Хасо Грабнер
Човекът с жълтата чанта (19)

19

Дневният преход трябваше да бъде кръгло двадесет и пет километра. Така поне се бе разчуло. Не беше по обичая на Дюрщайн да съобщава предварително на войниците си какъв поход ще се изисква от тях. Когато му заповядат: „Ходом, марш!“, войникът марширува, а чуе ли: „На място. Спри!“, спира и той. Всичко останало не го засяга. Така гласяха непоклатимите принципи на Дюрщайн за дисциплина и ред. Следователно само той, фелдфебелът, и четиримата взводни командири знаеха колко е дневният преход. Взводните командири — офицерите — бяха станали оскъдни като всички по-добри стоки в лавката, имаха амбицията да изиграят колкото е възможно по-отлично офицерските си роли, но все пак не бяха от старата школа. Произлезли от подофицерското съсловие, те все още бяха свързани с ротните командири по един често пъти крайно недопустим начин и приказваха повече, отколкото трябваше. Така че подобни неща се раздрънкваха. За Дюрщайн не бе останало тайна това побратимяване, поради което той осведомяваше своите взводни командири само за най-необходимото. А те му се отплащаха за недоверието с онова иронично презрение, което настъпеният подчинен изразява чрез престараване. За да забележи това, изискваше се по-голяма интелигентност, а на това отгоре Дюрщайн бе поласкан, че го уважават по такъв образцов начин. Подофицерите виждаха, че Дюрщайн се поддава на тяхното безсмислено подмазване, и се забавляваха чудесно. Така в ротата му единството на ръководството бе из основи разклатено, макар че всъщност сред началниците не бяха настъпили никакви политически разногласия, явление, каквото можеше да се наблюдава в края на войната в хиляди, в десетки хиляди части на фашистката армия. Една престъпна военна цел и неизбежните престъпни методи, с които тя бива преследвана, деморализират всеки, който й служи, безразлично дали това се извършва незабележимо под повърхността или се изразява с открита подлост и низост.

Бойците, убедени донякъде, че днес не им предстои често налаганото бъхтене на 50 километра, се мъкнеха равнодушно нагоре към близките вече гребени на Родопите. Тъй като спадаха към първата третина от придвижващата се на север балканска армия, те нямаше защо да препускат, за да спасяват живота си, както последните войскови части на господин генерал-полковник Льор. Не, тия от ротата на Дюрщайн не можеха да се оплачат, че оттеглянето е много трудно. Имаше още централни войскови складове, от които можеха да се снабдяват, дивизионната войскова фурна работеше, един от двата камиона мъкнеше след себе си походната кухня, цигари се разпределяха по-добре, отколкото в родината — ходили бяха най-после и в Драма, и в Кавала, и в Ксанти и можаха да се позапасят, накратко всичко изглеждаше много по-благоприятно, отколкото при ония, които, съгласно познатата поговорка, кучетата да ги ядат.

Също така, що се отнася до мъкненето, от което най-много се страхуваха при тия песъчливи урви, бойците бяха съумели да си помогнат. Разбира се, съгласно великия пример на райха за сметка на други. Всички, които бяха по-дълго време в ротата, си имаха по едно магаре, което с пословичното търпение на своята порода им носеше багажа. Тези магарета ги бяха намерили край пътя и по селата. Безстопанствени, то се знае, защото, докато войниците на фюрера бяха господари на страната, презрените гърци не се осмеляваха да претендират даже за своите магарета. Общо взето, на магаретата не им беше зле в германската армия. Карл установи това още първия ден, без да осъзнае веднага двойния смисъл на своята констатация.

Разбира се, Карл нямаше магаре, което се дължеше не само на това, че беше новак в тази шайка. Но Франц си имаше. Той го бе кръстил в чест на синчето си Макси и много го обичаше. Като човек с практичен ум Франц бързо бе разбрал как трябва да товари подобно животно, та да не му утежнява ненужно товара, така че Макси се клатушкаше през страната натоварен не само от едната си страна, както някои себеподобни, а препускаше напред на нежните си крака винаги в добро настроение.

