го хвърляше най-отгоре, сякаш тежи не повече от волейболна топка. Рубен и Сара имаха бегла представа колко е оживено летището, но това ги караше да стъпят здраво на земята, вместо да летят в облаците, където влюбените мечтаят и говорят за бъдещето, на което се надяват, но което не могат да предвидят.

Всъщност те бяха доста тъжни, движеха се предпазливо, като завръщащи се в родината бегълци, които се озъртат да видят промени в пейзажа, но най-вече търсят нещо познато и любимо.

— Искам да знаеш какво се случи — каза Рубен. — Точно как стана и в какво положение се намирам в момента. — Гласът му бе тих и почти не се чуваше от разговорите на хората около тях, които обсъждаха делови въпроси, споделяха тайни по мобилните си телефони. Наложи се Рубен и Сара да се наведат един към друг. — По-късно, когато е по-тихо.

Тя кимна.

— Добре.

— Искам да ми разкажеш за себе си, какво прави през това време, за работата и приятелите ти, какво става с Аби, Кери и Дъг? Как мина изложбата на Дъг? А Дона Солдана, виждала ли си я оттогава? Имаш ли нова секретарка? Аби и Шон още ли са заедно? От малкото, което ми разказа, мисля, че ще има проблеми с това момче. — Той се усмихна. — Прилича на разпит.

— На мен ми прилича повече на заинтересованост. — „И загриженост“ — помисли си тя. Изненада се колко много неща е запомнил за нея и колко важна част от живота й е станал само за няколко месеца.

— Много повече от заинтересованост. — Той погледна часовника си. — Имаме време. Има още нещо, което държа да знаеш. Резервирах ти стая в хотел близо до моя апартамент. Много бих искал да отседнеш при мен, но трябва да направиш това, което ще те накара да се чувстваш спокойна.

Сара леко се усмихна.

— Аби би казала: „Колко старомодно“.

— И ще е права. Но е хубаво да можеш да избираш между миналото и настоящето и да постъпиш така, както е най-добре за теб в дадения момент.

— Ти прилагаш този принцип в работата си.

— Да — беше доволен. Приятно му беше, когато хората веднага го разбират и не се налага да обяснява едно и също нещо по няколко пъти.

Сара погледна през прозореца. Спомни си голямата веранда на хотелчето в Галена, сребристата река в тихия мрак и Рубен, който я е прегърнал и й разказва за работата си. Тя повтори нещо, което той каза тогава и на нея много й хареса.

— Искам хората да живеят сред жива естествена среда, а не в кутийки, изпълнени с бетон, тухли и стомана, и само снимки да им напомнят и показват какво е имало на това място, преди те да се заселят там.

— Пътят към сърцето на един мъж — промърмори Рубен — е да го цитираш дословно. Благодаря ти за това. Не се случва често някой да ме слуша толкова внимателно. — Допи кафето си. Опитваше се да се концентрира върху разговора, върху времето (отново погледна часовника си), върху всичко, което да го разсейва от мисълта, че я желае толкова силно. — Искаш ли още?

— Не, благодаря.

— Онази вечер в Галена, когато ти разказвах за работата си, Аби ни нарече старомодни.

Сара се усмихна.

— А служителят на рецепцията ни гледаше така, сякаш сме луди.

Настъпи мълчание. Рубен не можеше да седи на едно място, отново погледна часовника си.

— Да тръгваме. След няколко минути ще започнат да викат пътниците за нашия полет.

— Да — отвърна Сара, но и двамата не се помръднаха. — Много бих искала тази вечер да отседна при теб — каза тя.

Погледите им се срещнаха и Рубен разбра с облекчение, но и с изненада, че тя го желае не по-малко отколкото той нея. Целуна дланта й.

„Това е всичко, което трябва да си кажем в този момент“ — помисли си Сара. Беше много щастлива. И двамата не искаха да прибързват. Ще я карат полека и всичко ще става естествено и постепенно.

Докато стюардът им сервираше портокалов сок и шампанско, Сара попита за Ривър Бенд. Рубен отвори куфарчето си.

— Благодарение на теб най-сетне успяхме да постигнем напредък и мисля, че ще променим хода на нещата. — Разказа й какво са научили за „Коркоран Ентърпрайзис“ и й даде копие от брошурата, която бе изготвил. — В петък имам среща с кметовете на Ривър Бенд и на съседните градчета, очаквам да се чуя с журналисти от „Трибюн“ и „Сън Таймс“. Надявам се да се срещна и с някои от демонстрантите. Ако са прочели брошурата, ще имат въпроси. Може да ми се обади и хлапето, което организира нещата там, но е малко вероятно. Той се крие.

