Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (36)

36

Сърцето на Футула силно заби. Бойчо! Бойчо и Спирос! И двама фашисти с пушки срещу тях. За секунда й причерня пред очите. После затича бързо напред. Нужна й бе добра, позиция за стрелба. И тогава — единият от фашистите се отдели и тръгна към любимия й с готова за стрелба пушка в ръка.

„Тук ли да залегна, не, там. Ах, сърцето ми бие като лудо. Боже мой, дано улуча! Само спокойствие! — тя подпря пушката на един камък. Това е мушката, трепери и мърда, сега е на мерника, успокоява се. — По-спокойно. Да — точно така. Мерник — мушка — гърдите на фашиста. Трябва да дръпна здраво — Бойчо!“ — и тя дръпна спусъка.

„Ти упражняваш върху мене натиск, натиск натиск.“

Карл бе направил само три крачки и всяка вбиваше в него тези думи. Франц трябваше да вземе решението си свободно. Свободен избор. Не биваше да решава по принуда.

Франц трябваше да направи свободен избор. Това му даваше преимущество… Или всички в пропастта. Не, не в пропастта — напред!

— Той сам идва, Спирос — извика възбуден Бойчо.

На Спирос му стана ясно.

— Ти ще бягаш, това е заповед — после си каза с убийствена омраза: — Ела насам, подъл фашист. Дори и мъртъв, в смъртта ще те презирам. Като червей си плъзнал по земята, докара безчестие на класата ми, на родината. Сега тая земя ще те погълне. Ела насам, още две крачки, ти…

Футула бе ужасена. Оръжието бе отказало — оръжието на Бойчо. С трескави пръсти се хвана за главата. Сбъркала ли беше нещо? Но какво? Очите й зашариха по карабината. Боже мой, предпазителя! Тя бързо махна фаталната металическа част. Сега дръпни — спокойно!

Но какво беше това? Фашистът сложи пушката си на земята и продължи с протегнати ръце, без оръжие към Бойчо и Спирос! Не може да бъде!

И все пак… без оръжие!

— Спирос!

— Тихо! — какво ли иска той? Пистолет? Не, няма пистолет, пистолетът не се носи на гърдите под куртката. Той не е враг, Бойчо! Очите! Какво?

— Товарищ!

— Бойчо!

— Товарищ! — задъхано произнесе Карл. — Товарищ… парти… емброс… престо… тьемб — а тук — книжата — вземете партизанските книжа.

— Другари, приятели, един немски комунист поздравлява вас и свободна Гърция!

Двамата мъже гледаха с широко отворени очи германеца. В Бойчовите очи бликнаха сълзи, напрежението бе траяло часове. И Спирос с мъка удържаше вълнението си. Но тук командир бе той. Трябваше да държи положението в ръцете си.

Той протегна ръка на Карл.

— Ти добър, сега ела… партизан — каза той твърдо.

Карл въздъхна дълбоко. Като сребърна топка лежеше сега свободата на дланта му. Само пръстите си да сключи здраво около нея. Търкулни се, топко, все пак при твоето падане ще се чуе един ясен звън.

След това Карл се опита на завален език да обясни на новите си приятели, че не може да отиде при партизаните. Там стоял другарят му, без когото те не биха били свободни. Но този негов приятел сигурно нямало да отиде при партизаните. А не можел да се върне сам в частта, това означавало сигурна смърт. Никога не би могъл той, Карл, да изостави този човек. Разберете ме, другари! И войникът Карл Нойбауер стисна ръка в юмрук.

— Всеки на своя участък — каза той тържествено, — до победата. Дали ще сме още живи тогава. Жива ще бъде нашата програма и тя ще поздрави света на освободеното човечество.

Те не разбраха нито дума от това, което той каза, те може би никога не бяха чували тези думи — последните думи на Карл Либкнехт — и въпреки това го разбраха.

Спирос поклати глава. Да, означаваше това, да, другарю, съгласни сме с тебе. Един комунист знае какво иска, един комунист уважава решението на друг един комунист. Макар че нашите пътища трябва да се разделят, ние тайно ще маршируваме по същия път, по пътя към свободата. Ние знаем целта, към която той води.

Карл се запъти назад с твърди и в същото време леки крачки. Пред него тържествено пламна последното сияние на деня. Облян в пурпура му, там бе застанал сякаш на пост — като един символ на надеждата — кандидат-подофицер Чирвински.

На Карл му хрумна, че това прилича на майска манифестация. Напред, с гърди срещу врага. Стори му се, че е участник в някаква могъща колона, а втората колона щеше да завие начело с налбантина Франц Чирвински.

Карл се усмихна. Ах, те бяха само двама, но все пак двама и тоя, който щеше да тръгне назад с него, представляваше вече една, макар и мъничка, част от Германия, спечелена и освободена от комуниста Карл Нойбауер. Тази свобода още не бе пълна, Чирвински бе отхвърлил само един товар, но той още нямаше никаква цел пред себе си. Но нали именно за това беше тук Карл Нойбауер, за да го научи. Колко ще трае това? О, трябваше да стане бързо, много бързо, пък ако не, тогава бавно, но щеше да стане. Карл застана до Франц. Той не каза нищо, но на дългия му стигаше блясъкът в очите на Карл.

Чирвински бавно вдигна пушката си. После светкавично изстреля два куршума срещу потъмнялото облаче на вечерното небе.

Карл погледна към партизаните, но пътят бе пуст.

— Никога не бива да се забравя най-същественото, той искаше да чуе два изстрела — каза Франц. В ъгъла на устните му играеше презрителна усмивка към заповедта на Дюрщайн.