При по-дълги почивки кандидат-подофицерът снемаше, самара от животното и никога не забравяше да покрие потния му гръб с някой чул, за да го предпази от простуда. Тъй като не можеше да повдига самара, Франц всъщност се зарадва, че е намерил Карл Нойбауер, който можеше да го подхване от едната страна. Франц освобождаваше ремъка, двамата мъже повдигаха отляво и отдясно, а Франц пееше фалшиво: „Ние ще построим Мерсебургския мост, кой ли го разруши?“ Макси, не по-малко музикален от господаря си, разбираше този сигнал и се измъкваше пъргаво изпод своя „мост“, доволен, че са го освободили за известно време от товара. На Франц му беше мъчно, че Макси не иска да изпълни тази маневра и обратно, но Карл го утешаваше, че магарета, които да вървят назад, изобщо няма.

В замяна на помощта, която оказваше, Карл имаше право да натовари на магарето и своите партакеши. Той се бе възползувал от това, казвайки си, че дори и да се откаже, не отменя кражбата. Освен това магарето не куца повече, ако е натоварено с два центнера вместо с един, пък и най-после колко по-удобно се ходеше само с пушка на ремък. Колко хубаво можеше да се върви така, ако не беше война. През дивно хубави местности, край свидетели на древна култура, чужди хора, в чиито очи не блести презрение и не трепти страх, а свети радост и приятелство. Човек би се чувствувал по-богат и щастлив. Но сега планините бяха гневни, горите опасни, паметниците чужди, а хората врагове.

Естествено всичко това може да ти бъде безразлично, ако не мислиш на път за нищо друго, освен за нуждите на стомаха си, ако не питаш за какво и за кого, ако не различаваш доброто от лошото, правото от неправдата. Ако не носиш в себе си една голяма неволя, една вътрешна мъка, която не можеш да прехвърлиш никому, най-малкото на магарето Макси.

Настроението на Карл бе спаднало до нула. Работата със свещеника го бе довършила. Старият селянин не бе глупав, нито свещеникът страхлив. В техни очи Карл бе фашист, сигурно бе фашист, към когото трябва да се отнасят с най-презрително недоверие. Карл бързо сподави тази мисъл. Понеже носеше проклетия военен мундир с омразната гарга на райха върху него, той бе белязан, негодяй, негодяй като всеки друг. В тази шайка мошеници той бе станал убиец, тя му пречеше да измие поне малко кървавата вина, тя го принуждаваше да бъде съучастник на убийци, тя го превръщаше, в твар, пред която плюе всеки, който има чест и характер.

Така се ядосваше Карл вътрешно на положението си, всъщност на самия себе си, на своето безсилие да се справи с него. Беше му останала само една мъничка утеха: показаната от Франц готовност за малко почтеност и помощта, която самият той бе оказал за раждането на тази почтеност.

Внезапно той почувствува нужда да се обясни с този човек, само че предпазливо, както го изискваше положението, но все пак с онази мъничка надежда, че Франц Чирвински се отличава от средния войник.

Когато Чирвински се спря за миг, за да си вземе ново пакетче тютюн от хубавата си жълта чанта, Карл също забави крачка.

— Искаш ли да си свиеш една — попита Франц и протегна на другаря си пакетчето със златножълтото, на фини нишки съдържание. Карл поклати глава. Кандидат-подофицерът му хвърли неодобрителен поглед.

— Можеш спокойно да вземеш — каза той намусено — това не ти е крадена коза, макар че отгоре пише „Цигарена фабрика Константинос Теократос, Драма“. Платил съм. Половин милион драхми или цял милион, не помня вече точно.