Сара се притесни:

— Мисля, че хлапето е Мак.

— Мак? Брат ти? Не може да бъде. Той е замесен в тази работа, така ли?

— Де да не беше! — Тя замълча, после добави: — Той работи за Лу Коркоран.

— Не знаех. Това някакво съвпадение ли е? Той пристигна от Ню Йорк и съвсем случайно си намери работа при Коркоран, който пък съвсем случайно е твой клиент?

— Не е съвпадение. Мак е работил за Лу Коркоран и в Ню Йорк. Той е казал на Коркоран да ми се обади, когато с Пуси пристигнат в града. Последвал е Коркоран в Чикаго, понеже е работил в „Коркоран Ентърпрайзис“. Каза ми го малко след като пристигна. Заяви, че имало голямо бъдеще в недвижимите имоти. Единственото съвпадение е, че ти и Коркоран искате един и същи терен, но и това е разбираемо, тъй като са останали много малко толкова големи имоти.

— И това, че ние с теб се запознахме.

Тя кимна.

— Но дори и това не е съвсем случайно съвпадение. Аз работя с много хора, които идват в Чикаго по работа и трябва бързо да се устроят.

Рубен се замисли.

— Мак може да работи за Коркоран, но да продава недвижими имоти, а не да организира шествия в Ривър Бенд.

— Ти си много добър човек — каза Сара, — защитаваш брат ми от обвиненията ми. Благодаря ти, но не мисля, че това ще промени каквото и да било. — Замълча, ръцете й все още бяха вплетени една в друга. — След като видях Коркоран в Ривър Бенд и ти се обадих, си спомних, че ни разказа за жената, която си интервюирал, когато станахме свидетели на шествието. Мисля, че се казваше Шарлот. Тя ти разказала, че някакво хлапе обещало да осигури плакати и знамена, ако искат да протестират срещу построяването на селището, а по-късно спомена, че използвала израз, който някак не й прилягал, сякаш го е чули от някого. Заявила, че в селището ще дойдат непознати, които „унищожително ще унищожат един почтен град“.

— Да, спомням си, а Кери спомена, че Мак говори така. — Той замълча и си спомни за друг израз, който Шарлот използва: — „Няма да има пукнат дядо или баба“ — промърмори.

— Спомням си. Още един израз, типичен за Мак.

— Тогава не се замислихме много-много върху това, но решихме, че е малко вероятно той да има нещо общо с това.

— Вече не мисля така.

Стюардът им предложи кафе и обяд. Те пожелаха кафе и докато той им наливаше в чашите, Сара погледна през илюминатора. Летяха точно над езерото Ери. Покрай бреговете му като перлите на огърлица бяха наредени градове, които проблясваха на слънцето. За последен път видя езерото, когато замина за Ню Йорк, за да учи в медицинския факултет. За пръв път без съжаление си спомни вълнението и чувството за приключение, което изпитваше тогава.

„Има толкова много начини да изживееш живота си“ — каза си и я досмеша от баналността на тази мисъл, но с радост и облекчение откри, че осъзнава колко е прекрасен животът й в момента. Той не изключваше медицинския институт. Тя можеше да продължи следването си, само трябваше да избере подходящия момент.

Едно „препятствие“ я бе отклонило от пътя, който си бе избрала. Обаче се сети за Аби, Кери и Дъг и осъзна, че това не е най-добрият начин да опише последните години, които бе прекарала със семейството си.

И срещата с Рубен. Чудото, че го срещна. Сякаш вече знаеше — по-скоро се надяваше, но в същото време беше убедена — че това пътуване ще уреди нещата между тях, че той нямаше да позволи то да се осъществи, ако пътят му не беше чист. — Какво ще правим с Мак? — попита Рубен.

— Можем — малко колебливо започна Сара (все пак Ривър Бенд беше много важен за него) — да забравим за Мак за известно време. Да не му позволяваме да застава между нас през тези два дни.

А Рубен, който смяташе, че семейството е на първо място за Сара, нещото, което стои над всичко останало, я хвана за ръката и заяви:

— Отлична идея.