На Карл се стори, че той му подава ръка. Дори да бе казал Франц „Ние двамата ще държим заедно“, то не би прозвучало по-убедително. И те тръгнаха заедно, мълчаливи, с еднаква стъпка. После кандидат-подофицерът забави крачка, извади лулата, напълни я с тютюн и продължи пътя, пуфкайки с наслада.

В този миг-два спитфайера изскочиха иззад близкия планински връх и със свистене се спуснаха над пътя. Преди Карл и Франц да разберат добре какво става, снарядите на бордовите оръдия заплющяха по каменистата настилка. Двамата мъже се хвърлиха върху пътя. Машините отминаха като светкавица над тях, трясъкът на оръдията замлъкна, рикоширащите куршуми завършиха безумния полет с тъжен писък.

Пръв вдигна глава Франц.

— Щуротия — каза той, — откъде се взеха тия чалдисани?

Карл също погледна нагоре и те видяха как изтребителите отлетяха, превръщайки се във все по-малки точици.

— Ако напипат лагера, ще стане само на трески — изръмжа Франц. Но почти веднага извика изненадано: — Та те се връщат!

И наистина двата спитфайера се стрелнаха отвесно нагоре, полетяха няколко секунди по гръб и веднага след това отново се устремиха към пътя.

Чирвински скочи, хвана другаря си и с два-три скока го завлече зад един голям камък, който можеше да им осигури известно прикритие. Пилотите насочиха машините си надолу; сигурно бяха наблюдавали маневрата на войниците. През виенето на моторите Карл и Франц чуха барабаненето на бордовите оръдия. По сиво-белия гранит заподскачаха отломъци от камъка, близо зад тях се вдигна тъмен мръсен облак. После огнената вихрушка отмина.

Когато бойците обърнаха поглед, видяха, че самолетите отново завиват отвесно надолу. Те скочиха и се хвърлиха от другата страна на камъка. Карл трепереше. За пръв път попадаше под обстрела на самолети. Бързината, адският шум, чувството на безпомощност го караха да се усеща несигурен, внушаваха му страх. Франц, напротив, бе възвърнал спокойствието си. Той бързо се огледа дали някъде нямаше да се намери по-добро прикритие. Той познаваше навика на англо-американските изтребители да нападат отделни бойци, вече беше преживял това няколко пъти. Знаеше, че подобни нападения рядко се повтарят повече от три-четири пъти; изглежда, пилотите изтребители смятаха, че никой не може по-дълго да устои на унищожителното действие на техните оръдия.

Градушката от снаряди отново зашиба по скалата и пътя. Този път Карл бе обхванат от някакво успокояващо чувство; прикритието изглеждаше надеждно. Като погледна през облака прах, той забеляза, че единият от самолетите обръща остър десен завой, докато вторият се стрелва като стрела в небето. Точно искаше да каже на Франц, че, изглежда, са се отказали вече, но един поглед върху напрегнатото и внезапно пребледняло лице на другаря му го възпря. Веднага схвана новата опасност. Двете машини завиха в противоположна посока и само за миг след това бясно се устремиха една срещу друга.

В този миг на върховна опасност всякакъв страх напусна Карл Нойбауер. Колкото и малко време да имаше, то му стигна, за да си даде сметка за досегашния живот. Той знаеше, че, общо взето, е бил, какъвто трябва. Когато бе грешил, често се бе старал да изкупи вината си. Невинаги бе претърпявал неуспех, а когато претърпяваше, ожесточено и с твърда воля себе борил да поправи грешката си. Въпреки всичките си слабости той имаше право да носи името комунист.

Потънал за миг в тези мисли, на Карл Нойбауер му беше почти леко на душата и той се усмихваше, когато го улучи смъртоносният изстрел.

Изтребителите профучаха, те сметнаха, че са свършили работата си за през деня. Франц се надигна с облекчение от скалата. Когато стана, другарят му бе вече мъртъв.

Мълчаливо коленичи суровият мъж до другаря си. В сърцето му имаше само скръб, по-дълбока скръб, отколкото той бе изпитал за когото и да било другиго, паднал до него в тази жестока война. Този човек бе мислил по свой начин; занемялото му сега сърце бе хранило чувства, за които може би си струваше да се живее.

Комунист — какво значеше това? Франц още не знаеше правилния отговор. Но той знаеше едно: комунист — това беше нещо голямо, това значеше един човек, който може да се бори, да страда, да обича.

„Много малко те познавах, Карл Нойбауер — каза на себе си Франц, — за мене ти умря твърде рано и страх ме е, че и за мнозина, за всички умря твърде рано.“

Някакъв шум откъсна, налбантина от мислите му. Когато вдигна очи, видя да стоят до него двамата партизани и едно момиче. По-младият носеше пушка под мишница. Франц се озърна за оръжието си, то не бе близо до него. Въпреки това не почувствува никакъв страх. Мълчаливо посочи трупа в краката си. Сега в присъствието на хора очите му се напълниха със сълзи.

Тримата чужденци се надвесиха над мъртвия. Те нежно погалиха ръката му.

Бойчо даде пушката си на Спирос, после коленичи, взе мъртвото тяло на германския другар и отново се изправи.

— Ти ела — каза Спирос на Франц.

Бойчо закрачи с тежкия си товар. До него тръгна плачещата Футула.

— Другарю — каза сериозно Спирос. После вдигна пушката на Франц и му я подаде. — Другарю, ела.

Франц обрамчи оръжието. И когато Спирос направи първата крачка, тръгна и той. Двамата мъже бързо закрачиха в един такт. Леко залитайки под тежкия товар, пред тях вървеше силният момък. Футула бе хванала увисналата ръка на мъртвия и я държеше в топлите си ръце.

На вечерното небе започнаха да пламват звездите. Те осветляваха пътя на мълчаливите хора. И сякаш казваха: „Земята може да бъде по-красива от всички звезди“.