По нападателния тон Карл разбра, че помежду им настъпва някакво неприятно напрежение. Въпреки това той реши, че не бива да отстъпва, защото трябваше да бъдат наясно, иначе Франц не би могъл да направи нито крачка напред. Той изчака, докато дългият натъпче лулата си, и пак можаха да потеглят. Тогава извади от джоба си кутия тютюн. На хубавия бял картон в червено и златно блестеше „Цигарена фабрика Константинос Теократос, Драма“.

— Пуша същия тютюн и също съм платил — каза той, — и въпреки това кутията е крадена, както и тютюнът.

— Така, така — забеляза сухо Франц.

— Нито ти, нито аз сме получили тютюна подарък от господин Теократос, нито на тебе, нито на мене ни е пъхнал някой грък куп мръсни банкноти в ръката и ни е казал: „Ето, купете си цигари.“ Ти и аз получихме парите — великолепни нови банкноти — от подофицера Баух. Той ги е получи от щабния ковчежник X, той пък от главния щабен ковчежник У, оня от дивизията и т.н. Последният от тази верига ги е взел направо от държавната гръцка печатница с ръка, небрежно опряна на кобура на пистолета. Това бе и единствената отплата.

— Е и какво общо имаме ние с това? — изръмжа Франц.

— Много, Франц, много. Не само че използуваме парите, пушим, пием, ядем и финансираме с тях още някои други неща в нарочно обзаведени за това къщи, не, ние направо ги крадем.

Франц се чукна с кривия мундщук на лулата си по челото:

— Нещо откачаш!

— Преди имаха обичай да нападат пощенските коли в безлюдни местности. Сигурно нерядко се е случвало един от бандитите да се приближи към спряната кола, да свали с кавалерски жест своята широкопола шапка и да каже: „Моля, синьорите да имат добрината да развържат кесиите си с дукати!“. Сигурно сред пътниците се е случвало да има и някой сърцат мъж, който би му ударил една в мутрата. Но не го е правил, защото един поглед наоколо го е убеждавал, че там стоят юначаги, които могат да го направят на решето. Подобни сърцати мъже има сигурно и в гръцката банка. Но и те се оглеждат и виждат наоколо си тебе и мене.

Карл замълча, а и Франц, изглежда, нямаше охота да отговори. Така те продължиха да вървят мълчаливо един до друг в халтавата, разтеглена колона. Вниманието на Франц, изглежда, бе насочено повече към пуфкащата му лула, отколкото към току-що чутото от този новак умело сравнение. Той се опитваше да измери стойността на изнесените аргументи по въпроса, дали му харесва или не тютюна на г. Теократос от Драма. Това му се струваше по-важно, отколкото размишленията върху собственическите отношения. Още повече, че имуществените отношения бяха достатъчно изяснени: тютюнът се намираше в неговата хубава чанта, а Макси носеше на търпеливия си гръб още десетина подобни пакетчета. Към това трябваше да се прибави и натъпканата от горе до долу с това растение кутия за противогазовата маска. Франц беше единственият, който още пазеше противогазовата си маска, което го издигаше като образцов войник в очите на Дюрщайн, понеже господин поручикът забравяше мъдрата поговорка: „Външният вид мами.“

Всеки случай бяха запасени за близко бъдеще благодарение на благосклонното гръцко земеделие, а в близката България сигурно щяха да имат възможност да попълнят стопяващите се запаси. Какво значеше това: Биха ли развързали синьорите кесиите си с дукати? Който си има, има си, който си няма, трябва да види откъде може да се сдобие — реши Франц и заяви високо и ясно:

— Харесва ми.

На Карл това прозвуча като плесница. Той каза рязко.

— Че пушиш, е добре, и аз пуша. Но да си замъгля мозъка? Благодаря.

Франц нямаше лошо мнение за своята интелигентност. Един налбантин не може да бъде глупак — бе девизът на неговия майстор. Под негово ръководство, както бе известно на всички, Франц бе станал добър калфа, следователно…

А ето че сега този новак иска да го поучава. С пет седмици фронтови опит, него, който бе обиколил света, който всъщност отдавна бе заслужил нашивките и бе носил двойния ъгъл тридесет пъти по-дълго, отколкото този Нойбауер изобщо е бил войник. Не, каквото е прекалено, прекалено е!

