Майн Рид
Ямайски марони (1)

Пролог^[1]
ОСТРОВЪТ НА ИЗВОРИТЕ^[2]

Плавайки като бездомен скитник из моретата на Западноиндийските острови, аз случайно се озовах в Монтеговия залив, разположен на северозападното крайбрежие на остров Ямайка. Пред мене се разкри величествен полукръгъл лиман, заобиколен от гористи възвишения, които напомняха зелен полумесец. В средата на този полумесец се гушеше самият град Монтего Бей. Белите стени на къщите и жалузите на прозорците изпъкваха ярко сред буйната растителност от палми, банани, лимони, пъпешови дървета и магнолии. По планинските склонове се откриваха захарни и кафеени плантации и огради на животновъдни чифлици. Господарските жилища на стопанствата заемаха лично място под сянката на портокалови горички и дъбрави от бахарови дървета. От двете страни на всеки дом се виждаха покрити веранди.

Тишина и покой вееше от цялата картина и човек би допуснал, че градът е глухо селище, ако високите мачти, които пресичаха водоравната линия на брега, не издаваха неговия пристанищен характер. Не се забелязваха повече от двайсетина мачти, тънки и прави като свещи. Тяхната малобройност и пълното мъртвило в залива, чиито води единствен нашият кораб пореше, свидетелствуваха за упадък в пристанището.

Ала ако бях попаднал тук половин век по-рано, щях да видя друга гледка: стотици кораби в пристанището — на кей или на котва — едни току-що пристигнали, други на път за открито море, трети вдигнали платна, готови да отплават: лодки и баркаси, които сноват из залива; шумна тълпа на брега, накратко, щях да забележа, че кипи живот, какъвто обикновено се наблюдава в процъфтяващите пристанища.

Това са били времена на напрегнат духовен живот, когато народите, в чиито сърца дълго е расъл и зрял стремежът към освобождение — както се таят и набират силите на огъня в кратера на вулкан пред мощно изригване, — въстанаха накрая в името на свободата и разбиха хиляди и хиляди окови от двете страни на Атлантическия океан.

Тази епоха е била за остров Ямайка, както и за други страни, период на разцвет. Скоро обаче подемът е достигнал своята връхна точка и е настъпила кризата, последвана от бърз упадък. Но кой би седнал да оплаква залеза на една търговия, чиято основна стока е бил човекът. Нека човечеството се радва на нейната гибел!

С постепенното приближаване на нашия кораб към сушата ние почнахме да различаваме отделни предмети, които правеха откриващата се пред нас панорама още по-привлекателна. Животните и хората на брега и из близките нивя, пъстрите ярки облекла, богатството на отсенките на злачната тропическа растителност, стройната симетрия на палмите и пъпешовите дървета — всичко се сливаше в една хармонична картина, която заслужаваше да се нарече възхитителна.

Но погледът ми не се задържа дълго на нея. Много по-силно ме примамиха сините върхове, които едва се виждаха в далнината и чиито мъгляви силуети се очертаваха в небесния лазур — аз знаех, че това са Трелоунийските възвишения. Не самите възвишения ме привлякоха, при все че обичам да се наслаждавам на тези величествени дипли по лицето на земята. Ала толкова се бях любувал на Кордилерите, че видът на Ямайските сини планини не можеше да ме смае. С тях обаче бе свързана една история, която, макар и почти непозната на света, бе вълнуваща за мене. По романтичния интерес, който събужда, тя се равнява дори на интереса, който будят изчезващите храмове на Монтесума или рушащите се дворци на перуанските инки. Струва ми се, че в историята на разните раси и народи от Новия свят няма нищо по-увлекателно и пленително от повестта за ямайските марони.

Оня, който обича свободата и се бори за равенство, не може да не изпита искрено възхищение пред мъжествените цветнокожи хора, които две столетия са се борили за своята независимост против бялото население на цяла Ямайка. Гледайки Трелоунийските възвишения, аз неволно си спомних за безстрашните „ловци на глигани“, намерили убежище в далечните планински недра. Там се спотайвали, скрити из банановите гори, бедняшките им хижи. Там в мирно време тъмнокожи майки, седнали на сянка под тамариндови дървета, са наблюдавали игрите на своите синове, обучавайки ги в ловното изкуство на техните бащи, които по същото време са преследвали диви свини из непроходимите гъстаци. Там в тихите тропически вечери, пред живописните си колиби, са се събирали обитателите им на весели тумби, за да слушат войнствените песни на коромантийци или тъжните напеви на ибоанци и да играят, както някога в Конго, своите танци под зашеметяващите ритми на африканските барабани. Там, когато са ги принуждавали да воюват, мароните са вършили своите чутовни подвизи. Из тези гористи планини са се таили техните своеобразни, създадени от самата природа крепости, които те са бранили твърдо, въпреки че противниците са ги превъзхождали десетократно по брой. И всяка пътека е била оросена с кръвта на сразените врагове, и всяка клисура е била осветена от мъжествените дела на тези сърцати хора.

Не хвалете Термопилите, не превъзнасяйте Вилхелм Тел и долината Грютли, а почетете с мълчание ямайските марони. Сред шепата тъмнокожи, живели двеста години в сърцето на Ямайските сини планини, се срещат витязи, не по-малко достойни за слава от героите на Спарта и Швейцария. Никой не е успял да сломи мароните. Техният горд дух не познава позора на поражението.

Няма нищо чудно, че отдавайки се на спомените за този забележителен народ, аз не можех да отделя очи от Трелоунийската планинска верига, и няма нищо чудно, че едва стъпил на ямайска земя, аз начаса се запътих към Сините планини.

Отидох там не само за да отпия от сладостния извор на великото минало, а и да проверя дали из тези места, осветени от юначни подвизи, са се запазили потомци на славното племе. Не се разочаровах. Аз се убедих, че в Трелоунийските възвишения мароните не са забравени, при все че след отменяването на робството те се бяха смесили с останалото население на острова. Аз открих многобройни потомци на мароните. Имах дори щастието да се запозная отблизо с един от най-възрастните участници във велики събития — истински чистокръвен марон, седемдесетгодишен белокос ветеран, който в онези далечни времена е бил безстрашен воин.

Разглеждайки все още внушителната, почти исполинска снага на стареца, аз повярвах в неговото юначество. „Каква величествена сграда трябва да са били някога тези раз валяни!“ — казвах си неволно аз.

Някои обстоятелства, за които е излишно да говоря тук, ме сближиха с този необикновен мъж и аз станах желан гост на планинската му хижа, където чух не едно повествование за отколешното минало. Разказите на стареца вълнуваха еднакво и двама ни. Покрай множеството увлекателни преживелици, които узнах от самия марон, аз научих и редица подробности от историята, която сега поднасям. И ако читателят я удостои със своето внимание, за това той ще бъде задължен не толкова на мене, колкото на тачения марон Куокоу.