— Ние не сме армия на спасението, която спасява кози души и разправя бабини деветини. Ще ти напомни някой някога за това, мили мой!

Карл се ослуша. Познаваше този тон. Бе го чувал в участъците на гестапо, ироничен, високомерен, заплашителен. Той не гледаше към Франц, но чувствуваше вулгарно повдигнатия край на устните, както у тези, които говорят по този начин. Многостранният опит в тази област му попречи да се изплаши. В подобни случаи трябва да запазиш хладнокръвие, да не се изчервиш, да се усмихнеш и да кажеш нещо умело наивно.

И той каза бегло, с тон на приятелска загриженост:

— Не ти ли стана и на тебе жал за милото животинче?

За миг Франц остана безмълвен. После се разфуча:

— За глупак ли ме смяташ? Мислиш ли, че не зная за какво ти е било жал? Но при мене втори път няма да ти мине. Ако мога да избирам с кого да се карам, със старата кукумявка в кошарата или с фела, тогава предпочитам старицата от Лизефон. Това си струва труда, разбираш ли?

— Всеки си има принципи, особено тогава, когато има файда от тях. Рядкост е да останеш човек.

Франц рязко се обърна към съседа си:

— Те ли ни нападнаха или ние тях?

Малко успокоен, Карл забеляза, че въпреки остротата на израза гласът на Франц се понижи. „Не е провокатор — помисли си той, — при такива случаи ония започват да реват, за да ги забележат наоколо.“ Тази, мисъл окуражи Карл да заостри още малко спора.

— Ние тях, а не обратното.

— Тебе ти хлопа нещо — избухна Франц.

Карл запази спокойствие.

— Разбира се, че нещо ми хлопа, а ти си стоиш мирно малко след работа пред ковачницата в Нойщад на Дос с лула в уста и ръце под кожената престилка. Изведнъж се втурват всички партизани от Лизефон и околността откриват бясна пукотевица. И това ако не е нападение!

От позицията на Корнарис отдавна наблюдаваха двамината, които се изкачваха в планината. Бойчо бе добре познат горе, той се славеше като пъргав момък и с радост му възлагаха куриерски поръчения, които също с радост приемаше. Той помоли другаря Манастериотис да си спести опасното катерене по скалите. Спирос се съгласи не толкова от страх пред трудностите, колкото от колебание, че младежът би могъл да изпита съмнение в качеството си на куриер, ако той, Спирос, непременно настоява да се изкатери горе с него. Това бе наистина трудна работа. Скалите стърчаха стръмно над долината. Който не идваше насам от средата на планината като тях двамата, а се канеше да започне изкачването от шосето нагоре, щеше да направи добре да се запаси с храна.

В това отношение позицията бе една идеална крепост. От сто изстрела на гранатохвъргачките едва един би попаднал на малката платформа, а за огъня на пехотата тя бе непостижима.

Преди две години германците винаги употребяваха в такива случаи по някой „Месершмит“, но самолетите, които кръжаха в югоизточното небе, отдавна вече не бяха „Мейд ин Джърмани“. И ако някъде избръмчеше някой, то това почти сигурно биваше двойното туловище на Светкавицата. Наистина партизаните не я поздравяваха с гореща неприязън, но все пак с противоречиви чувства.

Всеки боец в планината знаеше: англосаксонците биха могли много често да жилят изтеглящите се германски редици с тези светкавично бързи стършели. Една разбита колона камиони би препречила движението за часове. Но те се стремяха да избягнат точно това.

Германците, които пълзяха там долу, отиваха срещу русите. Колкото по-бързо вървяха, толкова по-годни за бой щяха да бъдат, толкова по-скоро и действено можеха да бъдат хвърлени срещу напредващите руснаци.

За свободата на Гърция, но не в смисъла на безчувствените калкулации на сър Уинстън Чърчил, седяха на този зъбер петима мъже. Те представляваха само една групичка, но все пак брънка в могъщата верига от смелост, вярност и жертвен дух, която красеше гръцките планини. Бойчо бе поздравен от тях с радостен възглас. В това орлово гнездо те не научаваха много новини. Младият българин подробно разказа за събитията от последните 48 часа в Лизефон и околността му. Той наблегна на поръчението си да предупреди водача на петимата срещу непредпазливи действия. Капитанът добре познаваше своите бойци и бе съумял да прецени и Корнарис. Познаваха този дързък мъж като крайно недисциплиниран и се страхуваха от него. Той беше йониец от Скриперон на Корфу и бе станал партизанин още от времето на италианското господство над острова. Черноризците често биеха публично с камшик селянина в родното му село за това, че намираха у него, производител на двадесет тона зехтин, по един килограм, когато бе разрешено да притежава само половин килограм. Тогава гневното презрение на този човек срещу всичко, което бе фашизъм, се превърна в необуздана омраза. Нанесеният позор гореше ден и нощ в него и често го лишаваше от здравия разсъдък, който е също толкова необходим на партизанина, както и пламенното сърце. Той бе страшен в омразата си и безмилостен. По-рано сам бе командувал по-големи партизански части, които бяха всявали ужас не само сред германските позиции, но и в онези селища, които бяха под тяхна власт и над които германците си отмъщаваха. Ръководството на ЕЛАС бе избутвало този суров човек все по̀ на север и системно бе стеснявало задачите му. Въпреки това влиянието му в дружината, към която сега се числеше, бе останало голямо и пагубно. Положението се промени едва когато по-благоразумното крило сред гръцките партизани бе подсилено от българите. Българските партизани бяха пролетарски революционери, възпитани от силна работническа партия. За тях на първо място стоеше не въпросът за отмъщение или за някаква неопределена свобода, а за социалистическата революция. При това те бяха не по-малко безкомпромисни борци; биеха се твърдо и не щадяха живота си, когато политически правилната, целесъобразна от военно гледище партизанска борба изискваше жертви.

Така с течение на времето Корнарис бе освободен от всички ръководни постове в ръководството на дружината и изпратен тук горе. Той изслуша мълчаливо съобщението на Бойчо и изръмжа лаконично, че е съгласен с предадената заповед.

Бойчо не остана дълго при тези мрачни мъже. Само изказа топлото си съчувствие на младия Фондас Маврипидес. Лизефонецът, още почти момче, бе дълбоко покрусен от вестта за смъртта на дядо си. С него бе погубен и последният кръвен роднина на Фондас, след като гръцките фашисти бяха убили баща му, а майка му бе загинала в планините, търсейки трупа на мъжа си.

Бойчо напусна младия си приятел, като се надяваше, че го е утешил, доколкото е възможно, и се закатери обратно към Спирос Монастериотис.

Като тръгнаха нататък, по-възрастният партизанин разказа на младежа историята на „железния“ Корнарис, с каквото прозвище бе известен в цяла Северна Гърция комендантът на укрепения пункт. От Саранд до Янина нямало по-безумно смел човек от него. Три пъти се опитал съвсем сам да вдигне във въздуха казематите в Корфу. От хората, които по онова време го бяха съдили, никой вече не бе останал жив. Посред бял ден бе застрелял осем от членовете на военния съд при германската армия в Янина.

„Ако го бяха вдъхновявали политически убеждения и истинска любов към отечеството, а не фанатична омраза, Корнарис би бил човек, чието име би останало безсмъртно в историята на гръцката освободителна борба срещу германския фашизъм. Само смелост и безстрашие, дори и да са още по-изключителни, не създават истинския борец за свободата; на нея не може да служи оня, който не обича хората.“